Българската любовна лирика – прочити и контексти

Иван Сухиванов. Кой е автор на „Прощално“ – „любовното“ стихотворение на Вапцаров? 149 Кой е автор на „Прощално“ – „любовното“ стихотворение на Вапцаров? Иван Сухиванов Who Is the Author of „On Farewell“ – Vaptsarov's „Love“ Poem? Ivan Suhivanov Abstract: Тhis article examines the authorship of Vaptsarov’s two death poems. Keywords: love poem, a communist, Vaptsarov В анкета на Института за литература към БАН Радой Ралин споделя пред доц. В. Чернокожев, че Българската комунистическа партия активно се е намесвала в литературните процеси още преди Деветосептемврийския пуч, когато с „братската“ помощ на Червената армия бе натрапена мракобесната „диктатура на пролетариата“. Нормативистки рефлекси можем да открием още у партийния им корифей Г. Бакалов, но какво е стихотворението „Кино“ на Вапцаров, ако не заявка за бъдеща цензура, „след като революцията неминуемо победи“? Безотказно всяка диктатура в символната сфера се изразява в смазващ произвол на полуграмотни цензори, постоянен шантаж върху „дейците на културата“ и всячески начини на подчиняване на изкуството за целите на комунистическата пропаганда. Всъщност комунистите никога не са се интересували от постиженията в изкуството, достатъчно е то да слугува на партийната върхушка, която брани властта си с всички средства. Когато Ленин заявява, че от всички въпроси за нас (болшевиките) най-важен е този за властта, е съвсем искрен. Подобна безна-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 150 казана „искреност“ срещаме и у Гьобелс: „Всяка лъжа повторена сто пъти се превръща в истина“. Бруталната вулгарност на „другарите“ обаче ги лишава от най-важното в изкуството – вкус. Нека припомним прочутото стихотворение на Збигнев Херберт: Съвсем не се искаше прекалено силен характер за нашия отказ несъгласие и упорство имахме частица от необходимата храброст но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус. Да, на вкус в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест. 1 Тезата, че Вапцаров е „идеалист, който мечтае и се бори за по-справедливо общество“ е дълбоко компрометирана. Защото как се „бори“ другарят Вапцаров – като приготвя адски машини, които разкъсват български синове и бащи? Но той самият няма българско самосъзнание, за него тая страна, „простете, е чужда“. (И тук откриваме отново комунистическата искреност: „Другари, дори когато мамим и вкарваме в заблуда, Ние сме искрени! Партията е права, дори когато греши (оксиморонът е на Радевски)“ Те искрено обичат насилието, назовано от тях „революционен терор“, няма как искрено да не ламтят за власт, както и да са съвсем искрени садисти в унищожението на инакомислието... Няма оправдание и за (македонстващото) е-кавско произношение в стихотворенията му – то е целенасочено оттласкване от българската книжовна норма, (вероятно толерирано в периода до 49 г., докато Тито и Сталин се скарват)... Затова и „редакторите“ на Вапцаров – Хр. Радевски и Мл. Исаев, съвсем не благоговеят пред „последната воля на поета“ – плюс това те самите едва ли са го смятали за „голям поет“, равностоен на Ботев, та дори и над него, какъвто ни го иззидва от 1 Преводът на Зб. Херберт е направен от Веря Деянова. Съществува още един превод – на бургаската преводачка Д. Лау-Буковска, където „за силата на вкуса“ е преведено като „за съществеността на вкуса“...

Иван Сухиванов. Кой е автор на „Прощално“ – „любовното“ стихотворение на Вапцаров? 151 половин век партийната пропаганда... Няколко думи за името му... Вапцаров подписва единствената си стихосбирка „Моторни песни“ с името Никола Йонков... Защо не с Вапцаров, защо не с Проданчин, каквато е истинската му фамилия, и защо не с Иванов, баща му се казва все пак Иван, но „Йонков“ звучи някак „по-македонски“, нали? Известна е приказката между банскалии, „След Цара е Вапцара“, която илюстрира позицията на баща му в Пиринския край – главатар на клан... Бащата на поета е „войвода“, като приятеля си Яни Сандански. Но известно е, че Яни Сандански, освен „революционер“ е и доста успешен предприемач. (По това време на такива са им викали „деребеи“). Родителите на Вапцаров са евангелисти. Както казва един литературовед – българските писатели нямат бащи, те имат майки... Майката Елена (подобно на Вазовата, Ботевата, и т.н.) е интелигентна жена, от която той научава много неща – можем да открием доста реликти в поезията му, които са на евангелистка основа. Другата линия, революционната, започва с легендата, че Вапцаров е стоял на коленете на войводата Яворов, приятел на баща му, и си играл с пистолета му... е донякъде вярна. Но дотук: Вапцаров не притежава нищо от Яворовата изобретателност в поезията, стиховете му са графично начупени без никакъв смисъл на „стълбички“, което е имитация на Маяковски. Темата за машината също дължи на футуризма на споменатия, а не на това, че е завършил техническо училище... Изненадващият за края на 30-те образ: „Летял бих със пробна машина в небето, бих влезнал във взривна ракета, самичък, бих търсил в простора далечна планета.“ Взривната ракета всъщност е „реактивна ракета“, в аграрна България едва ли някой би предполагал такъв възход на техниката. Очевидно образът е „дъмпингов“ внос, може би Вапцаров е чул от свои преподаватели за опитите на Циолковски, но за фон Браун едва ли... Но все пак постижението си е постижение. Той комай друго няма, въпреки, че десетки години комунистическата пропаганда набива в главите на простолюдието колко голям „международно“ признат поет е В.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 152 Но нека отидем на нашата тема – двете му „предсмъртни стихотворения“ – „Прощално“ и „Борбата е безмилостно жестока“. Те качествено се различават от всичко написано дотогава от Йонков/Вапцаров. Легендата е, че те са писани в затвора. После предадени на Младен Исаев в общата им килията, чрез тетрадка Сампа, която след това Исаев крие дълго време в крачола си (забележете в „крачола“, не в чорапа, не в гащите, а в „крачола“ – ето още една асоциативна кукичка хвърлена към Яворов... Опазва я дори и в трите концлагера, в които е заточен. Това, разбира се, може да го измисли само поет, вероятно Исаев...). По-късно дъщерите на Исаев, според завета му, „даряват“ прословутата тетрадка Сампа на музея в София. Какво е правила толкова време в Исаев, можем само да гадаем... Защо толкова късно ли – Исаев чакал Вапцаров да получи заслужено признание и да бъде нареден до великите ни революционни поети – Ботев, Гео Милев и др. Версията на Бойка Вапцарова за двете „предсмъртни стихотворения“ е друга. Тя е назначена за негова изследователка след Девети септември. Вапцаров ѝ предава син бележник Байер в деня преди разстрела... В бележника са дублирани „предсмъртните“ стихотворения... защо? Присъдата е произнесена сутринта, а вечерта е вече изпълнена. (Интересно как Бойка изнася ръкописите от затвора? Нещо, което тя премълчава...) Но пък е доста словоохотлива къде ги скрива (в гърне, което слага в каца със сирене...). „Богатите“ са притежатели на мракобесни мандри и реакционни артелни, които скоро стават основен враг на развихрилото се партизанско движение след нападението на националсоциалистическа Германия срещу нейния съюзник болшевишка Русия. 2 2 Който е ходил в софийския музей на Вапцаров може да види в дома му например бойлер за топла вода и други екстри. Вапцаров се настанява на 4 етаж в новопостроената през 1936 г. кооперация, която превръща в конспиративна квартира... С кремълските долари, за подривна дейност срещу царска България, вече може да си позволи да живее, „работи“ и „твори“ охолно като... буржоа. „Животът“ вече не е „озъбено свирепо куче“, а от Изток се задава такъв живот, че...

Иван Сухиванов. Кой е автор на „Прощално“ – „любовното“ стихотворение на Вапцаров? 153 Но да се върнем на „предсмъртните“ две стихотворения. Те са наречени така след смъртта му, тъй като Вапцаров не е можел да знае, че ще го осъдят на смърт. Баща му е личен приятел на Борис ІІІ, Партията разполага с добри адвокати (комунисти, разбира се)... единственото тъмно облаче, което мержелее на хоризонта на „светлото бъдеще“, е македонизмът му, по това време подобни заигравки обаче не се прощават. През 1934 г. царят забранява ВМРО. Македонстването, така да се каже, става държавна политика. Вапцаров очевидно живее още с някакви романтични представи, очевидна наивност, използвана и от комунистите. „Предсмъртните“ стихотворения – те безспорно се различават от всичко писано дотогава от Вапцаров. Няма как да бъдат включени и в списъка на уж подготвяната му „втора“ книга, „подреждана“ от самия него в даден в Синята тетрадка списък с негов почерк: 1. Майка; 2. Кино; 3. Рибарска; 4. Ботев; 5. История; 6. Пролет; 7. Крали Марко; 8. Без Боя; 9. Илинденска; 10. Не дишаш; 11. Милиони; 12. И пак ядем. Измислената след смъртта му в някои издания „Антология“ има за задача да приюти всички стихотворения, извън „Моторни песни“, ръкописни, отпечатани и най-накрая и „предсмъртните“ две. Текстологичната работа върху неговите ръкописи никога не спира и тя се извършва от авторитетни писатели в комунистическите среди – Хр. Радевски, Б. Делчев, Мл. Исаев, съпругата му Бойка, и др. научни работници от БАН. И въпреки това има поразителни недоглеждания, конта-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 154 минации (смесване на редакции), хаос в стратегиите на подреждане на наследството, като някои уж спазват изричната авторска воля, други волунтаристично прилагат редакции, а някои вероятно дописват текстовете... Става дума за най-доброто му стихотворение „Прощално“, където за първи път откриваме някакви човешки нотки, а не железни интонации тип Левитан, които той слуша по Радио Москва... И тук възниква въпросът: А дали той го е писал? Не е ли плод на авторски колектив, или просто е написано от Мл. Исаев, който е влязъл в кожата на другаря Вапцаров. И наистина вижте онова „затворническо“ стихотворение на Мл. Исаев, което някак напасва по дух и интонация на „Прощално“. Ето го самото стихотворение: Свиждане Щракна ключ – и влязоха при тебе трима: слънцето стражарят и детето. – Татко! – хлипа дъщерята ти любима. – Татко! – И сълза в очичките ѝ свети. Две ръчички те прегръщат и те галят, две малини те целуват по челото. Има кой за тебе на света да жали, щом преминеш ти междата на живота. Пак изщрака ключ – излязоха си тримата: слънцето стражарят и детето. Само върху челото ти още има мъничка сълза – като звездичка светла. 1942 г.

