"Две култури за единен свят", сборник научни студии

Две култури за единен свят

8

Университет „Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас
ДВЕ КУЛТУРИ ЗА ЕДИНЕН СВЯТ

Университет „Проф. д-р Асен Златаров”

Две култури за единен свят

© ДВЕ КУЛТУРИ ЗА ЕДИНЕН СВЯТ
© Съставител: проф. дпн Маргарита Терзиева
© Научна редакция: проф. дпн Маргарита Терзиева, проф. дпн Николай Баришников,

доц. д-р Асен Кожухаров
Българска, първо издание
ISBN: 978-619-7123-52-4
УНИВЕРСИТЕТ „ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ”
Бургас, 2016

2

Предговор

Университет „Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас

Две култури за единен свят

Бургас, 2016

3

Две култури за единен свят, сборник научни публикации

В написването на колективната монография са включени бъл-
гарски и руски учени, участници в научноизследователския проект
„Българо-руски паралели в езиково-литературен и педагого-истори-
чески контекст”. Тук са представени резултатите от тяхната
дейност за периода 2015-2016 година. Авторите са университетски
преподаватели от България, Русия, Унгария, Германия; изследова-
тели, докторанти и студенти.

4

Предговор

Предговор

Колективната монография синтезира търсенията на учени от
България и Русия – представители на висши учебни заведения и
научни институти от четири европейски страни, които участват в
научноизследователския проект „Българо-руски паралели в езиково-
литературен и педагого-исторически контекст”. В рамките на прио-
ритетните си научни области те изследват пресечните точки и раз-
минаванията на българската и руската научна мисъл по конкретни
езиковедски, литературоведски, исторически, историко-педагогиче-
ски, социално-педагогически и методически проблеми.

Галина Петрова и Елена Иванова представят ролята на възврат-
ните клитики се и си за промяна в синтактичната структура на базо-
вото изречение. В работата си авторките се опират на схващането за
диатезите като трансформации, свързани с промяна в синтактичната
реализация на аргументите при непроменено лексикално значение
на глагола.

Кремена Дюлгерова откроява иновативни подходи в обучение-
то по диалектология чрез компоненти от биографичния метод. Позо-
вавайки се на руски и български изследвания, тя посочва организа-
ционни форми, които ще пробудят по-голям интерес и творческа
активност на студентите при изучаване на академичната дисциплина
във висшите училища.

Илиана Иванова търси обяснения за своеобразното „аутсайдер-
ство” на писателя Георги Стаматов в българската литература и кул-
турен живот. Неговите произведения съдържат интересни отпратки
към руската история; в тях са органично вплетени цитати от попу-
лярни руски писатели. Авторката споделя мисълта на Елин Пелин,
че Стаматов напуска Русия, но тя никога не го напуска.

Ефим Агарин и Маргарита Терзиева акцентират върху интере-
сен фрагмент от историята на толстоисткото движение – връзката
между Евгений Иванович Попов – дългогодишен приятел и сърат-
ник на Лев Толстой – и две поколения български толстоисти, отсто-

5

Две култури за единен свят

яващи убежденията си в специфични национални и социално-
исторически условия.

В статията на Елена Гончарова и Диана Радойнова е направен
паралелен анализ на историко-културалните потенциали на два ре-
гиона със сходна историческа съдба – Ставрополски регион в Русия
и Бургаски регион в България. Авторите фокусират вниманието си
върху богатото археологическо наследство на двата региона и разг-
леждат значението на археологическия туризъм, както и на проме-
ните в културата на постмодерните туристи.

Руският принос в учебното дело на град Бургас от Освобожде-
нието до 1944 година се състои в ползване на оригинална и преводна
учебна литература, в използването на кадри, придобили образовате-
лен ценз в Русия, и във функционирането на руско училище в морс-
кия град. Този проблем е в центъра на изследванията на Маргарита
Терзиева и Детелин Костадинов.

В статията на Бонка Василева се прави сравнителен анализ
между съвременните учебни програми по роден език за начален етап
на обучение в България и в Русия. Разглеждат се някои институцио-
нални изисквания и съдържателни особености – период на действие
на програмите, цели, задачи, принципи на обучението, учебно съ-
държание и др.

Съпоставителният анализ на образованието като ценност за ро-
мите в България и Русия, направен от Христо Кючуков, говори за
промяна в нагласите на този етнос и желанието на родители, на ак-
тивисти на ромските организации, за по-бързо и безпроблемно
„вписване” в образователните стандарти на съответната страна като
гаранция за по-висок социален статус.

Съвместната разработка на Елизавета Капинова и Неля Лайщук
убедително доказва, че овладяването на междунационалните невер-
бални средства за общуване помага на специалистите да разберат
адекватно посланието или емоционалното състояние на туриста,
което е кодирано в жестовете и мимиката му; повишава нивото на
социалната им култура и междукултурна комуникативна компетент-
ност.

Елена Дичева вижда в педагогическата диагностика надежден
инструмент за обучение и самообучение на студентите във висшето
училище. Тя изследва нейния широк образователен диапазон.

Стихията на карнавала е съзвучна с детските опити за игрово
преустройство на света – на тази идея на М. Бахтин е посветена ста-

6

Предговор

тията на Елена Милева, руски теоретик с доказан опит, който днес
успешно се прилага в България в педагогическата практика на детс-
ките градини.

Независимо дали българските и руските автори работят по на-
учните проблеми заедно (Г. Петрова – Е. Иванова, Е. Агарин – М.
Терзиева, Е. Гончарова – Д. Радойнова, Е. Капинова – Н. Лайщук, М.
Терзиева – Д. Костадинов) или поотделно (К. Дюлгерова, И. Ивано-
ва, Б. Василева, Хр. Кючуков, Е. Дичева, Е. Милева), те успешно
доказват: наличие на общи теоретични, научно-приложни и практи-
чески подходи; възможност различните изследователски позиции да
се обогатяват с нови аргументи; сближаване на две култури с една
цел – търсене на онова, което обединява два народа в името на
трайното, непреходното, вечното.

От редакторите

7

Две култури за единен свят

8

Българските рефлексивни клитики: диатези и синтактична многозначност

ЧАСТ ПЪРВА

Език и литература

9

Две култури за единен свят

10

Българските рефлексивни клитики: диатези и синтактична многозначност

доц. д-р Галина Петрова

Университет „Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас
[email protected]

проф. дфн Елена Иванова

Санкт-Петербургски държавен университет, Руска федерация
[email protected]

.................................................................................

Българските рефлексивни клитики:
диатези и синтактична многозначност

Настоящата статия си поставя за цел да представи ролята на
възвратните клитики се и си за промяна в синтактичната структура
на базовото изречение. Тези изреченски трансформации се означават
с термина „диатеза”, използван за първи път в съвместния труд на И.
А. Мелчук и А. А. Холодович в рамките на универсалната концеп-
ция за залога (Мельчук & Холодович 1970). В работата се основава-
ме на схващането за диатезите като трансформации, свързани с про-
мяна в синтактичната реализация на аргументите при непроменено
лексикално значение на глагола (по въпроса вж. Wunderlich 1993,
Коева 2004). Диатезните възможности в различните езици са хетеро-
генен феномен. Различни са и начините на изразяване. В българския
език едно от средствата за реализиране на такива трансформации са
именно възвратните клитики се и си. Тези клитики обаче имат не-
еднороден морфологичен статус – местоимения и частици с различ-
на функция. Тази омонимия има за следствие омонимни се-/си-
съчетания с глагол, както и наличието на нееднозначни изречения,
позволяващи различна интерпретация – рефлексивна, реципрочна,
пасивна, оптативна, медиална. Задачата, която си поставяме, е да
представим тези употреби и да диференцираме случаите с диатезен
характер на преобразуванията.

11

Две култури за единен свят

Изложение

В синтаксиса глаголите се разглеждат като лексикални опори,
които въз основа на значението си отварят позиции за свои поясня-
ващи елементи (задължителни или незадължителни за изразяване),
известни като аргументи на глагола. Всеки глагол следователно се
характеризира с аргументна структура, т.е. с определен брой аргу-
менти, на които той приписва различни семантични роли (агенс,
тема, пациенс, бенефициент, експериентор и т.н.) и които съответно
се проектират в различни синтактични позиции. Проектиране, неза-
висещо от контекста, се приема за базова или изходна синтактична
структура. Възможни са обаче промени в каноничната схема, свър-
зани с броя (редуциране или разширяване) на синтактично предста-
вените аргументи, както и със заеманата синтактична позиция. Това
от своя страна обуславя появата на разновидности, варианти на син-
тактичното структуриране, различно от изходното, т.е. на произ-
водни диатези. Тези трансформации обаче са такива, че не водят до
промяна на лексикалното значение на изходния предикат, както и до
промяна на семантичните му релации с аргументите.

Промяната в семантиката на глагола означава, че е налице дру-
га глаголна лексема с друга аргументна структура и друго синтак-
тично обкръжение. Така например, ако съпоставим съчетанията мо-
ля го и моля се, ще установим, че клитиката го е лично местоимение
пряко допълнение, но клитиката се не е кратка форма на възвратно-
то местоимение (т.е. се ≠ себе си), а е частица. Съединявайки се със
се, преходният глагол моля променя значението си, срв. моля – ‘с
думи увещавам, скланям някого да извърши желаното от мене дейс-
твие’ (БТР 2008) и моля се – ‘обръщам се с молба към някого’ (БТР
2008). Различна е и аргументната структура – моля (някой, някого, за
нещо) и моля се (някой, на някого, за нещо). При моля се клитиката
не е в комплементна позиция, а е част от среден (медиален) глагол и
нейната функция е словообразуваща. Разликата в синтактичната
структура между изречения с двата глагола (Молих го да ми прости
и Молих му се да ми прости) не е резултат от трансформация, т.е.
второто изречение не е производна диатеза. Същото се наблюдава и
при двойката тревожа – тревожа се. Тревожа е каузативен глагол
със значение ‘създавам, причинявам тревога’ (БТР 2008). Глаголът е
двуместен преходен, т.е. тревожа (някой, някого). В позиция на
външен аргумент е каузативът, а аргументът в обектна позиция е с

12

Българските рефлексивни клитики: диатези и синтактична многозначност

роля пациенс, тъй като някой претърпява изменение на емоционал-
ното си състояние (по въпроса вж. Падучева 1996). Тревожа се е
едноместен непреходен глагол със значение ‘изпитвам тревога’ (БТР
2008), т.е. тревожа се (някой). Ролята на клитиката е да „абсорби-
ра” прякообектната позиция и да превърне глагола в непреходен
некаузативен, т.е. налице е декаузативация. Аргументът в подложна
позиция е с роля експериентор. Подобни отношения се наблюдават
при всички медиални глаголи с нерефлексивен корелат, включител-
но и с частица си, напр. представям – ‘запознавам някого с друг,
като го посочвам, показвам и казвам името му’ (БТР 2008), т.е. пред-
ставям (някой, някого, на някого), и представям си – ‘създавам си
мислен образ за нещо’ (БТР 2008), т.е. представям си (някой, не-
що/някого). Важно е да отбележим, че превръщането на преходен
глагол в непреходен чрез добавяне на рефлексивна частица се или си
е лексикален, а не граматичен процес.

