Исус и есеите - Долорес Кенън

Исус и есеите Долорес Кенън





На корицата:
Появата на ръкописите от Мъртво море отвори кутията на Пандора
и показа колко много догмата и цензурата са завладели църквата. Исус и
есеите дава детайлно описание на Исус като личност и неговата

дейност.
Кумранската общност на есеите се явява фокус на идеите за връзката

на учението на Исус и по-ранните традиции. Книгата дава пълно
описание на кумранската общност, на раждането и възпитанието на
Исус и Йоан Кръстител. Дадени са също тълкуванията на есеите на
главните истории от Стария завет, свързани с Мойсей, Езекил, Данаил и
други, заедно с поразителни подробности за древната история. Исус и
есеите разглежда много библейски образи и постулати, като ги коригира

и допълва.
Този необичаен документ е даден под формата на директен диалог
между съвременен изследовател и член на кумранската общност на
есеите, живял по времето на Исус Христос, с помощта на една личност,
получаваща достъп до подсъзнателната си памет чрез регресии в минал

живот.
Информацията в тази книга е безпристрастна и неоспоримо истинска,
като се позовава освен на регрсиите, и на историческите свитъци от

Мъртво море.



ПРЕДГОВОР
Коя съм аз, та да си помисля, че мога да се осмеля да напиша книга,
която ще обърка или най-малкото ще разклати основата на вярванията на

мнозина - и евреи, и християни? Човек трябва да вярва в нещо, дори и ако
вярва, че няма нищо.

Това е историята за хора, посветили живота си, за да запазят и съхранят
знанието. Мога да разкажа за това. За мен унищожаването на знанието е
нещо много ужасно. Тези хора сякаш ми предадоха всеизвестната факла на

вечността през времето и пространството. Информацията не ми бе
предадена, за да събира праха по полиците. Смисълът бе - да бъде разкрита

още веднъж на други, жадни за знание. Сякаш есеите ми шептяха в ухото.
"Пиши", ми казваха те "знанието бе скрито твърде дълго. Пиши, не оставяй

знанието отново да изчезне." И така аз реших, че трябва да предам това,
което научих. Ако написаното тук смути някого, надявам се да бъда

разбрана, че не съм искала да сторя това. Но ако накара някого да мисли,
това именно е била целта ми.

Не бих могла да твърдя, че представеното в книгата е абсолютната
истина и фактите са неоспорими. Не зная, а и дълбоко се съмнявам, че
някой измежду живите знае отговорите. Но може би за пръв път ще се
отскубнете от шаблона, който ви държи в плен от детството ви. Разтворете
прозорците на ума си и позволете на любопитството и жаждата за знание

да нахлуят като свеж пролетен полъх и да разчистят паяжините на
самодоволството. Осмелете се да мислите за немислимото. Осмелете се да
питате за неоспоримото. Осмелете се да осмислите други идеи за живота и

смъртта. Това само ще обогати вашата Душа, вашето неизменно "Аз".



Раздел I
ТАЙНСТВЕНИТЕ ЕСЕИ



Глава 1
КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО



Възможно е да се пътува през времето и пространството и да се
посещават отдавна загубени цивилизации. Възможно е да се разговаря с

мъртъвци и заедно с тях да преживеем отново живота и смъртта им.
Възможно е да се пътува стотици дори и хиляди години назад и да се
изследва миналото. Знам, защото съм го правила не един, а стотици пъти.

Правила съм го посредством регресивна хипноза. Това е техника или
метод, чрез който хората си спомнят и често преживяват отново миналите

си животи. Идеята, че сме живели не веднъж, а много пъти, се нарича
реинкарнация. Това не бива да се бърка с "трансмиграция", което е

погрешното вярване, че човек може да се прероди в животно. Според

моите изследвания това не може да стане. Когато душата на човек се
преражда, тя винаги обитава човешко тяло.

Тя, за жалост, може да падне толкова низко, че да стане животинска по
природа, но никога няма да вземе образа на животно. Това е един
съвършено различен духовен вид.

Не знам защо някои хора намират идеята за реинкарнацията така трудна
за разбиране, когато могат да я отнесат към собствения си живот. Всеки

човек непрестанно се променя. Да се променяш, не значи да спираш в
развитието си, защото това би означавало да си в застой, да започнеш да
умираш. Ние се променяме толкова много, че много пъти бихме могли да
имаме усещането сякаш в този си един живот сме живели много различни

животи. Ходим на училище, женим се, имаме деца, понякога отново се
женим. Можем да променим професията си, понякога да тръгнем в

съвършено нова посока. Можем да пътуваме и да живеем за известно време
в други страни. Да преживяваме мъка и скръб от смъртта на любими хора.
Учим се да обичаме и да постигаме целите си в живота. Всяко от тези неща

е етап в нашия живот, съвършено различен от следващия. Правим грешки и
надеждно се учим от тях. Чуваме хората да казват: "Не мога да разбера как
съм могъл да направя тези глупости, когато бях млад. Изглежда, като че ли

се е случило с някой друг човек."
Знам, че никога не мога да се върна в онези си младежки години. Не бих
могла дори да разкажа за "нея", така наивна и толкова срамежлива. Та ние

нямаме вече нищо общо. И тя никога не би могла да разбере сложната
личност, която съм станала. И все пак ние сме един и същ човек.

По този начин гледам и на миналите животи. Знаем, че сме ги изживели,
както знаем, че сме изживели детството си. Те биха могли да се нарекат
детството на душата. За щастие научили сме се да използваме знанието,
придобито през стотиците години от правене на грешки, от това, че сме

били човеци. Но както има хора, на които трябва повече време, за да
пораснат, така има и хора, които трябва да изживеят много животи, за да

научат един урок.
Трябва да гледаме на тялото си като на форма на реинкарнация. Знаем,
че тялото непрекъснато се променя. Клетките непрестанно умират и биват
възстановявани в един никога несвършващ цикъл. Съвсем сигурно е, че
нямаме същото тяло, което сме имали преди десет, двадесет или тридесет

години. За добро или за зло то се е променило.
Можем да гледаме на реинкарнацията като на училище за душата.
Трябва да бъдат изучени серия от уроци и класове, за да се образоваме и
израснем. Тогава можем да спрем да проклинаме лошите моменти, които

често ни сполетяват, и да се научим да ги приемаме като тест или изпит,
който или ще издържим, или ще се провалим. Не можем да променим това,

което ни се случва, както в този, така и в другите животи. Можем само да
се поучим от това и да вървим напред, като оставим миналото да ни води и

учи.
Доктрината за реинкарнацията е философия, затова тя не може да бъде
отнета от никоя установена форма на религия. Напротив, тя може да я

направи по-значима, да я направи по-пълна. Всеки, който наистина
непредубедено изучи тази идея, ще открие, че може да вярва и в двете. Те
изобщо не си противоречат. Реинкарнацията не принадлежи към тъмните
изкуства. Тя не трябва да бъде безразборно причислявана към окултното.

Тя е верую на любовта и поради това може да бъде съчетана с всяка
религия, в основата на която е любовта. Много хора, търсещи слепешката в

тъмното отговорите, биха могли да намерят тук това, което търсят. То е
като ослепителна светлина в края на тунела.

Всъщност вие живеете вечно, защото душата е вечна - тя не може да
умре. Животът е непрекъснато съществуване, просто преминаване от едно
тяло в друго. Вие променяте телата така лесно както променяте дрехите си.

Една дреха бива захвърлена, когато се износи и остарее или е така
повредена, че не може да се поправи. За някои хора това съвсем не е лесно,

колкото и парцалива да е тя, те дълго се колебаят да я захвърлят. Вие все
пак сте привързани към нещата. Но вие не сте тялото, а само го
притежавате.

Ще има и такива, на които идеята за прераждането ще се стори твърде
сложна, твърде радикална и трудна за разбиране. Това са хора, които може
би все още не са готови да приемат тази идея. Те трябва да се постараят да

живеят живота си по най-добрия начин, съгласно собствената си вяра -
тази, с която са свързани и която им дава подкрепа. Тези вярвания не
трябва да се налагат никому на сила.

Идеята да се отиде назад във времето е твърде привлекателна за много
хора. Защо? Търсене на истината, влечение към непознатото или желание

да се види как са живели древните? Може би и известно подозрение, че
някак си миналото е било по-добро от настоящето? Може би и заради това

историите за пътуване през времето не са така популярни. Може би
човекът тайно иска да се освободи от оковите, които го приковават към
настоящето, и без всякакви ограничения свободно да броди през времето.

Аз съм регресионист. Това е модерният термин за хипнотизатор,
специализирал се в регресии към минал живот. Не ползвам хипнозата по
общоприетия начин, като например да помагам на хората да отслабват, да

престават да пушат или да облекчавам болките им. Моят дълбок интерес
към реинкарнацията е от повече от двадесет години. Всичко започна,

когато наблюдавах как моят съпруг хипнотизатор провеждаше опити за
връщане във времето. Той ползваше методите на традиционната хипноза и

попадна в реинкарнацията почти случайно, докато работеше с една жена,
която искаше да отслабне.

Историята за нашето първо приключение в неизвестното и трагичните
му последици съм изложила в книгата си "Спомени от пет живота" (Five

Lives Remembered). Съпругът ми едва не загина при една страхотна
автомобилна катастрофа и прекара година в болница. След дългото и
мъчително възстановяване, той загуби всякакъв интерес към хипнозата.

Животът му продължи в съвършено друга посока.
Но моят апетит се изостри от вкуса на преживяванията от минали
животи, за които вече знаех. Вратата бе отворена за един съвършено нов
свят от възможности. Винаги съм обичала историята и това беше един
прекрасен начин да я изследвам. То беше много по-живо от историческите
книги с техните сухи и мухлясали факти и дати. Този метод бе сякаш да
вървиш през тунела на времето и наистина да срещаш хора, живеещи в
миналото. Възможно бе да говориш за тази преживявана история, докато тя
се случваше. Да, вратата се бе отворила и аз надзърнах в неизвестното. Не
бих позволила отново да се затвори завинаги за мен. Щом моят съпруг вече
нямаше интерес, то аз трябваше да се науча как да проведа свое собствено

изследване.
Не одобрявам традиционните методи на индукцията. Смятам, че
отнемат много време и са твърде уморителни както за субекта, така и за
изследователя Съдържат прекалено много тестове за установяване
дълбочината на транса. Често съм си мислила, че хора несъзнавано
негодуват от това, че са тествани. Свикнали с това от дългогодишното си
училищно обучение, те недоволстват, че са поставени в подобно
положение, при което чувстват, че или ще издържат, или ще пропаднат.
Трудно им е да се отпуснат, щом трябва да се отбраняват. Тези тестове се
използват, за да се прецени дълбочината на трансовото състояние, като
погрешно се смята, че това има нещо общо с умението да се стигне до
подсъзнанието. Установено било, че това е погрешно. Хората, без дори да
го разбират, много пъти през деня са в хипнотично състояние. Те очакват
то да бъде нещо различно от това, което всъщност е - едно съвсем

естествено състояние.
Най-малко два пъти дневно всеки човек минава през най-дълбокото
трансово състояние. Това се случва при потъването в сън и сутрин, точно

преди съвсем да се събудим. Установено е, че всеки път, когато гледаме
телевизия и сме погълнати от гледания филм, преминаваме в променено
състояние на съзнанието. Случва се често и когато шофираме по скучен и
еднообразен път или когато слушаме отегчителна проповед или лекция.
Много лесно влизаме в тези състояния на променено съзнание и повечето
от хората сигурно ще бъдат шокирани, ако им се каже, че без да знаят са

били в състояние на хипноза.
Усещах, че трябва да има по-бърз и по-лесен път за предизвикване на

транс за целите на регресията, като се използва това естественото
състояние. Изучих модерните техники и открих, че наистина има много по-

бързи и по-прости методи. Тези методи обикновено се използват от някои
лекари за овладяване на болести и болки. Те използват предимно

визуалните зони на мозъка, позволявайки на субекта да вземе участие в
една игра с насочени образи. Импровизирах един задоволителен метод и

започнах да го експериментирам през 1979г. Лесно намирах субекти,
защото изглежда съществува интерес към тази философска идея, дори и

ако този интерес да е само от любопитство.
Критиците твърдят, че хипнотизаторът казва на субекта да отиде в
миналия живот и възпоминанията са в резултат на това, че пациентът иска
да достави удоволствие на хипнотизатора. С моята техника аз избягвам,
доколкото мога, сугестията. При нормални обстоятелства никога не им

казвам да отидат някъде. То става спонтанно.
Исках да гледам на моя метод като на научен експеримент и да разбера

дали е приложим. Исках да го приложа на колкото се може повече
различни типове хора. Ако се постигнеше еднакъв резултат, това би
подкрепило валидността на теорията за реинкарнацията. Стараех се да бъда
обективна, но когато деветдесет и пет на сто от тези, които хипнотизирах,
следваха един и същи модел - явявайки се с миналия си живот и един друг
подкрепяйки историите си - бе трудно да остана съвсем безучастна.

Хората казват, че можело да има и други обяснения освен
реинкарнацията. Разбира се, това е възможно. Но моите изследвания ме
накараха да повярвам, че пациентите си възвръщат истинските спомени за
своето минало. Като връщах назад все повече и повече хора, установих, че

методът е приложим към всякакъв тип човешка личност, дори и към
неграмотните и скептиците. Често пациентите не вярваха в миналите
животи и дори не разбираха какво правя. Все пак резултатите бяха същите.
Както и други, работещи в това поле за изследване на реинкарнацията,
надявам се и аз да прибавя моите сведения към растящото количество
материали. Някои изследователи се интересуват само от статистиката -

какъв брой хора се възвръщат в определен период от време в минали
животи. Но аз обичам хората и затова се интересувам от техните истории.