Иван Сухиванов. Кой е автор на „Прощално“ – „любовното“ стихотворение на Вапцаров? 155 Ето опис на фототипните архивни единици в ИЛ към БАН: 1) Най-ранното тефтерче; 2) Тетрадка по смятане; 3) Тетрадка с разказа „Лудата“; 4) Малкото тефтерче, Банско; 5) Розовата морска тетрадка; 6) Кафявия бележник; 7) Голямата тетрадка; 8.) Синята морска тетрадка; 9) Малката тетрадка; 10) Зелената тетрадка; 11) Синята тетрадка с надпис „Морска учебна част“; 12) Тетрадка с речта, произнесена при завършване на Морското машинно училище във Варна, 1932 г.; 13) Тетрадка с реферата „Морето“; 14) Тетрадка с доклада „Романтизъм“; 15) Тетрадка с „Вълната, която бучи“; 16) Тетрадка от формуляри; 17) Розовата малка тетрадка; 18) Розовата тетрадка; 19) Сивата тетрадка; 20) Карираното тефтерче; 21) Първи бележник; 22) Втори бележник; 23) Ключът на Суец. Градът на южните красавици; 24) За силно впечатлителните – вход забранен; 25) Червения бележник; 26) Кафявата тетрадка; 27) Синята тетрадка; 28) Тетрадка „Сампа“; 29) Синия бележник „Байер“. Нас ни интересуват последните (най-митологизираните) две. Тетрадката Сампа, предадена от Вапцаров на Мл. Исаев в килията, където лежат заедно от 4 март 1942 г. Постановката с

Българската любовна лирика – прочити и контексти 156 предаването на Тетрадката Сампа (и бележника?) в последния ден можем да открием в едно интервю на Исаев: „Аз попаднах с Никола Вапцаров, Антон Попов и още петима души в обща килия. Килията ни се намираше на най-горния етаж на затвора – една продълговата стая, сумрачна, със застоял, спарен въздух.“ – Опишете какво се случи на 23 юли 1942 година: „Сутринта към десет часа ни предупредиха да се готвим за отиване в съда. Тогава Вапцаров ми предаде тефтерчето си с поръка да го предам на брат му Борис и тетрадката „Сампа“, която каза да запазя при себе си. Аз ги мушнах между дрехите си и тръгнахме.“3 А ето какво откриваме в рубриката „Културни новини“ на ЛитерНет, публикувано от НЛМ през юни 2022г.: „Младен Исаев изнася от килията на затвора, оригиналите на „Прощално“ и „Предсмъртно“, записани в черния бележник „Байер“ и тетрадката „Сампа“. Тя е принадлежала на Антон Попов, който пише от лицевата ѝ част, а след това я дава на най-близкия си приятел (Вапцаров,бел.м.), за да запише той за последен път своите стихове, накрая трети поет – Младен Исаев, я изнася от затвора... Дарена е през 2004 г. от дъщеря му В. Исаева на Вапцаровия музей.“4 Ето какво пък се казва на официалната страница на музея: „След демократичните промени фондовете на музея бяха обогатени с много нови дарения, най-ценното от които е тетрадката „Сампа“ с последния препис на осем Вапцарови творби, направен преди разстрела му.“5 3 Исаев 2016: Исаев, Мл. Живея, изгарям, греша. // Червеният ездач. Култура в стремеж към по-справедлив и човечен свят. (https: //revcultbg.blogspot. com/2016/05/blog-post_14.html). 4 115 години от рождението на Младен Исаев и 80 години от разстрела на Никола Вапцаров (https: //kulturni-novini.info/sections/8/news/34881-bratstvoto-na-poetite-115-godini-ot-rozhdenieto-na-mladen-isaev-i-80-godini-otrazstrela-na-nikola-vaptsarov). 5 https: //nlmuseum.bg/index.php/filiali/otdel-ekspozitzii/nikola-vaptzarov.

Иван Сухиванов. Кой е автор на „Прощално“ – „любовното“ стихотворение на Вапцаров? 157 Къде остана обаче синият (черният) бележник Байер? Който ту се появява, ту изчезва, като си сменя и цвета? Както отбелязва проф. М. Неделчев, често „текстологическите дискусии се обръщат в кланови разпри“. И още: „в най-ранната практика на редактиране и издаване имаме дори отделни случаи на пряка и немотивирана намеса, на досъчиняване и пренаписване на стихове и цели куплети“. (Неделчев 2005)6 С други думи всеки, който е близък по някакъв начин на поета, и разполага с някоя от тетрадките, се чувства оторизиран да редактира – дописва, съкращава, размества и замества Вапцаровите стихове...Те са обща собственост. На пръв поглед диалогът е основна форма на „изложение“ в стиховете на Вапцаров, но с оглед на тезата тук, трябва да се отчете по-скоро монологичния им характер, доколкото чисто психологически монологът е вътрешен диалог, който в случая е индигов на партийни по своя характер постулати. Ето и версията (легендата) на съпругата Бойка. Предсмъртният му завет минути преди разстрела е: „И гледай тетрадките със стиховете да не пропаднат. Скрийте ги добре. И когато настъпи Свободата, нека Христо Радевски ги редактира и помогне за по-хубавото им отпечатване“. (Трифонова 2009)7 Нека вметнем няколко думи на една от най-прецизните изследователки на делото на Вапцаров: „През всички тези години наблюдавах и съм сочила с факти, че около Вапцаровия архив се осъществява един вид брауново движение – непрестанно се вихрят сензации, текат енергии отвън навътре и обратно. Връзката „архив и политика“ не само в нашенски, но и в планетарен мащаб е съвсем пряка и няма нужда от аргументиране.“ И още нещо за съпругата Бойка: „Съпругата трябва да пази и обработва фонда, въпреки че ѝ липсва квалификация за 6 Цит. по Неделчев, М. Живот за Вапцаровите думи// Електронно списание LiterNet, 05.10.2005, №10 (71). 7 Цит. по Трифонова, ЦВ. Водевилът с Вапцаровите архиви. Електронно списание LiterNet, 09.03.2009, №3 (112).

Българската любовна лирика – прочити и контексти 158 подобна дейност. 25 години тя не оправя и прибавя нищо в архива, през 1984 г. го заварих в насипно състояние. Напротив, взема оттам каквото е възможно за личната си колекция. Не посяга обаче към фаталното листче №7, намиращо се в синия бележник „Байер“. В него са ръкописите на двете прощални стихотворения, записани тук в часовете преди разстрела. Невъзможно е това листче да изчезне, при съществуващата ненавист и съперничество между членовете на фамилията и при наличието на втори оригинал в тетрадка „Сампа“, която си е присвоил Младен Исаев. Обаче е възможно и дори задължително да се фалшифицира текстът на „Прощално“, защото по силата на наследствените авторски права тя е оторизиран редактор на почти всички издания на Вапцаровите съчинения, заедно с Лидия Кацкова, редакторка в издателството на СБП и другарка на главореза на партията Лев Главинчев“. (пак там) И Бойка ги фалшифицира. Известно как и с подмяната на коя дума, неудобна за нея... Вече е усетила, че „Прощално“, ако е оригинал – не е писано за нея, а за друга любима...И да не го знае, ще и го кажат другарите, никой няма намерение да я пази... Въпросът с биографичните мистификации около личността на Вапцаров никак не ни вълнува. Това, което ни вълнува, е защо половин век Вапцаров беше натрапван на „канона“ с партийната си поезия, която е с минимална литературна стойност? Нормативната естетика от близкото минало, както това стана ясно в началото на този текст, няма вкус и всяка нейна намеса е удар върху естетическото чувство на всеки, мислещ и сведущ в поезията. Всъщност тук е уместен въпросът кога започва истинското канонизиране на Вапцаров? Датата е 4.4.1952 г., когато по поръка на Полютбюро на БКП и лично от др. Вълко Червенков, се отпуска огромната сума от 2 млн. лв. за превръщането на Вапцаров в най-значимия български поет. Наближава 10- годишнината от смъртта му и през същата година Вапцаров получава и Световната награда за мир. Учредява се и Международна награда на името му. Превеждат го на 30 чужди езика. Преиздават го. По училищата се раздават винилови плочи с

Иван Сухиванов. Кой е автор на „Прощално“ – „любовното“ стихотворение на Вапцаров? 159 рецитали на стихотворенията му. Да очакваме интелектуална честност от комунистическите манипулатори, е наивно. (Но и те допускат грешки, защото им липсва какво – вкус...) Но ето, намира се една честна изследователка да говори за необходимостта от графологична експертиза. И тя се налага, струва ми се, най-вече за двете „предсмъртни“ стихотворения. Едното е до половина в „оригинала“ в тетрадката Сампа, на стр. 10: Борбата е безмилостно жестока. Борбата както казват, е епична. Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз. Какво тук значи някаква си личност?! Откриваме го обаче в сайта Словото дори датирано (постфактум) до точен час: 14. ч. 23.7.1942 г. Значи до разстрела остават няколко часа, и точно тогава смазаният от инквизиции поет, стресиран от току-що произнесената му смъртна присъда, сяда да дописва и редактира стихотворения? Ресто. Не струва... Кой и кога дописва стихотворението, не става ясно. Найвероятно Младен Исаев. Или Христо Радевски. Това точно поскоро е Радевски. В оригинала датата обаче е съвсем друга, написана е под стихотворението – София, април 1942 г. През април не би трябвало лирическият герой да знае, че ще има „разстрел“. И след разстрела – червеи. Още по-фрапиращо е стихотворението да продължава след логическия „извод“ и поанта: „Какво тук значи някаква си личност?!“ А препинателните знаци (?!) – до комунистическата правописна реформа остават още три години, нима Вапцаров е пророк и тук? Какво тук значи някакъв си Ботев, който предсказва смъртта си... През април 1942 година Вапцаров „предсказва“ и начина, по който ще изпълнят смъртната му присъда – „разстрел“ (ами ако го бяха обесили?!)

Българската любовна лирика – прочити и контексти 160 Но кое е най-фрапиращото – това е финалното двустишие, тромаво и бъркащо времето на говорене с времето на писане, те не съвпадат... Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме! „Народе мой“ е анахронизъм, вероятно дошъл от Вазовата поезия или от някоя приказка... Дори суверенът не се обръща така?! Но защо: „защото те обичахме“, защо в минало време, „защото ТЕ (или СЕ) обичаме“ е по-точно и вярно... Кога те „обичахме“ – през 42-ра или през 23-та, кога по-точно? Друга грешка на фалшификаторите... И двете „предсмъртни“ стихотворения са на една страница (стр.10). „Прощално“ – и то датирано април 1942 г., „София“ е изчезнала от епиграфиката... Ще вперя поглед в мрака да те видя. Когато се наситя да те гледам... Твърдят, че Вапцаров е прецизен поет – но вижте колко тавтология има в този израз... Хем ще впери поглед, щото нищо не се вижда в мрака, хем „когато се наситя да те гледам“ – ами няма как да се наситиш „да я гледаш“, в стаята липсват лъчи, мрак е... Образът би бил наистина красив, ако това се извършва във въображението, напрегнато във мрака, от който изплува образът на жената, която и да е тя... със сигурност не е Бойка. Защото тя е там, в ареста, присъствала е на процеса, чула е смъртната присъда, и хич не се е трогнала... Далече е времето, когато ще „осребри“ съпружеската връзка с този (непризнаван от никого тогава) поет... Глаголът „ще приседна“... Къде другаде на Вапцаров му се налагаше „да седне“? Ето тук: „Идва при мене. задъхан и потен. работник. и казва: – Пишете за Ботев! „За Ботев ли? – Седам.“ Ами хич не го виждам „кротко да присяда“, а пък да целува съвсем, няма как, пък нали той вече изрева в „Кино“-то: „Един размазан Джон. целува страстно Грета. По устните му – сладостна лига... С т и г а !“ Сега в ново амплоа на призрак ще

