Българската любовна лирика – прочити и контексти

Кристин Димитрова. Карнавалът като екзистенциална призма и жест на принадлежност 99 върлили като непоетично (на ниво стил): „бургия и вафли, / свирка-стомничка, / везани чехли, локум“. Напук на цялата плеяда от възможни идеализации лирическият герой държи да остане в собствената си реалност, видяна през собствените му очи. Няма тъжни клоуни, няма скъсани шатри. Но има насмешка: Продавачите да възхваляват нашата щедрост, богатство и ум, да си вземем набързо от всичката разточителна благодат. Тук вече карнавалното преобръщане на стойностите започва и спонтанната свобода на хаотичния свят се превръща в собствена: И усещаш ли как ми се иска да се любим на самия площад, след това да заспим – чак до обед да спиме дълбоко гръб до гръб в памтивечния мир и да се търкалят наоколо нашите дрехи – какъв параир! През случайното нахлува античната оргия, през мигновения импулс – „памтивечния мир“. И от панаира не остава нищо детско, нищо безпомощно, нищо разплакано, нищо носталгично, нищо безвъзвратно отминало. И баналното става уникално. Това улавяне на мига в емоционалната му непосредственост по някакъв начин успоредява Рупчев с минималистките поетични откровения на Реймънд Карвър, за когото и до днес се спори дали е реалист или ранен постмодернист. Може би същата загадка е валидна и за Рупчев. В „Панаир“ откриваме свобода в избора на парчетата свят, които трябва да влязат в стихотворението, самото то смислово е по-близко до хаоса (оргията, както вече споменахме, е навлизане в хаоса), отколкото до контрола над значенията, не се търси велик и дълбок смисъл, както изисква модернизма, не се долавя паника и страдание от разпадащия се ред, отново проблем на модерниз-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 100 ма, а вместо това виждаме игривост и лека насмешка. Изброените особености докук са елементи на постмодернизма. Начинът, по който панаирът на Рупчев се отличава от горецитираните панаири и маскаради, ни кара да забележим смяната на поетичната оптика. Вижда се, че дори модернизмът вече изостава назад и неговата недостатъчност се изпълва с постмодерни елементи. И от този нов подиум Рупчев обръща гръб на романтизациите, оставайки верен на изначалните значения на дионисията. С това завършваме нашата екскурзия из карнавалите, маскарадите, лунапарковете и панаирите, или казано с други думи, празнуващите тълпи, наследили античните оргии, в българската поезия. В заключение можем да обобщим, че всички те запазват – независимо от стила на писане – повечето от значенията на карнавала, изброени от Бахтин: зрелище без рампа, без разделение на изпълнители и зрители; преобръщане на значенията, нормите на поведение, ценностите, йерархиите; фамилиарен контакт между хората; разкриване на тайни страни от човешката природа; сливането (или отказът от сливане) с множеството и празника; досегът с карнавалните непристойности; усещането за реалното присъствие на смъртта, както и за силата на живота, който обновява сам себе си. Амбивалентното щастие. Амбивалентният, ритуален смях. От по-дълбоката връзка с оргията бихме добавили хаоса, възможността за излизане от обичайния свят и пристъпването в едно екстатично, извънвремево пространство – било то напред в порива за трансцендиране на материята, назад във времето на спомените или просветление сред безумството. Независимо дали приемат безрезервно тези значения или ги оспорват с личен бунт, разглежданите дотук автори работят с тях. Карнавалът обаче носи и метазначения. Първите са стилистични. Принадлежността към различни литературни движения от романтизма насам имат способността да диктуват емоционалния подход към него и така той се превръща в бърз лакмус за идентифициране на стилови прист-

Кристин Димитрова. Карнавалът като екзистенциална призма и жест на принадлежност 101 растия. Нещо повече – самите автори използват темата за карнавала, за да изразят на висок глас стилова принадлежност. Вторите се отнасят до личността на пишещия и са от психологическо, социално и политическо естество. Пристрастието на автора литературно движение или политическа партия, отношението му към обществото (било то представено като враждебно, невидимо, слабоумно, щастливо, мошеническо, добронамерено, дистанцирано, екстравагантно и др.), усещането му от коя страна на народното празненство се намира, самопозиционирането му в релацията индивид – група, рисуват поредица от различни картини на карнавала, който принципно би трябвало да е един и същ, но сам се оказва скрит зад множество маски. Карнавалът предлага това, което античните мистерийни шествия са доставяли: необичайно пространство, в което скритото излиза на показ. Литература Арнаудов 1929 – 1930: Арнаудов, Михаил. Пейо Крачолов Яворов. Библиотека „Български писатели“. Т. 6. Факел, София: 1929 – 1930. (Цитат по LiterNet https: //liternet.bg/publish9/marnaudov/ bpisateli/6/piavorov.htm) Бахтин 1976: Бахтин, Михаил. Проблеми на поетиката на Достоевски. Наука и изкуство. София: 1976. Превод от руски Константин Г. Попов. Ботев 1875: Ботев, Христо, Стамболов. Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова. Печатница Знаме. Букурещ: 1975. Бъртън 2020: Burton, Neel. How to Party Like an Animal: What We Can Learn from the Orgies of Old. Psychology Today. 10.01.2020. https: //www.psychologytoday.com/gb/blog/hide-and-seek/202001/howparty-animal. Василев 2010: Василев, Трендафил. Стрък от живота. Български писател. София: 2010. Дамянов 1995: Дамянов, Дамян. Свири, свири, щурче. Черноризец Храбър, София: 1995.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 102 Дебелянов 2016: Дебелянов, Димчо, 1887 – 1916. Абагар. Велико Търново 2016. Дубарова 1980: Дубарова, Петя. Лунапарк. Аз и морето. Георги Бакалов. Варна: 1980. Дубарова-Петкова 2016: Дубарова-Петкова, Елица. Петя Дубарова, феноменално и феноменологично битие. Slavia – časopis pro slovanskou filologii, LXXXV/2016, бр. 1, стр. 47 – 58 https: //www. ceeol.com/ search/article-detail?id=423467 Захариева 2019: Захариева, Надежда. Как Дамян Дамянов пише текстовете за хитовете на Лили Иванова. 24 часа. 03.05.2019. https: //www.24chasa.bg/ozhivlenie/article/7430978 Иванова 2012: Иванова, И. Творчеството на Петя Дубарова и руската литература. В: Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейския литературен и културен контекст. Бургас, Либра Скорп. Илиев 1979: Илиев, Стоян, съст. Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм. Наука и изкуство. София: 1979. Карл 1988: Karl, Frederick R. (1988). Modern and Modernism: The Sovereignty of the Artist 1885 – 1925. Atheneum, New York: 1988. Кирова 2018: Кирова, Милена. Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част 2. Колибри. София: 2018. Куенъл 1956: Quennell, Peter, ed. The Essence of Laughter. Meridian Books, New York: 1956. Купър 1993: Купър, Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. Петър Берон. София: 1993. Превод от английски Иглика Василева и Юлия Стефанова. Мореас 1979: Мореас, Жан. „Манифест на символизма“, 1886. (Цитат по „Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм“. Съст.: Стоян Илиев. Наука и изкуство, София: 1979. С. 503. Превод от френски Марта Савова.) Пелин 1977 – 1978: Пелин, Елин. „В Нанси“ Съчинения в 6 тома. Т. 6 (Статии, очерци, интервюта и беседи). „В Нанси“. Български писател. София: 1977 – 1978 г. (Цитат по https://chitanka.info/text/ 17310-v-nansi)

Кристин Димитрова. Карнавалът като екзистенциална призма и жест на принадлежност 103 Рупчев 1982: Рупчев, Георги. Уморени от чудото. Христо Г. Данов. Пловдив: 1982. Сирлот 1985: Cirlot, J. E. A Dictionary of Symbols. Routledge & Kegan Paul. London: 1985. Смирненски 1923: Смирненски, Христо (Нагел Смуглий). Маскарад: седмично художествено-хумористично списание. София, година І, бр. 12. 18.02.1923. Стратиев 1927: Стратиев, Йордан. Велики петък. Филип Чипев. София: 1727. Сугарев 2012: Сугарев, Едвин. Яворов като ключова фигура в историята на българския модернизъм. Проект „Българският литературен модернизъм“, МОН. 2012. https: //bgmodernism.com/Nauchnistatii/edvin_6 Трендафилов 1992: Трендафилов, Владимир. Йордан Стратиев (1898 – 1974). Рубрика „Литературата, която я няма“. Литературен вестник, бр. 26, година 2. 12.07.1992. Шевалие 1996: Шевалие, Жан, Геербрант, Ален. Речник на символите. Т. 2. Петриков. София: 1996. Превод от френски Иво Христов, Пенка Атанасова, Александра Желева, Таня Камбурова, Николай Кирилов. Шурбанов 1995: Шурбанов, Александър (превод и съставителство). Английска поезия. Обсидиан. София: 1995. Юнг 1967: Jung, Carl Gustav. Two Essays on Analytical Psychology. Routledge, London: 1967. Яворов 1907: Яворов, П. К. Безсъници. Сп. Библиотека. София: 1907.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 104

Соня Александрова-Колева. За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата 105 За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата Соня Александрова-Колева Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ On the Part of the Whole: The Poet-And-Nature Golden Ratio Sonya Aleksandrova-Koleva Plovdiv University „Paisii Hilendarski“ Abstract: The paper focuses on the correlation between the poet and nature in the work of Petya Dubarova, considering it through the idea of „The Golden ratio“. This kind of conceptualization is relevant to the work of the young poetess, because in her poetry prevails the esthetic point of view to the world and its nature phenomena. The relationship between the person and the world is being build in the perspective of the mythological Syncretism. The human presence is reduced to give a priority to the phenomena that are part of the harmony in the individual universe of the poetical consciousness. Keywords: Golden ratio, Nature, poetical consciousness Прочитът на стиховете на Петя Дубарова представлява специфично предизвикателство в литературната история на родната ни художествена словестност, защото, от една страна, тя е заела подобаващо място в поезията ни от втората половина на миналия век. От друга, творчеството ѝ само под условие се причислява към конкретна школа или направление, склонно е да се изскубва от абстрактни рамки и естетически ограничения, като успешно гравитира предимно около собствената си ос, служейки си с характеристики, присъщи на различни сти-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 106 лове. С други думи Дубарова е позната като много добра и доста самобитна поетеса или Петя е равна на Петя. Обаче това изглежда литературоведски недостатъчно, звучи твърде общо като неизбежно клиширано, някак шаблонно обяснение на един феномен в социалистическата ни литература, който и до днес не е подробно контекстуализиран и анализиран. Затова да започнем от фактите за Петя Дубарова: биографията ѝ е описана, стиховете ѝ са публикувани – някои приживе, други посмъртно; част от тях са дори изпяти, а вече е включена и в учебната програма по литература със стихотворението „Посвещение“. Поетесата е обикната от публиката, заснета е във филм, направен е филм за нея, издигнати са паметници, други поети и писатели са я оценили високо. Тя се е настанила в социалната ни памет, вплела се е донякъде в масовата култура, иначе казано, не е забравена, а интегрирана до известна степен манипулативно в разбирането за близкото ни минало, защото „инстинктивно се отнемат екзистенциалните и универсални послания в стиховете ѝ в полза на едно изцяло социално осмисляне“ (Дубарова-Петкова 2016: 48). Затова у част от публиката остава усещането, че Петя се е промъкнала в съвремието ни ненапълно и ненацяло; сякаш естетически полулегално е нявлязла в него, малко въпреки каноничната доктрина и така си битува – понеже харесваме стиховете ѝ. Има я, но не сме уточнили всички параметри на нейното „битие“, приемаме я за даденост, казваме, че творбите ѝ са вълнуващи и искрени. Сигурни сме, че е момичето на Бургас, на морето, че е съпричастна към „школата“ на Хр. Фотев, че от дете носи в себе си поезията. Обаче усещането за неартикулирана липса, за непълно познаване тегне вероятно и защото не е достатъчно изучена от литературоведска гледна точка, макар да има отделни задълбочени анализи на творбите ѝ. Но как да я положим подобаващо в историята на един скорошен период, към който все още се подхожда плахо, носталгично или екстремно? И понеже Петя е неразривна част от това наше още премълчавано минало, което се е просмукало в проблематичното ни настояще без да бъде трезво рационали-