Предпочитам да работя индивидуално, отколкото в групова регресия.
По този начин може да се получи цялата история. А също така операторът
може много по-добре да овладее някоя травма, която би могла да се появи

от спомените.
С тази техника фактически всеки може да си спомни за миналите си
животи дори и в най-лекото хипнотично състояние. Това е лабораторно
измерено с точна апаратура. При регресия, колкото по-дълбок е трансът,
толкова повече детайли могат да се получат. Открих, че степента на транса
може да се преценява от физическите реакции на субекта и от начина, по
който отговаря на въпросите. В най-леката степен хората не си и помислят,
че става нещо необикновено. Те биха се заклели, че са напълно будни и не
могат да разберат откъде идва информацията. Тъй като съзнателният ум е
все още много активен, те ще си мислят, че това е тяхното въображение. В
леките състояния пациентът често гледа събитията от миналия живот като

че ли гледа кино. Когато хипнотичното състояние се задълбочи,
хипнотизираният редува моменти, в които наблюдава живота си, с
моменти, в които участва в него. Когато започне да вижда всичко през
очите на друга личност и да реагира емоционално, той изпада в по-дълбоко
състояние. Съзнателният ум вече не е така активен и субектът бива

погълнат в това, което вижда и изживява.
Най-добрите субекти са тези, които могат да достигнат състоянието на
дълбок транс. В това състояние те напълно се отъждествяват с личността и
напълно изживяват живота, дори и да нямат спомен за никой друг период
от време. Те стават, във всяко отношение, човекът, който е живял преди сто
или хиляда години. В състояние са да разкажат свои версии на историята.

Но могат да кажат само това, което знаят. Ако са били селяни, те не
биха знаели какво се е случвало в царския палат и обратно. Понякога нямат

никакво понятие за събития, за които има сведения във всяка историческа
книга, но които не са имали никакво лично отношение към техния живот

по това време.
Когато се събудят, няма да си спомнят почти нищо, освен ако не бъдат
насочени. Субектите мислят, че току-що са заспали и всяка сцена, която би

могла да стигне до съзнанието им, изглежда като заглъхваща част от
сънищата им. В състояние на хипнотичен сън те могат да дадат много
информация, защото във всяко отношение те са онази личност, която
фактически е живяла в този минал период от време. За някой, който никога

не е виждал този феномен, ефектът може да бъде изумителен.

Очарователно и ужасяващо е това преживяване, да гледаш как субектът
изцяло се променя и приема маниерите и гласовата интонация на някой

съвършено друг човек.
Да откриеш човек, изпадащ лесно в състояние на дълбок транс, е
трудно. Дик Сътфен, известен експерт в реинкарнацията, казва, че такъв е
един от всеки десет субекта. Твърди, че ако в една стая има тридесет души,
трима от тях вероятно биха били способни на това. При мен разликата е по-
голяма. Открих, че е един от всеки двадесет. Много хора са извънредно
любопитни за това какво се случва и дори в транса си поддържат прегради
и напрегнато внимават. Това ги предпазва от потъване в най-дълбокото
състояние. Смятам, че трябва да се установи взаимно доверие, преди тези
прегради да отпаднат. Субектът трябва да знае, че е в пълна безопасност.
Мисля, че предпазните средства на ума все още функционират, защото съм
наблюдавала хора, които, щом усетят нещо неприятно или заплашващо ги,
изведнъж се събуждат и излизат от дълбокото състояние. Това става по
същия начин както, когато се събуждаме от кошмари. Моята хипнотична
техника не се състои в контрол над ума на пациента, а в способността да
постигна доверие и взаимодействие с този ум. Колкото по-голямо е

доверието, толкова по-пълно се предава информацията.
Не, никога не съм откривала някоя Клеопатра или Наполеон. За мен
знак на достоверност е това, че почти всички хора си спомнят за обичайни
и обикновени животи. Мисля, че ако някой би се постарал да измисли
някаква фантастична история, за да задоволи хипнотизатора (както се

намеква от "експертите"), то той би сътворил някакво вълнуващо
приключение. Би се преживявал като герой, извършващ невероятни и
чудни дела. Фактически не е така. Извънредният, различен, сензационен
живот е уникален. Еднообразното, скучното, земното се среща много,
много по-често. То е еквивалент на реалния живот. Има неизброимо повече
обикновени хора, следващи своя пълен с изпитания, живот и много малко,

които успяват да се появят в заглавията на вестниците.
Регресиите, които аз провеждах, бяха пълни с такива случаи. Войници,
които никога не са ходили на война, местни индианци, които водят спокоен
живот, вместо да се бият с белия мъж. Фермери и ранни заселници, които
не знаят нищо друго освен изнурителен труд, скръб и нещастие. Някои от
тях никога не бяха правили нищо друго, освен да се грижат за животните

си, да отглеждат посевите си и на края да умират, преди да им дойде
времето. Най-вълнуващото събитие в живота им бе сватбата, раждането на

дете, пътуване до града или някое погребение. Повечето от хората,
живеещи и днес, се включват в същата категория. Не, това, което прави

впечатление при ловенето от регресиите, не са човешките дела и
приключения, а преживяването на истински човешки емоции. Когато един

човек излезе от транса с все още пресни сълзи по бузите при спомена за
някое случило се преди двеста години събитие, то никой не може да каже,

че това е фантазия.
Това прилича на събуждането на някое травмиращо събитие от
детството, възобновено след много години с всичките си, излезли на
повърхността потиснати чувства. Никой не може да твърди, че това не се е
случило в детството, защото често самите вие можете да си го спомните
или други хора да го потвърдят. Така че регресията е нещо подобно на
изравяне на спомени от детството. Тя може да бъде сложена на
съответстващото й място, да се види как е повлияла на настоящия живот и

да се опитаме да се поучим от неземните спомени.
Едно обяснение за този феномен е "криптомнезията" или "скритата
памет". Това е теория, според която вие някога някъде сте чели или видели,
или чули нещо и сте го скрили в паметта си. После под хипнозата спокойно
можете да го извадите и да измислите една история от него. За мен това
обяснение не е достатъчно. Ако притежавате скрита памет, вие също ще
притежавате спомени за всичко, което ви се е случило в този живот. Това е
факт. Но субектът в дълбок транс ще забрави всичко, което не принадлежи
към времето, в което е върнат. Има много примери за това в тази книга.
Много пъти субектите няма да разпознават предметите, за които им говоря,

защото те не са съществували в периода на тяхното време. Или ще
използвам някоя дума или фраза, която те не разбират. Често е трудно да се

опитваме с прости изрази да обясняваме неща, с които сме добре
запознати. Опитайте някой път. Ако субектите ползват скрита памет, то

защо тогава са забравили тези неща? Те също са част от паметта на
настоящата личност.

Друга теория е, че субектът ще "играе предпазливо" и ще разисква само
някой период от време или място, за които има известни познания. Много
пъти съм изказвала неодобрението си за това твърдение. Твърде общо е за
субектите да разискват живота в една съвършено непозната за тях култура.
Често те дори не знаят къде са, нищо не им е близко. Забележителните им
спомени за страната и за нравите или вярванията могат по-късно да бъдат

проучени и проверени. Това се е случвало много пъти с жена, чиято
история е включена в тази книга. Аз не бих нарекла това "предпазлива
игра" - да се обсъжда времето на един живот, случил се преди две хиляди

години, в една страна на край света. Все пак човек само може да се
възхищава на съвършената й прецизност. Изследването само разкрива, че

споменът й е поразителен. И това е само един от животите, който тя разкри
в нашата работа.

Тъй като съм творец с ненаситно любопитство, мотивирано се включих
в този изследователски проект. Имах намерение да "върна назад" толкова

много доброволци, колкото е възможно, и да събера получената
информация в книги, описващи различни периоди от историята. Имах
много хора, връщащи се към един и същ период от време, и историите им
се покриваха, защото даваха една и съща информация за съществуващите

по това време условия. Този проект би могъл да стане реалност.
Но когато срещнах Кетрин Харис (това е псевдоним), осъзнах, че моята
работа с нея ще надмине предишните ми планове и книгите ще стават от

само себе си. Информацията, която дойде от нейното подсъзнание, бе
богата и уникална. Разбрах, че ще бъде и изключително важна.



Глава 2
СУБЕКТЪТ
Коя беше Кертин Харис и как се случи пътищата ни да се пресекат?
Когато се срещнахме, нямах никаква представа какво ни готви съдбата. Не
бих могла и да предположа, че ще предприемем пътуване, което ще
продължи една година, и ще ни върне назад до времето на Христос.
Вярвам, че такива срещи никога не са случайни.
Бях на едно парти, организирано от група хора с интереси към
метафизични и психични феномени. Имаше много хора, с които бях
работила с хипнотичната регресия, но също и много непознати. Кетрин,
която имаше интерес и любопитство към необикновеното, беше там с един
приятел. В хода на разговорите стана дума и за моята работа и както
винаги доста хора пожелаха да се явят като доброволци. По тези въпроси
има много по-голям интерес, отколкото хората предполагат. Често
съществува истинска причина да се желае регресия, като например търсене
на кармичните взаимоотношения или освобождаване от някоя фобия, но за
повечето обаче то е просто любопитство. Кетрин искаше да стане

доброволец, така че си уредихме среща.
Кетрин или Кати, както приятелите я наричаха, беше на двадесет и две
години, когато я срещнах в този важен ден. Тя бе ниска и доста закръглена
за възрастта си, с високо подстригана руса коса и очи, които искряха и
сякаш проникваха зад повърхността. Струваше ти се, че личността й се
излъчва от всяка пора на кожата. Тя изглеждаше така щастлива и жива,
така обърната към хората. По-късно, когато се сближихме, разбрах, че

често това бе фасада, прикриваща присъщата й срамежливост и

неувереност. Кетрин беше зодия Рак, а хората, родени под този
астрологически знак, обикновено не са така общителни. Но тя беше
истински открита. Наистина се грижеше за хората и би пренебрегнала себе
си заради тях. Притежаваше вродено чувство на мъдрост, надвишаващо
реалната й възраст. Понякога, когато се появяваха признаци на незрялост,
те сякаш не бяха на мястото си. Трябваше непрестанно да си напомням, че
тя е само на двадесет и две, на възрастта на собствения ми син. Но те
съвсем не си приличаха. Кетрин изглеждаше като много стара душа в
измамно младо тяло. Понякога се чудех дали и някой друг е имал същото

впечатление.
Кетрин бе родена в Лос Анджелис през 1960 г. от родители, чиято

работа била свързана с много пътувания и чести смени на
местожителството. Те били членове на Обществото на Божията Църква,

така че религиозното възпитание на Кати не бе от тези, които биха
окуражили мисли за реинкарнация и хипноза. Тя казваше, че винаги се е
чувствала не на мястото си по време на религиозните служби. Обичайната
шумотевица и чести пътувания я плашели. В църквата, като младо момиче,
често нещо я е карало да се прекръсти по начина на католиците. Струвал й
се като напълно естествен. Но след като била строго смъмряна от майка си,

решила, че е по-добре да не го прави на публично място. Родителите я
смятали за особняка в семейството. Те не можели да разберат желанието й

да не бъде като тях. Тя пожела да бъде анонимна в тази книга,
съобразявайки се най-вече с чувствата на родителите си. Усещаше, че те

никога не биха могли да разберат, макар че за нея бе лесно да приеме
идеята за многото животи. Не искаше да рискува личният й живот да се
обърка. Аз се съгласих да уважа нейното желание и запазих идентичността

й в тайна.
След чести премествания в много щати на Америка, накрая, когато Кати
била шестнадесетгодишна, дошли в Тексас. Тя се местила вече на два пъти

във втория курс в гимназията и сега отново при започването на третата
година. Уморила се непрекъснато да се приспособява към новите училища,

към различните методи на обучение и към временните приятелства. И
тогава, въпреки протестите на родителите си, напуснала училище. Двете
години в гимназията били цялото й образование. Това стана отправна точка

в нашата работа. Сигурни бяхме, че нещата, които казваше по време на
хипнозата, не идваха от това, което беше учила. А и не зная в никое

училище да се учат такива неща. Те дори не обръщат такова внимание на
географията както преди. Тя бе изключително интелигентно момиче, но
познанията й не бяха от книгите.

Вече вън от училище и на свобода тя бе установила, че поради липсата
на образование и подготовка не би могла лесно да си намери работа. След

година отчайваща слугинска работа, на седемнадесет години, решила да
издържи тест (тест еквивалентен на гимназиално обучение) и постъпила
във Военновъздушните сили, за да се квалифицира. Прекарала две години
там като се специализирала в работа с компютри. Друга важна отправна

точка в нашата работа бе, че по време на работата си във
Военновъздушните сили тя никога не бе напускала Америка, и все пак в

дълбок транс описваше много чужди места с най-големи подробности.
Когато напуснала службата, тя и семейството й отново се преместили в
един град в Средния Запад, където я срещнах. Сега със своите компютърни

умения тя работи в един офис. Изглежда добре приспособена и води
нормален социален живот. В свободното си време чете романи и така
популярната сега научна фантастика. Изобщо не й бе дошло наум да
потърси в библиотеките някаква съществена информация за регресиите.

От първия сеанс знаех, че това не е обикновен субект. Тя бързо
потъваше в дълбок транс, проявяваше сензорни усещания като вкус и
мирис, имаше емоционални преживявания и след събуждането си не
помнеше нищо. Винаги бе смятала, че не би имала никакви трудности да
изпадне в транс, но бе изненада от лекотата, с която това ставаше. Знаех, че
бях намерила съвършения субект. Тъй като това е типът, с който се работи
най-лесно, предложих й, ако е склонна, да проведем повече сеанси. Тя бе
любопитна и се съгласи да работим, докато родителите й не разберат.
Надявах се да няма проблеми с това, защото по закон тя бе пълнолетна и
можеше да взема свои решения. Довери ми, че през целия си живот е
преследвана от спомени, които сякаш са непонятни. Смяташе, че би могла

да намери отговор в реинкарнацията и искаше да го открие.
Когато разбрах, че бих могла да събера много ценна информация от
това момиче, започнахме да се срещаме редовно всяка седмица. Тъй като
живеех в една изолирана селска област, уговорихме се да се срещаме в
къщата на моята приятелка Хариет. Тя се намираше в града и бе на лесно
място. Хариет беше обучен хипнотизатор. Тя никога не бе работила с
някой такъв субект и проявяваше интерес към моята работа с Кати.
Желаеше силно да види какво ще стане. Когато информацията започна да
се излива, бях доволна, че имам Хариет като свидетел. По-късно и други
присъстваха по време на сеансите. Твърде трудно бе да повярваме в това,
което ставаше. Трябваше да използваме всичките свидетели, които имаме,

за да изключим възможността за обвинение в измама.
След първите два сеанса я насочих така, че да преминава в дълбок транс

само при споменаване на една ключова дума. Това е много бързо и
спестява голяма част от необходимото време за предварителната работа.

