РЕЛИГИЯ 11. КЛАС БПЦ

Структурите и отношенията в съвременното общество
не допринасят особено за развитието на социалността. Чрез
сложните икономически структури и отчуждаващи отноше-
ния то може да допринесе за това човекът да осъзнае нуж-
дата си от другия. Съвременното общество не подтиква към
истинско общение с другия, не култивира чувството на со-
лидарност и съпричастност, а още по-малко – отношение на
любов. Тъкмо обратното, самата структура на съвременното
общество, потребителската култура и индивидуалистичният
стил на живот по-скоро подхранват егоизма и себелюбието,
които винаги водят до отчуждение, изолация и загуба на чув-
ството за нуждата от другия. В самата логика на съществу-
ването си съвременният човек изключва нуждата от другия
и още повече възможността той да бъде приет като ближен и
брат.

2. ЛЮБОВТА И ЧОВЕКОЛЮБИЕТО НА ДЕЛО

Християнската любов не е някакво абстрактно понятие, а
конкретен начин на живот, който има своя израз в действе-
ното служение на ближния.

Свети апостол Павел казва: „Към свобода
сте призвани вие, братя; само че свобода-
та ви да не служи като повод да угаждате
на плътта, но с любов си услужвайте един
другиму. Защото целият закон се изпълнява
в една дума, именно в: възлюби ближния си
като себе си.“

(Гал. 5:13-14)

Това служение се отнася към целия човек и изисква да му
се помогне в неговите конкретни житейски нужди, неволи,
проблеми и критични ситуации. Христос идва, за да послу-
жи на човека: Той приема всички хора – мъже, жени, болни,
страдащи, блудници, митари, фарисеи и т.н. и с любов ги из-
целява духовно и телесно. Като следва примера на Христос,
християнинът също служи без разлика на своя ближен, про-
явява действена любов и дори е готов да се жертва за него.

От историята са известни много примери на такава
действена християнска любов, проявена в конкретни ситуа-
ции на нужда.

На църковен език грижата и помощта към нуждаещите
се, болните, страдащите, маргинализираните в обществото
и т.н. се нарича човеколюбие. Човеколюбието се проявява в
плана на личния живот, но постоянното му практикуване е
развило колективното съзнание за обществена солидарност.
От християнска гледна точка човеколюбието не се огранича-
ва до дейността на социалните институции, а в най-дълбокия
си смисъл е конкретна проява на любовта към ближния, която
при това запазва достойнството му като личност.

49

Социална трапезария при храм 3. ПРИЕМАНЕТО НА ДРУГИЯ КАТО „НАЙ-МАЛЪК
„Св. св. Кирил и Методий“
(ул. „Г. Вашингтон“ № 47), гр. София БРАТ”

Известно е, че по времето Впредишния урок научихме, че според християнското уче-
на голямата епидемия от холера ние ближен не е само този, който ни е близък по място и по
при управлението на император положение в обществото, сродникът, или единоверецът. Ближ-
Марк Аврелий (161-180 г.) хрис- ният не се определя от външни елементи, а става такъв в отно-
тияните проявяват дела на ми- шението на близост с нас, в любовта. Истинското отношение
лосърдие и жертвена любов към към ближния извира от любовта и предполага служението, се-
болните с риск за живота си. беотдаването и саможертвата.
Удивени от тази саможертвена
любов много езичници приемат Основна истина на християнската антропология е, че все-
християнската вяра. ки човек е носител на образа Божий, а всички хора са еди-
носъщни по природа. Всеки човек е потенциален наш бли-
По времето на Христос кни- жен, но и потенциален наш враг. Това зависи от отношение-
жниците и фарисеите са били то на близост или на отдалеченост не просто в морален и
представители на етиката на за- социален, а в най-дълбок духовно-екзистенциален смисъл.
твореността, която предполага Според християнската етика другият никога не е средство, а
изключването на другия и отказа е винаги цел, той става наш ближен в отношението на любов,
да се влезе в отношение с него а в любовта другият човек никога не може да бъде инстру-
поради религиозните, моралните ментализиран. Затова християнската солидарност и социал-
и социалните му „недостатъ- на отговорност, както и всяка проява на грижа и милосърдие
ци“. Като се ограничават до за- към бедните, страдащите, маргинализираните в обществото
конническата етика, фарисеите и т.н. е подчинена на логиката на любовта към ближния.
осъждат грешниците и отхвър-
лят общението с тях. За това В Стария Завет отношението към другия има своята кон-
свидетелстват много случки, кретна проява в грижата за бедните, сираците и вдовиците и
притчи и беседи в Новия Завет. т. н., но преди всичко в границите на рода, племето и израил-
Въпреки, че фарисеите не прием- ската религиозна общност.
ат Христос, Той общува с тях
и ги поучава, което е свидетел- Евангелското учение за любовта към ближния разкрива
ство за отношението на любов новото отношение към другия: то вече не зависи от негова-
към тях. та праведност или социално положение, а е пропито с духа
на любовта. Христос нарича всички болни, гладни, страда-
щи, затворени в тъмница и т.н. Свои най-малки братя (Мат.
25:40) и се отъждествява с тях.

„Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме
напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол
бях, и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте;
в тъмница бях, и Ме споходихте… Истина ви
казвам: доколкото сте сторили това на едно-
го от тия Мои най-малки братя, Мене сте го
сторили.“

(Мат. 25:35-36, 40)

По примера на Христос християните трябва също да при-
емат всеки човек като свой най-малък брат и да проявят към
него внимание, грижа, съпричастност и любов, уважение към
достойнството на неговата личност.

Универсалността на християнската любов се проявява в
отношението към всички хора – грешни, страдащи, маргина-
лизирани, странници и т.н., с които Христос се отъждествя-
ва и ги нарича Свои най-малки братя. Това е евангелското

50

понятие за различните категории социално маргинализирани Христос е категоричен, че
хора, които са изключени от обществения живот. Евангелие- именно отношението към глад-
то свидетелства, че Господ Иисус Христос е прекарал Своя ните, жадните за правда и въоб-
земен живот именно с такива хора и е заръчал на Своите уче- ще към бедните и страдащите,
ници, т.е. на християните, да се грижат за тях, да проявяват т.е. към най-малките братя,
към тях внимание, милосърдие и любов. Христос постоянно ще бъде основният критерий за
се „въплъщава” чрез Своите страдащи братя и сестри и от- оправдаването или осъждането
ношението на християните към тях е критерий за степента, в при Второто Пришествие (Мат.
която те живеят съгласно евангелските ценности. 25:31–46).

Христос винаги подхожда към другия човек личностно.
Затова Той завещава на Своите последователи лична съпри-
частност и грижа към Неговите най-малки братя, защото
любовта към ближния се проявява на равнището на личното
отношение към другия.

4. СРЕЩАТА С ДРУГИЯ Голяма част от текста на
Евангелието се състои от описа-
ния на лични срещи на Христос с
Отношението на християнина към другия минава през сре- хора с различен морален и социа-
щата с него, която е винаги лична. В Евангелието присъст- лен статут. Това показва колко
ват множество примери за срещата на Христос с грешници, голямо значение отдава Христос
на срещата с човека. От тези
митари, фарисеи, т.е. с хора, които принадлежат към групи и примери могат да се изведат
общности, определяни по съвременните стандарти като „мал- принципите на отношението
цинствени“ или „маргинални“. Всички тези срещи на Христос към другия, т.е. към най-малките
са лични и той използва всяка от тях с една единствена цел – братя. Тези принципи са крите-
покаянието и спасението на човека. рии и ориентири за отношение-
то на християнина към другия.
Срещата с другия предполага на първо място уважение Показателно е, че всички тези
към неговото достойнство, независимо от моралните му ка- срещи – с Петър (Лук 22:61-62),
чества и от социалния му статус. Това означава, че другият със Закхей (Лук. 19:1-10), с же-
бива приеман в състоянието, в което той е, независимо от не-

говото поведение и то без осъждане и обвинение. В такова ната прелюбодейка (Иоан 8:1-8),
отношение няма място за морални присъди и квалификации, със самарянката (Йоан 4:5-42) и
а оттам и за „вместването“ на другия в някакви идеализирани т.н. – завършват с покаяние.

стандарти.

На второ място, християнското отношение към другия из-

ключва всякакъв идеализиран образ на човека, а има винаги

предвид реалния човек, кой-

то стои насреща. Християн-

ското отношение към другия

се разкрива в срещата с него

на антропологично равнище.

Това означава, че другият се

приема открито, искрено и с

любов и срещата с него е на-

сочена изцяло към неговата

конкретна личност.

Християнската любов към

ближния не „измерва“ отно-

шението към другия с безлич-

ни критерии и класификации,

защото има предвид винаги Свещеник Сергей Павлов наставлява, кръщава и миропомазва лишен от свобода
реалния човек в неговата кон- в Централния Софийски затвор – параклис „Св. Анастасия“

51

кретна житейска ситуация. Отношението към човека в него-
вия идеализиран образ води до необходимостта от обективни
критерии, по които хората биват обособявани в отделни кате-
гории или „класифицирани“ в общности и групи. Пример за
такова отношение е морализмът, който разграничава хората
според техните морални качества на праведници и грешни-
ци. Ръководени от такъв морализъм, фарисеите налагат една
етика на изключителността, която отхвърля всеки, който
не отговаря на „нейните“ критериите за праведност. Затова
и Христос изисква от Своите ученици – а следователно и от
всички християни – да имат праведност, която да надмина-
ва праведността на фарисеите, и да включат в любовта към
ближния всички хора, дори враговете. Това е готовността на
християнина да приеме всеки човек – грешник, странник,
страдащ, принадлежащ към някаква маргинализирана соци-
ална група и т.н.

Евангелското отношение към грешниците – блудници, ми-
тари и т.н. има три предпоставки: 1) ясното разграничаване
между грешника и греха и 2) това е отношение на безкорист-
на любов и 3) това отношение трябва да води към спасението
на ближния. Грехът е болест и затова християнинът пристъп-
ва към грешника не с осъждане и обвинение, а с отговорност
и грижа за неговото спасение. Християнството не „затваря“
човека в някакви обективни морални стандарти, а вижда във
всяко морално състояние и във всяка житейска ситуация въз-
можност за покаяние и промяна на живота. Практиката на
Църквата показа, че тя винаги е в „диалог“ с всеки грешник
чрез тайнството Изповед като път и начин за изцеление на
греха и за връщане към автентичния християнски живот.

Църквата работи с деца от всички етноси в България
Ловчански митрополит Гавриил и Западно- и Средноевропейски митрополит
Антоний с победители в Националния конкурс на Св. Синод „Възкресение Христово“
– 2014 г.

52

2022 г., м. март: Доростолският митрополит Яков отнесе помощи за българите
в Болград (Украйна) и ги предаде на отговарящия за нашите събратя там
Болградски епископ Сергий

Християнското отношение
към човека, принадлежащ към
т. нар. малцинства или малцин-
ствени групи също е подчине-
но на евангелските критерии за
личната среща с реалния човек.
Според стандартите на съвре-
менното общество малцинство,
или малцинствена група, е общ-
ност, обособена въз основа на
общи етнически, религиозни,
сексуални и др. различия, които
имат общи групови права. Така
идентичността на другия се ко-
рени в усещането за принадлеж-
ност към общността или групата
и се потвърждава от правото му
на особен статут в обществото.
При този подход другият не се възприема като реален човек
в неговата конкретна житейска ситуация, а като подчинен на
критериите, които определят принадлежността към групата
или общността. Той се превръща в идеализиран образ, кон-
струиран от общите „различия“ или от групово-общностни-
те права. В срещата си с всеки човек – независимо дали той
принадлежи към някаква малцинствена група или не – хрис-
тиянинът има пред себе си реален човек в неговата конкрет-
на екзистенциална ситуация. Примери за такова отношение е
реакцията на Църквата в ситуации на бежански и емигрант-
ски кризи: във всеки проект за хуманитарна помощ има място
за личната среща с другия като жива конкретна личност, коя-
то се нуждае от внимание, грижа и любов.

53

Това не е отношение към малцинствени групи или мар-
гинални общности, обособени по някакви обективни харак-
теристики, напр. мигранти, социално слаби, хора с различна
сексуална ориентация и т. н. Такъв подход може да е прило-
жим в сферата на социалните услуги, но той изключва уни-
калността на личността и винаги носи риска от обезличава-
не. Той превръща другия в безлична единици, в проекция на
обективни социални величини, в които не остава място за
достойнството на личността като образ Божий. Като следва
примера на Христос, Църквата винаги се обръща към кон-
кретния човек с грижа, съпричастност и любов, за да му по-
могне и едновременно с това да запази неговото достойнство
като личност. Църквата ясно различава моралните и социал-
ните недъзи от техния личен носител: тя осъжда греха, но
проявява снизходителност към грешника, критикува социал-
ните неравенства, но проявява грижа и милосърдие към бе-
дните и страдащите и във всичко това се отнася към човека
като образ Божий, като най-малък брат Христов. Християни-
те са призвани да пазят и развиват любовта към ближния като
единствен критерий, по който могат да се оценяват проявите
на солидарност и човеколюбие към другия. Развиването на
чувствителност и солидарност към „най-малките“ е ценност,
която Църквата култивира и така спомага за стабилизирането
на обществото чрез грижата за конкретния човек.