Соня Александрова-Колева. За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата 107 зирано или поне откровено вербализирано, остава ни да си я пазим по любов? И затова, донякъде парадоксално в съзнанието на публиката според мен тя символизира съществуването на чистата, откровена, индивидуална емоция в един съмнително общностен режим на прокламирано равенство и еднаквост. Или както е казал Георги Марковски по повод на поетическия ѝ талант и другите „... притча за неподкупната чистота и организираната посредственост“ (Дубарова 1988: 481). Наличието на нейния глас, и на малцина други, ни позволяват да вярваме, че не всичко е било толкова неморално и авторитарно, щом те са се промъкнали по страниците на официалния печат и са били признати за таланти. Тези гласове функционират донякъде като наше оправдание и утеха. Добре, нека Дубарова бъде свежа струя, „слънчево дете“ на българската поезията под диктаторски режим; нека на таланта ѝ бива приписван непознаваем характер1 , защото как да бъде от Бога даден в онзи период; нека социалистическия патос да я превръща в плод на априлското поколение2 . Естествено самосъхранителен ми се струва идеологическият опит за посмъртно присвояване, за вписване в логиката на художествените тенденции на един голям талант, който ако бъде отритнат, особено след като е загинал, рискува да бъде превърнат в герой – борец срещу неправдата, а думите му да поведат съпротива срещу режима. Така че да, можем да приемем възторжените оценки на творци и интелектуалци за зрелите творби на незрялата поетеса, в които формата и съдържанието са на висотата на поетическите шедьоври. И все пак не бива да забравяме, че те са широко огласени посмъртно, под известен натиск от страна на почитателите, на самия факт на самоубийството на отлична ученичка с обещаващо бъдеще в „най-добрия от съществуващите светове“. Но не бива да използваме Дуба- 1 Виж мненията на: Н. Йорданов, Р. Леонидов, Г. Константинов и др. в „Най-синьото вълшебство“, които говорят за необяснимата зрялост на младия талант. 2 Виж П. Атанасов в (Дубарова 1988: 477).

Българската любовна лирика – прочити и контексти 108 рова като удобно алиби за отказ от критическо преосмисляне на един исторически период, в който тя лично не е намерила своето място. Защото, опасявам се, тихомълком сме превърнали крехката поетеса в удобен повърхностен разказ за собственото си близко и неудобно минало. А Петя ни е оставила достатъчно, за да можем да потърсим къде е мястото ѝ в поетическия свят, къде принадлежи според характеристиката на текстовете си, в това сме ѝ длъжници – да я поставим в редицата от поетически дарования не само по любов, а и по ясни рационално научни критерии. Крайно време е да я извадим от личната преживяност, от болезненото си вътрешно усещане за тайната на миналото, за да я освободим и предадем на необременената младост на бъдещето. Или, ако използваме идеята на Е. Дубарова-Петкова, да подсилим поетологичните и съпоставителни интерпретации, за да уравновесим феноменалното и феноменологичното при прочита на творчеството на Петя3 . Затова предлагам едни анализационен ракурс към поезията на Дубарова, който е забелязан още през миналия век, но не е разгърнат или поне по различни причини е останал частично обговорен. Това е отявлената слятост на поетесата с мирозданието – тя е интегрална част от света и светът се проектира в нея съвсем естествено, защото субектът и светът в творбите ѝ са преживяни като едно неразривно, хармонично цяло. Дори си позволявам да допусна, че в отношението на поетесата към заобикалящата я природа, определението заобикаляща е неуместно, защото дълбокото преживяване на единството между човекът и вселената Дубарова непрекъснато изтъква като упорито прехвърля човешки характеристики върху природата и обратно. Специалното отношение към природата на бургаската авторка е отбелязано от много автори и е разтълкувано в различна светлина. К. Еленков смята, че „това дете не само владее езика на природата, но е изцяло във властта ѝ – като естестве- 3 По-подробно по въпроса виж в статията „Петя Дубарова – феноменално и феноменологично битие“ на Елица Дубарова-Петкова.

Соня Александрова-Колева. За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата 109 ност и като органичност. П. Дубарова ни дава най-реални основания да употребим понятието природен поет...“ (Дубарова 1988: 483). Хр. Фотев лаконично обобщава: „Тя просто се ражда с чувството на съпричастност с „благородната Вселена“ (Дубарова 1988: 464). Вл. Янев ефектно възкликва „А ето – Петя Дубарова започва и завършва с естествени, с „еретично“ естествени стихове... Идва със спонтанността и необичайността на дарование, следващо не метафизиката, а „физиката“ на живота!“ (Янев 2009). Изхождайки от всички тези становища, а и други подобни, не всички могат да бъдат циитирани4 , както и от самите стихотворения на Петя, предлагам да разгледаме обвързаността на поетесата с природата като изходна позиция на естетизирано отношение между съзнанието и заобикалящи я го космос, при което връзката между субекта и света се изгражда на принципа на златното сечение (по-голямата част се отнася към помалката така, както цялото към по-голямата), чрез хармонично вписване на частта/субекта в цялото/вселената и съответно приемане от страна на цялото на принадлежната и припозната от него част. В подобна интерпретация вселената на Дубарова не би била романтизирана по девически, за да не кажем по детски наивно преживяна, нито би изхождала от екстатичното преживяване на някакъв момент на неподправената ѝ красота и естественост. Напротив, тя би могла да представлява рационално преработен образ на физическото през призмата на един защо не нарочно търсен синкретизъм, при който човекът и природата са неотменно свързани и в съотношение един с друг: „От спуканите вени на небето / потича неспокоен и студен, / съзира ме, заглежда се във мен, / с езици хладни близва ми лицето“ (Дубарова 1988: 130). И според подобна визия, именно овладеният митологически синкретичен подход би могъл да придаде 4 По-подробно по въпроса виж в сборника с доклади „Творчеството на Петя Дубарова в български и европейски литературен и културен контекст“ текстовете на Е. Дубарова-Петкова, на Рени Димитрова, на Людмила Малинова.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 110 на стиховете това усещане за лекота и неподправеност, за природна естественост, което всички критици и изследователи единодушно припознават. Защото идеята за таланта, както знаем от библейските текстове, върви успоредно с положените усилия, а в конкретния случай – с овладяното майсторство. Вероятността за употреба на подобен конкретен подход, при това достатъчно целенасочен, с оглед на особената му честота в редица стихотворения, според мен е голяма и също така несводима към възрастова естетика или ирационална форма на естествен детски възторг от съществуването. Това е търсен и обработван израз на отношение към света и на съотношение с него, което се изразява чрез различни тропи и фигури, сред които олицетворението, метафората и антропоморфизирането. А те от своя страна освен литературни похвати, и далеч преди да се превърнат в такива, са начини на възприемане на действителността, ясно засвидетелствани в митовете на различни древни народи. Както и проявления на синкретичното мислене, характерно за децата, при което съпреживяването на изначалното единство на човека и света е естествен нервен механизъм, който в процеса на физическото развитие и под въздействие на образованието, диференциращо знания и области, отстъпва мястото си на аналитичното и критическо мислене. Далеч съм от идеята, че Дубарова някак мистично е запазила детското синкретично мислене в непривична за това възраст. Смятам, че тя е използвала синкретизма, за да пресъздаде усещането за хармонично вписване в природния свят като противовес на проблематичното вписване в социалния свят, от една страна. От друга, за да изрази пророческата поетическа функция, чрез която лирическият глас изговаря трансцедентния, непознаваемия, непроизносимия идеал. Целият поетически труд на Петя свидетелства за запазване на единосъщ образ на природата в човека и човека в природата, в който дори реалността на отделното тяло зависи от хармоничността на цялото: „А, тя, луната, с блясък неподправен / от никого до днес не е гасена. / Тя истинска е, може би защото / е плът от благородната вселена“ (Дубарова 1988: 109). Ако приемем, че в стилис-