Нямахме и понятие накъде върви този опит и така започна нашето
приключение. Едно пътуване, което трябваше да ни отведе при хора и
места, които не бяхме сънували и в най-налудничавите си сънища. То стана

истинско пътуване през времето и пространството.
В началото не й беше казвано да отива към определено място или
определен период от време. Оставях информацията да идва спонтанно.
Мина един месец и тогава реших да бъда по-систематична и да се опитам
да насоча регресията в някакъв вид хронологичен ред. Започнах да
прескачам стотици години назад, опитвайки се да разбера колко живота е
живяла, но твърде е възможно по пътя да съм пропуснала някой. Много
пъти изплуваха неясни факти, които биха могли да бъдат удостоверени
само с усърдно изследване. Ние дори се срещнахме с очарователното
духовно царство, където получихме информация какво става след като
душата напусне тялото и то влезе в тъй нареченото "мъртво" състояние.
Повече за това ще бъде изложено в друга моя книга "Между смъртта и

живота" (Between Death and Live) .
Всяка седмица се стремях да отида назад поне с още един живот.
Мислех си, че ако някой от тях се окаже интересен, бихме могли да се
върнем по-късно към него и да задам повече въпроси. Това беше методът,
който използвах в "Спомени от пет живота", но субектът на тази книга бе

преживял само пет живота. Това беше много по-лесно.
Като водех Кати бавно назад, открихме двадесет и шест отделни
живота, докато стигнахме до началото на Християнската ера. Повечето
животи изглежда сякаш бяха разделени по равно между мъж и жена, богат
и беден, интелигентен и необразован. Всеки един бе пълен с богатство от
детайли за религиозната догма и културните обичаи на дадения период от
време. Сигурна съм, че дори специалист, обучен в история и антропология,
не би могъл да даде невероятните подробности, които тя ни даваше. Не,
това познание идваше някъде от другаде. Предпочитам да вярвам, че тя
наистина е живяла всички тези животи и знанието бе останало скрито в
обширните компютърни банки на паметта, наричани "подсъзнание".
Единственото изискване бе да се натисне подходящия бутон и да се даде
съответния сигнал на ума, за да може знанието да изплува и да бъде
преживяно отново. Историите на другите й животи ще бъдат описани в
други книги. Би било несправедливо към тях да ги натъпчем в една книга.

Те съдържат твърде много информация.
Когато открих, че там, където бяхме отишли, ще има възможност да

получим информация за живота на Христос, реших, че трябва да останем
именно в този период от време и видим какво ще излезе наяве. Нямах
представа накъде ни води този експеримент и дали нещо ценно ще се
появи. Но дори и при най-малкия шанс нещо да се открие, спрях да я
връщам още по-назад. Опитвах се да я насочвам към живота на Судди,
един от есеите-учители на Исус, за да събера повече сведения. В

продължение на тринадесет сеанса за повече от три месеца останахме там.
Ако при работата ми с Кати това бе първият живот, с който се срещах,

то веднага бих го отхвърлила като фантазия и бих спряла сеансите. Защото,
ако някой спомене, че е познавал Исус, автоматично се приема, че това

трябва да е само фантазиране. Но тази информация дойде, едва след като
бях работила с нея в продължение на девет месеца. По това време вече
знаех откъде идва тя. Знаех за страхотните й възможности да изживява
отново минали животи и то с най-големи подробности. А вече бяхме
изградили и здрава връзка на взаимно доверие. Вярвам, че това е
единственият начин, по който историята би могла да излезе наяве.
Необходимо е огромно търпение, за да се продължи работата с един
субект, и систематично да се връща назад. Но ако бях спряла

преждевременно, тази история никога нямаше да бъде написана. Въпреки
че вече я познавах много добре, все още се колебаех да кажа, че съм

открила някой, който е бил един от учителите-есеи на Исус. Знаех, че ще
получа самодоволна усмивка на недоверие и някоя неискрена забележка
като тази "О, да? Я ми разкажи и нещо друго", сякаш ги смятам за толкова
наивни та да поглъщат всичко. Не мога да разбера това. Сигурна съм, че
щях да бъда скептична, ако бях чула това от някой друг. Но аз трябваше да

й вярвам.
Нямаше друг начин да обясня какво се случи. Нямаше никаква
възможност да лъже; тя говореше в хипнотичен транс, така дълбок, че това
би било невъзможно. Получената информация изискваше сериозно
проучване и разговори със съответни експерти. И все пак тя никога не
знаеше накъде ще вървим в следния момент и какво ще я попитам.

Отговорите й бяха естествени и спонтанни.
В първите дни на нашата работа тя искаше да чува касетите, на които бе
направен запис от сеанса. По-късно интересът й намаля и при събуждането
просто питаше: "Е, докъде стигнахме днес?" Не проявяваше интерес към
записа. Понякога изразяваше учудване. Казваше, че не знае почти нищо за

този период от време, нито за съответната страна.
Когато започнаха да се появяват сведения за Исус, това някак я смути.

Може би религиозното й възпитание надигаше глава. Но особено се

потисна, когато започна да говори неща, които бяха спорни, или
опровергаваха Библията. Казваше, че не е възможно всичко това да идва от

нея То било противоречащо на ума. Този живот я смущаваше повече от
всички други, през които бяхме преминали. Каквато и да бе причината, тя
реши, че не иска да има повече сеанси. Възнамеряваше да отиде другаде.

Компанията й предлагаше преместване в друг клон с повишение и
увеличение на заплатата. А също така смяташе, че една година е

достатъчна за работа по регресивните преживявания; време беше да спре.
Съгласих се, че трябва да следва живота си, където и да я води той.

Искаше ми се да имаме още няколко сеанса. По това време провеждах
моите изследвания и търсех някои отговори за неща, които се мъчех да
разбера. Но си мислех: "Бих ли могла да получа отговор на всичките си
въпроси?" И дори ако го имах, винаги щеше да се намери някой друг с
нови въпроси. Вероятно никога не бихме могли да отговорим на всичките
възможни въпроси и уверено да приключим книгата на този живот. Да
приемем, че той е изцяло разкрит. Мисля, че все пак обхванах много неща,

задавайки въпроси за условията на живот, обичайте и знанието,
проповядвано от есеите.



Глава 3
СРЕЩА СЪС СУДДИ
Следях сравнително отблизо периодите от време, докато вървяхме
бавно назад. Бях описала различните й животи в един бележник. Това бе
единственият начин да запазя точното преживяване. Кати никога не бе
объркана коя е и къде е, но много пъти аз се затруднявах, така че

бележникът бе много важен за мен.
Трудно е да изразя с думи или да опиша появяването на този феномен.
Хората, в които се превръщаше, бяха много реални, с емоции, с мимика и
държание, характерни за всекиго от тях. Станах толкова близка с тези
различни личности, че скоро бях в състояние да ги разпознавам, преди да

си кажат имената.
В последните няколко седмици я виждахме като доктор в Александрия,
разискващ лекарствата и методите в хирургията, използвани през 400-ната

година сл. Хр. След това тя беше облечена в жълта роба, монах в
планините в Тибет и говореше за будистката философия през 300-та г. сл.

Хр. После с изненада открихме момиче, около 200-та г. сл. Хр., което не
можеше да чува и говори. Както обикновено щях да насоча Кетрин да мине
с още сто години назад. Този път обаче моята инструкция бе формулирана

различно. Тъй като тя не можеше да комуникира добре (беше глуха и

няма), не бяхме сигурни в кой период от време са намирахме.
Личностите понякога имат особено произношение, което затруднява
транскрибирането на думите. Забелязах, че има странен модел в начина, по
който различните същества говорят английски език. То е като че ли
превеждат наум от един език на друг. По този начин естественият ред на

думите се нарушава. Това, което понякога ни се струва като лоша
граматика, фактически е още един пример за този странен феномен. То

създава впечатление, че съществото (съществото, с което влизаме в
контакт) не може да говори английски и се опитва да намери верните думи

някъде от ума на Кати или от компютърната банка. Често това води до
грешки в граматиката, в структурата на изречението или в реда на думите,
нещо, което тя никога не би направила в естественото си будно състояние.

Вярвам, че това е просто още един малък знак, подсказващ за
реинкарнация. Съзнателният й ум не би сторил тези неща.

Можах твърде добре да опозная съществото, наречено "Судди", и
накрая започнах да разбирам странното му произношение. Гласът му се
променеше с възрастта. Когато бе дете, той бе млад и вибриращ, после

постепенно стана по-зрял, докато накрая говореше с уморен глас.
При разказването на тази история въпросът за рода ще създава

проблеми. Тя е момиче, разказващо историята на един мъж. Би било
объркващо постоянно да преминаваме от "той" на "тя" и обратното. Мисля,

че решението е да наричаме съществото "той" и употребяваме "тя", само
когато се отнася за физическото тяло на Кати и неговите реакции. И така в
повечето случаи, диалогът провеждан със Судди, се предхожда от буквата

"С", докато в последната част, когато говорим с "душата" на Кати след
смъртта наСудди, буквата "К" предхожда диалога. Аз, Долорес, съм "Д"’

Искам читателите да се срещнат с него така, както ние се запознахме с
него.

Долорес: Нека се върнем по-назад до времето преди това глухо и нямо
момиче. Ще броя до три и ние ще бъдем там. 1, 2, 3, отидохме още назад

във времето.
Досега нямах представа в кой период от време сме с изключение на
това, че е по-рано от 200-та година сл. Хр. Личността, която се появи, бе

мъж. Той вървеше по пътя си за Назарет, за да се види със своите
братовчеди. Гласът му, който се извиси, бе толкова странен, че беше
трудно да го разберем. Произнасяше думата "Назарет" така различно, че аз
не можах да я разпозная и по-късно, когато връщах касетката отново и
отново и съсредоточено слушах. То звучеше като "Натарет" казано бързо.
Заяви, че се намира в Галилея. И тази дума той произнесе по друг начин, не

както бях свикнала да я чувам. Каза: "Галилай". Тези имена не ми станаха
ясни, докато многократно не ги прослушах. И така, по това време не бях
сигурна къде е Кати. Продължих, като се надявах, че ще го разгадая от
записа.
Няма нищо необикновено в това да се намери човек, който да опише
миналия си живот в Израел. Това се е случвало много пъти. Аз съм
провеждала регресия на няколко такива субекта, живели там по време на

римската окупация, но никой от тях не спомена за Исус. Споменаването на
някое място не дава ключа що се отнася до обстоятелствата от живота на
индивида. Когато за първи път срещам нова личност, винаги задавам
рутинни въпроси, докато мястото и културата бъдат установени. Когато
зная къде сме, вече мога да задавам по-специални въпроси. Попитах за
името му.
Судди: Аз съм Бензахмаре. (Фонетично)
То звучеше някак си като "Бенжамин" и аз го попитах дали това е
името. Но той отново отговори "Бензахмаре" с ударение на последната

сричка. Каза, че другото име (първото) не се употребявало, освен ако не си
важна личност. Попитах го как да му викам и той ми разреши да го

наричам "Судди", което може би беше галеното му име. Произношението
звучеше като Сауди или Садди, с ударение на последната сричка. Аз ще
използвам Судди в тази книга, защото е по-лесно от Бензахмаре.
В тези древни култури хората много често не знаеха възрастта си или

имаха различна терминология. Но той каза: "Аз съм на тридесет години."
Не беше женен.

С: Не. Това не е част от моя живот. Има такива, които не желаят
нищо друго освен семейство. А има и такива, които трябва да извършат
много неща в живота си и това би донесло само мъка на жените и
децата им. Затова ненужно жестоко е да искат други да споделят
живота им.

Д: Заради това ли не искаш да се ожениш?
С: Не съм казал, че не искам. Само казах, че вероятно няма да го
направя.
Каза, че обикновено живее в планината. Там имало общество, намиращо
се на около два дена път. Когато попитах за името на тази общност, което е

съвсем естествен въпрос, личността му сякаш се промени. Обикновено
Кати отговаряше на въпросите без колебание. Но Судди изведнъж стана

подозрителен и остро попита: "Защо искате да знаете?" Това бе
необичайно и аз не можех да си обясня реакцията му. Казах му, че просто

съм любопитна. След дълго колебание накрая той каза, че общността се

нарича Кумран, което произнесе като Кум-а-ран. Тогава това име не
означаваше нищо за мен и аз продължих с въпросите си. Попитах с какво

се занимава.
С: Изучавам книгите на Тора и изучавам закона, Еврейския закон.

И това не значеше нищо за мен. Като протестантка не знаех какво е
Тора и мислех, че той има предвид закона като юридически закон, който се
използва в съда. В следващите няколко месеца натрупах доста знания, като

открих, че Тора са еврейските религиозни книги, законът се отнася до
закона на Мойсей, според който евреите живеят. Попитах го дали той не е
това, което някой хора наричат "равин". Предположих, че сме се натъкнали

на един образован евреин, а знаех, че равинът има нещо общо с тяхната
религия и може би с образованието. Ние (хората, включени в този

експеримент) не бяхме имали много контакти с евреи, не знаехме почти
нищо за еврейската религия и никога не бяхме посещавали синагога. Той

отговори, че не е учител, а само ученик. Така че най-после разбрах, че
равин значи учител.

Когато работя с Кати, често се чувствам много глупава, защото не зная
основни неща за периода от време, в който се намира тя. Но никога и не
зная къде ще отиде и не мога да бъда подготвена за всякакви случаи. Така
че трябваше да използвам ограничените познания, които евентуално имах,
или да налучквам като питах. Мисля, че хората, които твърдят, че трябва да
задавам насочващи въпроси, за да успея да достигна до тези животи, могат

сами да видят, че това не е вярно. Нямаше начин да узная какво ще
последва и често усещах, как само си търся белята.

Д: Какво ще правиш, когато завършиш обучението си?
С: Ще отида навън между хората и ще споделя с тях това, което сме
научили.

