51 През последните седем години погледнах на моята работа от друг ракурс и съм доволна. Видях си и грешките, но и оцених високо постиженията си. Радвам се, че през тези дълги 50 години, отминали като миг, съм запазила мечтаещото дете в себе си, младежката прямота в поведението си, непримиримия дух да устоявам принципите си, честното отношение към себе си и другите, безкрайната обич, отговорност и строгост към децата! Гордея се, че думата ми тежи повече от подписа ми, защото имам съзнание за чест и достойнство! Не допуснах да опетнят името ми, защото моите деца, лични и служебни, заслужават да имат достойна майка! Благодаря за вечността от мигове, които ми подарихте всички вие, мои спътници и мои деца!
52 СПОДЕЛЕНИЯТ ОПИТ ЗА ВСИЧКИ МОИ ДЕЦА, РОДНИ И ПРИДОБИТИ В УЧИЛИЩЕ Деца мои скъпи, знаете, че обичам да ви наричам така. И така го чувствам. Толкова съм щастлива, че избрах да бъда учител и посветих на тази мисия цели 50 години, които отминаха като миг. Учителят е най-важен в живота на детето след родителите. Родителят също трябва да е и учител. Съзнавам, че истинският Учител може и да няма диплома за това, както и че дипломираният учител може да няма нужните качества. Но всеки ученик заслужава да срещне големите учители в своя живот, за да му сочат пътя и да го въздигат със строгостта си. Много често децата харесват „добрите“ учители, които общуват с тях свойски, не изискват много, пишат лесно високи оценки и не ги критикуват, когато грешат. Намират ги за „готини“. Защото са малки и незрели, не съзнават, че всъщност това са „лошите“ учители. Нима един зрял и отговорен човек ще гледа безкритично как детето не се развива, как си губи времето в безделие, как си пропилява най-благоприятните за учене години, как деградира и не осмисля живота си?! Нима такъв човек може да се нарече учител?! Ще върне ли някой назад безцелно отлетялото време? Ще ви превърне ли пак в деца, които вярват на възрастните, особено на родителите и учителите? И кой ще плати цената за тези загуби? За съжаление, само вие, деца мои! Защото съд за безхаберните, за безотговорните, за
53 вредните няма! Присъдата е само морална, но тя може да се понесе от хора с морал, със съвест. Морален ли е учителят, който заблуждава детето с добри оценки, а то си остава неграмотно? Има ли съвест учителят, който никак не се интересува какво оставя след себе си в главите и душите на децата? Ами задавайте си въпроси, деца мои. И търсете отговори. И не се примирявайте с лесното. Защото лесното детство, което не те е научило да се трудиш, да падаш и да се изправяш, да преодоляваш препятствия, да съпреживяваш болката, да търсиш и да даваш помощ, да понасяш успеха и загубата с достойнство, да носиш отговорност, после излиза много скъпо и се плаща дълго, а понякога цял живот. Затова мислете и не ме питайте кога! Винаги, денонощно, даже и когато сънувате! Това бях казала на сина си в ранното му детство и беше един от първите уроци, които му дадох. Повтарям го и на вас непрекъснато. Мисловният процес е дълъг и труден, има си правила. Ще се питаш, ще четеш, ще слушаш внимателно, ще разсъждаваш, ще търсиш логично обяснение, причини, следствия. Това не е занимание за глупаци, а висша функция на човешкия мозък. Не оставяйте друг да мисли вместо вас, ако искате да сте свободни, а не зависими. Не свеждайте живота си до изпълнение на физиологични функции. Николай Хайтов е казал, че прасето може само да яде и да се търкаля, то не мисли какво ще посее, а само какво ще изяде. Помислете върху тези думи! И си поставяйте цели за постигане, за да имате житейска посока. Защото, ако вървиш по път без посока, ще стигнеш доникъде. А за целите най-много помагат мечтите. Не спирайте да мечтаете – вечер, преди да заспите, сутрин,
54 докато се разсънвате, през деня, докато чакате на някоя спирка или светофар, докато слушате досадни хора или просто се разхождате. Мечтаенето е чудно занятие, което ни помага да си нарисуваме живота по наш вкус, да си представяме бъдещето, да си създадем прекрасен свят, в който винаги можем да избягаме. Но и свят, който бихме могли сами да създадем, в който да правим осъзнато своите избори, да изпитваме всички земни радости, да срещнем верни приятели и любими хора. Аз се научих на това, когато бях малко дете. Животът ми не беше приказка, отрано се сблъсках с лошата му страна, с болката… И намирах своето щастие в мечтите си. Обичах да се скрия някъде, да затворя очи и да се пренеса в моя измислен свят. Там първо имах красиви кукли като принцеси, после имах красиви рокли, след това станах балерина и танцувах пред възхитената публика, там чух първите аплодисменти за моите успехи, бях награждавана, обичана, успяла! Може би затова хората казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Аз много четях и често си представях, че създавам филм или театрална постановка по прочетеното, добавях и от себе си роли, реплики, сцени. Вероятно така съм развивала творчески умения. По-късно и в живота все си представях визуално събитията, които очаквах. И много от моите мечти се реализираха. Е, не всички, разбира се. Един живот не е чак толкова много време, когато искаш да постигнеш много неща. Но трябва да се стремиш и да не се отказваш, даже понякога и да се заинатиш, да се бориш. Всъщност най-трудната борба човек води със себе си, убедена съм в това. И тази борба е между разума и чувствата,
55 между първичните инстинкти и осъзнатото поведение, между искам и трябва. Замислихте ли се? Ами започнете със събуждането – дали ми се става или трябва да стана? А трудните задачи? А домашните задължения? Примери сто. Запомнете, за да се преборите със себе си трябва да се опознаете, да си давате сметка за силните и слабите си страни, за качествата и недостатъците си, за талантите си и за тяхната липса. А това изисква да сте безкрайно честни със себе си и смели, за да приемете истината. Вместо да страдате за недостатъците си, се облегнете на качествата, които безспорно имате, открийте уникалното в себе си. Научете се да се цените и уважавате, така няма да бъдете зависими от хорското мнение за вас. Като опознаете себе си, ще можете полесно да познавате и другите. И ще се съобразявате с хората, които са ценни за вас, не с всеки срещнат. Те ще бъдат вашия коректив, а вие техния. Обграждайте се с хора, които не ви спестяват истината, които ги боли за вас. Ласкателите са като онези учители с евтините шестици. Те ще ви се радват и като потъвате. Никога нищо няма да изискват от вас, защото и нищо не ви дават! Само ви заблуждават колко правилно вървите, докато не се блъснете в стената. Понякога може да се разминете с разкървавен нос, но друг път може да си счупите главата. Защото тази глава не се е научила да мисли, а само да пази равновесие. За да бъдете полезни първо на себе си, после на близките си, а накрая и на обществото, трябва да учите. Я да си припомним каква е моята формула за този процес? Първо, да се концентрираш и да слушаш, после да чуеш, след това да го разбереш, сетне да го запомниш, да го упражниш и накрая
56 да можеш да го прилагаш. Знанието ти да се превърне в можене! Не се самозаблуждавайте с преписване и всякакви подобни шминдикации! От цялата работа освен невежи, ще станете и лъжливи. Така се тръгва по пътя на порока. То е като наркотика, в началото е интересно и весело, после ти стъжнява живота. Лесно постижение няма, няма и лесно придобито имане. За всичко в този живот се плаща. Вие трябва да изберете как ще платите – с труд, с акъл, с майсторлък или със страдание, страх, а понякога и с разбит живот! Учете се! Ползвайте огромното натрупано човешко знание и опит! Осмислете живота си с реализирани цели! Колкото по-рано го разберете, толкова повече време ще имате да го постигнете. Радвайте се на удоволствията в живота, не се лишавайте от младежки лудории, от дребните човешки греховце, изживейте любовите си, но с мярка! Запомнете, деца мои, найтрудно в този живот се постига мярата! Да ядеш с мяра, да пиеш с мяра, да обичаш с мяра, да работиш с мяра, да се веселиш с мяра и така нататък. За това трябва знание, възпитание, големи авторитети за пример, личностна зрялост, изграден характер, устойчивост! Да не забравя да ви кажа нещо много важно за вашето бъдеще – най-определящ за житейския успех на един човек е характерът му! Може да си много талантлив, да си учил много сложни науки, ама душа нямаш ли, човещина не показваш ли, обич пестиш ли – радост в живота няма да имаш! Преди да искаш, помисли ти какво даваш. И за всичко се сърди първо на себе си, после на другите. Разбери, светът няма ангажимент към твоето благоденствие. И никой не е длъжен да те търпи!