Соня Александрова-Колева. За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата 111 тиката на младата поетеса романтизмът има своето важно място, тогава естетическото преживяване на природата от субекта като плът от плътта, създаващо така позитивното усещане за абсолютно вписване в нейното лоно, би могло да бъде и класически признак на романтическия конфликт между духовния герой и меркантилното общество. Трябва да допълним обаче, че не само природата, в смисъл на естественото творение, вълнува Дубарова, но и ръкотворните ѝ обитатели – неодушевените човешки построения, добавени към нея. Авторката има засилена чувствителност към неживите обекти, които я заобикалят, с акцент към извисените форми5 , вероятно отново под романтическо давление. Можем да изброим много олицетворени образи на изграденото от човека, които естествено се вплитат във вселената – целунатият по челото фар, комините „замислени комините / от жарките си дробове / издухват пепелта...“ (Дубарова 1988: 92) и др. Към цивилизационните построения, които се вписват безпроблемно в естествения свят, поетесата подхожда със същата привързаност и внимание като към природните дадености, тя ги въвежда хармонично в отношения помежду им и с другите съставни части на мирозданието, като така от природната подредба организира собствен естетически космос. Към естеството тя добавя значещи сгради и символични предмети, хармонизиращи с нейния усет за естествено и така преработва природното съвършенство в поетически построен собствен свят. Няма как да не отбележа, че в този хармонично изграден космос – от материята на природното и образци от физически ръкотворното, посредством спояващото ги поетическо съзнание – човешкото присъствие е силно редуцирано, което надали е случайно. Органичното вписване на поетесата сред нещата и спорадичната поява на други хора сред тях напомня на премислена изолация, която подчертава разминаването между автентичността на материалния свят, с който Дубарова е в 5 Тук визирам физически високите постройки, носещи символиката на опита за достигане до небесното като комини, фарове, блокове и т.н.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 112 пълна хармония, и проблематичността на социалния, от който допуска в поетическата си вселена единствено най-близки същества. В това отношение забелязвам две тенденции: при първата в стихотворенията се появява един лирически говорител на някаква общност, обикновено самата поетеса „изгониха ни – бяхме невъзможни. / Смехът ни бе решил да ни е враг – / избухна между тестовте сложни, / разрошен и подкупващ. Даже как / завързваше добрите химикалки / с невидими конци, вълнуващ, син / и смеехме се просто неразбрали, / че не е лодка синият ни чин, / че и часовникът не е палячо / със смешен нос – голямата стрелка. / И чакахме звънеца ни – тръбача / (сами си го неракохме така). / Но строгият учител не усети / красивото на пъстрия ни смях, / приел ни в свойта алена планета, / далеч от всякаква тъга и страх. / Изгони ни – ний бяхме невъзможни. / Но в дните, в тебеширен прах, / в контролните, объркани и сложни, / аз пазя спомена за този смях!“ (Дубарова 1988: 48). Той представя конкретна ситуация и евентуално още един, второстепенен герой, чието решение или намеса водят до развръзка, реферираща пряко към поетесата. Според мен в такъв случай авторката символизира група хора, с която се отъждествява, за да изрази несъгласие с авторитета, носител на строгия ред, който противоречи на естествения ход на природата, отнемайки присъщи на младостта неща. При втората тенденция поетесата се обръща към друг човек (майката – „Изповед“, „Заключваха ме счупвах всяка брава“; любимия или приятеля – „Посвещение“, „Ела със мене в Санта Круз“), но почти никога не им дава думата. Въпреки че зад топлото чувство, с което им споделя своите мисли личат ясно привързаността и силната емоция, които храни към тях, те никога не са пълноценно представени като самостоятелни образи, да не говорим да са така интегрално свързани с околния свят като самата авторка. При все това те не влизат в противоречие с естествения ход на нещата, а са единствените фигури, достойни да споделят космогонията на Дубарова. Чудната естествена вселена на Петя е лишена от многолюдно присъствие, тя внимателно подбира своите обитатели,

Соня Александрова-Колева. За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата 113 от една страна, поради логиката на жанра и рода на поетическото творчество, в което индивидуалността на автора е вплетена в самата тъкан на смисъла. В това отношение Дубарова е автентична поетеса, равна на себе си, която не се конкурира, не се сравнява с другите, а търси собствения си глас и го намира. От друга страна, е възможно да се дължи на осъзнатото разработване на отношението, за което говорим между субекта и света, проигравано не само през съпоставянето в и с природата, но и през остракирането на всичко фалшиво или непроизводно на истината, за да се съхрани неподправеността на търсения образ на света. И понеже фокусът ни е поставен върху разполагането на поетическото съзнание в материалния свят и съотношението между аза и света, подобна „самотност“ не е учудваща за изтънчената поетическа чувствителност, но и няма общо с по романтически заетата поза на героя аутсайдер сам срещу посредствената тълпа, най-малкото защото по отншение на обществото у Дубарова няма плакатно противопоставяне, макар в отделни творби да личи недоволството от някои социални порядки. Тя не представя открит конфликт между гения и бюргерството, все пак живее във време, което отрича неравенството и се стреми към изграждане на всестранно развити личности, отдадени на идеала за създаване на съвършен свят. Петя не се преживява като надпоставена спрямо околните, тя изглежда естествено изолирана поради факта, че наистина е изградила собствено съвършен поетически свят от физиката на нещата и персоналното си усещане за съпричастност към изначално космическото, с което е обвързана по силата на истината и проникновеността. Необходимостта ѝ да се слее с природния свят, да преживява и да преживява отново тази причастност към физически истинското би могла да се тълкува и като форма на самозащитна реакция спрямо лицемерието на човешката природа и фалша както на идеологическите клишета, така и на естетическата претенциозност. Много красноречив пример за пълноценното изграждане на хармоничен и завършен поетически космос въз основа на

Българската любовна лирика – прочити и контексти 114 представянето на природния свят като взаимосвързан не само вътре в себе си, но и органически включващ съзнанието и тялото на поетесата като неразривна собствена градивна част е стихотворението „Ето ме днес“. То започва с рисуването на „езически картини“, преминава през романтически концепции и през идеологическо намигване, за да затвори кръга на поетическата мисъл с „феноменалното усещане за преживяване на идеален свят, и независимо от максималната конкретност и визуалната плътност на образните проекции в поезията на Дубарова, произведенията ѝ предизвикват мисъл за първоначалата и мистическите основания на битието“ (Дубарова 2011: 175). Първото изречение на това стихотворение е сякаш рационална констатация за поетическа и физическа зрялост, заявление на самосъзнанието за хармоничната му завършеност и природна съотносимост, лапидарен вегетален израз на мощта на единното – „Ето ме днес съвършено разлистена“ 6. С пълната яснота, че този образ може да се тълкува поне двусмислено, избираме да го приемем като знак за дърво, което в края на пролетта е разперило внушителната си корона от листа. Подобна интерпретация съответства на митологичното разбиране за свещено дърво, свързващо различни светове: било то Игдрасил – гигантският ясен, на който Один виси в продължение на девет дни и нощи, за да се сдобие с вода от извора на мъдростта или Додонският дъб – край който прорицателката пиела вода от свещения извор, сядала под свещения дъб, слушала шумоленето на листата му и после тълкувала Зевсовата воля. Последващите стихове: „Дяволска сила във жеста ми свети. А във очите ми тайни и истини / врат като билки в магични котлета“ демонстрират овладяността на тайното знание до степен на въплъщаването му в лирическия говорител. Те са едно цяло, изградено от стихийното, в този смисъл опасно, нехристиянско, природно начало и кристално ясното поетическо аз; съединени са на принципа на златното сечение; преминали са 6 Всички цитати от това стихотворение са по изданието „Най-синьото вълшебство“. Виж: (Дубарова 1988: 135).

Соня Александрова-Колева. За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата 115 фактически едно в друго, съществуват в перфектно свързано съотношение. Иначе казано, говорителят е овладял майсторството на прорицанието и неговия глас ще ни преведе и разтълкува космическата истина. Следва обяснението на пътя за постигане на това синкретично просветление, разделен в две части. Първата от тях сякаш ни връща в древните ритуали, търсещи брод и код към отвъдното, посредством езическа жрица или оракул: „Дълго пих кръв от зелени насекоми. / Живо месо от издъхващо птиче / ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму, / за да добия сърце дяволиче“. И разбираме, че връзката между световете не само е била осъществена, но и съобщението, идващо отвъд, е било усвоено, погълнато, попито – но оценено като недостатъчно за лирическия говорител. Затова вероятно втората стъпка е насочена към илюзорната свръхсила на науката: „После презрях и магии, и измислици. / Стига съм търсила – казах – наслуки. / И пожелах да ми станат орисници / всичките живи човешки науки.“ Но дори в устрема към точност и рационалност поетическото съзнание не успява да се отдели напълно от митологическия космос, който е изградило и приело в себе си; по тази причина науките са наречени живи и орисници. Зад тези образи според мен се прокрадва именно пантеистичното усещане за изначална цялост на света и съзнанието. Но към този момент Дубарова не е установила доколко емпиричното знание ще попълни празнините в истината, която търси, за сметка на това е напълно наясно защо се стреми към нея: „Не за да бъда всевластна незнайница, / нито с човешки съдби да играя, / а да гребете от мене и никога / да не ме изгребете докрая!“ Стихотворението, започнало с привидно неподвижен растителен образ завършва с препратка към вечното движение на водна метафора7 и поразително напомня на митичното търсене 7 В движението на изгребването е закодиран самият принцип на метафората, а именно преносът от един към друг обект или предмет въз основа на някаква прилика. В нашия анализ е от съществено значение, че това движе-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 116 на божествени отговори за човешки въпроси. Моделът на оракула с всички характеристики на свещеното дърво, водния извор, прорицателката, необходимите ритуали, неясните божествени знаци, които след като бъдат открити в животрептенето на природния свят се налага да бъдат първо разкодирани и след това предадени на човешки език, са на лице. С една особеност, която е от съществено значение, лирическият говорител сякаш съвпада с дървото, с водата и с прорицателя, а читателят трябва да довърши работата по разшифроването и осмислянето на космическото съобщение и след това да зададе следващия въпрос, в един безкраен процес. Поетесата е неразривна част от целия процес, не като отделна личност, а като разтворено съотношение, в което части от съзнанието ѝ са в дървото, във водата, в прорицателя; тя се разпределя в естеството, не само за да се осъществява общуването с космическата истина, а и да се гарантира неговото бъдещо протичане. Именно това пропорционално съотношение на поетическото съзнание с части от природата отнасям към идеята за златното сечение и допускам то умишлено да бъде изграждано на базата на митологическия синкретизъм с цел да се постигне цялостен поетически свят8 . В обобщение може да се каже, че връзките между обектите поетесата създава основно на базата на олицетворение и антропоморфизиране сякаш, за да им вдъхне живот, да ги насели с човечност. Обаче това не е еднопосочно движение, това е само едно от съотношенията, при които малката част (съзнанието) се прелива в по-голямата (конкретен неодушевен обект). След това тя не пропуска да представи и обратното – ние препраща към някакъв вид водна повърхност. 8 Макар в настоящия текст да се концентрираме върху конкретно стихотворение, то не изчерпва тематиката, а само дава пример, защото в творчеството на поетесата има изобилие от подобни идеи и образи. Например метафората на водата много често е свързана с търсенето на истината, на отговор: „защото е изкуство под дъжда/ да можеш да говориш със водата“; „капките са тежки като есенни смокини“; „морето се боричка като коте...“;“една солена дупка...“ и др.

