Четвъртък - Здравка Ефтимова - 4eti.me

Здравка Евтимова

Четвъртък

Роман
Първо издание

© Здравка Евтимова, 2003
Оформление: Яна Левиева
Коректор: Росица Николова
© Издателска къща ЖАНЕТ-45, Пловдив, 2003
http://4eti.me – безплатни книги
ISBN 978-954-491-135-9

Четвъртък беше единственият ден от седмицата, който тя ненавиждаше. В четвъртък
се беше запознала с Теодоси, в четвъртък се роди синът ѝ, в четвъртък, прекалено късно
и твърде тъжно, изгуби девствеността си. Месец април, студено, дъждовно, сякаш не-
бето се беше разболяло и отмъщаваше за това на хората. Тя живееше в престижен квар-
тал, по улиците не бродеха бездомни псета, пред вратите на къщите дискретно стояха
бодигардове, Бети познаваше мъжа, дежурещ пред тяхната вила казваше се Боян. Боян
беше верният доберман на мъжа ѝ. Когато Бети се мернеше наблизо до него, очите на
бодигарда пламваха към обувките.

Омъжи се за Теодоси на двадесет и пет. Той беше по-възрастен от нея с единадесет
години. Учила в Германия, свикнала на точност и дисциплинираност, Бети смътно се
досещаше, че парите на баща ѝ идат от някакъв сумрачен бизнес с петрол; използваше
ги пестеливо, много пестеливо, защото бе виждала как хората умират в нищета поради
липсата им. Ако баща ѝ не бе настоял да се омъжи, ако майка ѝ постоянно не натякваше,
че огромната им къща е празна като хамбар – какво неуместно сравнение – Бети никога
нямаше да помисли за Теодоси. Отвращението ѝ към него се роди още в първия момент,
когато баща ѝ я запозна с най-изрядния си експерт. Откакто се върна от Германия, бе
започнала да наблюдава внимателно приближените на баща си – Теодоси беше най-
мълчаливият и невзрачният от тях. Два часа след като се запознаха, тя му каза: „Хайде“,
след това го качи в колата си – имаше малък ситроен – и го заведе в къщата си в Симе-
оново. Накара Теодоси да я изчака пред вратата на спалнята, след това се съблече и го
повика. Отново му каза: „Хайде“; дотогава не беше имала интимен контакт с никого.
Самата мисъл за това я отвращаваше. Преди да вземе решение да го повика, бе изпила
чашка „Совиньон блан“ и бе повърнала. Тогава беше четвъртък. Навън имаше мъгла,
небето бе притиснало земята, като че искаше да я погълне.

Съприкосновението с Теодоси беше болезнено. Тялото му пареше горещо и непри-
ятно. Не беше необходимо Бети да се преструва. Хубаво беше, че той приключи бързо,
без да я изтезава с обяснения колко е красива. Хареса ѝ това, че през цялото време
мълча.

Хареса ѝ, че не я погледна в очите. Просто свърши онова, за което го беше повикала.
Тя прескочи горещия му корем, отиде до тоалетната и извика:

– Можеш да се облечеш.
– Искате ли още нещо, госпожице Адрианова? – Гласът му навяваше мисли за удар
на камък в ламаринена плоскост. Тя трудно понасяше такива гласове. Винаги си предс-
тавяше как крещят. – Искате ли още нещо?
– Искам – отговори тя. – Искам да се ожениш за мен.
Това беше цената, която баща ѝ бе поставил, за да я изпрати отново в Германия. Така
нямаше да остава с майка си, когато старата дама не беше с „младите си приятели“ –
мъжете, на които плащаше, за да споделят компанията ѝ. Нямаше да се блъска по ули-
ците със зле облечени хора, щеше да се махне далеч от контейнерите за смет и прося-
ците, които я спираха на всеки ъгъл. Майка ѝ беше прочела, че сексът с млади мъже
възпирал остаряването и през два месеца довеждаше у дома им нов бодигард. Всички
познаваха баща ѝ – Адрианов беше фамилия, известна в София както папата във Вати-
кана.
Днес отново беше четвъртък. Тя имаше син – на година и два месеца. Баща ѝ бе заги-
нал при неизяснени обстоятелства в интерхотела в Хасково. Майка ѝ бе престанала да

3

наема бодигардове през два месеца. Бизнесът пое Теодоси.
Този човек се оказа малко, зеленясало блато. Стиснат и безупречен, той всеки месец

