РЕЛИГИЯ 9. КЛАС БПЦ

Човекът не попада на земята като корабокрушенец на само-
тен остров. Напротив – всичко е подготвено за него. Той влиза
или по-скоро е въведен в контекст. В него са свързани логоси-
те, смислите на всичко сътворено преди него. „Всякакъв вид
зверове и птици, влечуги и риби се укротява и е укротено от
човешкото естество”, казва братът Господен (Яков 3:7). При
човека са доведени животните, за да им даде именно той имена.
Бог, разбира се, би могъл, но той дава това право на човека, „за
да види, как ще ги нарече той“ (Бит. 2:19). Всичко това е в кон-
текста на творението и съществуването на света. Но подобна,
ориентирана към човека, зависимост се открива и в контекста
на спасението и „живота в бъдещия век”. За последното имен-
но говори апостол Павел в посланието си до римляни: „Твари-
те с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии,
защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по
волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите
твари ще бъдат освободени от робството на тлението при
славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:19-21).
Именно славното освобождение на човека е ключът към въз-
становяването и спасението на света.

Въз основа на това, можем да кажем, че творението е ан-
тропоцентрично, но това няма да е напълно вярно. Дори на-
против, може да ни въведе в заблудата, че светът „започва и
завършва“ с нас като биологичен вид и че имаме пълни права
на собственост върху него. Достатъчно е да заменим собстве-
ност с право на експлоатация, за да стигнем до зародиша на
тежките глобални проблеми пред човечеството – от екологич-
ната криза, до всяка друга. Ако се изхожда от цялостния кон-
текст на откровението, би трябвало да се каже, че то е тео-ан-
торопо-центрично. Богочовекът всъщност е центърът на този
свят. В този център всеки контекст се вписва в другия, без да
го измества или изолира. В този център нетварното и тварното,
божественото и човешкото са съчетани неслитно и неизменно,
неразделно и неразлъчно. Човекът не е едноличен собственик
на този свят, нито Бог гледа на света извън перспективата на
човека.

2. АРХЕТИП И СМИСЪЛ

Всъвета на ипостасите са заложени всички архетипни норми
на човека. Всеки опит да бъде дефиниран, да бъде съставено
определение за него, би трябвало да вземе тези норми предвид.
Най-малкото, защото ако разглеждаме човека като последица от
случайни натрупвания ще получим един възможен отговор на въ-
проса „що е човек”. Ако обаче го разглеждаме като последица от
осмислено и целенасочено решение, ще получим различен отго-
вор. Втората възможност, както стана дума по-горе, поставя чове-
ка в много по-широк контекст и разкрива пред него много по-об-
ширна перспектива за развитие. Тази перспектива не се ограни-
чава само с материята на този свят, а въвежда темата за смисъла
като основополагаща и предхождаща всеки конкретен акт.

99

Опитът да се обясни това единствено с биологията и ес-
тествения подбор, принизява човека само до елемент от хра-
нителната верига. Поставянето на смисъла след човека, като
своеобразно достижение на първобитния човек, който измисля
боговете, за да си обясни стихиите на този свят, също елемен-
таризира човека. Всъщност, последното би било уместно, ако
я нямаше книга Битие и Божието Откровение изобщо; ако Бог
не бе открил Себе Си на пророците и апостолите лице в лице.
Обръщайки гръб на Откровението езическият свят е създавал,
създава и ще продължи да създава „богове“ по свой образ и
подобие. „Те – казва апостолът, имайки предвид езичниците –
замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха
на творението повече, отколкото на Твореца“ (Рим. 1:21-25).
Обожествяването на стихиите и създаването на богове без Бога
е логично продължение на прародителския грях. Парадоксът
се състои в това, че търсенето на смисъл, макар и без Бога, из-
вън очевидното, е по същество обратен процес, потвърждаващ
логосния, разумния характер на човека като уникално битие.
Трагедията се състои в съзнателната подмяната на Бога с идол,
на Оригинала със сурогат.

Иисус Христос разговаря с жената- 3. АРХЕТИПНИТЕ НОРМИ
самарянка стенопис от Протатския
храм в столицата Карея Всичко казано до тук за контекста, смисъла и архетипа, има
на св. Гора Атон (зограф Мануил отношение не просто към антропологията като наука за чо-
Панселин, XIII-XIVв.) века, но и към заобикалящия ни свят и мястото ни в него. Све-
тата Троица задава начина, по който творението да участва в
„божественото естество“ (2 Петр. 1:4), без самото то да става
божествено по естество. Това означава, че единствено човекът,
който сумира смисъла на творението в себе си, може да прояви
Божия начин на съществуване в него.

На първо място, той е свободен да го направи, така, както
е свободен неговият Архетип. Зависимостта на човека от Бога
не ограничава тази свобода. Нещо повече – именно в Бога,
като негов Архетип, човекът има свободата за безгранично
осъществяване и развитие. „Господ е Духът – казва апостолът
– дето пък е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17).
Човекът е свободен в най-важното – да избере или отхвърли
Бога. Ако той избере първото проявление на свободата, той ще
прояви Божия начин на съществуване в себе си и това ще по-
влияе на целия свят. Ако прояви обратното и то се превърне в
склонност, то светът ще бъде повлиян и от този избор.

Любовта е най-логичният спътник на свободата, защото
нищо от това, което човекът може да осъществи свободно,
няма да срещне Бога ако е лишено от любов. В Божия начин на
съществуване любовта е състояние на битието. Бог е любов в
смисъл, различен от емоционалната симпатия, привързаност,
дори зависимост, която повечето хора мислят за любов. Лю-
бовта винаги е изпреварваща мотивация – в събеседването и
творението. Любовта винаги е и съпътстваща мотивация – в
промисъла и грижата. Бог осмисля човека в любов, създава го

100

в любов, предпазва го в любов, дори го изобличава в любов. Проверете наученото
Любовта е начинът човекът да прояви своя образ като отобра-
жение на Божия и да Го срещне, без да го дострашее, без да се В какво се изразява контек-
крие от Него (Бит. 3:10). „Занапред – казва св. Антоний Велики стът на човека като битие?
– не се страхувам от Бога, а Го обичам, понеже любовта про- Защо Богочовекът, а не човекът
гонва навън страха.“ сам по себе си, е смислов център
на света?
Общението е постоянна, вложена в човека жажда. Сам Бог
е общение на Трите Ипостаси и Той въвежда човека в това об- Какво е отношението между
щение, още на нивото на ипостасния съвет за него. Не можем архетип и смисъл по отношение
да си представим, а и Откровението не ни дава такава възмож- на човека? Какво получаваме,
ност, човека без способността и потребността да общува. Това когато смисълът предхожда чо-
би го превърнало в безжизнен приемник или механизъм – нещо века и какво, когато смисълът
съвсем различно от човека, когото Бог създава. следва човека?

Кои са архетипните норми за
човека, определящи мястото му
в заобикалящия го свят?

Приложете наученото

Дискусия
Подгответе свое изказване за дискусия на тема:

Божията свобода, любов и общение
като архетипни антропологични норми

Помощни въпроси: Подберете конкретен илюстративен материал от
1. Ограничава ли свободата зависимостта на човека заобикалящата ви действителност и го подкрепете с
от Бога? Кое е най-важното, в което човекът е сво- ключови изрази, кратки, формулировки и под., на базата
боден? Какви са последствията от човешкия избор на на които да изложите устно своето мнение пред съу-
проявление на свободата? чениците си.
2. Може ли нещо, свободно осъществено от човека, Препоръки:
да срещне Бога, ако е лишено от любов? В какво се
изразяват изпреварващата и съпътстващата моти- Не запълвайте слайдовете си с
вация на Божията любов? Как чрез любовта човекът текст – той ще бъде нечетивен,
проявява своя образ като отображение на Божия? труден за възприемане и осмис-
3. Защо Бог е вложил в човека постоянната жажда за ляне. Оставете само ключови
общение? В какво би се превърнал човекът без способ- изрази, които да станат опора
ността и потребността да общува? на вашето устно представяне.

Указания: Използвайте само изображения
Посочете три примера на любов, общение и свобода и текст, които могат да бъдат
представени в учебна среда.
в Бога.
За да подкрепите изказването си с изображения, Избягвайте допустими за со-
циалните мрежи изрази, думи,
ключови изрази, съвременни слогани и др., подготве- образи, които обаче не са подхо-
те кратка презентация, за да представите конкретни дящи за научна дискусия.
примери от нашето съвремие в подкрепа на тезата
си.

Използвайте някои от усвоените от вас ключови
понятия като:

Образ (икона) Задача, дар, подвиг,
и по образ статичност, развитие

Архетип, свобода, любов,
първообраз общение

101



TEMA 4

Човекът – индивид и личност

4.1.. Личност и свобода
4.2. Личност и любов
4.3. Личност и общение
4.4. Природата като безграничност и ограниченост (упражнения и практически дейности]
4.5. Природно и индивидуално (упражнения и практически дейности]
4.6. Природа и воля (упражнения и практически дейности]

4.1. ЛИЧНОСТ И СВОБОДА

Господ Иисус Христос, ангели и 1. БОГ И СВОБОДА
светии
стенописи от храм „Успение Висторията на Църквата няма много
Богородично“, Бачковски манастир поводи да се коментира свободата на
Бога. Тя се приема за даденост, тъй като
РЕЧНИК не може изобщо да се мисли Бога за Бог,
Демиург – в гръцката ан- ако е зависим от каквито и да били външ-
тичност – върховният бог, ни спрямо Него сили или фактори. Има
който подредил света; обаче един случай, който по-скоро кос-
в гностицъзма – второсте- вено, отколкото пряко, засяга темата за
пенно божество, което тво- Божията свобода и дава възможност за формиране на църковна
ри и организира материята позиция. В учението на християнския писател Ориген (ІІІ век),
детерминизъм – предопре- творчеството, като предикат на Божията същност, е разглежда-
деление, т.е. условие, или но като постоянно състояние на Бога. След като това е качество
състояние, в което няма на Божията същност, то няма момент, в който Той да не е Тво-
свобода за промяна рец. Като последица от това, творението също трябва да бъде
мислено за вечно: „Както никой не може да бъде отец, ако няма
син – казва Ориген – и никой не може да бъде господар, без
владение или роб, така и Бога не бива да назоваваме всемогъщ,
ако няма същества, над които Той да проявява Своята власт”.
В тази обвързаност на божествената същност със сътво-
рените неща, Бог е субект на сътворението, но и функция на
сътворението. Светът, който е битие от съвсем различен поря-
дък, поради своя „сътворен“ характер се оказва „вечен спът-
ник“ на Бога. В същото време книга Битие описва началото
на света с думите „В начало Бог сътвори“ (Бит. 1:1). Преди
да има каквото и да било сътворено, Бог съществува. Нещо
повече, преди да има начало на творението, времето и прос-
транството, Бог съществува. Втората Макавейска книга внася
още един щрих в картината, посредством думите на майката,
която окуражава своя син: „Моля те, синко, погледай небе-
то и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че
всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл и
човешкият род“ (2 Мак. 7:28). Думите „от нищо“ всъщност
са най-директното библейско описание на „първичната ма-
терия“ на света. Всъщност такава няма. Няма „нещо”, което
да е съвечно с Него. Всяко „нещо“ преди момента, описан в
книга Битие с думите „В начало Бог създаде“ (1:1), е било
„нищо“ и получава битие благодарение на Твореца.

104

По-късните отци на Църквата, сред които изпъква името
на св. Атанасий Александрийски, коригират Ориген. Божията
същност не е обвързана с творението на света. Бог твори чрез
Своята свободна от всяка обусловеност воля. Именно волята
на Отца, чрез Сина, в Светия Дух, е „инструментът“, чрез
който светът е приведен в битие. По думите на Йоан Екзарх в
Шестоднев: „Това, което за занаятчията са предметите и ин-
струментите, и времето, и работата, и умението и усърдието
– за Бога това е волята”.

Божията воля е свободна. Няма причина извън Него, коя-
то да детерминира тази свобода, или да я ограничи. Няма
причина и в Бога, включително природна, която да обуславя
съществуването на света. Светът изобщо не е задължителен
елемент от съществуването на Бога. Съответно, сътворението
не е следствие от необходимост, а е свободен, волеви акт.

2. СВОБОДАТА В БОГА „За Него [Бога] да твори
е по-лесно, отколкото да
Божията воля не се проявява безлично като някаква абстракт- желае. А за нас е по-лесно да
на сила, а е винаги воля на Отца, чрез Сина в Светия Дух. искаме нещо, отколкото да
Затова можем да кажем, че Бог, Който има свободна воля, е Су- създаваме.“
бект на творението. Той е Този, Който твори. В гностически-
те религиозни системи от античността е била разпространена Йоан Екзарх, Шестоднев, С.:
представата за един върховен божествен Абсолют, който е без-
крайно дистанциран от света. Той е твърде духовен и ефирен, Наука и изкуство, 1981, с. 40.
„за да си цапа ръцете с кал”. За да създаде материалния свят,
това твърде духовно божество използвало посредник, Демиург.