Соня Александрова-Колева. За частта от цялото: златното сечение на поета-и-природата 117 как цялото (природата, космосът) се отнася към голямата част. На този принцип е допустимо да мислим постигнатото от нея формално и съдържателно поетическо единство като създаващо абсолютната хармония и естественост в отношенията между поета и природата. Ако Дубарова целенасочено е търсила и намерила златното сечение на поета с природата, възможно е това да е и форма на съпротива срещу тоталитарния режим, в който са заложени същите логически съотношения, но напълно отсъства естетическия хармонизиращ елемент и възможността индивидуалността да се прелива и оттегля от естественото построение, да съществува според природните закони и да строи свои космогонии. При цялата съразмерност и проникновена естетическа връзка със заобикалящия физически свят, обитаван повече от олицетворени образи, отколкото от човешки същества, поезията ѝ не би могла да се нарече предметна, защото специалното внимание към природните и материалните обекти проектира връзка с онова, което я заобикаля, което се намира отвън и чрез него тя изразява носеното вътре в нея. Дубарова майсторски екстериоризира субективното с доза езически пантеизъм, който според мен придава неподправената жизненост, бликаща от нейната поезия, както и усещането за искреност на преживяваното сливане със света. Творчеството ѝ вероятно затова напомня на Константин Еленков за свещенодействие, за ритуална дейност примесена с игра. И ще добавя, не детска игра, а много сериозна естетическа игра, защото става дума за овладяване на стихийното и за досег с отвъдните истини посредством азбуката на поетическия език.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 118 Литература Ангелова 2012: Ангелова, София (със.). Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейския литературен контекст. Сборник доклади от юбилейната научна конференция с международно участие. Бургас: Либра скорп, 2012. Дубарова 1988: Дубарова, Петя. Най-синьото вълшебство. София: Български писател, 1988. Дубарова 2011: Дубарова, Елица. Петя Дубарова – българският пристан зелен. // Petya Dubadova, Here I Am, In Perfect Leaf Today – Петя Дубарова, Ето ме днес съвършено разлистена, Бургас: Либра Скорп, 2011. Дубарова-Петкова 2016: Dubarova-Petkova, Elica. Дубарова – феноменално и феноменологично битие.// Slavia-časopis pro slovanskou filologii 85.1 (2016): 47 – 58. Янев 2009: Янев, Владимир. Петя Дубарова.// LiterNet, 26. 01. 2009. // http: //liternet.bg/publish13/v_ianev/pogledi/p_dubarova.htm

Невена Борисова. Любовта в поезията и прозата на Александър Вутимски 119 Любовта в поезията и прозата на Александър Вутимски – образност и философски възгледи. Влияние на декадентството и други модернистични течения върху творчеството му Невена Борисова Институт за литература, Българска академия на науките Love in the Poetry and Prose of Aleksandar Vutimski Imagery and Philosophical Views. Influence of Decadency and Other Modernistic Trends Upon his Works Nevena Borisova Institute for Literature, Bulgarian Academy of Sciences Abstract: The following paper is focused on the image of love in the poetry and prose of the Bulgarian poet Aleksandar Vutimski, as well as on the similarities in the meaning and images related to the motive of love in his works. An attempt is made, to summarise the expressive means, as well as the poet’s philosophical, ethical and aesthetic attitudes towards the existentialistic phenomena of love. Certain parallels are made with the decadent influences upon the poet, as well as differences, also in relation to the philosophy and aesthetics of artists like Oscan Wilde and Rimbaud. Key words: poetry, Vutimski, love, philosophy, decadence Александър Вутимски (1919 – 1943) е сред личностите с трагична съдба от поетичното поколение на 40-те години.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 120 Въпреки ранната си смърт обаче, на едва навършени 24 години, той успява да изгради себе си като завършен поет, с характерен и обособен стил, с вариативна богата образност и идейност. Възлово място в поезията му, както и необходима за цялостното ѝ разбиране, е темата за любовта. В творчеството на Вутимски, обхващащо периода от края на 30-те години до началото на 40-те години, се усеща полъх от различни и разнопосочни влияния, подобно на епохата, в която той живее. Вутимски преминава през модната за времето поезия, белязана от социален патос и от повторяемото при творците около него манифестирано усещане за идването на ново време. Постепенно обаче Вутимски се дистанцира от този вид поетика, която така и не е интегрирал изцяло в творчеството си, ориентирайки се към една дълбоко лична, съзерцателна и изповедна лирика. Като образност и поетически похвати, както и изразени философски възгледи (присъща черта на творчеството му), в зрелия си период Вутимски е силно повлиян от поетиката на прокълнатите поети, на Бодлер и особено – на Рембо. Той, както и хората от творческо-бохемското му обкръжение, познават и харесват и творци като Оскар Уайлд. Макар че изпитва модернистки влияния върху себе си по отношение на начина, по който идеализира обекта на любовното си чувство, Лирическият Аз на Вутимски често се доближава до светоусещането на предромантик, какъвто е болезнено опияненият от любовта Хиперион на Хьолдерлин. Същевременно, близостта или симпатията не предполагат покорно следване на чужда поетиката, напротив. Въпреки явната си фасцинираност от Рембо например, Вутимски поема друг път, като творчеството му обема символистически и романтически кодове. Същевременно, той съумява да изгради оригинална поетика, която трудно може да бъде вместена в рамки и която не подлежи на категорични класификации. Тази творческа непринадлежност се дължи на редица фактори, сред които – процесът на автентично търсене и оформяне на една оригинална собствена етическа и естетическа философия. Не на последно място, това творчество се изплъзва от дефиниране и поради сложността на

Невена Борисова. Любовта в поезията и прозата на Александър Вутимски 121 поетическото съзнание, поради съдържащото се в него оригинално преплитане на естетически и етически идеи и похвати. Този поетически свят се състои от оригинални мирогледни и образни конструкции. Преди всичко Вутимски е хуманист, както и склонен към рефлексия спрямо вътрешния си свят поет. За голяма част от възгледите му в кристализирал вариант научаваме от есеистичните му текстове (писани в по-късния етап на творчеството му), но те се съдържат и в лириката. Любовта заема важно място и като част от личната философия, както и по отношение на емоционалния свят на поета. Любовното чувство, прераснало в светоусещане, допринася за едно болезнено засилване на самотата на индивида, но същевременно е насъщно за осмисляне на красотата на света. То е и решаващо за отключване на способността да се достигне до други, отвъдни реалности. В обглеждането на любовната лирика при Вутимски е важно тя да бъде съпоставена с прозата му поради тясната им интертекстуална свързаност и поради общия философски и образен фон, който те, разглеждани в цялост, изграждат. Вутимски е разпознаваем най-вече с поетичното си творчество и самият той мисли за себе си като поет. Прозата му обаче е не просто смислово свързана с поетическите му текстове, тя е ключ и допълнение към тях. Нещо повече, в същността си тя е дълбоко лирична. Вутимски е част от литературно поколение, чиито представители ще тръгнат по коренно различни житейски и творчески пътища, ще заемат различни и все по-раздалечаващи се една от друга ценностни позиции. Тази генерация включва Александър Геров, Радой Ралин, рано отишлата си Весела Василева, Богомил Райнов, Валери Петров, Иван Пейчев и др. Някои от тях ще се приспособят към настъпилите общественополитически промени, други ще се противопоставят на своето съвремие, включително в творчеството си. Голяма част от тях имат допирни точки помежду си в тематично или светогледно отношение, или и двете – например изострена социална чувствителност, урбанистична поетика. Не на последно място, една

Българската любовна лирика – прочити и контексти 122 немалка част от това поколение на 40-те години пише любовна лирика устойчиво във времето. Макар че сред тях като любовен лирик като че ли е най-разпознаваем Иван Пейчев, разпознаваема непрекъсната поетична нишка, свързана с любовта се наблюдава и при поет като Александър Геров. Публикуването на „Любовна лирика“ на Геров през 1983 г. 1 е показателно за това, че интимно-изповедната част от творчеството му е разпозната като ключова част от общия корпус на стихотворенията му. И ако голяма част от литературнокритическите изследвания, в това число – и анализи на любовната лирика, е в напреднал етап, то този процес е все още незавършен по отношение на Вутимски. Това важи и за неговата възможна или евентуална канонизация, която, макар и в известен смисъл започнала още през 80-те години на миналия век, все още не е завършила. Осветляването на това творчество, както е известно, започва след своебразното заточение на поезията му в подземията на българската литература по време на социализма. И любовната му лирика има нужда от по-нататъшната интеграция в канона на българската литература в настоящето. Поезията на Вутимски, който е имал богата литературна ерудиция, е отворена към световната литература. Тя е благодатна основа за роящи се интертекстуални анализи и препратки към поетиката на прокълнатите поети, към символизма и романтизма. Универсалността, тематичното и образно богатство на тази лирика анихилира още в зародиш потенциалните аргументите против канонизацията на това творчество, включително на дяла на любовната лирика. И докато в настоящето изцяло липсва обществен или съсловен дебат за това дали Вутимски да бъде включен общообразователната програма на средното образование, е време той да стартира. Както и да се увеличи видимостта на творчеството му в рамките на университетското образование – видимост, която в момента е плаваща и зависи от личната инциатива на преподавателите. Още по-редуцирана е тази видимост в рамките на образователната 1 Геров, Ал. Любовна лирика. София: Народна младеж, 1983.

Невена Борисова. Любовта в поезията и прозата на Александър Вутимски 123 програма на средните училища. Настоящият текст има за цел да направи, макар и общ, преглед на богатата по образност и смисли любовна тема при Вутимски, както и да открои духовното му родство с модернистки творци. „Различен съм от повечето хора“, гласи стихотворение на поета. Различен е и Григорий в силно биографичната повест на Вутимски „Очите, които плачат“ 2 . И тази различност е разнопосочна. Тя обозначава една дълбока, отличаваща се духовна чувствителност, както и една трагична съдба, свързана с болест и загуби. Но тя потенциално включва и оразличеността, свързана с влечението към същия пол. Социалистическата критика потенциално се е смущавала от последното, наравно с оразличеността на поезията на този „подземен“ дълго време поет3 спрямо догмата на реализма. В съвременността обаче, започналото рушене на изкуствено наложените в миналото бариери пред читателското и критическо възприятие, свързани с например пола, е нужно да продължи. Немалка част от т.нар. прокълнати поети, както и от творците на модернизма поначало, са били различни, като в някои случаи това е важало по отношение на половата определеност на обекта на чувствата им. Исторически погледнато, полът на реалния или имагинерния обект на лирико-любовното влечение не е бил причина за спиране на процеса на тяхната канонизация, на полагането им в националния или световен пантеон на любовната лирика. Обратно на т.нар. репресивната теория, срещу която Мишел Фуко има сериозни възражения4 , разпространението на сексуалните дискурси, включително в литературата, се наблюдава още от XIX в. насам. Това важи и за хомесексуализма като литературен дискурс, както и в културата 2 Вутимски, Александър. Александър Вутимски, представен от Божидар Кунчев. София: Просвета, 2008. 3 Сугарев, Едвин. Поезията на Александър Вутимски: паралелни прочити. София: Алтера, 2009. 4 Spargo, Tamsin. Foucalt and Queer Theory. Cambridge: Icon Books UK, 1999.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 124 поначало. Същевременно, „негативните аспекти“ на „конструирането на хомосексуалността в края на XIX и началото на XX в.“ са факт – хомосексуалността е била схващана като девиантно проявление, както пише Тамзин Спарго в изследването „Фуко и Куиър теорията“ 5 . Западният свят, както посочва Фуко, е бил фиксиран върху оголването на истината за сексуалността, и използва процеса на изповед като ключов за това метод. До голяма степен разпространени, включително и при психоанализата, са били дискурсивни практики, които не са възпрепятствали интимната литературна форма, съдържаща разкриването на една различна сексуалност. В същността си, тези практики дори са се характеризирали с „обсебеност“ от процеса на това „разкриване“ 6 . В съвремието, когато подобни дискурсивни практики би трябвало да са се самоизчерпили, интимната лирика на поети като Вутимски, би следвало да се разглежда сама за себе си като ценност, а не през определен сексуален дискурс или през обсесията за неговото разкриване. Водеща, както при всяка поезия, трябва да е нейната универсалност, а не половата определеност. В лириката на Вутимски, самият автор възприема за глобална самата темата за любовта като екзистенциален феномен, а не – половата определеност на любовния образ. Присъствието на изповедното начало в тази поезия е осезаемо, но то трябва да се разглежда не през сексуален, а през универсалния любовен дискурс. Защото за поета любовта е схваната преди всичко като дълбоко преобразяващо духовно събитие. Емоционалното родство между лирически Аз и автор при Вутимски е характерно, но е важно да се отбележи, че то не достига до абсолютно припокриване. Това се дължи на факта, че той е поет, който умее да се дистанцира от собственото си съзнание, с цел да изгради художествено пространство с общочовешки измерения, простиращо се отвъд детерминистките рамки на отделната съдба. И докато обглеждането на мотива за 5 Пак там. 6 Пак там.