се изправяше пред майка ѝ, облечен в добре изгладен сив костюм – Бети ненавиждаше
сивия цвят – даваше ѝ сноп банкноти в ръка, изглежда, изпитваше злостно удоволствие
от унижението на майка ѝ, подаваше ѝ банкнотите една по една и заявяваше:

– Елеонора, не желая повече да ме излагате. – Гласът му беше хладен като спусък на
пистолет, макар че не повдигаше тон. Думите му бяха равни и гладки – отвратителна
магистрала, по която майка ѝ вървеше към истинско безумие. Майка ѝ отначало кре-
щеше, задавайки резонния въпрос: „Кой си ти, парвеню долно“, ала в такива случаи
Теодоси скриваше парите в джоба на сакото си и излизаше от стаята. След втория месец
Елеонора се научи да прибира езика зад зъбите си. Оказа се, че майка ѝ може да изтър-
пява подигравките. Тя беше корава, жизнена, приемайки унижението като няколко кап-
ки от топъл летен дъжд. Изглежда, нищо не можеше да я унищожи.

Майка ѝ беше красива – синеока, с кестенява коса и свеж тен, щедра към настоящите
си любими и отровна към бившите. Тя се появяваше пред входната врата на дъщеря си –
шофьорът отваряше чинно вратата на опела пред нея, а след това майка ѝ отиваше до
детското креватче – там спеше Теодоси младши, оставяше някакво дребно подаръче на
малкия и отново започваше познатата кантата:

– Имам нужда от пари. – Бети лениво си задаваше въпроса дали майка ѝ беше опит-
вала с Теодоси, ала това въобще не я интересуваше. Тихата, равна омраза към него бе
станала нещо обикновено във всекидневието ѝ – като вазата с цветя, като немия боди-
гард Боян. – Всъщност, скъпа, Теодоси беше нещастно студентче по право, което ня-
маше пари за обяд. Тогава го привлякох и го запознах с баща ти. Съжалявам за това –
кимна с глава майка ѝ. – В интимен план е блестящ, но ти едва ли можеш да го оцениш.
Бог – и тя поглеждаше към тавана, сякаш Бог всеки миг щеше да надникне зад полилея –
те е лишил от това сетиво.

Теодоси идваше в спалнята на Бети също в четвъртък, заедно с информационната
емисия по първа програма на телевизията. Тя никога не си правеше труда да се прест-
рува, че ѝ е приятно. Тялото му бе станало още по-горещо, досегът с него – по-отблъс-
кващ; единственото положително развитие в поведението му беше, че вече започна след
всеки сеанс в четвъртък да оставя сноп банкноти под възглавницата ѝ.

– Понякога си мисля, че харесваш масажистката си повече от мен – подхвърли вед-
нъж Теодоси. Това беше истина, ала Бети не смяташе за нужно да потвърждава банални,
разбиращи се от само себе си неща.

– Защо не се разведем? – попита тя с безизразен глас.
– Ти си хубава – отвърна спокойно съпругът ѝ. – Пък и синът ми трябва да си има
майка.
Светлата им спалня бе облицована със сивкави тапети, които Теодоси сам избира –
тъмносиви рамки на прозорците, сив килим – и очите му, леко изпъкнали, прикрити под
внимателно спуснатите клепачи, бяха сиви. Сива преса, която изцеждаше търпението ѝ,
нервите ѝ. Може би той изпитваше удоволствие от унижението, от физическото страда-
ние, което ѝ причиняваше всеки четвъртък? Бети смяташе, че е изработила умела за-
щитна реакция срещу мъртвата хватка на Теодоси. Работеше умело с парите му, имаше
тайна сметка още от времето, когато баща ѝ беше жив, харчеше малко, съвсем малко,
беше се научила в четвъртък, след като Теодоси си тръгнеше, да го моли:
– Би ли ми оставил пари? – Осведомяваше го, че отива на уроци по пиано, ала въобще
не се интересуваше от музика. Неизяснената смърт на баща ѝ, ежеседмичното унижение

4

на майка ѝ подсказваха, че парите са жизненоважни. Искаше да отиде в Германия, зна-
еше, че мъжът ѝ ще се погрижи за Теодоси младши, затова просенето на пари не пре-
дизвикваше никакви угризения у нея. Напротив – не толкова парите, колкото радостта,
че ги е изтръгнала от захапката на Теодоси, я изпълваше с тръпнещо задоволство. Сно-
път банкноти под възглавницата ѝ беше вещественото доказателство, че е по-изобрета-
телна от него.