Д: Много време ли трябва, за да се стане учител?
С: За някои то е цял живот. За други пътят им започва рано. Не мога
да си спомня време, в което да не съм учил.

Д: Равините ли са тези, които ви учат?
С: Вие говорите за равини. Мисля, че имате предвид равина на
селището. Имам мои учители, които ме учат. Но аз не съм обучаван от
равина на селото.

Д: Кои са твоите учители?
С въпроса си имах предвид към каква религия или вид училище

принадлежи. Но той помисли, че искам имената им.
С: Там е Бендавид, който е учител по математика. Там е Мехалава,
който е учител по мистериите. Там е и моят учител по Тора, който е

Захмаре, моят баща.
Той (чрез лицето на Кати) се усмихна при споменаването на баща си и
аз разбрах колко много е привързан към него.

С: А моят учител по праведност е (едно дълго име, което не мога да
напиша). Тя ме учи за нещата, които се предават от един на друг, за
всички закони на истината, за нещата, които са защитени. Името й е
Джудит Безецихер. (Фонетично, трудно е да се разбере.) Това, което ме
учи, е предсказанието на звездите, знанието за техния път. Знае се, че
щом тя говори, всички слушат. Тя е на безброй много години. Може би е
на седемдесет, може би и по-стара. Не съм сигурен. Тя има огромни
познания в други области, това е само една от тях.

Д: Трябва ли повечето момчета да учат тези неща в някой период от
живота си?

С. Има една точка в живота на всяко еврейско момче, когато то
трябва да изучи Закона и Тора. но това обикновено е, когато то има своя
Бармицваха. Но ако искаш да станеш майстор или учител, за да следваш
пътя, трябва да останеш винаги отворен за повече учение.

Д: Обучавал ли си се и на друго място?
С: Ако мислите, че знанието идва отдалеч, това е така. Но моите
учители, те живеят с нас. На младини моят баща е пътувал по много
познати ни места и е научил много неща, които се опитва да ми предаде.

Д: Такъв ли е обичаят, някой да ходи по други страни, за да се учи от
други?

С: Така е у нас, да. Дълг е да предаваш знанието. Защото голям грях е
да не го споделиш с тези, които са жадни.

Судди досега не бе пътувал до други страни, за да търси знания.
Мислеше обаче, че ще има щастието да отиде.
Д: Как се взема това решение?

С: Ще има знак за нас, че е време, че той е дошъл и ние трябва да
вървим. Баща ми казва, че ще бъде известено от небесата и че ние ще
знаем.

Не разбрах какво имаше предвид, затова попитах кой ще дойде. Той
отговори по най-обикновен начин: "Месията. Малцина знаят времето."

Не бях сигурна какво да правя с това твърдение.
Д: Не е ли било казано, че Месията вече е дошъл?
Не бях сигурна в кой период от време се намираме, а знаех, че евреите
никога не признаваха, че Месията е дошъл. Те и досега го очакват. Мислех,
че Судди вероятно е евреин, живеещ известно време след раждането на
Христос. Имало е възможност да се добие някаква информация за човека

Исус. Естествено един учен мъж би трябвало да знае историята на своето
време.

С: Не, той не е дошъл, защото небесата не са дали знак. Казано е, че
от четирите ъгъла звездите ще се издигнат заедно и когато се срещнат,
ще настъпи часът на неговото раждане.

Д: Но аз съм чула, казано е, че той вече е дошъл. Чул ли си тези
истории?

С: Не, той не е дошъл. От времето, откогато има евреи, има и слухове
за лъжливи пророци и лъжливи Месии. Но той не е тук.

Д: Чували ли са вашите хора за един мъж наречен Исус? Някой хора
твърдят, че той е Месията, който е дошъл. Казват още, че той живеел в

Назарет и Витлеем.
С: Аз дори не съм чувал това име, то е непознато за мен. Няма никой в
Назарет с това име, иначе щях да зная.
Това, че спомена Назарет, ми даде основание да мисля, че би могъл да е
в Светата Земя или близо до нея. Попитах го дали Витлеем е близо и той

потвърди, че е така.
Д: Чувала съм и за страната Юдея. Близо ли е и тя?
С: (подчертано нетърпеливо) Тя е тук!
Тя винаги знаеше къде се намира, макар че аз често бях объркана. Сега,
когато окончателно знаех коя е страната, започнах да се опитвам да

установя периода от време.
Д: Кой е сега владетелят на вашата земя?
С: Цар И род.
Знаех, че съгласно Библията е имало не само един Цар Ирод. Един,
който е властвал по времето на Христовото раждане, и друг по време на
неговата смърт. Може да са били и повече.
Д: Чувала съм, че е имало много царе с името Ирод. Вярно ли е?
С: (Изглеждаше смутен) Този е... Ирод Първи. Не е имало други. Той е
баща на Антипа и Филип, това е Ирод.
Усетих тръпка на възбуда. Може би Исус не е роден още.

Д: Какво мислиш за цар Ирод?
С: Той е много подвластен на римляните. Това не е добре, (въздъхна)
Той е кръвожаден развратник.

Реакцията му ме изненада.
Д: Така ли? Чувала съм много истории, някои добри, а други лоши.
С: О, не! Вие не знаете нещо за Ирод, за да задавате тези въпроси.
Никога не съм чул нещо добро за Ирод.

Д: Ирод в Ерусалим ли живее?

С: Понякога. Той има много дворци навсякъде. Понякога трябва да
пътува и по други места.

Д: Ти виждал ли си го?
С: Не! Нямам никакво желание да го видя.
Очевидно бе, че не обича Ирод; не му се искаше да говорим за него. Все
още се чудех в кой период от време сме. Трудно бе да хвана някоя година,
тъй като нашите години се пресмятат от раждането на Христос. Тези хора
би трябвало да ползват друг метод за броене на годините, щом той все още

не е роден.
С: Има дванадесет месеца за всяко от дванадесетте племена.
Годината е... (Изглежда, че му беше трудно да намери отговор.)
Годините се означават по годините на царя. Не съм сигурен. Мисля, че е ...
двадесетата година от неговото царуване.

По някакви причини, които Хариет не можеше да си обясни, тя имаше
идея фикс за откриване на нещо, свързано с групата, известна като есеи.
Непрекъснато повтаряше: "Много искам да вървиш бързо и да стигнеш до
този период." По-късно сподели, че някак си е знаела, че нещо важно ни
очаква там. Когато спомена това, аз й отговорих: "Но аз не знам дори кога

са живели." Хариет смяташе, че е било по времето на Христос. Тогава
казах: "Добре, ние вървим по този път", и за нейно разочарование

продължавах методично моите връщания назад с петдесет и стогодишни
скокове. Всеки отделен живот съдържаше своите изненади и исторически

познания. Нямаше смисъл да ускорявам оказалата се така резултатна
процедурата. Сега, когато бе очевидно, че сме в точния период от време,
Хариет се възползва от възможността и запита: "Чувал ли си някога за една

група, известна като есеи?
Судди ни изненада, отговаряйки: "Да. Защо питате за тях?"
Обнадеждена, Хариет отвърна: "Чудя се дали знаеш нещо за тях. Дали

следват твоето учение." Судди каза: "Те са моите учители."
Това бе изненадващо и ни даваше обещание за един изумителен пробив
- възможността да научим нещо за тази тайна и непозната група. "О!", каза

Хариет, "ние сме ги търсили и продължаваме да ги търсим."
С: Те не желаят да бъдат намерени. Докато те не пожелаят, вие не
ще ни намерите.

С това той показа, че също е член на групата. Чудех се дали тази
потайност не би създала пречки при търсенето на отговори за тях.
Д: Чувала съм, че есеите са нещо като тайна организация. Така ли е?
С: Те са заплаха за онези, които са на власт, защото ние сме изучили
тайните, за които другите само загатват. И те се страхуват, че ако ние

също придобием твърде много сила и знание, ще загубят своето място.
X: По какво се различават те от обикновената еврейска общност?

С: Те се придържат много стриктно към законите. Повече вярност
към законите за средния евреин значи: в края на Сабат, напускайки
синагогата, да не си спомни за него до началото на другия Сабат. За нас
законът и Тора са всичко. Не трябва да забравяме, че това е, за което
живеем. Много време минава за обяснение значението на дадените
пророчества, а знаем, че това е времето, когато те ще се сбъднат. И наш
дълг е да подготвим другите за това време, да подготвим пътя.

Отново бяхме изненадани, когато ни каза, че мъже и жени са членове на
сектата. Те са и учители, и ученици. Бе учудващо, защото по същото време

на жените в типичните еврейски общности не бе позволена
равнопоставеност с мъжете. Судди потвърди това: "В много синагоги на
жените не е позволено да влизат. За тях има тераса за жени." Учудвах се

защо жените бяха удостоени с такава почит при есеите.
С: Казано е, че когато единият е далеч от другия, се губи целостта.
Затова всички знания трябва да се споделят, така че никога да не бъдат
загубени. Познавам жени, които имат повече ум от един среден равин.

Това твърдение ни озадачи и очарова. Но той отново стана
подозрителен, когато информативно го попитах колко голяма е общността
им. Предпазливо попита: "Защо искате да знаете?" Помъчих се да намеря

отговор, който да не му се стори заплашващ. "Просто се интересувам за
големината на общността заради условията на живот. Помислих си, че ако
е много голяма, би било трудно с жилищата и храната." Судди се отпусна и

каза, че числото на членовете не се знае с точност.
Д: Има ли някакви разногласия между учителите-есеи и еврейските

учители в района?
С: Смятат ни за луди, защото ние вярваме, че времето е близо. Те са
изгубили надежда за идването на Месията. (Набръчка чело и сякаш бе
някак смутен.) Любопитен съм да разбера защо искате това знание?
Предпочитам да не отговарям повече. Има много, които биха желали да
разкрият нашата общност, за да я видят унищожена.

Не знаех, че есеите са имали врагове по това време.
Д: Каза, че отиваш при братовчедите си. Ако вашите хора имат врагове,

не се ли страхуваш, че някой може да те открие, докато си навън?
С: Те не знаят кой съм. За тях аз съм само пътник. Нямам синя кожа.
(Засмяхме се). Ние можем да си даваме знак един на друг по определен
начин, а останалите не могат.

Тъй като бях чувала, че есеите са таен религиозен орден и живеят

изолирано като монаси в манастир, попитах как се нарича тяхната религия.
С: Няма име, известни сме като есеи. Но това, както казва моят

баща, е училище за мисълта, не религия. (Имаше трудности с тази дума.)
Ние вярваме в Бог, в Отеца.

Д: Имате ли във вашия език име за Бог?
С: Йехова. Това значи ..."без име", защото Бог е безименен. Той няма
име, което да е познато на хората. Други имена за него са Елорхим и
Елори. В основата си са едно и също нещо. Те говорят за Бога. Има много
имена, с които можете да се обърнете към Него, и Той ще знае, че
говорите на Него. Това са само някои от имената. Аз не се обръщам към
него с Йехова. Аз му казвам Абба, което значи баща.

Направихме пробив във времето на Христос и бяхме срещнали един от
есеите, най-тайнствената и потайна група в историята. Когато разбрах
какви възможности ни се откриват, реших да останем на този живот и да го
изследваме напълно. Кой може да каже? Той би могъл да ни разкрие нещо
за живота на Христа. И може би щяхме да успеем да съберем сведения за

тази малко позната група. Разбира се, Судди показа признаци на
подозрителност и нежелание да отговаря на някои въпроси, но чувствах, че

ще се справим с това. Има много начини да се заобиколи въпроса, за да се
получи желаният отговор. И все пак не очаквах това, което се случи през
следващите три месеца. Невероятният обхват от познания и информация,
които се изсипаха, приличаше на вихрушка. Понякога те идваха така бързо
и страхотно, че оставахме без дъх. Не бяхме очаквали това, което дойде, и

получихме повече от това, за което се бяхме пазарили.
В следващите глави ще се опитам да съчетая информацията в
зависимост от съдържанието. Не беше ми се случвало да работя по този
начин. Това е все едно да подреждаш невероятно сложен пъзъл, вземайки
части от един или от друг сеанс. Мисля обаче, че този начин на

представяне ще бъде по-лесен за четене.
Тази книга има двойна цел. Едната е да представи събраните познания
за обичаите и условията на живот на тази неясна, призрачна група,
известна като есеи. Другата е да разкаже за живота на Христос на този
фон - свързан с групата и видян през очите на един любящ учител.



Глава 4
КОИ СА БИЛИ ЕСЕИТЕ?
Преди да започнем тези регресии, ако някой ме беше попитал за есеите
и Кумран, щях да му кажа, че не зная абсолютно нещо. Не бях сигурна
дори как да произнасям имената им. За мен есеите бяха една мистериозна

група, забулена в тайна. Приемах, както и другите, че те са религиозна
група, подобна на монаси, живееща в изолация в манастири. Това беше,

което бях чувала.
Имаше също слух или легенда, че Исус може да е учил при тях или поне
да ги е посещавал. Но и тази легенда звучеше като другите легенди за него:

че е посещавал други места по света по време на "изгубените години".
Когато говорих с хора, с интереси към метафизиката, тяхната реакция беше

същата. Имената им бяха някак познати, но никой не можеше да даде
каквато и да било информация за есеите. Не знаех дори къде се намира

Кумран. Хариет призна, че не знае нищо повече от мен за тази група.
Спомням си вълнението в началото на петдесетте години, когато

избухна новината за откритието на свитъците от Мъртвото море. Те бяха
свързани по някакъв начин с есеите и Кумран. Понякога се чудя какво се

случи с намерените ръкописи. След първото вълнение те изглежда
изчезнаха така, сякаш отново бяха скрити в пещерите, от които изскочиха.

Жалко, защото за тях се говореше, че са една ранна версия на нашата
Библия.