Проверете наученото

В какво според християнската антропология се състои социалността
на човека? Защо структурите и отношенията в съвременното общес-
тво не допринасят особено за развитието на социалността?

Как християнската любов и човеколюбие се осъществяват на дело
като конкретен начин на живот?

Защо според християнското учение другият се приема като „най-малък
брат”?

Как отношението на християнина към грешните, малцинствата и
мигрантите се проявява като лична среща с другия?

Приложете наученото

1. Изработване на мисловна карта/инфосхема

Обсъдете какво противопоставя християнското отношение към дру-
гия на такива реалности в съвременното общество на потребителска-
та култура като индивидуализъм, отчуждение, изолация?

Разпределете тези характеристики според отношението към другия
като към потенциален брат, от една страна, и като към потенциален
ближен и „най-малък брат”, от другата.

В отношението към какви малцинствени групи може да се наблюдават
тези характеристики днес?

Представете резултатите от вашата работа, като изработите ми-
словна карта/инфосхема.

54

Приложете наученото

2. Обсъдете в час
Как в нашето съвремие „вместването” на другия в идеализирани стан-

дарти води до „измерване” на отношението към другия в безлични класи-
фикации и критерии. Направете аналогия с отхвърлянето на всеки, който
не отговаря на критериите за праведност, формирани в етиката на из-
ключителността, и на определени морални „стандарти”?

Защо в християнското разбиране няма място за „стандарти”, измерва-
не, класификации, морални критерии и др. пододобни?

Кои са истинските предпоставки на християнското отношение към
другия като личност? Обосновете отговора си, като имате предвид и
целта на християнската среща с другия.

3. Сравнителен анализ
Сравнете и обосновете различията между социалните услуги в съвремен-
ното общество и колективното съзнание за обществена солидарност,
формирано на базата на християнското човеколюбие и истинската среща
с другия като ближен.

Попълнете таблицата, след като изясните отговорите на следните въ-
просите:
– Какъв подход се прилага към обособени по някои характеристики об-
ществени групи в сферата на социалните услуги?
– Какви са потенциалните възможности такъв подход да доведе до обез-
личаване и инструментализиране на тези групи?
– Как социалната дейност в съвременното общество може да стане поле
за развитие на индивидуализъм, чувство за превъзходство и под.?

Показатели за сравняване Социалната дейност Християнското съзнание
в съвременното общество за обществена солидарност
Подход към обособени по някои
характеристики обществени
групи

Потенциални възможности за
обезличаване и инструмента-
лизиране на тези групи

Опасност от развитие на
индивидуализъм, чувство за
превъзходство и под.

4. Интернет проучване
Направете проучване и открийте в Интернет примери за социалната ми-
сия и конкретни инициативи на Българската православна църква в съвре-
менното ни общество. Представете резултатите от проучването чрез
постер или презентация.

55

2.4. СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ

КАТО МОРАЛЕН АКТ
И ПРОЯВА НА ХРИСТИЯНСКА ЛЮБОВ

Спасени в периода 1940-1943 г. български евреи пристигат невредими от България в
Хайфа, Израел, през 1948 г.

1. АНТИЕВРЕЙСКАТА ПОЛИТИКА В БЪЛГАРИЯ И

ПОЗИЦИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА
ЦЪРКВА

През 1940 г. България става съюзник на Третия райх и в това
си качество е длъжна да следва провежданата от нацистите
антиеврейска политика. През същата година българският минис-
тър на вътрешните работи Петър Габровски внася в парламента
законопроект известен като Закон за защита на нацията (ЗЗН),
в който всички евреи се третират като опасни врагове на българ-
ската нация и дори като заплаха за нейното съществуване.

По това време евреите са добре интегрирани в българското общес-
тво. Те управляват свои общини, училища и банки, събират собствени
данъци и водят собствени дела. Съгласно Търновската конституция
всички граждани са равни, независимо от религиозната или етническата
им принадлежност. Евреите можели да изповядват религията си и все
пак да бъдат приети от българското общество. През Първата световна
война евреи се сражавали наравно с българите. Те дори ходели на църква
на Великден, а висши духовници на Българската православна църква ходели
в Синагогата на еврейските религиозни празници. По това време имало
много добри отношения между цар Борис III и еврейската общност.
56

Законът за защита на нацията поставя евреите в не- Врачански митрополит Паисий
равностойно положение: те не могат да заемат обществени
длъжности в България, да служат в армията и да притежават
предприятия. Забраняват се смесените бракове между бъл-
гари и евреи (такива продължава да има, но те се сключват
само нелегално). Забранява се упражняването на определе-
ни професии и притежаването на фирми от евреи. Налагат
се извънредни данъци върху имуществото на еврейското на-
селение, както и задължителното носене на Давидови звез-
ди за идентификация; евреите могат да купуват хляб само от
определени пекарни; на евреите им е забранено да се движат
по някои улици; мъжете са изпратени в трудови лагери за 6-7
месеца. Съгласно ЗЗН се създава и специално Комисарство
по еврейските въпроси (КЕВ), чийто решения имат тежестта
на закони. Наред с антиеврейското законодателство в израз
на антиеврейски настроения са организирани репресии по
места спрямо отделни представители на еврейската общност
и на цели групи от нея.

Още при внасянето на проекто-закона за защита на наци-
ята Българската православна църква реагира и на свое засе-
дание на 15 ноември 1940 г. Св. Синод заявява, че законо-
проектът съдържа разпоредби, които не могат да се смятат за
„справедливи и полезни за защита на нацията”.

В решението на Св. Синод на Българската православна църква от 15
ноември 1940 г. е записано: „Всеки човек и всеки народ трябва да пазят
своето право и да се предпазват от опасности, но в тоя оправдан стре-
меж не бива да се допускат неправди и насилие против другите”.

Архиереите изпращат до Народното събрание писмо, с
което запознават народните представители със своята пози-
ция, но то остава без отговор. През следващите години до
края на войната Църквата и отделни нейни представители не-
изменно отстояват тази позиция.

Когато обсъжда забраната за смесени бракове между българи и евреи, Св. Синод се обединява около позиция-
та на Врачанския митрополит Паисий: „Можем ли ние, може ли Църквата, да възприемем расисткия принцип при
явното становище на Св. Писание и Христовото учение?.... пред Бога, пред Църквата, пред Божията благодат
всички човеци имат еднакво достойнство и в никой случай не бива да се съгласим да отстъпваме от такова едно
положение на нашата вяра. Не можем да откажем да извършим тайнства, каквото тайнство е и бракът, на лица
от еврейски произход. Ако се съгласим да отстъпим в това отношение, утре могат да излязат други постано-
вления, които да ни подканят да отстъпим от други основни положения на Христовата вяра“.

През 1942 г. антиеврейската политика е последователно
провеждана от всички съюзници на Третия райх, включител-
но и България. Тя е подчинена на наложената от нацистка
Германия политика за „окончателно решаване на еврейския
въпрос в Европа”. Като съюзна държава България трябва да
изпълни и това свое задължение. През цялата 1942 г. се при-
емат нови рестриктивни и репресивни мерки спрямо евреите,
а през август същата година комисарството по еврейските въ-
проси започва подготовката по тяхното депортиране.

57

Споразумението за Бълга- 2. ОПИТИТЕ ЗА ДЕПОРТАЦИЯ НА ЕВРЕИТЕ И
рия е подписано от комисаря по
еврейските въпроси Александър ДЕЙСТВИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ АРХИЕРЕИ
Белев и от германския офицер
хауптщурмбанфюрер от СС Те- През септември и октомври 1943 г. Българската православна
одор Данекер. Първата група църква на няколко пъти заявява позицията си срещу анти-
включва 20 000 души, които в еврейското законодателство и политика на правителството, но
края на февруари и началото на въпреки това подготовката за депортация остава в ход. След
март трябва да бъдат изпра- силен натиск от страна на Германия на 22 февруари 1943 г. е
тени в концентрационния лагер подписано споразумение за депортирането на „първоначално
Треблинка в окупираната от на- 20 000 евреи от новите български територии (Тракия и Маке-
цистите Полша. Контингентът дония). В последния момент думата „нови” е зачеркната с хи-
е трябвало да включва 11 363 ев- микал в документа и така споразумението обхваща цяла Бълга-
реи от Македония и Тракия и 8560 рия и постановява депортирането на всички евреи, живеещи в
евреи от „Стара България". От страната.
„новите” български територии,
контролирани от Германия, все В началото на м. март 1943 г. започва подготовка за депорти-
пак биват депортирани над 11 рането на евреи на териториите на „Стара България”. Непосред-
000 евреи, повечето от които в ствено преди насрочената депортация лидерите на еврейската
лагера Треблинка. общност отиват при подпредседателя на Народното събрание Ди-
митър Пешев с молба да съдейства за спиране на депортацията.
По същото време в Пловдив в двора на едно училище се събират
близо 9000 евреи, които чакат да бъдат натоварени на „вагони-
те на смъртта”. Когато научава за пленените евреи, Пловдивския
митрополит Кирил отива в училището и нарежда на часовия да го
пусне при тях. Същия ден той изпраща телеграма до цар Борис, в
която го призовава: „Ваше Величество, В името на Бога, горещо
Ви моля за милост към евреите!". Освен с протест, митрополитът
заявява категоричната си готовност да препречи пътя на локомо-
тива, ако все пак се вземе решение за извършване на депортация-
та. Подобни протестни действия извършва и екзарх Стефан и ня-
кои други български архиереи.

Важна роля за отмяната на решението за депортация има Бъл-
гарската православна църква, която реагира много остро. На 16
март е свикано извънредно заседание на намаления състав на Св.
Синод. На него архиереите обсъждат въпроса за положението на
евреите в Пловдив, Кюстендил и Дупница, както и изявлението на
екзарх Стефан, посветено на преследването на евреите.

Митрополитите решават да изпратят официално писмо до ми-
нистър-председателя Богдан Филов. В писмото архиереите насто-
яват за справедливо и хуманно прилагане на Закона за защита на
нацията и за гарантиране на всички права на покръстените евреи
и на християните от еврейски произход, както и на всички евреи.

На следващия ден, 17 март, Димитър Пешев, като подпредсе-
дател на Народното събрание, изпраща протестно писмо до цар
Борис, подписано от 42 депутати, срещу депортирането на евре-
ите. Към неговата инициатива се присъединяват и други видни
личности като бившият министър-председател Никола Мушанов
и известния български композитор Петко Стайнов. Освен об-
ръщението към министър-председателя, българските архиереи
инициират среща с цар Борис в опит да променят намеренията
на правителството за депортация. На 15 април 1943 г. царят орга-
низира в двореца „Враня” заседание на Св. Синод с цел да убеди
епископите да подкрепят антиеврейската политика на правител-

58

ството. Той призовава архиереите да подкрепят приетото от пар-
ламента антиеврейско законодателство, но предложението му е
категорично отхвърлено от екзарх Стефан и останалите членове
на Св. Синод. Архиереите излагат пред царя позицията на Църк-
вата и настояват: 1) при прилагане на ЗЗН спрямо евреите да се
постъпва „справедливо и човечно – една добродетел, която от ве-
кове е присъща на народната ни душа”; и 2) покръстените вече
евреи и смесените българо-еврейски семейства „да имат, наравно
с православните български семейства, пълната държавна закрила
и 3) покръстените евреи да се освободят от задължението да носят
знака на еврейската вяра (Давидовата звезда) и от плащане данък
на еврейската синагога.

3. ОСУЕТЯВАНЕ НА ДЕПОРТАЦИЯТА Софийски митрополит
СТЕФАН
През м. май софийските евреи получават заповед за депорти- (1878 - 1957)
ране в провинцията. Двамата главни равини Даниел Цион и Български екзарх
и Ашер Ханел молят екзарх Стефан да ги приюти и пледират
за отмяна на заповедта за депортиране. От своя страна екзархът Пловдивски митрополит КИРИЛ,
изпраща няколко поредни писма до царя, в които го моли да по-късно Български патриарх
се смили над евреите. В едно от тях той пише: „Не гони, за да (1901-1971)
не бъдеш гонен и ти самият. С каквато мярка мерите, с такава
ще ви се отмери. Знам, Борисе, че Бог вижда от небето твоите През 2003 г. мемориалът на
действия.” Холокоста „Яд Вашем” в Йеруса-
лим провъзгласява екзарх Стефан
Основен принос за съпротивата срещу антиеврейската по- и митрополит Кирил за праведни-
литика и опитите за депортиране на евреите имат архиереите ци на народите.
на Българската православна църква и решителните действия
на Димитър Пешев. Към тях се присъединяват и влиятелни
обществени организации: Лекарският съюз и Съюзът на бъл-
гарските писатели и др. Протестите дават повод на цар Борис
да отмени депортацията, а неговата внезапна смърт на 28 ав-
густ 1943 г. спира веднъж завинаги опитите за депортация на
българските евреи. Благодарение на решителната съпротива
срещу антиеврейската политика близо 50 000 евреи са спасе-
ни от лагерите на смъртта. Огромна роля за прекратяването
на тази политика има Българската православна църква и осо-
бено смелите действия на екзарх Стефан и на Пловдивския
митрополит Кирил.