57 Преди време колега сподели, че ученик е казал за мен, че когато говоря, все едно чета от книга. Да, деца мои, от книга чета, само дето вие не я виждате. Това е книгата на живота, която аз много внимателно съм изучавала и осмисляла, за да мога да застана пред вас, да ви я разказвам и тълкувам. Защото така осмислям работата си като учител. Учителят трябва не само да преподава дадена наука, той трябва и да възпитава, тоест да изгражда личността на ученика, да го подготвя за неговия самостоятелен път в живота. А за изпът да му даде за опора житейски уроци. Те са най-нужни, когато си на кръстопът! Ако някога в живота си имате нужда и си спомните дори само един от моите уроци, значи добре съм си свършила работата. Вие също добре свършихте своята работа като мои деца и ученици, защото ми дадохте вдъхновение да работя с огромно удоволствие, защото получих толкова много обич, уважение и признателност. И ако ме питате какво бих правила, ако имах два живота, ще ви отговоря, без да се замисля: Единият си живот бих подарила на вас, всичките мои деца!
58 ЗА РОДИТЕЛИТЕ Когато четете моето послание към вас, скъпи настоящи и бъдещи родители, първо се опитайте да помислите върху думите ми, не бързайте да ги оспорвате и отричате, защото те не са създадени за ден и са проверени многократно в практиката. Да родиш дете е Божие чудо, но да създадеш човек си е чисто твое дело – най-трудното, но и найсмисленото. За него не стига само обич и желание, трябва мисъл, знание, денонощен труд, себеотдаване и характер! Трябва да си авторитет и да присъстваш в ума и сърцето на детето си дори когато те няма. Да го научиш да върви, когато не го държиш за ръка. Да знае кога да наведе глава и кога да я изправи. Да го изградиш като личност забележима и значима. Но как? Често съм задавала на майките въпроса „Какво правите, когато трябва да приготвите хубава вечеря?“. Казват ми как четат в интернет, питат майките си, консултират се с приятелки, съседки и т.н. За една гозба! А когато създавате човек? Не питате, не четете, не се консултирате. Разчитате на интуицията, на настроението си, на личните си възгледи. Мислите си, че щом сте родител, значи имате право, а щом го правите с обич и добри намерения, значи не грешите. Това е смущаващо и несериозно. Често съм чувала оправданието „Никой не се е родил научен. За първи път съм родител. Никой не ме е учил да бъда родител“. Да, вярно е, ама учете се, питайте, консултирайте се, наблюдавайте детето си, изучавайте го, анализирайте, споделяйте с авторитети, не с комшийката. Родителят се изгражда, расте и съзрява с детето си.
59 Запомнете, няма готови формули за възпитание, както има рецепти за готвене. Най-много ме дразнят родителите, които парадират с това, че, видите ли, гледали двете си деца еднакво. Считат тази глупост за принципност. Ами те не са еднакви, всяко дете е отделна уникална личност! Трябва да се отглеждат не еднакво, а адекватно! Ако едното е прекомерно активно, да го балансираме, ако другото е стеснително – да го социализираме… Ама преди всичко трябва да го опознаем. Какво значи това? Да го наблюдаваме в различни ситуации, да се информираме какво е поведението му извън дома, да знаем какво харесва, кое го дразни, да установим равнището му на търпение, на ранимост, да измерваме интелектуалните му възможности, да опознаем неговата емоционалност. И още много и много! И да отчитаме, че се развива, че се променя, че се влияе, че се обърква, че понякога се губи. Че вече не е нашето сладко бебенце, не е забавното детенце, не е мълчаливият средношколник, не е напереният гимназист, не е отнесеният влюбен. Той е всичко това в едно – нашето дете, което расте! А ние не трябва да тичаме подире му, а да изследваме и направляваме процеса: с търпение, с умение, с компетенции, със съвет, с подкрепа, със строгост, с взискателност, а понякога просто с мълчание. Питали ли сте се кога започва грижата за детето? Ще ви кажа – в деня, когато разберете, че бременността е факт. Започва дългият път на родителя, който ще го следва до последния му дъх. Сериозна мисия, какво ще кажете?! Целият ти живот се пренастройва в името на бъдещия човек: режим на хранене, на почивка, на медицински прегледи, нови очаквания , промени, тревоги. Животът на много хора се
60 променя, за да посрещнат и прегърнат най-скъпото нещо на света – детето. За съжаление, за много родители тази бременност се превръща в бреме не само за 9 месеца, а за години. Защото не са готови да започнат промяната, да изместят Аз-а от първото място, да споделят живота си. Или пък обратното – заличават напълно собствената си личност, поставят детето на пиедестал и почват да му слугуват. Едните изграждат роби, другите господари. А после се чудят защо децата им не ги уважават и зачитат? Ами кой уважава господаря и се съобразява със слугата си? И тук обичта, породена от кръвната връзка, не стига. Децата започват да презират тези родители, често несъзнателно, и това се отразява на цялостното им поведение. Ако не си изградил доверие, споделяне, взаимност, как ще разбереш кога детето ти има нужда от помощ, от подкрепа, от утеха? А как ще стане това, след като в ранните години, когато детето непрекъснато пита, бърбори и ви обсебва, вие често избухвате „Млъкни малко, бе!“. А по-късно, когато вече споделя с приятели, а не с вас, повтаряте „Кажи ми, моля те, говори, де!“. Дали не изпуснахте момента, а? После пък следва голямото родителско чудене: „Ама аз така ли съм го учил? Ама той вкъщи не прави така? Защо се държи така?“. Все са изненадани, като че ли някой им е обещавал безоблачно родителско щастие. И, разбира се, причините са все у другите – приятелите, учителите, училището, обществото… Не, мили мои, виновни във всички случаи, като изключим медицинските причини, са родителите. Няма по-голям враг на детето от собствения му, безкрайно обичащ го родител! Не ме ругайте, това сте го правили много пъти, но то не променя
61 факта, че съм права. Защото не сте си свършили работата, най-важната – да възпитате детето си! А какво значи да възпиташ? Мислите си, че знаете това отлично, нали? Стотици пъти съм задавала този въпрос на родителите при нашите срещи и разговори. При това голяма част от тези родители са с високо образование, с професионална кариера, с обществено положение, с претенции. Но някак си самонадеяно са решили, че всичко това е твърде елементарно и им е ясно. Защото смятат, че като са научили детето си на добри обноски, да говори вежливо и да си слага ръката пред устата, когато киха, това е достатъчно. Не, не е! Това са само социални умения и донякъде усвояване на нормите за поведение в обществото. Възпитанието е цялостен процес на изграждане на личността, на ценностната му система, на балансирането на тази личност, на успоредно интелектуално и емоционално развитие, на устойчивост, на умение за самостоятелно вземане на отговорни решения, на зачитане правата на другите и устояване на собствените. Ако едно от тези неща липсва, възпитанието не е завършено! И всичко това е работа на семейството, но не да го извършва самостоятелно, а да следи процеса, да го координира и контролира. И да намери сътрудници. А това са авторитетите в живота на всеки човек. Много често аз ги сравнявам с пътните знаци, които спират, предупреждават, насочват, ограничават, дават предимство. Не са ли авторитетите за нас пътните знаци в житейския ни път?! Нали те ни съветват, те ни критикуват, когато грешим, те ни спират, когато се гневим, те ни стимулират, когато се колебаем, те са нашата опора и вдъхновение. Жалко за децата, които не зачитат
62 авторитети, те във всички случаи нямат уважение нито към родителя си, нито към себе си. За съжаление, много родители допринасят за това или като се опитват да наложат авторитет със сила, или като работят срещу истински стойностните хора от страх да не ги изместят в сърцето на детето им. Вярвайте ми, когато неглижирате и омаловажавате умишлено някого пред детето си, вие не отнемате неговия авторитет, а своя, защото рано или късно детето ви ще разбере истината. Или ще приеме лъжата като своя същност, като свое средство за бягане от проблемите. И в двата случая – горко ви! Възпитавайки детето си, вие трябва да имате ясна представа за целта: Какъв човек искам да стане моето дете? Вярвам, всички желаят децата им да са успешни хора, да намерят своето място в живота, да се чувстват добри професионалисти, да се ползват с уважение в обществото, да създадат хубаво семейство, да имат деца и да ги възпитат добре. Но само с желание и мечти не става. Трябва да ги подпомогнем. Най-важното за успеха на един човек е характерът му, защото той се реализира в общество и много често зависи от отношенията, които има с другите. Знания и умения се придобиват цял живот, но характерът се променя трудно, спомнете си приказката за вълка – козината си мени, но характера не. Мислете за това своевременно. Това е много важно и за семейството, което ще изгради. Човек не може да даде повече, отколкото има. Мислете за това в два аспекта: Какво имате вие да дадете на децата си и какво ще имат те, за да го дадат на своите? Надявам се да ме разбирате правилно, не говоря за пари и имоти, те лесно се губят. Говоря за това, което никой не може да ти отнеме. И да знаете, не само вие
