2 Съставител: Александър Иванов Автори: Валентина Крачунова, Александър Иванов, Богомил Каров, Елеонора Николова, Ивайло Иванов, Иван Богословов, Илинида Маркова, Катя Кирякова, Любомира Богословова, Маргарита Крумова, Милка Пеева, Паулина Костова, Петя Ризова, Полина Топалова, Росица Тодорова, Татяна Величкова. Фотографии: Михаил Райчев и личен архив Редактори: Валентина Крачунова, Маргарита Крумова, Паулина Костова Художествено оформление и корица: Джулиана Георгиева
3 ВМЕСТО БИОГРАФИЯ Бях на 5 години, когато избягах от къщи, за да отида на училище. Толкова силно беше моето желание, защото можех да чета и да пиша, макар и с печатни букви. Не разбирах защо сестра ми може да ходи, а аз не. Бях си приготвила всичко в една кутия за обувки: тетрадки, моливи, гума, мастило, писалка… Ние живеехме на „Акациите“, а училището (Начално училище „Г. С. Раковски“, което вече не съществува) беше наблизо, до сегашната спирка „Делфинариума“. Там учеше сестра ми. Аз влязох в нейната класна стая и се скрих под чина ѝ, тъй като тя ми каза да си отивам и се разплака от притеснение. Макар че се настаних
4 удобно с всичките си пособия, бях веднага разкрита от нейната учителка и отпратена под конвоя на кака ми, която ми беше много сърдита, че я излагам. За пореден път бях наказана от мама, както се досещате. Кой да знае, че това е било съдбовно решение?! Тази детска мечта се превърна в любов за цял живот. Разбира се, като всяка любов и тази беше придружена от много сълзи, страдания, успехи и възторзи. Ученическите ми години не бяха най-щастливите в моя живот, но се оказа, че са били добра школа за бъдещата ми професия – имам изобилие от примери на прекрасни и ужасни учители. Учила съм се и от едните, и от другите. При цялата ми обич към математиката онези, лошите, все съм си ги представяла като геометрични фигури – с квадратни и правоъгълни глави, с триъгълни лица, цилиндрични тела и кръгове за очи. С пълни глави и празни души. Чиновници с ръкавели. Единственият смисъл от тяхното присъствие в образователната система е да покажат на децата лошата страна на живота, да ги научат какво не трябва да правят. Сигурно и на тях не им е лесно – облъчени са от негативни емоции. Едно трябва да се знае: наскърбената детска душа дълго носи в себе си въпроса „Защо?“, а тъжните детски очи преследват цял живот. Такова признание получих от една моя учителка, която срещнах години по-късно: „По очите те познах, Валентина, те ме преследват и в съня ми.“ Тя поне имаше съвест, макар и късно проявена. За тези учители, чиито имена бих искала да забравя, толкова.
5 Много неща бих разказала за прекрасните си учители, които ми дадоха не само научни знания, но ми бяха пример за честност, почтеност, професионализъм и човещина. Те не се влияеха от това кои са ти родителите, не обичаха „подмазвачите“, възхищаваха се на знаещите, не прощаваха с лека ръка провиненията, уважаваха свободомислието. И се раздаваха с щедростта на духовно богатия човек! В знак на дълбока почит ще спомена техните имена. Учителката ми по математика Вяра Проданова, учителката ми физика Людмила Евтимова, учителят ми по химия Митьо Митев, учителката ми по френски език Румяна Лазарова, големият литератор Иван Минев и класната ми Веселина Александрова, учител по математика, завинаги ще останат в сърцето ми! Завърших гимназията, изпълнена с надежди за бъдещето. Исках да постигна много неща, имах амбиции да се докажа. Винаги съм усещала някаква сила и енергия, вярвала съм в себе си, не съм се щадила. Правила съм успешни и грешни избори, но никога не съм избирала лесния път. На
6 абитуриентския бал написахме своите желания за бъдещето и ги затворихме в бутилка. Повериха я на мен и я отворихме след 10 години. Четяхме желанията си и аз с почуда слушах как моите съученици са мечтали да станат студенти, да се оженят, да отслабнат, да се влюбят… Само аз бях написала следното: „Искам да стана актриса или учителка, за да раздавам на хората голямата обич, която нося в сърцето си“. Тогава не съм знаела, че мечтата ми ще се сбъдне скоро, само след три месеца. 14 септември 1973 година. Предишния ден ми съобщиха, че съм назначена за учителка по руски език в село Градинарово, Варненско. Никога в живота си не бях ходила на село, а като дете страшно исках да прекарам поне една ваканция в някое село. Е, да, ама отидох не за ваканция, а за първата си учебна година като учителка. И ето ме насред село, на 18 години, с дълги коси и къса пола, на високи токчета, че и с лилав маникюр. Само живелите по това време могат да си представят колко неподходящо изглеждах сред този пасторален пейзаж. Почувствах се страшно неудобно, ама кой да ми каже, че хората на село имат други представи за учителя, пък бил той и млад. Та даже майка ми не знаеше за назначението ми, защото по това време
7 беше в София и аз в бързината забравих да и се обадя. Не забравяйте, че тогава ги нямаше днешните комуникации. Заведоха ме в училището, където трескаво се подготвяха за откриването на новата учебна година. Както се казва на руски: „Прямо с корабля на бал!“. Никога няма да забравя срещата си с моя първи директор, Христо Сираков. Грубоват на вид здравеняк със сини очи и пооредяла коса, здрависваше се мъжката и така се държеше. Посрещна ме, сякаш само мен беше чакал, все едно е пристигнала най-опитната учителка. По никакъв начин не показа, че видът ми е смущаващ. От него научих най-много, той стана образец за мен и като учител, и като ръководител, и като човек. Честен, умен, емоционален, сърцат, широко скроен, щедър, отговорен, грижовен, до болка почтен. Почтен към семейството си, към колегите си, към учениците, към хората в селото. Всички го обичаха и почитаха, защото беше вдъхновяващ. Той ми повярва и ме подкрепяше като свое дете. А после се оказа, че е бил само на 33 години. Да бъде светла паметта за него! Може би тук е мястото да споделя, че възрастта няма никакво значение за професионализма. Уменията, знанията, талантът, обаянието, трудолюбието не са функция на възрастта. Само некадърните търсят оправдание в броя на годините – едните щото още били млади и неопитни, а другите – изморени от живота. Когато обичаш професията си, тя те зарежда, тя ти взема много, но и ти дава много. Усещаш, че си потребен, че си полезен, че можеш да променяш живота на много хора. Не спиш по цели нощи заради проблемите на децата, решаваш тежки казуси, ставаш част от чужди животи, споделяш трудни съдби, но получаваш удовлетворение,
8 получаваш уважение, обич, признание. И цветя, много цветя, които греят с чистите детски усмивки. Дори само за една детска душа да се пребориш, само в едни очи да видиш светлина, само на едно дете да върнеш вярата – пак си струва да се посветиш. И така, аз още тогава, на 18 години, реших, че това е моят път, че ще се посветя на тази професия, че няма да избягам при първата буря или когато падне големият сняг, както предричаха хората в селото. Те не очакваха, че освен писалката мога да държа и бичкията и да си нарежа сама 3 кубика метрови дърва, че ще се науча да копая с права лопата, за да помогна на старите си хазяи, че ще бъда първа в гроздобера и на къра, за да садя пипер. А моята философия беше простичка: щом тези хора, прегърбени от труд, които не могат да си пишат името без грешка, могат, как аз, грамотната, младата, здравата девойка няма да мога?! И можах, нещо повече, хареса ми преодоляването на препятствията. Така човек добива самочувствие, увереност, смелост, себеуважение. Ако имам житейско време, ще опиша тези години с интересните хора, които срещнах, с всички абсурди, които преживях, с трагикомичните ситуации, в които животът ме изпита.