– Погледни ме в очите – каза Теодоси този четвъртък и тя го направи. – Зная, че па-
рите не те интересуват, защо непрекъснато ми досаждаш с това?

Искам да отида в Германия отговори спокойно Бети. Не се опитваше да го лъже, за-
щото знаеше, че няма да успее. Сивите му очи се забиваха проницателно в нейните и
потъваха чак до гърлото ѝ, освен това Теодоси винаги можеше да плати на най-добрата
частна детективска агенция. Борбата с него беше безсмислена; всяка дума в повече, из-
речена от Бети, удължаваше престоя му вкъщи, а това беше възможно най-неприятният
сценарий за развитието на вечерта в четвъртък.

– Не се интересуваш от нищо – продължаваше съпругът ѝ, който сякаш плуваше сред
мозъчните ѝ клетки. – Не си оригинална. Не си гостоприемна и приветлива. Единстве-
ното ти качество е, че си много хубава. Няма да отидеш в Германия. Ще си купиш къща
тук.

– Би ли ми дал пари за тази къща сега?
– Отново пари. Отново искаш пари.
– Къщата струва пари, Теодоси.
– Не се грижиш добре за детето, отиваш при него само когато ти напомня за това по
телефона.
– Да – отговори тихо Бети. Единственият тон, който Теодоси приемаше като възмо-
жен в общуването им, бе повелителният от негова страна и компромисът от нейна.
– Няма да ти дам пари за къща – заяви Теодоси. В този миг омразата на Бети към него
политна към небето, ала тя знаеше, че подобни изблици няма да направят живота ѝ по-
лек. Затова само погледна през прозореца – отвън валеше дъжд, прекалено пороен за
април. Животът ѝ беше такъв – излишен, студен дъжд през април. Просто не беше не-
обходимо да се бори срещу това.
– Ще останеш тук – продължи сивият асфалт в гласа на съпруга ѝ. Но Бети не се стра-
хуваше от студенината му. Не се страхуваше от нищо.
– Ще идваш на срещите с партньорите. Трябва да бъдеш блестяща, когато те повикам.
Зная, че не си умна, но на останалите това не е известно. Красотата ти внушава измам-
ното чувство, че притежаваш изтънченост, каквато винаги ти е липсвала. Мога да те
повикам в десет сутрин, в десет вечер, в полунощ – трябва да бъдеш хубава, много ху-
бава. Това е единственото ти занимание. Професията ти е да бъдеш хубавата моя съп-
руга.
– Да, Теодоси – отговори съвсем спокойно Бети и помълча. – Красотата струва пари.
Езда, фитнес, строга диета.
– Отново ми искаш пари.
– Да. Трябват ми.
– Бях помолил майка ти да ти предаде едно съобщение. – Бети не реагира и Теодоси
я предупреди: – Не ми харесва, че мълчиш, докато съм при тебе.
– Съобщение във връзка с какво?
– Във връзка с това, че прекарвам голяма част от свободното си време с една дама в
хотел „Ескалибур“.

5

– Да, мама описа подробно красотата на твоята дама.
– Не се ли разгневи от това? – поинтересува се Теодоси, спускайки сивите си очи дъл-
боко в нейните, решен да се гмурне до пояс в тях.
– Много се разгневих – отвърна Бети.
Мъжът ѝ внимателно свали сивото си сако. Това не предвещаваше нищо добро.
– Трябва да изляза – обади се Бети.
– Нали искаш пари? – Звучният плътен глас се плъзна по пода и докосна гърдите ѝ.
Теодоси свали панталона си и го постави с педантична точност върху сакото. – Съблечи
се!
Бети настръхна. Теодоси старши беше търпелив човек; полупритворил клепачи, наб-
людаваше как тя смъква дрехите си – в четвъртък съзнателно се навличаше, за да го
отблъсне. Движенията ѝ бяха резки, груби, сякаш скубеше перата на мъртва птица, ала
Теодоси очевидно и от това се възбуждаше. Бети имаше чувството, че този поглед про-
никва в кръвта и разрушава червените кръвни клетки, ала знаеше, че иде го преживее
без особени трусове. Тя можеше да преживее всичко. Сивият поглед на Теодоси облиза
гърдите ѝ, залепна към таза; след това съпругът ѝ се изправи лениво от дивана и плът-
ният асфалт на гласа му проникна във всичките ѝ пори.
– Легни върху пода, ако обичаш – нареди той. Това никога не бе успявало да я уп-
лаши.