63 искате да се гордеете с децата си, те също искат да се гордеят с вас! Ще споделя с вас, че когато аз определях целта на моята работа като родител, исках да създам човек, когото чуждите да обичат. Аз като всеки родител съм обречена да обичам детето си винаги, в добро и лошо. Но не така стоят нещата с другите. А когато чуждите хора обичат твоето дете, то това със сигурност значи високо качество. Това означава, че имаш отличен по родителство, защото си осигурил най-важното за детето си – да бъде приет, обичан и уважаван човек! Затова култивирайте задължително у детето си: - Да споделя с вас; - Да изразява чувствата си, съобразявайки се с околните; - Да се срамува от грешките си; - Да не се опиянява от успехите си; - Да се обижда от несправедливото отношение; - Да търси помощ, когато не може да се справи; - Да се поставя на мястото на другия, преди да го вини; - Да различава ласкателя от приятеля; - Да уважава знаещите и можещите; - Да намери смисъл в ученето; - Да намира своите авторитети; - Да не оставя други да му диктуват поведение;
64 - Да не се оправдава с „Така правят всички“; - Да не се измъква от проблема, а да го решава; - Да се радва на чуждия успех, а не на чуждото страдание; - Да мечтае и да следва мечтите си; - Да понася неуспехите и да се учи от тях; - Да си задава въпроси и да търси отговорите; - Да има мяра за всичко; - Да мисли преди да говори и действа, а не след това. Изобщо да мисли, много да мисли! А сега си отговорете честно, вие можете ли всичко това? Имате ли тези култури, които ви правят добър пример за детето ви? Знаете ли, че децата копират поведение, а не наставления? Вие самите учите ли се, развивате ли се в професионален и личностен план? Не изисквате ли от детето си да реализира вашите мечти? Нямате ли очаквания, които не отговарят на неговите способности, желания, интереси? Не се ли оправдавате с мисълта, че сте направили всичко за него, отчитайки само битовите грижи и материалното задоволяване? Въпроси много, отговори още повече. Важни са резултатите. Те идват доста по-късно, отколкото ги очаквате. Ще ги разберете, когато някога някой ви благодари, че сте създали такъв човек. Когато изпитате гордост от това, че детето ви е станало уважаван работник или специалист, че е
65 създало свой дом и семейство, че следва мечтите си. И в цялото забързано ежедневие, въпреки многото грижи и ангажименти, намира време да ви попита как сте, да ви обгрижи и да ви каже: „Благодаря ти, мамо, благодаря ти, татко, за всичко, което сте ми дали!“ ЗА УЧИТЕЛИТЕ Тези мои размисли са предназначени преди всичко за младите учители – начинаещи или неопитни. За тях трябва специална, институционална грижа, каквато не наблюдавам. Провеждат се някакви квалификации, които обслужват единствено хартиените наредби. Те се състоят в даване на пари, много пари, за хартия с печат, наречена документ. По този начин се извършва поредното трупане на нищонезначещи документи, които показват
66 платежоспособността на притежателя им и целят заблуда на потребителя им. Те също така са неотменимо допълнение към дипломата за образование, получена на висока финансова цена от притежателя ѝ, който често не може даже да я разкаже. Така се създава „сивито“ на съвременния специалист, който се изтъпанчва пред аудиторията с очакване за внимание, уважение, благодарности, тоест обслужване на суетата му. След сблъсъка с реалността следва втората част, свързана с търсене на виновните за моите неудачи. Там изборът е голям, но най-често пръстът сочи учениците, заели първите редици в публиката по задължение. „Защото сегашните са едни невъзпитани, малоумни, разглезени мързеливци, общуващи с чичо си Гугъл даже при събиране и изваждане; неграмотници, които нито могат да четат, нито да пишат!“ – това гласи педагогическият гняв. А родителите най-често вдигат ръце от „нехранимайка излезе!“ и охотно прехвърлят грижите и отговорностите си на горепосочените педагози. Аз сега ви питам: „Кой е виновен?!“. Наскоро чух разказа на Мариус Куркински за братя Райкови, създатели на емблематичното за Варна детско театрално студио „Щурче“. Там те учели децата да станат добри зрители! Вероятно затова тази школа създаде велики артисти. Та мисълта ми е, първо трябва да сте добри ученици, ако искате да станете добри учители! Само така вие ще придобиете ново, по-високо равнище от своите ученици, на което ще се стремите да ги издигнете. Иначе вие ще слезете на тяхното равнище, трети вариант няма! И тук искам да ви отговоря кой е виновен за вашия провал – вие, само и
67 единствено! Защото отговорността е лична за всяка личност! За безличията няма такива понятия, те ползват чужд понятиен апарат, светят с отразена светлина и са слуги на чужда воля. Но ние говорим за Учителя! Как си позволявате да застанете пред децата и да изисквате от тях, ако не сте взискателни към себе си? Как си позволявате да ги оценявате, ако нямате критерии за себеоценка? Как ще ги възпитавате в честност, когато се представяте с купени документи? Какво ще им разказвате, след като сте спрели четенето, след като сте си прочели дипломата? Какъв пример ще бъдете за тях, щом вие за себе си не сте се погрижили? Мога да продължа с още много такива реторични въпроси, отнасящи се до речта ви, облеклото, поведението, уменията за общуване, харизматичността ви, лидерските качества. Но те са следствие от първите въпроси. Вероятно някой вече се е обидил? Дано! Защото „най-много се страхувам от хора, които не се обиждат“, както казва доктор Петър Берон. Обиждайте се, сърдете ми се, страдайте, но ме опровергайте. Дайте ми примери за безхаберник, превърнал се в авторитет. Найважното, замислете се! Честно, с ръка на сърцето, насаме пред себе си отговорете на въпроса: „Искам ли да стана истински учител, мога ли да поема тази мисия, какво ще дам на моите ученици?“. Сега ще споделя с вас това, на което децата ме научиха през дългите години, които им посветих. Аз също не съм била научена предварително, даже не съм знаела какво точно ме очаква, защото бях само на 18 години, когато станах учител, под възрастта на сегашните абитуриенти. Но имах образци на велики мои учители и огромното желание да не се проваля.
68 То е пряко свързано с понятията чест и достойнство. Разбира се, ще призная, че по-това време рядко някой завършваше образованието си неграмотен. За нашата професия основният дефицит беше свързан с методиката на преподаване, теоретичната ни подготовка по този предмет беше слаба, практическата почти никаква. Но пък стъпиш ли в училище, подхващаха те от всички страни директори, инспектори, методически обединения – няма не искам! Освен това изискванията към учителите в личностен план бяха високи, понякога прекалени, все едно сме свръхчовеци. На мен са ми правили забележка дори за това, че си ям кифлата пред учениците. За късата пола, грима и маникюра да не говорим. Водих административна борба, за да докажа, че учителят трябва да се приема като пълноценен човек и трябва да следва модата, но с мярка, на която да учи и учениците си. И досега го мисля. Да не ходим с неподдържани ръце, лице, прическа, а да показваме стил, вкус. Но не и да се татуираме като индианци, да си сложим сто звезди и луни на ноктите, докато сме навлекли тениска и провиснали дънки. Ще кажете детайли, ама не са. Знаем приказката за извехтялото палто на Айнщайн, но вие не сте Айнщайн, скъпи мои, поне засега. Пък и е добре да се грижите за собственото си име! А името на учителя се гради от учениците най-вече. Е, родителите също участват в популяризирането на информацията, но те я черпят от децата си. Затова се вглеждайте в децата като в огледало. Нали знаете, че огледалото не е виновно за отразения образ. Каквато маймуната, такъв и образът! Само че маймуната не знае това и започва да блъска огледалото. А ние би трябвало да го знаем!