9 Работих 7 години по селата, пътувах по 100 километра всеки ден в продължение на 5 години, ставах в тъмни зори, а учех по цели нощи. Завърших успешно първото си висше образование, по-късно моята научна ръководителка, доцент Кърпачева от Великотърновския университет, ми предложи да стана асистент по класическа литература, но съдбата имаше други планове за мен и те бяха свързани с училището. След дълги перипетии успях да се преместя в града. Първо работих в основно училище „Климент Охридски“. Там имах най-прекрасния клас на света – четвърти „А“, 38 ученици, от които 20 отличници. Толкова се заобичахме, че с голяма част от тях се срещаме и досега. Но както става в приказките, вещицата изгонила доброто момиче, а горките деца осиротели. Разделихме се с много сълзи и никога не се забравихме. Виновните получиха своето възмездие от съдбата по най-ужасния начин, затова не искам да се връщам към тези дни на въпиеща несправедливост. Животът е голям учител, ако си добър ученик. Той понякога замества няколко университета, стига да се явяваш редовно подготвен на изпитите.
10 През 1981 г. започнах работа в едно хубаво квартално училище, което се казваше „Бачо Киро“, а след като обединиха двете училища, които се помещаваха в една сграда, стана „Добри Чинтулов“. Така се казва и сега. През осемте години, в които работих там, ми се случиха прекрасни неща и затова имам особен сантимент към това училище. По това време се омъжих, родиха се двете ми любими деца, там създадох приятелства за цял живот, имах обични ученици. Там срещнах учителката Калинка Христова, която стана за мен втора майка, един от големите авторитети в моята професия, жената, която ще пазя в сърцето си винаги. Пак там станах за първи път заместник-директор. За да бъдеш заместник-директор по това време трябваше да се явиш на конкурс. Явих се без особен оптимизъм, защото не бях партиен член. Не стига това, ами имах името на бунтар, изразявах позиции, които сега биха били наречени политически некоректни, че и 3 пъти отказах да кандидатствам за партиен член. На всичко отгоре прекият ми конкурент беше партиен секретар на една варненска гимназия. Макар да нямах надежда, аз се подготвих много отговорно, защото винаги съм считала, че един учител не бива да се излага. А изпитът беше също сериозен, в две части – писмен и устен, състоящ се в събеседване с комисията. Дали защото не очаквах да спечеля или защото винаги съм имала куража да бъда свободомислеща, но аз изложих ентусиазирано възгледите си за развитието и управлението на образователната система. И спечелих. Заслугата за това не беше само моя, а най-вече на председателя на комисията, професор Георги Бижков от Софийския университет, един
11 модерно мислещ учен, с демократични възгледи, който години по-късно стана и мой научен ръководител. Не подценявам и ролята на тогавашния шеф на Варненското образование Коста Базитов, който беше инициатор за провеждането на конкурсите в този формат. Малко по-късно, макар и политически опоненти, ние с него станахме приятели, защото взаимно се уважаваме като професионалисти. Спирам се на този конкурс по-подробно, защото той се оказа начало на моята управленска дейност в образованието, продължила 34 години. Освен това той се проведе буквално в навечерието на големите общественополитически промени, свързани с края на една тоталитарна система. И беше образец за обективно и справедливо проведен конкурс, нещо, което по време на жадуваната демокрация почти не съм видяла. А съм участвала на много конкурси, от двете страни – и като изпитващ и като изпитван. Ако трябва да разкажа само личните си наблюдения, ще бъде обемен труд, посветен на всички човешки мерзости – игри, политически натиск, договорености, пазарлъци, лични разпри… И всичко това в противоборство с малкото истински професионалисти, които са успявали в системата. Да не забравим, че говорим все за хора, които изначално са учители! Нищо чудно, че общественият статут на учители и директори Коста Базитов – приятел на гимназията
12 е незавиден. Цялата държавна машина дълги години „демократично“ работи за това, българското образование да бъде сринато. Образованието, което е било ценност векове наред за всеки българин, бил той беден или богат, сега е набутано в калта. С това няма да се примиря, докато съм жива! И така машината се завъртя и аз попаднах в училище „Елин Пелин“ като заместник-директор. Една година, през която разбрах, че или трябва да приема статуквото, или да напусна. Там бяха свикнали на лежерен режим, пълен либерализъм. То и ученическият контингент предразполагаше, но аз винаги съм имала много по-високи критерии и трудно приемам формалното отношение в работата. Държа да отбележа, че където и да съм работила, винаги съм приемала много сериозно задълженията си. Защото всички деца заслужават отговорно отношение! Последва една година работа в Първа езикова гимназия. Тъй като аз съм учила там и знаех колко сериозен образователен процес имаше тогава, пристъпих с огромно притеснение и вълнение дали ще се окажа на нужното ниво. Може би тогава и там беше най-голямото ми разочарование. Дали заради зародилите се обществени трусове, дали заради слабото управление в този момент, но от моята гимназия нямаше и следа. Някои учители, останали от по-добрите времена все още работеха съзнателно, но повечето демонстрираха самочувствие, което не бе в унисон с натюрела им. Всъщност добро равнище имаше при учениците, но май се разчиташе те да се самообразоват. За съжаление, такава тенденция вече има в много училища. Съдейки по всеобщата неграмотност, демонстрирана в традиционните и социалните медии,
13 основните функции на училището – да ограмотява, да образова и да възпитава, са силно занемарени. Заложеното преди 30 години вече е дало своите горчиви плодове. Дали процесът е обратим?! Амбицирана да противостоя на тези мрачни тенденции и безумните промени, които се извършваха с лека ръка в системата, подкрепена от колеги-съмишленици, кандидатствах и спечелих конкурса за експерт по руски език в тогавашния инспекторат на Министерството на образованието във Варна. Отварям една скоба, за да кажа, че на тази институция сто пъти и смениха името, но никой не се погрижи за същността ѝ. И ако в началото тя имаше значими функции, подпомагащи всички аспекти на учителската дейност и упражняваше различните видове контрол, постепенно се превърна в модерен пощенски гълъб (Казаха ми да ти кажа), после в приемо-предавателен апарат с
14 репресивни функции, в който случайници реализират болни амбиции да бъдат началници. Поради активната намеса на всевъзможни партийни комплексари от всякакви равнища, забързани да реализират мимолетната си власт, тази институция, както и цялото ни министерство загубиха своя авторитет. Жалко за свестните хора, които погрешка попадат в тази месомелачка и не успяват навреме да се измъкнат! Аз също наивно смятах, че мога нещо да променя, спорих с министри, писах открити писма, явявах се на конкурси. Записах и завърших „Организация и управление на образованието“ в Софийския университет, разработих дипломна работа върху макроуправленската структура на образованието, в която изследвах и сравних управленските системи на няколко европейски страни, Русия и САЩ с българската, направих сравнителен анализ и научни изводи по структурата и финансирането на системата – сериозен труд. Предложих разработката си на Министерството и какво мислите стана? Нищо! Никой не прояви интерес даже да я прегледа, нежели да я прочете. „Чукча писатель, не читатель“, както се казваше в оня виц. Тоест, извинявай, ако си се надявал на нещо! Представете си как се чувства човек в такава ситуация. Тенденцията „Да убием ентусиаста, че ни създава работа“ се разви и укрепна във времето. Има една детска игра, в която изскачат човечета, а ти трябва бързо да ги удариш с дървен чук по главата, за да се скрият. Тя сигурно е измислена в нашето министерство, но сто процента се прилага във всички сфери на обществения ни живот. Затуй сме цъфнали и вързали!