Брад Стайгър, известен автор и специалист в науките за реинкарнация,
препоръчва на работещите регресионисти да отложат всякакви проучвания

за достоверност, докато не привършат работата си със субекта или с
периода от време. Той твърди, че според една теория усещанията на
субектите по време на хипноза са много изострени. И винаги съществува
възможността чрез телепатия или чрез екстрасензорно възприятие те да
долавят информация от ума на всеки от участващите. Мисля, че това е

разумен съвет и така ще бъде осигурена по-добра достоверност на
материала. И така, с изключение на това да погледна в картата и да открия

къде се намира Кумран, аз изчаквах времето. След тримесечна работа
реших, че имаме достатъчна информация и най-после е безопасно да

започна историческото си проучване.
Трябваше да открия, че дори днес, тридесет години след разкопките на
Кумран, есеите остават една мистериозна, тайна група. Разочарована бях да
разбера, че в книгите нещата се повтаряха. С изключение на една, всичките
бяха писани в началото на петдесетте. Описваха предимно откриването на

свитъците и по-късните разкопки на Кумран. Във всяка от тях се
разискваше въпросът за превода на някои от намерените и напълно
запазени свитъци. Всички стигаха до едни и същи заключения относно кои
или каква е била общността. Авторите се отнасяха един към друг като
специалисти по проблема. Все едно четях една и съща книга. Чудех се
защо, след всичките блестящи доклади за "най-голямото откритие в

историята на човечеството", не са написани по-късно книги за по-
нататъшните преводи на свитъците. То бе все едно една врата да се отвори

и после изведнъж да се затръшне.
Единственото изключение бе публикуваната през 1967г. книга на
Мартин А. Ларсън "Наследството на есеите" (The Essene Heritage). Тук
най-после имаше нов подход. Авторът се бе осмелил да повдигне въпроса
за евентуално прикриване на ръкописите. Може би това, което се
разкриваше в тях бе твърде много, за да бъде прието от традиционната
църква. Може би имаше твърде много противоречия между тази много
стара версия и нашата съвременна Библия. Налице бяха и указания, че
християнството не идва в пълния си разцвет с Исус, а има своето начало в
обичаите и вярванията на есеите. Ларсън предполага, че това не би се
толерирало от църквата. Съвременното духовенство би смятало, че идеята
за християнство преди Христос трудно ще се приеме от миряните.
Джон Марко Алегро е на същото мнение. Той от самото начало е член
на международния екип от осем учени, които започват издаването на
свитъците от Мъртвото море. От този екип четирима били римокатолици, а
той единствен - без религиозни ангажименти. Странно, но на проф. Алерго
сега не е разрешено да се докосне до свитъците! Към края на шестдесетте
най-малко четиристотин документа бяха комплектувани и подготвени за
издаване, но само четири или пет стигнаха до публиката. Той пита и

издирва защо тази информация е била задържана.
Свитъците тихо бяха прибрани и само няколко от тях изчезнаха отново.
Известно е, че един теолог е отбелязал: "Бих желал те просто да изчезнат и
отново да се появят поне след две поколения." Мислел, че по този начин

няма да е необходимо да ги обяснява на своите е енориаши. Мисля, че
твърде вероятно е именно това да се е случило. Мисля също така, че може

би са открили някои от същите неща, които аз открих по време на нашия
експеримент - и не могат да се справят с тях.

Сега документите вероятно са прибрани в Светилището на Книгата в
Израел. Тази сграда бе построена специално за проучването и

превеждането на свитъците и да служи като хранилище, за да улесни
съединяването на безбройните фрагменти.

Знам, че информацията в тази книга не би могла да дойде от никой от
включените в експеримента хора, защото тя бе много неясна. Но сега съм
убедена, че тя не би могла да дойде и от никой, живеещ днес. Вярвам, че

ние открихме една много по-цялостна картина на тази чудесна група от
хора от всички, представяни досега.

Ако е имало опит да се изличи една цяла група от лицето на земята, това

е, което е станало с есеите. В Библията не се споменава за тях. Загатвано е,
че всичко отнасящо се до тях, е нарочно заличено, поради приликата
между тяхната доктрина и християнството.
Ако не са били няколко старателни писатели и историци, живели в

началото на християнската ера, нямаше да имаме и представа за есеите.
Тези древни автори са: Филон, еврейско-александрийски философ;

Плиний, римски писател; и Йосиф, еврейски войн и историк. Отидох до
извора и прочетох в превод техните работи. Ще се отнасям до тях в тази

книга.
Смята се, че Филон е живял между 20 и 60 г. сл. Хр., така че трябва да е

бил жив по времето, което се отнася до нашата история. Но неговите
писания се смятат за еретични. Той лично не е познавал есеите и тяхната
общност. Това може да обясни несъответствието между неговите разкази и
тези на Йосиф. Плиний е живял от 23 сл. Хр. до 79 сл. Хр. и е писал малко
за есеите. Смята се, че Йосиф е най-надеждният източник и най-много е
цитиран. Роден бил в Ерусалим около 37 г. сл. Хр. и всъщност е живял в
общността на есеите и е имал сведения от първа ръка за последните й дни.

Смята се обаче, че той бил склонен да оцветява своя разказ, за да го
хармонизира със системата на популярната по това време гръцка

философия. Той е живял и писал в по-късен период от живота на Судди.
Все пак тези истории удостоверяват невероятната точност, която

разкрихме в нашия експеримент. Описанието на начина на живот и
вярванията на есеите извънредно много си съвпадат.

Това са единствените писмени документи за тези тайнствени есеи.
Авторите споменават само, че странната общност се намирала в района на
Мъртво море. Археолозите никога не са знаели къде се намира Кумран, а и

не са се опитвали да го открият. Ужасният климат на района е кошмар за
учените и те не са имали желание без определена причина да търсят.

След разрушението на Кумран от нахлуващата римска армия през 68 сл.
Хр., руините остават по солените скали на Мъртово море в продължение на
почти две хиляди години. Рушащи се в самотната тишина, те остават почти

незабелязани. Хората, посветили живота си на събиране и съхраняване на
знанието, напълно изчезнали под безмилостното слънце и движещите се
пясъци на пустинята. Все едно, че никога не са съществували. Макар че

руините стояли и мълчаливо напомняли за великите умове, които някога са
цъфтели там, никой не предполагал какво всъщност представляват те. От
векове хората мислели, че това са останки от многото гарнизони, появили
се при римското нашествие. Та в това отречено от Бога място може би е
цъфтяло нещо значително и важно.

Руините били напълно изоствени до откриването на първия свитък от
Мъртво море през 1947 г. Пещерите в солените скали твърдо пазели
тайните си две хиляди години. Тогава се намесила съдбата и завела
търсещо загубената си коза бедуинско овчарче в една пещера, което
открило скритите в гърнета свитъци. Историята за това вълнуващо

откритие е разказвана и преразказвана. Сигурно е, че преди значимостта на
откритието да стигне до външния свят и учените да отидат в пустинята,
много е било загубено или унищожено. С помощта на местните араби в

съседните пещери били открити още и още свитъци и хиляди фрагменти.
Това, което първо се е приемало като единична "щастлива" находка, скоро
било известено като "най-великото откритие в историята на човечеството".

Колкото повече пещери предавали своите скрити съкровища от знание,
толкова повече археолозите се чудели как такава колекция е могла да бъде

скрита в пустинята. Чак тогава насочили вниманието си към съседните
развалини. Можи би това е било нещо повече от един армейски гарнизон,
може би има някаква връзка. Първите разкопки през зимата на 1951 г. не

открили нищо в подкрепа на тази теория. Но през 1952 г. със сигурност
било доказано, че свитъците са дошли от тези, които са живели в
развалините.

Тогава писанията на Филон, Плиний и Йосиф започнали да хвърлят
светлина върху това кои са могли да бъдат обитателите на Кумран. Накрая

всичко си дошло на мястото и Кумран бил обявен за дом на тайните
комунистически есеи. Думата "комунистически" има съвсем друго

значение в нашия съвременен свят и възникнаха някои въпроси за това, че
я употребявам за описанието на тази древна група. Есеите трябва да се

приемат за комунисти в най-чистия смисъл на думата. Те живеели заедно в
една общност, като делели всичко и нямали нужда от пари.

Това, което е известно днес за тези хора, идва от древните писания и от
онова, което археолозите са открили по време на тригодишните разкопки.

Има много пролуки и въпроси. Може би нашият експеримент ще даде
някои от отговорите.



Глава 5
ОПИСАНИЕ НА КУМРАН



Археолозите вярвали, че живялата в Кумран, група била религиозен
орден от мъже, подобни на монаси, изолирани от света, който не могат да
приемат. Смятало се, че есеите живеят по тайна система на строги правила
и дисциплина. Ще се опитам да докажа, че много от идеите на учените за

тези прекрасни хора са неправилни, съгласно сведенията, получени чрез
Кати, когато беше в дълбок транс.

Събрах цялата информация за общността в Кумран и ще я представя в
една глава, макар че тя бе получена по време на много сеанси. Кати
многократно повтаряше едно и също описание и никога не си

противоречеше. Вярвам, че появилата през очите на Судди картината е
много по-човешка, от тази, разкрита от лопатите на археолозите.

Усещах, че за да разберем тази открита от мен личност, трябва да знам
повече за мястото, където е живял, и за начина му на живот. Най-вече,
защото това ще хвърли светлина на условията, при които Исус е живял
през най-уязвимата част от живота си. Когато говорих със Судди като дете,
той наричаше мястото общност. И никога не я нарече по друг начин. Той
не разбираше думата "град", "село" и не познаваше никое друго място
освен Кумран. Така то бе наречено и от археолозите и те твърдяха, че това
не е град.



В описанието си Судди каза: "То не е много обширно, но е място,
където има много хора. Има библиотека, къщи и храм. Ние сме на
хълмовете и гледаме отгоре морето. Постройките са от пръст. Те са
направени от тухли и имат плоски покриви и всичко е построено заедно."
Каза още, че повечето стени са свързани помежду си.

Учудих се, когато спомена, че общността била затворена от стена, която
имала шест страни. Звучеше особено, но най-странното бе, че когато
погледнете рисунката на археологическите разкопки, ще видите, че

мястото определено не е квадрат. Може да се спори дали е шестостенно по
форма, или не е, защото геометрично това не е шестостенна фигура. От
рисунката също се вижда, че помещенията почти изцяло са свързани.
Повечето са строени с общи стени.
По времето, когато говорих със Судди като дете, той играеше на двора.
А като по-възрастен обичаше да седи и медитира в един от дворовете.
Казваше, че има няколко двора. Свикнала съм да си представям двора в
центъра на нещо, но тук те бяха разпръснати. Каза още, че училището и
библиотеката са в самия център, където всички се събирали за учение.

Папирусите (или свитъците) били пазени там. В единия двор имало извори.
В другите имало градини, но не обикновени градини, каквито мога да си
представя, а прекрасни градини с цветя. "Имаха цветовете на дъгата. Те
сякаш бяха безброй скъпоценни камъни, които искрят."
Чудех се как са могли да отглеждат цветя в такова горещо място.
Винаги съм мислила, че нищо не би могло да расте в пустинята. Той
възрази: "Но те растат! Цветя растат в пустинята, когато вали.

Докато има вода, горещината не пречи. Когато през пролетта започнат
дъждовете, пустинята разцъфва. От случайно разпръснатите семена
пламват цветя. Пустинята може да бъде много, много красива. "
В двора, разположен до помещенията за хранене, има плодни дървета.

"Там има различни дървета - смокини, фурми, нарове, , портокали и
лимони. Дърветата изглеждат така, като че ли докосват небето. Между
тях има пътечки и ние можем да се разхождаме там или да седим сред
цветята."

Ако се обърнем отново към рисунката, може да видим, че наистина има
няколко двора. Както и да е, но във всичките диаграми археолозите са

нарисували дворовете като безплодни. Мислели са, че в Кумранския район
не расте почти нищо поради липсата на вода. Разбрали бяха обаче, че там
са отглеждали жито, защото бяха копали около един извор, известен като
"Аин Фешка", намиращ се на две мили в южна посока. Смятаха, че това е

земеделския район на есеите и заключаваха, че тези изолирани хора са се
препитавали от това, от гледането на пчели и т.н. и са се хранели с оскъдна

и еднообразна храна. Но древните автори не са съгласни. Плиний
споменава, че есеите живеят сред палмови дървета. Солинус казва:
"Плодовете на палмата са тяхната храна", очевидно отнасящо се за
фурмите. Това бе смятано за погрешно, докато археолозите не изкопаха
остатъци от палми и семки на фурми. Изглежда, Судди бе прав, че в

Кумран растат дървета.
Судди каза, че повечето от есеите не живеят зад стените на общността.

Имало жилища за семейства горе по северния хълм, вън от общия
комплекс. Тези къщи явно са били със същия вид строеж както в

общността“ свързване на сградите с общи стени, археолозите смятат, че
хората са живели в пещери и палатки, което ми се струва странно. Защо е
трябвало да изградят такава хубава и действена общност и след това да я

напуснат и да живеят при примитивни условия?
Доколкото можах да открия, не вярвам да са правени много разкопки в
районите далеч от общността. В докладите се споменава за разкопки в

главния комплекс и ексхумация на някои от гробовете в съседното
гробище. Между другото, учените все още са смятали, че в Кумран е
живяло едно братство от монаси, докато не са били намерени в гробището
скелети на жени и деца. Трябвало бързо да се коригират. Изяснило се, че

там са живели цели семейства.
Семейството на Судди живеело най-горе на хълма. От къщата той
можел да вижда надалеч към Мъртво море. Единствените хора, които
живеели вътре в общността, били свещенослужителите на Йехова, които се

грижели за храма, свитъците и поддържали огъня.
Судди живеел с майка си, баща си и сестра си Сара. Помолих го да ми
опише жилището. Когато времето било топло, спели на плоския покрив.
Когато застудявало, спял в една стая със сестра си. Имало една стая, обща
за семейството, в която се приготвяла храната. Родителите му разполагали
със собствена спалня. Имало и още една стая, в която баща му работел и
която била пълна с купища папируси. Жилището им имало общи стени с

други семейства.
Археолозите приели, според разкопките, че всички са се хранели заедно
в трапезарията в комплекса на общността. Но Судди каза, че повечето
семейства се хранели в жилищата си. При особени случаи, когато някой
идвал да им говори, се събирали в голямата трапезария. Есеите смятали, че
ако всеки има свое собствено място и конфликтите ще са по-малко.