Друг обаче е въпросът за появата на се или си при следните
случаи: обвинявам го и обвинявам се, поръчвам му и поръчвам си.
Глаголът обвинявам е преходен и отваря позиция за вътрешен аргу-
мент с роля тема, заемащ прякообектна позиция. Значението на гла-
гола позволява насочване към субекта, ето защо при кореферентност
между двата аргумента в комплементна позиция може да се яви и
рефлексивно допълнение се (= себе си) (вж. Пенчев 1995: 404, Пет-
рова 2008: 58-62). Същото важи и за глагола поръчвам, който отваря
позиция за бенефициентен аргумент, експлициран с дателна клитика
(му), която при кореферентност със субектния аргумент се заменя с
рефлексивното допълнение си (= на/за себе си). Общото и при двата
случая е това, че са налице синтактични конструкции, чрез които се
изразява възвратност по синтактичен начин. Важен за целите на
нашето изследване е фактът, че и при двете конструкции няма про-
мяна в броя, в семантичните роли и в синтактичното представяне на
аргументите при дадените предикати. Това дава основание тези
употреби да не бъдат обект на изследване в работата, тъй като не са
свързани с диатезни преобразувания (по въпроса вж. Коева 2004:
192, Коева 2005: 106).

Някои преходни глаголи, които допускат в синтактичното си
обкръжение рефлексивно допълнение (се или си), могат да изразяват
и реципрочност., т.е. отношение на „взаимна транзитивност” (вж.
Пенчев 1995: 415). Такива са например глаголите обвинявам (обви-
нявам го, обвинявам се) (1) и помагам (помагам му, помагам си (2):

13

Две култури за единен свят

(1) Иван и Ана се обвиняват за случилото се.
Изречение (1) обаче може да се разбира по два начина: или все-
ки обвинява себе си, при което е налице възвратност (т.е. се = себе
си), или всеки обвинява другия, при което е налице взаимност. Това
означава, че за да се неутрализира двусмислеността, е необходим
допълнителен синтактичен показател един друг или взаимно:
(1-а) Иван и Ана се обвиняват един друг / взаимно за случилото
се.
Тъй като глаголът обвинявам е двуместен преходен, може да се
приеме, че изходно за реципрочната конструкция (1-а) е сложно
съчинено изречение, където субектът и обектът разменят местата си
в двете прости изречения (1-б). Всяко от тях е с еднопосочна пре-
ходна конструкция:
(1-б) Иван обвинява Ана (т.е. А → Б) и Ана обвинява Иван (т.е. Б
→ А).
В (1-а), като производна структура (т.е. А ' Б), субектите на
двете изречения се реализират като съчинително словосъчетание (в
тази позиция може да се употреби и лично местоимение в мн.ч.). За
всички преходни глаголи, които в зависимост от семантиката си
могат да изразяват и рефлексивно, и реципрочно отношение, важи
условието за мн.ч. на глагола, както и задължителна употреба на
изразите един друг или взаимно при възможност за двусмислие.
Същият анализ важи и за глаголни лексеми, присъединяващи
бенефициентен аргумент, експлициран с обикновено или с възврат-
но местоимение:

(2) Иван и Ана си помагат.
И тук разбирането е двояко: всеки помага на себе си или те си
помагат взаимно. За да се неутрализира рефлексивната интерпрета-
ция, трябва да се добави изразът един на друг или взаимно. В по-
широк контекст обаче, където разбирането е еднозначно, употребата
на този показател е излишна, т.е. той е факултативен елемент:
(2-а) Братя са и трябва да си помагат.
В лингвистичната литература морфологичният статус на се или
си при такива употреби се определя като частица (Пенчев1995: 415-
416, Коева 2004: 197). Нека обаче да разгледаме изречения с глагола
разказвам (3), който отваря позиция за бенефициентен аргумент,
експлициран с обикновено местоимение (3-а), но изключващ поява-
та на рефлексивно местоимение поради спецификата в значението
си:

14

Българските рефлексивни клитики: диатези и синтактична многозначност

(3-а) Иван и Ана ми разказват интересни истории.
(3-б) Иван и Ана си разказват интересни истории.
В (3-б) разбирането е еднозначно – всеки разказва нещо на дру-
гия, т.е. налице е взаимност. Без клитика в изречението (Иван и Ана
разказват истории) липсва информация за адресата, а с клитика в
(3-б) е ясно, че участниците разменят ролите си на разказващ и адре-
сат. Това означава, че рефлексивът заема мястото на аргумента, мар-
киран с роля адресат от глагола разказвам (някой, нещо на някого).
Въз основа на това може да се направи заключението, че при такъв
тип употреби рефлексивните клитики заемат комплементна (т.е.
обектна) позиция в предикатно-аргументната структура на изрече-
нието и функционират като местоимения, а не частици (Петрова
2008: 78-89). Промяната в синтаксиса при такива употреби е свърза-
на с това, че конструкцията с реципрочно значение е производна от
полипредикативна структура (сложно съчинено изречение), където в
отделните изречения участниците разменят ролите си.
Реципрочно значение имат и други се-/си-съчетания, при които
обаче признакът ‘взаимност’ е имплициран в значението на глагол-
ната лексема, т.е. реципрочността се изразява лексикално чрез меди-
ални се-/си-глаголи. В лингвистичната литература те се обозначават
като „реципрока тантум” и са подробно разгледани от Св. Коева и Й.
Пенчев (Коева 1995, Пенчев 1996, Коева 2004, Коева 2005), напр.
обзалагам се, състезавам се, приличам си, взаимодействам си и др.
При тях реципрочната семантика се изразява и в ед.ч. Тогава обаче в
изреченската структура единият от реципрочните аргументи се реа-
лизира синтактично като предложна група, въведена с предлог с (4-а
и 4-б) за разлика от употребата в мн.ч. (4-в), където реципрочните
аргументи съвместно изразяват субекта. В мн.ч. също може да се яви
предложна група, ако единият от реципрочните аргументи, заемащ
подложна позиция, е представен с повече от един участник (4-г):
(4-а) Иван се обзаложи с Ана.
(4-б) Ана се обзаложи с Иван.
(4-в) Иван и Ана се обзаложиха.
(4-г) Иван и Ана се обзаложиха с Деян.
Реципрочна интерпретация може да има и изречение (5), но то-
ва не е единственото му разбиране:
(5) Децата се търсят от сутринта.
То може да означава, от една страна, че те се търсят взаимно, и
от друга страна, че тях ги търсят. С разширението едно друго или в

15

Две култури за единен свят

по-широк контекст (напр. Децата се търсят от сутринта, но все се
разминават) се неутрализира възможността да бъдат търсени (напр.
от родители, полиция). Важно е, че при втората интерпретация е
налице пасивна конструкция. Изходна за нея е активната конструк-
ция Родителите търсят децата от сутринта. Ролята на клитиката
се е да промени формата на глагола от активна в пасивна, т.е. отно-
шението между търсят и търсят се е граматично (диатезно). Гла-
голът търся и в двете конструкции (активна и пасивна) има еднаква
аргументна структура, няма и промяна в семантичното маркиране на
аргументите. Разликата обаче е в тяхната синтактична реализация.
При пасивната конструкция външният аргумент с роля агенс осво-
бождава подложната позиция, т.е. той е „понижен” (Пенчев 1995:
410), а в тази позиция се проектира именната група, която е вътре-
шен аргумент на изходния преходен глагол.

Възможностите за синтактично проектиране на аргументите са
няколко, в резултат на което се различават и няколко вида пасивни
диатези. Първата възможност е свързана с разместване в синтактич-
ното проектиране, като обектът на изходния глагол заема подложна-
та позиция, а аргументът с роля агенс се реализира в повърхнинната
структура като непряко допълнение, въведено с предлог от (това е
т.нар. пълен пасив):

(6) Направления за специалист се издават от личния лекар.
Втората възможност е свързана не само с разместване в синтак-
тичното проектиране, но и с редукция в синтаксиса (т.е. с неизразя-
ване) на аргумента с роля агенс. Ето защо този вид пасивна диатеза
се определя като безагенсова. Причините са различни – подразбира-
не на деятеля (7-а), неактуалност на деятеля (7-б), обобщеност на
деятеля (7-в), неопределеност/неизвестност на деятеля (7-г):
(7-а) Пациенти се приемат до 12 ч. (ясно е, че е от съответния
лекар).
(7-б) Докладът за акредитацията трябва да се подготви до
края на семестъра (не е важно кой от членовете на катедрата ще го
направи).
(7-в) По време на полет джиесемите трябва да се изключват
(всеки пътник трябва да прави това).
(7-г) На стадиона се хвърляха бомбички (някои от запалянков-
ците правеха това, не е ясно точно кои).
В тесен контекст при този тип диатеза се появява нееднознач-
ност. Ако прекият обект в активната конструкция е одушевен, в за-

16

Българските рефлексивни клитики: диатези и синтактична многозначност

висимост от значението на глагола е възможно различно разбиране
на една и съща повърхнинна структура – пасивно (8-а), възвратно (8-
б) или реципрочно (8-в):

(8-а) Учителите трябва да се уважават (от учениците, от ро-
дителите, от обществото).

(8-б) Учителите трябва да се уважават (сами себе си).
(8-в) Учителите трябва да се уважават (едни други/взаимно).
Ако прекият обект в активната конструкция е неодушевен, в те-
сен контекст е възможно двояко разбиране – медиално (9-а) или
пасивно (9-б):
(9-а) Снегът се стопява (когато навън става топло, т.е. топене-
то е от само себе си).
(9-б) Снегът се стопява (и тогава с тази вода се измива коса-
та, т.е. топенето е преднамерено, някой стопява снега).
Третата възможност е свързана с редукция в синтаксиса на два-
та аргумента при преходните глаголи (10) или с редукция на външ-
ния аргумент при непреходните глаголи (11). Резултатът от това са
безлични пасивни конструкции (безличен пасив) (Коева 2004: 212-
214, Пенчев 1995: 412-414). За този тип конструкции се използва и
обозначението „субектен имперсонал” (по въпроса вж. Иванова,
Градинарова 2015: 424-434).
(10) Тук никой не трябва да паркира личния си автомобил →
Тук не се паркират лични автомобили → Тук не се паркира.
(11) Вкъщи никой не говори за политика → Вкъщи не се говори
за политика.
В тесен контекст при този тип пасивни диатези също е възмож-
на нееднозначност, свързана обаче с немодална (12-а) или модална
интерпретация (12-б). Модалната интерпретация предполага като
изходна конструкция с модален глагол, който остава неизразен (вж.
Петрова 2008: 109-112):
(12) Тук не се пуши.
(12-а) Тук в момента никой не пуши (актуално състояние на
нещата).
(12-б) Тук никой не трябва да пуши (забранено е).
Нееднозначно разбиране с възможност за пасивна интерпрета-
ция откриваме и в следното изречение:
(13) Нищо не ми се казва за станалото.
Изходна за пасивната интерпретация е следната конструкция:
(13-а) Никой нищо не ми казва за станалото.