Гностиците са имали интерес към християнството и дори
са се опитвали да приспособят Господ Иисус Христос към
своите мисловни конструкции. Така те са оприличавали Сло-
вото Божие именно на Демиург – вторично божество, родено,
или дори създадено, само заради творението на света. Това
схващане не е било прието от християните. Ако Христос е
по-низше „божество“ или „творение”, тогава и самото хрис-
тиянство би било лишено от смисъл, защото не може да дари
живот вечен някой, който не е вечен. Ако Христос е обусло-
вен от необходимостта да бъде създаден света, тогава Той не
е Спасител. Ако обаче е Спасител, ако освобождава човека
от греха, смъртта и дявола, значи самият Той е свободен от
всичко изброено.

„Бог е свободен не само по отношение на сътворения свят.
Той е и вътрешно свободен. Бог Отец има Своя единороден
Син без да изпитва принуда или условие за Неговото раждане.
Същата свобода е налице и по отношение на Светия Дух, Кой-
то изхожда от Отца, без да е принуден или обвързан с необхо-
димост. В начина, по който Откровението описва Лицата в Св.
Троица, няма и сянка от обусловеност или необходимост.

Тази свобода, толкова характерна за Бога, отците на Църк-
вата виждат като качество, което човекът има, благодарение
на дадената му от Бога богообразност.

105

3. СВОБОДАТА В ЧОВЕКА

Когато Бог пристъпва към човека, Той винаги цени неговата
свобода. Това виждаме и в рая, където Ева е свободна да
послуша или да обърне гръб на Бога; това виждаме и в Благо-
вещението, когато Новата Ева е свободна да послуша, или да
обърне гръб на Бога. Бог знае как ще постъпи човекът, но чове-
кът не знае това, което Бог знае. Още по-малко знае Неговите
мотиви. Апостолът пита риторично: „Кой човек знае, какво има
у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божи-
ето никой не знае, освен Божия Дух“ (1 Кор. 2:11). Бог знае как
ще постъпи Ева, но не я лишава от свободата, дори когато тя е
склонна да допусне грешка. Причината за това изглежда оче-
видна – свободата е по-голяма ценност от всяка грешка. Греш-
ката може да бъде поправена, но ако свободата бъде загубена,
човекът няма повече да е човек. Няма да отразява Божия образ.
Ще бъде като всички останали твари на тази земя, зависим и
воден единствено от своите инстинкти или безусловни рефле-
кси. Ще бъде примитивен организъм или механизъм, но няма
да бъде човек. Затова всяко общество или система, когато иска
да накаже или унищожи човека – първо отнема свободата му.
Бог не прави така.

Когато Архангелът отива при светата Дева, за да й открие
това, което ще се случи, той не си тръгва веднага. Нищо не
се и случва. Едва когато Новата Ева казва онези велики думи:
„Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти”, тогава
„Ангелът си отиде от нея“ (Лука 1:38). Тогава въплъщението
става възможно и реално.

Свободата е един от най-ценните дарове в живота на хрис-
тияните. Когато взема книгата на св. пророк Исаия, в своя-
та първа проповед, Господ Иисус Христос прочита следния
текст: "Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да бла-
говестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат
сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобожде-
ние, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчени-
те, да проповядвам благоприятната Господня година" и казва:
„Днес се изпълни това писание“ (Лука 4:18-21).

Пленените и измъчените, които Спасителят ще пусне на
свобода, са всички потомци на Адам. Апостолите неведнъж
го подчертават в своите послания. Апостол Павел пише до га-
латяни с думите: „Стойте твърдо в свободата, която Христос
ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго“ (Гал. 5:1).
Свободата е антипод на робството, от което човек страда, би-
дейки подчинен на греха, смъртта и дявола. Това робство е
фундамент, който бива надграждан постоянно – в различни
епохи, с различни мотиви, понякога добри или хуманни на
пръв поглед. В апостолските послания обаче не става дума
за свобода в социалния смисъл и контекст. В апостолския
век робството е все още факт, но няма да срещнем проповед
за премахването му или за съпротива срещу робовладелци-
те. Напротив, противниците на християнството неведнъж са
привеждали пасажи, които като че ли оправдават социална

106

система на епохата. Апостолите обаче говорят за свободата в
много по-базисен, фундаментален план. Става дума за свобо-
да на ипостасно и екзистенциално ниво, на нивото на само-
то човешко съществуване. Тази свобода релативира всички
външни условности и нея първо трябва да постигне и робът, и
неговият господар. И двамата първо трябва да осъзнаят свое-
то робско битие, а след това да изберат свободата в Христос.
След този избор робовладелството като система закономерно
отмира в ранните християнски общности.

В човешката свобода има един парадокс. Блаженият Диа-
дох Фотикийски в своето Подвижническо слово казва: „Всич-
ки ние хората сме създадени по образ Божи: да бъдат по подо-
бие Божие могат единствено тези, които по велика любов са
подчинили своята свобода на Бога”.

Тук не бива да се поставя знак за равенство между сво-
бодата за избор, която се включва в понятието за самоопре-
деление на личността, и свободата за избор между добро и
зло, която е следствие от грехопадението. Способността на
човека за избор е свързана с неговата природна воля, която
светоотеческото богословие определя не като способност за
избор между различни възможности, а като движение със съ-
ответен завършек.

„Човекът в началото бил надарен с властта над собст-
вените си желания; той имал свобода за всичко, което би по-
искал... човекът в началото получил свободен и непринуден
стремеж на ума към всичко това, което трябвало да върши.“

св. Кирил Александрийски, Глафири, 4, PG 69, 24CD

Човекът е напълно свободен, само когато действа в съгла-
сие със своята природа; така както Бог е винаги абсолютно
свободен, защото действа по начин, съответен на Неговото
битие. Именно поради това източните св. отци не са намира-
ли противоречие между човешката свобода и Божията бла-
годат. Нещо повече! В срещата на благодатта със свободата,
както я формулира отец Михаил Кардамакис, „се срещат две
свободи, които имат своя извор в Бога и като такива се схва-
щат като една свобода Божия и една любов Божия”.

В Бога човекът е съвършено свободен, защото Бог не
потиска свободата му. „Духът не ражда воля, която не желае,
но само желаещата воля преобразява за обожение”, казва
преп. Максим Изповедник. Отричането или потискането на
свободата в призвания „за свобода“ (Гал. 5:13) човек е отри-
цание на неговото призвание и назначение. Ето защо в пра-
вославното богословие на Бога не се гледа като на Властник
и Насилник, а като на любящ Отец, Който прави нашата сво-
бода цялостна, преобразява я в истинна, т.е. в свобода, съо-
бразна на първосъздадената природа, в създаването на която
Самият Бог участва.

107

Проверете наученото

Може ли Бог да не бъде свободен и да бъде Бог?
Как се проявява Божията воля?
Кога човекът е свободен?

Приложете наученото

1. Обсъдете в час
Защо, според вас, Йоан Екзарх въвежда толкова отчетлива разлика

между Бога и човека?
Има ли нещо, което не е лесно за Бога?

„За Него [Бога] да твори е по-лесно, отколкото да желае. А
за нас е по-лесно да искаме нещо, отколкото да създаваме.”

Йоан Екзарх, Шестоднев, С.: Наука и изкуство, 1981, с. 40.

2. Анализ на светоотечески текст.
Прочетете текста и отговорете на въпросите:

Кой е авторът на текста? Какво знаем за него?
Каква е основната тема в текста? Какво означава да имаш власт над
собствените си желания?
Какво е основното послание на светоотеческия текст? Благо ли е сво-
бодата?

СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ

„Човекът в началото бил надарен с властта над собствените си
желания; той имал свобода за всичко, което би поискал... човекът в
началото получил свободен и непринуден стремеж на ума към всичко
това, което трябвало да върши.”

св. Кирил Александрийски,
Глафири, 4, PG 69, 24CD

Свети Кирил, патриарх Алек-
сандрийски (376–27 юни 444) – един
от отците на Църквата, богослов
и тълкувател на Свещеното Писа-
ние. Родом от Александрия, Египет,
известен със своето благочестие и
защита на Православието против
ереста на Несторий. Участник в Тре-
тия вселенски (Ефески) събор, осъдил
ереста на Несторий и утвърдил по-
читанието към Дева Мария (Богоро-
дица). Автор на много съчинения.

108

Приложете наученото

3. Нравствени дилеми
Прочетете текста и проведете дискусия върху следните, свързани с про-
четеното въпроси:
1) Ако „всяко човешко същество осъществява божествения образ в себе
си по свой собствен отличителен начин“ какво ви помага да разпознаете
този образ във всеки човек? А какво ви пречи?

Потърсете решение на проблема в християнска перспектива.
Представете резултатите, като попълните в тетрадките си табли-
цата:

Разпознаване на божествения образ Проблем: Решение, перспективи
във всеки човек: Какви са пречките?
Какво ни помага?

2) Бихте ли приложили твърдението „Всеки, бидейки свободен, е неповто-
рим; а всеки, бидейки неповторим, е безкрайно ценен" към човек, когото
не познавате?

Попълнете таблица, като потърсите аргументи за защита и на двете
противоположни становища:

Бихте ли приложили твърдението: ДА, защото:
„Всеки, бидейки свободен, е неповторим; а всеки, 1.
2.
бидейки неповторим, е безкрайно ценен" 3.

към човек, когото не познавате? НЕ, защото:
1.
2.
3.

Вземете решение за своята позиция и я представете пред класа.
Изслушайте и аргументите на другите, като бъдете учтиви и любезни.
Оформете заключително становище на групата.

„Въпросът за свободния избор е особено важен за разбиране на човека като сътворен по образ
Божи. Както Бог е свободен, така също е свободен и човекът. А бидейки свободно, всяко човешко
същество осъществява божествения образ в себе си по свой собствен отличителен начин.
Човешките същества не са жетони, които могат да се разменят, или заменяеми части на ма-
шина. Всеки, бидейки свободен, е неповторим; а всеки, бидейки неповторим, е безкрайно ценен.
Човешките личности не могат да се измерват количествено: нямаме право да приемаме, че един
конкретен човек е по-ценен от който и да било друг конкретен човек или пък че десет човека
трябва по необходимост да са по-ценни от един. Такива пресмятания са обида за автентич-
ната персоналност. Всеки е незаменим и следователно всеки трябва да бъде разглеждан като
цел сам по себе си и никога като средство за постигане на някаква друга цел. Всеки трябва да
бъде считан не за обект, а за субект. Ако намираме хората за отегчителни и досадно предви-
дими, това е защото не сме проникнали до нивото на истинската персоналност – у себе си и
у другите – където няма стереотипи, а всеки е уникален.”

епископ Калистос (Уеар),

Православният път, С.: Омофор, 2014

109

4.2. ЛИЧНОСТ И ЛЮБОВ

Фрагмент от стенопис „Тайната „Щом се вързах за Теб, любов моя,
вечеря“ (Ателие "Зограф") всички други върви се разплетоха.”

РЕЧНИК св. Николай Велимирович, Езерни молитви, ХІ, С.:
извечно – извън вековете,
извън времето като изме- Омофор, 2009.
рение
1. БОГ Е ЛЮБОВ (1 ЙОАН. 4:8)
110
Когато апостол Йоан казва, че Бог е любов, той индиректно
изтъква най-важната отлика на апостолската проповед от
всяка друга религиозна представа за Бога. Няма друга религия, в
която любовта да е до такава степен централен и съдържателен
елемент. Бог, разбира се, е „Творец на всичко“ (Йер. 10:16), „Бог
е по-горе от човека“ (Йов 33:12) „Той е твърдиня; делата Му са
съвършени, и всичките Му пътища са праведни; Бог е верен, и
неправда няма (в Него); Той е праведен и истинен“ (Втор. 32:4)
„Бог е Цар“ (Пс 46:8), „Бог е слънце и щит“ (Пс. 83:12), „Бог
е могъщ“ (Йов 36:5), „Бог е велик“ (Йов 36:26), „Бог е Съдия“
(3 Ездр. 16:68), „Бог е истина“ (Йер. 10:10). Всичко това и още
много, може да бъде прочетено на страниците на Стария Завет.
Но „Бог е любов“ откриваме само в контекста на апостолската
проповед.

Божията любов се проявява в сътворяването на света и в
промисъла за него. Бог е свободен от всяка външна принуда
и любовта е единственият мотив за творението. „Понеже за
Благостта, казва св. Григорий Богослов, не било достатъчно
да съзерцава Сама Себе Си, а трябвало Неговото благо да се
разлива все по-далече и да увеличава все повече броя на обла-
годетелстваните (тъй като това е присъщо на Благото), то Бог
създава най-напред ангелските и небесните сили…, след това
другия свят – материалния и видимия”.