Иван Сухиванов. Кой е автор на „Прощално“ – „любовното“ стихотворение на Вапцаров? 161 целува... Ясно е. Мизансценът не е на Вапцаров, на Исаев е най-вероятно. Поетиката на мрака (с тясното легло) се е превърнала в поетика на будоара. Тук някъде в сценария се вписва синята Вапцарова тетрадка със списъка на 12-те заглавия – вероятен проект за втора стихосбирка. Сред тях са четири неизвестни, които може би ще се появят сега. Намира се в музея в София, предадена е от Бойка през 1952 г. (ИК 372). Отдавна е включена в академичното издание „Ръкописно наследство“ (1982). Била е в ръцете ми и изпитвах странно чувство – всеки документ има някаква аура, от този вееше скръб и неясна празнота. Може би поради липсващите листа, старателно изрязани, така че да не изпаднат предните половинки със стихотворения и фрагменти. За беда (или за щастие на литературната история) списъкът със заглавия е останал сред тях. А на последната страница – 89б – се е отронила не въздишка, мъртвило се е отляло. С червен молив, с почерка на Бойка боде очите многозначеща фраза – „тежка оловна тишина“. Кога и защо, тъй отровно-потискащо тишината смазва женската душа? Може би, когато прочете неизвестни стихове на мъртвия си съпруг, посветени на друга любима? Изрязването на неудобните строфи е последният акт на болката. Тази болка цял живот остава скрита единствено в личния ѝ архив, но нали накрая ѝ го отнеха. Така си мисля аз, оглеждайки цялата ситуация. Впрочем имам съвет към експертите, които ще правят експертиза на почерка, ако не са купени и са професионалисти, да сравнят хартията и нарезите на новите открития с хартията и нарезите на Синята тетрадка. Ако не го направят, то значи, че всичко е бутафория.“(4) Няколко думи за кожения син бележник Байер, който на места дублира Сампа. Очевидно, че няма как да получи такава луксозна вещ без съучастието на някой надзирател. В килията е нямало кой да оцени написаното като литературен критик. Мисля, че няма защо да се впускаме в безплодни психологически анализи на „предсмъртните“ състояния на Вапцаров... Много световни романи са описали душевната буря в такива

Българската любовна лирика – прочити и контексти 162 мигове. Но има значение все пак дали става дума за атеист, или вярващ... Вероятно Вапцаров да си е припомнил някои евангелски уроци на майка си... Вероятно е и да се е покаял. Това няма никакво значение. Комунистическата манипулация с текстовете му, цялото това дописване и преправяне, вероятно от гледна точка на другарите му не е грешно... Та нали той изрича сталинското: „Какво тук значи някаква си личност?!“ И отношението му към текстовете (му) – те принадлежат на масите, личността и нейният живот е несъществен за революционерите... В този дух как можем да тълкуваме опита му за самоубийство? Ами като романтическо клише... Пък и нали и идолът, на когото е подражавал (Маяковски), също се е самоубил? Последните две стихотворения на Вапцаров са различни като поетика от това, което виждаме в другите му творби. Заслужава си да бъдат обстойно изследвани, за да се спрат всякакви манипулации и предположения, да се установи веднъж завинаги кога Вапцаров става повече поет, отколкото пропагандатор, и всъщност Вапцаров ли е поетът, написал едно от (все пак) добрите стихотворения в българската любовна лирика – „Прощално“. Литература 1. Неделчев 2005: Неделчев, М. Живот за Вапцаровите думи // Електронно списание LiterNet, 05.10.2005, №10 (71). 2. Трифонова 2009: Трифонова, Цв. Водевилът с Вапцаровите архиви. Електронно списание LiterNet, 09.03.2009, №3 (112).

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 163 Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев Добрина Топалова Faces of Love in the Human Universe of Ivan Methodiev Dobrina Topalova Abstract: Text explores the core of one entire poetic mythology into the work of Ivan Methodiev: if the modern person accomplishes his authentic individuality – he becomes a human universe, embodies universal sensitivity for a connection with the existing – for love as the oldest memory of the highest living rule, for wholeness. In the poetry of Ivan Methodiev, love has many faces from which the human condition manifests. Text represents for the first time the work of the poet through this point of view, looks for the whole image of the author – usually problematic for the perception, in order to enlighten his unique contribution to the Bulgarian poetry and his dialogue with the tradition – not only one of the highest, but also one of the most dramatic plots for the poet in Bulgarian literature. Keywords: human universe, divinity, cosmogony, community laments, eros Какво е човековселена Идеята за човековселената в творчеството на Иван Методиев събира в едно мистико-поетичното преживяване и философското му осмисляне, превръща се в ядро на една поетична митология, цялостна, очертаваща основните аспекти на съществуването – онтологичен, космологичен, антропологичен, социологичен, гносеологичен. Откриваме я и в поетическата образност в поезията на Иван Методиев, и в концептуализиране-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 164 то на естетиката Нава, и в безподобната му митико-философска книга „За образите и световете“, иван-методиевска версия на „За поетическото изкуство“. Още в „Прости сетива“, 1980, първата лирическа книга на Иван Методиев, поетическата чувственост полемизира „нашето многоучено време“, склонно да рационализира и осакатено откъм цялостното преживяване на битието, отчуждено от тайнството му. Човекът е загубил простите си сетива, отчужден е от собствената си природа, което го откъсва от и от духа, и от природата. В „Космогонии“, 1987 четем: Единство на света, защо човекът вечно те погубва със своите въпроси? Нужно е друго търсене и друго състояние на човешкото. Да си възвърнеш, да постигнеш отново автентичността си като индивид, това е друг „път“, субективен избор и индивидуално случване. Вселената е непознаваема, нейният смисъл е недостъпен за обективното познание, но ако човекът копнее по единството, започва пътуването му в смисъла ѝ, защото „Вселената е духовно състояние!“ Тогава той ѝ дава образ – „светът има само този смисъл, който можем да му дадем“, затова „вселената има толкова лица, колкото са хората“, „Структури“, 1989. Отварянето на сетивата, събуждането на първичната ни природа като човешки същества, ще ни помогне да постигнем целостта си: „Пътят на човека е път към целостта! Целостта се нарича човековселена!“ И това има огромен смисъл и за вселената – самото раждане на човековселената е акт на възсъздаването на вселената и акт на себесъздаване на човека като същество в битието на вселената – и в единството на органичното ѝ тяло, и в единството на върховната реалност. Когато модерният човек постигне автентичната си индивидуалност, той става човековселена, въплъщава една универсална чувствителност за свързаност с битието – за любовта като състояние на духа. В поезията на Иван Методиев тя има много лица, чрез които се проявява човешкото състояние. Така най-кратко може

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 165 да бъде илюстрирана Иван-Методиевата митико-философска антропология, субективно постигната, но и израз на предходни идеи с дълбок корен в човешката култура, съчетаващи европейски културни енергии с такива от Изтока: фокусирана върху индивида и субективната отговорност за постигането на автентичното му, цялостно съществуване. В началото на всички начала в нея стои „жаждата“, ключов мотив в творчеството на Иван Методиев, духът като инстинкт. В „Космогонии“ жаждата на човека по звездите е единственият път към „истинските ни лица“, най-автентично проявление на духовната ни същност, затова именно жаждата е силата, която ни включва в космогонията – „Ала какво е дъжда без човешката жажда?“ Човекът от модерното време трябва да си възвърне първичните познавателни състояния, да си спомни, че познанието може да се сънува, че истината може да бъде извън фактите, „в догадките“. Човекът „сам“ ще постигне учението, ако преодолее социалните шаблони и културните предразсъдъци, ако преоткрие себе си в най-универсален смисъл, природата си – ако тръгне „подир дъха си“, „Космогонии“. Едва тогава човекът ще преживее висшия принцип на духовното единство във вселената: Нещата мълчат различно. Проговорят ли, казват едно и също. Едва тогава за човека ще стане възможно истинското познание: „Една звезда не казва повече от един охлюв.“, „Познаеш ли песъчинката, познаваш смисъла.“, „Структури“, 1989. Тук и сега е всичко, което може да ни проговори за божественото, защото „всичко в нас и край нас / облачна същност таи“, „За целостта“. Чрез всичко се изговаря първоначалното, духът, Майка на вселената. Това е достъпът на човека и до трансцендента, и до земното творение, а самият акт на преживяването-познаването е мигът, в който човекът може да заяви новото си Аз – „За вселената“, „Космогонии“:

Българската любовна лирика – прочити и контексти 166 ... Аз не съм нищо по-малко от бог и нищо повече от въздишката на природата! Защото затова съм създаден – да продължа стремежите на природата! А ако природата и човекът постигнат взаимообитаване, „азът е пределно чистия аз в пределно чиста природа“. Пределно чистият аз на Иван Методиев намира най-яркия си образ в класическия символ на поета – „защото съм от потеклото на делфини“, „Нова еротика“. Този символ на поета се явява редом с други, но сякаш единствен понася докрай онази безкомпромисна активност на архетипа на поета, която се визира в патоса на множество жестове по отношение на фигурата на поета в творчеството на Иван Методиев. Най-цялостно символът е изразен в „За образите и световете“. Гмуркането в „онова там, отдолу“, както и да го наричаме – „бог, дао, празнота“ – ражда прозрението за първоначалното – „в поетика е, по природа е поетично“. А завръщането-възлизането към света на формите може да роди стихотворното. Поетът се сбъдва като Аз, става език на корена на битието, защото от първоначалното е отнесена към света „енерго-маса“, защото „Поетичният акт пронизва до дъно битието“. Словото му ражда в света общение-съпреживяване на първоначалното за другите, защото такова слово говори така: „Не аз говоря, а природата говори чрез мен. И не ти ме слушаш, природата в теб ме слуша!“, „Лайтмотив“, „Структури“, 1989. Поезията е „самодействието на принципа“, инструмент на битието – чрез нея става възможно „природата да самопроговори“, а поетът става „пробудител на битието“, „съ-инициатор на едно безкрайно мироздание“, „За образите и световете“. Иван Методиев пише в „Книга за прашинките“: Можем да се приобщим към Бога само чрез това, чрез което Бог è – творческия акт. Поетичният акт е призван многократно да възпроизвежда първоначалните енергии на любовта, да отдава сътворение. Още един показателен пример: редакторът на списание „Нава“