17

Две култури за единен свят

Глаголът казвам е триместен, т.е. казвам (някой, нещо, на няко-
го), и отваря позиция за бенефициентен аргумент, експлициран в
(13-а) с дателното местоимение.

Другата интерпретация е свързана с липса на желание у някого
да каже нещо за някакво събитие. Налице е желателна конструкция,
а дателното местоимение е с роля експериентор (по-точно субект на
желанието). Ясно е, че ролята на дателната клитика при двете ин-
терпретации е различна, а това означава, че те имат различна из-
ходна структура. Този факт е от значение за настоящото изследване,
защото в лингвистичната литература няма единство по този въпрос.
Преобладава гледната точка, че базови за желателните конструкции
са изречения с преходни глаголи, а за безличните желателни конст-
рукции съответно изречения с преходни или непреходни глаголи с
одушевен субект (Коева 2004: 200-206). Ето и примерите, предста-
вени от Св. Коева: Иван пие мляко → Пие му се мляко, Тя не чака
Иван → Не ù се чака, Иван скача → Скача му се. Ако обаче се при-
държаме към схващането, че диатезите са граматични състояния на
глагола и че промяната при тях е само в синтактичната реализация
на аргументите, но не и в семантичните им роли, би следвало още в
изходната структура, т.е. в базовото семантично представяне, да е
налице аргумент с роля експериентор, при това изпитващ желание за
нещо. Аргумент с такава роля обаче присъединява модалният глагол
искам. Той е двуместен, т.е. искам (някой, нещо), и отваря позиция
за желаното действие или състояние, експлицирано с подчинено
допълнително да-изречение. Това означава, че като изходна трябва
да се приеме полипредикативната структура (Петрова 2006: 154-156,
Димитрова 2015):

(14-а) Аз не искам да ям пица.
(14-б) Аз искам да ям ягоди.
(14-в) Аз искам да пуша.
(14-г) Аз искам да танцувам.
За да се представи желаното като предизвикано от лични пред-
почитания или като независещо от волята на някого, т.е. с признак
[– интенционалност], конструкцията се променя чрез присъединява-
не на частицата се към искам, в резултат на което се отстранява аргу-
ментът от подложната позиция. При синтактичното представяне той
се проектира като дателно допълнение: аз искам да → иска ми се да.
При кореферентност на експериентният аргумент с деятеля на подчи-
неното изречение модалният глагол може да не се изрази, напр.:

18

Българските рефлексивни клитики: диатези и синтактична многозначност

(15-а) Не ми се иска да ям пица → Не ми се яде пица.
(15-б) Иска ми се да ям ягоди → Ядат ми се ягоди.
(15-в) Иска ми се да пуша → Пуши ми се (срв. Не искам да пу-
ша [+ интенционалност], но ми се пуши [– интенционалност]).
(15-г) Иска ми се да танцувам → Танцува ми се (но никой не
отива на дансинга).
Въз основа на представения анализ изходна за желателната ин-
терпретация на изречение (13) е следната конструкция:
(16) Не искам да казвам нищо за станалото (→ Нищо не ми се
иска да казвам за станалото → Нищо не ми се казва за станалото).
Пример (13) е доказателство, че зад еднаквата повърхнинна
структура стоят различни генериращи механизми, т.е. различни ба-
зови предикатно-аргументни структури.

Заключение

В работата бяха представени възможните глаголни диатези,
свързани с участието на рефлексивните клитики се и си – реципроч-
на, пасивна и оптативна. Представянето на тези специфични за бъл-
гарския език конструкции, както и на случаите със синтактична не-
еднозначност, би намерило приложение при типологичното изс-
ледване на езиците, както и при изучаването на български език като
чужд.

Литература

БТР 2008: Български тълковен речник, София: Наука и изкуство,
2008.

Димитрова 2015: Димитрова, М. Оптативните конструкции в съвре-
менния български език: свобода и ограничения в образуването им. // Бъл-
гарски език, 2015, № 3, с. 25-37.

Иванова, Градинарова 2015: Иванова, Е.Ю., Градинарова, А.А. Син-
таксическая система болгарского языка на фоне русского. // Москва: Языки
славянской культуры, 2015, 632 с.

Коева 1995: Коева, Св. Семантична и синтактична интерпретация на
реципрочните изречения. //Български език, № 1-2, 1995, с. 160-163.

Коева 2004: Коева, Св. Синтактично и семантично описание на диа-
тезите в българския език // В: Когнитивна граматика на българския и френ-

19

Две култури за единен свят

ския език – описание и формализация. София: АИ Марин Дринов, с. 182-
231.

Коева 2005: Коева, Св. Синтактични трансформации. // В: Аргумент-
на структура. Проблеми на простото и сложното изречение, София: Сема
РШ, с. 104-138.

Мельчук & Холодович 1970: Мельчук, И.А., Холодович, А.А. К тео-
рии грамматического залога (определение, исчисление), Москва: Народы
Азии и Африки, № 4, с. 111-124.

Падучева 1996: Падучева, Е.В. Семантические исследования. Москва:
Языки русской культуры, 1996.

Пенчев 1995: Пенчев, Й. Функции на форманта се/си в съвременния
български език. // Български език, 1995, № 5-6, с. 404-418.

Пенчев 1996: Пенчев, Й. Реципрочни конструкции в български език.
// Списание на БАН, № 4, с. 30-35.

Петрова 2006: Петрова, Г. Семантични роли на кратките дателни
местоимения. Бургас: Димант, 2006, 168 с.

Петрова 2008: Петрова, Г. Функции на клитиките се и си в съвремен-
ния български език. Бургас: Димант, 2008, 140 с.

Wunderlich 1993: Wunderlich, D. Diathesen. // Syntax. Ein internationals
Handbuch zeitgenössischer Forschung, vol. 1, Bd.J.Jackos et.al. (ed.), de
Gruyter, Berlin, New Jork, 730-747.

20

Биографичният метод ... в обучението по българска диалектология

Кремена Дюлгерова

докторант към Институт за български език – БАН
[email protected]

.................................................................................

Биографичният метод като способ (начин)
за разкриване на връзката между българската

и руската специализирана литература
в обучението по българска диалектология

Биографичният метод през последните години придобива все
повече голяма популярност в България. Той акцентира вниманието
върху индивидуалния жизнен опит и дело на отделния автор. Това е
един начин, който дава възможност за по-задълбочено и обширно
проучване на библиографична (специализирана) литература в дадена
сфера на образованието. В този метод се разглеждат биографията и
личността на даден автор като значими моменти от неговия живот и
творчество. Задачата на изследването е да представи и приложи
иновативни подходи в обучението по диалектология чрез компонен-
тите на биографичния метод, а и като начин за разкриване връзката
между българската и руската специализирана литература. Предмет
на работата е компонентната система на биографичния метод, при-
ложена в езикознанието. Като начало биографичният метод насочва
вниманието върху живота, който е живял даденият автор. Например
в учебника на Стойко Стойков „Българска диалектология” проф.
Максим Сл. Младенов представя в уводната част биографски данни
за живота, работата, научните интереси и постижения в областта на
езикознанието на проф. Ст. Стойков; времето, в което е живял и
писал авторът, за да може студентите и читателите да осмислят по-
лесно неговия принос към диалектологията. Това ни дава основание
да считаме, че методът има място и сред езиковедските науки.

При изучаването на дисциплината българска диалектология от
студенти, преподавателите във висшите учебни заведения могат да

21

Две култури за единен свят

приложат компонентите на биографичния метод с цел да се засилят
интересът и творческата активност на студентите.

Основните компоненти на биографичния метод, които могат да
бъдат приложени в обучението по диалектология, ще бъдат посоче-
ни по-долу. На първо място е лекцията; тя като метод служи за съ-
общаване на нови знания. Всеки преподавател определя вида на
лекцията, която ще представи пред студентите. В комбинаторика с
нея могат да се приложат следните биографични форми:

– биографични екскурзии – чрез тях студентите могат да съпос-
тавят диалектни думи, например с руските диалекти нога–крак (За-
падна и Югоизточна България и руският паралел нога; кликам–
викам (Шуменско) и рус. кликатъ; он–той (Западна България) и рус.
он [6, с. 29 -30];

– теренни екскурзии – интересът е насочен към самостоятелна-
та работа на студентите. Правят се опити за анализи;

Таблица 1
Биографични форми, съпровождащи академичната лекция

Компоненти Приложение Резултати
Биографични Посещение до Института
екскурзии за български език, Наци- Познания за видовете
оналната или регионал- речници, Диалектната
Теренни ните градски библиотеки. карта на българския език,
екскурзии Представяне на методите за Атласа на българския
за проучването на даден език, както и Славянския
Заключителни говор лингвистичен атлас
бележки Посещение на разглеж-
даната диалектна област, Създаване на добри прак-
опити за събиране и ана- тически умения на сту-
лиз на диалектен матери- дентите при анализ на
ал даден диалект. Тук се
обръща внимание на
Задаване на реферати, фонетичните, морфоло-
доклади и др. на студен- гичните и лексикалните
тите по даден диалект особености в сравнение с
или диалектна област книжовните
Създават се умения за
самостоятелен анализ на
изследван говор. Засилва
се творческата активност
на студентите

22

Биографичният метод ... в обучението по българска диалектология

– заключителни бележки – студентите представят новопридо-
битите знания пред колегите си или на студентски научни конфе-
ренции.

Чрез изучаването на биографията на даден автор можем да
проследим и мястото на други славянски трудове по българска диа-
лектология. Например при разглеждането на лексикалната система
на българските диалекти групите храни, животни и пр., прави впе-
частление, че тези лексеми са присъщи и с руските – офцъ овца и
рус. овцъ; шут ъ без рога [7], общославянско название, лексемата е
отбелязана и в книгата на Клепикова, Г.П. Славянская пастушеская
терминология, [5, с. 76] по данни на КДА (карта № 185) северная
граница их разпространения – в пределах Черновицкой обл. доходит
до р. Днестр. – шутий (шут əй, шут а) обозначает ‘(животное) без
рогов’. Название за овца, която ражда за първи път, е първестинъ –
производно от числителното редно. Лексемата е и общославянска,
отбелязана в книгата на Клепикова, Г.П. Славянская пастушеская
терминология, [5, с. 50] в южноукраинских говорах перв’íстка ‘овца
которая окотиласъ первый раз’ в нижнем течение р. Дунай [5]. Така
нагледно ние можем да проследим българските и руските езикови
паралели.