Божията любов е и своеобразна „гравитационна сила”, коя-
то задържа битието на сътворения свят и го пази от разпад, от
завръщане в това „нищо”, което е неговата „първична мате-
рия”, неговият извор и основа. Бог в Своя промисъл обича и в
Своята любов промисля. „Погледнете птиците небесни, казва
Господ, че не сеят нито жънат, нито в житници събират, и
вашият Отец небесен ги храни. Не сте ли вие много по-цен-
ни от тях“ (Мат. 6:26). Апостолът допълва в същия смисъл:
„Чрез Него е създадено всичко... Той е най-напред от всичко и
всичко чрез Него се държи“ (Кол. 1:16-17).

Бог е не само Създател, но и Спасител. Това е още една
съществена разлика между християнството и другите религии.
В езическите и по-късните религиозни системи винаги при-
съства божество, което „създава“ или „подрежда“ видимия
свят. Понякога тези „божества“ влизат в контакт с някого, за да
му продиктуват нещо или да му разкажат нещо. Много епоси
и „свещени книги“ са съхранили подобен опит. Но няма „бо-
жество”, което да е станало човек „като нас във всичко, освен в
грях“ (Евр. 4:15) и нещо повече – заради човека, заради нас, да
е приело смърт кръстна. Евангелист Йоан описва Божия мотив
за спасението с думите: „Бог толкоз обикна света, че отдаде
Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не по-
гине, а да има живот вечен“ (Йоан 3:16). А сам Господ казва
в същото Евангелие: „Никой няма любов по-голяма от тая, да
положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).

Творението от нищо, промисълът и спасението са трите
измерения на Божията любов. Всяко от тези измерения е теан-
тропоцентрично, т.е. Богочовекът е неговият смислов център.
Богочовекът е икона на Бога и Образец за Адам, преди още
светът да го има; за Него е създаден и преведен през историята
Божият народ, за да бъде светът спасен чрез Него; Той като Бог
влиза в света и като Човек се възнася отдясно на Отца.

2. СВОБОДА И ЛЮБОВ

Без любовта Богочовекът е само мисловна конструкция. Може
много да се пише и говори за Неговите естества, воли, енер-
гии, ипостас и ипостасно свойство, и пр., но няма да има отговор
в пълнота на въпроса Кой е Той (и как всичко това ме засяга).
Без Богочовека любовта е само една абстрактна категория. На
нея, като безлична сила, може да бъде посветен дори един ден
в годината, а може и да бъде персонифицирана в лицето на ми-
тологична богиня (Венера) или бог (Ерос). Всеки човек ще има
свой индивидуален отговора на въпроса що е любов, но никой
отговор няма да е толкова всеобхватен и вечен, колкото е вечно
Съществуващият.

Любовта винаги е свободна. Тя не е възможна там, където
има принуда. Любов и свобода са категории от един и същи
смислов хоризонт, докато любов и задължение, или любов и
принуда, трудно могат да бъдат вместени в едно изречение със
смисъл. Не може да се обича по задължение. Любовта винаги
дава, принудата винаги иска. Любовта е готова да жертва, при-
нудата – да наказва.

Ако имаме горното съждение предвид, можем да разбираме
по-добре и Свещеното Писание, и Божието Откровение изоб-
що. Дори там, където изглежда, че Бог наказва или принужда-
ва, любовта винаги е основен мотив, колкото и парадоксално
да е това на пръв поглед. Пред същия парадокс би се изправил
и човек от друга епоха и култура, ако наблюдава съвременен
хирург по време на животоспасяваща операция. Той ще вижда
само безпомощното състояние на болния и скалпела в ръцете

111

на хирурга. За него човекът на операционната маса ще бъде
жертва, а лекарят – мъчител. Противното ще изглежда парадо-
ксално. За да бъдат разбирани онези „места мъчни за разбира-
не“ (2Петр. 3:16) в Писанието, те трябва да бъдат поставяни в
контекст.

Въплътената Любов е контекстът на Писанието – едновре-
менно повод, център и венец на всичко. В тази любов няма
принуда. Словото става плът в свобода и любов. Така, както
и извечното раждане на Сина от Отца е в свобода и любов.
Извечното изхождане на Светия Дух от Отца също е в свобода
и любов. Свобода и любов са другият начин да назовем Божи-
ето битие. Това не са инцидентни проявления, провокирани от
външни фактори и обстоятелства. Бог е Свобода в любовта и
Любов в свободата.

3. ПО ОБРАЗА НА ВЪПЛЪТЕНАТА ЛЮБОВ

След като Адам е сътворен по образ Божий, а Бог е любов,
тогава е закономерно твърдението, че човекът е сътворен по
образа на един Любящ Бог. В замисъла и осъществяването на

човека, той е обичано и обичащо битие. Ако някой лиши един

„хипотетичен човек“ от възможността да обича и да бъде оби-

чан, той ще получи в резултат един „по-малко човек”. Подобна

лишеност е форма на дехуманизация. Любовта в този смисъл е

не просто склонност или способност на човека, а е негова сър-

цевина, негова носеща кон-

струкция. В способността

на човека да обича и да бъде

обичан, са събрани всички

потенции и възможности на

неговото битие.

В Новозаветните книги

има един постоянен пара-

лел между любовта в Бога,

любовта от Бога към чо-

века и любовта между хо-

рата. Става дума за една и

съща любов. Няма качест-

вена разлика в нея. Отец е

възлюбил Сина и всичко е

дал в ръката Му. Синът от-

връща със същата любов

на Свой ред споделя тази

любов със Своите учени-

ци. Любовта е „елементът”,

чрез който учениците на

свой ред биват разпозна-

ти от Сина и осиновени от

Чудното умножаване на хлябовете Отца. И накрая, тази любов
стенопис от параклис „Седемдесет апостоли“, е средата, в която пролича-
Дивотински манастир „Св. Троица“ ва идентичността на уче-

112

ниците и християните изобщо. „Който каже: „любя Бога“, а
мрази брата си, лъжец е – казва евангелист Йоан – защото,
който не люби брата си, когото е видял, как може да люби
Бога, Когото не е видял?“ (1Йоан. 4:20). Към този риторичен
въпрос апостолът допълва: „Ние имаме от Него тая заповед,
който люби Бога, да люби и брата си“ (4:21).

В любовта не може да има качествена разлика, защото тя
е ипостасно, личностно отношение. Лицата могат да бъдат
различавани по това дали са Божии, или са сътворени, или по
своите ипостасни свойства. Но в любовта такава разлика няма.
На човека не е дадено да обича Бога с една любов, а ближния
си – с друга. Нито любовта на Сина към Отца е различна от
тази на Отеца към Сина. Божията любов към човека е неиз-
менна, но това е така, защото Бог е неизменен. Ако човек из-
губи любовта, това ще означава, че не тя, а той се е променил.
За онези, които не обича, любовта винаги е загадка. Никой не
може да отговори „какво намира“ обичащият в обекта на своя-
та любов, ако питащият не изпитва същото. „Човекът е красив
– пише митрополит Антоний Сурожки – защото обичащият
вижда красотата в него; а оня, който не обича, който е безраз-
личен или ненавижда, забелязва само обезобразеността.“ Бог,
Който обича човека, вижда именно красотата и тази красота ни
призовава да откриваме и ние.

Тук не става дума за този копнеж, описван от поетите и мъ-
дреците, а за начин на съществуване, който Бог е споделил с
човека. Ако любовта, както казва един съвременен автор „трае
само три години”, ако тя е само едно от чувствата, които чове-
кът изпитва понякога, тогава Новият Завет и пиеси като „Ро-
мео и Жулиета“ щяха да имат равна стойност.

Любовта е осъществяване и актуализация в пълнота как-
то на обичания, така и на обичащия. Всяка личност изразява
себе си най-пълно в любовта. Нещо повече, личността може
да твърди, че познава друга личност само, когато я обича. За
да илюстрираме това, можем да си представим майка, която
научава за гибелта на своя син на фронта. Същата информация
стига и до хора, които не го познават. За майката, която обича,
това е ужасна трагедия. За всеки друг, данните от новините са
просто данни. В единия случай има личност, която обича, а в
другия – цифри, които нямат стойност.

Бог никога не гледа на човека като на цифра. Неговата Въ-
плътена Любов търси и намира човека. „Как ви се струва? –
пита Христос Своите ученици – ако някой има сто овци, и една
от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесетте и девет, и не
ще ли иде по планините да дири заблудената? И ако се слу-
чи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече,
отколкото за деветдесетте и девет незаблудени. Тъй и вашият
Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките“ (Мат.
18:12-14). Когато някой погледне към човека до себе си по на-
чина, по който Бог гледа на него, тогава такъв човек обича. То-
гава и Евангелието може да бъде разбрано по начина, по който
Църквата го чете и разбира.

113

Проверете наученото

Кои са измеренията на Божията любов?
Защо любовта винаги е свободна?
Каква е връзката между любов и познание?

Приложете наученото

1. Работа с библейски текст
Прочетете текста и дефинирайте как разбирате думите „щом любов

нямам, нищо не съм”.
Обсъдете какви са основните характеристики на любовта.

„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що
звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам
пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям,
– щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си
на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува.
Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не пре-
възнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на не-
правда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко
се надява, всичко претърпява.
Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако
са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. Защото донейде знаем и донейде
пророчествуваме; но, кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде“ ще изчезне.
Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец
разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. Сега виждаме смътно като
през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и
бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е
любовта.“
(1 Кор. 13:1-13)

114

Приложете наученото

2. Анализ на светоотечески текст
Прочетете текста и отговорете на въпросите:

Кой е авторът на текста? Какво знаем за него?
Каква е основната тема в текста? Как разбирате любовта като отли-
чителна черта на нашето естество?
Какво е основното послание на светоотеческия текст?
Обсъдете твърдението на св. Григорий Нисийски, че „където няма така-
ва любов, там всички черти на образа се деформират“.

СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ Св. Григорий Нисийски (ок. 335 –
„Божеството е ум и Слово, защото “в начало бе Словото“ (Йоан след 394)
1:1) и пророците, по думите на Павел „имат ум Христов“ (1 Кор.
2:16), „който говори в тях“ (2 Кор. 13:3). Това има отношение и към По-малък брат св. Василий Вели-
естеството на човека. Виждаш в себе си и слово, и разум, подобие ки и приятел на св. Григорий Богослов
на истинския Ум и Слово. Също така Бог е любов и извор на любов; с огромен принос за развитието на
за това говори великия Йоан: „Любовта е от Бога и Бог е любов“ църковното богословие. Неговите
(1 Йоан. 4:7-8). Създателят е направил това отличителна черта съчинения са плод от усилието му
на нашето естество. Защото казва: „Така ще разберат всички, че да „сприятели“ философската си об-
сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан 13:35). Следо- разованост и оригиналност с посве-
вателно, където няма такава любов, там всички черти на образа щението си на църковната истина. В
се деформират.” съчинението си За устройството на
човека той прави първото система-
Св. Григорий Нисийски, За устройството на човека, 5, PG 44, 137C тично изложение на християнското
учение за човека. За него подвигът
3. Анализ на богословски текст на добродетелното израстване и на-
Прочетете текста и подчертайте ключовите думи. Споделете с класа. предване в духовния живот е подвиг
Какви са синонимите за себелюбие? на свободата, чрез която човекът
Обсъдете защо любовта не може да не предполага другия. може да постигне богоподобие.

Любовта не може да съществува в изолация, а предполага
другия. Себелюбието е отрицание на любовта. Както ни по-
казва с потресаваща сила Чарлз Уилямс в романа си „Слизане
в ада”, себелюбието е ад; защото доведено до своя логичен
завършек, себелюбието означава край на радостта и всеки
смисъл. Адът не са другите хора; адът съм самият аз, откъс-
нат от другите в егоцентричността си.

епископ Калистос (Уеар), Православният път, С.: Омофор, 2014

115

4.3. ЛИЧНОСТ И ОБЩЕНИЕ

Изцелението на Йерихонския слепец

1. ЛИЦА И ОБЩЕНИЕ

Редом с любовта и свободата, общението е категория, която
можем да отнесем към всяка личност. Любовта и свободата
са начини на Божието съществуване, които Бог споделя с човека.
Същото определение важи и за общението – то е начин на Бо-
жието съществуване, споделен с човека. Свободата, любовта и
общението са присъщи на Бога по дефиниция, защото Той е Тро-
ица на Лицата. В Него извечно има свобода, любов и общение
между Отца, Сина и Светия Дух.

Споделянето на Божия образ с човека, прави тези катего-
рии присъщи и на сътворения свят. Човекът е творение, което
се самоопределя като аз и говори с Бога на Ти. Подобен раз-
говор може да води само свободно да обича и да бъде обичано
комуникативно битие, т.е богообразна и богоподобна личност.
В него и чрез него сътвореният свят общува с Бога. Човекът е
посланик, апостол, жилище и образ на Бога в сътворения свят.
Той дава имена, осмисля и култивира света, за да се проявява в
него Божията благост.