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 167 Иван Методиев избира брой първи да започне с едно краткостишие на А. Геров, последвано от текст на С. Игов: ... Александър Геров не може и да бъде обяснен. Ние можем да му се обясним: „Обичам Александър Геров!“ Но той не се нуждае от нашата обич. Ние се нуждаем от неговата. Неговата обич се нарича поезия. Самото себесъздаване като човековселена е възстановяване на сетивата на индивида за всеобщата тъкан на любовта в сътворения свят. Тогава естествено се възражда и вътрешната фигура на поета, човекът става „поет“. В „Областта на Нава. Областта Нава“ Иван Методиев пише: Ако може да се постигне чрез посаждане на дърво или чрез погалване на дете, защо е нужно да се пише, да се рисува или да се свири на флейта или цигулка? Човекът сбъдва най-висшите жестове на любовта, проявява деятелната ѝ сила в земното съществуване. В „Космогонии“, 1987, в „Моите стихове търсят...“ четем: Бог се заражда в мига, в който докосваш със устни дъждовния ручей. А в „Брод“, 1989, в стихотворението „Каша“: Ти, който питаш смисъла къде е и как така се ражда битието, близни сега сълзата на детето и виж го само как ще се засмее. Нова теогония Повече от ясно е, че самото понятие човековселена носи в ядрото си любовта като духовна интензивност, памет за единното духовно лоно и копнеж да преживееш принципа на единството. В творчеството на Иван Методиев самото ставане на човековселената, едновременно себесътворение и съ-творчество с божественото, осъществява хармонизиране на двата про-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 168 тивоположни принципа – на единичността в земното въплъщение на духа и единността на духа в битието. Самото сливане с трансцендента е представено като нихилиране на Аз, а завръщането сред формите – като ново ставане на Аз. В поезията на Иван Методиев именно това прераждане на Аз намира израз чрез емблематична трансформация на троичната божественост – уникална образна версия в българската поезия изобщо. Но тук иде реч не точно за християнската Света Троица, в която всичко е в мъжки род, включително и Светият Дух. Троицата идва тук в мистическата си версия, реабилитира божественото женско, „Майка на вселената“, което в християнската Троица наричаме Свети дух. То е, което „е“, онази статичност, готова да сътворява, която очаква динамичния принцип на битието, мъжкия, обикновено персонализиран в религиите в образа на Бог Творец, за да стане факт Сътворение. И защото човекът е търсещ, иницииращ докосването, динамично начало в сътворяването на човековселената, Троицата се версифицира. Митопоезисът се изтегля към антропологичното. Човекът обживява две роли, които добре познаваме от митовете на древността: става Син, породен от първичната женска божественост и Бог, готов да продължи космогонията, Синът-Бог едновременно породен от Вселената и възсъздаващ вселената с божествената природа на любовта си: Ти, който питаш смисъла къде е и как така се ражда битието, близни сега сълзата на детето и виж го само как ще се засмее. В „За страстите“ този модел на себесътворението е съотнесен към човешкото изобщо, към „всеки от нас“. А в „Брод“, 1989, „Нова еротика“ се очертава иванметодиевската Троица: И дойде вселената при човека, И го попита: Кой си ти? А човекът отвърна: Аз съм твоят баща.

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 169 И пак го попита вселената: Коя съм аз? А човекът отвърна: Ти си моята майка. Дори само този уникален образ на човека, на Бащата-син на Вселената е достатъчно показателен за това, че Иван Методиев е от ония българските поети, които, както мъдро отбелязва някога Владимир Василев по повод на Яворов, ни учат да мислим така, както не сме били научени да мислим. Космогонии Още в първата книга на Иван Методиев се откроява и друг аспект на единството-общението – със земното проявление на „самопроявяващата се същност“ – с природата. Още в „Прости сетива“ вече се усещат „Космогонии“, доста преди появата на едноименната книга. Още „Прости сетива“ е показателна за това колко недвусмислено точна е критическата оценка на Светлозар Игов: „Иван Методиев бе по-скоро натурфилософ, а не културфилософ, беше философ на „нещата“, а не философ на „думите“. Знаменитите пейзажи на Иван Методиев са метафори на единството на битието, но поетическият език не търси ефекта на усвоени от традицията символизации, нито космическия мащаб. Той открива изначалното в знайното, ближното, малкото, дори баналното – врабчета, калинки, шипки, хълмчета, риби, тревица, в човешкия делник... В „нещата“ се изговаря „облачната същност“ тук, на земята: Селце Селце на хълма. Под селцето – рекичка, шипка и щурче. Каквото шипката прошушне, щурчето в миг го отрече.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 170 Един старик върви по пътя и с кончето си разговаря. Пролае пес, петел пропее и времето си изтече. Но изобилието на подобни текстове в поезията на Иван Методиев съвсем не отнема емблематичния статус на стихотворението „Прости сетива“ от едноименната книга: Дръвче и птица в мене се вселиха и казаха – вода и пръст ни трябват, вода и пръст и няколко трошици. Попитах – откъде дойдохте вие? А те така безгрижно се засмяха. Години вече този смях долавям. А днес си мисля – толкова е просто, вода и пръст му трябват на дръвчето, на птицата едно дръвче ѝ трябва и нужно ли е другото да зная? Дръвче си имам, имам си и птица. Тук се очертава Иван-Методиевата поетична иконография на антропогенезата в случването на човековселената, на преживяното единство на битието – „взаимообитаване“, едно-вдруго: „пределно чистият аз“. Дори когато се появяват интериорни картини на бита в стихотворенията на Иван Методиев, именно чрез „нахлуването“ на природата в тях се изобразява тържеството на божественото. В „Измерения“ битовото пространство и предметното, вещната образност сякаш нарочно диалогизират ранния Далчев. Светът на стаята е напълно обратното на Далчевата стая от „Стаята“, „Повест“ – „стаята с размери три на три“ е прост-

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 171 ранство на бедността, на вещната мизерия – до натуралистичност. Но наред с това посланието е съзвучно с далчевския образ на детството – „едно дете на пода си играе“ и стаята е пълна с живи неща, с природа. Някаква първична филогенеза процъфтява чрез „плесени и гъби“, паяк плете ловко мрежи, мухи кръжат, но и „дух божи лъкатуши сред мухите“, „носи се дух божи, извисен“: А столът, този странен философ, спокойно в тишината наблюдава как в плесени и гъби разцъфтява наоколо вселенската любов. Песни за сираци и сирачета Лирическият Аз на Иван Методиев се преживява в архетипните аспекти на универсалната фигура на поета и българската версия на мита за поета. Така го разпознава и литературният свят: „Иван...беше българският поет, който в най-голяма степен изпълваше мита за поета тук, у нас.“, Г. Господинов; „Иван Методиев беше един от синонимите на поет.“, П. Дойнов; „След горестното и гордо бягство на Иван Методиев от маратона ние останахме без вестоносец.“, Р. Леонидов. Иван Методиев изглежда в първите си книги предопределен за поезия свръх временното – „Неговото творчество бликаше истински поетичното, такова, каквото е в най-чистия му вид.“, А. Николова. Но в поезията му от 90-те години на ХХ век все повече се проявява драмата на времето, общото социално живеене в най-тежките години на прехода. И най-драматичното проявление на любовта, най-болезнената зона в поезията му става социалната. В „Майка на вселената“, 1990 лирическото „ние“ визира националната общност, „мойте братя“. В ст. „Майчица България“ родината е „горчива земя“, „мъка, която наричаме своя родина“, историята ѝ е „вик от ада“, а колективната участ в нея – „участ сирашка“. Класическият Яворов мотив за сирака, „лист отбрулен“ се възражда с такава сила, че създава усещане за рязка смяна на световете, за друга поезия, за друг образ на

Българската любовна лирика – прочити и контексти 172 поета. Но това съвсем не е истината: още в най-ранните текстове на Иван Методиев, в „Пейзажи на душата“, 1983 любовта като преживяване на универсалното единство, като състояние на човековселената се проявява в още едно класическо въплъщение – като социално съчувствие и състрадание – достатъчен пример е стихотворението „Бордеите на Европа“ в първата поетична книга на Иван Методиев. Във времената на найяростно политическо говорене тази богата тема за социалното страдание и националния апокалипсис на духа в поезията на Иван Методиев остава в най-чистите пространства на поетичното – свръх политиката, идеологическите дебати и войни трансцендира кървящото тяло на битието. В политическите вихри на литературните реабилитации и новите прочити Иван Методиев остава някак твърде встрани от политическата зараза на новото разбиране за социалност. Това е твърде вероятната причина да се отложи четенето на социалните му творби. И до днес те или се разглеждат някак отделно, или направо се изключват от контурите на поетовия образ. Но без да се четат като аспект на човешкото състояние и драматико-трагически етап от пътя на поета не е възможно да не се подцени едно от най-високите проявления на самата фигура на Поета в българската литература. Румен Леонидов написа след смъртта на И. Методиев за социалната му поезия: „Тогава написа найнепоетичните си стихове, в които поезията не отсъства, а обратно: толкова е в повече, че преминава в антипод на сарказма – вой на одрана, оставена без кожа и изоставена под сърпа на луната дишаща душа.“ Това изригване на социалната тема създава в поезията на Иван Методиев от 90-те години емблематични текстове-митове с изключителна въздействена мощ. „Припомням си“, текст, който чертае болезнени пропадания на настоящето до найжестоките рани на духа от родното минало, сплита кървящи възли от мъченичеството на духа в най-тъмните български времена, в които поетът е и последна стряха на любовта, и мишена за стръвта на демоните. В „Припомням си“ родината сякаш е изчезнала и единственият начин да си възвърнеш усе-

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 173 щането, че съществува, че имаш земя е да бъде изплакана с кървави сълзи: „Българията да изплача, / та някак да си имам гроб“. Поетът е космически бездомен и единственият шанс да си върне някакво усещането за свое, за родина е да се превърне в словото на майката с прехапан език, онемялата, да изпълзи за живот отново словото, родено като единствен вик на Майката, на България в ада на времената – „Майчин език“. В „Припомням си“ са представени имитациите на духовното в съвремието, използването му като маска, ясен знак за десакрализирането му в социалната практика. Езикът в тази тема на Иван-Методиевата поезия най-често преплита капризите на дада и сатирически ходове, за да даде образ на пародията на духа – „Луната прилича“: „тъмнина-тишина, / отвън – слонска, / а отвътре – балонска.“ Отчуждаването от духовния корен превръща човека в гротеска на битието. Затова в общия космос се накъсва болезнено тъканта на единството, частното страдание остава самотно. Сирашкото съществуване намира особено покъртителен израз чрез образите на децата – „Песен за сираци и сирачета“, „Длан“, „Зайче“ и „Кажи ми“ с космическата самота на детето... Езикът стига до натурализъм, но „грозното, доведено до крайност / е вече красота... Или почти“, „Естетика на трите мухи“. Езикът разгръща мощни и дълбоки трагически енергии, сравними единствено с онези енергии, които тътнат в трагическите регистри на Яворов. Социалните ламентации на Иван Методиев не са от найчетените му творби – и от почитателите на поезията му, и в литературната сфера, защото са тежки за съпреживяване, твърде силово въвличат в раната, захвърлят вътре в нея. Но поетът не отмества поглед, избира да остане в болката, защото се мисли като очите на общността, взира се в най-жестоките последствия на бедността, на човешкото страдание изобщо, на социалната самота, в животинската жестокост към ближния – очертава небивал и ужасяващ поетически сюжет на смъртта на любовта в колективната сфера на българския живот. Някак естествено в този сюжет се появява и „бащата безхлебен“ на

Българската любовна лирика – прочити и контексти 174 Смирненски, трансформиран в аз-формата на покъртителна изповед. В поезията на И. Методиев се ражда уникална трансформация на националния митопоетически текст, ако следваме Михаил Неделчев. В „Ела си“, „Повече тишина“, 2003 „изнасилиха кръвта ни“. Героинята в стихотворението е назована „сестро“, „рано моя, моя самодива нажалена“, тя е изнасилената дева-самодива, спасителка и лечителка на тялото и духа в Ботевата балада. Създава се образ на недопустимо посегателство над духа, което може да се случи само в много болно общество. Текстът десакрализира митическата символика на Ботевата балада, за да представи българското в „епохата на потайното виене“: родният космос е сврян в кръчмата, соколът е виночерпец, това е единственото, което може да направи за изнасилената самодива, не вълк, а вълчица се вписва в композицията – „И ти вълчица вий, / че за България се вие“, юнакът липсва – утвърждават отсъствието му и обобщеният образ на ние – „Че ний не сме човеци, ний сме кучешки чеда.“, и образът на родината майка – „И майчица България / остана пак вдовица.“ В тези демоничните времена не идва ангел, осезаем е друг звук на „сътворението“ – в стихотворението „Ангелът“ „демон някакъв, застъргал своя фалос, / се прави на щурец“, къщите обрастват с козина нощем. Дори любовта в най-чистата, първичната ѝ форма, тази между майката и детето е придобила вълчи образ, почти непоносим за съпреживяване – „Вълче“ – това стихотворение е метафора и на една друга любов – човекродина: Страшен глад настана. Проскимтя вълчето. В скутите на мама блъска си нослето. Мама няма мляко. Капка кръв му даде. После го облиза. После го изяде.