Това дава основание да формулират следните изводи:
Преподавателите да се запознаят с формите на биографичния
метод, системно да ги прилагат в обучението по диалектология, като
по този начин ще допринесат за по-голям интерес от страна на сту-
дентите. Представянето на по-обширна и по-голяма библиография
ще засили научния интерес към дисциплината, ще провокира жела-
ние за изследователска работа.
Подходящ способ за привличане вниманието на студентите и
развиване на творческата им активност е възможността да се възла-
гат постоянно теренни задачи, да се организират биографични, те-
ренни екскурзии и др.

Смятам, че ако биографичният метод намери място сред инст-
рументариума на езиковедските дисциплини, той ще може да доп-
ринесе за обогатяване наизследователските умения у студенти и
преподаватели.

23

Две култури за единен свят

Литература
1. Дюлгерова, К. Биографичният метод в литературното образование.
// Образование и технологии, 2013, том III, бр.8, с. 72 -75.
2. Енчев, М. Изучаване биографията на писателите в училище. София,
1980.
3. Зимина, Н. Типы и модели биографических личностей. // Известия
Саратовского университета. 2009. Т. 9. Сер. История. Международные
отношения, вып. 2.
4. Кирнозе, И. Биографический метод в системе „литературе”. // Вест-
ник НГЛУ, 2009, кн. 8, 101-109.
5. Клепикова, Е., Славянская пастушеская терминология. Ее генезис и
распространение в языках карпатского ареала. Москва, 1974, Наука, с. 76 -
255.
6. Стойков, Ст. Българска диалектология. С., БАН, 1993.
7. Стойков, Ст., М. Младенов. Упътване за проучване лексиката на
местен говор. С., изд. на БАН, 1971.
8. Терзиева, М. Изучаване биографията на писателя в началното учи-
лище – методически проекции и иновационни практики. // Образование и
технологии, 2012, кн. 3, 300-302.
9. Терзиева, М. Прилагане на биографичния метод в подготвителна
група с оглед спецификата на литературното обучение. // Сборник на Шес-
та национална конференция „Водим бъдещето за ръка”, Варна, 2013, с. 83-
85.
10. Хаджов, И. Методика на обучението по български език. С., 1944.

24

Г. П. Стаматов – бездомникът с ръкописи и пламенно сърце

гл. ас. д-р Илиана Иванова

Университет „Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас
[email protected]

.................................................................................

Г. П. Стаматов – бездомникът
с ръкописи и пламенно сърце

В „Pro nova domo suo” Георги Порфириев Стаматов заявява в
своя прословут телеграфен стил: „България не ми е родина – отечест-
во” и се самоопределя като „бездомник с ръкописи и пламенно сър-
це” [1].1

Роден през 1869 г. в гр. Тираспол, Херсонска губерния (Руска
империя), потомък на български преселници, Стаматов, както пише
А. Филипов, „всъщност е бил закърмен с условията и психиката на
руския живот, и езикът, на който той най-напред заговаря, мисли и
се учи – е руският език.” [3] В спомените му, предадени от Вера
Бончева-Балабанова, Стаматов споделя начина, по който е осъзнал,
че има български корени: „Родителите на майка ми, небогати, живе-
еха широко. Собствена голяма къща и много пристройки из двата
двора: бахчи, лозя. Роднини много. Чичовци, вуйчовци, братовчеди
и братовчедки. Много често през пребиваването си там чувах да
говорят на някакъв чужд за мене език и не подозирах, че той е
всъщност моят роден език. Но тази ваканция пред мене се разкриха
нови хоризонти. Аз узнах, че не съм русин, а българин, син на Бъл-
гария, току-що освободена от турско иго.” [4] 2

Пристигайки в България през 1882 г., а впоследствие нареждай-
ки се сред имената на родните писатели, Стаматов обаче сякаш не

1 В кратката си автобиография „Към младите читатели” Стаматов ще заяви
отново: „Роден съм в Русия – не познавам живота на българското дете” [2]

2 Според С. Султанов „тези страници от биографията му са най-бедни” поради
факта, предаден му от близки на писателя, че „той не е обичал да разказва за детст-
вото и юношеството си, не е желаел да се връща назад в миналото си” [5].

25

Две култури за единен свят

успява напълно да се впише в българската действителност. Гледната
точка на чужденеца остава за него водеща при възприемането на
процесите в българската действителност и българската литература.3
А чужденецът, по думите на Шютц, „се превръща по същество в
човек, който е принуден да поставя под въпрос почти всичко, изг-
леждащо безвъпросно за членовете на групата, към която се стреми.
За него културният образец на групата, към която се стреми, няма
авторитета на изпитана система от предписания и това е така, ако не
за друго, то поне поради факта, че той не участва в нейната жива
историческа традиция, по силата на която се е формирала групата.”
[8]

Както е очевидно от гореспоменатото, Стаматов се е формирал
под въздействието на друга група, друга среда – рускоезична, друг
културен образец – руският. Осъзнаването, че е потомък на друга
група, към която би трябвало да принадлежи, става постепенно:
срещите с роднини в Одеса и Акерман, със съученици-българи (сред
които и други бъдещи видни имена като Алеко Константинов и Ге-
орги Кирков) в Южнославянския пансион на Тодор (Феодор Нико-
лаевич) Минков в гр. Николаев, заминаването за България и живота
там. И въпреки това той сякаш остава с усещането за непринадлеж-
ност към българската среда.

Това е едно от най-вероятните обяснения за своеобразното
„аутсайдерство” на Стаматов, който докрай остава „чужденец” в
България. Както споделя той в една от бележките си: „В България
станах офицерин, писател, съдия. Живея тука 45 години. А се чувст-
вам чужденец”.[9] В някои от разказите на Стаматов по отделни
фрази и изрази неволно се прокрадва това негово усещане. В „Лари-
нов” например четем: „От много къща не се разваля – казват бълга-
рите (курсив мой)...”, вместо „казваме ние” и т.н. Тук ясно се усеща

3 Проблемът за „чужденеца” Стаматов е „оповестен”, според К. Лукова, за
пръв път в статията на А. Страшимиров от 1907 г. в сп. „Наш живот”, кн. 6 и 7. В
изследването си за Стаматов К. Лукова също отделя специално внимание на негова-
та „другост” – личностна и наративна. „Така маркирана, „чуждостта” на Стаматов
остава неизследван проблем и предизвикателство за българската литературна нау-
ка” – констатира изследователката [6]. Настоящата статия се старае също да засегне
този проблем, като разшири наблюденията по посока на паралелите с руската лите-
ратура. Много точно определение дава и Р. Йовева, като нарича Стаматов „чужде-
неца, аристократа с тънко многозначно остроумие, с висока култура, с проникваща
навсякъде наблюдателност”, комуто нашенецът не би простил, дори би осъдил на
забвение и за идните поколения. [7]

26

Г. П. Стаматов – бездомникът с ръкописи и пламенно сърце

отделянето от общата група, маркирана чрез националната идентич-
ност.4 Тази му позиция обаче му позволява идеално да се справи с
ролята на наблюдател и коментатор на някои прояви, свързани с
народопсихологията на българина, така както чужденецът често
забелязва по-ясно това, което остава незабелязано и недооценено от
местния. Въпреки че цената за откровено изказаното мнение е скъпа,
особено когато е изречено с острия и пиперлив език на сатирика. Тя
често е предопределена от отхвърлянето и неприемането от страна
на групата, обричането на самота и бездомство. Л. Стоянов доуточ-
нява, че „драмата” на писателя се състои в следното: „неговата твър-
де голяма култура не се погаждаше с туземната некултурност и от-
там студенината между него и обществото. Скептик и отрицател, за
него смисълът на всичко беше този страстен анализ на обществения
организъм, който трябваше да го убеди отново и отново в неговите
изводи.” [11] В този ред на мисли като интересен асоциативен при-
мер се явява един не особено популярен Стаматов разказ, озаглавен
именно така – „Чужденец”. Всъщност „чужденецът” в разказа е едно
изоставено „красиво, едро, черно куче”, което се разхожда между
пъстрата тълпа на площада и реагира на случващото се по своя, ку-
чешки, начин. „Чужденецът изглежда да е куче от сой, но никой не
го прибира”, защото „градът не обича чужденци” [12] – звучи тъж-
ната равносметка на автора, който сякаш се идентифицира със
съдбата и чувствата на бездомния пес.

Стилиян Чилингиров си спомня за Стаматовия начин на изразя-
ване следното: „Това беше единственият от българските писатели,
който беше дошъл от чужда страна не в родината си, а от родината
си в чужда страна, населена с негови сънародници. Българин по
рождение, той беше и по детски впечатления, и по образование на-
пълно не българин. Тази му особеност се налагаше на всяко, дори не
дотам наблюдателно око и не дотам чувствително ухо. Изговорът на
българските думи остана до края на живота му с чисто руска отсен-
ка, особено в изговора на меките съгласни; руска си остана и в мно-
го отношения и фразата му. И като чете човек късия му, отривист

4 Спомените на Г. Константинов го потвърждават: „Както в разказите си, тъй
и в разговори с приятели Стаматов често употребяваше „българи”, „българска рабо-
та”... като че беше друга националност. Това се дължеше на обстоятелството, че
беше роден и израснал в Русия /.../ Роден език му беше руският. Български бе нау-
чил след 1882 година. Това не му попречи да бъде един от най-добрите ни писатели
и патриоти.” [10]

27

Две култури за единен свят

език, без да ще почва да се пита дали Стаматов не предпочита лапи-
дарния стил от страх да не се забърка в българската фраза с нейния
многообразен по форма и по вид глагол?” [13]. Румяна Йовева обаче
отрича подобни съмнения относно недоброто владеене на българс-
кия език от Стаматов: „Аргументът, че нечленуваните форми са до-
казателство за влиянието на руския език, е не особено състоятелно,
защото, ако сравним две редакции на разказ, ще видим, че Стаматов
безпогрешно употребява в първата членуването и съвсем умишлено
го премахва във втората. По този начин се проявява склонността на
писателя към експресивност на стила /.../ Друг е въпросът, че за
Стаматов руската литература е нещо много повече от образец, от
школа... Присъствието на руския език в творчеството му не може да
се разглежда само на лексикално и стилово равнище. То е някак в
начина на мислене, в избора на проблематика, в зрителния ъгъл, в
житейската философия, в интереса към душевността.” [14].5

Решил да стане писател в България, Стаматов търси своя еталон
сред представителите на руската литература и култура. Тази инспи-
рираност от руската класика обаче се различава от въздействието,
което тя оказва и на други български писатели, защото при Стаматов
тя е изначално възприета и формирана чрез езика, възпитанието и
културните образци в най-ранните му години. Макар и овладял
впоследствие добре българския език, свикнал с български изрази и
фрази, видимо е, че самото мислене у Стаматов продължава да про-
тича съобразно устройството и светоусещането на руския езиков
код. Любопитни в този аспект са наблюденията на Ст. Божков6 от-