116

Йоан Екзарх пише в своя Шестоднев: „Бог беше оформил
предварително имената [на животните], но ги заведе при Адам
и по този начин показа, че решението на Адам отговоря на Бо-
жията мисъл. Затова Писанието, като иска да покаже, че той
ги нарекъл със същите имена, които са били определени пред-
варително от Бога, казва: „и всяка жива душа, както я беше
нарекъл Адам, така й беше името”, т.е. както той ги е нарекъл,
такава е била и Божията воля”.

В рая човекът общува с Бога непосредствено. След грехопа-
дението молитвата става единственият възможен за него начин
да общува с Бога. Бог става недостъпен, така, както светлината
става недостъпна за увредените очи. Бог обаче не забравя чо-
века, нито го оставя да се лута сам. В историята на Божието
домостроителство Бог винаги има инициативата. Дори чове-
кът да не вижда Бога, Бог знае всекиго по име. В разговора с
Моисей на върха на планината Синай, Той изрично обвързва
благоволението и името: „Ти спечели благоволение в Моите
очи, и Аз те зная по име“ (Изх. 33:17). Понякога Бог променя
имената – така, както постъпва с Аврам-Авраам, Сара-Сарра и
Яков-Израил (Бит. 17:5, 15; 32:28; 35:10), давайки на всекиго
нова идентичност. Друг път задава тази идентичност априори,
както в случая с Исаак (Бит. 17:19), св. Йоан Кръстител (Лука
1:13) и Самия Господ (Мат. 1:21). Виждаме и Иисус Христос
да дава ново име на Симон, който става Петър (Мат. 16:18) и
Савел, който става Павел след като среща Господа по пътя към
Дамаск (Деян. 13:9). В края на историята Той ще даде „ново
име“ на всеки „който побеждава“ (Откр. 2:17).

2. ПРИЧАСТИЕ И ОБЩЕНИЕ РЕЧНИК
еквивалент – нещо, рав-
Вгръцкия език думата за общение и за св. Причастие е една ностойно на друго, което
и съща – κοινωνία. В превода на тази дума по два различ- може напълно да го замени
ни начина ние сме натоварили българските й еквивалентa със
смисли, които често се разминават в ежедневната реч. Така св. 117
Причастие може да бъде сведено само до механично приемане
на особена, църковна храна, а общение – до форма на социален
живот, архаичен синоним на общуване или комуникация. Факт е,
че когато се причастяваме Христос става част от нас и съответно,
ние ставаме част от Христос. Приемайки тяло и кръв от Христос,
ние ставаме част от Него в Неговото Тяло – Църквата. Причастя-
ваме се по същия начин, по който поддържаме съществуването
си на тленно ниво – чрез вкусване. Разликата е в това, че едната
храна, обичайната – или както Спасителят я нарича „храна тлен-
на“ – поддържа нашия настоящ живот, а другата е „храна, която
пребъдва до живот вечен“ (Йоан 6:27).

Тайната вечеря Всеки може да се храни с обичайната си храна по всяко
118 време и навсякъде, където прецени. Когато обаче пристъпваме
към храната за живот вечен, тогава влизаме в специфичен кон-
текст. В един избран ден от седмицата ние излизаме от своята
стая, от своя дом, от „своята крепост”, и отиваме в църква.
И тук идва най-важният момент. Дори да сме отишли навре-
ме, дори да сме отишли на точното място, ние не можем да се
причастим – ако сме сами. Дори свещеникът, дори епископът,
дори патриархът не може да се причасти сам. Ние можем да се
съединим с Христос само когато сме в общение. Необходимо
е да има в църквата поне още един човек, който да бъде наш
сътрапезник, с когото да бъдем заедно в Христос. Ако свеще-
никът или епископът е сам, той не може да служи св. Литургия
и не може да принесе св. Дарове „за всички и заради всичко”.
Тук не става дума дори за качествата на отделния човек. Дока-
то е отделен, докато е сам, той е непълноценен и неспособен
както да служи, така и да вкусва храната за живот вечен.

3. БЛАГОДАРНОСТ И ОБЩЕНИЕ

Светата Евхаристия връща на човека всичко, което той губи в
греха, а именно – достойнството и способността да общува с
Бога. Затова може да се говори както за това, че Спасителят уста-
новява св. Евхаристия, така и това, че Той възстановява св. Евха-
ристия, разбирана като Благодарение. С грехопадението човекът
проявява неблагодарност към Бога. Да имаш целия свят като дар
и да се скриеш от Дарителя „между райските дървета“ (Бит.

3:8), означава именно това. Неблагодарността е отговорът, който
Адам дава на Божия призив за общение: „Адаме, где си“ (Бит.
3:9). Така достойнството се превръща в недостойнство, обще-
нието – в страх, раят – в ад.

Спасителят възстановява в човека чувството за благодар-
ност. Това е първото тайнство на Църквата, установено на
Тайната вечеря и първото достойнство на човека, което бива
възстановено, за да се върне той в общение с Бога. „За всичко
благодарете – ще напише по-късно апостолът до солуняни –
защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса“
(1 Сол. 5:18).

Съзнаването на това, че дължим благодарност е следствие
от разбирането, че всичко е дар. Когато човек започне да въз-
приема даровете за даденост, тогава той престава да благода-
ри. Тогава се утвърждава претенцията, настояването, че всичко
ни принадлежи безусловно. След грехопадението тази претен-
ция се проявява постоянно както в отношенията между хора-
та, така и в отношението на човека към света, а накрая – и
по отношение на Бога. Този своеобразен глад за притежание
и консумация е единственият, дълбоко погрешен по същество,
начин, човекът да компенсира загубения рай. Когато другият
се превърне в даденост, злоупотребата с него е закономерна
последица, когато светът се превърне в даденост, екологичната
криза е поредният симптом, когато и Бог се превърне в даде-
ност, тогава „грехът стои при вратата“ (Бит. 4:7).

Господ Иисус Христос възстановява евхаристийното, бла-
годарственото отношение към Бога, защото по този начин
човекът може да съучаства в своето възстановяване. Бог не
спасява човека автоматично, с помощта на механичен акт или
магична мантра. Изначалното достойнство на човека е да бъде
личност, да бъде свободно любящо битие в общение с Твореца.
Грехът отнема всичко това от Адам. Господ Иисус Христос го
възстановява в Себе Си. Това възстановено достойнство е ед-
новременно дар Божий за човека, но и актуализирана покана за
общение. Това е същата покана, която Адам е чул в рая, и която
толкова го е изплашила, и която на свой ред Църквата приема
с благодарност.

119

Проверете наученото

Каква е връзката между Божието благоволение и името на човека?
Защо свещеникът или епископът не могат да служат св. Литургия
сами?
Каква е връзката между греха, благодарението и спасението?

Приложете наученото

1. Работа с библейски текст
Прочетете библейските текстове и открийте ключовите думи обще-

ние и общуване.
Обсъдете какъв е контекстът, в който срещате тези думи.
Обобщете в едно изречение какво е библейското съдържание на поня-

тието общение/общуване. Запишете го в тетрадките си.

„Което сме видели и чули, ви възвестяваме, „Верен е Бог, чрез Когото
за да имате и вие общение с нас; а наше- сте призвани за общение
то общение е с Отца и Неговия Син Иису- със Сина Му Иисуса Христа,
са Христа. Ако кажем, че имаме общение с Господа нашего.“
Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не (1 Кор. 1:9)
постъпваме по истината; ако ли ходим в
светлината, както и Той е в светлината,
имаме общение един с други, и кръвта на
Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от
всеки грях.“
(1 Йоан 1:3, 6, 7)

„Благодатта на Господа „Чашата на благословението, която благо-
нашего Иисуса Христа, и славяме, не е ли общение с кръвта Христо-
любовта на Бога и Отца, ва? Хлябът, който ломим, не е ли общение с
и общуването на Светаго тялото Христово?“
Духа да бъдат с всички вас.“ (1 Кор. 10:16)
(2 Кор. 13:13)
„Ако има някоя утеха в Христа, ако има ня-
коя разтуха в любовта, ако има някое общу-
ване на духа, ако има някое милосърдие и със-
традание, – направете пълна радостта ми:
имайте едни мисли, като имате една и съща
любов, и бъдете единодушни и единомислени;
нищо не вършете от обич към препирня или
от пустословие, но от смиреномъдрие смя-
тайте един другиго за по-горен от себе си.“
(Фил. 2:1-3)

120

Приложете наученото

2. Работа с понятие
Прочетете текста и обсъдете съдържанието на понятието „взаимен

живот“. От кои думи е съставено то? Анализирайте тяхното значение.
Каква е взаимовръзката, отразена в това понятие?

Какви асоциации поражда словосъчетанието „взаимен живот“ във вас?
Какви синоними на „взаимен“ бихте използвали?
Какво е вашето определение за „взаимен живот”?

„Човекът е създаден не само по образа на Бога, а по-специално по образа на Бога Троица…
Тъй като Божият образ в човека е Троичен образ, то следва, че човекът, както Бога, осъщест-
вява истинската си природа чрез взаимен живот. Образът означава връзка не само с Бога, но
и с другите човеци. Както трите божествени Лица живеят едно в друго и едно за друго, така и
човекът – създаден по Троичния образ – става истинска личност, като вижда света през очите
на другите, като превръща радостите и скърбите на другите в свои собствени. Всяко човешко
същество е уникално, но всяко в своята уникалност е сътворено за общение с другите.”

епископ Калистос (Уеар), Православният път, С.: Омофор, 2014

3. Работа с литургичен текст

Прочетете литургичните текстове и посочете централната тема, с
която са свързани.

Кои са особените думи и изрази, които се използват?
Открийте изразите, с които се измолва общението със Светия Дух.
Анализирайте литургичните текстове, като отговорите на въпро-
сите:

– Как разбирате съдържанието на молитвеното прошение
към Светия Дух?
– В коя част от литургията Църквата измолва общението
със Св. Дух?
– Какъв е контекстът, в който Църквата измолва обще-
нието със Св. Дух?
– Какво е посланието на втория откъс от Златоустовата
св. литургия?
– Какви изводи можете да направите за общението/общу-
ването в Църквата?

„На Тебе поверяваме целия си живот и надежда, човеколюбиви
Владико, и просим, и молим, и умоляваме: удостой ни да се при-
частим с Твоите небесни и страшни Тайни на тази свещена и
духовна трапеза с чиста съвест, за опрощение на греховете,
за прошка на съгрешенията, за общение със Светия Дух, за
наследяване на небесното царство, за дръзновение пред Тебе,
а не за съд или за осъждане.
„Като изпросихме единството на вярата и общение със Све-
тия Дух, нека сами себе си и един други и целия наш живот на
Христа Бога да отдадем.”

от Златоустовата св. литургия

121

4.4. ПРИРОДАТА КАТО БЕЗГРАНИЧНОСТ
И ОГРАНИЧЕНОСТ

[ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ]

1. Прочетете и определете

Прочетете текста и определете какво е Бог и какво не е Бог.
Обсъдете с класа.
Попълнете дефинициите в таблицата в тетрадките си.

Когато старозаветните автори се опитват да дадат определение за
Бога, Който се открива пред тях, те винаги се изправят пред невъзмож-
ността да опишат рационално Този, Който е отвъд предела на човешките
рационални способности. Те говорят с Него, но не могат да Го обяснят.
Мойсей, който е най-близо до Бога от всички старозаветни пророци и
се обръща към Него с думите: „Покажи ми славата Си”, чува в отговор:
„Не може човек да Ме види и да остане жив“ (Изх. 33:20). Човекът не
може да остане жив, след като види Божията слава, заради онтологичната
разлика между същността, природата на Бога и тази на творението. Тя
е толкова голяма, че би смазала човека. Можем да назовем тази разлика
„онтологична бездна”.

Бог не може да бъде познаван от човека в Неговата същност или
природа. Затова повечето определения съдържат отрицание. Бог не може
да бъде докоснат, Бог не може да бъде измерен, Бог не е човек, Бог не е
творение. Бог може да бъде оприличен на това, което познаваме, но само,
за да бъде разграничен от него.

Бог има битие в самия Себе Си или с други думи, Той няма нужда от
външни фактори, за да съществува. Той не е сътворен. Сътвореното битие,
напротив, винаги е следствие от причина извън самото себе си. Бог е без-
условен и самобитен в Своята природа, докато природата на творението е
обусловена и причинена от външна причина. Като следствие от това, сът-
вореното битие не може да познава несътвореното битие, защото е твърде
ограничено, в сравнение него. Бог няма начало и край, творението има.
Бог е извън времето; творението съществува във времето, или по-скоро,
възниква едновременно с времето; Бог е постоянен, творението е промен-
ливо; Бог е навсякъде, творението винаги е ограничено в пространство.

Какво е Бог? Какво не е Бог?

122

2. Сравнителен анализ.
Съпоставете Бога и човека, въз основа на стиховете

по-долу.