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 175 Без да искаш, мамо, стори го, нали? Спри да виеш, мамо, хич не ме боли! В „Ела си“ опустошеното битие на родния свят предвещава зловещо бъдеще: „ще се роди Исусът наш / с бял прилеп на челцето“. Но „Ела си“ не отскача само към Ботевата балада, а и към един друг, по-близък до съвремието силово митополагащ образ, макар и някак скрупульозно: „А тя, не е удобно да го кажа, беше птица...“. В езика на тоталния колапс на родния свят е въвлечен един друг език, един вече бивал жест на високата, живата духовност – незабравим текст на Христо Фотев за Петя Дубарова – посмъртното му слово за поетесата, което започва така: „Петя Дубарова. Тя беше птица...“ Повторението е буквално, без подмени и версификации, както се случва със символните ядра на „Хаджи Димитър“, без намек за инструмента на пародията, антииронично. Самият акт на повтаряне изразява приобщеност, споделяне на апологетичността му, съучастие в сакрализиращата му енергия. Затова „не е удобно“ такъв жест да се изрече в такъв езиков контекст, докато поетът се стреми да издиша в стихове езика вълчите времена. И сакрализираният образ, и сакрализиращият този образ език на поета Христо Фотев – те са непокътната територия на духа, „на поетичното в действие“. Битие. А този фрагмент в поезията на Иван Методиев е значим жест и в контекста на явлението „Петя Дубарова“, поредното докосване до образа на Петя Дубарова наред с други биографични, литературни пребивавания в темата „Петя Дубарова“ на Иван Методиев. Но този път това докосване е в словото на поезията. В разпадащия се, изчезващ роден космос словото на братството от потеклото на делфини е сякаш последното спасяващо пространство. Чрез словото на поета за поета, на Христо Фотев за Петя Дубарова може да се освети и цялата истина за съвремието, колкото и болезнено да е това – „пак“ в истори-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 176 ческите времена на българския свят се повтаря убийството на духа и „пак“ поетът е призван да изрече цялата истина за това. Чрез словото на братството поплакът може да не изглежда толкова непоносимо самотен. В „За образите и световете“ И. Методиев пише, че поезията може да зададе въпрос и да му отговори по свой начин. Може да създаде метафора, в която се таи въпрос, и друга метафора, която да я осветли. Словото на Христо Фотев за Петя Дубарова функционира като „втората метафора“, която може да бъде „отговор“ на първата. Вселената чрез тебе ме обича! Еротичната любов, ако следваме формулировката на Ерих Фром, не е централна тема в творчеството но Иван Методиев, но се появява до края му и на нея е отредено да изрече страшната истина на поета – „не съм ви очите“. В „Космогонии“, 1987, в стихотворението „Какво са надеждите“ четем: Любовта е вселената, която сънува с очите ви... Любовта е първото ваше пробуждане. Еросът е преживян като „промисъл за вечната природа“, „Кой би могъл“, любовта се заявява като иманентен копнеж на естеството, проявява го – „Развиделяване“: Вдовицата мете на двора. Съседът тайно я следи. А тя очите си върти, пък уж нехае... Живи хора. Потъват в мъглата на развиделяването, на „блуждаещото битие“ всички морални дихотомии. Търсещият просветлението лирически субект иронизира собственото си търсене – „уж чудо бях ви обещал“, „Припламва селската трева – / знамение ли е това?“, „От истината – ни следа. / Поне до утре сутринта / ще дишаме кой както знае.“ Любовният копнеж на човека е вписан в пейзажа на хълм, ниви, глогове, сред ридове, където денем кози пасат, „а нощем бродят самодиви“. В това типично разрояване „в неща“ светът на природата естествено „приоб-

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 177 щава“ и „живи хора“, любовния копнеж на героите. А знаците на религиозното нормиране са игнорирани – „параклисът е запустял“. Любовният копнеж на героите е вписан в единствения свят на тайнство и чудо, защото е проявление на изначалното, на чистата природа. Битието в любовта е способно да възвърне на човека автентичната му природа, да хармонизира дух и плът, да свърже времената на бога и човека, тук и отвъд. Но любовта в поезията на Иван Методиев не слага край на сложността на битието. В множество текстове от темата философското търсене центрира дихотомиите на съществуването. В „Да можехме“ лирическият Аз споделя безпокойството си – едновременно копнее сливането с любимата жена, но и се страхува от него – „срещнат ли се двата речни бряга, / какво ще се получи – мъртво блато.“ Човекът броди по земята „с надеждата да бъде споделен“, „Жадният“. Но в „Дъждът си шепне нещо“ е споделено откритието, че любовта, колкото и благословен дар да е тя, не може да излекува човека от първичното усещане за самота в битието на крайното. Любовта е изпитание, тя тласка човека към ново случване на целостта: „Погубваш всичко свое ти – / тогава любовта се ражда!“. В поезията на Иван Методиев се редуват преживявания на самотата и преживявания на щастливата заедност – изглежда най-добрият дом на последната отново е природата – „Стряха“: Ще се приютим под тази стряха, като две щурчета под едно листо зелено... Като две щурчета под едно листо зелено... Три дъждовни капки да ни свирят... Три дъждовни капки да си бъбрят за неща прозрачни – две щурчета мокри да ги слушат...

Българската любовна лирика – прочити и контексти 178 Образът на любимата жена често се въвежда чрез фрагментиран портрет – очи, коси, усмивка, „устните бъбриви“, мигли, бедра – който не толкова рисува, колкото изразява любовното преживяване на лирическия Аз – „Кой би могъл“, „Прости сетива“. Тази портретна стратегия се версифицира до космическия мащаб на образа на жената. И без да реконструира конкретни митически образци, акцентува аспекти на женското в духа на митологичната парадигма. Любимата жена е преживяна като медиатор между трансцендентното женско, „Майка на вселената“ и сътвореното естество – в „Брод“ сетивата ѝ са „откровение“, чувствата ѝ – „природните закони“. Тя създава усещане на Аза за завръщане в първичната поезия на творението – косите са сравнени със сенките при залез, „похладна си от глината“, „по-нежна“ от драскотината на стръкчето трева по мъглата, кожата – „прохладна като върбите“, тялото се извива „като ручей, прекосяван от змия“... Любовта е преживяна като общуване на „природата в мен“ и „природата в теб“ – пътуване към първоначалната същност на човешките същества – „тече реката – / към корена тече!“ В „Каква е тази жажда“ у жената сякаш се таи цялото, първичната утроба на хаоса, която носи всичко, която може да породи нещо, но едновременно да преживява и непроявеното си съдържание. В образа на любимата жена е провидян и един друг аспект на женствеността, „другото“ спрямо мъжа с неговата неуловимост, с мистерията му. Жената Съчетава „лукавството с детинската наивност“, тъмният ѝ поглед „повлича, но накъде?“, „Кой би могъл“ Аз смътно подозирам, че отдавна тя знае всички тайни на живота... Любовта е брод, дори когато си на дъното, „толкова на дъното, и толкова на дъното, / толкова на дъното, че ако вдигнем поглед, бог ще е корем на риба“. Но дори тогава тя може да завръща човека към собствената му същност, да се преживее той като брат на природните стихии, „Брод“. Затова призивът „Бъди със мен, / аз нищо повече не искам!“ е лайтмотив. Мигът е сакрализиран като върховен миг на откровението,

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 179 завръщане преди времената – „когато нямаше / ни риба, / ни море“, „И Бог видяхме как се ражда“. В „Толкова“, „Повече тишина“, 2003 това преживяване на битийното е тъй пълно, че двамата влюбени не искат нищо, „и бог не иска – / нищо повече, / освен да си му майка“. Образът на троичното божествено за пореден път се версифицира. Този път женското е представено чрез архетипа на Богинята в статуса ѝ на първичното божествено същество, способно да породи сина-съпруга Бог, по подобие на мита за Гея и Уран. Битието в любовта е способно да възвърне на човека автентичната му природа, да оцелости единството дух-плът, да свърже времената на бога и човека, да свърже тук и отвъд. Последната прижизнено подготвена за печат книга на Иван Методиев е „Повече тишина“, 2003. В нея скепсисът силно натежава. В „Как очаквам“ очакването изразява последната надежда на поета да се хармонизира някак със света тук и сега, но кризата е толкова дълбока, че и любимата не може да му възвърне усещането за случване на откровението: „Как очаквам бог да проговори през косите ти...“ Не е разбрана във вълчите времена тази жажда по високото съществуване тук и сега, а поетът, превърнал се в жива рана на родния свят, остава чужд, непонятен за околните, тълкуван принизяващо: Толкова се питаха – защо така очаква? И защо така очаква? – толкова се питаха... Кой е този човек с очи на ранено животно? Толкова се питаха... Не съм този човек. Не съм това животно. Не съм тези очи. Не съм тези очи. Не съм ви очите!... И Бог му го даде, отиде си далеч от хората, сред природата. За световете, които остават В поетическия поплак след смъртта му отново малцина се осмелиха да преминат през поета-рана – Екатерина Йосифова и Румен Леонидов. Всички останали лирически текстове за

Българската любовна лирика – прочити и контексти 180 Иван Методиев написани по това време, както и последващи с посвещения на поета избират да го запомнят с другата му любов – с природата, в която можеше да прочете и преживее битието. В стихотворението на Ивайло Иванов „За световете с любов“ стои посвещение – „На Иван Методиев“. В текста се открояват споделена духовна близост на два поетически свята, единението им с любов. Поетът сякаш се стреми да сподели колко добре е усвоил урока по „прости сетива“ и езика на първоизточника му – появяват се версии на лирически тези на Иван Методиев, основни мотиви от поезията му: Природата жена е, аз – мъжът. Децата ни са световете неми: Жълтурче свети. Две пчели кръжат във крехката му слънчева система. Там, в света на жълтурчета, калинки, пчели и пеперуди е вписана и другата любов, любимата жена и децата. Битието е окръглено по иванметодиевски: Децата ни край нас са. Явни. Зрими. Те плачат и ни молят да ги кръстим... Калинката на пръста ти, любима, е всъщност най-разкошният ти пръстен. „И нищо не остава тук от нас / но именно чрез нас светът остава“, писа Иван Методиев... Литература Господинов 2003: Господинов, Г. – В: Енев, Д. In memoriam – В: Сега, 16.07.2003. Дойнов 2004: Дойнов, П. Из поезията на 2003 година – В: Словото, 2004. Игов 1990: Игов, С. Опит за обяснение на/в – В: сп. Нава, бр.1, 1990, с. 3. Игов 2004: Игов, С. Метафизически пейзажи и социални ламентации: поетиката на Иван Методиев. – В: Методиев, И., Избрано. С., 2004, с.18.