69 Та така, децата ме научиха, че най-важното е да си справедлив, тоест с един аршин да мериш всички. Ама преди това да ти познават аршина. Той да не зависи от това как се събудих днес, дали ме ядоса шефът, що пак вали, бе! Тук идва проблемът за тежестта на думата ти – тя трябва да тежи, да я почиташ сам! Ако ти сам не зачиташ думата си, трябва ли някой да се съобразява с нея?! Отговорът „Щото така!“ е недопустим за децата, а камо ли за учителите. Хубавичко ще си определиш критериите и правилата, ще ги приложиш първо към себе си, после подробно ще ги разясниш на учениците още в началото и толкоз! Те са завинаги и за всички ученици, сегашни и бъдещи. Да се знае! После идва честността, която е пряко свързана с почтеността на човека. Децата много силно усещат неискреността, фалша, лицемерието. Те са като животните, надушват те отдалече. И не ти го спестяват, за разлика от възрастните. Сбъркал си, добре, случва се всекиму. Дали от незнание, дали от недоглеждане, дали от неовладяна емоция – сбъркал си. Изправи се пред всички деца, признай си и се извини! Няма да станеш по-незначителен, напротив, ще пораснеш в техните очи. Те ще научат, че техният учител е силен и честен даже, когато сгреши. И ще простят, децата полесно прощават, но по-трудно забравят. Да не се повтаря често това с грешките, защото за всичко има мяра! Бъдете много строги и взискателни към учениците си. Децата го оценяват като отношение и грижа към тях. На техен език звучи така: „Пука му за нас, за мен!“. И понеже често на родителите „хич не им пука“, на обществото още по-малко, вие имате реален шанс да се превърнете в авторитет. Не
70 казвам за всички, не бъдете максималисти, моля! Важното е да бъдете авторитет за няколко, дори само за един! Не го забравяйте! Да си авторитет, е голяма отговорност и взискателност, трудно ставаш, но лесно може да се провалиш. То не е като да ти дадат диплома, която никога не се отнема, за съжаление! Авторитетът е АВТО дейност – сам си го създаваш и сам си го рушиш! Не търси виновни, погледни се в огледалото и си задай въпроса: „Къде сбърках?“. Намери отговора и се поправи, всичко е в твоите ръце! Учете децата да носят отговорност! Но не като ги наказвате с думи и действия заради отсъстващите виновни, било то избягали ученици или безотговорни родители. Наказвайте ги за собствените им грешки и то след като сте се опитали първо да им помогнете. Ако сте ги санкционирали, спрете да им натяквате грешките при всеки удобен случай. В правото се казва: За едно провинение – едно наказание! Ефект има само от строгите, но справедливи наказания. И децата тогава не се сърдят, не им е приятно, но разбират, че са виновни. Какво да правим, ако детето не се поддава лесно на въздействие, ако успешният ни подход този път не проработи? Ами не всяка задача има просто решение. А децата са сложни системи. Не се отказвайте и не прехвърляйте работата си на друг: „Ще те заведа при директора!“, „Ще те кажа на класната“ и подобни. Това значи: „Аз не съм толкова авторитетен, чуй по-знаещия, по-можещия!“. Вие трябва да се справите! Четете, консултирайте се, опитвайте други методи, търсете помощ. А ако не успеете, въпреки всичко? Това не е провал, защото вие вече сте показали на всички, че за вас всяко
71 дете е важно и сте готови да се борите за него! А това си е цяло постижение. Учете се и показвайте развитието си на децата! Децата ценят умните учители, респектират се от знаещите! Научете повече за техния свят, техните увлечения, интереси. Така ще можете да вземате отношение по даден въпрос адекватно, с аргументи. Да влезете в спор, ако трябва, за да ги поправите. Ако просто отричате техните заблуди, ако омаловажавате чувствата и увлеченията им, макар и погрешни, ще постигнете обратен ефект. Показвайте задълбочени знания, особено по предмета си, пък и не само. Не се задоволявайте с учебника, те и сами могат да го прочетат. Разкривайте им нови ракурси към темата, споделяйте собствени позиции, аргументирайте мнението си. Знаете, че любимият детски въпрос е „Защо?“ и вие трябва винаги да сте готови с отговор. С повърхностни знания ставаш повърхностен човек, олекваш. Много важно за вашия успех е изначално да обичате работата си, тоест децата. Ама не само своите лични. Когато бях млада учителка, имах една колежка, която все наричаше учениците идиотчета: „Идиотчетата са нетърпими“, „Тез идиотчета ми скъсаха нервите“ и т.н. Силно ме дразнеше това и в един неформален разговор, когато тя спомена своите деца,
72 аз я попитах: „В кой клас са твоите идиотчета?“. Само да я бяхте видели, опули едни очи, пребледня: „Ти моите деца ли наричаш така?!“ „Да – отговорих – чувам, че и ти наричаш така децата, рекох, че е нещо на галено.“ „Те, онези…“. Не я оставих да довърши: „Те онези също са от майка родени, и те за някого са целия му свят, не мислиш ли?“. Тя се разстрои, аз също, защото иначе я харесвах, беше талантлив музикант и начетен човек. В края на годината напусна по свое желание. Години по-късно се срещнахме, тя учудващо ми се зарадва, даже ме покани на гости. Говорихме много и тя сподели, че след нашия разговор много е мислила, разбрала е, че децата я дразнят с шума, че няма нужното търпение да ги изслушва и е стигнала до извода, че това не е нейната професия. Беше се отдала на музиката и се чувстваше пълноценно. Така постъпват интелигентните хора. Не трябва да постигаме нещо на всяка цена. Да преосмислим поведението си, е признак на зрялост, а не на провал. Всяка професия изисква някакви лишения, дори жертви, и ние трябва да намираме смисъл в това. Иначе правим себе си и другите нещастни. Не се опиянявайте от успеха си, от обичта на децата, от цветята, с които правят живота ви толкова радостен. Утре идват други деца, с други неволи, с нови очаквания, изправени пред нови опасности. И пак трябва всичко да започне отначало, а вие трябва да се адаптирате, да се задържите на опънатото въже, върху което балансирате, носещи нови обществени заръки и детски съдби в ръцете си. И да сте гордо изправени под тези тежести, лъчезарно усмихнати, въпреки опънатите нерви, бодро звучащи след безсънните, тревожни нощи. Защото сте учител, защото сте на
73 сцената пред най-безпощадната, но и най-благодарна публика, защото понякога сте единственият шанс за някоя изгубена детска душа да намери себе си и своя път! Дано съм ви провокирала и амбицирала да се докажете, да намерите смисъл в това голямо благородство да бъдеш учител. Питайте, четете, учете, търсете нови пътища към детските умове! Не се отчайвайте от трудните моменти! Зареждайте се позитивно от умните, търсещите, щуравите, обичливите деца! НЕ СЕ ЩАДЕТЕ! Толкова ми се иска да подам щафетата на кадърни, читави млади учители. Учителството е съдба и аз зная, че ще нося своя кръст до края, защото няма бивш учител, тъй както няма бивш ученик. Те оставят в нас следи и спомени, те ни връщат в младостта и ни напомнят нашите грешки и нашите победи. Дано и ние сме направили същото за тях! Учете се и успявайте! Бог да е с вас по пътя! ЗА РЪКОВОДИТЕЛЯ РъкоВоди, не управлявай! Бъди сътрудник, а не господар! АВТОритетът е авторство – сам го градиш, сам го рушиш. Думата ти да тежи повече от подписа! Създаденото от теб е твоето професионално дете. Отглеждай го с любов и строгост! Твоят екип е твоето служебно семейство. Почитай го! Не забравяй, че чистачката е нечия съпруга и майка!
74 Когато на колегата детето е болно, това не е личен проблем, той е служебен. Хвани го за ръката в този момент, ако си ръкоВодител. Грижи се за колектива! Всеки да намери в него своята среда, своя близък човек, колегата, от когото се учи, с когото може да сподели. Обединявай ги, не ги противопоставяй! Пази се от вечно съгласните! Не давай ухо на слухове! Клюките и сплетните виреят, ако има почва. Добрият диригент познава фалшивите тонове. Слушай внимателно! И внимавай с първата цигулка! Звукът на оркестъра зависи от него. Ръководител, който е удобен /угоден/ за началниците си, е вреден за подчинените си. Който често се навежда, става гърбав. Ако разчиташ на наведени гърбове, си подготвяш пързалка за стремително падане. Ако искаш да не паднеш, направи си стълба от остри камъни! Определи си критериите за самооценка и с тях оценявай колегите си! Не изисквай от другите това, което ти сам не спазваш! Говори открито за проблемите и перспективите пред всички, предлагай решения, вдъхновявай за инициативност, вдъхвай спокойствие и сигурност за утре! Хората обичат честните и силни ръководители. Не произнасяй дълги речи, използвайки публиката за слушател. Това, което кажеш за час, може да се каже и за пет
75 минути, стига да си го обмислил. Уважавай аудиторията, съобразявай се с най-умните и най-будните, следи техните реакции, за да се научиш на мяра. Укорявай/критикувай персонално, лично! Колективната критика е като колективната отговорност – понасят я само най-съзнателните. Когато сгрешиш, не се вайкай, не хленчи, не обвинявай другите, а се изправи пред всички и наведи глава за прошка! Така се възвисяваш. Когато нямаш пари за стимул, дай обич и грижа! Това прави връзките емоционални, а не материални. Ако се държиш като овчар, ще водиш овце, ако си войвода – лични юнаци. С дребнавост се постигат дребни цели. Само този, който има криле, може да понесе нещо или някого на тях. Крилете са за полет, но и за закрила. Чети редовно народните поговорки! Те помагат повече от научните теории за управление.