Библиотеката и трапезарията били обширни четириъгълни стаи. От

покрити отвори на тавана прониквала светлина. Имало отвори и по
стените, които също били покрити, за да не влиза пясък. Не бил сигурен

коя е най-голямата сграда, защото "не ги бил мерил стъпка по стъпка".
Обичайният път за влизане отвън в общността бил през една врата

близо до високата скала. Тя била достатъчно широка, за да може да мине и
каруца. Когато го попитах имало ли е други пътища за влизане, той

предпазливо каза, че имало, но не трябвало да ми дава повече сведения.
Това явно бе един от многото въпроси, за които трябваше да разбера, че не

му бе позволено да говори. Есеите бяха потайни в много отношения и аз
срещах доста трудности, за да пробия защитната им бариера.

Той каза, че съществували няколко сгради с повече от един етаж.
Библиотеката имала втори етаж. Залата, в която се събирали

(трапезарията), на височина изглеждала двуетажна, но то било заради
високия й таван. А близката до вратата кула имала три етажа. Археолозите

споменават, че съществуват доказателства за това, че някои постройки
били двуетажни. Твърдят, че кулата имала два етажа, но споменават и за

сутерен - склад, което е равнозначно на три. Функцията на кулата била
предимно за наблюдение. От този наблюдателен пункт есеите можели да
виждат всеки, приближаващ се към общността. Судди спомена също, че тя

се използвала за отбрана, но когато го помолих да даде повече
подробности, отказа да отговори. Това също беше забранена тема.
Когато пораснал, вече не живеел с родителите си, а се преместил на
едно място, определено за неженени младежи. Тук мъжете и жените
живеели в нещо, което той нарече "апартаменти", макар че не бе сигурен за
думата. Къде да се хранят избирали сами. Но докато живеел там, често се
хранел с другите, за да има компания и да разговарят. Имало много маси в
трапезарията или "залата за хранене", но се готвело в помещения извън

Трапезарията или навън на глинени печки.
Учените твърдят, че есеите се хранели заедно в трапезарията, като
тържествено изпълнявали церемонии и ритуали по време на храненето.
Судди не бе съгласен: каза, че имало само благословия и след това нямало
проповеди или други подобни неща. Смятали също, че те спазват строги
религиозни ритуали през деня. Судди отново не бе съгласен, казвайки, че
нищо не било задължително; това било избор на отделния индивид. Всички

религиозни обреди се извършвали най-вече в събота.
Ако хората желаели да се хранят в собствените си къщи, те трябвало да
отидат при един от "пазителите на склада" и да вземат това, което им е

нужно. Нямало гладни, но и "лакомията" не била позволена.
Любопитна бях да разбера повече за храната им. Просото бе главният

продукт. Това било вид зърно, което се отглеждало навън - може би в Аин
Фешка. След като го ожънели, зърното било отвявано и прибирано в
големи торби. Той описа едно ядене, направено от просо. За
приготовлението му трябвало "да се вземе една шепа и да се пусне в гърне
с вряща вода с малко сол". Понякога се прибавяли и треви. Изглеждаше
като някаква супа, но той твърдеше, че може да се омеси и да се яде с
ръце, така че вероятно беше някакъв вид хляб. Ядели са различни видове
месо: от агне и коза, понякога от вол или млад бик и различни видове
птици. Спомних си законите за храната в Стария Завет и попитах за
някои ограничения. Той каза: "Не може до приемаш свинско или месо от
животно с неразцепено копито. Свинята, тя яде всичко. Би могла да яде и
изпражнения, ако с това я хранят, тъй като й е все едно. Затова се
смята за нечиста. Ето защо може да ядете само животни с разцепени
копита, които преживят. Камилите преживят, но ние не ядем камили."

Лично той не обичал да яде месо, макар че нямало строги правила,
забраняващи на хората от общността да ядат месо. Това било негов
личен избор. "Не е добре да убиваш нещо заради себе си...просто... за
наслада. Това са божи създания и ти ги унищожаваш. Да ядеш месо, значи
да се прикрепяш тук, да обвързваш душата си към земята."

Той не разбираше думата "напитки", но те пиели вино, вода и понякога
мляко от различни животни. На шега попитах за кафе, но той каза: "Не зная
какво е това. Не ми е познато. Пил съм чай, направен от мента и различни

видове листа." "Зеленчуци" беше друга дума, която не разбираше дори и
след много обяснения. Освен просо и плодове ядели и други неща, но тях

купували от минаващите кервани.
Той описа покъщнината в жилищата: "Има легло, образувано от рамки
е прекръстосани въжета. Постелката и всичко друго се слага отгоре. И
така се спи на него. Има столове и маси. Ако искате да седнете и си
починете, вземате една възглавница и сядате на пода. Както
предпочитате." Рамката на леглото била висока около една стъпка (З0
см). Той не разбра какво имам предвид, когато го попитах за одеала или
покривки. След като му обясних, каза: "Няма защо да имаме тези одеала.
Те не ни трябват. Ако живеете в планината, може би ще имате нужда
от тях."

Той не знаеше и какво всъщност е възглавница, но тъй като бе
употребил думата "подложка" знаех, че ще я разбере. Не можеше обаче да
разбере защо си слагаме възглавница под главата, когато спим. "Главата

не се повдига. Идеалният начин за спане е краката да са по-високо от
главата, за да помагат на циркулацията. Като повдигате главата, ще

имате проблеми с подуване на краката. Нямате ли? Повдигането на
главата ще ви донесе главоболие и много други проблеми. А с повдигането
на краката помагате на циркулацията на тялото и спирате хлътването

му надолу." Те или слагаха възглавница под краката си, или навеждаха
леглото. Единствената друга покъщнина на дома бяха рафтове, по които

можеха да се сложат разни неща, като дрехи и други подобни.
Попитах го за украшения и той отново объркан се намръщи. Мислех за
картини и статуи. Думата "статуя" го смути. "Ние нямаме статуи!
Няма направени никакви статуи. Случайно може да имаме по някоя
картина. Но статуите не са позволени в нашата общност. То е все едно
да копираш каквото Бог е направил. Не е позволено от Правилата да
правим идоли." „Дори когато това не е някой бог? Например статуя на
животно?" "Много лъжливи богове са почитани като животни."
Опитах се да му обясня, че някои хора обичат да имат статуи и картини
в дома си, защото просто е приятно да ги гледаш. Те не ги обожават. Но
Судди не можеше да разбере това. "Аз гледам природата и там виждам
красотата. Защо да гледаш грубото наподобяване, когато истинското
нещо е пред теб? Мога да разбера красотата и нуждата да твориш, но

не би ли могъл да създадеш много по-велики неща. Рисунките са много
красиви."

Когато го помолих да ми даде обяснение за рисунките, не очаквах да
чуя за този вид, който той познаваше. Те били рисувани на папирус или на
дърво и окачвани около къщите, но това не били рисунки на предмети или

на живи същества, подобни на нашите. Звучеше повече като някакъв вид
абстрактно рисуване.

С: Цветовете и начинът на светлината, и формите, и... аз не рисувам.
Не мога да го обясня много добре. Това се неща, които говорят на
душата. Това е нещо по-скоро отвътре, а не онова, което очите виждат.
Те са това, което душата вижда. Те имат смисъл само за онзи, който ги
рисува.

Д: А какво ще кажеш за римляните? Те имат много статуи, нали?
С: Да, но те са езичници. Те ги обожествяват. Вярват, че
притежават качества, които те нямат. Това са просто камъни.

Д: Дали всъщност те боготворят самата статуя, или боготворят идеята
зад нея?

С: Те са много различни. Някои от тях обожествяват статуята като
истинска. Други казват, че тя е само това, което изобразява. И двете
идеи ми е струват опасни.

Той бе много шокиран, когато го попитах бил ли е някога в римски

храм. "Говорил съм с римляните за техните вярвания. Но в храмовете си
те колят животни и оскверняват името на почитта. Има един храм в
Бетезда, единственият, който зная. Чувал съм за онзи в Ерусалим и разни
други. Говори се, че и в Капернаум има. Разбира се, в Тибериас има храм.
Той е построен от техния император." (Тибериас бе казано бързо и
сричките се сливаха.)

Попитах го дали има храм в Назарет. Отговори, че селото е много
малко, за да се потрудят да правят такова нещо там. Мислех си, че може би

би поискал да види един храм от любопитство, но тази идея му бе
противна. "Нашите храмове започват отвътре. Когато има пълнота

вътре, тя се пръска навън. Не ви трябва къща или стая, за да я
задържите." Винаги съм мислила, че храма и синагогата са едно и също
нещо с различни имена. Спомням си от Библията историята за Исус, когато

бил намерен в храма да поучава старейшините.
С: Храмът е само за почитане на Елорхим, а синагогата е
същевременно и място за учене. Храмът има светая светих, докато в
синагогата, може би, има само светилище за Тора. Храмът е за Бога;
синагогата е за богослужение съгласно юдейската вяра.
Д: Значи всеки човек, изповядващ друга религия, може да влезе в храма,

но не и в синагогата?
С: Да. В синагогата има отделно място за неевреи, а и специално
място за жени. А в храма е позволено да дойдат всички, които почитат
Бог.

Макар че Библията споменава за Исус, задаващ въпроси на докторите,
Судди не знаеше тази дума.

Това, което той смяташе за лечител се наричало лекар, и този човек би
могъл да учи само по своята специалност. Те не трябвало да учат другите в

храма. Явно, съгласно Библията, това е нещо като учител, който е много
учен, може би магистър.

С: Тези, които преподават в храма, са учителите на Закона. Те са
свещенослужители и всеки има своя специалност. Един учи на Закона, друг
се занимава с мистериите, а останалите говорят за друго знание, което е
било предадено. Равин е друго нещо, той учи хората на еврейските закони
и еврейската религия, каквито са били.

Помолих го да опише храма в Кумран и получих повече, отколкото
очаквах.

С: Има място, където хората се събират. Те трябва да коленичат или
да седнат на пода. И още има олтар. Зад олтара е завесата, вътрешното
светилище, което е зад завесата. Вътре се съхраняват Тора и свитъците,

кабала. По време на учението или честването на свети дни на всяка цена
те ще ги изнесат и ще четат от тях и ще го споделят с нас. Ще стане
съприкосновение на душите, след това обсъждане на отношението към
Бога и живота и още много неща. В синагогата на жените не е позволено
да влизат освен в женския отдел. Там е разрешено за всички.

Д: Има ли някакви религиозни символи в храма, например в олтара?
С: Там е чашата и съдът, в който се изгаря тамяна. Наистина това е
всичко.

Д: Какъв е смисълът на чашата? Какво символизира тя?
С: Тя е символ на предаването и споделянето помежду ни. То ни
свързва един с друг и ни прави като един.

Това някак си неочаквано ни сближи. Хариет възбудено попита:
"Всички ли пият от тази чаша? Какво пият, вода ли?" "Обикновено вино."
Това бе важно ново разкритие. Описаното от Судди звучеше като Светото
Причастие или Тайната Вечеря. Но това значеше, че е свързано с Христос,
а той още не е бил роден. Судди каза, че заедно с виното не се предлагала

никаква храна (мислех си за хляба или нафората в Причастието) - само
чашата минавала сред хората.

С: Това е чашата с кръвта на живота. То е разменяне на живот
между всички. Виното представлява кръвта на всички, на споделянето
помежду ни.

Д: Това ли е значението? Означава, че всички са от една кръв? Само
членовете на есейската общност ли са могли да пият от чашата?

С: Човек трябва да е приел идеята, за да е възможно да вземе участие
в единството. Вероятно другите не биха могли да разберат значението,
което е трябвало да се осъществи с това. Не че ние не им вярваме, че не
са едно с нас. Напротив, ние им вярваме. Въпросът е, че не е дошло още
тяхното време. Но ако още не са готови, това не е беда.

Все пак не е било позволено на някой случайно минаващ чужденец да
вземе участие в ритуала. Този ритуал се извършвал с церемонии, в които

всеки е трябвало да бъде свързан с другите и да е готов да ги следва.
Провеждал се в събота, но можело да бъде и в друг ден. Судди каза, че
доколкото знае, тази церемония не била извършвана масово в юдейските

общности.
Почувствах, че това е важно откритие. Явно е, че когато Исус е провел
Тайната Вечеря с ученици си, Той не е създал нов ритуал. Използвал е онзи
ритуал, в който многократно е участвал с есеите. Смята се, че символиката
на хляба е еврейски обичай. Според мен това, което е направил, е било да

го съчетае с обичая на подаващата се от ръка на ръка чаша, като му е

придал ново значение. За есеите то е символизирало, че всички са от една
кръв и че споделят помежду си живота. Какво по-естествено от това Исус

да го направи в навечерието на присъдата и евентуалната си смърт? То е
щяло да бъде последна проява на братството между него и последователите

му.
Сандалово дърво било горено, защото: "Казвало се, че то може да
помогне за отварянето на някои центрове (чакри) в самите нас. И пак ви
казвам, не съм запознат с учението на всички тайнства и церемонии."
Докато подаването на чашата било ритуал само на есеите, то и други
религии използвали благоуханията, дори и римляните.

Помислих си, че щом като са имали някакъв близък на християнската
църква ритуал, може би ще съществува и още някой. Използвах случая и
попитах за кръщението. Судди изглеждаше смутен и объркан. Просто не

знаеше тази дума.
Д: То е миене, ритуално очистване с вода.
С: Има една церемония на очистване. След като младежите са имали
вече своя Бармитцва, смята се, че са стигнали до пълнолетна си възраст.
И може да избират дали да следват пътя на Йехова, или пък да се
отдалечат от него. Ако изберат да го следват, те се пречистват с
водата. Казано е, че така миналото се изчиства и от този миг започват
наново. Това се прави по различни начини. Някои изливат водата отгоре
им, а други ги карат да легнат във водата.
Д: Би ли отишъл да направиш това в Мъртво море?
С: Не, никой не би отишъл в Морето на Смъртта. То обикновено се
прави в някоя течаща река.
Д: Изисква ли се някакво специално облекло за случая?
С: Или една роба от лен, или изобщо нищо. То е част от
пречистването, от оголването на душата.