„Бог не е човек, та да лъже, нито е син човешки,
та да се отмята.“

(Числ. 23:19)

„Аз съм Господ, Аз се не изменям.“
(Мал. 3:6)

„Бога никой никога не е видял.“
(Йоан 1:18)

„(Бог) е едничък безсмъртен и живее в неприс-
тъпна светлина, Когото никой от човеците
не е видял, нито може да види.“

(1Тим. 6:16)

„Никой не познава Сина, освен Отец, нито
Отца познава някой, освен Синът.“

(Мат. 11:27)

Представете резултатите от обсъждането чрез гра-
фично представяне на антонимите, показващи различията
Бог – човек.

Бог човек

123

3. Светоотеческо наследство.
Прочетете текста и отговорете на въпросите:
Кой е авторът на първия текст? Какво знаем за него? Кой е авторът
на втория текст? Какво знаем за него?
Каква е основната тема в двата текста?
Какво има предвид св. Йоан Дамаскин, като казва, че „което е над
битието, то е и над познанието”? С кои негови изрази можете да
определите понятието „надсъществена природа“, което използва св.
Григорий Палама?
Какво е основното послание на светоотеческите текстове? Можем
ли да познаваме Бога в Неговата същност или природа? Защо?

СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ

„Божеството по природа е безкрайно и непости- „Надсъществената природа не може нито да се

жимо, и единственото, което можем да разберем, е опише, нито да се представи мислено или зрително,

Неговата безкрайност и непостижимост. Всичко, защото тя е отдалечена от всички неща и е повече

което казваме за Бога с положителни изрази, опис- от непознаваема, носена от непостижимите сили

ва не Неговата природа, а онова, което обгражда на небесните духове – непознаваема и неизречима

Неговата природа. Бог не е нищо от това, което за всички и завинаги. Не съществува име нито в

са съществуващите неща, не защото не е Битие, този, нито в бъдещия век, с което да бъде имену-

а защото е над всички съществуващи неща, над вана, или слово, открито в душата и изречено от

самото битие дори. езика, няма нито един сетивен или умствен допир,

Всъщност, битието и познанието са от една и нито един образ, който да даде каквото и да било

съща категория. Онова, което е над всяко познание, знание за нея, освен съвършената непознаваемост,

е абсолютно и е над всяко битие; и обратно, което която изповядваме, като отричаме всичко, което

е над битието, то е и над познанието”. съществува и може да бъде именувано. Никой не

св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната може да я нарече същност или природа в собстве-

вяра, І, 4, PG 94, 800AB ния смисъл на думата, ако действително търси

истината, която е над всяка истина.“

св. Григорий Палама, Теофан, PG 150, 937A

Св. Йоан Дамаскин (ок. 680 – 780) е учен и монах с всес- Св. Григорий Палама, Солунски архиепископ, Чудотворец
транна богословска култура. Води активна полемика в защи- (1296 - 14 ноември 1359 г.) е светогорски монах, след това
тата на иконопочитанието. Автор е на много богословски архиепископ на Солун и виден богослов на исихазма. Църквата
съчинения, проповеди и химни, тропари и стихири, в които бо- чества паметта му на 14 ноември. На него е посветена и
гословските истини на Църквата са изказани с поетичен език. втората неделя от Великия пост
Основното му съчинение „Източник на знанието“ е съставено
от три книги: „Диалектика”, „Против ересите“ и „Точно изло-
жение на православната вяра”.

124

4. Казус
Отговорете на въпросите и се опитайте да „преживеете“ проблема

в казуса като реални участници в него.
– На какъв проблем е посветен този казус?
– Кои са главните герои в него?
– Каква е случката в казуса?
– Кои са основните части на казуса?
– Какво бихте отговорили или направили, ако бяхте на мястото
на блажени Августин?
– Каква е способността на човека да изчерпи Бога?

Продължете текста, като си представите различни варианти, които
да доведат до постигането на разнообразни отговори и решения.

Споделете възникналите нови въпроси.
Направете заключителен коментар.

Веднъж бл. Августин се разхождал по брега на морето и размишлявал за тайната на Све-
тата Троица. Той видял момче, което копаело дупка в пясъка и сипвало в нея вода, която
загребвало с раковина от морето. Учуденият епископ запитал детето защо прави това. Мом-
чето незабавно отговорило: „Искам да изгреба цялото море и да го налея в тази ямичка”.
Августин се усмихнал в себе си и започнал да му обяснява, че това е невъзможно, но за свое
учудване чул от детето въпроса: „А как ти със своя ум се опитваш да изчерпиш неизчерпае-
мата Божия тайна?”

5. Работа със схема
Прочетете текста и обсъдете градацията и перспективата в ду-

мите на св. Григорий Богослов.
Довършете схемата, като очертаете следващите стъпала към

богоподобие.
Дайте примери от своя живот, свързани с привличане и удивление,

предизвикани от разбираемото и непостижимото в Бога.
Дайте примери от живота на светиите, свързани с последните

стъпала на схемата.

5)

4)

3)

2) удивление
1) привличане

СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ Свети Григорий Богослов

„Бог има свойството да ни привлича с разбираемото (защо-
то съвършено непостижимото е безнадеждно и недостъпно), а с
непостижимото да предизвиква удивление, чрез удивлението – да
възбужда желание и чрез желанието да очиства и чрез очистването
да ни прави богоподобни.“

св. Григорий Богослов, На Богоявление и Рождество на Спасителя,
Слово 38, 7 (ΒΕΠΕΣ 60,66,23–26)

125

4.5. ПРИРОДНО И ИНДИВИДУАЛНО

[ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ]

1. Прочетете и определете
Прочетете текста и определете неговата

основна тема.
Какъв е сътвореният от Бога свят?
Определете съдържанието и контекста

на употребеното словосъчетание „твърде
добро“. Какво се променя с грехопадението
на човека?

Опишете с думи своята представа за Тво-
реца и творението преди грехопадението.

Сътворението на света е увенчано с думите: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше
твърде добро“ (Бит. 1:31). Тези думи звучат като „оценка“ – за творението и Твореца. Един
твърде добър Бог създава един твърде добър свят. Няма елемент, който да е лишен от добро.
Всичко е създадено, за да пребъде в това състояние. В това число влизат ангелите, небесните
тела, животът на земята. Псалом 103, който четем по време на Вечернята, е едновременно
молитвен и поетичен „апотеоз“ на света като дело на Божиите ръце. Човекът е завършек и
венец на този сътворен свят. За него св. пророк и цар Давид ще каже: „Понизил си го (Господи)
с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата
на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му“ (Пс. 8:6,7).

2. Прочетете и обсъдете
Потърсете отговори на поставените въпроси, след като прочетете
текста:
Защо, когато пишат за света, библейските автори винаги прославят
Създателя?
Защо християните гледат на творението като на дар от Бога?
Какво би се променило в отношението ни към света, ако считаме
всичко около нас за даденост?

В Свещеното Писание творението винаги е описвано и възпявано заедно с Твореца. Това
е неговото най-голямо благо – да бъде плод на Божията благост, резултат на Неговата блага
воля. В това благо светът може да живее вечно. В тази благост онтологичната неустойчи-
вост на сътворената от нищо природа се обезсилва. Ограничението във времето и простран-
ството, невъзможността да поражда живот без Творческото слово „да бъде”, „да произведе”,
липсата на ресурс за живот, който да прекрачва хоризонта на сътвореното битие… всичко
това обяснява защо в Свещеното Писание творението винаги е възпявано в контекст.

126

3. Работа с библейски текст.
Прочетете библейските стихове и ги обсъдете.
Съпоставете двата стиха и отбележете какво е общото между тях:

„Видя жената, че дървото е добро за ядене и „Всичко, що е в света – по-
че е приятно за очите и многожелано, защо- хотта на плътта, похотта
то дава знание, взе от плодовете му и яде.“ на очите и гордостта жи-
(Бит. 3:6) тейска, не е от Отца, а от
тоя свят.“ (1 Йоан 2:16)
4. Обсъдете в час
Прочетете текста и обсъдете въпросите:
Какви са последиците от прародителския грях ?
Каква е връзката между греха и екологичната криза?

Дори хипотетично, светът не би могъл да бъде породен „от нищо”. Несъществуването не съдържа в себе си потен-
ции, възможности за битие. Но сътвореното битие, без Бога, губи най-голямото си благо. За тази зависимост на живите
души от Бога, псалмопевецът ще каже: „Скриваш (Господи) лицето Си – объркват се, отнимаш духа им – умират и в
пръстта си се връщат“ (Пс. 103:29).,

Грехопадението ще направи това състояние без Бога трайно. Оставена сама на себе си, сътворената природа не
може да преодолее своите ограничения. В тази автономност няма перспектива. Грехопадението по същество е избор
на автономен живот. Но автономността е привилегия на Бога, Който има живот в Самия Себе Си, Който няма начало
и край. Автономността на човека, който получава живот „от вън“ и зависи от „външни“ ресурси за живот, винаги е
условна и като такава – непълна. За да съществува човекът има нужда от редица условия – родители, кислород, вода,
храна, подходяща температура и редица други. Когато Адам избира да бъде независим от най-голямото си Благо, тогава
става зависим от ресурс за живот, който може да бъде изброен и измерен. Този „ресурс за живот“ е живата природа
около нас. Съвременната екологична криза е закономерно следствие от неразумното експлоатиране на природата, от
която сме зависими и с която въпреки това злоупотребяваме.

Когато човекът избира да стане като Бога без Бога, тогава той свежда своята боголика личност до тварен елемент,
зависим от „камъните на пустинята”. Другият човек също може да бъде сведен само до обект, който може да бъде
„експлоатиран”, и дори „консумиран“ като „ресурс за живот”.

5. Сравнителен анализ
Прочетете текста и дефинирайте разликата между индивид и лич-

ност.
Илюстрирайте тази разлика с пример от вашето ежедневие.

индивид личност

разлика
пример

„Личност“ съвсем не е равнозначно на „индивид”. Когато Празник Преполовение в Бачковския
е изолиран, самодостатъчен, никой от нас не е автентична манастир
личност, а е само индивид, просто единица, която се отчи-
та при преброяване на населението. Егоцентричността
е смърт за истинската персоналност. Всеки човек става
истинска личност само когато влезе във връзка с други лич-
ности, когато живее за тях и в тях. Не може да има човек,
както правилно е казано, докато няма поне двама души в
общение.

Епископ Калистос (Уеар), Православният път, С.: Омофор, 2014

127

4.6. ПРИРОДА И ВОЛЯ

[ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ]

1. Работа с библейски текст
Прочетете текста и отговорете на въпросите:
Как бихте коментирали вътрешната борба, за която апостолът
признава?
Как постъпвате, когато имате желание да извършите нещо добро,
но не намирате сили, за да го извършите?

„Не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя.
Ако пък върша това, що не желая, съгласявам се със зако-
на, че е добър; а в такъв случай не аз вече върша това, а
грехът, който живее в мене.
Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто;
защото желание за добро има у мене, но да го върша не
намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя,
а злото, което не искам, него върша. А щом върша това,
що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в
мене. И тъй, намирам у себе си такъв закон, че, кога искам
да върша доброто, злото стои до мене.“

(Рим. 7:15-21)

РЕЧНИК

синергия – от гр. συνέργεια,
букв. съдействие.

128

2. Сравнителен анализ
Прочетете текста и обсъдете каква е разликата между разсъдъчна

и природна воля.
Отговорете на въпросите:

– Всеки човек ли има разсъдъчна воля?
– Има ли разсъдъчна воля в Господ Иисус Христос? Защо?

Попълнете таблицата в тетрадките си.
Представете резултатите от обсъждането чрез гра-
фично представяне на антонимите, показващи различията
Бог – човек.

Детайлното различаване на личностно от природно
в светоотеческото богословие се налага в контекста на
споровете преди Шестия вселенски събор и се проявява в
различаване на разсъдъчна и природна воля. Доколкото вся-
ка сътворена природа е „твърде добра“ (Бит. 1:31), то и чо-
вешката, като такава, притежава своя природна „твърде
добра“ воля. Тя винаги е в съгласие с волята на Създателя и
присъства по равно във всеки отделен човек. Тази природна
воля се различава от присъщата на личността разсъдъчна
воля.

Като личност, т.е. като разумно същество човекът
притежава разсъдъчна воля, която е уникално различна у
всяка отделна личност. Осъществяването на природната
воля в отделния човек е обусловена от избора, който прави
разсъдъчната му воля. Именно затова свободата в Адам е
разбирана не като избор между добро и зло, а като избор за
начина, по който да се осъществява природната му воля.
В този смисъл разсъдъчната воля е свободна в „избора на
мотивите“. Тя обаче е несъвършена, изменчива и може да
сгреши, защото личността на сътворения човек също не е
съвършена и подлежи на развитие. Тази изменчивост и обу-
словеност на волята е характерна за човешкото естество.
В Христос, поради факта, че Личността му е божествена,
с присъщата й неизменност, такава колеблива разсъдъчна
воля няма. Затова човешката природна воля в Него не из-
вършва грях (Йоан 8:46. 1 Йоан 3:5).