По това време Църквата се ползва с огромен духовен и мо-
рален авторитет в българското общество и нейната позиция
има важен принос за тяхното спасяване. В решенията на Св.
Синод и в изказванията на българските митрополити се виж-
да ясно, че тази позиция е основана върху фундаменталната
евангелска ценност за достойнството на всяка личност (неза-
висимо от етническа, социална или религиозна идентичност)
и на заповедта за любовта към ближния, която се разпрос-
тира дори над враговете. С действията си за спасяването на
българските евреи Българската православна църква показва
пример за истинска християнска солидарност, милосърдие и
любов към ближния.

59

Проверете наученото

Каква е позицията на Българската православна църква по антиеврей-
ската политика в България?

Какви действия предприемат българските архиереи спрямо опитите
за депортация на евреите?

Как е осуетена депортацията на българските евреи?

Приложете наученото

1. Обсъдете в час
Как според вас спасяването на българските евреи кореспондира с хрис-
тиянските понятия за солидарност, милосърдие и любов към ближния?

2. Свидетелство на епохата

Прочетете документите и открийте къде в разказа на Пловдивския
митрополит Кирил и в официалното писмо на българските митрополи-
ти до министър-председателя се откриват аргументите на безком-
промисно изразената християнска позиция?

Документ 1: Изказване (разказ) на Пловдивския митрополит
Кирил
на извънредно заседание на Светия Синод от 16 март 1943 г.

„Бяха арестувани на 9 срещу 10 март (1943 г.) в 3 часа през но-
щта около 1500-1600 души от град Пловдив. Прибрани бяха в едно
от училищата и трябваше да бъдат изпратени в Полша, както
това беше станало с евреите от новоосвободените земи и Бело-
морието. За станалото на мен ми съобщиха на сутринта. Не бях
ориентиран точно какво става и предполагах, че в цялата страна
те са изловени в тази нощ. Чакаше се специален влак на гарата,
за да ги откара. Възмущението сред гражданството беше голя-
мо. Нямах какво да сторя друго, освен да действам съгласно ре-
шенията и напътствията на Св. Синод и внушенията на моята
съвест. Изпратих телеграма на Негово Величество Царя, в което
го молех в Божие име да има милост към тези нещастници. След
това поисках да говоря с Директора на полицията, който в тоя
ден беше в Пловдив, но не успях да вляза във връзка с него. Потър-
сих Областния началник, но ми казаха, че и той отсъства. Тогава
повиках неговия помощник и го замолих в съвсем конкретна форма
да съобщи на Правителството, че аз, който до сега съм бил винаги
лоялен към Правителството, си запазвам по тоя въпрос свободата
на действие, така, както ми диктува съвестта на архиерей. После
дойдоха при мен и представители на покръстените от еврейски
произход. Утеших ги и им казах, че ако се видят застрашени, давам
им убежище в моя дом. Нека най-после да ги вземат от моя дом.
Имах в тоя случай примера на древните християни, които не само
пазеха своите, но събираха средства помежду си, за да откупуват от
робство християни от друга народност. В последствие разбрах, че
се е получило към обед нареждане да бъдат освободени, посрещнато
с радост от арестуваните“....

60

Приложете наученото

Документ 2: Официално писмо на българските митрополити
до министър-председателя Богдан Филов от 16 март 1943 г.

„С приемането на Закона за защита на нацията Вашето почи-
таемо правителство установи необичаен правен статут за евре-
ите и християните от еврейски произход в страната. За самото
начало на подготовката на този закон Светият синод на родна-
та ни Църква, воден единствено от чувството за изпълнение на
християнския си дълг, настойчиво призова всички законни човешки
права да бъдат спазвани от закона и че той трябва да се основава
на принципа на справедливостта и хуманността. [...] Репресивните
мерки на Вашето почитаемо правителство срещу християните от
еврейски произход излязоха извън контрол, особено през последни-
те седмици. Така например Светият синод получи информация от
много градове в страната (Скопие, Пловдив, Кюстендил, Дупница
и др.), че евреите и християните от еврейски произход тук са били
изгонени от домовете си със сила, без конкретни обвинения и без
оглед на пол и възраст, и са били изпратени в концентрационни
лагери, без да им се даде достатъчно време за подготовка и без да
им се позволи да вземат със себе си дори малко вещи. Според об-
ществените слухове тези концентрационни лагери не се намират
на територията на нашата страна, а далеч от нея”.

Среща през 2017 г. в Синодната палата на Негово Светейшество Българския патриарх
Неофит с д-р Александър Оскар, председател на Организация на евреите в България (ОЕБ)
„Шалом“, и връчване на благодарствена грамота от името на спасените български евреи и
техните наследници

61

2.5. ЛЮБОВТА КЪМ БЛИЖНИЯ –
ДУХОВНИ И СОЦИАЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ ДНЕС

[ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ]

Подгответе презентации, в които да представите съвременни примери на тема:
Когато другият стана „най-малък брат”
Разпределете работата си около няколко тематични кръга:
любовта към ближния като към себе си,
любовта към другия (малцинствени, маргинализирани, етнически, верски
групи),
любовта към враговете.

Указания:
Обърнете внимание не само на духовните, но и на социалните измерения

– социална значимост, честота на проявлението, прерастване в общест-
вена солидарност.

Проведете ДИСКУСИЯ за обсъждане на презентациите. Потърсете об-
щите точки и различията, обобщете разнообразието от проявления, като
изведете християнската любов в „общ знаменател”.

Препоръки при работата върху презентациите:
Внимателно обмислете структурата на своята презентация – теза,

аргументи, заключение.
Подберете илюстрации от вашето ежедневие и най-близка среда, обичайно

общуване и поведение на младите хора около вас, но не представяйте съби-
тия и факти с реални личности без тяхно разрешение. Можете да избегнете
това, напр. като използвате готови условни изображения на хора, както и
условно представяне на място и време (в един български град, в града N, в
едно училище, преди много време, не много отдавна, съвсем скоро и под.).
Това не означава, че можете да допускате компромиси с истинността,
което ще потвърдите, като посочите източник на информацията или по-
ясните, че става дума за лично свидетелство.

Опитайте се да разкриете вътрешния смисъл на събитието.
Не запълвайте слайдовете си с текст – той ще
бъде нечетивен, труден за възприемане и осмисляне.
Оставете само ключови изрази, които да станат
опора на вашето устно представяне.
Използвайте достъпен език, като се придържате
към научния стил.
Не допускайте разговорни и просторечни елементи
в изказването си

62

Нека безкористно да раздаваме любовта си на всички

Любовта е над всичко. Онова, което трябва да ни занимава, чада мои, е любовта към другия, към неговата душа. Каквото и
да вършим – молитва, съвет, препоръка – нека го правим с любов. Без любов молитвата не носи полза, съветът наранява, пре-
поръката вреди и погубва другия, който чувства дали го обичаме или не и реагира според това. Любов, любов, любов! Любовта
към брата ни подготвя да обикнем още повече Христа. Не е ли хубаво това?

Нека раздаваме любовта си на всички безкористно, без да ни интересува тяхното отношение. Когато Божията благодат
дойде в нас, няма да се интересуваме дали ни обичат или не, дали ни говорят с доброта или не. Ще чувстваме нуждата ние
да обичаме всички. Егоистично е да искаме другите да ни говорят с доброта. Нека обратното не ни притеснява. Да оставим
другите да ни говорят както се чувстват. Да не изпросваме любовта им. Нека се стремим да обичаме и да се молим с цялата
си душа за тях. Тогава ще забележим, че всички ни обичат без ние да сме се стремили към това, без изобщо да сме просили тях-
ната обич. Ще ни обичат свободно и искрено, от дълбините на сърцето си, без да ги насилваме. Когато обичаме, без да имаме
за цел да ни обичат, всички се събират около нас подобно на пчели. Това важи за всички.

Ако твоят брат те дразни, досажда ти, ти си мисли: „Сега ме боли окото, ръката, кракът; трябва да се погрижа за него с
цялата си любов” (1Кор. 12:21). Нека обаче не мислим за това, че ще бъдем възнаградени за уж добрите си дела, нито за това,
че ще бъдем наказани за злините, които сме вършили. Стигаш до познание на истината, когато обикнеш с Христовата любов.
Тогава не търсиш да те обичат – това е лошо. Ти обичаш, ти отдаваш любовта си – това е правилното. От нас зависи да се
спасим. Бог иска това. Както казва Свещеното Писание: …Който иска да се спасяват всички човеци и да достигнат до познание
на истината (1 Тим. 2:4).

Из книгата на св. Порфирий Кавсокаливит „Живот и слова”, Св. гора – Атон, 2007.

„Не дължете никому нищо, освен взаимна любов”

Когато някой постъпи несправедливо спрямо нас по какъвто и да е начин, било чрез клевети, било чрез обиди, нека мислим,
че е наш брат, който сега е завладян от врага, станал е жертва на противника. Затова трябва да му състрадаваме и да
помолим Бога да помилва и нас, и него; и Бог ще помогне и на двама ни. Ако обаче му се разгневим, тогава противникът от
неговите рамена ще скочи върху нас и ще си играе и с двама ни. Който осъжда другите, не обича Христа. Виновен е егоизмът.
От него започва осъждането. (…) Нека възприемаме злобата на ближния като негова болест, която го измъчва, а той страда
и не може да се избави. Затова нека гледаме на братята си със съчувствие и да се отнасяме към тях с благородство, произ-
насяйки с простота в себе си молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, за да укрепне с Божията благодат душата ни и
да не осъждаме никого. Нека гледаме на всички като на светии. Всички носим в себе си един и същ вехт човек. Ближният, който
и да е той, е „плът от нашата плът”, той е наш брат и не дължете никому нищо, освен взаимна любов съгласно апостол Павел
(Рим. 13:8). Никога не можем да осъждаме другите, защото никой никога не е намразил плътта си (Еф. 5:29).

Когато някой има някаква страст, нека се стремим да го „обстрелваме” с лъчи от любов и благост, за да може да се
излекува и да се освободи. Това става само с Божията благодат. Мислете за това, че той страда повече от вас. (…) Нека се
отнасяме с внимание, уважение и молитва. Нека се стремим да не вършим зло. Когато търпим насрещни и обидни думи от
страна на брата, това ни се вменява като мъченичество. Нека понасяме това с радост.

Християнинът е благороден. Нека предпочитаме ние да сме онеправданите. Ако в нас обитава доброто, любовта, тогава
забравяме за злото, което другите са ни сторили. Тук се крие тайната. Когато злото идва отдалеч, не можете да го избегне-
те. Голямо изкуство обаче е да се отнесете към него с пренебрежение. С Божията помощ, макар че ще го виждате, то няма да
ви влияе, понеже сте изпълнени с благодат.

В Божия дух всичко е различно. Тама човек оправдава всичко сторено от другите. Всичко! Какво бяхме казали: Христос
праща дъжд над праведни и неправедни (Мат. 5:45). Когато стане конфликт между теб и някой друг, аз смятам теб за виновен,
даже и да ми казваш, че онзи или онази са виновни. В крайна сметка за нещо си виновен и ти сам го виждаш, когато ти го кажа.
Придобийте такава разсъдителност в живота си. Задълбочавайте се върху всяко нещо и не го гледайте повърхностно. Ако не
прибегнем към Христа, ако не търпим, когато страдаме несправедливо, тогава постоянно ще се измъчваме. Тайната е човек
да се отнася към нещата по духовен начин. Нещо подобно пише св. Симеон Нови Богослов: „Длъжни сме да гледаме на всички
верни като на едно и да мислим, че Христос е във всеки един от тях. И към всекиго да имаме такава любов, че да сме готови
да пожертваме заради него дори живота си. Защото сме длъжни да не говорим лошо за никого, нито да смятаме някого за лош,
а да смятаме всички за добри”. Любовта към брата те подготвя да обикнеш още по-силно Бога. И тъй, тайната на любовта
към Бога е любовта към брата. Защото, ако не обикнеш брата си, когото виждаш, как е възможно да обикнеш Бога, Когото не
виждаш? (вж. 1Иоан. 4:20).

Из книгата на св. Порфирий Кавсокаливит „Живот и слова”, Св. гора – Атон, 2007.

63



TEMA 3

ДЪЛБОКАТА ДУХОВНА И МОРАЛНА КРИЗА –
АНАЛИЗ НА ПРИЧИНИТЕ И ПОСЛЕДИЦИТЕ

3.1. Потребителски подход към живота
3.2. Възраждане на религиозния синкретизъм, философския релативизъм

и моралния нихилизъм в съвременното общество

3.3. Отчуждението като социален феномен
3.4. В криза ли е съвременното общество? (упражнения и практически дейности]

3.1. ПОТРЕБИТЕЛСКИ ПОДХОД КЪМ ЖИВОТА

„Човеците ще бъдат
самолюбци, сребролюбци,
... повече сластолюбци,
нежели боголюбци.“

(2Тим. 3:2-4)

Еволюция-баркод.
Даниеле де Марчи, 2018.

1. ПОТРЕБИТЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО И ЕТИКАТА НА

ПРОГРЕСА

От средата на ХХ в. социалните науки и науките за чове-
ка все по-често определят съвременното общество като
потребителско, а модерния човек – като консуматор. След
Втората световна война идеологемата за щастието като ин-
дивидуално благосъстояние се налага в западноевропейската
култура и създава етиката на прогреса. Тази етика подчинява
личния и обществения живот на принципите на потребителска-
та идеология и на утопията за индивидуално щастие. Потреби-
телската идеология създава ценностния свят на „новия човек”,
който вижда в щастието безкрайното увеличаване на способ-
ността за консумиране, а целта на социалния живот - в иконо-
мическото развитие, което се смята за тъждествено с прогреса.
Тази потребителска идеология е свързана с теорията, че иконо-
мическото развитие е двигател на историческия напредък, а не-
говата вътрешна и скрита цел е постигането на потребителско
общество.

Под потребителско общество се разбира съвкупността от
обществени отношения, в които ключово място играе инди-
видуалното потребление, опосредствано от пазара. Животът
на човека в потребителското общество е подчинен на идеоло-
гемата за неограничената му способност да консумира. Това
формира самата логика на човешкото съществуване и стил на
живот, формира манталитет, поведение и дори нова устойчива
идентичност на човека като homo consumens (човек консуми-

66

ращ). Основната цел на живота в потребителското общество
е: човекът колкото се може повече да спечели и колкото се
може повече да похарчи. Печалбата се превръща в максима, а
консумирането – в мярка за индивидуално щастие и социално
благополучие. Обществото функционира като голяма потреби-
телска машина, а човекът става част от нея, затваря се в своята
индивидуалност и подчинява съществуването си на идеала за
щастието като индивидуално благосъстояние. Така потреби-
телската идеология става израз на утилитарната етика (етика
на ползата) и на свърхиндивидуалистичната антропология,
които са постижение на късната модерност.

Потребителската идеология създава нова екзистенциална и
ценностна позиция на човека, която се отразява във всички об-
ласти на живота: личен, социален, икономически, екологичен,
културен, религиозен. Като пример за диктата на потребител-
ската логика могат да се посочат сферата на икономиката и на
религията. Превръщането на неограничената страст към кон-
суматорство в самоцел и в императив води до трансформации
в самата икономика. Тя вече има за цел не само да задоволява
естествените потребности на човека, но и да създава на „нови”
потребности, които съответно трябва да бъдат задоволявани
с нови пазарни продукти и услуги. Това променя начина на
функциониране на икономиката и тя става фактор за създава-
нето на „нови” ценности и идентичности. Пазарната логика и
потребителският манталитет влияят и върху религиозността на
съвременния човек. Науките за религията все по-често говорят
за „конкуренция” и „пазар” на религиите, а съвременният чо-
век все повече преживява Църквата като доставчик (service) за
религиозни услуги и блага, които той може да консумира.

В потребителското общество животът във всичките му из-
мерения е в плен на рекламата и медиите, които имат за цел да
стимулират стремежа на човека да консумира. Потребителски-
ят подход към живота създава „новата” йерархия от ценности
на човека-консуматор, което намалява значението на всяка ду-
ховна, морална и културна ценност и тя се приспособява към
кодовете на потребителската идеология. Ценността и достойн-
ството на човешката личност се измерва с богатството, успе-
ха, лукса, личното благосъстояние и с моментно преживяното
удоволствие, т. е. с всичко онова, което задоволява неограниче-
ния стремеж на човека да консумира.

2. ЩАСТИЕТО КАТО ИДЕОЛОГЕМА В

ПОТРЕБИТЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО

Потребителската идеология създава идеологемата за щасти-
ето като индивидуално благосъстояние и го отъждествява
с индивидуалния интерес. Съвременният човек обвързва щас-
тието с благосъстоянието на обществото, но едновременно
с това същото това общество трябва да му гарантира неот-
менното право на щастие, наред с правото на живот и свобо-
да. Щастието се свързва с богатството, славата, престижното

67

обществено положение, със сетивните наслади и т. н. Човекът
от потребителското общество обаче преживява щастието като
чувство на удоволствие, подхранвано от истината за общество-
то, което „гарантира” неговото индивидуално благосъстояние.
Такова разбиране за щастието е последица от схващането за чо-
века като самодостатъчен индивид, чиято идентичност се фор-
мира от удовлетворяването на индивидуалните потребности,
гарантирани от обществото. Едновременно с това щастието е
синоним за удоволствие, то се преживява и разбира като удо-
влетвореност от личното благосъстояние и от възможностите
за преживяване на все повече удоволствия. Така щастието вече
не е последица от начина на живот, а става императив.

Потребителската култура създава своеобразна идеология
на щастието, която обезличава емоционалния живот на човека
и неговите отношения с другите. Хората вярват, че са щаст-
ливи, защото признаването на обратното води до чувството за
неудовлетвореност, до психологически дискомфорт, депресия
и т. н. Потребителската идеология превръща търсенето на щас-
тие в екзистенциална норма на живота, която с помощта на ре-
кламите и медиите трябва да гарантира индивидуалното бла-
госъстояние и чувство за удовлетвореност от живота. Зигмунд
Фройд дори отнася щастието към смисъла на човешкия живот,
а потребителската култура го превръща в утопия.

Идеологията на щастието разграничава материалното от
духовното щастие: индивидът-свръхпотребител се стреми към
такъв ценностен модел на света, в който може да живее с въ-
трешен баланс и равновесие, без стрес и трудности, с чувство-
то за удовлетвореност на всички свои материални и духовни
потребности. Потребителската идеология свързва щастието с
въображаемия комфорт, който се постига от чувството за удо-
влетвореност и наслада от живота и превръща търсенето на
такова щастие в норма на човешкото съществуване. Макар в
постмодерната култура да се предлагат различни варианти на
щастие, този утопичен стремеж само потвърждава съзнанието
на човека за неговата индивидуална самодостатъчност и само-

68

доволство, за духовна обърканост и липса на смисъл. Потреби-
телската идеология и утопията на щастието правят съвремен-
ния човек до такава степен нарцисоиден, че той се превръща в
идол за самия себе си.

3. ЩАСТИЕТО МЕЖДУ ДУХОВНОТО УСИЛИЕ И

АСКЕТИЧНОТО ВЪЗДЪРЖАНИЕ

Според богословието проблемът на човека в потребителско-
то общество не е материален или технически, а екзистен-
циален или духовен. Този проблем произтича не от структури-
те и функционирането на обществото, а от личността и от отно-
шението към другия. Консуматорският манталитет на потреби-
телското общество формира разточителен и хедонистичен стил
на живот, който в действителност не води до щастие и е лишен
от смисъл и нравствена ценност. Това е живот, който изморява
човека, изчерпва неговите жизнени сили и води до безпътица,
до дълбока екзистенциална и духовна криза. Това е криза на
смисъла и на идентичността. Според християнството за пре-
одоляването на всяка криза е необходимо духовно усилие и ас-
кетичен подход към живота. Това означава самоограничаване
и въздържание, което освобождава човека от поробеността на
вещите и го изгражда като зряла и пълноценна личност. Опитът
на Църквата свидетелства, че чрез доброволното ограничава-
не от храна, наслади и удобства вярващите възпитават волята
си, побеждават страстите и живеят като автентично свободни
личности. Подвигът е пътуване към свободата. Чрез него чо-
векът, от една страна, придобива власт над самия себе си и над
потребностите си, а от друга – вътрешна свобода и правилно
отношение към Бога, ближния и света. Подвигът ограничава
индивидуалното самодоволство и прави възможен живота в об-
щение, т. е. истинското щастие.

Според християнското учение истинското щастие се по-
стига чрез доближаване до извора на живота и на всяко благо,
който е сам Бог. Това съвпада с целта на човешкото съществу-
ване и се осъществява чрез излизане от диктата на индивиду-
алността и чрез освобождаването от всяка себичност, егоизъм
и нарцисизъм. В опита на Църквата щастието се осмисля по
дълбоко личностен начин, то се случва винаги на конкретна
личност и то в отношението ѝ с другите личности. За да при-
добие щастие, човекът винаги има нужда от другия, щастието
е безусловно свързано с личността на другия и затова в него
няма място за индивидуализъм, себичност, самодостатъчност
и нарцисизъм. Истинското щастие не може да съществува без
любов, без свобода, проявени в отношението към ближния. За-
това и предпоставка за щастието е освобождаването на човека
от оковите на самообожественото собствено Аз и общение-
то му с Бога и ближния. Щастието е божествен дар и именно
поради това е ненарушимо. Тази позиция свързва щастието с
духовното предназначение на човека и предлага единствената
възможност за неговото признаване като личност.

69

Проверете наученото

Каква ценностна скала създава потребителската идеология?
Каква е идеологията на щастието в потребителското общество? Как растящото благосъстояние на общес-
твото превръща щастието в утопия?
Каква е ролята на духовното усилие и аскетичното въздържание за придобиването на щастие според христи-
янството? Защо в опита на Църквата щастието се осмисля по дълбоко личностен начин, но винаги е безусловно
свързано с личността на другия?

Приложете наученото Да, защото ... Не, защото ...

1. Обсъдете в час.
Съществуват ли граници за

потреблението в съвременния
свят?

2. Сравнителен анализ

Как, според вас, виждат щастието си индивидът-свръхпотребител
и човекът, който се въздържа от прекомерно потребление?

индивид- свръхпотребител човек, въздържащ се от прекомерно потребление

Представа за
щастието

3. Прочетете, отбележете, обсъдете. Щастието не е Щастието е

Прочетете текста и отбележете какво не е и какво е щастието според
автора.

Обсъдете какво не е и какво е щастието според вас. Как бихме казали
това с най-малко думи?

Отбележете в тетрадките си тези моменти от текста, които чувст-
вате важни за вас самите. Предложете ги за обсъждане в час.

Щастието не е емоция, която отшумява, когато пораждащата я причина изчезне.
Щастието е осъзнатост, възглед, последователност. Щастието е добре научен урок. Не е мигновен фойерверк,
след който настава пълна тъмнина. Щастието не е адаптация, защото не се постига, когато се предадеш или отдадеш,
а когато се бориш. Не е нещо, което си набавяме извън нас. Създаваме го сами според собствените си разбирания за
това кое е добре и кое е лошо. Продуктите на хедонизма, напротив, са конфекция и действат в обратна посока – отвън
навътре и с тенденция да деформират човека. Събуждат определени реакции в тялото ни, размътват секретите на
жлезите и мозъка ни, а след това ги търсим отново и отново, за да се стимулираме по същия начин. Завъртаме се в
кръг и ставаме зависими от прекалено много променливи.
Животът обаче се гради около и върху константи, установени от хилядолетия, а най-важни са: семейството,
приятелството, общност и нация. В тях няма нищо хедонистично. Те се крепят на компромиси и саможертва, но
дават повече от всичко друго на този свят.

Никола Бушняков. Пандемията на Хедонистичното щастие // сп. Годишникъ 2020

70

Приложете наученото

4. Анализ на светоотечески текст.
Прочетете текста и отговорете на въпросите:

Кой е авторът на текста? Какво знаем за него?
Каква е основната тема в текста? Какво представлява пътят на щас-
тието?
Какви примери използва св. Нектарий Егински?
Какво е основното послание на светоотеческия текст?

СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ

Пътят на щастието

Нищо не е по-велико от чистото сърце, защото такова сърце се

превръща в престол на Бога. А какво е по-славно от Божия престол?

Със сигурност нищо. Бог казва за онези, които имат чисто сърце: „Ще

се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат

Мой народ.“ (2 Кор. 6:16).

Кой тогава е по-щастлив от тези хора? И от какво добро могат

да бъдат лишени? Не са ли всички блага и дарове на Светия Дух в

техните благословени души?

Какво повече им трябва? Нищо, наистина, нищо! Защото те имат

в сърцата си най-голямото благо: самия Бог!

Колко се заблуждават хората, които търсят щастието далеч от

себе си, в чужди страни и пътувания, в богатство и слава, в големи

състояния и удоволствия, в наслаждения и във всички луксове и суети,

които завършват с горчивина! Издигането на кулата на щастието

извън нашите сърца изглежда като сграда, построена върху земя,

разтърсена от постоянни земетресения. Скоро такава сграда ще
Свети Нектарий († 1920) е све- рухне до основи.
тец на новото време. Той е бил епис- Братя мои! Щастието се крие във вас самите и блажен е чове-
коп на Пентапол в Александрийската кът, който е разбрал това. Разгледайте сърцето си и вижте негово-
патриаршия, но е оклеветен и неспра-
ведливо изгонен. Остановява се в то духовно състояние. Дали е загубило връзката си с Бога? Упреква
Гърция. Става директор на Богослов- ли ви съвестта за нарушаване на Неговите заповеди? Обвинява ли
ската семинария Ризареон в Атина. ви в неправда, в лъжа, в пренебрегване на задълженията към Бога и
След пенсионирането си се оттегля ближния? ...