76 ДЕЦАТА НА ДЕЦАТА МИ (За всички сбъднати и несбъднати родители) От любов се раждаме. За любовта живеем. Тя е тази сила – страст, заради която сме готови да се жертваме дори. И с любов ние създаваме нашите деца. Едва тогава разбираме, че всъщност не сме познавали любовта. Това е чувство ново, силно, но, за разлика от влюбването, постоянно. Любовта към детето расте с него и се развива. В началото мислиш, че е породена от грижата за малкото сладко бебенце – толкова невинно и слабо, и толкова силно с властта си над тебе. Казваш си, че като порасне и ти създаде неминуемите проблеми, чувството ти ще се уравновеси и понякога, поне за миг, ще стихне. А после – после разбираш, че си обречен – на любов! Любов нестихваща, обхванала не само сърцето, но и ума ти.
77 То, твоето дете живее всъщност в тебе – всеки ден, всеки час, всяка секунда от твоя живот. А може би това е твоят живот?! Чрез него ти мечтаеш, твориш, планираш, организираш и даже не забелязваш, че твоят АЗ вече е ТО. Че без него тебе те няма – няма смисъл животът ти... Хората казват, че децата ни са нашето продължение... А замисляли ли сте се, че всъщност те удължават нашия живот, защото му придават смисъл и... дълг. Често в битието си сме отчаяни, губим опора, губим надежда, губим признание, губим близки, понасяме поражения. Но никога не губим любовта към детето си – и тя става смисъл на живота ни, негова опора, негов дълг, негова сила. Силата да продължиш – да станеш и да продължиш! Защото знаеш, че ако се предадеш, ще предадеш детето си, ще го оставиш без силата на родителската обич, без мъдростта на опита, без онази невидима сила, която коренът дава на плода си. После идва онова съзряване, което ни прави равни – пред закона, пред отговорностите, пред бъдещето ни. Но никога не ни прави равни пред грижата, защото ние се грижим за нашето дете, а то – вече за своето. Значи нашите грижи се множат – вече и за децата на децата ни... И всичко започва отначало, като пролетта, като свежия въздух, изпълващ гърдите ни, като новите кълнове – две протегнати ръчички и две светещи очи – нашето изгряващо слънце. И нашият нов живот...
78 ИНТЕРВЮТА И РЕЧИ Интервю с директорката на Хуманитарната гимназия ,,Константин Преславски‘‘ – Варна, Валентина Крачунова във вестник ,,Черно море‘‘ – 2000 г. – Как се чувствате като оглавила две престижни институции - като двуглава ламя? Как изобщо гледате на ,,началничеството"? – Винаги съм имала дълбокото убеждение, че един началник, който се глези на своите началници, е много страшен за подчинените си. И обратно, началник, който е добър и грижовен към подчинените си, никога не е лицеприятен за началниците си. Аз си представям йерархичната стълба не като стъпала от наведени гърбове, защото тогава се получава пързалка и колкото по-отвисоко падаш, толкова по-яко се натъртваш. Йерархичната стълба трябва да бъде съставена от много остри ръбове под тебе. Като стъпиш, на темел да стъпиш. Остър ръб, обаче сигурен. Острите хора не предават, предават наведените гърбове. Но за да го разбереш, първо трябва татко ти да се е погрижил, майка ти да го е доизваяла, да си минал през добра школа с добри учители, и найважното – туй, дето си чул, да си го разбрал. – А на какво са Ви научили майка Ви и баща Ви?
79 – Мене ли?... Мене мама така ме е учила, че сега не съм полезна на себе си. Непрекъснато ми набиваше, че който се учи, той ще сполучи; че честният човек спи спокойно нощем; че трябва да бъдеш почтен; да казваш истината, каквото и да ти струва. А сега…пораснах, но ми е късно да се променя. И дордето разбера, че тези добродетели трудно ползват човека, вече ги бях вменила и на свойте деца. Такива неща са за нормална държава, за нормално общуване с нормални хора. Но ми помагат тук. Защото мисля, че съм създала такъв невероятен, артистичен колектив от млади, способни, талантливи, надарени хора, които най-малко от всичко могат да бъдат наречени даскали. И не съм го създала, защото случайно съм ги срещнала, а защото, когато съм ги срещнала, съм ги познала. И защото те ми вярват: знаят, че върша онова, на което ме е учила мама. – Как ги подбирате? – Имам два принципа. Първо ги гледам с поглед на ученик и се питам сега този човек дали ще може да ми задържи вниманието 40 минути. Какви учители харесват учениците? Чаровни с вида и излъчването си, интелигентни, общителни и широко скроени. Когато такъв човек ти направи забележка, да знаеш, че не се формализира, а явно си прекалил нещо. И второ: дали човекът ще се сработи с колегията. Колкото и да ми харесва, ако колегията не го приема, ще се въздържа. Иначе повреждам климата в училището. А аз не искам моите учители, като идват тук, краката им да вървят на заден ход. И още: при нас една трета са мъже. Феминизирането на мъжете в България даде горчиви плодове. От ръцете на баба, мама, на детската учителка, началната… - докато станеш мъж, не си
80 общувал с мъже. Татко е на работа, а дядо е вече вдетинен или е заприличал на баба. Животът иска баланс между мъжкото и женското и навсякъде, където има само мъжки или само женски колективи, се получават аномалии: или казармена простащина, или клюкарска махленщина. А ето при нас сега никой не говори за туршии. Защото като облече една учителка нова дрешка, има поне 20 мъже, които може да ѝ направят комплимент! А това е стимул. Дава самочувствие. Когато един учител си е пил приятно кафето в междучасието с колега, ще влезе в час готов да работи. И като няма заядлива директорка, която да му е скъсала нервите с глупости, а му ги е спестила – ще е спокоен и мотивиран. А всичко това е в интерес на децата. – А в началото колегите Ви не се ли стреснаха от Вашия хъс? Минавате за екстремен човек... – Трябва да питате тях. Знаете ли, аз съм екстремна и си показвам характера, а понякога – и зъбите (по-рядко – ноктите) само когато трябва да браня една истина пред хора, които вършат нещо нередно. Точно те изпитват силата на моя хъс. Тук сме постигнали истински демократични отношения, макар че тази дума се изпразни от съдържание. – Да я заменим с ,,хармонични"... – Може би. Но всеки има не правото, а е длъжен да каже открито това, което мисли. И никой не се притеснява от последици заради това, че мнението му е различно. Напротив, аз много уважавам тези хора. Така си подбирам и приятелите. Не можеш да ме виждаш в калта и да ми приказваш колко съм блестяща, защото така ти просто ме
81 доубиваш. А началниците ми се сърдят на прямотата. Какво има да делим! Когато ходим по тристранни комисии, винаги роптая: учители, учителски синдикати, директори – изкуствено разцепление! Всички сме учители, всички сме от гилдията, това е едностранна комисия! – Преди да станете учителка, сте били ученичка... Как това пренастрои психиката Ви? Когато човек е пешеходец, всички шофьори му се виждат полудели; когато си купи кола, пешеходците в очите му са неуправляема сган... – Не, моят преход беше лек, защото нямах пауза: станах учителка на 18 години. На абитуриентската вечер си казах, че искам да стана или актриса, или учителка, защото за мен са много сходни професии. Учител, който не е артист, не може да владее аудиторията. Може да редиш велики премъдрости, но трябва и да накараш някого да ги чуе. И да ги разбере. Честно казано, тръгнах малко несериозно към професията, но попаднах на голям директор и още първата година се запалих. – Кой беше този ,,запалителен" директор? – Директорът ми в село Градинарово, Христо Сираков, вече пенсионер. Късметът ми е, че и като ученичка в Първа езикова имах добри учители, и като учителка – добри директори. Не помня лошите, има ги навсякъде; не искам да ги помня, това ме натоварва. Помня само хубавите, те ми вдъхват надежда, а и мога да ползвам примера им; от лошите какво да ползвам! Та за превключването от ученик на учител... Винаги, когато трябва да взема решение за едно дете, първо преценявам на тази възраст аз какво съм мислила, предните ми ученици
82 какво са правили. Имам способността да влизам в чуждата кожа за малко, да усетя нещата от другата страна. Винаги на абитуриентската вечер разпитвам къде сме грешили: тогава децата се отпускат и казват направо. Много ценя тези съвети. – Може ли да се каже, че синът и дъщеря Ви по някакъв начин олицетворяват собственото Ви разпъване на кръст между изкуството и точните науки? – Винаги съм била математически фен, макар че съм филолог. Нещото, с което директорът на Математическата гимназия, Павлин Петков, спечели моето приятелство, е, че и той като мен има математиката за ,,език‘‘. Тя е дори музика. А пък едно време не влязох в Морското само защото не приемаха жени. Аз съм морско чедо, коренячка варненка съм, израснала съм на Офицерския плаж, там ми е минало детството. А изкуството… Ами самата учителска професия е изкуство, и то голямо… – И да живееш е изкуство... – Така е. А да оцелееш в България е висша форма на изкуство (смее се)! Трябва да си наистина страшно талантлив (не спира да се смее). Иначе загиваш геройски… – Какви други амбиции сте имали и имате извън учителстването и Морското училище? – Несбъднатата мечта на моя живот беше да стана балерина. Мама не ме пусна в София след IV клас самичка (тука нямаше хореографско училище по него време). Но това си ми е в кръвта. Винаги е било част от мене. И аз дори се шегувам, че мога да танцувам и на симфонична музика. Всеки звук за мен