15 Постепенно разбрах, че властта на посредствеността няма лесно да се предаде. Тя е удобна за много нечитавци. За времето, през което работех в инспектората, успях да свърша някои добри дела не благодарение, а въпреки гореспоменатите персонажи. Както се казва: „Има луди, ама има и мъдри!“ По моя идея Пета гимназия стана езикова, училище „Д-р Иван Богоров“ стана професионална гимназия по икономика, три основни училища станаха средни – „Васил Друмев“, „Димчо Дебелянов“ и „Неофит Бозвели“. В търчането из Министерството, разработването на документация и късането на нерви до мен бяха авторитетните директори Надя Христова, Донка Мандаджиева, Атанас Чапкънов. Много ми помогна и колегата от Община Варна, Петя Якимова. Дадохме пример как обединени от добри идеи, можем да свършим добри дела. Климатът в инспектората беше психо откъдето и да го погледнеш, но навсякъде можеш да срещнеш свестни хора, имаше и много добри специалисти, изградили се професионално през годините. Държа да отбележа, че експерт се става не с изпит, пък бил той и конкурсен, а с дълга практика, съпроводена с постоянно учене и усъвършенстване. Ето защо бързите и кратки политически назначения на „наш човек“ рушат системата, а дългото присъствие на приспособяващи се „нафталинови“ чиновници я разяждат отвътре. За да не си мислите, че този период ми носи само негативни спомени, ще ви разкажа за най-скъпия подарък, който получих по това време. Дни преди 15 септември мой уважаван познат ме помоли да помогна на едно младо
16 момиче, което учеше за учител, но нямаше възможност да продължи обучението си редовно по финансови причини. Срещата ми с момичето събуди много спомени за бедността, които бях скрила в себе си. Пред мен стоеше едно младо създание с тъжни очи, облечено в старомодни дрехи, вероятно останали от старата ѝ майка, чийто самотен живот споделяше. От бедност бяха спрели и телефона си. Трябваше да ѝ намеря работа, за да се издържа и да завърши последната година от следването си. Имаше едно място за възпитател в близко село, но тя нямаше даже пари за билет. Дадох ѝ, но видях болката от унизителната ситуация, знаех, че това не е решение. Изпратих я с обещанието да направя всичко възможно, за да и помогна. За късмет, след минута ми се обади директорът на едно варненско училище, за да каже, че спешно търси учител по български за една година. Казах само „Чакай!“ и хукнах. Не знам защо реших, че момичето е тръгнало към централния площад, но тичах нагоре на високите си токчета и когато я съзрях, започнах да викам „Колежке!“, защото бях забравила да я попитам за името. Тя пък не се обръщаше, може би защото още не се чувстваше колежка. Трагикомично! Добре, че съм била лекоатлет, пък и тогава бях в отлична форма. Та я настигнах, даже я стреснах, когато я хванах за ръката, защото устата ми беше пресъхнала от тичане и вълнение. Момичето започна работа, обеща ми да завърши в един семестър, защото и двамата с директора бяхме в нарушение, че мястото не бе обявено, а тя беше „нередовен“ учител. Поех този риск, защото винаги съм мислила, че човекът е по-важен от чиновника. В работата понякога не усещаш как времето бързо лети. На първи март в инспектората се появи момичето, не бях го виждала от
17 първата среща и в началото не го познах. Чакаше ме в коридора и изглеждаше пак така притеснено. „Какво стана? Завършихте ли? Защо не се обаждате?“ – засипах я аз емоционално с въпроси, типично в мой стил. „Да – каза тя – завърших, дипломирах се. Знам, че отдавна трябваше да дойда, за да Ви благодаря! Искаше ми се и нещо да Ви подаря, но едва се оправяме с мама‘‘. „Кой Ви иска подаръка?! Вие за каква ме смятате?“ – разбунтува се моето честолюбие. „Не ме разбрахте, аз наистина съм Ви страшно благодарна! Дойдох да Ви вържа мартеничка за здраве. И да Ви кажа, че съм вярваща, редовно ходя на църква и се моля. Разбрах, че имате две деца и всеки път ги споменавам в молитвите си, Бог да ги закриля!“ Успях само да я прегърна, защото сълзите ми рукнаха. Плача и сега, когато си спомням за този безценен подарък. Благодаря на съдбата, че ме е срещала с такива чисти души! И за сълзите, които пречистват и моята грешна душа… През същия „инспекторален“ период съдействах за обединението в директорската гилдия и създаването на Съюза на работодателите в системата на народната просвета (СРСНПБ). Организирах семинари и изнесени обучения за директорите от региона. Като ръководител винаги съм се стремяла към обединение на колегите от дадената общност. И по това време успях. Но в следващите години се появиха серия началници, които трайно разделиха директорите на групички. Разделени са и до ден-днешен. То какво ли и кой да ги обедини? Старата формула за коварно управление, „Разделяй и владей“ се оказва често приложима и в наше време. Така можеш да си запазиш властта, но не можеш да станеш авторитетен ръководител. Когато станах директор,
18 постъпих веднага в организацията, а от 2000 до 2017 година бях председател на Варненската структура. Три мандата бях член и на Националния управителен съвет на СРСНПБ. През всичкото време се опитвах да дам гласност на сериозните проблеми в системата, да бъда конструктивен партньор със синдикати, Община, Министерство, да защитавам правата на директорите в тежката им, отговорна дейност, да придам авторитет на училищната институция. Доколко съм успяла, каква следа съм оставила след себе си, ще кажат другите. Важното за мен е, че останах вярна на принципите си, че с моето мнение се съобразяваха висшестоящите и че никога не съм използвала позициите си за лична изгода! В тази организация се срещнах с много интересни хора – от най-чистосърдечните до най-двуличните кариеристи. Няма лошо – опит! Ако трябва да споделя поне едно име, за което съм благодарна на организацията, това е
19 моята прекрасна, позитивна и зареждаща приятелка Катя Дойнова, директор на 163 ОУ „Черноризец Храбър“ в София. Както вече споменах, докато работех в инспектората, полагах много усилия да обединявам директорите, тъй като през повечето време отговарях пряко за тяхната работа. Всеки месец имахме работни съвещания, а почти всеки петък след обяд при мен идваха едни от най-активните и авторитетни директори, с които надълго и нашироко обсъждахме безкрайните си проблеми и преживявания. Имахме едно неформално общество, обединение на съмишленици, които спореха и купонясваха със страстта и енергията на юноши. Професията ни направи приятели, минавахме през много перипетии и битки, докато завистта не превърна някои в предатели. Предателите нямат имена, защото са се обезличили. На приятелите, с които запазихме взаимното си уважение – благодаря! В това обединение така и не успях да приобщя една директорка, Светла Николова. Тя беше от ярките, понякога скандални индивидуалисти, силно емоционална и често оспорвана. Не беше екипен играч, странеше от колегите си, беше си надянала маската на високомерен и претенциозен човек, често безпардонна в общуването, иронизираща себе си и другите. Защитих я, когато никой не беше до нея и маската падна. Зад нея опознах един човек, безкрайно страдащ от неизлечима болест, уплашен от слабостта си, изтъкан от комплекси, които го карат панически да бяга от хората, превръщайки ги в неприятели. За моя чест ме прие за приятел и сподели с мен душата си. Аз наистина я обичах с всичките ѝ кусури, защото за зло или добро, така мога да обичам. Но тя беше изтъкана от