Невена Борисова. Любовта в поезията и прозата на Александър Вутимски 125 хомосексуалното в литературата също е легитимен обект на съвременните литературнокритически изследвания, наличието му не бива да ограничава възприемането на тази любовна лирика като универсална апология на любовта. Събитията в живота на Вутимски оказват силно влияние върху начина, по който той възприема и претворява света. Трагични факти от житейската му биография са причина за оттласкване от непосредствената, морбидна реалност. Съзнанието се отправя на пътешествение в търсене на универсална утеха, въпреки натрапливото усещане за обреченост и въпреки абсурда на съществуването. Последното, в същността си, сближава Вутимски с екзистенциалистките философи. Поетичното съзнание не може да се откъсне от едно трагично и провиденческо усещане за обреченост, но същевременно успява да създаде от това светоусещане универсални поетически образи. Сред тях е ипостасът на човека, чието съществуване е озарено от любовта, макар че тя е и източник на екзистенциално страдание. Ексцесивната болезненост на любовта, но и нейната метафизична сила да осветлява битието, доближава Вутимски силно до идейната образност на близки до романтизма творци като Хьолдерлин. Екзистенцията на Аз-а в поезията на Вутимски, както и при тюбингенския възпитаник, е болезнена, тя носи „една любов и една злоба“, както пише българският поет в „Завръщане“. Това е болезнена меланхолия, добила космически размери. Любовта прелива в една всепроникваща екзистенциална болка, породена от самото човешко съществуване, същевременно тя води до духовен катарзис. Защото да се отдадеш на дълбоките чувства според Вутимски е равнозначно на автентичен модус на съществуване, и това негово верую е отразено и в епистоларното му наследство. В стихотворението „Аз съзерцавах дълго през нощта“ 7 Вутимски буквално дефинира съзерцанието като път към градивна забрава на „тътнежа на световните събития“. В ранното си 7 Вутимски, Александър. Скитникът и враните. София: Захарий Стоянов, 2005.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 126 творчество той също е обхванат от „треската на моите съвременници“. Същевременно, в по-зрели стихотворения като „Европа-хищница“, той в голяма степен се дистанцира от вълненията на поколението си. И макар че не губи способността си да съпреживява страданието на околните, той не влиза в редиците на благонадеждните поети. Поетическият поглед все повече търси смисъла в красотата на непосредствено обкръжаващото. Последното, както е известно, като принципна творческа нагласа буди презрението на идеологически ангажираните поети от поколението – към онзи момент, както и след това. Любовта при Вутимски най-често е отсъстваща, тя е спомен, обсебил настоящето. Лирическият Аз перманентно, както гласи стихотворението „Вечерен спомен“, „живее в спомени“. Въпреки своята трагична самота обаче, влюбеният субект, независимо дали по своя воля или не, остава влюбен и чакащ. Във впечатляващото с мрачната си естетика стихотворение „Туберкулозният“, очакването на любовта продължава, дори в предсмъртната агония. Копнежът по любимото същество се слива с надеждата за живот, и парадоксално е проява на една жизнеутвърждаваща позиция дори на прага на смъртта. Любовта при Вутимски има свойството да „идва“, както и да отминава „пак“, както гласи стих от „И ето светът е голям...“. Любовта изобщо има екзистенция на отиваща си, но същевременно с това – на оставаща в съзнанието, трансформирайки го в медиум между различни реалности. В поезията на Вутимски въображението е единственият ефективен начин възжеланото присъствие на отсъстващия любим да бъде възвърнато, макар и за кратко. „Ако искаш да бъдеш при мен, гледай над теб хоризонтите“, гласи стихотворението „И ето светът е голям...“. Лирическият Аз често тъгува за изгубената, невъзможна любов. Въображението му строи любовни убежища, сред които са и пространствата, белязани от старинното. Това са „старинният стих“, „старинните приказки“, старците, все въплъщения на светлата и омиротворена страна на битието8 . 8 Вутимски, Александър. Скитникът и враните. София: Захарий Стоянов, 2005.

Невена Борисова. Любовта в поезията и прозата на Александър Вутимски 127 Въображението е мощна своебразна машина не просто за връщане, а за заличаване на времето, и преображение на пространството, с цел дори и ефимерно докосване до изгубеното любимо същество. Въобразяването на любовна съпреживяност носи съкровено щастие за лирическия Аз. Нещо повече, то е единственият изход от безутешното настояще, като с тази трансформация завършват много текстове на Вутимски. Победата на реалността същевременно се оказва също толкова краткотрайна, колкото и въобразяването на „царството“ на любовта, защото моделът на възпроизвеждане на въображаемото е устойчиво повтарящ се. В следващо стихотворение механизмът на това своебразно материализиране на любимия отново ще бъде задействан. Погледната в цялост, цялата любовна лирика на Вутимски е циклично възраждане на обичания образ, на неговото изчезване, успоредено с осъзнаването на настоящето, след което обаче следва ново възкресяване. И макар че едно от знаковите стихотворения в творчеството на поета е „Не съм затворен кръг“, изживяването на любовта парадоксално се случва чрез движението в един кръг на безкрайно призоваване на обичаното присъствие. Това фениксово свойство на любовта едновременно я полага в позиция на победена, но и на победител. Пречупването на пространство и време, приспиването на реалните и събуждането на духовните сетива, са устойчиви способи в поезията и прозата на Вутимски за постигане на любовно единение. Този мотив за оттласкване от реалността го сродява с редица български поети, сред които например „далечно плаващия“ и търсещ спасение в „отплуването“ от реалността Иван Пейчев. Сънят, бленуването, като състояния, в които досегът с Любимия е възможен, са медиум за духовно, и почти сетивно, общуване. Това са и добре познатите поетически състояния в поезията на прокълнатите поети и на сюрреалистите. В поемата на Рембо „Да преливаш от красота“, „костите се обличат в нова плът“, с цел материализация на любовта. Защото, както продължава поемата, манифестирайки и основен принцип на декадентите и на сюрреалистите, „Истинс-

Българската любовна лирика – прочити и контексти 128 ките цветове на живота потъмняват, блещукат и пронизват в обсега на скелето, около Видението“. Този акт на създаване на „видението“ е мощна поетическа сила, осъзната и отпреди кръга на декадентите, но се актуализира като особено опияняващ път към нови реалности за поети като Рембо. Въображаемото общуване, постигнато чрез мобилизиране на средствата на поезията и на поетическите сетива, е особено силно пресъздадено като процес в например „Зимен сън“ на френския поет. Стихотворението описва едно имагинерно пътуване в „малка розова каляска“, с „възглавници в синьо“. Всяка подробност, описваща тази разходка, служи за изграждане на целостта на едно съкровено любовно изживяване, за засилване на усещането, че това изживяване е реално. Споменаването накрая, че „съществото“, целунало обекта на чувствата, е дошло от „толкова далеч“ е алюзия за пропътуваната реалност, с цел достигане на нейната противоположност. В това стихотворение, както и при Вутимски, изживяването-пътуване е описано в детайли, макар и също толкова ефимерни, колкото и изградената реалност. Появяват се сюрреалистични видения като „правещите гримаси сенки на вечерта“ и „черни вълци и черни демони“. Носещите усещане за истинска реалност детайли са важни и в стихотворенията на Вутимски, които имат рекреативна спрямо любовното общуване функция. Илюстративно за този вид стихотворна композиция, както и – за поетическо състояние, е „При моста“ на Вутимски. Лирическият Аз преминава през своебразни портали за материализиране на любимия – „стария мост“, пространството „под големите облаци“. Тук реалистичен детайл като врабчетата, които гледат от жиците, служи за засилване на плътността на изживяването, кулминиращо в допира до косата на любимия. И едно метафорично, но същевременно – реалистично действие, като падането на шала на земята и посягането към него, служи за приземяване в изначалната реалност, в която героят се оказва сам, сред „здрача“ на спомена. Събуждането, отрезвяването, е иманентна стъпка от процеса на пътуване из въображаемото. „Когато се събудих, беше обед“, завършва „Изгрев“ на Рембо. Проти-