Добрина Топалова. Лицата на любовта в човековселената на Иван Методиев 181 Леонидов 2004: Леонидов, Р. Послеслов. – В: Методиев Ив. Повече тишина. С., 2004, с. 48. Методиев 1980: Методиев, И. Прости сетива, С. 1980. Методиев 1983: Методиев, И. Пейзажи на душата, С. 1983. Методиев 1987: Методиев, И. Космогонии, С. 1987. Методиев 1989: Методиев, И. Брод, С. 1989. Методиев 1989: Методиев, И. Структури, С. 1989. Методиев 1990: Методиев, И. Майка на вселената, С. 1990. Методиев 1991: Методиев, И. Областта на Нава. Областта Нава – В: сп. Нава, бр. 2, 1991, с. 3. Методиев 1995: Книга на прашинките, С. 1995. Методиев 1996: Песни за сираци и сирачета, С. 1996. Методиев 2003: Повече тишина, С. 2003. Методиев 2004: Избрано, С. 2004. Методиев 2006: Методиев, И. За образите и световете, С.2006. Неделчев 1989: Неделчев, М. Ботевата поезия и историческият живот на мотивите в лириката. В: Литературна мисъл, С., 1989, XXXIII (8), с. 3 – 16. Николова 2006: Николова, А. Поезията като разсъбличане от тялото. – В: Методиев, И., За образите и световете. С., 2006, с. 126.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 182

Елица Дубарова-Петкова. Посвещението – от ендоцепта до концепта 183 Посвещението – от ендоцепта до концепта Елица Дубарова-Петкова Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ Initiation – from the Endocept to the Concept Еlitsa Dubarova – Petkova Assen Zlatarov University Abstract: The current article aims at introducing a basic conceptual pattern in any future interpretative approach to the poem ‘Initiation’1 written by Petya Dubarova. The paper also targets the reasons behind some speculations and misconceptions in the analysis of this work. On the one hand, the interpretative ‘misconceptions’ appear closely related to the lexical-semantic overlooking of the word ‘dedication’, on the other hand, there is an (mispresented) absolute dependence of the connection between a biographical and fictional fact. By means of some scientifically determined definitions of psychological and creative techniques, the article outlines the potential directions of emancipation from the literal biographical data and entering the bosom of the authentic creative reality, which has always been bigger and more significant than the phenomenological reality. 1 Една от сериозните предпоставки за погрешен прочит на стихотворението „Посвещение“ на Петя Дубарова не само в България, но и в чужбина, се явява и преводът на заглавието в двуезичната стихосбирка „Ето ме днес съвършено разлистена“, където „Посвещение“ е преведено като „Dedication“. С оглед на тезата в настоящата статия, както и на аргументите, които я подкрепят сериозно, смятам, че трябва да се коригира тази грешка и стихотворението отсега нататък да присъства във всякакви преводни издания на английски със заглавието „Initiation“.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 184 Keywords: endocept, concept, initiation, dedication, mistycism/ practical mysticism, Jonne Donne, Petya Dubarova Така формулираната тема е по-скоро отправна точка за коментар върху смисъла на посвещението като ритуал, като процедура, като вдъхновение и като откровение, защото именно такова мистико-ритуално посвещение ни се разкрива в стихотоворението „Посвещение“ на Петя Дубарова. 2 Ще избегна пресъздаването на (някои от) недостатъчно пълноценните интепретации на произведението, предложени в учебниците по литература за 12. клас. Най-често анализите се съобразяват с изискването за постигане на определени компетентности, а заедно с това са и съобразяващи се с възрастта и „рецептивния хоризонт“ на учениците. Думата ми тук и критиката ми е към тези интерпретации, които преобладаващо свързват биография и творчество, като някои от тях заплашват недопустимо да изтрият границите между реалността и изкуството. Трагични и знакови съдби, каквато е безспорно тази на Петя Дубарова, по принцип предразполагат към романтично по своя характер смесване на живот и творчество. Още повече, че в рамките на 17-годишното кратколетие е почти невъзможно да си представим, че Петя е притежавала металитературна компетенция за връзката между родената под знака на поетическо вдъхновение субективна „реалност“ и самата действителност, разбирана като обект. Обаче със или без санкцията на „опитността“, респ. възрастта, се оказва, че литературни и металитературни компетенции (в случая някои биха ги нарекли или „талант“, с който „поетът надхвърля времеви и пространствени ограничения“ 3 , или интуиции, но приемаме интуицията 2 Стихотворението „Посвещение“ на Петя Дубарова е включено в учебната програма за 12. клас по български език и литература, компонент Литература – общообразователна подготовка. Учебната програма е утвърдена със Заповед РД09-1655/16.08.2018 г. на министъра на образованието и науката, в сила е от учебната 2021 – 2022 година и се прилага във всички училища, в които се осъществява обучение на дванайсетокласници. 3 Иванова, И. Творчеството на Петя Дубарова и руската литература. //

Елица Дубарова-Петкова. Посвещението – от ендоцепта до концепта 185 само в смисъла, утвърден от Бергсон, на непосредствен акт, чрез който се постига съвършенството на абсолюта и безкрайността) най-младата поетеса на България не само е имала, но и е търсила тяхното системно проявление в творбите си, с което в крайна сметка мога само да препотвърдя думите на колегата Соня Александрова във връзка с тезата ѝ за рационален подход (неопределен от възрастта) в изграждането на връзката човексвят в творчеството на Дубарова: В подобна интерпретация вселената на Дубарова не би била романтизирана по девически, за да не кажем по детски наивно преживяна, нито би изхождала от екстатичното преживяване на някакъв момент на неподправената ѝ красота и естественост. Напротив, тя би могла да представлява рационално преработен образ на физическото през призмата на един защо не нарочно търсен синкретизъм, при който човекът и природата са неотменно свързани и в съотношение един с друг(...)Това е търсен и обработван израз на отношение към света и на съотношение с него... (Александрова 2022)4 И сродно, и различно спрямо тезата на Александрова е наблюдението, осъществено от твореца и учения Кристин Димитрова. В своя доклад от същата конференция Димитрова казва: Трудно се пише за Петя Дубарова, защото тя е единствена в категорията си. Показва смайваща зрялост и умение за своите седемнайсет години, и няма група, с която да бъде сравнена или през призмата на която да бъде разтълкувана. Няма литературно течение, към чиято естетика да се придържа. Самата тя не основава течение – първо, защото след нея няма други, които на нейната възраст да пишат така (все пак писането е въпрос не само на език, но и на ментално съзряване), и второ, Творчеството на Петя Дубарова в български и европейския литературен и културен контекст. Бургас, Либра Скорп, с. 49. 4 Александрова, С. За частта от цялото: златното сечение на поета-иприродата. // Българската любовна лирика – прочити и контексти. Бургас, Либра Скорп, с. 109.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 186 защото никога не е концептуализирала поезията, която пише. (Димитрова 2022)5 „Концептуализирането“, за което пише Кристин Димитрова, е по-скоро в синонимна близост с идеята за някаква разсъдъчна и изкуствена „построеност“ на поезията – нещо, което наистина няма да видим в творчеството на Дубарова просто защото картините и образите от нейната поезия извират сякаш от най-дълбокото на преживяното, за да достигнат до найвисоката точка на сливане на метафизичното и рационалното, на духовното и емоционалното (а това в крайна сметка си е преходът от ендоцепта до концепта). Целта на настоящата статия е, прилагайки релевантна на поставения проблем концепция, да се преодолее погрешната представа, че стихотворението „Посвещение“ се отнася до конкретен обект на любовното чувство, която представа на свой ред до голяма степен е определена от рецептивната инерция думата „посвещение“ да се разбира с първото ѝ речниково значение според РБЕ (ПОСВЕЩЀНИЕ мн. -ия, ср. 1. Специален текст, надпис в началото на литературна, научна или друга творба, с който авторът посочва на кого я посвeщава.), след което е необходимо да се приведат аргументи в полза на мистичното разбиране на любовта като ритуален комплекс с инициаторна символика. Пренебрегването на другото, но също така легитимно (указано в същия речник) значение на думата „посвещение“ довежда до сериозни недостатъци в интепретативния подход на някои анализи. От лексикално-семантичното недоглеждане произтича и още един дефицит, който най-общо ще отнесем към смисловия „ресурс“ на творбата, и по-конкретно към философско-психологически мотивирания пласт на, така да я наречем, метафизичната или трансцендентната концепция в разбирането на любовта, каквато ни се представя в „Посвещение“. Тоест, в рамките на настоящата статия се надя- 5 Димитрова, Кр. Карнавалът като екзистенциална призма и жест на принадлежност // Българската любовна лирика – прочити и контексти. Либра Скорп, с. 94.

Елица Дубарова-Петкова. Посвещението – от ендоцепта до концепта 187 вам убедително да докажа, че любовта в това стихотворение на Петя Дубарова е конципирана (съзнателно) като феномен от сферата на изключителните преживявания с трансгресивен характер. Такива преживявания безспорно съдържат както мистически, така и метафизически елементи. След представянето на мистико-ритуалното ауриране на любовния феномен може би ще стане ясно, че и проектиране на мъжко-женски роли в любовното чувство, когато то е път към себеосъществяване, е напълно неуместно. За целта ще бъде привлечен текст на Джон Дън, за да се онагледи смисълът на любовта като оцелостяващ акт, преодоляващ субект-обектните (и мъжкоженските) разделения, в които понякога инерционно и повърхностно се поставя разбирането за любовта. Мъжко-женското бинарно конструиране е само видимият белег на любовта, в същността си любовта (като онтологичен и мистичен феномен) е безполова и безпредметна, а също така тя е състояние, което е повече излизане от себе си (екстазис6 ), отколкото вдълбочаване в себе си. Именно като „усърдна и насочена навън деятелност“ утвърждава Евелин Ъндерхил основната характеристика на „истинния мистицизъм“: The business and method of Mysticism is Love. Here is one of the distinctive notes of true mysticism; marking it off from every other kind of transcendental theory and practice and providing the answer to the question with which our last chapter closed. It is the eager, outgoing activity whose driving power is generous love, not the absorbent, indrawing activity which strives only for new knowledge, that is fruitful in the spiritual as 6 В рамките на текста думата екстаз най-често ще се използва с етимологичното си значение („излизане от себе си“) и психологическото си значение (получаване на „цялостно съзнание“), и във връзка с концепцията за мистическо по тип преживяване, което е характерно както за религиозните, така и за творческите личности. Since mystics have, as a rule, the extreme susceptibility to suggestions and impressions which is characteristic of artistic and creative types, it is not surprising that their ecstasies are often evoked, abruptly, by the exhibition of, or concentration upon, some loved and special symbol of the divine. (Underhill 1911: 333) (вж. и бел. №8).