на остров Егина, където основава Уви, който пренебрегва сърцето си, се лишава от всички добри
манастир с храм „Света Троица“, къ- неща и изпада в множество злини...
дето днес се съхраняват светите му Братя мои! Всемилостивият Бог иска щастие за всички нас в този

мощи. Надарен със способността да и в следващия живот. Ето защо Той е основал Своята свята Църква.
прави чудеса още приживе, и излеку- За да може да ни очисти от греха, да ни освети, да ни помири с Него
вал безброй болни, изнемощели и па- и да ни дари с небесните благословения... Църквата е готова да понесе
рализирани, св. Нектарий продължава тежкия ни товар, да ни даде хармония с Бога, да изпълни сърцата ни
да помага на страдащите, които се
обръщат с молитва към него. с щастие и блаженство...
Свети Нектарий, митрополит на Пентапол и Егински чудотворец

71

3.2. ВЪЗРАЖДАНЕ НА РЕЛИГИОЗНИЯ СИНКРЕТИЗЪМ,
ФИЛОСОФСКИЯ РЕЛАТИВИЗЪМ И МОРАЛНИЯ
НИХИЛИЗЪМ В СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО

Основни характеристики на съвременната постмодерна
култура са синкретизмът, релативизмът и нихилизмът.
В съвременното общество релативизмът и нихилизмът по-
степенно се превръщат в норма, а постмодерните форми
на религиозен синкретизъм са свидетелство за кризата на
традиционната християнска идентичност.

РЕЧНИК 1. РЕЛИГИОЗНИЯТ СИНКРЕТИЗЪМ В НЕГОВИТЕ

синкретизъм – смесване, ПОСТМОДЕРНИ ФОРМИ
объркване, еклектизъм на
възгледи и идеи в областта Вобщ смисъл понятието синкретизъм означава смесване,
на философията, културата, объркване, еклектизъм на възгледи и идеи в областта на
изкуството, религията и др. философията, културата, изкуството, религията и т. н. Под ре-
релативизъм – отрицание лигиозен синкретизъм науките за религията разбират смесва-
на обективността на ис- нето и взаимното проникване на разнородни елементи от раз-
тината и на нравствените лични религиозни и философски учения в една нехомогенна
ценности, които се провъз- смес от религиозни вярвания, нравствени ценности и култови
гласяват за относителни и практики. Връщането на интереса към религията (десекулари-
променливи. зация) през втората половина на ХХ в. съвпада със заражда-
нихилизъм – философска нето на постмодерността, която поставя на преоценка всички
и житейска позиция, спо- традиционни ценности и налага принципите на релативизма и
ред която всичко в света, нихилизма, включително и в областта на религиозния живот.
човешкото съществуване, Постмодерната култура ражда нов тип религиозен синкрети-
минало и настояще е лишено зъм, който е последица от приспособяването на религиозния
от обективно значение и живот към кодовете на потребителската идеология и към уто-
смисъл, от обективна исти- пията за щастие.
на, цел и ценност.
евдемонизъм – философски Причините за появата на постмодерните форми на религи-
възглед, който оправдава озен синкретизъм са различни. Модерното общество изтлас-
всичко, което ни позволява ква религиозността от публичния и обществения живот и тя
да получим щастие. съществува само като нещо дълбоко интимно и отчуждено от
всяка форма на социалност. Религиозността вече не е състав-
на част от обществения живот, а е затворена изцяло в т. нар.
частна сфера и не определя ценностните нагласи и моралните
норми на обществения живот. Затварянето на религията в ин-
дивидуалното преживяване и чувство, т. е. в сферата на интим-
ното, я освобождава от всяка традиционна норма и от нуждата
тя да бъде потвърждавана от някаква общност или институ-
ция. Превръщането на религиозността в интимен или частен
феномен я подчинява на принципите на религиозния релати-
визъм, еклектизъм, синкретизъм и плурализъм. Всичко това е
резултат от скъсването на връзките с традиционните форми на
религиозност и кризата на доверие в религиозните институции

72

и авторитети, която постмодерната култура поражда. В след-
ствие на това затвореният в своята индивидуалност човек не
приема целостта на дадена религия, а само някои елементи от
нея, които съвпадат с неговия индивидуален ценностен свят и
със собствения му стил на живот. Истините и ценностите, кои-
то религията съдържа, се приспособяват към идеала за вътре-
шен комфорт и равновесие, към чувството за удовлетвореност
от живота и стават гаранция за лично щастие.

Културата на постмодерния религиозен синкретизъм фор-
матира и начина, по който съвременният човек преживява и
разбира християнската вяра. Религиозният плурализъм и син-
кретизъм означава, че човекът може да избира от всяка религия
това, което му допада, но не приема нито една религия изцяло,
дори християнската. За него истините на християнската вяра и
начин на живот са относителни и съвместими с всички други
религиозни вярвания и морални норми и могат да се съчетаят
с тях в името на вътрешния „духовен” комфорт и на потреби-
телския код за лична удовлетвореност от живота. Съвременни-
ят човек вярва в „някакъв бог”, вярва в „нещо”, но отказва да
приеме църковните догмати, канони и институции. Църковни-
те догмати и институции се отхвърлят в името на индивиду-
алната свобода и „независимост”, или защото са твърде арха-
ични и бюрократизирани. В съвременното общество да бъдеш
християнин най-често означава да бъдеш почтен гражданин и
честен данъкоплатец, да правиш умерени жестове на благотво-
рителност и да изповядваш т. нар. „общочовешки ценности”,
макар това да е в противоречие с истините на християнската
вяра и с начина на живот, който те предполагат.

2. „ДУХОВНИЯТ” КОМФОРТ НА СЪВРЕМЕННИЯ

ЧОВЕК И РЕЛИГИЯТА НА НЮ ЕЙДЖ

Постмодерността не е антихристиянска и антирелигиозна.
Тя дори създава и култивира своя религия, която е противо-
положна на традиционните форми на религиозност. Религията
на постмодернизма е синкретична и езотерично-окултна, тя е
гражданска религия, или религията на ню ейдж. Това е ре-
лигия „без принадлежност”, която няма артикулирани догмати,
канони и институции и подменя всички утвърдени в традици-
ята духовни, нравствени и културни ценности. В същността си
гражданската религия е „религия без Бога”; тя е система от вяр-
вания и ритуали, чрез които модерните общества сакрализират
собственото си секуларно устройство и начин на живот и под-
помагат общата посветеност на гражданския ред. Постмодер-
ната гражданска религия не е принципно антихристиянска, но
е антицърковна, защото тя налага индивидуална религиозност,
съобразена с кодовете на секуларизма, докато Църквата пред-
лага култура на общението, основано върху свободата и лю-
бовта. В условията на религиозен синкретизъм и плурализъм
християнство се преживява като секуларна, светска религия,
подчинена на „догмите” и ценностите на секуларизма. Затова

73

и много православни богослови през ХХ в. избягват да наричат
християнството религия. За тях, както и за първите християни,
християнството не е „нова религия”, а нов живот, нова реал-
ност и едновременно с това „край на всяка религия”. Либерали-
змът разбира секуларизацията като „прогрес”, който означава
отслабване на влиянието на религията и Църквата в света и в
живота на човека. От християнска гледна точка секуларизира-
ната религиозност е ерес, която е абсорбирала почти всички
останали ереси и може да се определи като неоезичество, като
осъвременена форма на предхристиянското идолопоклонство.
В същността си секуларизмът е универсална религия на наше-
то време. Той има своя етика, свои ценности, своя есхатология,
ритуали, мистика и милиони вярващи. Секуларизмът проповяд-
ва братство, равенство, равноправие и любов, справедливост и
саможертва, но не проповядва Богочовека Христос, а без Хрис-
тос всички тези ценности са лишени от съдържание и смисъл.
Секуларизираната религиозност подхранва релативизацията на
истината и на ценностите, както и нихилистичното отношение
към живота, които постмодерната култура провъзгласява за по-
стижение на съвременния човек.

Школата на релативизма защитава позицията, че не можем
да преценяваме културите и не можем да ги оценяваме сравни-
телно. Ценностите нямат основа и и няма солидно доказател-
ство или аргумент, доказващ че една позиция е по-добра или
по-валидна от друга. Релативизмът приема като неопровержим
факт наличието на множество ценности и от позицията, че е
невъзможно всички ценности да съществуват едновремен-
но и безконфликтно. В постмодерната култура релативизмът
може да се разпознае в две превъплъщения: контекстуализъм
и деконструктивизъм. Според контекстуалния релативизъм
понятията и ценностите имат различно съдържание във всеки
различен контекст – културен, социален, житейски. Всички
критерии за оценка са контекстуални.

В основата на другия подход лежи деконструкцията, коя-
то означава търсене на „изход” от всяко понятие или ценност,
които се мислят за универсални. В същността си релативизмът
– отрича фактите и ги свежда само до тяхната интерпрета-
ция или контекст, с което отваря пътя на нихилизма.

74

3. ОТ ПОСТМОДЕРНИЯ РЕЛАТИВИЗЪМ ДО ПАТОСА

НА ОТРИЦАНИЕТО

Важен принцип, върху който съвременният човек изгражда
ценностния си свят и отношението към живота е релативи-
змът (от лат. relatives – относителен). Както е известно, рела-
тивизмът отрича обективността на истината и на нравствените
ценности и ги провъзгласява за относителни и променливи. В
условията на късната модерност, или на постмодерността, този
принцип вече не се свежда до максимата на Протагор човекът
е мярка на всички неща, а формира една всеобхватна „култу-
ра на подозрението”, която поставя под съмнение всяка научна
теория като отрича обективността на всяка истина и на всяка
йерархия от ценности - религиозни, философски, нравствени,
културни. Реалността на събитията е заменена от тяхната ин-
терпретация, а истината и ценностите – от спонтанните импул-
си и ситуационните преживявания. Основният смисъл на рела-
тивизма гласи: това, което е нравствено добро в един нравствен
контекст, може да бъде нравствено зло в друг морален контекст.
Нито един морален контекст няма привилегията да бъде един-
ствен. В полето на ценностите това означава: 1) не съществува
нравствена истина; 2) не съществува обща скала, с която из-
мерваме различните ценности; 3) не съществуват транскултур-
ни ценности; 4) не съществува решение за недоразуменията,
което да е общовалидно. От всичко това следва, че за нито една
„йерархия” или „система” от ценности не може да се каже, че
е по-добра или по-лоша от друга. Така нравствените ценности
се отчуждават от истината, а следователно – и от реалността, и
съществуват само в сферата на интерпретациите, на говоренето
на езика. В постмодерната култура релативизмът е доведен до
своята крайност: абсолютизирането на различието и другостта
(религиозна, културна, сексуална и т.н.) релативизира всяка ис-

75

Нихилизъм: Вярата в нищо тина и всяка ценност. В постмодерността дори се говори за дог-
76 матизиране на релативизма, което обезсмисля всяко говорене
за истина, ценности, смисъл и т.н. Релативизмът проправя пътя
на субективизма, скептицизма, нихилизма и предефинирането
на всяко понятие, което претендира за универсалност. В рела-
тивизма доминира разрушителното начало и нихилистичното
отношение към живота, което е пагубно за всички духовни,
нравствени и културни ценности.

Религиозният синкретизъм и философският релативизъм
на нашето време са проява на един дълбинен нихилизъм (лат.
nihilo – нищо), който бележи късната модерност. Нихилизмът
е философска и житейска позиция, според която всичко в све-
та, човешкото съществуване, минало и настояще е лишено
от обективно значение и смисъл, от обективна истина, цел и
ценност. Нихилизмът отрича духовните основи на битието, на
личността, на обществото, на културата и се съпътства от па-
тоса на отрицанието. Нихилистичната позиция за безсмис-
леността на света е импулс за преоценяване на всички цен-
ности и воден от този импулс Фридрих Ницше провъзгласява
нихилизма за път, по който трябва да бъде преодолян „безжиз-
неният” християнски морал. На фона на кризата на хумани-
зма, той проповядва идеята за „свръхчовека”, който е „отвъд
доброто и злото” и може да възвести „смъртта на Бога”. Ети-
ката на нихилизма създава новите ценности „отвъд доброто и
злото” и в действителност тя само проявява вярата в „свръхчо-
века”, или „човекобога”.

През втората половина на ХХ в. нихилизмът се насочва към
разрушаването на всички морални норми на човешкото съ-
ществуване в името на идеологията на свободата. Анархич-
ният нихилизъм на ляво-либералните движения е вдъхновен
от жаждата за разкрепостяване на инстинктите, от идеята за
абсолютната независимост и индивидуална свобода, от страст-
та за разкрепостяване и освобождаване от всички морални и
културни норми. В патоса си да освободи човека от „веригите
на културата” нихилизмът води до смъртта и на културата, и
на човека.

Нихилизмът не е някакво философско направление, не
е позиция на хладния философски ум. Той е фундаментален
житейски опит на съвременния човек. Дори когато съвремен-
ният човек е икономически осигурен и живее в относително
стабилна политическа и икономическа система, той се чувства
травматизирано същество, същество, чийто душевен живот
остава белязан с чувството за страх, грижа, болка, страдание.
Причината за това е дълбокото отчуждение и личната дистан-
ция, които са проява именно на този дълбинен нихилизъм като
екзистенциална позиция спрямо съществуването и живота. За-
това и чувствителността на съвременния човек остава нихи-
листична, дори когато погледнато отвън няма никаква причина
за това. Постмодерният нихилизъм без колебание се опитва да
„опразни” човека от всяка негова идентичност и да му предло-
жи сам да си конструира „нови” идентичности с цел изход от
това чувство за липса на смисъл и на ценност.