Показатели за сравняване Разсъдъчна воля Природна воля
Каква е разликата межд тях?
Всеки човек ли има такава воля?
Има ли такава воля в Иисус Христос?

129

3. Анализ на светоотечески текст.
Прочетете текста и отговорете на въпросите:
Кой е авторът на текста? Какво знаем за него?
Каква е основната тема в текста?
Какво е според св. Максим Изповедник мястото на човешката воля
в падението на Адам?
Защо според св. Максим Изповедник приемането на човешката воля
при боговъплъщението е от изключителна важност за спасението?
Какво има предвид св. Максим Изповедник, като казва, че „ако не съм
бил освободен от греха, значи не бих се спасил“?
Какво е основното послание на светоотеческия текст? Можеше
ли да се постигне спасение, ако Богочовекът не беше приел заедно с
човешката природа и човешка воля?

Св. Максим Изповедник (580- СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ
662 г.) е монах и богослов от Кон-
стантинопол. Принуден е да напус- „Ако Адам по своя воля не послуша и по
не столицата, поради несъгласие своя воля видя, и по своя воля яде, значи
с монотелитската политика на волята ни е виновна за падението.
императорите Ираклий и Констанс
II. Намира убежище в Рим, където А щом волята ни е виновна за падението,
продължава да пише и защитава ако Словото, станало човек, не я е приело
пълнотата на човешката природа с заедно с природата ни… значи аз не съм
присъщите й воля и енергия в Хрис- бил освободен от греха.
тос. Изпратен е на съд в столицата,
където е осъден на изгнание. Затова, А ако не съм бил освободен от греха, значи
че не се подчинява на императорска- не бих се спасил.“
та забрана да говори и пише за воли-
те и енергиите в Христос, отсичат преп. Максим Изповедник,
дясната му ръка и отрязват езика Диспут с Пир, С.: Лик, 2002
му. Мощите му са открити в днешна
Грузия. Паметта му, като изповедник
на вярата, се чества на 21 януари.

4. Работа с документ
Сравнете учението за двете естествени воли в Христос (от веро-
определението на Шестия вселенски събор) с учението за двете Му
естества (от вероопределението на Четвъртия вселенски събор) и
отговорете на въпросите:
Как са съединени естествата в Иисус Христос?
Как са съединени естествените воли в Иисус Христос?
Как се съотнася волята на тварното човешко естество спрямо
несътворената Божия воля в Богочовека?
Защо обожената воля не противоречи на Бога?

130

Документ 1: Откъс от вероопределението на Документ 2: Откъс от вероопределение-

Четвъртия вселенски събор то на Шестия вселенски събор

Следвайки светите отци всички съгласно по- Изповядваме съгласно учението на светите

учаваме да бъде изповядван единият и същ Син, наши отци, че в Христа има две естествени иска-

Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество ния или воли и две естествени енергии (действия)

и съвършен по човечество, истинен Бог и истинен неразделно, неизменно, нераздвоимо, и неслитно

човек, с разумна душа и тяло – единосъщен на Отца (ἀδιαιρέτως, ἀτρέπτως, ἀμερίστως, ἀσυγχύτως); двете

по божество и единосъщен нам по човечество – във пък естествени воли не са противни една на друга,

всичко нам подобен, освен в греха – роден предвечно както казват нечестивите еретици – да не бъде! –

от Отца по божество, а в последните дни заради но човешката Му воля следва, не противостои и не

нас и нашето спасение [роден] от Мария Дева Бо- противоборства, а нещо повече – подчинява се на

городица по човечество – единият и същ Христос, божествената Му и всемогъща воля. Защото Него-

Син, Господ, Единороден, в две естества неслитно, вата човешка воля според премъдрия Атанасий се

неизменно, неразделно и неразлъчно (ἀσυγχύτως, стреми да се подчинява на божествената. Както
ἀτρέπτως, ἀδιαιρέτως, ἀχωρίστως) познаван (тъй че плътта Му се нарича и е плът на Бога Слово, така

със съединението съвсем не се отрича различието и природната му плътска воля се нарича и е също

между двете естества, но напротив – запазва се воля на Бога Слово, съгласно с казаното от Самия

свойството на всяко естество и двете се съеди- Него: „Защото слязох от небето, не за да върша

няват в едно лице и една ипостас), не на две лица Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил“

разсичан или разделян, но единият и същ Син Едино- [Йоан 6:38], определяйки Своята воля като воля на

роден, Бог Слово, Господ наш Иисус Христос, както плътта, защото и плътта била станала Негова.

в старо време пророците за Него (учеха), както Сам Както пресветата и непорочно одушевена негова

Господ Иисус ни научи и както ни предаде Символът плът, бидейки обожена, не изчезвала, а продължа-

на нашите отци. вала да съществува в своите предели и положение,

от Вероопределението на Четвъртия вселенски събор, така и човешката Му воля, бидейки обожена, не из-

цит. по Стоядинов, М. Символите на Църквата, В. чезвала, а се запазвала, съгласно богослова Григорий,

Търново: Праксис, 2006. който казва: волята на този, мислим в Спасителя,

бидейки изцяло обожена, не противоречи на Бога.

от Вероопределението на Шестия вселенски събор,

цит. по Стоядинов, М. Символите на Църквата,

В. Търново: Праксис, 2006.

5. Отговорете на въпросите:
Какво означава синергия?
Как е възможно Христос да живее в апостол Павел?
Защо е важна устойчивостта на волята?
Защо свободният човек е отговорен?

Ако прародителите съгрешават чрез свободната си воля, то и спасението е възможно
посредством свободен волеви избор. Волята не е инстинкт или рефлекс, тя винаги се проявява
личностно и предполага личен избор. Възможността човешката воля да бъде в съдействие или
синергия с Божията воля в Христос е архетип и предпоставка на такава синергия и в човека.

Също така, както Словото Божие е станало ипостас на това съдействие, така всяка
човешка личност може да бъде ипостас на същото. Това обяснява думите на апостола: „Вече
не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Павел не се лишава от своята личност, нито
се превръща в безволев „инструмент“. Той, като свободна личност, става изразител на Хрис-
товата воля, на която дава приоритет пред своята. Това не става автоматично. Това е
подвиг, т. е. съзнателно поддържан динамичен процес. В този процес, който трае през целия
живот, са възможни израствания и падения. Затова ученикът може да стане предател (Йоан
18:5), а разбойникът – да влезе в рая първи (Лука 23:43). Всеки в избора си е свободен и поради
това – отговорен. Така един се проваля, а другият – прославя. При светиите волята за добро
устоява и те биват увенчавани с „венеца на живота“ (Откр. 2:10), при грешниците, волята
за добро е непостоянна и тогава те губят всичко (Мат 10:41,42, 2 Йоан. 1:8).

131



TEMA 5

Човекът – между самотата и общението

5.1.. Не е добро за човека да бъде сам (Бит. 2:18]
5.2. Мъж и жена ги сътвори (Бит. 1:27]
5.3. Брак и семейство (упражнения и практически дейности]
5.4. Общение и отчуждение
5.5. Отчуждение, живот и смърт (упражнения и практически дейности]
5.6. Девство и монашество (упражнения и практически дейности]
5.7. Общение в св. тайнства и отчуждение (обобщение]

5.1. НЕ Е ДОБРО ЗА ЧОВЕКА ДА БЪДЕ САМ

[БИТ. 2:18]

Господ сътворява Адам 1. ДОБРОТО ЗА ЕДНО ТВЪРДЕ ДОБРО БИТИЕ

РЕЧНИК Сътворяването на Адам е уникално събитие. Раждане на чо-
битиеписател – св. пророк века за живот в този свят е „асистирано“ от Бога. И Отец, и
Моисей, който съставя пър- Син, и Светият Дух участват в сътворяването на Адам – Отец с
вите пет книги на Свещано- благоволението, Словото – с образа и логоса, Духът – с дихание-
то Писание то за живот.

Отец с благоволението – „Да сътворим“ (Бит. 1:26).
Синът с образа и логоса – „по Наш образ“ (Бит. 1:26).
Духът с диханието за живот – „Вдъхна в лицето му диха-
ние за живот“ (Бит. 2:7).
Стиховете, с които битиеписателят описва сътворяването
и първите стадии от живота на човека, имат архетипна стой-
ност. Адам, разбира се, е конкретен човек, а не събирателно
понятие за човечеството изобщо. Но самият факт, че е праот-
ец на човешкия род, дава основание на по-късните библейски
автори да виждат в него архетип, който събира като във фокус
всичко най-важно за човека изобщо. Така св. апостол Павел
ще напише до коринтяни: „Понеже, както смъртта дойде
чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Чо-
века. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички
ще оживеят“ (1Кор. 15:21-22). Смъртта на Адам е конкретно
събитие (Бит. 5:5). „Всички умират“ не се отнася за Адам като
уникална и неповторима личност, а за неговото естество, кое-
то всички хора, всички ние споделяме. Той предава на своите
потомци естеството си, те от своя страна – на своите и така до
ден днешен. В Свещеното Писание се казва, че децата Адамо-
ви се раждат по негово подобие и по негов образ (Бит. 5:3). Ние

134

сме единосъщни с прародителите и всичко, което се отнася до Сътворяването на Ева
естеството им, се отнася за естеството на всеки един от нас. За-
това, ако чрез Адам смъртта е влязла в естеството на човека, тя
се предава по „естествен път“ и засяга всеки Адамов потомък.

Но преди да се стигне до там, има други събития в живота
на Адам, които засягат всекиго. Непосредствено след създава-
нето на рая и въвеждането на човека в него, описано във втора
глава на книга Битие, следват думите: „Рече Господ Бог: не е
добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему
подобен.“ (Бит. 2:18). Това е поредният „съвет на Ипостасите”,
в който Бог предговаря това, което предстои да бъде извърше-
но. След думите: „не е добро“, Той не казва „в човека“, а „за
човека“. Затова в случая не се съдържа оценка за недостатък
в човека. Ако всичко сътворено е „твърде добро“ (Бит. 1:31),
тогава онова, което „не е добро“ следва да се търси извън ес-
теството му. Намираме го в думите: „да бъде сам“. Това не е
оценка на естеството на човека, а е определение за него като
социално, общуващо, отворено битие. Всичко това предполага
перспектива. Ако в светоотеческото богословие образът Божий
е дар, а богоподобието – задача, тогава перспектива за човека
е уподобяването на Бога. „Не е добро за човека“ да постига
богоподобие сам в някаква статична самодостатъчност, колко-
то и добър да е той по естество. Богоподобието е възможност,
която се реализира в динамика и споделяне, приемане и отда-
ване, общение и познание. Всичко това ще бъде заложено чрез
създаването на Ева и умножаването на човешкия род (вж. Бит.
1:28).

2. САМОТАТА

Самотата е описана в следващите стихове като състояние, в
което човекът няма „помощник, нему подобен“ (Бит. 2:18).
Бог довежда при Адам животните, за да им даде той имена. Да-
ването на имена не е единственият мотив за тази среща. В края
на стиха четем: „за човека не се намери помощник, нему подо-
бен“ (Бит. 2:20). Това е директна илюстрация от една страна на
„мира между животните и човека преди грехопадението“, както
се изразява св. Ефрем Сириец, но и за голямата разлика, която
съществува между тях.

Първото подчертаване на тази разлика е в описанието на
сътворението – животинският свят е произведен от земята,
докато човекът е създаден по много „комплексен“, директно
обвързан с Бога начин. Втората разлика е илюстрирана в сре-
щата между тези близки, но и твърде различни „живи души“,
която Бог устройва в рая. И разликата не е само в осмислянето
на животните, което за мнозина от отците тълкуватели е про-
ява на Адамовия разум и господствено положение, а и в това,
че след тази среща Адам не открива в животинския свят „по-
мощник, нему подобен“. След тази среща Адам продължава да
бъде „сам“.

135

Има нещо трагично, но и архетипно в тази самота. Колко-
то и близки да са животните до човека по своя биологичен,
„земен“ състав, колкото и да се привързват някои от тях към
него, те остават чужди на неговия „род“. „Животните, казва
св. Василий Велики, са земни твари, поникнали от земята. Чо-
векът обаче е насаждение небесно, което е отличено колкото
с вида на телесния си състав, толкова и с достойнството на
душата си“. Нивото на общуване на Адам с животните не е
достатъчно, за може той да преодолее самотата си. Тази самота
е екзистенциална, отнася се до начина на съществуване. Адам
общува с Бога, също и с творението, но нито Бог, нито тво-
рението са нему подобни в смисъла, който библейският текст
указва. Добро за Адам е в общение, а не сам, да постига бого-
подобие. Добро за Адам е да общува с някой като него, нему
подобен. В текста този „някой“ е наречен „помощник”. Това
не предполага друго качество на битието, иначе Адам би на-
мерил „приятел“ в много от животните, или дори в ангелския
свят. Тук става дума по-скоро за способност всеки от човеците
да бъде помощник за другия в преодоляването на самотата, в
излизането от състоянието, определено като „не добро“. Това
не е помощ на нивото на естеството, което е твърде добро, като
създадено от Бога. Това е „помощ“ на личностно ниво, на ниво
„аз“ и „ти“. Общението лице в лице е архетипната алтернатива
на самотата. Ако да бъдеш сам „не е добро“, то добро е да не
бъдеш сам.