20 недоверие и страх от предателства, слабости, които някои измекяри около нея успешно подклаждаха, за да я управляват. Същите тези хора отровиха и последните ѝ дни с интриги! Дано душата ѝ, която отлетя твърде млада, да е намерила покой! Тя си отиде на 27 май 1996 година, като ми остави болката от загубата и дълга към едно училище – Хуманитарната гимназия, което за нея беше и мечта, и болка, и убежище. Тогава още не знаех, че и за мен ще бъде същото. Изпратих я и дадох обет. Изпълних го! 1996 година – превратна в професионалния ми път. Като всички високосни години, и тази беше тежка и наситена със събития. На фона на нестабилната политическа обстановка, растящата инфлация, рухващите финансови пирамиди, мизерните заплати, нямаше как човек да се чувства добре. Не бях удовлетворена от работата си, бях получила няколко предложения да стана директор, но не се чувствах достатъчно мотивирана. Чудех се дали няма да е полесно да създам едно училище, отколкото да се боря с цялата система? И тогава съдбата ме постави пред избор – да избера директор на Хуманитарната гимназия. Разговарях с авторитетни учители и директори, отидох на годишния педагогически съвет в училището, за да се огледам за евентуални кандидати. Сред подходящите нямаше желаещи, а сред желаещите нямаше подходящи. След дълги размисли реших, че само аз мога да се справя с тежките проблеми, които се бяха насложили в училището. Споделих с близки колеги и получих подкрепа отвсякъде. Учуди ме подкрепата на институциите, те винаги са си търсили послушковци, а аз хич не съм от тях. Впоследствие разбрах, че някои тогавашни
21 „величия“ са ме подкрепили с надеждата да се проваля. За това имаше всички условия: училището в последните години вървеше на самотек, поради многократното и продължително отсъствие на директорката; колективът се раздираше от конфликти, станали публично известни; голямата нова сграда се беше превърнала в „дядовата ръкавичка“ (там се помещаваха 5 класа на Икономическия техникум, 5 класа на френската гимназия, ателиета по рисуване на училище „Любен Каравелов“, всички кабинети по трудово обучение на Междуучилищния център и за капак – Градската филхармония). Да не пропусна и намиращото се в сградата бомбоубежище, където се провеждаха обучения по гражданска защита на мало и голямо. Съвсем очаквано, в тези смутни времена имаше набор от мераклии за директори, участващи безогледно на всички конкурси (такива има и сега, разбира се). Като им знаех идеите и програмите, какво ли би станало с горкото училище, ако някой беше успял да се внедри?! Примери на съсипия видяхме достатъчно през годините. Виждаме и днес. Трябваше да попреча да се унищожи една институция, която е била замислена с ума и ентусиазма на светли хора! Може би се чудите дали не съм се надценявала, дали не съм била твърде самонадеяна? Не, аз просто съм вярвала в себе си, добре съм познавала качествата и недостатъците си и макар да съм твърде емоционална, винаги съм вземала рационални решения. Освен това съм екипен играч, умея да вдъхновявам, да обединявам и да се боря за каузи, а не за лични интереси, истински обичам и уважавам. И умея да си
22 плащам за всичко, без „да обеднея“. Това много хора тогава не знаеха, а след това не можаха да преглътнат. Човещинка! Та заварих аз цялата тази бъркотия – приемът не беше приключил, някои учители се спасяваха по принципа „Бягството е позорно, но сигурно средство!“, базата беше изключително бедна, нямаше даже тебешири, за техника да не говорим. На всичко отгоре, като зла поличба, си счупих крака един ден, преди да встъпя в длъжност, та превърнах дома си в офис, за да мога да подготвя учебната година. Няма да описвам какво ми струваше всичко това. Не съм се замисляла много за цената, за времето, за безсънните нощи, за стреса. Равносметката се прави накрая, не в началото на пътя. Трябваше да изградя екип, да успокоя хората, да ми повярват, за да започнем заедно да градим дома си – нашето училище. Както споменах, държавата беше в тежка криза, през зимата избухна национална стачка, парите се обезцениха до
23 такава степен, че заплатите ни станаха по 3-5 долара. То не че имаше какво да си купиш, ама имахме семейства, деца, отговорности. И ние, както всички, се включихме в стачката. Аз по закон нямам право да стачкувам и официално го спазвах, но всички знаеха, че съм неформалният ръководител на стачния комитет. Заявих на колегите, че в политически игри няма да участвам и че ще помагам, ако имаме само икономически искания. Със смяната на политическата власт, стачката в страната се спихна. Народът за пореден път плати цената и наведе главата, потънал в мизерия. Икономическите искания и обещания бяха забравени от всички, но не и от нас. Ние с моите колеги тогава станахме колектив, екип от съмишленици, те ми повярваха и аз на тях. Продължихме да стачкуваме един месец! Въпреки огромния натиск на институциите, оказван най-вече върху мен, въпреки обидите на клакьорите, въпреки глада и напрежението сред нас. Имахме, разбира се, и подкрепа. Няма да забравя, че тогавашният началник на инспектората, Георги Танов, неформално ме подкрепи и не се поддаде на натиска да приложи спрямо мен административни мерки. За което винаги съм му била благодарна! За разлика от цялата „демократично синя“ община, начело с кмета-седесар, осребрил надеждите на толкова много честни хора, който подтикваше своето пресаташе, един глупав и неграмотен мъж, да пише нелепости по мой адрес и да ги мултиплицира в медиите. Осъдих го по всички правила на бойното изкуство, но всъщност осъдих машата, а не ръката, която я държи. Не им споменавам имената, защото те са ясни на всички, преживяли кошмарите на 1997 година, когато бяха ограбени последните надежди на хората, повярвали в синята идея. И
24 защото са недостойни! През януари същата година, месеци след като бях назначена, се проведе и конкурсът за директор, който спечелих с чест. Тогава трябваше да се напише тригодишна програма за развитие на училището и да се защити. Написах я и я изпълних до последния ред. Тя беше озаглавена „Реализъм и мобилност“ и се намира в архивите на училището. Впоследствие прерасна в стратегия и очерта възходящото развитие на моето професионално дете – нашата гимназия. Ще спомена само един комичен момент от провеждането на конкурса, за да разберете, че с прости хора не се постигат даже низки цели. В комисията участваше представител на „синята“ общинска власт, известна и досега варненска журналистка, която явно имаше поставена задачка да ме дискредитира. С глупавите си въпроси не успя, та решила с оценките. И ми написала единица на уменията ми да формулирам теза и да я изразя! Не на програмата, която всеки би могъл да реши, че е нереализуема, и което във всички случаи е въпрос на гледна точка, а на уменията ми да се
25 изразявам! Ами то даже и тези, които не ме познават, знаят, че това е едно от нещата, които умея най-добре. За такива хора народът е казал: „Не п…. срещу вятъра!“ Така стартира моето директорстване, така и продължи – постигахме всичко не благодарение, а въпреки. Много скоро училището си стъпи на краката, в колектива нямаше конфликти, макар че винаги е имало достатъчно „чепати“ хора. Ама цветни, духовни, различни – всеки със свое лице – както са казали древните римляни „Разнообразието радва“. Създаването на една общност от личности, взаимно уважаващи се, устояващи своята индивидуалност, беше от основните ми цели. Нищо не можеш да постигнеш сам, ако нямаш подкрепата на екипа си, и ако той не е читав! Като в добрите семейства – трябва да гледаме в една посока, а не да се вглеждаме един в друг! Споделях всичко с всички, открито обсъждахме всички идеи, запознавах колегите с всички перипетии, които трябваше да преодолявам. Празнувахме заедно, поставихме началото на колективното излизане извън града през летните месеци, което наричахме изнесен съвет, квалификация и т.н., но си беше едно разпускане сред природата след натоварената учебна година. И опознаване, и споделяне, и безкрайни разговори за учениците, за проблемите, за перспективите.