Д: Свещеник ли извършва церемонията?
С: Да, или някой старейшина. Това се прави само веднъж в живота на
човек.
Това би обяснило откъде Йоан Кръстител е взел ритуала на кръщението.
Това не е било нищо ново, когато е кръщавал хората в река Йордан. Той

просто е следвал един съществуващ обичай на есеите.
Преводачите на свитъците от Мъртво море са знаели за това
съвпадение. Открих, че на много места в свитъците се споменава за тези
две церемонии. Много от специалистите са стигнали до заключението, че
това директно свързва Йоан Кръстител с есеите. Това показва, че по някое

време от живота си той е бил под тяхното влияние.

Есеите се обличали твърде скромно. И жените, и мъжете носели по една
проста роба, направена или "от козината на овцете, изпредена и изтъкана

(вълнена), или от лен, който бил обработен" (ленена). Дрехата била
набрана в кръста и стигала до земята. Смятало се, че държи хлад. Под
робата мъжете обличали панталони. Всички носели сандали. Дрехите били
винаги бели, макар че понякога били "леко оцветени от богатото мляко
на кравите и не съвсем бели". Рядко времето било хладно, за да обличат
още нещо, но ако застудеело, имали различно оцветени палта. Възрастните

мъже били с бради. "Това е знак, че принадлежат към мъжката
общност." Извън Кумран имало хора, които предпочитали да са бръснати.
"Има общности, в които хората никога не си режат косите. Римляните

имали къси коси. За нас в това отношение няма забрани, но косата ни
трябва да бъде прибрана и чиста. Повечето от нас предпочитат коси до

раменете."
Ако някой напуснел общността, за да отиде във външния свят,
изисквало се да се облече като другите хора, за да не изглежда различен.
Хората от външния свят не се обличали с бели роби; те носели цветни
дрехи и имали различни прически. В това отношение есеите били
единствени и е могло лесно да бъдат разпознати сред други хора. Древните

летописи потвърждават данните за облеклото им.
Трябвало да се помни, че ги е грозяла опасност, щом излезели извън
стените. Но ако никой не знаел кои са, нямало защо да се страхуват. Както
Судди каза: "Кожата ни не е синя." Очевидно, че щом са облечени като
другите, не биха могли лесно да ги разпознаят. Но когато били в Кумран,

всеки бил облечен така да се каже в една и съща "униформа".
Всички сякаш били абсолютно еднакви, но имало начин за

идентифицирането на "ранга". Връзвали ленти на челата си. Тези ленти
били с различни цветове, съответстващи на положението в общността.
Това сякаш било знак за статус, така че помежду си лесно се разпознавали.
С: И така сивият цвят е за младите ученици. Зеленият е за
търсещите. Те са над нивото на учениците. Те са завършили това, което
всеки трябва да изучи, но все още търсят. Душите им жадуват за още
знание. Те все още са ученици, не са станали още учители. А синият цвят е
за учителя. Има и бял, който е за по-възрастните. Има червен за човек,
който всъщност не е член на никоя от тези групи. Той е вън от тях. Този
човек учи, но може би с друга цел. Този цвят е за външните ученици, сякаш
те са само посетители. Червеният цвят ни показва, макар че и те да се
учат като нас, може би не са от нас. Всъщност само зеленият, синият и
белият са нашите цветове, и също сивият за младите ученици.

Д: Значи ли това, че тези с червена лента не живеят през цялото време в
общността?

С: Не. Това не означава, че те не живеят тук през цялото време. То
показва, че те са дошли от някъде другаде да учат, да търсят, да
изследват.

Д: А когато свършат учението, отново ще си отидат. Те сами по някакви
съображения ли са избрали този цвят?

С: Синьото говори много за вътрешния мир. То е почти до нивото на
бялото. Бялото се постига най-накрая. Вие сте в пълно спокойствие и сте
постигнали всичко, каквото може да се постигне. Синьото е само една
стъпка под това, ако това би могло да се разбере.

Такива цветни ленти на челото носели и жените, тъй като били смятани
равни на мъжете и също са били обучавани. Судди не можа да разбере
изненадата ми, когато казах: "В някои общества момичетата изобщо не

учат." "Но как би могло...? Ако едно момиче не е образовано, как би могло
да бъде на равно със съпруга си или... Не мога да разбера." Бяхме много
доволни от начина му на мислене, който явно беше съвсем

противоположен на популярните по това време еврейски обичаи. Това би
могло да обясни донякъде и отношението на Исус към жените. В Кумран
към жените са се отнасяли така и по времето, когато е бил там. Ако жената

не била ученичка, можела да си сложи по избор шарф или воал. Но
повечето не слагали нищо на главите си.

По времето, когато разговарях с него, той имаше зелена
препаска."Това значи, че съм ученик. Стъпка по-долу съм от учител. Не
съм само ученик, аз съм търсещ. По-младите носят сиво."

По време на сеанса, когато Судди описваше Кумран, Кати бе в дълбок
транс, но ни изненада, като внезапно и неочаквано се плесна по дясната

буза. Обикновено освен леки движения с ръка или жестове, с които да
опише нещо, такова рязко движение не се бе появявало досега: После
започна да драска по мястото, където се бе ударила. Судди просто уточни:
"Хъм, буболечките хапят лошо." Много се забавлявах, защото това дойде
съвсем неочаквано. Каза, че повечето са мушици, "малки летящи неща", но
в Кумран имало много видове буболечки и от тях най-голям проблем били
скакалците и мравките. Когато го попитах за опасни отровни насекоми,
отвърна, че не знае за такива, въпреки че точно сега "не изучавал низшия

живот".
Има животни, отглеждани за храна: овце, кози и волове. Но останах с
впечатлението, че те не се отглеждат в Кумран. Вероятно са били вън от

стените, близо до Аин Фешка, където бяха и земеделските земи.

Проведохме една интересна и безполезна дискусия, когато го попитах имат
ли домашни любимци. Той не знаеше думата. Това често се случва, когато

работя с хора от други култури, те не разбират думата или имат друга
равнозначна дума. Често се чудя, защото (както в този случай) за нас тази

дума е обикновена. Често трябва да давам съответно обяснение и това
никак не е лесно. Опитайте се някой път. Постарах се да мисля бързо и да

намеря дефиниция за думата "любимец":
Д: Ами това е животно, което никой не яде. Човек си взема едно
животно и то става негово. Държи го за свое удоволствие, като домашен

любимец.
С: Това е егоистично. Откъде можем да знаем, че животното не би
предпочело други удоволствия, а не това?

Д: Ами... то би могло да бъде нещо като приятел.
С: Как може едно животно да бъде приятел? То не може да води
разумни разговори.
Той изглеждаше съвсем объркан. Казах му: "Някои хора обичат да имат

при себе си животни. Те живеят при тях в жилищата им." "Това не
изглежда много хигиенично." Всички се засмяхме. Не можех да си
представя колко трудно ще бъде да го обясня. Каквото и да кажех не
ставаше по-ясно. Попитах го знае ли какво е куче или котка. Знаеше думата
котка, но не знаеше - куче. Намръщвайки се каза: "Виждал съм ... чакали."
(произнесено: йакали). Предположих, че това ще е най-добрата картина в
ума му свързана с думата "куче". Обясних му, че те са подобни, но не са
едни и същи. "Не мисля, че някой би могъл да притежава котка. Това е
странно. Как може някой да желае да има нещо като любимо животно,
което яде умрели животни? Не бих искал такова да живее с мен. Те
всичките имат паразити. Това не е добро: паразитите носят болести.

Ние използваме сяра, за да ги премахнем."
Явно бе, че не мога да определя какво разбираме под любимо животно и
продължих нататък. Исках да зная дали в общността имат проблеми със
змии. Отговори, че има най-различни по големина змии - от съвсем малки

до много големи, а някои били дълги колкото ръка. Понякога влизали
вътре и тогава ги убивали, защото ухапването им било смъртоносно.
Изненадах се от това, че тези хора понякога убиват. Изглеждаше като
човек, който категорично е против нараняването на всяко Божие създание
и против всякакъв вид насилие. Каза, че убивали само, ако има опасност.

Все още се опитвах да разбера дали ако бъдат заплашени, биха
използвали някаква защита. Той бе показал по-рано, че има нещо, но то бе

един от забранените за разискване въпроси. Този път, когато го попитах

има ли нещо друго, което да представлява опасност, той отново стана
предпазлив и отказа да отговори. Винаги, когато това се случваше, най-

добре бе да се смени темата.
Задавайки въпросите си открих, че в Кумран далеч не са живели
първобитно. Веднъж го улових, когато се къпе. Той каза, че това е нещо,
което се прави всеки ден, обикновено сутрин. "Стаята за къпане" беше
много голяма, а банята обхващаше почти цялата стая. Имаше стъпала,
водещи към басейна, а встрани се намираха пейките за "събличане". Те
събличаха всичките си дрехи, за да влязат във водата. Много хора (мъже и
жени) се къпели заедно, като използвали пемза вместо сапун. Водата
идваше в басейна някъде от под земята. Постоянният приток непрестанно
подменеше и опресняваше водата. Судди не знаеше откъде идва водата,
защото, както заяви той, нито бил проектирал, нито строил системата, но
смяташе, че мястото, през което тече водата, е покрито. Сигурна съм, че
ако попитате средния жител на съвременните градове за водопроводната
система, той също ще бъде затруднен да я обясни, освен ако по някакъв

начин не е бил включен в изработването й.
Имало места в общността им, където водата излизала на
повърхността. Вода за пиене се вземала от два извора. Мислех, че има
предвид кладенци, но той бе категоричен в определението си. Той знаел
какво е кладенец и то не било това. "Това е, където водата идва отдолу
нагоре и се изкачва. Идва от планините и изплува от земята. Има едно
място, в което тази вода се събира, но в него има малко вода. То е
квадратно и дълбоко до кръста на човек. А дължината му е колкото като
разпериш двете си ръце. През най-топлите месеци се държи покрито,
така водата не се губи, а и прах не влиза, за да я замърси."
Водата се вземала с кофи; те трябвало само да стигнат до дъното и да се
извадят. Това ме изненада, защото района около Кумран е много сух. Не
мислех, че може водата трайно да извира. "Защо не? С близостта си до

Мъртво море, тук има вода. Идва от много източници. Щом не е от
морето, тя е добра за пиене."

Исках да разбера дали имат някаква санитарна система за събиране на
урината и изпражненията. Според Библията (Старият Завет, Второзаконие
23:12- 14), на хората по мойсеевото време не било позволено да правят това

в града, понеже било нечисто. Те трябвало да излизат извън стените, да
изкопават дупка и след това да я зариват. Судди бе специалист по

еврейския закон, така че се чудех какво ще каже за това. Не бях сигурна
как да го изразя с думи. Нямах представа какво би се сметнало за обидно в

другите култури. "Нали знаеш, когато хората трябва да уринират? По

санитарни причини трябва ли да излизат извън стените, за да го правят?"
"Не, има едно място за тези телесни функции. Това е една стая с няколко

секции... (търсеше вярната дума)... кабинки, в които уринирате или
дефекирате. Мисля, че е система от изкопани ями и те се почистват. Не

съм много сигурен относно начина, който използват, за да ги изнасят."
Това било вътре в стените на общността и всички използвали това място.

В кабинките имало вода, но той не знаеше дали и тя, както в банята, е
течаща.

С: Във водата се слагат разни неща, за да я поддържат пряспа.
Д: Според еврейския закон не трябва ли хората да излизат извън града?

С: Не зная. А какво ще стане, ако човек се събуди през нощта? (Засмя
се.) Ще трябва ли да напусне града?

И така очевидно не всички еврейски закони важели за всички хора.
Съмнително е дали други градове в Израел са имали чудесата на хигиената

и водното снабдяване, съществували в Кумран. Но есеите явно са имали
достъп до по-голяма информация, възможно е и този вид инженерни
познания.

Когато археолозите разкопали останките от Кумран, те били учудени от
удивително сложната водопроводна система, която открили (виж

рисунката). Открили две бани със стъпала, водещи надолу към тях, няколко
резервоара (както учените ги назовават) и водоем. Имало също така много
малки канали, свързващи цялата система, която вероятно е била покрита,
когато есеите са живели там. Интересно е да се отбележи, че учените са

приели, че банята е била на открито, докато Судди твърди, че помещението
е било заградено в стаи, а областта на хранилището и източниците били
открити.
Археолозите приемат също, че есеите са хващали водата, идваща

надолу от хълмовете по време на редките дъждове, и са я запазвали в тази
система. Но Пер дьо Во твърди, че през трите години, когато той и екипът

му са били на разкопките, вода от хълмовете е дошла само два пъти.
Трудно е да се повярва, че биха могли да се запасят с достатъчно вода и да

я съхранят дълго време, ако е трябвало да разчитат само на
непредсказуемите валежи. Судди каза, че водата течела. Смятам, че те са
намерили извор и са насочили водата да тече през общността им. Вероятно
през изминалия период от две хиляди години изворът е изчезнал било при
земетресение или при естествените земни размествания. В областта имало
известни извори, най-прочутият в Айн Фешка, няколко мили на юг. Защо

есеите да установят земеделските си земи до извор, а да построят
общността си в суха област?

Известно е, че когато римляните разрушили общността, те сринали и
водната система. Може би от невежество да са затворили източника на

водата.
Археолозите са открили останки от това, което те наричат санитарна
система, някакъв вид шахта. Те открили също и една сграда с кабинки,

която приели за обор. Това ли всъщност е било?
А сега за дневната програма на Судди: "Обикновено се събуждам със
слънцето и отивам да се къпя. Уча известно време и след това започват
уроците или отивам за ежедневното обучение. И отново прекъсвам, за да
обядвам. След това обикновено уча. Има много неща, които не зная. След
това вечерям и прекарвам вечерите в размишления."
"Трябва ли да ставате със слънцето?" Това е нещо, което учените са
приели. "То е въпрос на навик. Зависи от това какво правиш. Има такива,
които изучават звездите. Те естествено не лягат през цялата нощ и спят
през деня. Ако изучаваш звездите, не може да станеш със слънцето и да
прекараш буден целия ден и да заспиш, когато звездите се появят. Има
други, които работят до късно през нощта, но повечето от нас стават
със слънцето."
"Има ли определено време за лягане?" "Не, само, ако има да
извършвате неща, които би ви накарало да останете до късна вечер. Това
просто би могло да бъде учене. Би могло да бъде разговор с някого, който
от дълго време не е бил с вас. Изобщо за много неща."