83 е жест, движение, така го усещам. По-късно беше увлечението ми по актьорството, но реших, че учителската професия не му отстъпва. Още повече, че сега театърът преживява трудни години, а в училището публика има винаги (пак се смее)! Иначе сме еднакво бедни, еднакво недооценени. Аз съм публичен тип човек. Но като се пробвах в политиката и усетих, че мога да владея огромни аудитории, разбрах и каква отговорност е това. За голямо съжаление, повечето от хората, които упражняват този стар занаят, не си дават сметка. Той е голямо опиянение, но ако си се хванал заради това, по-добре да станеш рок певец. Не съжалявам, че се отдръпнах. Цял живот съм искала промяната, не обичах социализма с неговия казармен тип живот, но исках промени не за да лапам, да се домогвам или за да ме разхождат с лимузини, а да ме оставят да работя професионално. Уви, не дочаках. Много съм огорчена. – Освен че можете да влизате в кожите на другите, Вас кое Ви вади от кожата? – Мисленето на мръсника. Защото не мога да го разбера! Там няма логика. Няма математика. Няма хармония. Дразни ме безхаберието. Вади ме от кожа, че не се оправят нещата, както ми се иска. Това, че цял живот се усещам като островитянка: около мен има малък остров от хора, които ме разбират. Вбесява ме мълчанието, овчето поведение. Винаги съм се чувствала войвода, защото искам след мен и около мен да стоят ,,саде лични юнаци‘‘. Тези, които ръководят овце, се наричат овчари. От мен чобанин не става. Наскоро не спах цяла нощ, бях потресена, защото един таксиметров шофьор ми каза: ,,Оттук нататък ще гласувам само ако дойде някой,
84 който иска да ни направи роби. За робството ще гласувам!‘‘. Потресаващо: идеята, че най-добре сме живели, когато сме били роби! Това не ми излиза от ума… – Защото не е съвсем ялова тая мисъл. Иначе щяхте да я отминете. – Печално е. Имаме толкова светли личности, такива невероятни деца, а непрекъснато се съсипваме, съсипваме… Ами дразним ги американците, как няма да ги дразним, като нашите деца във втори клас учат това, което техните учат в десети! И сме тръгнали да заприличваме на тях… Имаше нужда от пипване просветата. Но аз не съм недоволна от школуването си. Учеха ни добре, лошо ни възпитаваха обаче. Имаше демагогия. Морализаторстваха за едно, а в живота се оказваше съвсем друго. На мен лично ми трябваше много време, за да намеря душевно равновесие, като и в най-лошото търся хубавото. Използвам дори мръсниците пред себе си за огледало, в което виждам колко по-чиста и ,,непорочна‘‘ съм. Може би за добро, не спрях да се вълнувам и учудвам. Опазих детето в себе си. Не искам да се разделя с него. – Получавате ли признание? Ето, целият град знае, че главно Вие изнесохте кампанията за приема след VII клас на гърба си. - Целият град знае, но силно се съмнявам, че в министерството знаят. Не съм го направила, за да ми кажат ,,благодаря‘‘. Благодарности получавам всеки ден. Например, когато едно дете, току-що завърнало се от София, не отива при приятелите си, а първо идва да види мен. Не искам благодарности от началниците си. Но в същото време беше
85 толкова грозно, когато училищното настоятелство и Съюзът на работодателите в образованието ме номинираха за Директор на годината, и защото някому това не се хареса, процедираха и свалиха наградата. Да не я бяха дали на мен, на друг да я бяха дали! Аз не съм направила тази кампания сама, тук бяха всички директори, моите учители в невероятен синхрон. Този труд се заплаща само с човешко отношение. Аз твърдя, че не го получавам от своите началници. Вероятно – понеже нямам поглед на овца, не притърчам с букетчета на съвещанията и не умея да разказвам като другите колко съм велика. Искам да видя отношение. Но за това трябва да пораснеш. И пак трябват мама, тати, баба, приказки под кандилото. Има такъв анекдот: Отива едно селско момче при местния старейшина и го пита: ,,Кажи ми, дедо, какво да сторя, та да стана интелектуалец?‘‘ И той казал: ,,Бе, чедо, то барем един факултет ще трябва да завършиш.‘‘. Емнал се младежът да учи, минало време, пак отишъл да пита мъдреца: ,,Аджеба, дедо, дали съм станал интелектуалец?‘‘ ,,И какво направи бе, синко?‘‘ ,,Три факултета завърших.‘‘. Старецът поклатил глава: ,,Ей, браво, хубаво, ама знаеш ли кога щеше да станеш интелектуалец? Ако първият факултет беше на дядо ти, вторият - на баща ти, а третият - твоят.‘‘. Всичко иска семейна закваска. – И още два смешни въпроса - като иронична провокация: Как минава един Ваш обикновен ден? – (Разсмива се.) Аз обикновени дни нямам, за мен всеки ден е необикновен. Между другото ненавиждам израза обикновен човек. Всеки е необикновен, защото е неповторим. Така че
86 нямам обикновени дни, защото самата аз съм необикновен човек. – Обичате ли животните? – (Смехът ѝ едва стихва.) Ох, по-важното е, че те ме обичат. А животните и малките деца не могат да се преструват. Георги Венин Интервю с Валентина Крачунова директор на НГХНИ ,,Константин Преславски‘‘ – 4 март 2008 г. – По повод предстоящия юбилей на НГХНИ – много или малко са 20 години за развитието на такова училище като нашето? – Броят на годините никога не е гаранция за качество. То е като при хората. Аз бих ви отговорила с въпрос: ,,Малък или голям е един човек на 20 години?‘‘ Ако е голяма личност – е голям човек, ако е несериозна личност и нищо не е свършил през тези години – той си е пропилял живота. Нашето
87 училище е като жив организъм и аз мисля, че ние сме едновременно и много млади, и много зрели. Като най-младата гимназия във Варна (друга след нея не е разкривана), тя е възникнала с идеята за създаване на хуманитарно училище в града и е продължител на класическото образование, което се е провеждало в бившата Първа мъжка гимназия. Както човек постепенно израства и оформя своята личност, така и едно училище като образователна институция с годините оформя своята самоличност. Аз мисля, че на 20 години, след като сме пълнолетни по закон, би трябвало да имаме и лице - това сме всички ние, които работим заедно като екип в него. Мисля, че можем да се гордеем с това лице! – Какви традиции се формираха за този 20-годишен период, какво постигна училището? – Традициите са приоритет в училището. Част от тях ние наследихме. Аз съм директор от 12 години, а създаването на традиции е започнало от една дълбоко уважавана от мен личност – предишната директорка на гимназията, която, за съжаление, си отиде много рано и много млада – г-жа Светла Николова. Защото знаем, че една традиция не може да се нарече такава, ако не е минало достатъчно време тя да се почувства като нещо неотменимо в живота на училището. Една от най-сериозно утвърдените ни традиции са тържествата по посрещане и изпращане на випуските. Всяка година приемаме новите ученици с водосвет за здраве и успех, защото това е в традицията на българина – когато
88 започва нещо ново, да прави водосвет. Става въпрос не за религиозност, а за християнска култура, която сме наследили. Изпращането на випуските също става в много тържествена атмосфера, когато се отличават най-добрите ученици, допринесли за издигане и утвърждаване авторитета на училището ни. Вече 17 години в рамките на майските тържества провеждаме Национална конференция по литература, история и философия. Тя е не само традиционна, но и популярна сред хуманитарните гимназии в страната. Също от 17 години издаваме алманах с лично творчество на нашите ученици и учители, който отначало се наричаше ,,Годишник‘‘. В него подбираме най-доброто от сътвореното през годината, чрез което учениците и техните преподаватели изразяват себе си и показват своите постижения. Съдейки по тях, аз съм дълбоко убедена, че в бъдеще нашите ученици ще са авторитетни граждани и творци, с които ще се гордеем. Училищният вестник през годините претърпя много промени като име и концепция, но продължава да съществува като училищен вестник и е също част от традициите ни. Традиционен е концертът по време на майските ни празници, годишните изложби и ред други дейности, които имат за цел (това е в политиката на училището) да приобщят всяко дете към новия му дом. Защото аз съм убедена, че човек освен родния
89 си дом, може да има само още един духовен дом и това е училището. И ако в живота на човека няма авторитети, самият той няма как да се развие като личност. Затова мисля, че училището е мястото, където всеки трябва да срещне такива. И ако нашите ученици продължат да се връщат тук като при свои приятели, каквито ние се стараем да бъдем за тях с опита и мъдростта си, значи са оценили смисъла на обичта и обгрижеността, която тук получават. Важно е да осъзнаят, че тези, които най-много са им помогнали в живота, са били тези, които са изисквали най-много от тях. И това, да се връщат в училището, е част от традицията – да има една неразривна връзка между учениците в момента и завършилите. Те всички си остават наши ученици, защото човек може да има много университети, но училището си остава едно. – С какво се отличава нашето училище, с какво изпъква? – Всяко училище е любимо за своите ученици, затова не бих искала да сравнявам, за да не засегна някого. Първо – нашето училище е единственото в България, което е получило статут на национална гимназия не по повод на някаква годишнина или като наследство (например Априловската гимназия в Габрово е национална, защото е наследник на първата българска гимназия, Благоевградската - защото е наследник на бившата Солунска гимназия, т.е. те носят исторически традиции), а само и единствено защото е доказало във времето, че работи на високо академично равнище и предлага висок образователен продукт.