26 Сега вече много училища го правят, но ние бяхме първите. И бяхме всички заедно – учители, администрация, помощен персонал – екип! Беше време, когато укрепихме и продължихме добрите традиции и поставихме началото на нови. Традициите са нещо изключително важно във възпитанието, в дисциплинирането, в духовността. Неслучайно найустойчиви са народите с дългогодишни традиции и найуспешно се развиват. Така е и с институциите, и със семействата. Считам за нужно да споделя убеждението си, че традициите не са в спор с модерността и прогреса, както тесногръдо мислят някои. Напротив, те са основите, върху които може да се надгражда, които показват кое устоява във времето и кое не, те са корените на човешкия род. Спокойно мога да кажа, че в нашето училище ценим и пазим традициите, на това учим и децата. Примерите са много:
27 ежегодната Национална конференция по литература, история и философия, датираща от 1993 година, училищният вестник, който, макар и с променено име, се издава почти от създаването на гимназията, Алманахът с ученическо и учителско творчество, започнат като Годишник заедно с конференцията, училищните ритуали по откриване на учебната година, изпращането на випускниците, училищните изложби на учениците, изучаващи изобразително изкуство, Коледните и годишните концерти на учениците, изучаващи музикално и танцово изкуство, Пролетният салон на изкуството и още много изяви, в които всяка година участват стотици наши ученици. Тези традиционни дейности са щафетата, която възпитаниците на училището си подават през времето, изграждайки неповторимия образ на една общност, към която те винаги ще принадлежат. Дано имаме следовници, които да продължат и развият традициите със същата обич, с която ние го правим!
28 Да се опише всичко, създадено в гимназията за 20-те години, когато съм била директор, е невъзможно, пък едва ли е нужно. Но работата се отчита по резултатите, а те със сигурност са впечатляващи. Чисто статистически – от 24 паралелки с около 550 ученици и екип от 42 души, след 20 години в училището се обучаваха над 1600 ученици в 61 паралелки и екип от 158 учители и служители. Цялата база, която постепенно бе освободена от всички настанени ползватели, бе обновявана и обогатявана непрекъснато със средства от бюджета, от дарители и от родителската общност, обединена от Училищното настоятелство. Сменихме цялата дограма на училището, всички подови настилки, изградихме танцовите зали, специализираните кабинети по изобразително изкуство, малките музикални кабинети за индивидуално обучение, концертната зала, новата учителска стая, музейната сбирка, училищния архив, канцеларии, административни кабинети. Кметът Кирил Йорданов открива галерия „Ракурси“ – 1999 г.
29 И всичко това бе обзаведено, модернизирано, боядисвано, поддържано. Почти всичко се е реализирало по моя идея, но с участието на десетки учители и служители. С две свои идеи много се гордея – изграждането на галерия „Ракурси“, превърната впоследствие в артсалон, и стенописа на стената към улица „Генерал Колев“, изпълнен талантливо от известни варненски художници, част от които наши учители. Целта на цялата тази обемна и скъпоструваща дейност беше една – да създадем комфортна и респектираща, светла и чиста среда за учене и работа. Затова не се притеснявах да се превърна в „битолски просяк“, за да намирам средства както за базата, така и за десетките дейности, пътувания на учениците и много други. Създаде се традиция да подпомагаме с наши средства нуждаещите се учители, а със средства на дарители - материално затруднените ученици, особено абитуриентите. Спомням си отлично първия бал, когато помолих всички класни да проучат кои деца се нуждаят от помощ, за да имат празник като другите. Оказа се, че едно момиче категорично не желае помощ и няма да дойде на бала, защото не може да си го позволи. Въпреки че бях дала инструкции за дискретност, за да запазим достойнството на децата, помолих за среща с момичето. Тя дойде на разговора, твърдо решена
30 да откаже помощта от гордост. Отлично познавах чувствата, които изпитваше, защото животът не ми беше спестил нито бедността, нито гордостта. Всячески се опитвах да я убедя да приеме, просто исках да изпита този празник, заслужаваше го. Почти се бях отказала, когато ми хрумна да я попитам дали уважава дарителите, хората, които са готови да помогнат безкористно? „Разбира се!“ – отговори ми спонтанно. „А тогава защо не им позволявате да проявят своята човечност, да намерят смисъл в дарителството, да бъдат добри?“ – попитах аз. Не очаквах такава реакция, тя се разплака, като разреши на сълзите да измият срама на невинния от немотията. Съгласи се и на бала беше прекрасна в своята тиролска рокля на цветя, допълнена с кокетна шапка. На изпращането ме прегърна и каза: „Благодаря Ви, госпожо, без Вас нямаше да имам празник!“. „Не, детето ми – казах и аз – без Вас нямаше да има празник! Вие го позволихте!“. Май и двете бяхме щастливи?! За дългите години след това имаме десетки случаи, в които сме подкрепяли с наши средства ученици, останали сираци или мизерстващи по други причини. Щом са наши деца, значи и грижата е наша! В този дух на добротворство възпитахме и учениците си, те също многократно са участвали и са организирали дарителски дейности.
31 Разказвам за тези неща, тъй като съм убедена, че възпитателната дейност в училище е изключително важна, а в последните години – силно неглижирана, останала само на хартия. Това, разбира се, не е случайно и аз няма да обвинявам само учителите и директорите, защото причините са много по-дълбоки и са резултат на политика, дългосрочна и пагубна за поколения напред. Само бих искала да кажа, че вината за всичко това носим всички персонално! Ако не приемахме процесите безотговорно, оправдавайки се с философията „От мен нищо не зависи!“, сега нямаше да сме на този хал! Когато станах директор, и в нашето училище децата се държаха модерно разпасани. Трябваше много усилия да убедя първо учителите, че „От нас зависи!“, а после да започнем една истинска битка за дисциплиниране на учениците. Сигурно съм провела стотици разговори с децата, за да ги убедя, че спазването на правилата прави живота им по-лесен и по-безопасен, че това се култивира най-лесно в детска възраст и т.н. Съпътстващо трябваше да убеждаваме и родителите им, че правим това за доброто на децата им, а не за да ги тормозим, както често ни обвиняват в обществото злонамерено или от невежество. В тази изтощителна борба за детските души ние нямахме сътрудници в лицето на институциите. Сега нещата са още по-зле! Ще ви разкажа за един общински форум, свикан по повод на скандал с родителите на наши ученици, които изключихме за употреба на наркотици. Случаят беше раздухан в пресата, която се храни със скандали и никак не се интересува кой крив, кой прав. Обвиниха ни във всички смъртни грехове, започнаха проверки от всички институции, за които можете да се сетите, опънаха ни нервите до скъсване, но не ни отказаха. Обърнах
32 се за съдействие към тогавашния кмет Кирил Йорданов и беше сформиран обществен форум за взаимодействие между институциите по идея на Коста Базитов, отговарящ за образованието. На този форум, вбесена от всичко, което преживявахме, произнесох слово, с което се гордея и до днес (жалко, че не е записано). Попитах присъстващите какви са, органи за съдействие или за противодействие на училището? Как съдействат журналистите, които постоянно ни наричат „даскалите“ и създават събирателен образ на обществена утайка? Как ни съдействат полицаите, които непрекъснато ми обясняват, че не отговаряли по „нашия закон“ и спокойно наблюдават пушещи какво ли не и пиещи алкохол деца? Как ни помагат от „Агенцията за закрила на детето?“, като закрилят нечитавите родители, а нас ни съдират от проверки? Как ни помагат социалните служби, на които пишем хиляди писма, преди всяко налагане на санкция на ученика, но които никога нито се появяват, нито пращат вест? Как ни помага нашето министерство, което ни вменява стотици задължения и единици права? За флирта с родителите да не говорим. Всъщност върху училището се упражнява системен психически тормоз от всички тези институции, които по закон трябва да му съдействат. И резултатът е видим с просто око! Тогава ние също се разминахме само с психически тормоз. И продължихме в този дух. Бяхме безкомпромисни към всички, които нарушават Правилника на училището,