Българската любовна лирика – прочити и контексти 188 well as in the physical world. (Underhill, 1911: 82)7 Смисълът и методът на действие на мистицизма е любовта. В това се състои едно от основните различия на истинския мистицизъм. То го отделя от всички останали трансцедентални теории и практики и отговаря на въпроса, с който приключи предходната глава на тази книга. Това е усърдната, насочена навън активност, чиято движеща сила е щедрата любов, не поглъщащата, насочена навътре активност, която се стреми само към ново знание, но това е даващата плод (любов) както в духовния, така и във физическия свят. (крсв. мой) Да се върнем на това, което по-горе коментирах като предпоставка за погрешна стъпка в иначе добрите възможности за свободни интерпретации, които дават учебните програми. Вече споменах за преплитането на биографичен и художествен факт. Достатъчно известна и медийно обговорена е връзката между стихотворението „Посвещение“ и запознанството на Петя с шведа Пер. Хронологията в голяма степен подпомага сдвояването на двата разноредови факта. През пролетта на 1978 година, по време на снимките на филма „Трампа“ на Георги Дюлгеров, Петя и Пер се запознават. Случайна и непредвидена е тази среща, но е ключова за емоционалното разтърсване на младото момиче. Русият чужденец от севера и смуглата девойка от юга... Оста север-юг сама по себе си е възможност за създаване на свят от дихотомии, знаци, символи. Изпълнени със смисъла на любовта, при това на първата любов, всички тези символи in potentia стават крайъгълен камък на цял романтичен свод от всевъзможни спекулации, които се правят и в крайна сметка преминават в интерпретативни грешки, както това се вижда със стихотворението на Петя. Всъщност „Посвещение“ е написано една година по-късно от периода на мимолетно общуване между Петя и Пер. После следват писмата (въпреки желязната завеса), но безспорно вече 7 Underhill, Evelyn: Mysticism: A Study in Nature and Development of Spiritual Consciousness. 1911, р. 82.

Елица Дубарова-Петкова. Посвещението – от ендоцепта до концепта 189 говорим за друго по тип преживяване – не пряко свързано с пъвичния любовен трепет, а по-скоро осмислено и интегрирано в емоционалния и психически живот на Петя, тъй като, както знаем от Бергсон, „няма душевно състояние, колкото и просто да е то, което да не се изменя всеки миг, понеже няма съзнание без памет, не съществува продължение на едно състояние без прибавяне на спомена за отминалите мигове към настоящето чувство...Без това оцеляване на миналото в настоящето не би съществувало и траенето, а само мигновеността“ (Бергсон, 1994: 27). Освен че става дума за едно изменено от времето чувство и състояние, в крайна сметка ще видим и че любовта, бидейки тема на поетическо пресъздаване, се изпразва от субект-обектните характеристики, за да се концептуализира в един съвсем нов по тип знак/символ, който със или без уговорки е „визуализиран“ (и именуван) като „посвещение“. Поезията има уникалната способност да отделя „личния факт“ и да го превръща в свят със свои закони, в универсум. На практика активен тук не е просто някакъв „аз“ на „лирическата героиня“. Активността принадлежи на поетическата фигура, която извършва операция едновременно с метафизичен и психологически характер, представяйки идеята за любовта в нейното „ставане“ и в нейното изпълване с онтологичен и психологичен смисъл, докато се постигне (образа на) абсолюта. Очевидно е представянето на посвещението едновременно като унаследена архетипова практика, но и като когнитивен модел, двойно мотивиран – както заради самото познавателно съдържание на посветителните практики, така и заради функцията му именно на концептуален модел в представянето на любовта. Типично за творците е да намират неочаквани или невидими връзки между образа и неговото значение, да осъществяват също така важното за творческия процес изнамиране на „образ-посредник“ 8 8 Бергсон обвързва образа-посредник с представата за помощно средство, необходимо на философите, за да изразят и обяснят „простата интуиция“, чиято „простота“ иначе е почти невъзможно да бъде пресъздадена с езико-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 190 (Бергсон), който в случая бихме могли да свържем именно с прехода от първоначалното вдъхновение/озарение под знака на любовта, изпитана в реалността, до осмислянето ѝ (на любовта) като абсолютен феномен и представянето ѝ като посветителна практика (с включени феноменологични и метафизични характеристики). Чрез самото стихотворение едновременно се манифестира както психологическо и емоционално узряване, засягащо разбирането на всеобхватния „ерос“, така и творческо преодоляване на редукционизма във връзката преживяване – вдъхновение. Вместо конкретния обект, служещ за вдъхновение, ролята на лирически „ти“ ще бъде изведена до универсалната същност на другия-в-мен/в представата ми (доколкото това адресатно „ти“ се ражда в мистичното време на „студената нощ“, в делириумния транс на съня), както това ясно се вижда в стиховете, снемащи в себе си двойствеността на лирическия обект: ... подавам ти своята бледа ръка – / на теб – непознатия – смугло красив, / потаен и питомен, жаден и див, / едва деветнайсет години живял, / а всичко опитал и всичко видял... Синтезът на иначе дихотомните характеристики е възможен преди всичко във въобразената реалност на съня видение. В подобен контекст е и наблюдението на Адриана Дамянова, че „шанс да се постигне човешката идентичност като хармонично единство, дава въображението.“ (Дамянова, 2022)9 И така, любовта като посвещение в стихотворението „Посвещение“ се превръща в цялостен художествен образ, който повече напомня на така наречения „мистически опит“, отколкото на „джендърно“ определения скрупульозен „логос“ на любовта. ви средства. В случая аз си позволявам да проектирам интроспективен смисъл в това гранично и медиаторстващо между интуицията и изразяването ѝ Бергсоново понятие, за да се открои за пореден път демаркационната линия между самото преживяване (интуицията, ендоцепта) и пресъздаването му (интроспекцията, концепта). (Бергсон, 1999: 57, 59, 67) 9 Дамянова, А., Посвещение в любовта // Българската любовна лирика – прочити и контексти, с. 20.

Елица Дубарова-Петкова. Посвещението – от ендоцепта до концепта 191 Точно тук е мястото да се уговорят и понятията, които ще се използват в настоящия modus operandi. Да започнем с малко известното понятие ендоцепт, изведено в заглавието на настоящия текст. Самият термин принадлежи на американския психиатър с италиански произход – Силвано Ариети. Въведен от него през 1976 година, терминът става приложим както в трудовете му, посветени на клинични случаи от сферата на психиатрията, така и в трудовете му, посветени на механизмите, задвижващи креативността при творческите натури. Ендоцептът тук ще го освободим от еволюционисткия смисъл, какъвто несъмнено му е вложил Ариети в контекста на когнитивните процеси, и ще го ползваме като понятие в по-широкия му смисъл – на фаза, в която дискурсивните възможности са сведени до минимум, тъй като повишената емоционалност лишава субекта на ендоцептуалното преживяване от възможности за репрезентиране и изговаряне. (Тази негативна в същността си характеристика дава основание на други психолози да търсят прилики между ендоцептуалното и безсъзнателното или предсъзнателното състояние). Достатъчно е да си спомним цялата соматична ексцесивност, придружаваща всяко любовно опиянение, за да си представим колко невъзможно е в момента на самото преживяване любовта да бъде описана със средствата на езика – все едно дали делничен, или поетически. Макар и критикуван като недостатъчно изчистен и обхватен, терминът ендоцепт така или иначе се съизмерва с някои от ключовите характеристики на мистичното преживяване10, които виждаме (доста преди 10 В рамките на този текст във връзка с употребата на „мистически“ и „мистицизъм“ е необходима следната уговорка: понятието мистицизъм се използва изцяло в нерелигиозен контекст/смисъл, а производните му съчетания като „мистично преживяване“, „мистично познание“ и др. под. ще се използват с най-общото значение на „мистическия опит“ като „неструктуриран сензорен опит“ (The Stanford Encyclopedia of Philosophy, Mysticism), при който е възможно отключването на една качествено нова и различна интелектуална дейност, каквато е например интуицията, а в един сакрален смисъл – откровението. Тоест, говорим за един непосредствен, спонтанен и

Българската любовна лирика – прочити и контексти 192 Ариети) дадени от най-ярките изследователи на мистицизма – Евелин Ъндерхил (вж. бележка №5) и Уилям Джеймс: Has it never happened to you to lose yourself for a moment in a swift and satisfying experience for which you found no name? (Случвало ли ви се е някога да се загубите за миг в мълниеносно и удоволствено преживяване, което не можете да назовете) 11 – ще попита реторично Ъндерхил в книгата си „Практическият мистицизъм“, а Джеймс ще се опита по максимално обективен и научен начин да изведе неизразимостта и ноетичността на мистическото преживяване като негови основни характеристики: 1. Неизразимост. Субектът на това състояние направо заявява, че то не се поддава на изразяване, че с помощта на думите не може да се даде адекватен отчет за него. Оттук следва, че неговото съдържание трябва да бъде непосредствено изпитано; то не може да се съобщи или предаде на други хора. В това отношение мистичните състояния са по-близки до чувството, отколкото до интелекта. (...) 2. Ноетичен характер. Макар и така подобни на чувство, мистичните състояния изглеждат като познание за тези, които ги изпитват. Те са състояния на прозрение за дълбоки истини, в които дискурсивният интелект не е могъл да проникне. Те са озарения, откровения с дълбоко значение и и важност, въпреки че остават неизказани; и като правило са придружени от удивително чувство за меродавност по отношение на бъдещия живот. (Джеймс, 2003: 408) Тоест, в контекста на утвърждаваната теза тук става ясно, че ендоцептуалността в любовта е самото преживяване в мига на срещата между две личности, ендоцептът е самият биографичен/псхологически факт на влюбването, той е мигът в една времепространствена точка, който никога повече няма да бъде същият, защото от перцептивно определеното преживяване във феноменологичната реалност любовта ще премине в ху- интуитивен опит, който заедно с това е и когнитивен, и философскометафизичен, независимо че е основан на ирационални механизми. 11 Underhill, Evelyn. Practical Mysticism. 1915, p. 19.