5 Тук могат да бъдат добавени и свидетелствата на К. Константинов: „Произ-
ходът и възпитанието му бяха придали на неговия изговор една мекота, присъща на
руския език: в разговора си той употребяваше доста русизми („черезчур”, „шчепе-
тилно”, „нешчастие” и др.), женските имена почти винаги бяха умалителни – „Аня”,
„Леночка”, „Маня”, Сонечка”, – а за себе си обичаше да го наричат „Жорж” [15] А
К. Гълъбов си спомня, че любими изрази на „Стаматич”, както са го наричали в
компания, били „падлец” и „галубчик” (рус. „подлец” и „голубчик”) [16]

6 В много от досегашните изследвания за Стаматов и в спомените на негови
съвременници се споменава за влиянието на руския език, литература и култура;
връзките, с които никога не прекъсва. Във военното училище в България, в което
учи по волята на баща си, учителят му по литература също е руснак – Александър
Петрович Хитров. Той си поръчва книги от Русия „от Ломоносов до съвременници-
те”, които Стаматов чете [18]. Също така при ученето си в Женева, общува с предс-
тавители на руската общност и техни семейства. Благоговее пред музиката на рус-
ките композитори (Чайковски, Глинка, Мусоргски) и т.н. [19]

28

Г. П. Стаматов – бездомникът с ръкописи и пламенно сърце

носно анализа на творческия процес у Стаматов: „Разтворят ли се,
взре ли се човек в неравните, нечетливо написани с червен молив
редове, понякога писани на руски език (курсив мой – И.И.) в тях се
откриват първите наченки на много от разказите на Г. П. Стаматов.”
[17]

Съвременници и изследователи, изреждат имената на любимите
му руски автори (Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Достоевски,
Гончаров, Толстой, Чехов и др.), сравняват сатирата на Стаматов с
тази на Салтиков-Шчедрин. „Все тези писатели са извели Стаматов
от бита и са обърнали неговия поглед към възможностите за твор-
ческо пресъздаване живота на града, с неговите особени условия,
психологически типове и динамика. Те са му разкрили и техниката
на разказното изкуство, изострили са погледа му, развили са качест-
вата на неговата сатира. От никоя друга чужда литература Стаматов
не се е увличал толкова много, колкото от руската; тя е оставила
най-дълбоки и трайни следи у него, макар че посредством богатата
преводна книжнина на руски Стаматов да се е опознал и с другите
европейски литератури.” [20] Писателят често взема различни моде-
ли и похвати, познати ни от творбите на големите руски класици, но
ги използва за обрисуването на живота в българския град, за да пре-
създаде образа на българския чиновник, военен, слуга.

Любовта на Стаматов към руската литература и култура е пове-
че от явна. Вера Бончева-Балабанова си спомня как при честите по-
сещения в нейния дом, на чаша кафе, Стаматов с часове и е четял
Пушкин и Лермонтов в оригинал, превеждал и пояснявал някои мес-
та от текстовете, и често избухвал „с възторга на откривател”, когато
нещо много го е впечатлявало. [21] Известно е, че Стаматов е започ-
нал още в пансиона да пише стихове (първоночално на руски език),
но както споделя пред Вера Балабанова, „щом разбрах, че не съм
Пушкин, унищожих всичко.” И като доказателство за присъщия му
максимализъм задава въпроса: „Какъв смисъл има да пишем като
халваджии?” [22] Тук в съзнанието ми веднага възниква асоциация с
първото печатно стихотворение на Пушкин „Към приятеля стихот-
ворец”, в което бъдещият велик поет на Русия призовава към осъз-
наване на високата и отговорна роля на поета и че не всеки, който
може да създава рими, ще остане с тях в съзнанието на потомците.
Вероятно добрият познавач на Пушкиновата поезия е възприел не-
говия съвет, затова и се ориентира преди всичко към белетристика-
та.

29

Две култури за единен свят

Въпреки многобройните споменавания за паралели с руската
класика, няма сериозно изследване, посветено на тази тема. Може би
единствено А. Филипов се опитва малко по-подробно да засегне
въпроса, като пише за силното влияние на Лермонтов върху Стама-
тов като личност и творец: „Все пак, у Стаматов ние бихме могли да
посочим [наличието] на известен брой елементи, които ни отвеждат
към личността и прозаичните произведения на Лермонтов. Със своя
аристократизъм, със своя демоничен песимизъм, изобщо с цялата
прелест на своите дълбоко романтични живот и творчество, Лер-
монтов не е останал чужд на Стаматов, намерил е известен отглас в
неговия дух; навярно тъкмо затова, защото има известни черти на
сродство между двамата.” [23] Като Лермонтов Стаматов не понася
светското лицемерие, царящия навсякъде маскарад, който прикрива
истинските лица на участниците в него. По отношение на конкрет-
ните възможности и осъзнаване степента на таланта у всеки творец,
Стаматов, верен на своя често вулгарен и язвителен език, заявява:
„Да си Лермонтов и да се смяташ за нещо, разбирам; но да си само
неговите подметки и да носиш шапката му, това ако не е грандома-
ния, не зная какво е. А истинската литература тъкмо от грандомания
няма нужда. Грандоманията е литературен цирей, който, ако не се
пукне, грози лицето; ако пък се пукне – вони.” [24]

Белетристиката на Стаматов е изпъстрена с цитати от руската
литература.7 Част от тях функционират като епиграфи, докато други
са вплетени в самата текстова тъкан. Могат да бъдат посочени
следните примери: „Малков и Славин” (цитат от „Моцарт и Салие-
ри” на Пушкин)8, „Задгробници” (цитиране на Пушкиновото стихот-
ворение „Паметник”, което тук функционира с обратен знак, отново
като символ на „грандоманията” на някои български творци); „Бив-
ши Лермонтов” (сравнение с името на руския поет и сравнение в

7 Изследвани и цитирани са разказите на Стаматов, отпечатани в събраните
съчинения в два тома (вж. [1]). Цитатите са по същото издание.

8 Скърбящият след смъртта на Зора Малков изпада в гневни рефлексии: „Ге-
ний и престъпление са две неща несъвместими!...Кой го е казал това?...Навярно
някой гений... Каква ирония!”. Отново вариация на Пушкиновата „малка трагедия”
„Моцарт и Салиери” се среща и в разказа за живота на българските поети и писате-
ли – „Задгробници”: „Българин и талант са две неща несъвместими”. Дори в едно от
литературните писма на Стаматов се забелязва отново сравнение с героя от Пушки-
новата „малка трагедия” „Моцарт и Салиери”: „Като Салиери, побеснял, се разхож-
дах из стаята и честна дума ти давам, да би могло, незабелязано, безнаказано – бих
го отровил без колебания.” [25]

30

Г. П. Стаматов – бездомникът с ръкописи и пламенно сърце

текста с друг велик класик на руската литература – Достоевски)9,
„Малкият Содом” (с епиграфи от Пушкин и Некрасов)10; „В миши
дупки” (с епиграф от „Премъдрата кротушка” на Салтиков-
Шчедрин)11, и т.н. Имението на старшия офицер, в което преместват
Димо в разказа „Вестовой Димо”, е сравнено с това на руски помеш-
чик, с домовете на Собакевич и Ноздрев от „Мъртви души” на Го-
гол. В разказа „Никудов” има цели фрази на руски: „Денег нет, кре-
дит нет, где б их нам достать?” и т.н. Примерите са достатъчно мно-
го, за да онагледят казаното, но е необходимо допълнително и по-
подробно изследване, което ще бъде обект на бъдещи разработки.
Прави вречатление обаче, че Стаматов в много от случаите променя,
адаптира цитатите, казано иначе, подхожда творчески към тях.

Темата „Русия” не излиза никога от сърцето на Стаматов. Ако
перифразирам един известен афоризъм на Елин Пелин, ще кажа, че
Стаматов напуска Русия, но тя никога не го напуска. В разказите си
той многократно търси начин да направи сравнение със своята ро-
дина, мислено да бъде с нея, да съпостави нейния образ с този на
търсеното отечество. Така например в „Записки на един мой познат”
има припокриване между автор и повествовател в текста. Похватът,
който Стаматов използва, за да предаде своите собствени впечатле-
ния, пътувайки към и из София, е като се скрие зад маската на свой
познат. Той също е родом от Русия, прави паралели с руската исто-
рия12, с времето на Павел Първи, визира сложните отношения на
Стамболовия режим с Русия и пр. Именно тогава и самият Стаматов
е уволнен от военна служба „по собствено желание” (заради русо-
филските си убеждения). [27]

9 „Я попитай някой българин какво ще избере: да бъде Достоевски или главен
секретар?”

10 „Все это плод/Ума холодных наблюдений/И сердца горесных замет.” (пе-
рифраза на края на пролога към „Евгени Онегин” на Пушкин); „Бывали хуже вре-
мена/ но небыло подлее” (първа част от Некрасовската поема „Съвременници”,
озаглавена „Юбиляри и триумфатори”. Самата фраза принадлежи на писателката
Н.Д.Хвощинска, но именно чрез цитирането и от Некрасов тя придобива популяр-
ност и се превръща в крилата).

11 „И так прожил премудрый пискарь ровно 100 лет” (не напълно точен цитат
от приказката на Шчедрин).

12 По спомените на съвременници Стаматов е бил голям познавач на руската
история, в т.ч. и в литературните и варианти. К. Елисеев си спомня как Стаматов е
впечатлявал със знанието „наизуст” на цели пасажи от „Война и мир”. [26]

31

Две култури за единен свят

Пътуването към родината в текстовете на Стаматов понякога е
дори буквално. В разказа „С научна цел” Райков е изпратен в коман-
дировка в Русия. Съдбата на героя е изцяло обвързана със знакови
имена на руски писатели и/или техни персонажи. Той си спомня, че
като студент в Русия е бил арестуван от руските жандарми, чувствал
се е като Чернишевски, имал е планове като Инсаров. Споменаване-
то на Тургеневия герой създава алюзията за автобиографичност,
разкривайки, по всяка вероятност, и някои дълбоко лични преживя-
вания на самия автор. Тук може да бъде споменат и явно автобиог-
рафичният текст „От Женева до Саратов”. През 1900 г., като студент
в Женева, Стаматов предприема пътешествие до Саратов, където по
това време живеят родителите му. Когато пристига на руска земя, в
съзнанието на разказвача зазвучават прословутите думи от Пушки-
новата поема „Руслан и Людмила”: „Здесь Русский дух, здесь Русью
пахнет.” На митницата „жандармският” полковник е напълно обър-
кан от сложния случай на пътешественика: „Роден в Русия – българ-
ски поданик. Бащата българин – руски поданик... Синът живее в
България – учи се в Женева – бащата служи в Русия... Ничего не
понимаю!... И аз взех да не разбирам”. Обговарянето на преплетени-
те идентичности и съдби довежда и самия повествовател до осъзна-
ването на сложната ситуация, в която е поставен от съдбата. Прене-
сено към автора, думите сякаш визуализират обърканите му светоу-
сещания, свързани с определянето на националната идентичност и
принадлежност. Излизайки на воля, пред него се открива „Бессиль-
ная и Всесильная Матушка Русь... Друг въздух – инак се диша”. То-
ва са думи, които би казал човек, завърнал се в родината си. Усеща-
нето за свобода тук се противопоставя на чувството за потиснатост
на много от героите в разказите на Стаматов. Отвореният финал
обаче завършва въпросително и отново разколебава чувството за
категоричен отговор: „Оставих родителите млади...братя и сестри –
деца...почти 20 години не съм ги виждал...” Този пътепис, съдържащ
автобиографичните бележки на автора, е изключително показателен
по отношение на колебанията в самоопределението на Стаматов кой
е той: българин или руснак? Навярно този въпрос го е мъчил цял
живот. Едно негово признание звучи рязко и категорично: „По кръв
може би да съм българин, не по ум – най-малко по душа.” [28] Ста-
матов постоянно копнее за Русия, стреми се към нейния простор,
език и култура. Като писател в България обаче той милее и страда за
нейната нелека съдба. А после тъжно осъзнава своето бездомство:

32

Г. П. Стаматов – бездомникът с ръкописи и пламенно сърце

„Разочарованието от България. Русия – 1 ½ година. И тука, и там
чужд” [29]13

Стаматов често е представян като мизантроп и мизогин. В
действителност зад неговата жлъч се крие голяма болка за „фатално-
то несъвършенство на плътта” [31] – болка, от която са страдали и
най-големите имена в руската литература. Не случайно Стаматов е
пиел много, опитвайки се чрез алкохола да притъпи непоносимото
страдание за човешкото несъвършенство, а и вероятно за своето
бездомство. Но нито изливането на тази болка на листа, нито алко-
холът успяват да я премахнат. Всичките му герои, които не са под-
леци и нагаждачи, страдат като своя автор, пият или се самоубиват
(емблематичен пример е кап. Митя Абаров от „Малкият Содом”),
защото „честният човек си остава чужденец в своя дом и в своето
Отечество.” [32]

Тръгнал от Родината си към своето Отечество, да търси и проу-
мее корените си, вероятно зареден с голяма доза младежки ентусиа-
зъм и идеализъм, при сблъсъка си с реалността Стаматов се разоча-
рова и се превръща в самотен, саркастичен наблюдател и комента-
тор. Както беше споменато в началото, пристигайки в Кюстендил,
Стаматов се самоопределя като „скитник – бездомник с два багажа –
ръкописи и пламенно сърце”. И като че ли такъв остава и до края.
Макар много от ръкописите впоследствие да се превръщат в печатни
издания, пламенното сърце продължава да страда, разпънато в онази
„ничия” земя – между Родина и Отечество.

Литература

1. Г. П. Стаматов. Съчинения в два тома. Т. 2. С., 1983, с. 501.

2. Пак там, с. 489.

3. Александър Филипов Г. П. Стаматов // Български писатели, т. 6
<http://liternet.bg/publish10/afilipov/gstamatov.htm> 20.07.2016.

13 Р. Йовева обръща внимание на разказите на Стаматов за руските емигранти
в България: „Сюжетите им са някак лично преживени. Фактът, че авторът не комен-
тира причината за трагичната съдба на руснаците в България, а дискретно, по чо-
вешки внушава трагедията им, говори, че емоционална дистанция няма. Не писа-
телско, а човешко съчувствие звучи в тези наброски”. [30] Имал е намерение да
пише и разказ със заглавие „Между Сцила и Харибда” за живота на белогвардеец,
но текстът е недовършен.

33

Две култури за единен свят

4. Вера Бончева-Балабанова. Между разговори и писма. Срещи с Ан-
тон Страшимиров и Георги Стаматов, С., 1993, с. 168.

5. Симеон Султанов. Г.П.Стаматов – атентаторът срещу стара Бълга-
рия // Незавършени разговори, С., с. 79.

6. Калина Лукова. Г.П.Стаматов – между същностите и привидности-
те. Казанлък, 2007, с. 21 и 304 -326.

7. Румяна Йовева. Георги П. Стаматов. За някои страни от поетиката
на разказа. С., 1985, с. 10.

8. Алфред Шютц. Чужденецът. С., 1999, с. 12.
9. Г. П. Стаматов. Посоч. съч., Т. 2, с. 514.
10. Стоян Михайловски. Алеко Константинов. Г. П. Стаматов. В спо-
мените на съвременниците си. С., 1963, с. 444.
11. Пак там, с. 475.
12. Г. П. Стаматов. Посоч. съч., Т. 1, ср. 499.
13. Стоян Михайловски... Посоч. съч., с. 401.
14. Румяна Йовева. Посоч. съч., с. 6.
15. Стоян Михайловски... Посоч. съч., с. 418.
16. Пак там, стр. 427.
17. Г. П. Стаматов. Посоч. съч., Т. 1, с. 516.
18. Стоян Михайловски... Посоч. съч., ср. 360.
19. Пак там, с. 371.
20. Александър Филипов. Посоч. съч.
21. Вера Бончева-Балабанова. Посоч. съч., с. 139.
22. Пак там, с. 151.
23. Александър Филипов. Посоч. съч.
24. Стоян Михайловски... Посоч. съч., ср. 402.
25. Г. П. Стаматов. Посоч. съч., с. 495.
26. Стоян Михайловски... Посоч. съч., с. 465 .
27. Г. П. Стаматов. Посоч. съч., с. 507.
28. Цит. по Симеон Султанов. Посоч. съч., с. 79.
29. Цит. по Калина Лукова. Посоч. съч., с. 306.
30. Румяна Йовева. Посоч. съч., с. 73.
31. Йордан Бадев. Г.П.Стаматов // Златорог, г. VI, кн. 5-6, стр. 233 //
Цит. по Калина Лукова. Посоч. съч., с. 24.
32. Румяна Йовева. Посоч. съч., с. 75.

34

Евгений Иванович Попов и его связи с болгарскими толстовцами

ЧАСТ ВТОРА

История

35

Две култури за единен свят

36

Евгений Иванович Попов и его связи с болгарскими толстовцами

д-р Eфим Агарин

ННДУ „Н. И. Лобачевски”, Нижни Новгород, Руска федерация
[email protected]

проф. дпн Маргарита Терзиева

Университет „Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас
[email protected]

.................................................................................

Евгений Иванович Попов и его связи
с болгарскими толстовцами

Появление и развитие толстовского движения в Болгарии в на-
чале XX в. естественным образом привело к установлению контак-
тов между болгарскими и русскими толстовцами. В то же время
заметное увеличение числа последователей Л. Н. Толстого внутри
самой России в 1900-е и 1910-е гг. имело следствием расширение их
интернациональных связей с единомышленниками. В особенности
это касалось именно толстовцев из Болгарии, которая после родины
Толстого по праву может считаться второй страной, где толстовство
„получило широкое признание как важный фактор национального
подъема культурного и нравственного уровня личной и обществен-
ной жизни” [13, с. 267]. По этим причинам многочисленные кон-
такты болгарских и русских толстовцев остаются значимой страни-
цей истории толстовского движения в обеих странах. Вместе с тем
эти контакты носили не формальный, а, прежде всего, личный ха-
рактер, так как были связаны с деятельностью отдельных последова-
телей Л. Н. Толстого. Одним из первых русских толстовцев, позна-
комившихся с болгарскими единомышленниками, стал Евгений
Иванович Попов (1864-1938). Он, несмотря на свою долгую и
трудную жизнь, оставался верным толстовским идеалам до самой
своей смерти, хотя и самокритично признавался уже на склоне лет:
„Я сам считаю, что жизнь моя прожита попусту и ни в каком случае
не может быть образцом для кого-нибудь, тем не менее описание

37

Две култури за единен свят

моих ошибок, промахов и прегрешений может быть предостереже-
нием для кого-нибудь” [7, л. 1].

Е.И. Попов родился в семье небогатого дворянина И.А. Попова,
занимавшегося торговлей вином, и дочери полтавского чиновника
А. П. Новакович. Успешно окончил военную гимназию в Москве, но
от военной карьеры отказался и поступил вольнослушателем в уни-
верситет. Ввиду ранней смерти отца и необходимости содержать
семью был вынужден работать железнодорожным служащим. Но в
1883 г. оставил службу и поступил в Московское техническое учи-
лище, а через год женился на девушке из состоятельной семьи Е. А.
Зотовой. По собственному признанию Е. И. Попова, его „душевное
состояние постепенно все изменялось к худшему. Семейные непри-
ятности, праздность, отсутствие увлекающего дела, недовольство
жизнью, – все это сливалось в какую-то тоску” [7, л. 49].

Находясь в этом состоянии, он через своих друзей-толстовцев
А. П. Залюбовского и Н. Л. Озмиздова знакомится с произведениями
Толстого, а в 1886 г. и с ним лично. С этого момента Е. И. Попов
кардинально меняет свою жизнь – оставляет училище и предприятие
своего отца, обучается сапожному ремеслу, ищет возможности за-
ниматься земледельческим трудом, а в 1889 г. окончательно расхо-
дится с женой из-за образовавшейся разницы в их взглядах. Попов
принимает участие в первых толстовских общинах в Дугино, Тверс-
кой губернии и в Шевелево, Смоленской губернии, учит сапожному
ремеслу других толстовцев. Один из его учеников А. С. Буткевич
оставил о нем весьма ироничную характеристику: „Высокий, худой
с ликом, словно сошедшим с иконы, с невозмутимым ясным, словно
не от мира сего, взглядом, он всей фигурой своей напоминал не то
апостола, не то аскета, подвижника. Был он лентяем, в чем сам бла-
годушно признавался” [1, л. 49-50]. К этому периоду относится на-
чало опытов Е. И. Попова по созданию т.н. „хлебного огорода” –
способа ведения хозяйства, который принес ему известность в толстов-
ских кругах и подробно описан им в специальной брошюре [см. 11].

После скорого распада первых толстовских общин Е. И. Попов
занимается литературно-издательской деятельностью, обучением
детей, активно распространяет сочинения Л.Н. Толстого. В 1897 г. за
антимилитаристскую агитацию и поддержку кавказским духоборам
был выслан в Прибалтику, затем жил в семье Е. Н. и Н. Г. Вульф в
качестве воспитателя детей, а в начале 1905 г. отправился с ними в
Швейцарию.

38

Евгений Иванович Попов и его связи с болгарскими толстовцами

Именно здесь состоялось его первое знакомство с болгарскими
толстовцами Х. Досевым, Д. Кацаровым и Д. Жечковым, с которыми
они образовали в 1906 г. нечто вроде небольшой толстовской об-
щины в имении Т. Л. Толстой близ г. Лозанна в местечке Ла Кроа
сюр Лютри. Сам Е. И. Попов с большой теплотой вспоминал о своем
участии в этой колонии, а его общение с болгарскими участниками
продолжалось в течение всей его жизни. После этого Е. И. Попов и
П. И. Бирюков занимались обучением детей русских эмигрантов в
т.н. „русской школе” в Женеве в 1907-1908 гг. А в 1908 г. Е. И. По-
пов вместе с Х. Досевым совершает поездку в Болгарию, прожив
около 6 недель в Софии и в Бургасе и познакомившись с другими
болгарскими единомышленниками. Определенный интерес у Е.И.
Попова вызвала история толстовской общины в Алан-Кайряк (с.
Ясна Поляна), организованной в 1906 г. его новыми друзьями и уже
практически распавшаяся к моменту посещения им Болгарии [8, л.
95; 9, л. 21-35].