Невена Борисова. Любовта в поезията и прозата на Александър Вутимски 129 вопоставянето на различните фази на деня служи и за противопоставяне на реалностите, успоредени чрез алхимията на стихотворната тъкан. По същия начин и редица любовни стихотворения на Вутимски завършват с осъзнаване на обкръжаващата реалност, в противоречие с това, което е било непосредствено и реално изживяно чрез силата на въображението. Отсъствието на любимия при Вутимски поражда безизходната пустота на стаите, конструира скръбността на пейзажите. Тази тотална самота, както и безприютността на затворените пространства, напомнят Бодлеровото поетично възприятие на пространствата. Меланхолията на пространствата, кръстосвани от маргиналните бродещи сенки на техните обитатели, е господстващо умонастроение в поезията на прокълнатите. Опушената гара, към която гледат прозорците на безприютната квартира в „Парижки картини“ на Бодлер има духовно родство с „Опушена спирка“ на Вутимски, както посочва Димитър Аврамов9 . В редица негови стихотворения Лирическият Аз разказва на човека, когото обича, истории за обкръжаващия свят, като чрез акта на разказване го задържа магически при себе си. Този механизъм на разказното начало реферира към митична цикличност като тази от „Хиляда и една нощи“. Поетичният свят на Вутимски е богат на пластична образност, на предметни детайли, които, както беше посочено погоре, са градиво както за уплътняване на поетичното преживяване, така и за изграждане на самото поетично пространство. Както пише Димитър Аврамов в книгата си за Бодлер, близостта на Далчев с главния от прокълнатите поети се дължи включително на „недоверието към абстракцията“ и „влечението“ към „триизмерната плътност на веществения свят“ 10. Безспорно, както посочва Едвин Сугарев, изборът на Вутимски на поетика, а и вероятно – на творческо светоусещане, е Рембо. Недвусмислен знак за това е стихотворението „Сатурнов пръстен“, което е своебразен диалог с поета. 9 Аврамов, Димитър. Бодлер. София: Изток-Запад, 2010. 10 Аврамов, Димитър. Бодлер. София: Изток-Запад, 2010.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 130 Образът на любовта в поезията, както и в прозата на Вутимски, е винаги светъл, макар и носещ тъга поради ултимативното осъзнаване на неговата отдалеченост. Цветовете на любимия образ преливат в синьо, златно, сребърно. Устойчив мотив са златните къдри, лице, което „свети златно от залеза“ 11, „златните очи“ 12. Синьото момче, ключов и перманентен образ в поезията и прозата на Вутимски, същевременно притежава флуидност. Той побира в себе си както авторовото алтер его, така и на отделни места – образа на любимия (или – любимия образ). Синьото, обичан цвят от творците от романтическата школа, напомня за романтическата визия на Вутимски за същността на любовта, приравнена с вълшебството на синята птица на Метерлинк. Любимият образ винаги е призоваван чрез силата на приспиващи ординерните сетива медиуми като съня, унеса, бляна или спомена. Това е устойчив механизъм в поетиката на Вутимски, като в тази поезия няма реалистично възпроизведена среща с любимия. Изживяването на любовта е „старинна приказка за принцове“, която Лирическият Аз разказва сам на себе си, или в нечие невидимо любимо, по своебразен начин „присъстващо“, отсъствие. Приказката, като старинен, същевременно облъхнат от модерната чувствителност формат, е форма, използвана и от Оскар Уайлд – друг автор, когото Вутимски чете. Във фрагмента „Самотното момче“ от прозаическия цикъл „Синьото момче разказва“ любовта е ясно дефинирана като осветляващ живота феномен. Гласът „зад кадър“ на тази своебразна импресия описва това житейско събитие като „найхубавото, което си преживял в своя кратък и напрегнат живот“ 13. Нещо повече, любовта е описана като това, което прави човека „по-добър“, „по-безпомощен“ и „по-весел“ и като едно „най-голямо изтезание“. 11 Вутимски, Александър. Скитникът и враните. София: Захарий Стоянов, 2005. 12 Пак там. 13 Пак там.

Невена Борисова. Любовта в поезията и прозата на Александър Вутимски 131 В творчеството на Вутимски любовта има свойството да преобразява човека, както и света около него. И в своето дълбоко хуманно разбиране за света, той не вижда алтернатива, дори и на обречената любов, защото поетическото убеждение на Вутимски е, че любовта е катализатор на избистряне на човешката същина. Универсалността на тази етическа позиция, както и високата естетическа стойност на творчеството му, го сродява поета с творци от световна величина. На база на това е нужно прочитите на творчеството му да продължат, включително и на общообразователно ниво. Литература Аврамов 2010: Аврамов, Димитър. Шарл Бодлер. София: Изток-Запад, 2010. Вутимски 2008: Вутимски, Александър. Опушена спирка. София: Верен, 2008 Вутимски 2002: Вутимски, Александър. Синьото момче разказва..., УИ „Св. Климент Охридски“, 2002. Далчев 1984: Далчев, Атанас. Съчинения в два тома. София: Български писател, 1984. Кунчев 2008: Кунчев, Божидар. Александър Вутимски, представен от Божидар Кунчев. София: Просвета, 2008. Кунчев 1990: Кунчев, Божидар. Заслушан в трепетите на душата. София, 1990. Кунчев 2003: Кунчев, Божидар. Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров. София: Издателска къща Орбел, 2003. Кунчев 1984: Кунчев, Божидар. Александър Вутимски: Живот и творчество. София: Наука и изкуство, 1984. Ликова 1994: Ликова, Розалия. Поети на 40-те години. София: Св. Климент Охридски, 1994. Ликова 1965: Българската белетристика между двете войни. 1918 – 1944. София: Наука и изкуство, 1965. Пейчев 1962: Пейчев, Иван. Далечно плаване. София: Български писател, 1962.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 132 Сугарев 2009: Сугарев, Едвин. Поезията на Александър Вутимски: Паралелни прочити. София: ИК „Алтера“, 2009. Rimbaud 2008: Complete works (Harper Perennial Modern Classics). HarperCollins INC International Concepts, 2008. Spargo 1999: Spargo, Tamsin. Foucalt and Queer Theory. Cambridge: Icon Books UK, 1999.

Илиана Иванова. Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка 133 Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка Илиана Иванова Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ Love in the Poetry of Petya Dubarova and Mirra Lokhvitskaya Iliana Ivanova Assen Zlatarov University Abstract: The paper compares the works of two creators, different by nationality and time living – the young Bulgarian poet, born in the sea town of Bourgas, Petya Dubarova (1962 – 1979) and the Russian poet, born in St. Petersburg, Mirra Lokhvitskaya (1869 – 1905), named of her contemporaries „The Russian Sappho“. The research reveals some of the common symbols in their poetry linked to the love topic: the Spring, the cherry blossom, the sun and the sea, etc. Also, there are some interesting Biography facts about the secret and complicated relationship between Mirra Lokhvitskaya and the Symbolist poet K. Balmont. Keywords: Petya Dubarova, Mirra Lokhvitskaya, poetry, love, symbol. Настоящата статия може да се разглежда като своеобразно продължение на статията ми „Творчеството на Петя Дубарова и руската литература (поетически релации)“ от предходния юбилеен сборник „Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейския литературен и културен контекст“ (Иванова 2012). Тук обаче ще се търсят вече по-конкретни поетически релации, засягащи основно темата за любовта в лириката на младата бургаска поетеса Петя Дубарова (1962 – 1979) и Мира

Българската любовна лирика – прочити и контексти 134 Лохвицка (1869 – 1905), наричана от съвременниците си „руската Сафо“. В подобни изследвания, както справедливо отбелязва Соня Александрова, „усещането за близост, за прилика, за съвместимост между /.../ двама автори, две гледни точки първоначално е плод на вътрешна интуиция.“ (Александрова 2012: 40). Бих искала да обърна повече внимание на някои важни факти от биографията на Мира Лохвицка, чието име е известно у нас преди всичко на тесните специалисти. Мария Александровна Лохвицка е родена в Санкт Петербург в дворянско семейство. Смята се, че своя поетичен талант тя наследява от прадядо си Кондратий Лохвицки, археолог и масон по времето на император Александър I, автор на мистична поезия. Семейната легенда гласи, че на смъртния си одър той произнася загадъчните думи „Ветер уносит аромат мирры...“1 , чийто смисъл остава неясен за околните. Вероятно пленена от романтичния привкус на историята, Мария възприема тези слова като бъдещо пророчество за унаследяване на „заветната лира“ от своя предшественик, и, когато започва да пише стихове, тя избира за свой поетичен псевдоним името Мира (Мирра).2 Подобно на сакралния акт при монашеското пострижение Мария умира, за да се появи Мира. Раждането на поетесата сякаш е ритуално помазано с етимологичния прочит на името. Поетическият псевдоним издава знака на избраничеството, което е натоварено с изключително тежка мисия, в 1 „Вятърът отнася аромата на смирна...“. Преводът на всички руски цитати в текста е мой. 2 Оригиналното изписване на името на руски е Мирра, означаващо „смирна, благовонно масло, влизащо в състава на мирото“ (латинското наименование на растението е Commiphora myrrha). В статията съм следвала изписването Мира, т.к. така то е въведено в български превод в антологията на руската класическа поезия, където Мира Лохвицка присъства със 7 стихотворения. В бележките в края на изданието тя е определена като „поетеса, чието творчество е близко по дух до ранния руски символизъм“ (вж. Лири 1983: 622). Според мен обаче така изписано името може да доведе до погрешно извеждане на значението: от мир, а не от миро.

Илиана Иванова. Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка 135 това число и отказ от лично щастие в любовта. Въпреки това лирическият аз ясно осъзнава силата на своята мисия, затова гордо и спокойно „шества“ през земния си живот. Това спокойствие обаче е само привидно. Първичният план на възприятие отрича, докато вторичният, дълбокият, сякаш утвърждава съжалението и самотата: Не верю я, не верю я, как прежде, В рассвет грядущих дней. Все та же я; но, избранный отныне, Тернист мой путь земной. Тернист мой путь, затерянный в пустыне, – Ты не пойдешь за мной. Темно вокруг. Чуть брезжит свет далекий Блуждающих огней. И гибну я, и гибну – одинокой, Но не рабой твоей. Из „Избрав свой путь, я шествую спокойно“ („И шествам аз спокойно, пътя си избрала“)3 Романтическото светоусещане в поезията на Мира Лохвицка ще предпостави и ясното заявяване на желанието за ранна смърт, което може да се свърже с копнежа у романтиците „да се постигне трансгресия чрез познаване на тайната, чрез своеобразното посвещение“ (Дубарова-Петкова 2012: 34): Я хочу умереть молодой, Не любя, не грустя ни о ком; Золотой закатиться звездой, Облететь неувядшим цветком. /.../ Я хочу умереть молодой! Из „Я хочу умереть молодой“ („Аз искам млада да умра“) 3 Стиховете на Мира Лохвицка ще бъдат дадени в оригинал, поради факта, че много малко от тях са преведени на български, и за съжаление точно те не са сред подбраните примери в статията. Печатат се по www.mirrelia.ru. Преводът на заглавията в текста е мой – И.И.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 136 Повтарящият се в кръгова композиция стих „Аз искам млада да умра“ звучи като страшно заклинание, което преминава границите на литературния текст и де факто се сбъдва в житейския. Мира Лохвицка, по мъж Жибер, умира твърде млада, на 35 години4 , макар и оставила след себе си 5 поетични сборника и петима сина. Поезията на Мира Лохвицка е причислявана към Сребърния век, но можем да кажем, че тя е по-скоро свързващо звено между поетичните традиции на Златния век и модерните веяния на Сребърния. В мемоарния си очерк „Погасшая звезда“ („Угаснала звезда“) Василий Немирович-Данченко, брат на известния основател на МХАТ, описва таланта на Мира Лохвицка с безкрайна топлина и обич: 5 „След Фет аз не си спомням нито един истински поет, който така, както тя, да завладява своята публика. Тя не търсеше самолюбиво и алчно странното и неясното, вместо оригиналното, тя не си измисляше, не твореше вълшебства, прикривайки зад неясното и дивото отсъствието на красота и искреност. Това беше самата непосредственост, светлина, сияеща от сърцето и ненуждаеща се в никакви призми и екрани, за да очарова онези глупци, които търсят в поезията това, което не могат да си изяснят по никакъв начин. Поетеса „по Божия милост“, а не свободен плебисцит на вестникарски апаши /.../“ (Немирович-Данченко 1922). А американският славист от руски произход Владимир Марков заявява, че именно Мира Лохвицка, а не Ана Ахматова е „научила жените да говорят“ в руската литература и смело да изразяват любовните си чувства (Markov 1989: 80). Ако преминем към компаративистката линия на любовта у Мира Лохвицка и Петя Дубарова, ще забележим много съот- 4 Въпреки че като причина за смъртта ѝ често е посочвана туберкулозата, в последните си години Мира страда от „гръдна жаба“ и Базедова болест. Почти всички изследователи обаче са единодушни, че душевни терзания и неосъществен любовен копнеж са истинската причина за нейната смърт. 5 Още една съпоставка към темата на настоящата статия: техните отношения до голяма степен напомнят творческото общуване между по-възрастния поет Христо Фотев с изгряващото младо дарование Петя Дубарова.