3. ЦЪРКВАТА КАТО МЯСТО НА ДОБРОТО

Истинското значение на думите в книга Битие „не е добро
за човека да бъде сам“ се открива в перспективата на Църк-
вата. Господ Иисус Христос основава Своята Църква като един
втори рай, в който човекът да не бъде сам. Тук не става дума за
физическото измерение на самотата, нито за психологическото.
Отшелничеството, при което човек се отделя от общността, в
която е живял до скоро и в същото време остава в общение с нея,
е свидетелство за това. В отшелничеството няма самота, нито
отчуждение.

В Църквата се удовлетворява екзистенциалната потребност
за човека да бъде в общение, да не бъде сам. Тази потребност
е вложена в Адам и бива наследявана от всеки човек. Тя не е
самоцелна, нито има стойност сама по себе си. Богоподобието
е изначалната ѝ цел. Прародителският грях я деформира, но
не я унищожава. Древният Израил пренася тази потребност в
историята. Израил е едновременно народ на Бога и общност
заради Месия, заради Христос. Той ще потърси загубените и
ще събере разпилените (Ис. 11:11,12).

136

В Иисус Христос потребността от общение е възстановена,
а самотата – излекувана. Господ през цялото време поучава
Своите ученици, колко е важно да бъдат заедно в общение-
то и любовта Божия. Неслучайно Той казва: „Дето са двама
или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат.
18:20). Църквата е своеобразно училище за общение. Няма
друг белег, по който Господните ученици да бъдат разпозна-
вани като такива. „По това – казва Господ – ще познаят всич-
ки, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан
13:35).

Никой човек не е самодостатъчен, не е в пълнота, сам по
себе си. За да осъществи всички вложени в него възможности
за свобода, любов и общение, човекът има нужда от другия
човек, с когото да споделя тези Божии дарове. Така не само ще
изгражда себе си, но и ще споделя себе си за изграждането на
другия, като близък в този процес. Неслучайно в Евангелие-
то думата „ближен“ е оценъчна категория за нравствените ка-
чества на човека, за способността да споделя и дава от себе си.
Така, като постига себе си чрез другия и отдава себе си на дру-
гия, той всъщност ще постига Бога. Също както и в пъзела или
в мозайката всяка частица има нужда от другите, за да участва
в изграждането на цялото, така е и в Църквата. И най-значима-
та частица от пъзела е безсмислена без цялото. И най-ценната
частица от мозайката е безполезна без цялото. Индивидуал-
ните, личните качества на един човек могат да бъдат с много
висока стойност. Ако той обаче не ги съчетае с тези на своите
най-близки, тогава те са безполезни и безплодни.

Ловчански митрополит Гавриил награждава победителите в Националния
синодален конкурс „Възкресение Христово – 2021“

137

Проверете наученото

Какво е добро и какво не е добро за човека според Бит. 2:18? Защо сме
единосъщни с прародителите? С кой друг сме единосъщни?

Защо Адам остава сам след като дава имена на животните?
Защо в Христос никой не е сам? Защо Църквата е училище за общение?

Приложете наученото

1. Обсъдете в час
Обсъдете възможно най-много аспекти на потребността от общение

за човека като Божи промисъл за него.
Дайте примери от живота, литературата и киното.

2. Анализ на светоотечески текст
Прочетете текста и отговорете на въпросите:

Кой е авторът на текста? Какво знаем за него?
Каква е основната тема в текста? Как всеки член на Църквата има
нужда от другите, за да участва в изграждането на цялото църковно
тяло? Как се проявява заложената в духовната общност взаимна при-
вързаност?
Какви примери използва св. Василий Велики?
Какво е основното послание на светоотеческия текст?

СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ
„Както цялото се съдържа в отделните части, така и Св. Дух
се мисли в разпределянето на даровете. Защото един спрямо друг
всички сме членове, ала в зависимост от дарената нам Божия бла-
годат притежаваме различни дарби. Поради това „не може окото
да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не
ми трябвате.“ (1Кор. 12:21). Ала всички членове съставляват заедно
тялото на Христа, в единството със Светия Дух; същевременно
обаче разменят помежду си необходимата им полза, произлизаща от
дарбите. Защото Бог е подредил частите на тялото, намествайки
всяка една от тях, както е пожелал. А членовете имат еднаква
грижа един за друг, тъй като поради духовната им общност, меж-
ду тях е заложена взаимна привързаност. Кога страда един член,
страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се
с него всички членове. (1Кор. 12:26). И обратно, както частите се
съдържат в цялото, така и ние по отделно в Светия Дух, понеже
всички в едно тяло, в един Дух сме кръстени.“

Св. Василий Велики, За Светия Дух, 21, С.:Лик, 2002, стр. 84-85.

Св. Василий Велики
138

Приложете наученото

3 Работа с богословски текст
Прочетете текста и открийте с коя ситуация е свързано установяа-

нето на брака в книга Битие.
Защо, според автора, бракът не се изчерпва само с „детерождението”?
Формулирайте в едно изречение смисъла на брака.

„В книга Битие, първа глава, сътворяването на човека е поставено
редом със сътворението на всички живи същества и именно в този ред
живи същества човекът получава благословението да се плоди и преум-
ножава, дадено на всичко живо. А в друга глава, в съвсем друг контекст,
е установен бракът. Във втора глава виждаме, че човекът е поставен
пред лицето на всички земни същества. Човекът с главна буква, взет
от пръстта, открива, че е самотен, че няма спътник и Бог го избавя от
тази самота като сътворява Ева. Този акт няма никакво отношение към
детерождението. Той стои в съвсем друга светлина, в друг контекст.
Тук пред нас е съвсем нова ситуация. Бракът е свързан именно с нея –
ситуацията на човека, достигнал до такава зрялост, че повече не може
да съществува в самота.”

Митрополит Антоний Сурожки,
Бракът като подвижничество, С.: Омофор, 2003.

139

5.2. МЪЖ И ЖЕНА ГИ СЪТВОРИ

[БИТ. 1:27]

Господ сътворява Адам

РЕЧНИК 1. ЕДИНСТВОТО НА ЧОВЕКА

умопостижими природи – Създаването на човека е показано по два начина в книга Би-
ангелите. Всеки ангел има тие. В първа глава думите са: „И сътвори Бог човека по Свой
своя уникална природа. Ан- образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“
гелите не се раждат един (Бит. 1:27). В този стих акцентът е върху единството на човека.
от друг, а са сътворени И мъжът, и жената са две половини на едно цяло. В българския
едновременно – всеки в свое език думата „пол“ е сродна по семантика с думата „половина“. В
естество или природа. същото време, нито едната, нито другата „половина“ са по-малко
човек или „половин човек“. И мъжът, и жената носят Божия об-
раз в себе си. В своя коментар върху този стих св. Ефрем Сириец
пише: „С думите „мъж и жена ги сътвори“ Мойсей дава да се
знае, че Ева вече е била в Адам, съдържала се е в костта, която
била взета от Адам. Ева била в него не просто по замисъл, а и по
тяло, а също и не само по тяло, но и по душа, и дух, защото Бог
нищо не е добавил към взетата от Адам кост, освен красотата и
външния облик. Доколкото в самата кост се съдържало всичко,
което било необходимо за образуването от нея на Ева, затова и
справедливо е казано: „мъж и жена ги сътвори“.

140

Свети Ефрем свързва директно стиха от първа глава на Би-
тие със сътворението на Ева, което битиеписателят описва в
следващата, втора глава: „И даде Господ Бог на човека дълбок
сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни
онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето
от човека, жена, и я заведе при човека“ (Бит. 2:21,22). От глед-
на точка на човешкото естество, съставено от тяло и душа, в
Ева няма недостиг. Няма, както отбелязва и св. Ефрем, допъл-
нително действие от Божия страна – както видимото, така и
невидимото в жената се съдържа в естеството, от което е взета.
Това естество е не просто Адамово, и в този смисъл само мъж-
ко като „пол“ или „половина“, а е човешко естество изобщо.

В своите беседи върху книга Битие св. Йоан Златоуст доба-
вя още един акцент върху стиха от първа глава: „Като казва:
Да направим човека по Наш образ и по Наше подобие, (Бог)
добавя, и да ги оставим да владеят морските риби. Вижте как
още в самото начало Той ни разкрива едно скрито съкровище.
Говорейки чрез Божия Дух, пророкът вижда несъществуващо-
то като съществуващо и осъществено. Защо тогава, кажи ми,
като казва Бог: „нека създадем човек“, казва сега, „и нека го
владеят“? Той ни разкрива някаква скрита тайна. Кои са тези,
които ще „владеят“? Не е ли ясно, че Той е казал това, намек-
вайки за създаването на жената? Виждате, че нищо в Божест-
вените писания не е казано просто и напразно, но дори една
незначителна дума съдържа скрито съкровище.“

Не само в цитираните пасажи, но и в цялото светоотече-
ско богословие се съдържа разбирането за пълнотата на чо-
века – както в мъжкия пол, така и в женския. Затова, когато
говорим за грехопадението няма да бъде грешно, ако кажем,
че човекът съгреши, а не просто жената или мъжът. Когато
говорим за въплъщението, казваме, че „Словото стана плът“
(Йоан 1:14) или „стана човек“ (Символ на вярата). Разпяти-
ето и изкуплението също е за човека, „за нас“ (Символ на
вярата). Разбира се, Синът Божий се роди като мъж, а не
като безполово същество. В православното разбиране обаче
едната „половина“ като човек не изключва от човека другата
„половина“; и едната, и другата, са израз на едно и също. Ако
се върнем на думите на св. Ефрем Сириец, както естеството
на Ева се съдържа в естеството на Адам, така и Адам вижда
себе си в естеството на Ева. „Това е кост от костите ми и плът
от плътта ми“, казва той (Бит. 2:23).

2. ПОЛЪТ В ЧОВЕКА

Човекът като естество е създаден в два пола. Раз(пол)ове-
ността му не е следствие от естествена еволюция във вре-
мето или принуда спрямо Бога. Тя е част от Божия план за чо-
века. Независимо от факта, че Адам е сътворен преди Ева, няма
съмнение във факта, че и двамата са част от този план. Зато-
ва е закономерен коментарът на св. Йоан Златоуст: „пророкът
вижда несъществуващото като съществуващо и осъществено“.

141

Многодетното руско царско Създаването на Ева е видяно още в сътворението на Адам от
семейство Романови (фотография земна пръст. И на двамата е дадено благословението: „Плодете
преди болшевишката революция в се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господа-
1917 г.) рувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните
птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякак-
ви животни, които пълзят по земята“ (Бит. 1:28).

Раждането, умножаването и населяването на земята е пър-
вият елемент от това благословение. Някои от отците на Църк-
вата, като св. Йоан Дамаскин, допускат, че всичко изброено
би могло да се извърши по „друг начин“, който не познаваме.
Така например, в отговор на въпроса: „Какво впрочем целят
думите мъж и жена и плодете се и множете се?“ той отгова-
ря: „Изразът плодете се и множете се, не означава непремен-
но умножение чрез брачно съединение. Защото Бог би могъл
и по друг начин да умножи рода (човешки), ако те бяха съхра-
нили заповедта докрай неопетнена. Но Бог, Който знае всичко
преди неговото възникване, знаейки чрез Своето предзнание
(вж. Дан. 13:42), че на тях им предстои да съгрешат и да бъдат
осъдени на смърт, съобразявайки предварително, създаде ги
мъж и жена, и заповяда да се плодят и умножават.“

Какъвто и да е Божият промисъл (това само Бог знае в пъл-
нота), факт е, че Бог създава мъжа и жената, за да поставят на-
чалото на човешкия род. Нито мъжът сам по себе си, нито же-
ната сама по себе си могат да изпълнят това благословение със
съдържание. Затова в езика на Църквата първите мъж и жена
са наричани прародители на човешкия род. В тяхно лице все-
ки човек има начало на своето родословно дърво.

Св. Царствени мъченици – 3. АДАМ И ЕВА В РАЯ
семейството на последния руски
император Николай II Романов, убито Раят и райското състояние на човека са описани лаконично
от съветските болшевики през в книга Битие: „Насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и
1918 г.: св. цар Николай II, св. царица там настани човека, когото създаде. И направи Господ Бог да
Александра и децата им св. княгини израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за
Олга, Татяна, Мария и Анастасия и св. ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване
княз Алексей добро и зло“ (Бит. 2: 8–9).