***

Може би се държа така налудничаво заради сбърканото си детство, заради безкрай-
ните юлски вечери, когато оставах насаме с огромните си телеса, сама с килограмите
мас, издуващи кожата ми като безкраен плондер.

Камионите с ламарина ревяха всяка нощ – миришеха отвратително на нафта, прозор-
ците се тресяха от тътена на двигателите и не можех да спя. Имах чувството, че полека
върволица от двеста камиона пълзи в аортата ми, за да се изтърси в сърцето – винаги си
го представях като дефектен орган, създаващ проблеми на притежателя си, особено ако
това е тлъсто, ама много тлъсто момиче като мен. Камионите бяха на баща ми; той се
скапваше да спечели достойно бъдеще за мен. Изнасяше разни железа от металургичния
завод в града, вкарваше скрап – скрап означава купища ръждиво желязо, крадено по
различни поводи от различни места – та въобще той се трепеше мъчително като муха
без глава. Срещу него бяха стреляли два пъти разни тъмни типове, самият той бе не по-
светъл от тях, но имаше едно-единствено оправдание обичаше като луд дебелата си дъ-
щеря. Да го пита човек защо – та аз бях просто мазен булдозер, за когото шиеха дънки
по поръчка, а в крачолите можеше да се напъха хипопотам. Два пъти пред апартамента
ни избухваха бомби. Веднъж раниха мама и разпраха ръката и, тя стоя в болница дваде-
сет и пет дни, след което ни напусна и отиде да живее при лекуващия си лекар.

Мама беше много красива жена, като копринена нишка, със зелени очи, в които
имаше и листопади, и разцъфнали пролетни дървета – въобще в очите ѝ имаше цял ка-
лендар, но сигурно не толкова заради тях, колкото заради безкрайните ѝ крака онзи ле-
кар бе лапнал по нея. Аз съм наследила очите ѝ, но в моя случай те почти не се виждат
от възвишенията сланина под и над тях. Наследила съм и тялото на баща си – той е
огромен, с колосален корем и гръб. Мама ни напусна още когато камионите не бяха
започнали да пъплят по нощите; след като тя си вдигна партакешите, той реши, че ще
стане най-богатият тип в провинциалния ни град. Така мама щеше да потъне в езеро от

6

съжаление, казвайки си: „Боже, защо заклах кокошката, снасяща златни яйца?“
Баща ми беше завършил осми клас, можеше да чете прилично, знаеше таблицата за

умножение и това му беше напълно достатъчно за бизнеса. Може би единствено кора-
востта на черепа му го бе направила собственик на двеста и осем камиона от най-разли-
чен калибър, с които продаваше желязо, краставици, карфици, презервативи, лекарства
и какво ли не. Мама разправяше, че преди да се ожени за него, го биели поне два пъти
седмично. Но аз смятам, че тя бе имала предвид нещо друго: мама виждаше в черните
очи на този необразован, огромен като асансьорна шахта мъж огромно море от съчувс-
твие към мен. Та аз бях единственото му дете, с огромни гърди, под които започваше
мазната възглавница на корема, след нея – гигантски бедра, полюляващи се като два
котела, не говорим за задните части, които вероятно надвишаваха по маса пясъка в Са-
хара. Известно време внушителното мое тяло не ми създаваше проблеми – още когато
бяхме бедни, баща ми оставяше в чекмеджето на бюфета в кухнята пачки пари – никога
не ги броеше и казваше, че са само мои.

Мама, която се казваше Калина – всъщност тя се казва Калина и сега – клатеше глава;
тогава смятах, че ми завижда, защото в нейното чекмедже имаше по-малко пачки, от-
колкото в моето.

Тя имаше всичко, моята майка: най-добрата масажистка в Перник, Мичето, идваше
да се грижи за прекрасната ѝ фигура; най-изявената козметичка ѝ правеше маска за лице
всеки божи ден, най-известният художник в Перник, един брадясал тип с надменно лъс-
каво теме и маниери на пудел, вече беше нарисувал седем портрета на мама в различни
пози. Върху платното плътта ѝ светеше като седеф и баща ми връхлиташе към нея първо
с поглед, след това тялото му потъваше в нейна посока. Тя беше хитра жена, майка ми.