90 Предложението за националния статут на училището бе подкрепено от цялата варненска общественост – от всички висши училища в града и от пет български университета, с които имаме договорни отношения като базово училище, от Общинския съвет, областния управител, кмета на Община Варна, имахме и подкрепата на Министерството на образованието. Нашето училище не наследява никого, а получи национален статут, защото това, което правим, е на национално равнище и е национално значимо. Ние сме единственото хуманитарно национално училище в Североизточна България. Друго, което ни отличава, е, че сме единственото българско училище, което учи по авторски програми, създадени от наши учители съвместно с научни работници от университетите партньори. В нашето училище има около 20 предмета, които се изучават само и единствено в него (археология, етнология, световни религии, реторика, естетика, фолклор и митология, културология, етнография и др.). То е заслуга, но и голяма отговорност – да докажем, че резултатът от това обучение е високоефективен. Не съм готова със статистика, но мисля, че сред варненските гимназии няма други, в които да се учат толкова много чужди езици – английски, немски, френски, италиански, новогръцки, руски и три класически езика – старобългарски, старогръцки и латински. Предимство са и ясно оформените профили, които създават добри базови знания. Някои наивно си мислят, че завършвайки тази гимназия, ще владеят само хуманитарни науки, но нашите ученици успешно кандидатстват и завършват Морско училище, икономика,
91 инженерни науки, правни науки – реализират се във всички научни области. Защо? Защото в това училище, в неговата концепция и политика има нещо много важно – духовно знание. Духовни са нашите ученици. Кажете ми – може ли един много умен и талантлив човек да бъде лекар, ако няма душа?! Или да бъде архитект, капитан - ако няма душа?! А за да е развита тя, трябва да се поеме много култура, за да обогати човек душата си. Иначе няма как да се отдадеш на нещо. Затова важна е политиката на подбор на екипа в това училище. Толкова много ерудирани, високо интелигентни, знаещи и можещи, сърцати преподаватели на едно място трудно се намират. Духът, който цари в училището, е творчески и стимулира творчеството, за да може всеки да намери своето място, да изгради своята личност. Защото съм дълбоко убедена, че няма човек, който да няма талант - не само да пее, танцува, рисува, а да достави радост и щастие на другите - ето това е едно от нещата, по които ние се отличаваме. Отличаваме се и по взаимоотношенията помежду си – задължително се поздравяваме, взаимно се уважаваме (учители и ученици) като част от едно голямо семейство, каквото е нашето училище. – Какви са перспективите пред гимназията? – Ние никога не стоим на едно място – непрекъснато трябва да има нови идеи, за да има развитие – национален статут, авторски програми, развитие на профилите. Доизградихме
92 цикъла ,,Изкуства‘‘ с профилите изобразително изкуство, музика, танцово изкуство и наред с традиционните хуманитарни профили – литературния и историческия – създаваме тази духовна култура, за която говорих. Защото един човек трябва първо да се отличава с националните си черти и след това да се състезава с когото и да било друг по света. Ние имаме какво да дадем на Европа. Активно работим за обогатяването на базата - галерията стана артсалон, актовата зала стана концертна зала. Кандидатстваме по проект за нейното доусъвършенстване, за да може да се развива там градска културна дейност, образователни концерти, които ученици биха изнасяли пред други ученици, гостувания на видни творци, учени. Работата по проекти е изведена като приоритет, готови сме в екип с учениците да работим в новите динамични условия. Перспективна е политиката на отвореност към международни контакти и изяви на училището. Сравняваме непрекъснато нашите знания с университетските, защото искаме преходът на нашите ученици към висшето им образование да не бъде драстичен. Проектите, по които работим сега, имат в основата си тази идея – да представим това, което правим, по света с цел взаимно обогатяване. Тъй като образователният процес е двустранен, особено ако се прави добронамерено, учители и ученици сме взаимно зависими, ставайки граждани на света. Насочеността ни е предимно към Европа, но тръгвайки от нашите съседи, и възниква въпросът ,,Какво е любовта към родината, знаете ли?‘‘. Тя е любов към семейството, дома,
93 града и чак тогава към държавата - тя не е абстрактно понятие и трябва да я усещаш като част от себе си. Контактът със славянските народи е важен, защото ние сме част от голямата славянска общност, която е нашата идентичност в Европейския съюз. В разговор с французойка за същността на нашето училище тя възкликна: ,,Госпожо, ние във Франция нямаме такова училище!‘‘. Тя беше изумена, докато ние смятаме, че всичко чуждо е хубаво, а това не винаги е така. Искам нашите ученици да знаят това. Но то е развитие в дългосрочен план. А ние тръгнахме от това да опознаем себе си, собствения си фолклор, родина, да намерим тези житейски основи, които да ни направят силни, за да ни представят като такива пред света. Формирането на един човек и неговото възпитание е дълъг процес, който изисква освен време и много любов, труд, разбиране, взаимно доверие. – Какво ще възпита 20-годишният юбилей у учениците на НГХНИ? – Ще покаже на завършилите ученици, че сме продължили традициите на училището и сме ги развили, за да има с какво да се гордеят. Ще покажем на света как може да творим и да се веселим, как зачитаме празниците на нашето училище. – Вашето пожелание? – Това, което винаги пожелавам в празник и делник, е да сме здрави, живи и да ни пази Господ - като жена и майка го пожелавам. Като учител и директор на Националната
94 гимназия за хуманитарни науки и изкуства пожелавам на всички да имат висок дух и силата да отстояват с аргументи своите убеждения! И никога да не забравят, че са българи! Да се научат да обичат своята родина и да се гордеят с всичко, което сме постигнали ние. Част от българската държава е нашето училище. Надявам се да предадете този опит и на своите деца. Въпросите подготвиха учениците: Александър Петков, Веселина Василева, Цветомира Павлова Слово, произнесено на патронния празник на НГХНИ „К. Преславски“ през 2009 година Добър ден и добре сте дошли всички, уважаеми наши деца, скъпи родители, любими мои колеги! Добре дошли на празника за 21-та годишнина от създаването на Националната гимназия за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски“ – единствена във Варна и в България! (аплодисменти) Знаете, че по време на майските празници непрекъснато ми се налага да поздравявам – изпратихме випуска, днес имаме концерт…, серия от празници. Всеки път аз мисля какво да кажа на моите деца, на моите колеги, на уважаемите родители, защото безкрайно много не обичам клишетата и думите, които всеки път задължително се казват на празника. Естествено, щом е празник, трябва да се
95 поздравим. Мислех си с какво да ви поздравя, като от сутрин до вечер чуваме за една криза. И реших да ви поздравя с кризата! (смеят се) Сега ще разберете защо. Нашето училище, както вече ви казах, става на 21 години. Питам ви, моля сметнете бързо, кога е създадено? 1988 година, точно преди голямата обществена криза. След това то оцеля след една тежка стачка, (от която само раните в душите на моите колеги са останали), през 1997 година, при друга обществена криза. Сега пак сме в криза. Времето, когато в Америка навършват пълнолетие, е на 21 години. Вместо пълнолетие от Америка ни пристигна една криза. И какво се случва, какво е хубавото и защо аз искам, особено нашите деца, да ги поздравя с кризата? Защото, скъпи мои, както житейските кризи, така и обществените, и икономическите, отсяват зърното от плявата! Оцеляват само тези, които са устойчиви! Много е лесно да живееш в охолство, трудно е да оцелееш в криза. Тогава ти израстваш, развиваш себе си, проверяваш себе си! Аз искам да уверя вас, уважаеми родители, че не за първи път нашият колектив ще преживее и тази криза и със сигурност ще излезем по-силни от нея, за да отдадем нашия опит, нашата любов на вашите деца! Това трябва да го вярвате, със сигурност! На вас, скъпи мои деца, особено по-малките, ще кажа: Дано това да е последната криза в живота ви! Но ако не е, не се отчайвайте! Колкото повече трудности преодолявате, толкова по-силни ставате, а колкото по-силни сте, толкова сте по-хубави! Да сте ми живи и здрави! Желая ви весел празник! Много ви обичам! (бурни аплодисменти)