Илиана Иванова. Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка 137 ветствия, близки или почти идентични образи, поради което и се осъществява настоящото изследване. Чрез предложените по-долу примери може ясно да бъде видяна проявата на любовното чувство, често излизащо извън обсега на конкретното и традиционно разбиране на любовта предимно като отношения между половете. Във водовъртежа на природните цикли именно пролетта е сезонът на зараждащата се любов, защото се асоциира с младостта. Неслучайно затова тя е loci communes за всеки поет, възпял любовта, и почти няма поет, който да не е посветил на пролетта поне едно стихотворение. Затова ще започна сравнителната линия с подобни стихотворения при Петя Дубарова и Мира Лохвицка: Повярвали в лудия смях на петлите, в звъна на камбана с нестройно сърце, взривяваме зимната броня на дните с момичешки устни, с момчешки ръце. Из „Пролет“ на Петя Дубарова Словно эхо прошло, – прозвучала волна, По широким полям прокатилась: „К нам вернулась она, молодая весна, Молодая весна возвратилась!“ Из „Весна“ („Пролет“) на Мира Лохвицка, 1894 Или: Я плачу... но это последние слезы... Я верю обетам весны... Я верю вам, грезы, весенние грезы, Летучие, светлые сны! Из „Вы снова вернулись весенние грезы“ („Вие отново се върнахте, пролетни мечти“), 1889 Това, което обединява всичките тези стихове е една чиста, светла, момичешка вяра в хубавите идни мигове, обещаващи

Българската любовна лирика – прочити и контексти 138 да донесат любов и наслада. И тази вяра, това очакване са циклични. Те се появяват при всяка разцъфваща пролет, при всяко младо влюбено момиче/момче, при всеки поет, чието сърце е завладяно от любовното чувство... В едно друго свое стихотворение Мира Лохвицка възпява пролетта, активирайки общ образ с този в поезията на Петя Дубарова – цъфналата (напъпила) вишна (Ср. с „На петнайсетгодишните“: Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна, / Аз съм толкова млада, за пръв път до днес, / несравнима съм с цвят на напъпила вишна. / Нямам плахост и кротост, и сладък финес.): Я – горних стран живой привет. Дохну, блесну – и сгинут тени. Я – белый цвет, весенний цвет, Дыханье вишен и сирени (курсивът мой – И.И.). Из „Светлый дух“ („Светъл дух“) В стиха си Мира Лохвицка залага на белия цвят не само на цъфналата вишня, но и на люляка, чиито визуални образи създават усещането за одухотвореност и възвишеност. Духът на лирическия аз се рее свободно във висините и долита от „планински страни“, като прогонва с появата си сенките...6 При Петя Дубарова, независимо от общата знаковост на белия цвят на цъфналата вишна, се усеща и силен контраст. Стихът „диша“ в страстен ритъм и е разпънат между напрегната антиномичност на невинност и съблазън. Лирическият субект категоричното заявява своя завоевателен устрем без „плахост и кротост“. Този контекст променя смисловия акцент: водеща става 6 Свързването на цъфналите вишни с пролетта се откроява в още едно стихотворение на Мира Лохвицка „Что такое весна?“ („Какво е пролетта?“): Что такое – весна? О, весна, О, весна! / Это – чаша, что нектаром жизни полна / И потоки блаженства лиет и лиет, / Это – чистых мечтаний могучий полет. / Это – сладость дыханья жасминов и роз. / Это – нега смешенья улыбок и слез. / Это – вишни в цвету, это в золоте даль. / Это юной души молодая печаль“ (курсивът мой – И.И.).

Илиана Иванова. Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка 139 не белотата на цъфналите вишни, асоциираща се с невинност, а релефният образ на „напъпилата вишна“, т.е в съзнанието се откроява по-скоро наситеният яркочервен цвят на плода, асоцииращ се със страстта, отколкото невинността на белия цвят. И при двете поетеси обаче е очевидно дръзкото младежко нетърпение, с което лирическият аз желае да се заяви. Като смислов еквивалент на горното стихотворение на Петя, носещ еднакъв по интензитет на страстта заряд, може да се прочете следния стих на Мира Лохвицка: Юный мой сад и цветущ и богат, Розы струят в нем живой аромат, Яркие – будто раскрытые жадно уста, Матово-бледные – девственных плеч красота, Чуть розоватые – щек заалевшихся цвет, Есть и другие, которым сравнения нет. Нет им сравненья, но дышат они и цветут, В зное томятся, и бури, как счастия, ждут. 7 Из „Мой сад“ („Моята градина“) Тук богатият и пищен цъфтеж на „младата градина“ е предаден чрез шаблонното „разцъфтяване на розите“, но сред тях се отличават ярките рози, символ на страстта, които „сякаш жадно разкриват уста“. Други от цветята в градината пък са определени като „несравними“. Двойното заявено в спираловидно повторение отсъствие на сравнение („които сравнение нямат, нямат сравнение те...“) почти дословно повтарят прилагателното „несравнима“ в стихотворението на Петя Дубарова. Един от задължителните и често използвани компоненти на любовната поезия е и призивното „Ела“ (на рус. „приди/прийди“). У Мира Лохвицка то е отправено основно към възлюбения: „Приди! – я жду тебя одна / О, посмотри как ночь прекрасна; / Как упоительна весна“ (Из „Призыв“, 1889). 7 Финалният стих отправя недвусмислени алюзии към емблематичното стихотворение на Лермонтов „Парус“(„Платноходка“): „А он, мятежный ищет бури,/ как-будто в бурях есть покой“.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 140 У Петя Дубарова вокативното „ела!“ е изразено в много по-широк диапазон: от снемащото еротичния апел и инициационно „ела“ в „Посвещение“ („Ела! Ще измием луната от грях!), през многократно повтарящото се „ела“, мамещо към знойни приключения в „Ела да идем в Санта Круз“, до категоричния призив към поета, който с творчеството си трябва да спаси земята и природата („Ела сега“) или предупредителното „ела“ („езичнико, разстреляй боговете, / не вярвай ти на тяхното „ела“) в „На един поет“. И, разбира се, не трябва да пропускаме лирическата героиня, която тръгва след гласа на своя „неистов“ стих, „без да чака познатото тръпно „Ела“ („Там някъде в облаци, в луди лози...“). В поезията на Мира Лохвицка се наблюдава силно акцентиране на соларната символика, което бих искала да коментирам отново чрез препратка и към биографичния контекст. През 1903 г. излиза сборникът на известния руски символист Константин Балмонт8 „Да бъдем като слънцето“, с посвещение на няколко важни за него приятели, сред които е и името на Мира Лохвицка. 9 Не е много ясно кога именно е било фактическото запознанство между Лохвицка и Балмонт, но широко се обсъжда една ключова среща между двамата в Крим, датирана през лятото на 1898 г. След тази дата се смята, че именно Балмонт става единственият адресат на любовните стихове на Мира Лохвицка. 10 Нейното творческо заявяване изгражда образа ѝ на разкрепостена и страстна вакханка. Когато обаче тя реално се появява да чете свои стихове, мнозина са изумени от 8 В споменатата в началото моя статия „Творчеството на Петя Дубарова и руската литература (поетически релации)“ присъстват няколко примера от Балмонт, в това число и свързани с афинитета към соларната символика. 9 „На създателката на вакхически видения, руската Сафо, Мира Лохвицка, знаеща магическите тайни“ (Бальмонт 1903) 10 Първият сборник стихове на Мира Лохвицка (1889-1895) е с посвещение на нейния съпруг Евгений Жибер, докато посвещението на втория сборник, съдържащ стихове от периода 1896-1898, носи следното, съзнателно сакрализирано според мен, посвещение: Amori et dolori sacrum (от лат. На святата любов и святото страдание).

Илиана Иванова. Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка 141 контраста: пред тях застава една плаха и свенлива млада жена, която впоследствие ревниво ще пази имиджа си на добродетелна съпруга и майка. Въпреки това, в унисон с тогавашната мода сред модернистите, които изтриват ясната граница между живот и изкуство, литературните кръгове на Петербург ще предпочетат да впишат отношенията между двамата творци в руслото на реално случила се любовна авантюра и ще култивират много пикантни истории, вероятно не и без помощта на самия Балмонт (вж. Фидлер 2008). Каквото и да е имало между двамата, Мира Лохвицка видимо постъпва, следвайки литературния идеал на Пушкиновата Татяна. В много от стиховете си обаче тя е неудържима и следва свободно всеки порив на своите чувства. Затова поезията ѝ често носи онзи наелектризиращ еротичен заряд, който завладява умовете на читателите. Връзката между Лохвицка и Балмонт основно е реализирана в стихове, осъществяващи страстен творчески диалог между двамата (вж. Лохвицкая, Бальмонт 2015). Мнозина изследователи обвързват също така последващото депресивно състояние, кошмари и дори причината за настъпилата ранна смърт у поетесата, именно с несбъднатата любов между двамата, която има своето мистично, но и трагично продължение между техните деца. През 1920 г. Измаил Жибер, четвъртия и любим син на поетесата, емигрира в Париж, където се среща със семейството на Балмонт (също в емиграция) и се влюбва в 15-годишната дъщеря на Константин, която е кръстена на Мира11 и също пише стихове. След около половин година младежът се застрелва в Булонския лес, а причините за неговото самоубийство се търсят в отхвърлената любов, слож- 11 Чрез този акт Балмонт сакрално слива своята фамилия с името на поетесата – типичен пример за разпространените сред руските символисти мистични сливания. При Мира Лохвицка назоваването на сина Измаил също не е случайно и съответства на героя от нейната източна поема „Сказка о принце Измаиле, царевне Светлане и Джемали прекрасной“ („Приказка за принц Измаил, принцеса Светлана и прекрасната Джамиле“), където под Измаил се визира К. Балмонт, а под Джамиле – Мира Лохвицка.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 142 ните отношения с бащата на възлюбената, или просто в несправянето с тежкия живот на емигранта. В предсмъртното си писмо Измаил иска да бъде предаден на Мира Балмонт пакет, който съдържа негови стихове и портрет на майка му. По-късно К. Балмонт ще сподели, че Мира Лохвицка е разбила сърцето му, а дъщеря му Мира е „отмъстила за баща си“, като е разбила сърцето на Измаил. Но така или иначе, Балмонт постоянно ще носи със себе си снимката на Мира Лохвицка (Фидлер 2008). Посветеният на Мира сборник „Да бъдем като слънцето“ всъщност е отговор на нейното стихотворение „Към слънцето“, което тя посвещава на Балмонт, показвайки безумното си влечение към поета. За нея слънцето е символ на свободата, за която копнее изтерзаната ѝ, затворена в скучното битие „млада душа“, жизнено необходимата глътка свеж въздух. Солнца!... Дайте мне солнца!... Во мраке своем Истомилась душа молодая. Рвется к свету и грезит несбыточным сном, Все о солнце грустя и страдая... Крылья!.. дайте мне крылья! Я к свету хочу! Я на крыльях воздушных моих улечу К солнцу, к солнцу волшебного края! Из „Солнца!.. дайте мне солнца! Я к солнцу хочу“ („Слънце!... дайте ми слънце! Към слънцето искам“), 1893 Опасната устременост към слънчевите висоти присъства и в едно запомнящо се стихотворение на Петя Дубарова, в което се преплита и митът за полета на Икар: Летеше той с мечтата бурна Да стигне слънчевия диск, Да стигне синева лазурна – Мечтата му бе пълна с риск. Из „Слънчев полет“ на Петя Дубарова, 197412 12 В поезията на Мира Лохвицка образът на смелия и горд орел, и свободата, с която се асоциира, са измерение на щастието, което лирическият су-