Още преди да ни напусне, завърши право „по телефона“, както се изразяваше баща
ми, с това имаше предвид, че тя си взема изпитите по телефона. Дипломата си също
вероятно бе получила по телефона, кой знае. Вече започна да се вписва в културния елит
на града. Вероятно се вписва отлично и в дома на новия си мъж – д-р Хранов беше един
от богатите хирурзи, по-млад от нея, висок до покривите на заслоните пред автобусните
спирки. Работеше в „Пирогов“ и имаше покъртително голяма клиентела. Предполагам,
че мама се чувства по-уютно при един културен тип с медицинско образование, откол-
кото при баща ми, рядко произнасящ нещо по-различно от дълги псувни.

Д-р Хранов, онзи тип, при когото се пресели мама, направи впоследствие редица
опити да намали подкожната ми мазнина; той не подозираше, че само като го гледам,
мазнината ми се стапя от ярост. Макар че баща ми често се сбиваше, когато ракията
превърнеше мозъка му в супа, макар че го докарваха нарязан и кървав у дома, той ме
гледаше така, сякаш не бях дебела глупачка, а най-хубавото момиче на света. Знаех, че
за мен той прави всичко – не само пачките, които оставяше в чекмеджето. Много рядко
вечер сядаше до мен и слагаше огромната си лапа на главата ми. Дланта му беше с раз-
мери на възглавница – имаше безброй резки, белези и наръбвания от разните побои, но
върху косата ми изглеждаше мека като захар. Баща ми нищо не казваше – само ме гле-
даше. Не знам дали ме е съжалявал – той разбираше от жени и със сигурност е знаел, че
една дебелана няма никакъв шанс – или просто ме е обичал, както голямото куче обича
малкото си куче, макар че то е сляпо.

По-рано, когато докарваха тате пиян и пребит след поредния запой, д-р Хранов ид-
ваше да го закърпва; разбира се, за това получаваше огромен хонорар, мама помагаше
на доктора, подаваше му памук, бинт, марля. Може би тогава двамата са се харесали –
като две кучета край контейнерите за смет, но това не ми е любопитно; любопитно ми

7

беше, че когато застреляха баща ми, д-р Хранов и мама стояха от двете ми страни на
погребението му и изглеждаха толкова тъжни, сякаш ги боляха безумно зъбите.

Д-р Хранов бе отпуснал ръка на рамото ми – костелива като клюн на гарван; сравних
я с лапата на баща ми. Очите на доктора също бяха кафяви – с цвят на замръзнали листа,
окапали през есента и току-що разложили се през първите зимни дни. Никога не съм си
и помисляла, че очи могат така откровено да ти казват, че си просто дебелана и колко е
неприятно да си слагаш ръката върху рамото на такава дебелака, а същевременно си
най-известният хирург в града.

Когато ме преглеждаше, д-р Хранов забиваше пръст в тлъстините на корема ми и
сочеше на мама, че показалецът му потъва до кокалчето. Вероятно пръстът му не е по-
тъвал в нейния корем, защото коремът на мама е твърд и гладък като ламарина; същите
бяха зелените ѝ очи, в които съвсем откровено се четеше ламаринен поглед.

– Как съм могла да родя такова туловище? – Всъщност мама само веднъж изрече този
въпрос в мое присъствие, но това беше достатъчно – оттогава винаги четях този въпрос
в очите ѝ, затова избягвах да гледам в тях.

Полицията така и не откри кой е застрелял баща ми – естествено, той беше една от
известните мутри и тъмни типове в Перник, Райко Кръвта. Вероятно е пребивал доста
хора – доста хора го търсеха приживе; подпалиха кафенето, което беше направил, сла-
гаха бомба под опела му, но го убиха съвсем нормално – пред входа на къщата ни – два
куршума в челото и край. Видях го проснат в огромна локва кръв.

Д-р Хранов мислеше, че съм откачила, но не се изрази така – нарече го „траен шок“.
Всъщност не се плашех от кръвта – та баща ми го докарваха поне веднъж в седмицата
окървавен. Аз знаех, че повече няма да го видя, няма да зърна големите кафяви очи,
които ме гледаха така, сякаш съм нормално седемнадесетгодишно момиче. Бих дала
всичките пачки на света да е жив сега.

Той ме обичаше както врабчето малките врабчета – не с ума, защото как един ум може
да обича двадесет и пет тенджери сланина – той ме обичаше с кръвта си, която се бе
разляла по тротоара.