Раят не е изолирано или автономно пространство, а има от-
ношение към сътворения свят така, както центърът има отно-
шение към окръжността. Раят е „насаден“ в света, за да стане
светът райско място. В перспективата на пространството това
е смисловият, логосният център на света. Раят е създаден след
седмия ден, „след времето“ на сътворението. В перспективата
на времето това е предобраз на бъдещия век. Раят няма смисъл
сам по себе си, защото е устроен в света заради човека. Светът
също няма смисъл сам по себе си без рая и човека.

Човекът често е наричан от св. отци микрокосмос или ма-
лък свят. „Чрез своя разум – казва св. Йоан Дамаскин – чо-
векът осезава безтелесните и умопостижимите природи, като
осмисля, отсъжда и разсъждава за всичко, стреми се към до-
бродетелите и обича благочестието, което е върхът на добро-
детелите. Затова човекът е малък свят.“

142

Свети пророк Йезекиил описва това състояние на човека в ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ
рая със следните думи: „Тъй казва Господ Бог: ти си печат на
съвършенство, пълнота на мъдрост и венец на красота. Ти Името Адам може да бъде преве-
беше в Едем, в Божията градина; твоите дрехи бяха украсени дено от староеврейски като „пръст”,
с всякакви скъпоценни камъни; рубин, топаз, елмаз, хризолит, или като „кръв”; а също и като „чер-
оникс, яспис, сапфир, карбункул, изумруд и злато, всичко из- веникава пръст“ или „пръст с червен
кусно натъкмено у тебе в гнезденца и нанизано на тебе, беше оттенък”.
приготвено в деня, когато ти бе сътворен. Ти беше помазан
Херувим, за да осеняваш, и Аз те поставих за това; ти беше В стих 23 от втора глава на Би-
на светата Божия планина, ходеше посред огнени камъни. тие думата в еврейския език за жена
Ти бе съвършен в пътищата си от деня, когато бе сътворен, е ’iš·šāh (ишша), а за мъж - ’îš (иш).
докле не се намери в тебе беззаконие“ (Йез. 28: 13–15). Това Когато имаме това предвид, можем
описание на пророка намира своето развитие в разбирането на по-лесно да доловим смисъла на изра-
отците на Църквата за състоянието, в което са въведени праро- за „тя ще се нарича жена, защото е
дителите. Преди грехопадението те са причастници на божест- взета от мъжа (си)”.
вената светлина и сияние, сякаш облечени в „славна одежда“,
по думите на св. Григорий Палама. Адам и Ева не чувствали
срам от голотата си, защото са били по-украсени отколкото
„носещите днес диадеми, украсени с много злато и скъпоцен-
ни камъни“.

Това „облекло“ не е разбирано като някакъв сътворен „ак-
сесоар“, а като присъщи на Бога „светлина и сияние“. Адам и
Ева в рая са причастници на Бога по „облекло“, в състояние на
общение и причастие.

Проверете наученото

Как е показано създаването на човека в книга Битие? Какво е разбира-
нето на светоотеческото богословие за пълнотата на човека – както в
мъжкия, така и в женския пол?

В колко пола е сътворен човекът? Защо в езика на Църквата първите
мъж и жена са наричани прародители на човешкия род?

Как се съотнася рая спрямо човека и спрямо света? Как бихте описали
състоянието на прародителите в рая?

Приложете наученото

1. Обсъдете в час
Човекът е сътворен в два пола. В този контекст възможно ли е 1+1

да е равно на 1? Коментирайте единството и раз(пол)овеността на чо-
века.

Защо родителството предполага и двата пола?
2. Библейско проучване

Дрехите на Адам според св. пророк Йезекиил са били украсени със скъ-
поценни камъни. Направете проучване, за да откриете коя друга дреха в
Стария Завет е била украсена със скъпоценни камъни.

Сравнете ги и формулирайте общото, което ги свързва.
Представете резултата от своето проучване пред класа.

143

5.3. БРАК И СЕМЕЙСТВО

[ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ]

1. Работа с библейски текст
Прочетете библейските текстове и определете

основната им тема.
Коментирайте Божия промисъл за прародителите

като едно цяло.
Как в приведените текстове е описано състоянието

на човека преди и след грехопадението.
Коментирайте промяната, която се случила в жи-

вота на прародителите.
Какви са последиците от греха – за жената, за мъжа

и за земята?
Обсъдете въпроса за потомството като Божие

благословение и възможност за изкупление, позова-
вайки се на Бит. 1:28 и Бит. 3:15.

Адам и Ева в Рая
Худ. Чарлз Войсей (1857-1941)

„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И
благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и
господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв
добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята.“

(Бит. 1:27, 28)

„И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запъл-
ни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе
при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще
се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си
и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът. И бяха двамата голи, Адам
и жена му, и не се срамуваха.“

(Бит. 2:21-24)

144

„Ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те
поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата. На жената рече: ще умножа и преумножа
скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той
ще господарува над тебе. А на Адама рече: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от
дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, - проклета да е земята поради
тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда
тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в
земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш. И даде Адам на жена
си име Ева, защото тя стана майка на всички живеещи.“

(Бит. 3:15-20)

2. Анализ на светоотечески текст
Прочетете текста, написан в отговор на въпроса защо Бог създал
жената от реброто на Адам, и отговорете на въпросите:
Кой е авторът на текста? Какво знаем за него?
Каква е основната тема в текста? Как блажени Теодорит Кирски
коментира Божия промисъл за мъжа и жената?
Какви аргументи използва бл. Теодорит? Какъв е вашия коментар?
Какво е основното послание на светоотеческия текст?

СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ Блажени Теодорит Кирски (393-460
г.) е известен богослов от Антиохий-
„Творецът на природата благоволил да приведе двата пола в ската школа, епископ на Кирос (дн. гр.
хармония, като за целта създал Адам от земята и му дал съпруга, Неби Хури в Северна Сирия. Автор е
за да покаже идентичността на природата и да им вдъхне естест- догматически, екзегетически и исто-
вена привързаност един към друг. При положение, че дори и по този рически съчинения.
начин създадени, съпрузите се карат със съпругите, а съпругите – със
съпрузите, какво ли би се случило, ако Бог беше създал съпругата от
нещо друго? И затова той мъдро раздели и отново съедини; защото
бракът в едно съзнание съчетава двата пола. Затова е казано: „Ще
бъдете двама в една плът“ (Бит. 2.24). А че това е справедливо, се
вижда от последиците: защото в брачната общност един плод рас-
те, благодарение на двама, от единия посят, от другия подхранен
и завършен от Създателя на природата.“

бл. Теодорит Кирски, Тълкование на книга Битие, 31.

145

Блажени Теодорит 3. Светоотеческо наследство
146 Прочетете текста и обсъдете защо съпружеското битие, т. е.

създаването на потомство, е установено след изгонването от рая.
Сравнете разсъжденията на св. Йоан Златоуст с казаното от св.

Йоан Дамаскин (виж. урок 5.2.) относно живота на прародителите
преди грехопадението и даденото от Бога благословение „Плодете се
и множете се“ (Бит. 1:28).

СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ
„Адам позна Ева, жена си (Бит. 4:1). Забележи кога се случило това.
След непослушанието, след изгонването от рая, тогава започва съ-
пружеското битие. Преди непослушанието (първите хора) живяли
като ангели и нямало и (дума за) съжителство. И как иначе би могло
да бъде иначе, когато те били свободни от телесните потребности?
По такъв начин в началото животът е бил девствен. А когато по-
ради нехайството на (първите хора) се появило непослушанието
и (в света) влязъл грехът, девството отлетяло от тях, тъй като
те станали недостойни за толкова велико благо, а вместо това
встъпил в сила законът на съпружеството.“

св. Йоан Златоуст, Беседа върху книга Битие, 18

4. Сравнителен анализ
Бракът е тайнство на Църквата. Въз основа на приведените
стихове дефинирайте основните разлики в отношението към
брака в Стария и в Новия Завет. Кой стих от книга Битие
цитира св. апостол Павел?

„И дойдоха при Него фарисеите и, изкушавайки Го, думаха Му:
позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина?
Той им отговори и рече: не сте ли чели, че Оня, Който отна-
чало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: „затова ще
остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще
бъдат двамата една плът“? Тъй че те вече не са двама, а
една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва.
Те Му казват: защо тогава Моисей заповяда да даде мъжът
разводно писмо и да я напусне? Той им отговаря: поради
вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате
жените си; но отначало не беше тъй.“

(Мат. 19:3-8)

„Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат
телата си: който обича жена си, себе си обича. Защото никой
никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както
и Господ – църквата, понеже ние сме членове на тялото Му
– от плътта Му и от костите Му. „Затова ще остави човек
баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат
двамата една плът“. Тази тайна е велика; но аз говоря за
Христа и за църквата. Тъй и всеки един от вас така да обича
жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си.“

(Еф. 5:28-33)

„Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто.“
(Евр. 13:4)

5. Работа с богословски текст Св. св. Пьотр и Феврония
Прочетете текста и подчертайте ключовите думи. Открийте кои

от тях са най-използвани от автора.
Обсъдете защо според вас митрополит Антоний смята, че бракът

е не само чудо, а е чудо на възстановеното единство.
Съставете определение за брака, като използвате ключовите думи

от текста.

„Бракът е чудо на земята. В днешния разединен и раздробен свят бракът е мястото,
където двама души, благодарение на това, че са се обикнали един друг, стават единни;
място, където разликите свършват и започва осъществяването на единен живот. Това е
най-голямото чудо в човешките взаимоотношения: двама души се сливат в една личност;
двама, обикнали се един другиго съвършено и докрай, стават нещо повече от просто двама
души – превръщат се в семейство.

Всеки трябва да се замисля за това, защото да се живее разединено е мъчително и
тежко, но в същото време – леко и привично. Интелектуалните интереси и вкусовете
се разминават и е много лесно да си кажеш: искам да живея с това, което ме интересува.
Някой живее за печалба, друг – за да обогатява културата си, трети – търсейки идеал; аз
се самоудовлетворявам, достатъчен съм за себе си… Всъщност, такова мислене раздробя-
ва обществото, разделя човечеството. В крайна сметка не остава нищо от онова чудно
единство, което би могло да съществува между хората. А бракът, както споменах, е чудо
на възстановеното единство там, където само човешките сили са недостатъчни.“

митрополит Антоний Сурожки,

Бракът като подвижничество, С.: Омофор, 2003.

147

5.4. ОБЩЕНИЕ И ОТЧУЖДЕНИЕ

„Никакво зло не могат да
ми сторят хората, ако
няма кухо място у мен.“

св. Николай Велимирович,
Езерни молитви, XLIII С.:

Омофор, 2009.

Бог с Адам и Ева след грехопадението
им (катедрала „Успение Богородично“,
Монреале, Сицилия, XII в.)

РЕЧНИК 1. ОТ ОБЩЕНИЕ КЪМ ОТЧУЖДЕНИЕ

анафора – букв. пренасяне, Животът в рая на прародителите е описан само в едно изрече-
принасяне на жертва (Лев ние от книга Битие: „Бяха двамата голи, Адам и жена му,
2:14, 3:1, Числ. 5:25), издигане и не се срамуваха.“ (Бит. 2:21-24).
страст – букв. страдание,
патология, от гр. πάθος, Всичко в рая е било за тях и заради тях. Нямало вече само-
παθολογία – последен етап та – Адам и Ева споделяли едно естество, един и същи образ
в развитието на греха. Божий, едно и също благословение: да „пълнят земята“ и да
Страстта е повтарящо се господаруват над нея. Последното много често е посочвано от
греховно деяние, в което отците като първо проявление на Божия образ в човека. Госпо-
тя набира сила и завладява даруването днес има по-скоро негативен оттенък, обвързваме
човека. В аскетическото го със злоупотреба и пренебрежително отношение. В състоя-
богословие страстта се нието на човека преди греха обаче, можем да предположим, че
определя като противо- господаруването не е злоупотреба, а грижа. Както Бог е нари-
естествено движение на чан и Господ, и Господар, като и в двата случая става дума за
силите на душата. един и същи Субект, Който е благ и изпълнен с милост, така и
за човека, неговият земен образ, да господарува или да господ-
148 ства, означава да се грижи за този свят, да бъде благ и милос-
тив към него.

Човекът е единственото живо същество, което обединява в
себе си видимото и невидимото творение. Той е своеобразна
граница, в която творението среща Бога. Границите обикнове-
но разделят. Човекът е граница, която събира. Той е създаден
като цар, пророк и свещеник в този свят. Като цар е призван
да господарува и да бъде стопанин на света; като пророк е
призван да свидетелства за Бога, да бъде Негов предтеча и глас
(Мат. 3:3); като свещеник човекът е призван към постоянна
„анафора“ – да издига нагоре към Бога сърцето си и сътворе-
ния свят.