Результатом этих, принесших пользу, контактов стала его напе-
чатанная книга „Мысли о воспитании”, которая, вероятно, была
опубликована в 1906-1907 г. издательством „Возрождение”, а пере-
водчиками были или Христо Досев, или Димитр Жечков. [16].

Общение Е.И. Попова с болгарскими толстовцами продолжа-
лось и после его возвращения в Россию. Во второй половине 1908 г.
он вместе с Х. Досевым жил в воронежской усадьбе В. Г. Черткова,
где, по сведениям полиции, они содействовали „в деле напечатания
и рассылки по России, в Болгарию, Сербию и Персию... запре-
щенных изданий графа Л. Толстого” [6, л. 185]. После работы у Черт-
кова Досев отправился на Кавказ, а Попов – в общину Н. А. Шейер-
мана на хуторе Высокий близ с. Лисичанск Екатеринославской гу-
бернии, где, кроме практики хлебного огорода, занимался
привычным для себя делом – обучением детей толстовцев.

После распада этой общины в 1912 г. Попов некоторое время
находился в Москве. Здесь в мае 1913 г. в квартире Е. И. Попова
жил известный болгарский толстовец и социалист Г. С. Шопов, ко-
торый будучи объектом пристального внимания полиции распрост-
ранял тогда революционную литературу [5, л. 26].

С 1913 г. Попов вновь поселился в другой колонии Н. А. Ше-
йермана – соседском поселении при станции Люботин, Харьковской
губернии. Короткое время с ним проживал другой болгарский толс-
товец – Х. Килифарский [10, л. 31об.-32]. Любопытно, что благодаря

39

Две култури за единен свят

Попову, знакомство Х. Килифарского с Н. А. Шейерманом продол-
жилось и впоследствии. В 1924 г. Шейерман упоминает его как
участника т. н. „Интернационального братства”, созданного братья-
ми Шейерманами толстовского общества, и говорит о его планах
создать толстовское поселение у себя на хуторе, в Болгарии [12, л.
5об.].

В августе 1914 г. Е. И. Попов вел переписку с заключенным в
одесском полицейском участке болгарским толстовцем Саввой
Кръстевым [Кристевым], который скрывался в России под именем
Василия Иванова. Как сообщалось полицией, „Савва Кристев родил-
ся в городе Тырново в 1892 году, где и окончил гимназию, а затем
поступил в Императорский Московский университет под именем
Василия Поп-Иванова. Савва Кристев, как он заявил, по своим
личным убеждениям не может отбывать воинской повинности и
потому он, с целью скрыться от таковой взял у своего товарища в
Болгарии Василия Поп-Иванова его паспорт, с которым и прибыл в
Москву для продолжения образования, но там был арестован” [3, л.
243-243 об.].

С началом Первой мировой войны, как можно судить, личные
контакты Е.И. Попова с болгарскими толстовцами сокращаются и
уже не возобновляются ввиду сложной внутренней обстановки в
самой России – революции, Гражданской войны, сложной для толс-
товцев внутриполитической ситуации в советский период истории.
Вместе с тем он по-прежнему продолжал переписку со своими бол-
гарскими друзьями. К примеру, работая в лазарете Московского
вегетарианского общества в декабре 1914 г. в письме Д. Кацарову он
рассказывает об обстановке в стране: „Война у нас всем надоела и
всех мучает душевно. Никто не понимает – зачем она. Раненые и
выздоровевшие неохотно возвращаются на места действия. Пребы-
вание их в частных лазаретах дает им возможность отдохнуть от
дисциплины и открыть глаза на действительность. Были протесты
против войны, есть арестованные и ведутся следствия. Отказы от
службы по религиозным причинам систематическим продолжаются”
[4, л. 29].

Имя Е. И. Попова продолжает присутствовать среди авторов
толстовского журнала „Возрождение” в Болгарии. В 1932 г. в книж-
ке 4 напечатана его статья „Современные приказы для выполнения и
воспитания”. В Международном сборнике „Лев Н. Толстой 1828-
1910-1935”, редактированном Стефаном Андрейчиным и Йорданом

40

Евгений Иванович Попов и его связи с болгарскими толстовцами

Ковачевым, помещены его воспоминания под заглавием „Пешком с
Толстым в Ясной поляне”. [15].

Сам Е.И. Попов до 1925 г. жил на том же хуторе Н.А. Шейер-
мана близ Люботина, затем – в Новоиерусалимской общине толс-
товцев, а закончил свою долгую жизнь в коммуне „Жизнь и труд”,
располагавшейся тогда уже в Алтайском крае СССР и являвшейся
фактически последней крупной толстовской колонией на террито-
рии страны.

В Болгарии Н. Шейерман первым сообщает о новой толстовс-
кой коммуне, сформированной из трех групп поселения: индивидуа-
листов, участников в сдружении и обособленной христианской об-
щины. Редакция журнала „Возрождение” опубликовала адрес для
корреспонденции и посылок: „Жизнь и труд, Кузнецк, ящик 4”, а
также и многозначителное замечание, чтобы в письмах не коммен-
тировались политические вопросы, дабы избежать неприятностей с
властями.

В номере от 24 апреля 1932 г. газета „Свобода” (№ 396) сооб-
щает, что открыт фонд „Русские содружники”, который помогает
коммунарам с родины Льва Толстого. Первыми, кто отозвался фи-
нансовыми средствами, были Генчо Пирев и Анна Цанова. Редакция
указывает, что подготовлены и отправлены 10 кг семян овощей, ко-
торые через Берлин найдут своего адресата в Кузнецке. [15, с. 214-
215].

Коммунары в Сибири получают одно из изданий болгарских
толстовцев – газету „Свобода”. В ней публикуются некоторые из их
писем; через газету они получают и ответы на поставленные ими
вопросы, сопоставляют свои взгляды об образе жизни в колониях,
обмениваются стихами и притчами. Почти в каждом из них вспоми-
нается Е. И. Попов. Он радуется всеобщему уважению и, вопреки
преклонному возрасту, исключительно активный. В письмах к Й.
Ковачеву, рассказывая о школе в коммуне, Е. И. Попов делится:
„Все в этой школе должно быть построено заново – и выбор предме-
тов, и учебники, и пособия, и методы преподавания, сообразно тому,
что наша школа должна подготавливать людей для свободной нрав-
ственной жизни”. Кроме школьных, он занимается и рядом других
дел: дает идею о водопроводе, разучивает с коммунарами большой
песенный репертуар – песни толстовцев, индийские гимны, мело-
дии, любимые народовольцами.

41

Две култури за единен свят

Смерть Е. И. Попова – большая потеря для болгарских толстов-
цев, которые через газету „Новая жизнь” (1938, №19) сообщают
своим сомышленникам эту грустную новость. На страницах издания
помещено письмо из России – от сына Вл. Черткова и от участника
коммуны „Жизнь и труд”, подписанное инициалами А.С. – вероятно
это Анна Степановна Малород. [15, с. 215-216].

Символично, что 1938 г. – год смерти Е. И. Попова стал еще и
годом ликвидации этого земледельческого поселения [см. 2]. Види-
мо, неудачи толстовства на родине, которые Попов наблюдал на
закате своей жизни, привели его к надеждам, что новый, спра-
ведливый мир зародится где-либо в другой стране. В письме к Й.
Ковачеву от 20 июля 1934 г. Е. И. Попов писал: „Л. Н. Толстой не
раз писал и говаривал, что он уверен, что спасение миру придет че-
рез славян... И я не могу не радоваться, когда вижу, что искры ново-
го света стали вспыхивать то у нас в России, то в Америке через
духоборов, – а теперь новая попытка осуществления Нового века,
жизни без насилия, у вас, опять в славянской стране” [цит. по: 14, с.
173].

Литература

1. Буткевич, А. С. Воспоминания о Л. Н. Толстом и о толстовстве. //
Научно-исследовательский отдел рукописей Российской государственной
библиотеки (НИОР РГБ). Ф. 599. К. 1. Ед.хр. 10. 74 л.

2. Воспоминания крестьян-толстовцев, 1910-1930-е годы. Сост. А. Б.
Рогинский. М., Книга, 1989, 480 с.

3. Дело по наблюдению за последователями Л. Н. Толстого, о толс-
товцах, отказавшихся от военной службы и т.д. // Государственный архив
Российской Федерации (ГАРФ). Ф. 102, о.о. Оп. 240 (1910 г.). Д. 123. 248 л.

4. Дело по наблюдению за деятельностью последователей Л. Н. Толс-
того („толстовцев”). //ГАРФ. Ф. 102, о.о. Оп. 240 (1910 г.). Д. 123 прод. 75
л.

5. О болгарском социалисте Георгии Стоилове Шопове. // ГАРФ. Ф.
102, о.о. Оп. 243 (1913 г.). Д. 357. 26 л.

6. Об отставном штабс-ротмистре Владимире Григорьеве Черткове. //
ГАРФ. Ф.102, о.о. Оп. 226 (1898 г.). Д. 227. 199 л.

7. Попов, Е.И. „Моя жизнь” – краткая автобиография, часть 1. // Рос-
сийский государственный архив литературы и искусства (РГАЛИ). Ф. 508.
Оп. 1. Ед.хр. 269. 116 л.

42

Евгений Иванович Попов и его связи с болгарскими толстовцами

8. Попов, Е. И. „Моя жизнь” – краткая автобиография, часть 2. //
РГАЛИ. Ф. 508. Оп. 1. Ед. хр. 270. 105 л.

9. Попов, Е.И. „Моя жизнь” – краткая автобиография, часть 3. //
РГАЛИ. Ф. 508. Оп. 1. Ед. хр. 271. 102 л.

10. Попов, Е.И. Письма. // НИОР РГБ. Ф. 345. К. 82. Ед. хр. 41. 77 л.
11. Попов, Е. И. Ручное земледелие и хлебный огород. М., Посредник,
1911, 136 с.
12. Шейерман, Н. А. Письма Горбунову-Посадову И.И. К письму от 8
февраля 1924 г. приложены устав общины „Интернациональное братство –
семья служения любви в свободе”. // РГАЛИ. Ф. 122. Оп. 1. Ед. хр. 1537. 11
л.
13. Эджертон, У. Толстой и толстовцы. // Новый мир, 1989, №3, с.
266-267.
14. Терзиева, М., Н. Иванова, Т. Иванова. Поглед върху толстоизма в
България. Бургас, Димант, 2003, 196 с.
15. Терзиева, М. Толстоизмът в българската педагогическа теория и
практика. Дисертация за присъждане на научната степен „Доктор на педа-
гогическите науки”. Бургас, 2005.
16. www. nationallibrary.bg

43

Две култури за единен свят

доц. д-р Елена Гончарова

Пятигорски държавен лингвистичен университет, Русия
[email protected]

проф. дин Диана Радойнова

Университет „Проф. д-р А. Златаров”, Бургас, България
[email protected]

.................................................................................