33 изключвахме десетки ученици, които, с явната или скрита подкрепа на семействата си, системно го нарушаваха. В резултат броят на учениците растеше! Идваха родители, които казваха, че искат децата им да учат в нашето училище, защото има ред и дисциплина, защото на улицата пред училището не се пуши, както пред другите училища, защото ни се носеше славата, че сме безкомпромисни към всички, независимо колко са богати и властни – примери за това бол! Така разказано, може би изглежда лесно, но не е! Това струва стотици разговори, спорове, често стигащи до разпри с поневъзпитаните, атаки от всички страни, понякога и заплахи. Дълги безсънни нощи на размисъл, валериан и сълзи. Но през цялото време съм била убедена, че ние сме от правилната страна, че така помагаме на децата, че си струват усилията. Вероятно за това въобще не съм си и помисляла да се откажа и защитавах всички учители, които бяха в моя екип и плащаха цената за професионализма си. И съм им безкрайно благодарна, че не ме оставиха сама по този труден път, че съм чувствала тяхната опора, че не се намери предател сред нас! Така порасна доверието помежду ни, а то е задължително за всеки колективен успех! И успяхме! От самото начало на моето управление бяха зададени високи параметри и за учебната дейност. Смятам, че учителят трябва да се развива през целия си живот, да има цели и мечти. За да подпомогнем научното развитие на учителите, започнахме да сключваме договори за съвместна дейност с университети, на част от тях станахме базово училище за практика и научни изследвания на студентите. Сключихме договори със СУ „Свети Климент Охридски“, с
34 ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, ШУ „Епископ Константин Преславски‘, ВСУ „Черноризец Храбър“, АМТИИ „Професор Асен Диамандиев“ – Пловдив. Цяла палитра от интересни дейности сме реализирали заедно – срещи, лекции, изложби, концерти, консултиране. Неформалните връзки, които често се изграждат в такова сътрудничество между учители и преподаватели, даваха своите плодове – учителите съставяха учебни помагала, С писателите Валери Петров и Стефан Цанев Професор Иван Маразов открива музейната сбирка
35 започнаха научна дейност, участваха в научни експедиции и сами започнаха да ги организират, откриваха нови хоризонти за себе си. От друга страна, полза имаше и за самите ученици, участващи в дейностите. Освен че им даваха нови знания, тези контакти правеха по-плавен прехода училище – университет. Бях идентифицирала този проблем при срещите си със завършилите ученици. Те масово бяха стресирани от различните взаимоотношения в университета спрямо тези в училището. И реших, че трябва да ги подготвяме и за това, че там няма да ги обгрижват като деца, нито ще ги изслушват за многото причини, поради които не са си научили урока. Животът си има етапи и за да преминем безболезнено през тях, трябва да сме подготвени. Тази подготовка се извършва от семейството, подпомогнато основно от училището. В процеса на научен обмен често обсъждахме и учебните планове, по които работим, и неудобствата, които те ни създават. Така стигнахме до мисълта да създадем наши, уникални учебни планове, които да не се променят всяка година и да дадат яснота за учебния процес, през който ще премине ученикът, още от самото начало. И ние, екип от учители, подпомогнати от университетски преподаватели, създадохме такива планове за всеки профил, по който се обучаваха нашите ученици. Така започна и новата ни борба за статут, който би ни позволил да ги прилагаме, а това беше възможно само, ако станем национална гимназия. Идеята зрееше отдавна у мен, бях споделила с някои колеги от училище и съмишленици от Министерството, срещнах одобрение. Но съм нямала представа в какво се самовъвличам.
36 На местно ниво мина сравнително добре – първо ни подкрепи с възторг кметът Кирил Йорданов, после получихме добро от началника на инспектората Николинка Даскалова, след това и от Общинския съвет. Рекох си, че има развитие в отношенията с институциите, но не би. Стигнахме до София, до любимото МОН и ударихме на камък. Независимо от авторитета, който училището безспорно си беше извоювал, от съмишлениците сред служителите, които познаваха нашата работа, решаващи се оказаха чиновниците, имащи се за величия, а всъщност притежатели на „дървени глави“. За тях всичко ново е анти, защото им създава работа и изисква мисловен процес. Техният стига само до мисълта за столчето и неговото свято пазене, пък аз имах нахалството да ги тревожа с нови идеи! Както по-късно една видна експертка каза по мой адрес: „Тази пак е намислила нещо!“ и затвори вратата под носа ми. До този момент всички национални училища към нашето министерство бяха обявени за такива по наследство, както Априловската гимназия, Благоевградската хуманитарна гимназия (бивша Солунска). Ние бяхме първите, които трябваше да станат по заслуги. Да, ама не сме софийско училище, а от провинцията. Това за наскоро преселилия се от малкото китно градче „софиянец“, получил протекции за министерското столче по един от многото познати начини, е недопустимо. Ама нали може да го заподозрат в провинциализъм, боже опази! Наложи се да търсим подкрепа от депутатите. Те пък нямат самостоятелно мислене, както и интерес към някакво училище, което не носи никакви дивиденти. За тяхна чест, намериха се хора, които просто познаваха мен и училището, та ни подкрепиха. Винаги ще бъда благодарна на Анелия Атанасова, депутат от
37 Варна и Лютви Местан, тогава зам.-председател на комисията по образование към Народното събрание, които не ни оставиха сами. През май 2003 г. училището ни стана Национална гимназия за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски“, а кметът Кирил Йорданов го наричаше „Шестият университет на Варна“. Дотук добре, но предстоеше най-тежката битка, тази за учебните планове. Министерските кабинети и коридори се превърнаха в деветте кръга на Ада. Разговорите с „дървените глави“ бяха Чистилището, докато преминеш през всичките му тераси, направо се пречистваш. За всички абсурдни ситуации, в които попаднах, мога да напиша роман. Няма нищо по-вредно от висши прости чиновници, увиснали на запетайката на нормативния документ, превърнат от тях в Библия. Те така и не разбраха, че всичко, написано от човек, може да бъде променено за добро. Понеже не бяха виждали подобни учебни планове, просто ги отричаха. Като шопа в зоологическата градина, дето, когато видял жирафа, възкликнал: „Я, такова животно нема, бре!“. Трябваше да преодолеем цялата йерархия и да стигнем до министъра, който лично ги утвърди след дълга защитна реч от наша страна. И лобиране преди това! Буквално ми взеха здравето - един път, след поредното издевателство над моята физика и психика, включващо цял ден чакане пред вратата на едно дребно величие след цяла нощ пътуване във влака, се оказах в
38 болницата по спешност. Разказвам го само защото е илюстрация на „хуманното“ поведение на нашата администрация. Но аз и за това не съжалявам, пак бих го направила, защото ние защитихме най-смислените и работещи учебни планове, по които нашите ученици учиха и се реализираха успешно по света години наред. Времето ще го докаже, сигурна съм. За новия Закон, с който Чиновникът победи Учителя, много ще се говори, защото той просто обслужва чужди на България интереси. Да тежи на съвестта на всички от Деветия кръг! За нашето училище през 2003 година се разкриха нови хоризонти. Започнахме да приемаме талантливи и умни деца от пети клас за ранно профилирано обучение. Имам своя педагогическа теория за начина, по-който трябва да се изгради образователната система, за да развива у детето „навитичкото“ и да изкара най-доброто от него в комфортна среда за учене. Както стана ясно, от такива идеи няма нужда, защото целта не е прогрес. Въпреки административния дискомфорт, който създавахме през повечето време на борците срещу прогреса, ние успяхме да докажем на практика, че сме новатори, че децата ни се развиват успешно, че разкриваме у всяко дете един чуден свят и, съвсем естествено, избрахме своето мото „Ние градим светове!“. През тези години сме получили
39 стотици награди, колективни и индивидуални, на множество национални и международни форуми. Изявите ни бяха найвече в областта на хуманитарните науки – литература, история, философия; на изкуствата – изобразително изкуство, музика, хореография; на спорта – баскетбол, волейбол, хандбал, бадминтон. За нашите ученици бяха създавани условия да участват в научна дейност още от ранна възраст чрез ежегодната национална конференция по литература, история и философия, по време на която те имаха обща работа с водещи учени от българските университети и получаваха компетентна оценка за своя труд. Учениците, които бяха избрали профилирано обучение по история, участваха в археологически експедиции на терен, имаха съвместни работилници със специалистите от варненските музеи. Поставихме началото на фолклорната експедиция в село Аспарухово, която се превърна в традиционна за поколения млади хуманитаристи. Високите резултати на нашите ученици бяха оценени и многократно наградени от Ученическия институт на БАН. Всичко това дължим на научния ръководител Елеонора Николова и организатора и домакин на експедицията Марияна Момчева.