96 Интервю от предаването ,,След звънеца‘‘ на телевизия „ЧЕРНО МОРЕ“ – 2012 година – Днес тази гимназия е една от най-проспериращите в града, но споделете ни как започна всичко. – Аз направих първата стъпка за бъдещето развитие за този голям проект – Национална гимназия. Заложих две от направленията, след това развихме и трето и всъщност една моя мечта се сбъдна. Тази мечта е това училище. Желанието ми беше изкуствата да бъдат така свързани, че да създаваме не просто образовани деца, а да изграждаме личности. Смятам, че това е една много голяма тема, темата за елита в българското образование и в българската политика, която, за мое огромно съжаление, е низвергната, тоест не съществува. Аз съм от хората, които са обществено изявени личности и не пропускам случай да заявя моята позиция, гражданска и професионална, най-вече за недостатъците на нашето образование. Затова съм се постарала в нашето училищемечта да сбъднем нещо, което се оказа твърде трудно за сбъдване от позицията ми, когато бях в инспектората по QR код към предаването
97 образование на Министерството. Тогава гледах глобално, регионално върху нещата. За огромно съжаление, стигнах до извода, че за да успееш да реализираш подобна мечта, трябва тези, които управляват държавата, да бъдат на твоя страна. А поради простата причина, че образованието в България винаги е било приоритет само на приказки, е трудно управляващите да бъдат убедени, че това, което правим, е значимо. – Не сме казали за успехите на гимназията, сега, без да скромничите, разкажете ни малко за тях. – Искам да направя една уговорка, скромността не е силното ми качество. Спомням си, когато бях дете, по време на социализма, се издигаха едни лозунги, че скромността краси човека и е много ценно качество. В един от диалозите с моите учители бях казала, че скромността е качество на хора, които нямат много други ценни качества и изтъкват само скромността си. Аз смятам, че човек трябва, особено когато е зрял, да има ясна себеоценка, да знае своите плюсове и минуси и в този смисъл е излишно да скромничим. Аз като директор имам най-малко право да бъда скромна, защото училището, което ръководя, е известно с това, че неговите възпитаници се изявяват на всякакви равнища и ако искате да Ви изброя наградите, които само през тази учебна година нашите ученици са получили, това ще бъде абсурдно, не само защото няма толкова време, а защото аз със сигурност в момента не мога да си спомня абсолютно всички. Но мога да кажа най-значимите през последната година. Например за втори пореден път нашият училищен вестник ,,Профили‘‘ завоюва първо място на международен конкурс в Украйна за
98 училищна медия, което е повод за гордост, защото, първо, не всяко училище има своя медия, свой вестник, още по-малко той да има куража да се състезава, а още по-малко да печели първо място, и то за втора поредна година. Наградите на нашите ученици от профилите по изкуства – музика и хореография, са безчетни. Тази година не отидохме в пълен състав на Националния музикално-фолклорен конкурс ,,Орфеево изворче‘‘ в Стара Загора, защото предните три години взехме толкова много награди – само последния път имахме 27 първи места – и решихме, че вече участваме в надбягване с един кон, тоест трябва да се състезаваме със себе си. Решихме епизодично да участваме, докато си намерим конкуренция, защото според мен едно от важните неща, на които ние учим учениците си, е да бъдат перманентно в конкуренция. Друга голяма победа се дължи на нашите деца от профил ,,Хореография‘‘. От две години приемаме ученици освен с български народни танци, и със съвременни танцови техники. Макар и още да са в началото и тепърва да ,,прохождат‘‘, тази година те постигнаха изключително голям успех, който се дължи както на тях, така и на учителката им по съвременни танцови техники – Теодора Станева, която е много амбициозна и талантлива. Тя лично финансира участието на децата в квалификациите за Световната купа в Букурещ. Там те спечелиха два златни медала, след което бяха класирани за Световната купа и за огромно наше щастие, през месец юни станаха вицесветовни шампиони по съвременни танцови техники в Австрия, което е един грандиозен успех за България, за Варна и за нашето училище (и който, като всеки
99 голям успех на ученици, не намери широко отражение в медиите). – Това е изключително похвално. (Ето сега намират отражение в медиите.) Но Вие споменахте за ученическите си години, разкажете ни малко повече за тях. – Трябва да Ви кажа, че не говоря с особено удоволствие за ученическите си години и ще Ви кажа защо. Аз съм завършила езикова гимназия във Варна, когато езиковите гимназии бяха само две и селекцията беше много тежка. Може би затова и толкова мои съученици сега са видни български граждани. Но в това време имаше ограничение за свободомислието на децата, нещо, което мен лично ме е потискало до голяма степен. Имаше голямо значение чие дете си, което също много ме е потискало, обезсърчавало, тормозило, защото това, че родителите са изявени, е само поголяма взискателност, която обществото трябва да прояви към децата на изявените родители. Това не трябва да бъде привилегия, защото животът показва, че в много случаи децата дори не могат да достигнат равнището на родителите си и се превръщат вместо в гордост, в позор за своето семейство. Така че за всяка личност трябва да се съди по нея, а не по произхода и (и по други, независещи от нея фактори). Всички тези неща от социализма са ме дразнили, ограничението за свободомислие най-вече. Хубавото е, че съм имала изключително качествени учители, които са ми били примери и може би те ме накараха да заобичам тази професия. И лошите, и добрите са ми били пример за това какво не трябва и какво трябва да правя. Аз може би съм поартистичен тип и от малка съм си мислила, че трябва да
100 упражнявам публична професия. Така съм го усещала в себе си. И учителството през последните години в гимназията, когато съм преживяла както много болки, така и много обич от страна на учителите/колегите, ми показа, че е трябвало да стана учител, защото децата имат нужда от качествени учители, а не от такива, които работят това просто за да си изкарват прехраната. Учителството е призвание. И ще си позволя да цитирам една моя любима руска мисъл за учителя ,,Учител трябва да се родиш и чак след това да станеш‘‘. – Вие с голяма обич говорите за професията си, а за семейството си какво ще кажете? – Е, човек, който може да обича, обича. Ако семейството ми е тегоба, значи аз не съм за такава работа. Учителството изисква много раздаване и в този смисъл семейството винаги трябва да те подкрепя. Аз съм една изключително горда майка. Имам две прекрасни деца, сега вече реализирани като специалисти. За моя голяма радост, те ми дават право да работя това, което работя. Те винаги са били безупречни и не са ме карали нито за секунда да се притеснявам от тях за каквото и да е, защото аз смятам, че ако един човек не може да възпита собствените си деца, няма право да възпитава чуждите. Провалът на родителя не му дава право да бъде учител, така си мисля. Аз слушам всякакви мнения, но това е мое убеждение. Синът ми завърши Морското училище като първенец на випуска. Сега се реализира успешно в корабна агенция/фирма. Работи това, което е учил. Дъщеря ми завърши право, работи като юрист. Тоест всеки е тръгнал по своя път. Моите деца не станаха нито лекари като баща си,