Експлоатация на археологическото богатство
на регионите за развитието на авангарден туризъм

Археологическият туризъм е разновидност на историко-култур-
ния туризъм, чиято основна цел е посещение на места, в които са
експонирани археологически ценности – музеи, музеи на открито и
археологически разкопки. Практически това е един от най-старите
видове културен туризъм [10], който обаче се радва не само на не-
пресекващ интерес, а и на своеобразен ренесанс през последните
десетилетия.

Изследването на профила на съвременния турист демонстрира
съвсем нови параметри. Динамичната процесуалност в съвременно-
то постмодернистично общество обективно променя очакванията на
потребителите и превръща „обикновения” турист в „културен ту-
рист”. Повишените очаквания и потребности на съвременните ту-
ристи извеждат на преден план именно културните ресурси на от-
делните страни и региони като мощни притегателни центрове на
огромни човешки потоци. През последните две десетилетия именно
културните центрове и дейности в техните разнолики проявления са
гравитационните ядра на туристическото търсене.

Нарастващата синергия между културата и туризма е стимули-
рана от динамичните промени в туристическото търсене, каквито са
нарастващият интерес към културата най-вече като източник на
идентичност и диференциация в глобалния свят и повишаващите се

44

Експлоатация на археологическото богатство на регионите ...

нива на културен капитал, стимулирани от подобряване на общокул-
турните компетенции на населението и в частност на туристите [11:
35].

В същото време обаче инхибиращите групи на домакините съ-
що трябва да вървят в синхрон не само с количествено нарасналото,
но и с качествено промененото търсене от страна на „културните
туристи”. В постмодерния свят пътуващите с цел туризъм търсят не
просто „наблюдение”, а и сравнително по-задълбочено познание, а
също и „преживяване”, „потапяне” в света, в който са дошли, макар
за кратко (или търсят това съ-преживяване тъкмо защото са за крат-
ко).

Немалка роля за интензифициране на туристопотоците има и
уникалността на страната или ареала, който туристите посещават.
Именно тази предпоставеност дава възможност за едно паралелно
изследване на културно-историческите топоси и начините на тяхно-
то експлоатиране в два региона – Ставрополският край в Русия и
Бургаски регион в България. И двата са богати на история и култура,
и двата заемат ключови геокултурни позиции, и двата се намират в
региони, в които културният туризъм все още не е разгърнал напъл-
но своя потенциал.

Множество са паралелите между географските ареали на Став-
рополски и Бургаски регион и техните исторически богатства.

Ставрополският регион е люлка на множество народи и племе-
на, населяващи от хилядолетия Северен Кавказ. За това свидетелст-
ват множество гробници, могили, поселищни останки, древни хра-
мове, които се срещат буквално навсякъде по долините на реките
Кубан, Подкумка, Кума, Калауса и на техните притоци.

В околностите на Кисловодск се намират реликти още от къс-
ния палеолит. На територията на Ставропол са разкрити паметници
от майкопската култура (близо до планината Бештау), катакомби (на
брега на Чограйското водохранилище), от кобанската култура (в
самия град Ставропол, в село Александровское и в Пятигорие).

Ранната скитска култура впечатляващо се демонстрира в един
комплекс, разкрит край село Алексеевско, а зрялата скитска история
се разгръща около селата Александровское и Новозаведенное. В
района на Кавказките минерални извори са разкопани множество
гробни съоръжения, които са съотносими с некрополите в елинисти-
ческите полиси в Крим.

45

Две култури за единен свят

В околностите на град Ставропол, който се явява столица на ре-
гиона, са открити множество археологически находки, датирани от
първото хилядолетие пр. Хр. до края на първото хилядолетие сл. Хр.
Сред тях са оброчището от Клин-яр близо до Кисловодск, могили от
VII до I в. пр. Хр. до село Новозаведенное, голямо селище на Злат-
ната орда на татарите край Маджари в Будьоновски район и др.

В Шпаковски район също има огромен потенциал от археоло-
гически обекти. На цялата територия на района се намират повече от
20 могили, принадлежащи на кобанската култура, в които са разкри-
ти и няколко погребения, отнесени от археолозите към IV-III в. пр.
Хр. Артефактите, намерени в гробовете, са уникални.

През територията на Ставрополския край е преминавал и Вели-
кият път на коприната, който тук е имал две разклонения. Едното е
вървяло по течението на реките Калаус и Кума. В района на съвре-
менния град Будьоновск около Х в. се създава голямо селище, из-
вестно като Маджари. От Маджари Пътят на коприната е вървял по
долината на река Кума до притока и Подкумка в района на съвре-
менния град Георгиевск. А между селцата Лисогорско и Незлобной
на десния бряг на Подкумка се намират следи от аланско поселище.

Друго разклонение на Великия път на коприната е минавало
през района на Пятигорск, откъдето е поемало към съвременния
град Есентуки. Тук Пътят отвеждал към планината Бик, край плани-
ните Змейка и Развалка към днешния Кисловодск. На този отсек от
Пътя са открити останки от средновековни селища, известни под
имената Томузлов, Клин-Яр и Римгора.

Макар и по-малък по територия, Бургаски регион достойно мо-
же да съперничи на Ставрополския. В това отношение е достатъчно
да бъдат споменати само няколко топоса, които обграждат админис-
тративния център на областта: Несебър, Созопол, Бургаските мине-
рални бани и нос Форос.

Несебър е неголям, но изключително старинен град на около 35
км северно от Бургас. През 1983 г. ЮНЕСКО включва старинния му
квартал в Списъка на паметниците на Световното културно наследс-
тво. Той е един от най-древните градове на Европа, основан преди
около 3200 години. Дългото му и славно историческо съществуване
натрупва археологически останки от времето на траките, Римската и
Византийската империя и българската държава. Атрактивни архео-
логически останки са крепостните стени, построени от траките още
в VІІІ в. пр. Хр., а след това надграждани и укрепвани от елинските

46

Експлоатация на археологическото богатство на регионите ...

колонизатори през V в. пр. Хр. Туристите могат да видят и останки
от ранновизантийски терми, строени през VІ в. сл. Хр.

Но безспорно най-впечатляващо е храмовото богатство на Не-
себър. Неслучайно го наричат „Енциклопедия на източно-
православната църковна архитектура”. Смята се, че в града е имало
над 40 храма, от които и до днес са запазени конструкции. Най-
старинна е „Света София” (Старата митрополия) от V в. От периода
ХІ-ХІІІ в. е църквата „Свети Стефан” (Новата митрополия). В бли-
зост до нея се намира недостроената, но изключително красива цър-
ква „Свети Йоан Алитургетус” от ХІV в. В центъра на Стария Несе-
бър се извисява един от най-добре запазените храмове от Среднове-
ковието – църквата „Христос Пантократор”, строена през ХІІІ-ХІV
в. и с всички елементи на зрялата византийска архитектурна школа.
Други достъпни за туристите и изключително интересни храмове,
строени в периода VІ-Х в., са базиликата „Богородица Елеуса”, цър-
квите „Света Параскева”, „Свети Спас”, „Свети Димитър”, „Свети
Йоан Кръстител”, Храмът „Свети Архангели Михаил и Гавраил”.

Созопол днес е малък град на 20-тина км южно от Бургас. Въз-
никва като елинска колония през VІ в. пр. Хр. Сред забележителните
му археологически богатства са крепостните стени на древния град,
антични бани от V-VI в. пр. Хр., некропол със стотици погребения,
богати на гробни дарове, рядко срещана чернофигурна керамика,
раннохристиянски храмове още от IV в., както и колекции от камен-
ни и оловни котви и щокове (второто-първото хилядолетие пр. Хр.),
антични и средновековни амфори.

Форос е бил оживено пристанище на едноименния полуостров
на юг от Бургас, което днес вече не съществува като населено място.
Най-ранните градежи тук са от ІІІ в. Вече напълно е проучен мону-
ментален епископски раннохристиянски храм от края на V – начало-
то на VІ в. Крепостната стена също е почти изцяло запазена до висо-
чина 1.3 м, както и две правоъгълни кули от римско време. Разкоп-
ките разкриват и гробове от християнски некропол, фрагменти от
белоглинена керамика от ХІ-ХІІ в., сграда с хипокауст от ІІІ-ІV в. В
най-западната част на полуострова са открити основите на една жи-
лищна и две административни сгради, както и богата римска вила от
първата половина на ІІІ в.

Подобно на Ставрополския край, и Бургаски регион е бил
щедро одарен от природата с лечебни горещи извори, които от неза-
помнени времена са привличали хора от различни етноси. Акве ка-

47

Две култури за единен свят

лиде, Термополис, Мегали Терми са били имената на селището око-
ло минералните води в различни исторически периоди. Археологи-
ческите разкопки категорично доказват, че те са били известни още
в неолита (VI-V хилядолетие пр. Хр.). Траките направили до извори-
те най-почитаното в региона „светилище на трите нимфи”, което
векове наред привличало много поклонници. Минералните бани са
посещавани от Филип II Македонски, от ромейските императори
Юстиниан I и Константин IV Погонат, привличали български владе-
тели като кан Тервел, както и османския султан Сюлейман Велико-
лепни. Разкопките на специалистите разкриват остатъци от общест-
вени и жилищни постройки, керамика, оброчни плочки и статуетки.

И в двата изследвани региона археологическите разкопки не са
приключили. Извършва се постоянна проучвателска работа, консер-
вация, реставрация и социализация на културните ценности както на
открито, така и в областните музеи, и в специално построени за цел-
та местни туристически центрове.

Тези историко-културни богатства на двата региона от гледна
точка на туристическия бизнес формират един нов тип туристически
продукт. Археологическите старини започват да функционират като
много специфична стока (на туриста не се продава самият обект, а
нематериалната му стойност, която се извлича от неговото „използ-
ване”: естетическа наслада, културно обогатяване, усещане за съп-
рикосновение с нещо свещено, за духовно пречистване и т.н.).

Според изследователите на тази проблематика „стойността” на
дадена културна ценност се влияе от няколко нейни характеристики:

– уникалност и естетизъм на обекта;
– способност на приемащите групи да го предлагат и експони-
рат като желана туристическа дестинация;
– съпровождащи аспекти на културата-реципиенд, напр. ниво
на гостоприемство на местните хора, степен на квалификация и
компетентност на обслужващия персонал, развитие на инфраструк-
турата на страната/региона [12: 28].
По отношение на първото необходимо условие и двата региона
безспорно предлагат уникални и красиви археологически обекти,
които са разкрити, естетизирани, консервирани и реставрирани не
само за нуждите на науката Археология, но и за постигането на една
удовлетворителна туристическа визия. Държавните и общински ин-
ституции са инвестирали много средства в постигането и.

48