40 През първите години ние финансирахме тази дейност с помощта на училищното настоятелство, а сега вече родителите сами я финансират и даже участват наравно с децата си. Така се създават родолюбиви българи! За тази дейност – възпитание в родолюбие – голям принос има обучението по музикален и танцов фолклор. На традиционните фолклорни конкурси нашите възпитаници просто „помитаха“ конкуренцията. Неведнъж с гордост съм виждала въздействието, което оказват върху публиката, сред която винаги е имало много техни връстници. Душата ми пее, когато на сцената излизат гайдарите на Драгни Драгнев, музикантите на Венелин Мутафчиев, хористите на Радостина Манева и на Петя Драгнева, вокалните групи на Росица Малчева и на Мария Русева. А танцьорите! Ще разкажа само един случай, когато се чувствах безумно горда, заради моите ученици. Бяхме в Китай, на международен фолклорен фестивал, заедно с представителите на още 50 държави от целия свят.
41 Нашите ученици от Представителния танцов състав, водени от прекрасния хореограф и колега Ивайло Иванов, бяха избрани да участват в концерта по закриване на фестивала, висока чест. Представете си голяма открита сцена, ръми ситен дъжд и прави пода пързалка, въпреки усилията на домакините да го подсушават след всяко изпълнение. Излизат динамично нашите деца за шопския танц с кожените цървули и… първият се подхлъзва, пада и повлича другите. Сърцето ми биеше от страх някой да не се контузи, съжалих, че ги пуснахме, идеше ми да изтичам и да си ги прибера. Но това беше само секунда! Станаха като един, хванаха се за поясите мъжката и заудряха крак в стил „Дръж се, Земьо, шоп те гази!“. Публиката изригна в аплодисменти, всички станаха на крака и приветстваха дълго след края българските деца, българския фолклор. А аз просто плачех в унисон с дъжда. Децата ни бяха малки, 14 годишни, но изглеждаха толкова големи и силни с духа си! Като че ли изпълняваха танца на победата на древния български дух, който ни е съхранил през вековете! За такива деца, за един такъв съпреживян миг, си струва всичко, което съм изстрадала. Едно от тези деца, изпълнили „Шопски танц върху лед“, сега е учител в нашето училище. За мен е гордост, че Дилян Галев е мой колега. Може би тук е мястото да отдам чест на моите прекрасни колеги. Неведнъж съм подчертавала, че нищо не бих могла да постигна, ако нямах до себе си толкова изключителни професионалисти. Също така мисля, че ако можеше моят екип да замести министерските чиновници, щеше да настъпи ново възраждане за българското образование. Изграждането, мотивирането,
42 усъвършенстването на педагогическата колегия би трябвало да е приоритет за всеки училищен директор, който мисли за качествено образование. Нашият колектив по време на моето ръководство непрекъснато растеше, защото се увеличаваха и паралелките. Тъй като всяко ново място се обявява публично, манипулаторите тръгнаха да внушават, че имало голямо текучество. А имало текучество, защото аз съм тормозела учителите, по-безумните даже си измисляха, че и физически съм им посягала. Ще отделя няколко реда на манипулаторите, защото всеки ги среща, но не всеки ги разпознава. Този типаж хора винаги са злонамерени, водят се от низките си страсти, хранят се с негативните емоции, които инспирират, но обикновено не са глупави. За да посеят отровата си, те правят внушения за човека, които са съотносими с природата му. Например емоционалният, темпераментен човек е представен като екстремист, бъбривият – като клюкар, мълчаливият – като глупак, любезният става лицемер, общителният – доносник и т.н. Те си имат и тактика за внушение, обикновено тя е свързана със загриженост за събеседника, с трогателно желание да го предпазят. И тъй като егото на всеки го кара да възприема с лекота всичко, което е насочено към неговото добруване, той ги изслушва с внимание. Така се посява съмнението, подозрителността към определения персонаж. После идва заостреното внимание към неговото поведение, придружено с подсъзнателно търсене на посочените негативи. Следва несъзнателно дистанциране от този човек, което ти пречи да го опознаеш отблизо. Персонажът става предмет на мисълта ти, създава ти дискомфорт с неяснотата за личността му, със страха от предполагаеми негови действия, за които си
43 предупреден и които биха могли да ти навредят. Все хипотези без аргументи, факти, доказателства, но… В резултат ти, без да се усетиш, вече имаш негативно отношение към посоченото лице и сам почваш да го сочиш с пръст, повярвал, че така предпазваш и себе си, и другите. Най-лесно податливи са глуповатите, добродушните и честните хора. А най-често обект на клеветника стават тези, които го превъзхождат, които са силни да бъдат свободни. Ами дразнещо е – ти цял живот да се гърчиш, а той разперил криле да лети! Точно по тази схема се опитваха да ме очернят почти през целия ми живот. Разбира се, аз трябваше да намеря начин да предпазя колектива си от тази зараза. Постигах го като допуснах хората да ме опознаят, а това никак не е трудно, защото съм много открит характер и винаги говоря това, което мисля. Това стана стил на общуване и сред учителите. Те взаимно се опознаваха и сприятеляваха, уважаваха се като личности, като професионалисти, изграждаха трайни отношения. За да не прозвучи твърде нереалистично спрямо балканския ни манталитет, ще призная, че сме имали и неудачи, все пак при толкова много хора, подбирани за обща работа, не може да няма пробиви. Но, както сполучливо ме беше успокоила още в началото прекрасната ми колежка Виолета Ненова, като няма почва, те не покълват. Така растеше и се развиваше нашият колектив, обединен от вярата и отговорността, че градим светове. Много бих искала да разкажа за всеки, който е оставил следа в сърцето ми, но това тук не може да стане. Ще спомена с обич и благодарност само няколко имена на учители, дали отпечатък върху развитието на училището с яркото си присъствие: Маргарита Крумова, Татяна Величкова, Елеонора Николова, Полина Топалова, Иван
44 Овчаров, Виолета Вичева, Милка Пеева, Виолета Ненова, Елизабет Габровска, Катя Кирякова, Станка Шестакова, Гергана Калчева, Марияна Жекова, Райна Димитрова, Росица Тодорова, Илинида Маркова, Валерий Тодоров, Деян Урумов, Мария Петрова, Адреяна Янкова, Снежинка Илиева, Цонка Ганчева, Татяна Тодорова, Йордан Йорданов, Марияна Димова, Магдалена Михайлова, Бойко Боев, Юрий Шишков, художниците Киро Янев, Михаил Коевчинов, Красимира Игнатова, Севда Драгнева, Мина Сиракова, Ивайло Т. Иванов, хореографите Ивайло П. Иванов, Теодора Станева, Ина Радева, Деница Петрова, музикантите Димитрина Хинева, Георги Мановски, Генчо Стоянов, Венелин Мутафчиев, Драгни Драгнев, Радостина Манева, Петя Драгнева, Дарина Докторова, Даниела Георгиева, Ани и Тодор Кънева, Антония Маркова, Евгения Истаткова… Приемете, че това е само представителна извадка. Има още десетки, които дълбоко уважавам за това, че всеотдайно раздаваха своите знания и грижа на поколения възпитаници