Майка ми и баща ми спяха в огромна спалня далеч от моята стая, но на същия етаж.
Въпреки това чувах посред нощ скърцане и леки стонове. Беше очевидно, че правят
любов. Чувах как кръвта вие в ушите ми. Отивах до банята, пусках студен душ върху
пламналите сланини на тялото си, но вместо да се охладя, имах чувството, че водата се
изпарява при досега с кожата. Банята имаше огледални стени – мама беше поръчала на
баща ми да я направи така, че всеки квадратен сантиметър да отразява съвършенството
на седефеното ѝ тяло.

Понякога оставах с нея, докато я обработваше масажистката – стоях удивена, омагьо-
сана от красотата ѝ. Тя ме поглеждаше – очите ѝ бяха огромна зелена джунгла, чиито
лиани стискаха гърлото ми. Такава красива майка имах. Не можех да си я представя как
изглежда в огромната спалня с мраморен под и картини от съмнителни художници, ко-
ито пробутваха омазаните си творби на баща ми за баснословни суми. Та откъде би мо-
гъл да разбира той какво е хубаво в една картина – дядо ми имаше седем кози и една
крава, баба, майката на баща ми, едра и силна като двигател на мерцедес, тичаше след
тях всеки ден, не беше разговорлива жена, но за мама бе отсякла пред баща ми: „Ще
патиш с тая.“ Не можех да си представя мама под сребристия балдахин на двойното
съпружеско легло. Та нима не бе завоювала най-престижната партия в града – хирурга
ерген Хранов, с цели седем години по-млад от нея?

8

След това се замислях – на баща ми се подмазваха и лекари, и художници, и учите-
лите в провинциалната гимназия, след това и онези излъскани, мазни педагози в част-
ното училище, където той плащаше по осем хиляди долара на година, за да ме обучат
по модерни танци – мен, под чиито стъпки паркетът в танцовата зала се разлепваше.
Баща ми не можеше да напише правилно думата „изведнъж“. Но той имаше онези
пачки, по-силни от лекари, от педагози, от полицаи и адвокати. По-силни от цялата
сбирщина хора, които се криеха под етикета „елитно общество“. Той имаше пачки в
изобилие. И аз ги имах. Никога не си бях купувала порнокасети, нито порносписания.
Бях открила няколко италиански, които мама държеше на дъното на шкафа си; поглед-
нах ги за не повече от десет секунди. Следващата нощ имах висока температура и га-
дене, повърнах. А това не е малко за внушителна маса като мен. Тогава реших; което не
можех да сторя аз със собствени сили, щяха до го сторят парите. Но как да извикам
някого, след като в четирите квартала около нас всички работеха за баща ми – шофьо-
рите на 208-те камиона, товарачите, дребните търговци на метали, собствениците на
автосервизи? Баща ми наблюдаваше всичко, под сянката му се въртеше крупен бизнес,
за него работеха ченгетата и най-добрите адвокати в града. Кого можех да купя и за
колко?

Баща ми беше назначил един як тип Данчо за мой личен шофьор. Той ме возеше в
джип накъдето исках да отида. Вървеше неотклонно като сянка пред мен, веднъж бяха
стреляли в джипа, заблудени, че баща ми е вътре. Куршумът раздроби лявото рамо на
Данчо и явно съсипа някакъв нерв, защото ръката му увисна като парцал и едва успя-
ваше да я вдига до волана. Не можеше да свива пръстите си в юмрук.

Трябваше да се измъкна от нашия квартал с високите къщи – единственото място в
града, където в седем двора имаше плувни басейни. Можех да намеря подходящ човек
само в осеметажните блокове – там живееха бившите работници на фалиралия завод за
стомана. Сега повечето бяха безработни; баща ми бе приел на работа малцина щастлив-
ци, повечето стояха в панелните си апартаменти денем, а вечер обикновено пиеха в
„Стотинката“ – евтина кръчма, която баща ми зареждаше с долнопробен алкохол. Там,
в онези блокове, можех да намеря моя човек. Макар че за баща ми се носеха легенди, за
мен и дебелината ми – също, а за великолепието на мама буквално се съчиняваха песни
с много порнография и неточни описания на някои нейни органи, хората от квартала не
ме бяха виждали лично.