Ако са оставали будни след залез слънце, то очевидно са имали
средства, даващи светлина. Бях осведомена, че в тази част на света се
ползват лампи, съдържащи маслинено масло. Имах тази информация от
други пациенти. Но трябваше досега да съм се научила да не вземам всичко
за чиста монета при използването на този метод за дълбаене в миналото.
Докато работех с Кати, никога не знаех докъде би могъл да доведе един
невинен въпрос. Когато попитах за техните начини на осветление, неговият
отговор бе неочакван и отново показа, че Кумран не е било обикновено
място. Стените му пазят много скрити тайни. "Имахме или лампи с масло,

или светлини, които горят."
Когато работите с регресия, трябва да бъдете бдителни и готови да

уловите и проследите всяко нещо, което звучи най-малкото като
необикновено. Щом то е нещо обикновено за техния начин на живот, те

няма да дадат подробности, ако не го проследите с въпроси. Никога не
знаете, докъде може да ви доведе. Това е един от тези примери. Защо той

спомена два вида лампи?
С: Обикновено аз използвам тази, в която има масло, и после се пали.

Но има също лампи, които светят без пламък.
Д: Какъв е източникът?

С: (Трудно му беше да го обясни.) Не съм го правил, не знам. То излиза
от едно гърне, на което е поставено. Гърнето има някакви свойства. То е
поставено в едно гърне, което има едно... (търси думата) кълбо, излизащо
от него, което свети. Гърнето е около... така... (той мери с ръцете си -
изглежда високо може би около 12 см).

Д: С кълбо, искаш да кажеш кълбо от стъкло?
С: (Колебливо) Какво е... стъкло?
Д: (Как да обясниш това!) Може би не сте го имали във вашата
общност. Стъклото е един материал, то представлява нещо, през което
може да виждаш. Нещо като керамика, но прозрачна. (Това бе трудно.)
С: Звучи интересно. Да, то е нещо подобно на това. Не зная как е
направено.

Хариет му подсказа за нещо подобно на кристален материал и той

недвусмислено отговори, "Да!". Това би било подобно на стъкло. В края на
краищата това е материал, през който може да се вижда, значи имаше база

за сравнение. Но когато го попитах дали кълбото е кухо, той отново се
смути.

С: Не зная нищо за тези неща. Не съм ги правил.
Д: Но то стои на върха на гърнето, а гърнето е керамично. Така ли е?

С: Не зная. То изглежда от камък.
Д: Има ли нещо вътре в гърнето?

С: Не съм го разчупвал, за да видя.
Започна да се потиска от моите повтарящи се въпроси, но аз исках, ако е

възможно, да узная как действа това странно приспособление, защото
такова нещо не е могло да съществува. Чудех се дали свети през цялото

време, без да може се загася.
"Не. То се пали и гаси при поставянето му... Или имате такава лампа,
която трябва да поставите в друго гърне, и така тя ще засвети, или
имате друга, която трябва да се завие, за да светне. Но тя никога не
свети непрекъснато, освен ако не го искате." Попитах го дали предпочита
тази лампа пред онази с маслото. Отговори, че онази, по-особената, свети

много по-силно и с нея няма опасност от пожар.
Д: В общността ли ги правите?

С: Не, те са много стари.
Д: Те трябва да са имали мощен източник на сила, за да са траели
толкова дълго време. Има ли много от тях в общността?

С: Достатъчно са. Не съм ги броил. Разрешено е да се ползват там,
където има нужда от тях.

В моите изследвания открих описание на обекти, изкопани от руините
на Кумран от археолога Пер дьо Во. Всред многото чирепи от керамика,
той намерил няколко каменни гърнета и няколко фрагмента от стъкло. Би

ли могло това да са останки от лампи и археолозите да не са могли да
разберат какво точно представляват.

Мисълта за гърне, работещо по този начин, събуди в мен спомен.
Спомних си, че съм чела за нещо подобно в книгите на Ерих Фон Деникен.

В неговите работи има много необяснени чудноватости. Намерих го на
страница 174, картина 252 в книгата му "В търсене на древните битове" (In

search of Ancient Gods). To бе картина на малко гърне колкото това, което
Судди описа, и показваше как някой вкарва дълъг черен метал в гърнето.

Надписът обясняваше, че това било батерия, работеща на галваничен
принцип. То бе много старо, но дори и до днес от него могат да бъдат

извлечени 1.5 волта. Това гърне сега е в Иракския музей в Багдат.

Повече информация за този механизъм има в книгата на Чарлз Берлиц
"Атлантида, осмият континент" (Atlantis, the Eighth Continent). В заглавието

на една илюстрация се чете: "Д-р Вилхем Кониг, австрийски археолог, на
служба в Иракския музей, изкопа през 1936 г. една двехилядигодишна

стара ваза, висока 15 см, в която имаше един прибор от меден цилиндър в
смола, а вътре в него желязна пръчка, изолирана с асфалтова запушалка.

Този предмет прилича на други в Берлинския музей, малко по-големи, но с
монтиран по същия начин цилиндър. Няма ключ за разбиране на тяхната
функция освен това, че те са били "религиозни или култови предмети".

Дошло е на ум на някои изследователи (включително и д-р Кониг), че това
би могло да бъдат сухи батерии, които, разбираемо е, след няколко хиляди

години не са в състояние да работят. Все пак, след като бъдат точно
реконструирани и снабдени с нов електролит, те работят! Този древен
начин за ползване на електричество може да покаже, че за електрическата
сила са ползвани галванопластични метали със злато и сребро, както и сега
се прави на чаршиите в Средния Изток. Твърде вероятно е да са били
използвани за осветяването на храмове и дворци, макар че ползването им

изчезва още преди средната епоха на античността, тази на гърците и
римляните, които са използвали масло за осветление (справка: Берлински и

Иракски музеи)."
Човечеството е станало много самодоволно, мислейки, че първо е
открило нашите модерни удобства. Изглежда, че древният човек не е бил
толкова примитивен, както ние си мислим. Те всъщност са имали много от
тези неща и след затъмнението на Тъмните Векове ние просто сме ги

преоткрили. Една интригуваща идея.
Чудя се какви ли други изненади биха могли да се крият сред потайните
и защитни стени на Кумран.



Глава 6
УПРАВЛЕНИЕТО НА КУМРАНСКАТА ОБЩНОСТ
Според археолозите общността била управлявана по правилата и
установения ред от група свещенослужители. Базирайки се на преводите
на свитъците от Мъртво море, те смятат, че есеите са имали много строги,
дори жестоки правила. Това обаче противоречи на онова, което аз открих.
Не мисля, че това е вярно за милите и праведни есеи, които се случи да
опозная. Информацията на Судди потвърди, че съм права да мисля по този
начин. Разбира се, много пъти затруднението идва от метода и стила на

превода.
Според Судди имало съвет на старейшини, който установявал

правилата за управлението на общността, съдел и постановявал
наказанията и т.н. Говорело се, че някога е имало някой, който оглавявал
съвета, но това не било за дълго. Решено било, че така се дава твърде много
сила в ръцете на една личност. Старейшините били избирани от хората в
тяхната област или поле на науката. Квалификацията им зависела от това
колко дълго са учили в дадена област и колко много знание са натрупали.

Числото на старейшините в съвета от време на време се променяло, но
обикновено били девет или десет човека. Зависело в коя област на науката

има старейшини.
Чудех се дали всеки в общността е имал правото на глас както ние
имаме в нашите демократични страни. Той каза, че било разисквано сред
семействата, но само учителите и учениците в определено поле на науката
могли да дават мнение за това. Изглежда, че изборът на старейшините
зависел от интелектуалната част на общността, от тези, които учели в
различете направления на науката. Обикновените работници нямали право
на глас, но ако една жена била ученичка, тя имала. Щом някой бил избран
за член на съвета, то било за цял живот. За всяко решение трябвало да има
общо съгласие. Чудех се дали някога се е случвало да отстранят някого от

съвета. Той каза, че много отдавна е имало такъв случай.
Судди бе споменал за наказания и аз бях изненадана, че такива
състрадателни хора е трябвало да прибягват до наказания. Чудех се какви

ли биха могли да бъдат.
С: Има няколко малки наказания. Но ако нарушението е голямо,
човекът се отстранява от общността. Това обаче е много рядко. То се
прилага само в случаи на насилие, когато другият е получил телесна
повреда. И при всеки подобен случай на насилие. Насилието е срещу това,
в което вярваме. Най-голямото наказание е да бъдеш отстранен от
общността. То се налага за извършването на нещо много, много лошо. За
последен път се случи, когато един ученик уби друг ученик."

Значи насилието е възможно и при такива идеални обстоятелства.
Попитах го дали знае какво се е случило при този инцидент.

С: Не, историята не ни бе казана. Не е наша работа да съдим. Той
трябва да носи своя кръст, не аз.

Д: Не бих и помислила, че твоите хора могат така да се гневят.
С: Той бе просто ученик, не беше един от нас.

Имаше пред вид, че виновникът не бил роден в Кумран. Той явно е бил
един от тези, коиtо носят червена лента.

Д: А какво е наказанието за по-малко нарушение?
С: Да, веднъж един от нашите учители наложи наказание. Но то бе

между тях двамата - човекът, който бе извършил лошото, и учителят,
на когото служеше. Смята се, че учителят ще действа просто и ще
направи това, което му се струва правилно. Понякога като наказание се
налагат пости. Или наказанието е да се изучат известни неща или пък да
бъдат отнети привилегии.

Археолозите преводачи мислели, че есеите са религиозен орден и
свещенослужителите са водачите, които са над всички, върховен орган на

властта. Судди каза, че свещенослужителите имат власт само над
учениците, които обучават. Те не трябва да бъдат по-високо от съвета.

Д: Напускат ли някои хора общността, понеже не са доволни?
С: Малко хора напускат и то с цел да обучават. Но защо някой би
пожелал да напусне?
Д: Бих се съгласила с теб, но се чудя никога ли не сте имали хора, които

са били недоволни.
С: Би могло да е възможно, но аз не съм чувал. И защо да го правят?

Д: Ако са нещастни и си мислят, че другаде ще бъдат по-щастливи.
Разрешено ли е да напуснат, ако поискат?

С: Предполагам. (Негодуващо) Ние не сме роби! Не сме в окови!
Д: Тогава те стоят, защото желаят. А имало ли е някой, който е искал да

бъде ученик при вас и не е бил приет?
С: Да. Учителите трябва да преценят и да узнаят с каква цел този
човек иска да учи при нас. И ако открият, че има някакво зло намерение,
не го приемат.
Д: Случвало ли се някога някой да им създава проблеми и неприятности

затова, че не са го приели за ученик?
С: Не доколкото аз зная. Но това не значи, че не се е случвало.

Д: Знаеш ли какво ще стане, ако това се случи?
С: Не зная. Аз не съм учител, не зависи от мен.

Д: (Аз продължавах да опитвам да открия нещо за тяхната защита).
Имате ли някакъв начин да защитавате общността си? Имам пред вид

оръжия или нещо подобно?
С: Да. (Стана предпазлив и колеблив.) Имаме различни методи.

Каза, че те не употребяват оръжия в общоприетия смисъл, но не даде
повече информация. Тогава Хариет опита късмета си и го попита:

"Използвате ли звука?" Той дълго време се колеба и след това отговори
тихо и предпазливо: "Да." Струваше ми се, че се намираме в опасна зона.

Той може би чувстваше, че е предал гласуваното му доверие, като е
разкрил дори и толкова малко. Изглеждаше смутен. Знаех, че не трябва да

продължаваме с въпросите, макар че ми се искаше да разбера повече.

Опитах се да го успокоя като му казах колко е прекрасно това, че нямат
нужда от оръжия и че за повечето общности това е единственият начина на
защита. Той смяташе, че съм много любопитна. Казах му, че ние искаме да

научим толкова много, но е трудно да намерим учители. Разбира се, каза
той, там имало много учители. Нашият проблем бил в неспособността ни

да ги питаме.
Д: Има ли във, вашата общност някакви правила, различни от тези на

обикновените еврейски общности?
С: Как мога да кажа, когато съвсем не познавам тези отвън и
техните закони?

Знаех от Стария Завет, че евреите вярват в пренасянето в жертва на
животни. Но когато попитах за това, той отговори категорично с "не".
С: Не пренасям в жертва кръв! Защо Йехова би бил доволен да убия
нещо, което той е създал? Това не е много логично.
Д: Мислех, че вярваш в много от еврейските учения, в Тора и в Закона.
С: Те са част от вярата, но не цялата.

Д: Но нали евреите извършват такъв вид жертвоприношение?
С: Да. Доколкото аз го разбирам, тази практика е била заимствана от
други "религии", както вие бихте казали. Това не е съществувало в
първоначалните учения. Но ние не пренасяме жертви. Палим тамян и
слагаме други подобни неща на олтара като вид жертвоприношение. Но
трябва да бъде само това.

Той бе така категоричен, че аз реших да сменя темата и попитах какви
обичаи и празници имат неговите хора. Той не разбра думата "празник".

"Това не ми е познато", каза той.
Д. Празникът е един специален ден, различен от другите.
С: Вие говорите за свети дни. Разбира се, такъв ден е Пасха. Също
така денят на Изкуплението и Рош Шофар. Има и празненства за нова
година, за нов сезон.
Тъй като аз не съм еврейка не бях чувала за никои от тях освен за Пасха,
за който се споменава в Библията. Попитах за Деня на изкуплението.
С: Това е ден, в който всяка година определяме нещата, които сме
направили, и молим да ни бъде простено за тях. И се отплащаме на тези,
които сме наранили по някакъв начин.
Д. Това изглежда добра идея. Нещо като измиване на плочата за писане
и после започвате всичко отново. Имате ли и други празници?
С: Да, празненство за жътвата и други, подобни на него. Има много
празници и много неща, които се честват. Ние не сме мрачни хора.
Радваме се на живота!