Християнството не може да приеме, нито да толерира ре- „Аз съм пътят и истината и
лигиозния синкретизъм, релативизма и нихилизма като фи- животът.” (Иоан 14:6)
лософска позиция или житейски опит. Със своя релативизъм,
плурализъм и синкретизъм секуларизираната религиозност на
нашето време отхвърля не само догматите и институциите на
традиционната християнска религиозност, но в действител-
ност отрича истината за Бога и факта на Боговъплъщението с
всички негови последици за съществуването и живота на чове-
ка. Несигурността и подозрението към истината, ценността и
смисъла на битието, които релативизмът подхранва, поставят
под въпрос абсолютното значение на вярата и на йерархията
от ценности, които тя утвърждава. От богословска гледна точ-
ка релативизмът и нихилизмът са белег за радикалната еман-
ципация на човека от Бога и от корените на живота. Нихили-
змът е плод от живота без вяра в Бога, защото липсата на вяра
означава липса на основание и смисъл.

Християнството не може да приеме позицията на постмо-
дерния релативизъм и нихилизъм спрямо живота, защото те
отхвърлят метафизичното основание на истината, на смисъла
и ценността на живота. Отказът от истината не освобождава, а
води до диктатурата на релативизма и на произвола, в която
животът няма смисъл и ценност. Християнството възвестява
истинската свобода на човека, която има за основание факта,
че всичко човешко намира своя добър прием в Христос като
лична въплътена Истина и като критерий за всяка ценност. В
опита и учението на Църквата обективен и безусловен кри-
терий за истината и за живота е Богочовекът Христос, Който
казва: „Аз съм пътят и истината и животът” (Йоан 14:6). В
Христос човекът може да бъде автентичен и да бъде истински
свободен, когато неговата свобода има за основа познанието
на истината (срв. Йоан 8:32) и когато това е плод от неговия
подвиг да живее според истината (срв. Иоан 3:21). В христи-
янството истината не е просто теоретична, а има екзистенци-
ално и практическо измерение и затова ценността и смисълът
на живота не могат да бъдат мислени като отчуждени от исти-
ната. Затова св. Киприян Картагенски провъзгласява истината
за критерий на всеки обичай, а св. Максим Изповедник – за
мярка, основание и цел на всяка добродетел.

Според боговдъхновеното свидетелство на св. апостол Па-
вел Църквата е „стълб и крепило на истината” (1Тим. 3:15).
Църквата е богочовешка общност и има за основа Богочовека
Христос и затова св. Йоан Златоуст говори за Истината (= Хрис-
тос) като „стълб и крепило на Църквата”. В опита и учението
на Църквата човекът открива тази Истина като основание за
съществуването и живота, за техния безусловен смисъл и цен-
ност. Тази принципна християнска позиция е не само чужда,
но и радикално непримирима с всеки религиозен синкретизъм,
философски релативизъм или нравствен нихилизъм. Тя има за
основа богооткровената истина за Бога и човека в Христос и
върху тази основа Църквата изгражда нормативната защита на
истината за смисъла на живота, за ценността и достойнството
на човешката личност.

77

Проверете наученото

Какво означава понятието синкретизъм? Кои са причините за появата на постмодерните форми на религиозен
синкретизъм? Как културата на постмодерния религиозен синкретизъм влияе на начина, по който съвременни-
ят човек преживява и разбира християнската вяра?

Какво представлява религията на постмодернизма? Какви са характеристиките на секуларизираната религи-
озност? В какво се изразява позицията на школата на релативизма?

Кои са основните постулати на релативизма в късната модерност и постмодерността? Каква е философията
на нихилизма? Какво е отношението на християнството към религиозния синкретизъм, релативизма и нихили-
зма като философска позиция или житейски опит?

Приложете наученото

1. Въпроси и отговори по двойки
Формулирайте 1–2 въпроса, свързани със съвременния религиозен синкретизъм. Групирайте се по двойки и се
опитайте да отговарите на въпросите на другия. При необходимост преформулирайте въпроса. Обобщете от-
говорите.
При изпълнение на задачата използвайте някои от усвоените от вас ключови термини и формулировки, като:

превръщане на религиозността прекъсната връзка с традиционните
в интимен или частен феномен вероизповедания

подмяна на истинската вяра с езически
култове и философски учения

2. Групиране по зададен критерий

Открийте кои от изброените явления са съвременните черти на релативизма и нихилизма. Групирайте ги, като
поставите цифровия индикатор в схемата според това дали са съвременни прояви на релативизъм или на нихи-
лизъм.

 обезсмисляне на всяко говорене за истина, ценности, смисъл и т.н.
 разрушаване на всички морални норми на човешкото съществуване в името на идеологията на свободата
 отричане обективността на всяка истина и всяка ценност
 дълбоко отчуждение и лична дистанция
 абсолютизиране на различието и другостта (религиозна, културна, сексуална и т.н.)
 конструиране на „нови” идентичности с цел изход от чувството за липса на смисъл и на ценност

РЕЛАТИВИЗЪМ НИХИЛИЗЪМ

78

Приложете наученото

3. Отговор на духовно-нравствен въпрос
Какво може да даде Църквата на съвременния човек в
противовес на диктатурата на релативизма и идеологи-
зирането на свободата?
Опорни въпроси:
1) Какво разбираме под релативизъм и идеологизиране на свободата?
2) Какво е отношението на Православната църква към тях? Защо?
3) Кой е критерият за всяка ценност и истина, който Църквата предлага?
4) Какво основание за съществуването и живота, за техния безусловен
смисъл и ценност дава Църквата на вярващите?
5) Как Църквата помага на съвременния човек да бъде автентичен и ис-
тински свободен?

КАК СЕ ОТГОВАРЯ НА ДУХОВНО-НРАВСТВЕН ВЪПРОС ПО ЗАДАДЕНИ ОПОРИ?

Правила за работа: Изисквания за структура на текста:

• Прочетете внимателно въпроса. • Предварително съставете разширен план за писмения
• Посочете темата, с която е свързан въпросът. отговор. Опорните въпроси могат да подпомогнат рабо-
• Припомнете си, какво сте изучавали по този въпрос. тата ви.
• Опорните въпроси са ваш план, по който ще работите. • В увода на текста разгледайте (представете) темата
• Отговаряйте последователно на всички, без да пропуска- по зададения въпрос и изразете вашето лично мнение.
те никой от тях. • В изложението представете отговора по зададените
• В своя отговор е необходимо да представите и използва- опорни въпроси.
те религиозно-нравствени знания и понятия. • Определете основното твърдение, което ще съдържа
• Текстът се структурира в три части: увод, изложение и отговора ви.
заключение. • Обмислете и запишете доказателства за избраното от
• Можете да направите проучване на допълнителни из- вас твърдение.
точници на информация, за да разширите познанията си и • Внимавайте за правилната употреба на религиозно-нрав-
отговорът ви да бъде по-изчерпателен. ствените понятия.
• Спазвайте правилата и внимавайте за стила, правописа • Разширете отговора с проучената допълнителна инфор-
и пунктуацията. мация.
• Минималният обем на текста е 1 страница. • Формулирайте заключение относно екзистенциалното и
практическо измерение на живота в Църквата. Обобщете
духовната значимост на разглеждания въпрос в живота
за православните християни. Може да отправите и ваше
послание.

79

3.3. Отчуждението

като социален феномен

1. ПОНЯТИЕТО ЗА ОТЧУЖДЕНИЕ

Отчуждението е частичното или пълно дистанциране на
човека от своето обкръжение, от всичко, което е създал и
от самия себе си. Понятието отчуждение, развито от немския
идеализъм и особено в Хегеловата философия и в марксизма,
е пренесено и в полето на обществените науки. Те свързват от-
чуждението с процеса на човешкото приспособяване към соци-
алната действителност, с начина на организиране и функцио-
ниране на обществото. Характерно явление за съвременната
цивилизация и в живота на съвременния човек е отчуждението
му от самия себе си, от собственото му Аз (дезапроприация).
Това е усещането за самота, отчуждение и изолираност от са-
мия себе си, докато другите са моя ад. Тези думи на френския
екзистенциалист Жан Пол Сартър най-точно описват духа на
нашето време.

Според социалните науки причините за отчуждението
трябва да се търсят в структурите на съвременното общество
и в обществените условия, с които се сблъсква човекът, както
и с начина на интеграцията му в тях. Условията на труд, соци-
алното неравенство, средствата за масова информация, пропа-
гандата, рекламите и увеличаващите се изисквания от страна
на обществото към човека са фактори за неговото отчуждение
не само от другите, но и от самия себе си. Урбанизацията и
новите условия на живот в големите градове също са причи-
на за отчуждението на човека. Появата и доминиращата роля
на информационните технологии и „дигитализацията” на поч-
ти всички сфери на живота също допринасят за отчуждение-
то от другите и от себе си. Затова според социалните науки
единственият начин да се избегне отчуждението е промяната
на обществените структури и начина на участието на човека в
живота на обществото.

80

Богословието, което употребява термина отчуждение
много преди обществените науки и философията, смята от-
чуждението за духовно явление, което зависи от позицията на
човека спрямо съществуването и живота. Основната причина
за отчуждението е грехът като прекъсване на отношението и
общението на човека с Бога и с ближния. Отчуждението от
Бога е извор и причина на всяко друго отчуждение – от зао-
бикалящата среда, от другия, от себе си. Грехът прави човека
себичен, нарцистичен и себелюбив и постепенно го отчуждава
от неговата среда, от всичко, което той е създал, от самия себе
си. Последиците от отчуждението са не само морални, но и
екзистенциални, защото то променя самата логика на същест-
вуването, което има смисъл единствено в общението с другия.
Отчужденият човек престава да общува с ближния си и със
самия себе си, прави избори, обусловени единствено от своя
интерес, изгубва истинската си личностна идентичност, прев-
ръща живота си в борба за оцеляване и нарцистично щастие.
Отчуждението не може да се преодолее без възстановяването
на общението с Бога, а това изисква духовна проверка на отно-
шението с Бога, с ближните и със самия себе си. Социалните
условия са само второстепенни причини за отчуждението и
тяхната промяна зависи от духовното състояние на личностите
и от нравственото качество на отношенията между тях.

2. ОТЧУЖДЕНИЕТО В СЪВРЕМЕННОТО Св. Макарий Египетски

ПОСТИНДУСТРИАЛНО И ИНФОРМАЦИОННО „Веднъж светецът вървял през
ОБЩЕСТВО пустинята и видял лежащ на земята
череп. След като се помолил, той ус-
Съвременното индустриално и постиндустриално общество пял да разговаря с душата на човека,
създава допълнителни условия за задълбочаване на отчуж- на когото черепът е принадлежал
дението между хората. Днес човекът живее в технократичен приживе
свят и в потребителско общество. Те му налагат една логика
на съществуването, която изключва „отвореността” към дру- Черепът проговорил и рекъл:
гия и създаването на личностни взаимоотношения. Културата - Аз бях главен жрец на езични-
и манталитетът на технократичното потребителско общество ците, които живееха на това място,
постоянно принуждават човека да приема различни социални а ти си авва Макарий, който имаш в
роли и идентичности, които правят невъзможно истинското себе си Светия Дух. Винаги, когато
отношение с другия и накрая го отчуждават от самия себе си. жалееш в молитвата си тези, които
Дори доминирането на информационните технологии в живота са в ада, те се утешават малко.
на съвременния човек и присъствието му в социалните мре- - А каква е утехата им? – попи-
жи не допринася за преодоляване на отчуждението, а по-скоро тал авва Макарий.
го задълбочава и създава нови форми на дистанциране, на са- - Колкото е разстоянието между
моизолация, на отчуждение. Човекът престава да действа като небето и земята, толкова е и огънят
личност, която живее в общност с другите личности, и става под нас. Тъй като сме в огън от гла-
част от безличната обществена маса или в най-добрия случай вата до петите, не можем да видим
съществува в условията на виртуално общение и с „дигитална лицето на другия, защото гърбът на
идентичност”. Той изгубва своята неповторимост като личност единия е залепен до този на другия.
и става единица с пореден номер, която само се причислява Когато ти обаче се молиш за нас,
към анонимното множество и съществува в самота и отчуж- ние се виждаме за малко един друг,
дение. Затова и в Преданието на Православната църква можем докато трае молитвата, – отвърнал
да срещнем описания на ада като „място” на не-общение, като жрецът.

81

невъзможност да гледаш лицето на другия (св. Макарий Еги-
петски), т. е. не като място на наказания, а като начин на съ-
ществуване без общение и любов.