Елица Дубарова-Петкова. Посвещението – от ендоцепта до концепта 193 дожествената реалност на творбата и ще навлезе в интроспективен режим, за който ще стане дума малко по-нататък. Необходимо е наистина интерпретативно усилие, което да се основе на подходящи (и фундаментални) трудове за връзката между реалността на преживяването и „реалността“ на интелектуалната и дискурсивната рефлексия върху това преживяване. (На помощ биха могли да се „притекат“ такива основополагщи трудове като „Интуиция и интелект“ на Бергсон; „Психологията от емпирична гледна точка“ на Брентано, „Практическият мистицизъм“ на Евелин Ъндерхил, „Разновидностите на религиозния опит“ на Уилям Джеймс и др. под.) Както вече се спомена, с инерцията да се припокриват реалност и фикция, когато става въпрос за лирика, изкристализира и „лексикалният“ проблем, свързан със самата дума посвещение. Като отглаголно съществително посвещение произлиза от глагола посвещавам, чиито речникови значения са следните според РБЕ: ПОСВЕЩА̀ВАМ, -аш, несв.; посветя̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. 1. С прeдл. н а. Създавам, сътворявам литературно или научно произведение или творба на изкуството в чест, в памет, в знак на уважение и признателност към някого, когото уважавам и обичам, или на някакво събитие, случка, спомен и др., които са ме вдъхновили. 2. С прeдл. н а. Поставям нещо като тема, проблем за разглеждане, разработване в писмено съчинение, научно изследване, литературна творба или произведение на изкуството. 3. С прeдл. н а. Напълно, изцяло, докрай отдавам сили, eнeргия, възможности, ум, живота си в имeто на някого или нeщо (кауза, дeло, профeсия и под.); посвещавам се. 4. Обикн. с прeдл. н а. Отделям спeциално време за някого или нещо, за някаква работа, занимание, дело. 5. С прeдл. в. Съобщавам, информирам, разкривам прeд някого нещо, което представлява тайна или e повeритeлно и е известно на ограничен кръг хора (обикн. тайно общество, движeниe, съзаклятие и под.).

Българската любовна лирика – прочити и контексти 194 6. С прeдл. в. Разкривам пред някого тънкостите, особеностите на някаква дейност, професия, занаят и под., за да го науча на тях. 7. С прeдл. в. Въвеждам някого в някаква дeйност, длъжност, сан, или му давам титла, звание, обикн. чрез специален традиционен ритуал. Става ясно, че така представените синтагми – „посвещавам на“ и „посвещавам в“, утвърждават (различни) значения, които остават същите и при девербатива „посвещение“. В случая е валидно следното наблюдение на Андрейчин: „Отглаголните съществителни, както и други отвлечени съществителни, сродни по корен с някои глаголи, управляват същите непреки допълнения, както и изходните глаголи...“12. Става дума за това, че девербативът посвещение изисква непряко допълнение, въведено с предлога „в“, за да се утвърди онзи мистико-ритуален смисъл на любовта като посвещение в тайнство, като инциация. Всъщност преводът на латинската дума initiation e именно посвещение. 13 В същото време обаче е очевидно, че и без подобно ключово уточнение на значението на думата „посвещение“, стихотворението разгръща именно инициаторен смисъл, който се експлицира през няколко ключови дихотомии и символи, характерни за „фразеологията“, или по-точно за символогията, на така наречения по-горе „мистически опит“ 14. Такива дихотомии и символи, с конкретна поетическа реализация в „Посвещение“, са слънце („и слънцето бликне над нас благодат“)- луна („когато луната тъмнее от грях“); ден-нощ; питомендив; млад („едва деветнайсет години живял“)-опитен („а 12 Андрейчин, Л. Основна българска граматика. София: Наука и изкуство, 1978, с. 364 13 Вж. Initio – посвещавам в мистериите (Войнов, Милев 1939: Войнов, М., Милев, А. Латинско-български речник, с. 312). 14 Тук си даваме ясна сметка, че самото стихотворение „Посвещение“ няма как да се „чете“ като автентичен мистически опит, а си е по-скоро дискурсивно „оголване“, респ. концептуализиране, на ритуалната процедура, именно затова е уместна употребата на понятието „концепт“ (в залавието).

Елица Дубарова-Петкова. Посвещението – от ендоцепта до концепта 195 всичко опитал и всичко видял“); страх („когато увисва над мен моя страх“)-смелост („единствено с мен ще си толкова смел“); грях-благодат (вж. опозицията слънце луна); мечта/сън („сънят се търкаля на моя тавана“)-реалност („ще тръгнеш реален до мен в моя ден“). Базисната трактовка на всяка инициация стъпва върху идеята за спасение (преди всичко видяно като измерение на духовното израстване) чрез придобиване на специално познание, респективно и повишаване на статута на преминаващия през посвещението. Стихотворението „Посвещение“ в пълна мяра съхранява и пресъздава тази месианистично-прогресивна роля на инициаторния преход. Започвайки от недиференцираното и аморфно „присъствие“ на страха и греха (които са задължителни афективни „атрибути“ за състоянието на прехода от непосветеност към посветеност) и минавайки през очистването от тези „вредни чувства“ (в термините на Аристотел това си е чист катарзис), посветителният преход довежда до (ре)конструирането на един съвсем нов и озарен от „благодатта“ на слънцето и деня свят, в който любовта е достигнала своята абсолютност. В творчеството на Дубарова освен ритуално-мистични елементи със сакрален характер, системно се наблюдават и такива нетрадиционни елементи като магьосническите действия, вещерски наричания, позоваванията на митологеми с литературен и нелитературен характер. Разбира се, те са по-скоро естетически функции на едно нестандартно творческо съзнание, но почти винаги са натоварени и с психологическа и екзистенциална дълбочина, доколкото са път към осъществяване на дълбоки (авто)рефлексии, ориентирани към осмисляне на връзката човек-свят. Вариациите на отношението човек-свят може да бъдат изразени чрез следните корелации: аз и другите („Ето ме днес...“, „Момчета“); аз и светът – („Понеделник“, „Настроение“II); аз и другият аз (в мен) – („Сън“, „Настроение“ „С глезени крехки“, „Лъжата“). Във всички тези и много други стихотворения се наблюдава проява на екстраординерно преживяване, което прекрачва границите на катадневния ре-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 196 жим на съществуване. И всеки път тази „екстраординерност“ е обрамчена с ореола на пантеистично15 и/или екстатично преживяване. Примерите са толкова много, че няма как да получат цялостно представяне. Но ето няколко от тях, които са показателни за тази екстатичност, с целия смислов потенциал на инициаторната по тип трансгресия: Стихотворението „Пролет“: взривяваме зимната броня на дните / с момичешки устни, с момчешки ръце; Стихотворението „Момчета“ – И счупя ли със свойта обич бяла / на детството си приказния храм, / аз своя път със неговия сляла, / най-светлата си песен ще създам; Стихотворението „Настроение“ – ...защото като палава минута, / внезапно грабната от дълъг ден, / живея аз от никого нечута, / а цялото небе живее в мен. Стихотворението „Мои часове“ – в такива часове на радост своя / в амфора старинна се превръщам, / защото вятъра, луната длан, прибоя / във своята дълбочина поглъщам. 16 Това авторефлексивно поантиране на почти всички творби на Дубарова от периода 1977 – 1978 година дава усещането за изключителност и на поетическия, и на лирическия субект, който преживява себе си като парадигматичен пример за човешката история in status nascendi. Тоест, важната „история“, значимата история на Аз-а-поет и аз-а-лирически герой започва от този „магически синтез“ (с думите на Ариети), който виждаме в края на почти всяка творба и който неизменно насочва към идеята за сливане и постигане на безсмъртие. Именно това (ми) дава основание поезията на Петя Дубарова да се разглежда повече като мистична, както и като метафизична, отколкото като феноменологична и миметична (независимо от привидната делнично-училищна събитийност в някои от по- 15 В по-горе цитирания доклад на Соня Александрова се извежда и концепцията за „принципа на златното сечение“, който работи във връзката на лирическия „Аз“ с природата (вж. Александрова, С. За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата // Българската любовна лирика – прочити и контексти. Либра Скорп. 2022). 16 Всички цитати по стихове на Петя Дубарова са от поетичната стихосбирка „Избрано“ от 2019 г.

Елица Дубарова-Петкова. Посвещението – от ендоцепта до концепта 197 ранните ѝ стихотворения). И когато дойде ред да бъде творчески пресъздадена любовта, поезията на Дубарова се превръща в храм на свещен ритуал, в който единствено могат да пристъпят посветените в тайнството, наречено любов. Безспорно най-яркият феномен на човешката история в нейната културна и ценностна значимост е любовта. Тя се асоциира със самия живот (и това разбиране за и на любовта се проектира и във философията (Платон), и в свещените текстове (ап. Павел), а също така и в литературата – от древността до днес. И тук считам за уместно отново да се позова на Евелин Ъндерхил, този път на думите ѝ за любовта като своеобразна метонимия на истинския мистицизъм: ...the word Love as applied to the mystics is to be understood in its deepest, fullest sense; as the ultimate expression of the self’s most vital tendencies, not as the superficial affection or emotion often dignified by this name. Mystic Love is a total dedication of the will; the deepseated desire and tendency of the soul towards its Source. (Underhill, 1911: 82) Думата любов, използвана от мистиците, трябва да де разбира в нейния най-дълбок и пълен смисъл; като краен израз на най-жизненото стремление на Аза, а не като повърхностен афект или емоция, на които често се дава това име (любов). Мистичната любов е пълна концентрация на волята; найдълбокото желание и стремление на душата към нейния Източник. Всъщност в поезията на Петя любовта има централна роля и получава най-различни контекстуализации и концептуализации. Любовта е едновременно феномен на преживяването, на съпреживяването, но и на феноменологичната интроспекция, ако използваме термина на Брентано. А в крайна сметка любовта се утвърждава като тайнство, за да представи именно възможностите за синтез. Феноменологичната интроспекция тук е операция от друг, по-скоро противоположен на „съпреживяването“, ред. Тя е нещо като по-високо самосъзнание, от позицията на което се извършва наблюдение върху протичащите в съзнанието процеси. Под лек интерпретативен натиск

Българската любовна лирика – прочити и контексти 198 става очевидна аналогията между отношението ендоцепт-концепт, представено в заглавието на статията, и отношението перцепция-интроспекция или първично-вторично съзнание, за което говори Брентано в своя фундаментален труд „Психологията от емпирична гледна точка“17. Срещата с другия в действителността е мигновението на ступора, преживяван като мистичен екстаз или като ендоцептуално състояние. Репрезентирането на осмисления вече и наблюдавания феномен на любовното преживяване е акт с когнитивен и концептуален характер. Стана ясно, че любовта, преживявана и представяна като посвещение/инициация си е вече нов аспект в разбирането на този феномен и не би трябвало да се свежда до субект-обектни или мъжко-женски отношения (все бинарности, изведени от нагона към диференциране и схематизиране), тъй като очевидно притежава както ритуално-митологична, така и мистична същност, не по-малко и романтична такава. В подкрепа на всичко казано дотук ми се иска съвсем схематично да представя понятийното и концептуалното тъждество на мистично-ритуалната любов в „Посвещение“ на Дубарова и метафизичната любов в „Добрият ден“ на Джон Дън. Целта на този сравнителен щрих е да се види, че когато любовта е подложена на философски тип осмисляне и интроспекция, конципирането ѝ като свят на съвършенството и андрогинната цялостност е почти еднакво, независимо дали „артифексът“ на подобна концепция е мъж или жена, Петя Дубарова или Джон Дън; независимо дали биографичната предпоставка е устоял във времето брак, или първи любовен трепет. Тоест, винаги, когато имаме белезите на свръхестетизирана и метафизирана любов, всякакви джендърни и биографични асоциации са неприемливи и недопустими. Ако трябва най-общо да се изведе ключовото различие между метафизичния и мистичния „опит“, смята се, че това е интелектуализмът, характерен за първия, и спонтанността, ха- 17 Brentano, Fr. Psychologie vom empirischen Standpunkte. Leipzig.