45 на нашата единствена и неповторима гимназия. С ръка на сърцето ще призная, че винаги съм обичала като свое семейство колегите си – мои спътници по трудния път на съзиданието! И отношенията ни бяха като в една голяма фамилия – спорехме, страдахме, грешахме, извинявахме се, веселяхме се, тържествувахме, но бяхме единни пред чуждите. Никога не съм допускала някой да назидава или да обижда моите колеги, като орлица съм ги пазила. Проблемите си ги решавахме у дома, а не на улицата. Убедена съм, че всеки ръководител трябва да зачита достойнството на другите като свое. Само достойни, зачитани учители могат да бъдат пример за учениците. Щастлива съм, че много ученици, вдъхновени от учителите си поеха по нашия път, че през годините част от тях се връщаха в гимназията вече пораснали. Сега се радвам на моите възпитаници Александър Иванов, Джулиана Георгиева, Дилян Галев и Румен Радев, които се втурнаха с пламенни сърца в нашето море от любов и вдигнаха високи вълни. И те са ярки, затова им пожелавам дълго да осветяват пътя на децата! И да се съхранят! За моето невероятно училище мога да разказвам денонощно и сигурно ще го правя, докато съм жива. През дългите години, които съм му посветила, преживях цялата палитра на човешките чувства – бях обиждана и обичана, клеветена и награждавана, подкрепяна и предавана,
46 страдаща и щастлива. Но никога скучаеща и безразлична! Работата ни взема много, но и ни изгражда. Аз съм благодарна на всеки учител, ученик, родител, с когото съм общувала, независимо от резултата, защото това е опит, а опитът учи. Пък и дава възможност да се опознаеш в различни ситуации, да провериш колко си устойчив, да се претеглиш, за да не се окажеш някой ден недостатъчен. През 20-те години под мое ръководство гимназията се разви като авторитетно училище, фактор във варненското образование, познато в цялата страна. Неведнъж сме посрещали учители и директори от страната, дошли да почерпят от нашия опит, защото бяхме новатори по много показатели. Всяка наша изява беше отразявана и по този начин популяризирана в медиите. Давала съм десетки интервюта по всички въпроси, свързани с дейността на гимназията, а също и с проблемите на образованието в регионален и национален аспект. Освен че се намираме в центъра на града, ние се намирахме и центъра на общественото внимание. Няма училищно събитие, което да не е било зачетено от представители на Министерството, Община Варна, Варненската митрополия, университетите, с които си сътрудничехме, общественици, политици, сдружения, културни институти и др. Редовно сме
47 посрещали делегати и гости на града, активно участвахме във всички градски празници. Увлечени в своята градивна дейност, опиянени от изключителните резултати на нашите ученици и учители, ние работихме с вярата, че нашата съзидателна работа е високо ценена в обществото, за което имахме стотици доказателства. Но не отчитахме едно – нашата тъжна народопсихология, в която завистта винаги е играла главна пагубна роля! Такава е нашата конкуренция: като не мога да те надбягам, да те спъна, за да паднеш! И нас ни спънаха. За целта бяха умело използвани законови средства, залегнали в новия закон за образованието и новите промени в Кодекса на труда. Законът за предучилищното и училищно образование, който години наред беше мъдрен и представен като върховно политическо постижение, не е български по своя дух и не е създаден в интерес на българското образование. Той, цял роман заедно с придружаващите го преписани от чужбина наредби, облича в норма съсипията в българското училище, увеличава администрирането, демотивира учителството, флиртува с децата, освобождава от отговорност родителите. За съжаление, вредите от този закон, които се проектират във времето, ще бъдат видими след години. Много пъти гласно съм изразявала своята позиция, че
48 в образованието трябва да се пипа „с кадифени ръкавици“, а не с кални пръсти! Защото времето назад не се връща и няма как да учим децата повторно, за да си поправим грешките. Така стана, че нашето училище, което беше гимназия с ранно профилиране, не намери формулировка в новия закон. Това много зарадва всички тайни и явни завистници, които провидяха възможност да се освободят от конкуренцията. За целта, както е по учебник, първо трябва да се отреже главата, тоест да се отстрани директорът. Не си мислете, че мръсниците действат импулсивно, напротив, те дълго обмислят и подготвят удара си. За целта беше използвана приетата поправка в Кодекса на труда, допускаща да бъде едностранно прекратен трудовият договор с лице, което е придобило право на пенсия поради стаж и възраст. Дето се вика, като си работил от дете, а не си се мотал, че и не си умрял млад, ами имаш нахалството да живееш и да задаваш високи мащаби, на ти сега! Операцията беше извършена с мерак – бях спешно уволнена по телефона от началничката на Инспектората на 26 май 2016 г., часове след като бях оперирана и излизах от упойка в болницата. Оставям без коментар тази високо хуманна дейност, реализирана от хора, които се наричат учители и имат претенциите да управляват образователната дейност. Дано са живи и здрави дълго време, за да имат шанс да се срещнат със съвестта си! Този удар беше насочен не само към мен, но и към моето любимо училище. Атаките срещу него продължиха на всички нива. Стигна се до рядко единомислие между партийните служители в Общинския съвет, които с пълно болшинство (като болшевики) гласуваха Националната гимназия на Варна, с която довчера се гордееха и обсипваха с лаври, да бъде
49 превърната в обикновено средно училище! Без нито един глас против или въздържал се! Аферим, ашколсун, машалла! А после един от тези „герои“ ми обясняваше, че щото, видите ли, ние така сме искали, пък той не разбрал и… Както се казва: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят!“ Аз, като човек, никога няма да простя на всички участници в този долнопробен процес. Толкова! Останах да работя в училището като заместникдиректор, защото исках да помогна на колектива си морално през този труден период, защото се чувствам пълноценна като учител, защото трудно се отказвам от мечтите си, защото безкрайно обичам училището си. Насочих усилията си към творческата дейност, която считам за изключително важна в развитието на децата. Още докато бях директор, отдавах сили и талант при организиране на училищните концерти, а след това изцяло се заех с режисурата им. Заедно с моите талантливи колеги създадохме серия от незабравими спектакли, с които се гордеем и които са запазена марка на нашето училище. Незабравими ще останат спектаклите „Време българско“, „Приказка без край“, „Коледен благослов“, „Съизмерими със света“, „Любовта е живот“, „Завръщане“. Сега готвя следващия – „Обичам те с песен, прегръщам те с танц“. Има голяма магия в творчеството, както и в работата с децата – понасяш се на мечтите, ставаш дете, пречистваш се! И се зареждаш духовно. Дано това дело бъде продължено със същата всеотдайност и обич! QR кодове към спектаклите.
50 Много съм щастлива, че през последните седем години имах повече време за учениците си, за моите дванадесетокласници, които поех преди четири години. Направо съм късметлийка с тези прекрасни деца, умни, будни, емоционални, талантливи – един пъстър букет за мен от съдбата! Винаги са ми били чужди празноглавите твърдения за младото поколение, което било ужасно. Това във времето се повтаря като рефрен от всички, стресирани от застаряването. Децата винаги са били всякакви – възпитани или невъзпитани, амбициозни или мързеливи, кротки или буйни, рационални или емоционални, ученолюбиви или незаинтересовани и т.н. Но никога не са били виновни! Виновни са родителите, учителите, политиците, обществото, а децата са просто техен продукт. А понякога и жертви. За това трябва обществен дебат, защото те са нашето бъдеще. Ама кой да мисли???