Илиана Иванова. Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка 143 В голяма част от стиховете на Петя Дубарова лирическият аз е не само устремен към слънцето, като стремеж към съвършенство, но и търси родство с огненото небесно светило, иска да бъде „на слънцето сестра“, легитимирайки по този начин още веднъж божествения статут на поета. Много по-наивното и чисто на пръв поглед желание да бъде „слънчево момиче“ се разгръща в едноименния стих с мощен демиургичен потенциал („аз искам слънце цял живот да имам“; „да нося дъх на слънце негасимо“; „и аз ще бъда жива, вечно жива, защото мойто слънце няма да угасва“). Споменатият вече В. Немирович-Данченко си спомня как получава за мнение пакет със стиховете на младата Лохвицка. Такива предложения от начинаещи млади дарования той е получавал много, и писателят споделя, че му е било трудно да каже понякога истината, без да нарани чувствителния млад творец. Разгръщайки обаче стиховете на Мира, той пише, че „сякаш го е заслепило слънцето“. Друго едно сравнение на мемоариста поражда удивителна аналогия: „Сякаш при мен долиташе една радостна птичка, цялата в жарта на извиращия бял извор на живота. Прелетяла далечни планини, мора и пустини, все още обляна от диханието на слънчеви пищни горички“ (Немирович-Данченко 1922).13 В любовните стихове на Мира Лохвицка и Петя Дубарова се преплитат образите на слънцето и луната, пролетта и есента, морето и небето, денят и нощта и пр..14 Всички тези явления и пространства не само оформят задължителните „свидетели“ на любовните въжделения на лирическите героини, но и прераст- бект заявява, че категорично ще последва. Ср. в „Если счастье мое было вольным орлом“ („Ако моето щастие беше волен орел“, 1889 – 1895). 13 Ср. с думите на Хр. Фотев за Петя Дубарова: „Петя Дубарова. Тя беше птица – вярваше, че и ние сме такива, че приличаме на нея...“ (Фотев, Хр. Писатели за нея. В: Най-синьото вълшебство. Български писател, 1988, с. 465. 14 Ср. у Мира Лохвицка: „Слилось во мне сиянье дня / Со мраком ночи беспросветной, – / Мне мил и солнца луч приветный, / И шорох тайн манит меня“.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 144 ват в съзнателно търсени образи за сравнение интензитета и обхвата на любовното чувство: Я люблю тебя, как море любит солнечный восход, Как нарцисс, к волне склоненный, – блеск и холод сонных вод. Я люблю тебя, как звезды любят месяц золотой, Как поэт – свое созданье, вознесенное мечтой. Из „Я люблю тебя“ („Обичам те“), 1899 Лирическата героиня у Петя Дубарова иска щедро да раздава на хората и природата изобилието от любов, което усеща в себе си: Понякога съм бяла и добра, Как рядко ми се случва да съм бяла! Тогава искам сън да подаря На всекиго. И свойта обич цяла Да счупя на парченца от стъкло, Да пръсна и добри ръце да сгрея. И дала сок на нечие стъбло, Да пазя свойта тайна, че живея! Из „Доброта“ на Петя Дубарова, 1977 15 Лирическият аз и при двете поетеси не само се рее в небесните висоти, но той е властелин и на морските дълбини. Затова маринистичната тематика, пряко обвързана със слънчевата, е още една пресечна точка в творчеството на Петя Дубарова и Мира Лохвицка. Морето присъства с различни проявления в много от стиховете им, а Мира има дори цяла поема, посветена на морето – „У моря“ („Край морето“).16 За този 15 Ср. с „Царица снов“ („Царица на сънищата“) на Мира Лохвицка, при която лирическата героиня желае да раздава на децата весели сънища, за да заспиват те, смеейки се („Посылала бы детям счастливые сны, / Чтоб смеялись они, засыпая /.../“) 16 Разбира се, присъства задължителният образ на русалката, очароваща и обсебваща, в стихове като „Ни речи живые, ни огненный вгляд“ („Ни речи

Илиана Иванова. Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка 145 централен образ в поезията на Петя Дубарова обаче е писано много, затова само го маркирам. Много по-интересен е образът на амфората, който се открива при двете поетеси. Тя може да се разглежда като метафора на утробата. В своето вместилище тя поглъща и запазва свещени течности и тайните на сътворението. При Петя Дубарова лирическата героиня се превръща в „старинна амфора“, която „в своята дълбочина“ поглъща „вятъра, луната-длан, прибоя“ („Мои часове“). Тук тоналността е светла, радостна, защото се усеща възхитата, че е не само част от Всемира, а участва в неговото сътворяване. При Мира Лохвицка амфората е счупена, а свещеният елей се е излял. Елегичното стихотворение „Разбитая амфора“ може да бъде прочетено като констатация за изпълнение на заявената по-рано танатосна програма. То носи явното предчувствие за скорошната смърт, тъгата по неосъществената мисия, копнежът по онези приморски места, на които душата е усетила райското блаженство на любовта, както и скръбното послание към възлюбения, че е „пролят безценния елей“: В пути изнемогшая рано, От дышащих зноем полей Спешила я в царство тумана, Неся драгоценный елей. /.../ О, голуби, светлые птицы, Несите вы скорбную весть, Что сон мне туманит ресницы, И грезы готовы отцвесть! Что меркнут усталые взоры И жизнь догорает моя. живи, ни поглед огнен“); „Ты не думай уйти от меня никуда“ („Не помисляй от мен да избягаш“) и др. При Петя Дубарова лирическата героиня диша „с амфибийни гърди, с делфински устни“ („Ела сега).

Българската любовна лирика – прочити и контексти 146 Из жерла разбитой амфоры Янтарная плещет струя. Скажите приморскому краю, Что пролит бесценный елей, Что, падая, я умираю Средь лилий саронских полей (курсивът е мой – И.И.). Стихотворението затваря кръга между символиката на поетическия псевдоним и любовта, преплетени в препратки към библейския текст (Песен на песните). При Петя Дубарова умората от тежкия жребий на избраничеството е изразена в едно на пръв поглед различно стихотворение от 1979: Под мене като грохнал мършав кон денят ми олюлява се да рухне. Катеря се по гърбавия склон на своята умора. И да духне се моля с устни бели като прах, че жегата ме е изпепелила. И питам се – къде ли разпилях И волята, и цялата си сила (курсивът е мой – И.И.) Безспорно могат да се намерят още много съответствия, но и предложените дотук затвърждават направения в предходната по-обща моя статия изводи, че поезията на Петя Дубарова се доближава като светоусещане и образност до тази на романтици и модернисти (Иванова 2012: 59).

Илиана Иванова. Любовта в поезията на Петя Дубарова и Мира Лохвицка 147 Литература Markov 1989: Markov. V. Russian crepuscolary: Minskij, Merezhkovskij, Loxvickaya. // Russian literature and history. Jerusalem, 1989, p.80). електронен източник http: //www.mirrelia.ru/echo/ Дата на посещение: 10.01.2023. Александрова 2012: Александрова, Соня. Добър ден, тъга – за ранния литературен изгрев и взривоопасния талант, с. 40 – 47 // Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейския литературен и културен контекст. Сборник доклади от юбилейна научна конференция с международно участие, Бургас: Либра Скорп, 2012. Бальмонт 1903: Бальмонт, К.Д. Будем как солнце. М. – Изд-во Скорпион, 1903. Електронен източник https: //ru.wikisource.org/wiki/ Будем_как_Солнце_(Бальмонт_1903). Дата на посещение: 12.12. 2022. Дубарова 2019: Дубарова, Петя. Избрано. Поезия. Издателство Либра Скорп, Бургас, 2019. Дубарова-Петкова 2012: Дубарова-Петкова, Елица. Петя Дубарова и Новалис, денят и нощта – за една романтическа сизигия, с. 31 – 39 // Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейския литературен и културен контекст. Сборник доклади от юбилейна научна конференция с международно участие, Бургас: Либра Скорп, 2012. Иванова 2012: Иванова, Илиана. Творчеството на Петя Дубарова и руската литература (поетически релации), с. 48 – 59 // Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейския литературен и културен контекст. Сборник доклади от юбилейна научна конференция с международно участие, Бургас: Либра Скорп, 2012. Лири 1983: Заветни лири. Антология на руската класическа поезия. Съставител Иван Цветков. Библиотека „Световна класика“, Издателство „Народна култура“, С., 1983. Лохвицкая, Бальмонт 2015: Лохвицкая, М. Бальмонт, К. „Летящих душ полет двойной...“ Поэтическая перекличка. Изд-во Водолей, 2015 Електронен източник: https://book24.ru/product/letyashchikh-dush-polet-dvoynoy-poeticheskaya-pereklichka-6333448/ Дата на посещение: 11.12. 2022.

Българската любовна лирика – прочити и контексти 148 Немирович-Данченко 1922: Немирович-Данченко, В. И. Погасшая звезда // Сборник воспоминаний „На кладбищах“, Ревел, 1922. Електронен източник http://www.mirrelia.ru/memoirs/?l= memoirs-4 Дата на посещение: 7.12.2022. Фидлер 2008: Фидлер Ф.Ф. Из мира литераторов: характеры и суждения. М., 2008. Електронен източник http: //www.mirrelia.ru/ memoirs/?l=memoirs-6 Дата на посещение: 7.12.2022. Фотев 1988: Фотев, Хр. Писатели за нея. В: Най-синьото вълшебство. Български писател, 1988, с. 465.