Православното богословие осмисля отчуждението чрез
своето разбиране за личността. От една страна, човекът не е
просто индивид, а личност. Понятието индивид не предполага
нуждата от отношение с другите, индивидът остава затворен
в себе си и без връзка с другите. От друга страна, личността
предполага отношението и общението с другия, човекът е ви-
наги в отношение на своето Аз с другите. Той никога не се
идентифицира сам, а винаги в отношение с другия. Човекът
се ражда като индивид и става личност, ражда се биологично
като индивид, а в Църквата се преобразява и става личност.
Индивидът не се интересува от отношението с другия, а в про-
тивоположност на това личността дава предимство на отноше-
нието, на връзката, на общението с другия, без да пренебрегва
и да подценява дара на неговата личностна другост.

За да се преодолее отчуждението, трябва първо да се ус-
танови правилната диагноза за неговата поява. Когато отчуж-
дението се изследва само в неговите първоначални фази, не е
възможно да се установи нито точната диагноза, нито правил-
ната терапия. Правилният подход изисква на първо място да се
разбере, че отчуждението изначално не е обществено и психо-
логическо, а духовно явление. Отчуждението е духовно явление,
тъй като произтича от злото състояние на човека в отношение-
то му към Бога, към света, към себе си и към ближния. Без
осъзнаването на този духовен характер на отчуждението то не
може по никакъв начин да бъде изцелено. Човекът е забравил,
че не е причина на своето съществуване и че неговото крайно
назначение се намира отвъд тварното му битие. Той е пожелал
да осъществи смисъла на съществуването си сам и да създаде

своя цивилизация със собствени сили,
като има за крайна мярка и цел самия
себе си. Така е престанал да има каквато
и да било опорна точка извън себе си,
която би могла да бъде и точка за свърз-
ване с неговото обкръжение, с неговата
природа, с другите. Всичко това е пред-
извикало едно екзистенциално състоя-
ние на дезорганизация и безпорядък в
самото му съществуване. Това състоя-
ние прониква човешкото съществуване
във всички посоки, прониква неговия
личен и обществен живот, отношенията
му със заобикалящата среда и с целия
свят като създава различни форми на
отчуждение. Вследствие на това са се
формирали и различни структури и про-
цеси в обществото, които стават допъл-
нителен фактор за отчуждението. Затова
трябва да се полагат усилия за тяхната
промяна.

82

3. СВОБОДАТА ОТ ОТЧУЖДЕНИЕТО В Света Евхаристия

СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

Впротивоположност на отчуждаващия на-
чин на функциониране на обществото из-
ход може да се намери в покаянието на човека
и въобще в подвижническия подход към живо-
та. Подвижническата позиция не е специфично
задължение на монасите, а духовно усилие на
всеки човек, който иска да остане свободен от
отчуждаващите изисквания на живота. Такава
позиция е най-ефективната терапия за човеш-
кото отчуждение, но едновременно с това е и
средство за развитие и активиране на духовни-
те сили на личността. Подвижническата позиция означава въз-
държание и самоограничаване на егоцентричните потребно-
сти, активиране на духовните сили за самоконтрол и обръщане
към „вътрешния човек”, като условие за „отваряне” към дру-
гия. Така от една страна човекът превъзмогва себе си и всич-
ки форми на своята себичност, а от друга страна – формира
правилно отношение към Бога, света и другия човек. Пример
в това отношение са подвижниците на Православната църква,
които със своя подвиг ни показват автентичните критерии за
духовна зрялост и за истинска свобода от социалната услов-
ност. Подвигът на самопревъзмогването и освобождаването от
патологиите на човешката себичност и себелюбие са залог за
преодоляването на отчуждението и за възрастването на човека
като пълноценна личност.

Църквата има правилното познание за феномена на отчуж-
дението и със самото си съществуване има за цел премахване-
то на отчуждението чрез благата промяна на човека и на него-
вите отношения с Бога и ближните. В божествената Евхари-
стия, която се нарича божествено Причастие (= общение), се
променя отношението към Бога и към ближния и човекът се
лекува от злото отчуждение. В Църквата вярващите се събират
на едно и също място заради една обща цел – общото благо-
дарение, причастяват се в общение и стават едно. Нашето Аз
общува с другото Аз, божественото – с човешкото, личното – с
междуличностното, индивидуалното – с общото, духовното – с
материалното. Чрез общото Причастие вярващите участват в
божествения живот, излизат от своето отчуждено и усамотено
Аз, за да бъдат вече не „чужденци” на самите себе си, а про-
менени, т. е. обновени личности. Още от II век християнското
богословие нарича св. Причастие лек за безсмъртие като има
предвид, че чрез св. Причастието се изцелява всяко отчужде-
ние и се осъществява човешкото общение като комуникация и
участие. Това е спасението на целия човек: без разпокъсване,
фрагментиране и разделения.

83

Проверете наученото

Какво е значението на понятието отчуждение?
По какъв начин съвременното общество създава допълнителни условия
за задълбочаване на отчуждението между хората? Как православното
богословие осмисля отчуждението чрез своето разбиране за личността?
Какво представлява подвижническата позиция в живота на християни-
на? Как в Църквата се изцелява всяко отчуждение?

Приложете наученото

1. Обсъдете в час.
На кои фактори трябва да се приписва феноменът на отчуждението?
Как смисълът на личността и нейното разбиране може да доведе до

решаване на състоянието на отчуждение?
Начертайте таблицата в тетрадките си. Записшете в нея най-важни-

те отговори, ключови думи и изказвания по време на обсъждането.
Разгледайте позицията на Църквата във връзка с причините на отчуж-

дението, християнския метод за неговата терапия и тайнството на
пълното му изцеление.

Коментирайте изказването на отец Георги Фотакиев, ръководител на
Православния център за духовно обгрижване на наркозависими в гр. Ва-
рна.

Направете преглед на получените резултати от написаното, обобще-
те и споделете с класа.

Причини за отчуждението ПОЗИЦИЯ НА ЦЪРКВАТА Изцеление на всяко отчуждение
Терапия за човешкото отчуждение

„Най-дълго подкрепящата терапия – до последния ти дъх, е православната вяра. Отиваш
на изповед и причастие и знаеш, че всяка неделя можеш да си в общността и всеки ден има
кой да те подкрепи. Енорията като част от църквата и втората след семейството градивна
единица е много важна за този процес. Тя е едно голямо семейство. Има много хора, на които
сме помогнали и идват редовно. По Божията милост с тях се случват чудеса.“

Отец Георги Фотакиев, ръководител на Православния център

за духовно обгрижване на наркозависими в гр. Варна, в. „Труд“, 13.02.2020 г.

84

Приложете наученото

2. Коментар на казус
Направете самостоятелен тих прочит на казуса, след което нека един

от вас го прочетете изразително, за да го чуят и осмислят всички.
Отговорете на въпросите, насочващи към същината на дискусията:

На какъв проблем е посветен този казус? Каква е връзката му с изуча-
ваната тема на урока? Кой е главният герой в него? Кои са основните
части на казуса?

Отговорете на въпросите след текста и се опитайте да „преживеете“
проблема в казуса като реални участници в него.

Обобщете изказванията и направете колективно заключителен комен-
тар.

Казвам се Георги и съм на двадесет години. Винаги съм имал чувството, че гледам как всички
останали живеят живота си и никога не съм бил поканен да участвам. Чувствах се отчужден и изо-
лиран още от приемните си родители, защото те, колкото и да се стараеха, не ме обичаха.

Стана така, че започнах да употребявам алкохол и наркотици. Постепенно се вкопчих в зависи-
мостта си, отблъсквах хората и останах напълно социално изолиран. Това се превърна в норма на
моя живот и аз достигах до безнадеждност.

Постъпих на лечение и след много усилия успях да се справя. Но след като веднъж ти лепнат
етикет на наркозависим, е трудно да си намериш работа или да влезеш във връзка с някого.

Чувствам се различен и самотен. Не мога да се обърна към другите за обич, помощ и съвет.
Липсва ми подкрепа както от моите връстници и семейство, така и от обществото като цяло.

Въпроси:
Какво е накарало Георги да започнах да употребявам алкохол и наркотици?
Какво му е липсвало?
Коя дума описва най-точно състоянието на крайна социална изолация, до
която го е довела зависимостта?
Какви са проблемите на Георги след преодоляването на зависимостта?
Излекуван ли е той от феномена на отчуждението? Как се чувства? От
какво се нуждае?
Посъветвайте Георги как с помощта на Църквата би могъл да преодолее
състоянието на отчуждение и свързаните с него отчаяние и депресия?

85

3.4. В КРИЗА ЛИ Е СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО?

[ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ]

Разпродажби за Black Friday (Черен Подгответе свое изказване за дискусия на тема:
петък) в Лондон
Щастието като императив на нашето време

Помощни въпроси:
1. В какво виждате проявления на съвременната представа за щастие
като индивидуално благосъстояние, при това изведено в императив,
но всъщност превърнало се в непостижима утопия? Къде се търсят
„гаранциите” за лично щастие в съвременния свят? В какво откривате
съвременния идеал за вътрешен комфорт и как религията е станала
обект на потребление?
2. Как според вас съвременният човек се е превърнал в идол на самия
себе си? По какъв начин религиозният плурализъм и релативизъм от-
варят път на идолопоклонството и нихилизма?
3. Къде виждате проявления на съвременната постистина в противо-
вес на идеологията на истината? Как отчуждението и дигиталната
идентичност влияят върху множествеността на постистината в
съвременното информационно пространство? 

Шопингът (пазаруването) като
лайфстайл (начин на живот)

Пазар за идоли в Индия
86

Указания: „Адът – това са другите…“
За да подкрепите изказването си с изображения, ключови изрази, Българско хоро във Вашингтон

съвременни слогани и др., подгответе кратка презентация или постер,
плакат и под., за да представите конкретни примери от нашето съ-
времие в подкрепа на теза си.

Използвайте някои от усвоените от вас ключови термини, пред-
ставени изказвания и формулировки, като:

етика на ползата
Повече да печеля и повече да харча!
„новите” потребности на нашето време
потребителството като идеология и неговите кодове
самодостатъчност на човека
„свръхчовек” или „човекобог”
мирът в нас и съвременният идеал за вътрешен комфорт
„гаранции” за лично щастие в заобикалящия ни свят
идеологията на истината и алтернативите като постистина
Другите са моят ад!
роли и идентичности в съвременното общество
общение и не-общение – алтернативи пред съвременния човек

Подберете илюстрации от вашето ежедневие и най-близка среда,
обичайно общуване и поведение на младите хора около вас.

Препоръки: Международна среща на
Не запълвайте слайдовете си с текст – той ще бъде нечетивен, православната младеж в Букурещ
(Румъния)
труден за възприемане и осмисляне. Оставете само ключови изрази,
които да станат опора на вашето устно представяне.

Използвайте само изображения и текст, които могат да бъдат
представени в учебна среда.

Избягвайте допустими за социалните мрежи изрази, думи, образи,
които обаче не са подходящи за научна дискусия.

87



TEMA 4

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПРИРОДАТА КАТО БОЖИЕ ТВОРЕНИЕ

4.1. Формиране на екологично съзнание
4.2. Отношение на християнството към естествените науки
43. Християнството и естествените науки или за логосите и логиката

(упражнения и практически дейности]

4.1. ФОРМИРАНЕ НА ЕКОЛОГИЧНО СЪЗНАНИЕ

Екологичният проблем е един от най-важните на
нашето време. Под екологичен проблем се разби-
ра заплахата за околната среда, причинена от
дейността на човека. Екологичната криза не е
старо явление, а последица от антропологичната
криза и отразява в глобални измерения вътрешна-
та криза на човека.

1. ЕКОЛОГИЧНИТЕ КРИЗИ НА РАВНИЩЕТО НА

НАУКАТА

Обикновено екологичната криза се разглежда на равнището
на естествените или на историческите явления, а опитите
за решаването й се търсят в полето на науката и технология-
та. Тази позиция обаче е повърхностна и не засяга същинските
причини за кризата, нито може да се намери правилен отговор
на въпроса за нейното решаване. Решенията обикновено са в
сферата на икономиката и политиката, но в същността си еко-
логичният проблем е екзистенциален и духовен, защото се от-
нася о към живота и смъртта. Екологичната криза се дължи на
човека и затова изходната точка за решаването на екологичния
проблем са технологиите, но същинската му причина е в ети-
ката. Това нравствено измерение произтича от факта, че отно-
шението към природата има и последици за живота на нашите
ближни, а употребата на творението трябва да бъде за общото
благо и за прослава на Бога. Екологичният проблем отразява
конкретната позиция на човека спрямо природата и именно
тази позиция предизвиква екологично неравновесие, и дори
криза. Затова технологичните причини за екологичните про-
блеми имат нужда от богословско осмисляне и оценка.

През цялата човешка история до днес злоупотребата с тво-
рението е създавала незначителни екологични проблеми по-
ради относително бавното си развитие. След индустриалната
революция от ХІХ в. и особено след развитието на науката и на
технологията през ХХ в. тази злоупотреба придобива застра-
шителни мащаби и води до сериозни екологични проблеми.

90

А след Втората световна война и разпространението на иде-
ологията на прогреса злоупотребата с творението започва да
получава драматични измерения. Човекът грубо се намесва в
естествения ход на нещата и предизвиква неестествени про-
мени. Той насърчава утилитарния подход към света и пренеб-
регва природата и околната среда. Между човека и творение-
то се натрупват продуктите и субпродуктите на технологията.
Урбанизацията и условията на градската среда подкопават те-
лесното и духовно здраве на човека, като в същото време обез-
образяват неговия естетичен вид. Спокойствието и близостта
на естествената среда се заменят от шума, асфалта, бетона, от
механизирания и технологизиран живот. Животът е под запла-
хата от смъртоносни болести и зарази. Околната среда става
враждебна и разбунтувалият се против Бога човек вижда как
природата се „бунтува” против самия него и го заплашва.

2. „ЕКОЛОГИЧНОТО СЪЗНАНИЕ” В

СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО И НЕГОВАТА
ИДЕОЛОГИЗАЦИЯ

Осъзнаването на екологичната криза води до много соци-
ални и политически инициативи. Към тях принадлежат
и различните екологични движения и партиите на зелените,
които посочват като главна цел на политическата мобилизация
опазването на околната среда. Днес няма политическа партия,
която да не включва в програмата си законодателни и иконо-
мически мерки за преодоляването на екологичната криза. Това
„екологично съзнание” се поддържа от обществени и граждан-
ски организации за екологична инициатива, от образователни-
те институции, от медиите и т. н. От повод за периферно дви-
жение на протест през 70-80-те години на миналия век, днес
екологията се е превърнала в централна тема на политическия,
обществения и икономическия живот в глобален план. Подхо-

Машината на небето, 2012 г., Виктор Рафаел и Клейтън Спада

91

дът на политическите партии и на гражданските инициативи е
повърхностен и фрагментиран и не достига до дълбоките екз-
истенциални и духови причини за екологичната криза. Еколо-
гичните проекти на политическите и гражданските организа-
ции често са зависими от „новите идоли” – технологизацията
и политизацията, и превръщат екологията в идеология или в
„идеокрация”, в която не остава място за човека с неговото ав-
тентично и творческо отношение към заобикалящата го приро-
да. В идеологията на „зелените движения” от 60-те и 70-те го-
дини често присъства дори идолопоклонническото и окултното
отношение към природата като „майката-земя”, пример за кое-
то е т. нар. екофеминизъм. Затова и православното богословие
се разграничава от превръщането на екологията в идеология
и настоява за осъзнаването му като духовен и екзистенциален
проблем.

Екологичната криза е свързана с целия личен и социален
живот на човека. Факторите, които водят до екологичната кри-
за са потребителската идеология, манията за лукс и комфорт,
неограниченото разточителство, липсата на мярка, безотговор-
ността, несправедливостта, експлоатацията, незаконната пе-
чалба и евдемонизмът, които се проявяват на всички равнища
на човешкия живот и дейности. Екологичната криза е израз
на кризата на науката, технологията, икономиката, политика-

92

та, правото, етиката и религията. Тя разкрива кризата на ми-
сленето, положението и поведението на човека в творението
и е израз на вътрешната екзистенциална и духовна криза на
човека и на неговата дейност. Екологичната криза е пренасяне
на духовната и нравствена криза от човека върху творението.
Тя е израз на кризата на присъствието и дейността на човека в
света и е в същността си антропологична криза, която може да
бъде преодоляна единствено от самия човек. Ако човекът не
разглежда екологичната криза във връзка със собствената му
духовна и нравствена криза, той губи истинските й измерения
и не може да се доближи до истинската й причина.

3. ГРЕХЪТ КАТО ПРИЧИНА ЗА ЕКОЛОГИЧНАТА

КРИЗА

Според православното богословие същността на екологич-
ния проблем е в отношението на човека към Божието
творение като негов „дом” (οἴκος), като място или среда, в
която той живее и работи. На библейски език това означава, че
същността на екологичния проблем е в правилното или непра-
вилното отношение на човека спрямо творението, което Бог му
е поверил да обработва и да пази (срв. Бит. 2:15). Екологични-
ят проблем е винаги последица от дълбинния духовен проблем,
от духовната криза на човешкото отношение към Бога: когато е
нарушено отношението на човека към и с Бога, неизбежно се
стига и до нарушаване на отношението му към цялото Божие
творение – и към живата, и към неживата природа. Творението
не е собственост на човека, а е дар от Бога, който предполага
отношение на любов и благодарение. Всеки опит за присвоява-
нето и себичното експлоатиране на този дар от страна на чове-
ка, е вече екзистенциален, антропологичен и духовен проблем,
който е белег за разпада на отношението му с Бога. Богосло-
вието вижда корена и причината на духовната криза на човека в
грехопадението като прекъсване на отношението и общението

Адам и Ева в райската градина Едем,
Лукас Кранах, 1530

93

на човека с Бога. Библейското Откровение свидетелства, че чо-
векът е сътворен от Бога последен в творението с предназначе-
нието да господарува над всички твари (срв. Бит. 1:27-28), да
бъде свещеник в творението и да го принася с любов и благо-
дарение на Бога. С грехопадението човекът изгубва общение-
то с Бога, от което е черпил своя живот и идентичност, и така
изгубва самата възможност за правилно отношение към Бо-
жието творение, т.е. към света като свой дом. Грехопадението
има за последица разпада на единството на човешката личност,
което води до разпад и на единството в света като негов дом.
Чрез падението на човека, т.е. чрез злоупотребата с неговата
свободна воля, смъртта и тлението проникват в Божието творе-
ние, отравят го и го завладяват. С грехопадението творението
е престанало да бъде средство за богослужение и общение на
човека с Бога и е станал паднал свят, в който властват тлението
и смъртта. Последиците от падението на Адам са антрополо-
гични, социологични и екологични, т.е. всеобхватни и се от-
разяват на цялото творение и на целия исторически живот на
човека. Затова православното богословие вижда в екологичния
проблем преди всичко екзистенциален, антропологичен и ду-
ховен проблем.

4. ЕКОЛОГИЧНАТА КРИЗА КАТО АНТРОПОЛОГИЧНА
КРИЗА

Впозицията си спрямо екологичната криза Църквата ясно за-
явява, че тази криза е антропологична, а нейните причини
са екзистенциални и духовни. Целта на Църквата не е да се съ-
ревновава, или да допълва усилията на държавните институции
и инициативите на екологичните движения, а да свидетелства
и да формира отговорно отношение към природата като Божие
творение. Християнството разкрива истината, че природата е

94

Божие творение, а човекът не е неин собственик или господар,
а домакин (= иконом), жител и стопанин, призван от Бога да
я обработва и да я пази (срв. Бит. 2:15). Тази позиция се раз-
личава от екстремното религиозно вдъхновение на някои ро-
мантични еколози, които обожествяват природата и стигат до
идолопоклонство, до неоезическо обожествяване на елементи-
те на природата. Екологичната етика на Църквата се формира
от нейната богослужебна практика, и особено от тайнството на
божествената Евхаристия. В него вярващите принасят на Бога
онова, което Му принадлежи и Му благодарят за всеки дар,
като принасят обратно на Господа онова, което Той им е дару-
вал. В този акт на благодарение християните формират свое-
то отношение на любов и свобода, аналогично на начина, по
който Бог сътворява природата от любов и я дарува на човека.
Така човекът отдава своята почит към природата като Божие
творение и дар и тази почит е израз на благодарението към
Бога като неин Творец и източник на всяко благо. Във всички
свои свещенодействия и тайнства Църквата използва елементи
от природата – вино, хляб, вода, елей и др., които освещава и
преобразява. Това е практика на почитане на природните блага,
което означава отговорност и благодарност към Бога.

Тази екологична етика, формирана в опита от божествената
Евхаристия, е култивирана в аскетичния подход към живота.
Подвижничеството не е бягство от света, а е свидетелство за
това как може да се живее в света, без той да бъде унищожаван
и без да се злоупотребява с него. Чрез добродетелта на само-
ограничаването и въздържанието човекът се научава да гледа
на творението като на Божий дар и да приема с благодарност
всяко духовно и материално благо. Тази аскетична позиция ос-
вобождава човека от страстите на алчността и консуматорство-
то и култивира добродетелта на умереността и благодарстве-
ното отношение за всяко материално благо като дар от Бога.

Илюстрация на притчата за добрия Пастир. Равена, мавзолей на Гала Плацидия

95

Проверете наученото

Какви могат да бъдат причините за екологичната криза?
Какви различни позиции и подходи към екологичния проблем има в съвре-
менното общество? В каква степен те виждат корена на екологичната
криза? Как екологичната тема се идеологизира?
Как могат да се възпрепятстват видимите опасности, които за-
страшават околната среда?
Как Църквата гледа на екологичния проблем?

Приложете наученото

1. Свидетелство на епохата

Прочетете Посланието към света, отправено от делегатите, участ-
вали във Великия събор на Православната църква на остров Крит през
2016 година, за да се запознаете с отговорът, който Църквата дава на
предизвикателствата пред съвременния свят, свързани с екологичната
криза.

Анализирайте проблема в малки групи.
Попопълнете таблицата и представете пред класа.
Обсъдете с класа и допълнете таблицата.

Документ: откъс от Послание на Светия и Велик Събор на Православната църква, Крит, 2016 г.

„Съвременната екологична криза е следствие от духовни и етически причини. Нейните корени са
свързани с алчността, сребролюбието и егоизма, които водят до неразумна употреба на природните
ресурси, изпълване на атмосферата с вредни замърсители, наличието на парников ефект. Христи-
янският подход към решаването на този проблем изисква от човека покаяние за злоупотребата с
природата, въздържание и аскетическа нагласа, която се явява противодействие на свръхконсума-
цията и редом с това култивира у човека съзнанието, че той е само „стопанин“, а не властелин на
творението. Църквата не престава да подчертава, че бъдещото поколение има правото да се ползва
от природните блага, дарени ни от Твореца. Ето защо Православната църква взима активно участие
в различните международни екологични инициативи, тя определи 1 септември като ден за молитва
за опазване на околната среда.“

Послание на Светия и Велик Събор на Православната църква, Крит, 2016 г.
Превод: Анжела Петрова, https://www.pravoslavie.bg

ПРИЧИНА СЛЕДСТВИЕ

ПРОБЛЕМ РЕШЕНИЕ

96

Приложете наученото

2. Работа с изображение

Владимир Куш. Дванадесетте.
Разгледайте картината на руския художник Владимир Куш. Какви асоциа-
ции, свързани с екологията, буди тя във вас?
Как е изразена връзката между църковното и екологичното съзнание?
Какво е посланието на художника относно значението на целесъобразно-
то използване на природните ресурси?

3. Екологична инициатива
Планирайте конкретни действия по темата за опазване на околната сре-
да, които да бъдат израз на църковното разбиране на екологията като
морален и духовен въпрос и на християнско отношение към природата.

97

4.2. ОТНОШЕНИЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО КЪМ

ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ

РЕЧНИК 1. ХРИСТИЯНСТВОТО И СЪВРЕМЕННАТА НАУКА

демитологизиране – осво- Отношението на християнството към естествените науки
бождаване от митологич- произтича от неговото разбиране за взаимното прониква-
ното разбиране за даден не на вярата и разума. Вярата и разумът са метафори за двете
предмет; разрушаване на най-мощни сили, които са повлияли на съдбата на човечество-
идолопоклонническото то – религията и науката. През историята това отношение се е
отношение към нещо или променяло и до голяма степен е определяло хода на различните
някого култури и цивилизации. Теориите за отношението между хрис-
демистифициране – осво- тиянството и науката могат да се сведат до три: 1) науката и
бождаване от религиозно християнството (и въобще религията) взаимно се изключват и
и мистично съдържание, с могат да бъдат напълно противопоставени: науката се занимава
което са натоварени даден с видимия материален свят, а богословието, или религията, се
предмет, идея или лице занимава само с трансцендентното или отвъдното; 2) науката и
логически позитивизъм – богословието, т. е. науката и религията, се отнасят към различ-
направление във философия- ни реалности, но тяхното отношение не е неприятелско, нито
та, което се стреми да съче- трябва да бъде такова; те са взаимосвързани и взаимозависими
тае емпиричното познание и 3) опит да се създаде християнска наука (Пиер дьо Шарден
с развитието на матема- и Павел Флоренски), т.е. да се създаде единен мироглед, кос-
тиката с цел да се изяснят мология, която е еднакво отворена към науката, философията
понятията и идеите и богословието.
сциентизъм – убеждение,
според което научният Науката се заражда в древна Гърция, когато се ражда и фи-
метод може да бъде прило- лософията. Още от времето на предсократиците (V в. пр. Хр.)
жен към всеки проблем на търсенето на истината за природата на света е философия, но
човешко познание и същест- и богословие. Науката е плод на гръцкото откритие на силата
вуване, независимо дали той на разума, или на логоса и от убеждението, че истинно е това,
е свързан с естествените което може да се докаже и аргументира разумно. Така с поява-
науки или не та на науката и философията авторитетът на човешкия разум
схоластика – доминиращо заменя авторитета на природните сили, характерен за митоло-
в средновековната филосо- гичното съзнание.
фия на Запад схващане, че
религиозните истини могат
да се обяснят единствено
чрез логически аргументи и
процедури

98