Излъгах Данчо, че ще остана в градската библиотека. Съвсем преднамерено се набу-
тах в едно от множеството магазинчета за дрехи втора употреба – в града повечето на-
род се обличаше оттам, пък и кой ли можеше да предположи, че единствената щерка на
Кръвта ще пазарува от вмирисаните на пот дупки в партерните етажи на блоковете?
Обиколих точно осем такива дупки. Съзнателно се задържах в най-долнопробната от
тях – мазето на съседния тухлен блок бе пълно с вода, превърнала се в тиня и жабуняк;
половината от първия етаж на блока бе изоставена, в една от останалите свободни стаи
имаше магазин за дрехи втора употреба, според мен – петнадесета или двадесет и пета
употреба; магазинерката очевидно не ме познаваше.

Беше много мургава, с кал под ноктите, сбръчкано лице, скрито под слой руж, дебел
няколко километра.

– Какво искаш? – пита ме направо тя. – Много си дебела и не знам дали въобще ще
се побереш в нещо.

– Искам някой костюм – обясних ѝ аз.
– Хм, ако ти намеря рокля, добре ще е. Такива костюми като за тебе няма. Ето ти една

9

рокля, но е скъпа, щото ми е единствена. – Тя ми поиска един лев. За пръв път чувах, че
нещо, което струва един лев, е скъпо. Платих ѝ веднага; жената се усмихна като ламя,
поради което ружът започна да се топи и потече, смесен с пот, по бузите към сбръчка-
ния ѝ врат. Веднага ми предложи още две рокли – също тъй грамадни, но сега поиска
десет лева. Предложи ми обувки – толкова разкривени и разпрани, че освен да удариш
някое куче между ушите, за нищо друго не ставаха.

– Отлична работа – похвали ги тя. – Ще ги носиш още шест сезона. Продавам ти ги
кърпени и няма да ходиш на обущар.

Не купих обувки, взех едни чехли, които едва се крепяха върху токовете си, и ѝ дадох
пет лева за тях. Жената грабна парите, веднага ги пъхна в сутиена си и се почеса, сякаш
я пареха. След това скочи, сграбчи ме за ръка и ме повлече към горния етаж – там имала
„великолепна стока за такива едрички котета като тебе“. Показа ми хавлия, кърпена на
седем-осем места, протрита, като че я бе газил танк с особено тежки вериги. След това
отвори един сандък, в който имаше блузи – жълти, зелени, розови, така избелели, сякаш
бяха киснати един месец в сярна киселина. „По пет лева парчето“ – обяви щедро жената,
без да пуска ръката ми. Дланта ѝ беше топла, след това тя ме хвана за рамото с двете си
ръце и ми показа комбинезон – с размерите на палатка, с разкъсани презрамки и дан-
тели, от които висяха конци. Купих и комбинезона за десет лева, което накара жената
да зине срещу мен. След като стоя така може би минута, тя ме прегърна през врата и ме
целуна по бузата.

– Бог да ти помага – благослови ме тя. Устата ѝ бе препълнена със слюнка. – Бог да е
с тебе винаги, винаги! – Тогава изведнъж ми хрумна мисълта да попитам за някое момче
при нея.

– Как се казваш? – рекох аз. В черните ѝ очи, хлъзгави като пързалка, веднага блесна
съмнение.

– Защо питаш?
– Искам пак да идвам да пазарувам при тебе.
– Наташка се казвам – отвърна тя. – Но правилното ми име е Фатма. – Помислих си,
че с една от пачките в чекмеджето, които ми бе подарил баща ми, можех да купя всич-
ката ѝ стока, заедно с целия блок, тинята и жабуняка в мазето. Жената бе забила черните
си очи в моите, без да изпуска ръката ми. – Искаш още нещо, познавам те.
– Да. Слушай, Фатма. Можеш ли да ми намериш мъж? – започнах направо аз.
Тя продължи да вкарва погледа си дълбоко в мен, светкавиците на съмнението бук-
вално изгаряха всичките ми мозъчни и други клетки, до които се докосваха.
– Мъж ли искаш? – повтори тихо тя.
– Да – потвърдих аз. Погледът ѝ се измъкна от очите ми и запълзя първоначално по
планините на гърдите ми, след това по пищната мазна възглавница, както наричах ко-
рема си, и се спусна към бедрата. След това ръцете ѝ се откопчаха от рамото ми, поту-
паха корема, гърба, след това съвсем безцеремонно опипаха задните ми части, сякаш
бяха огромен, неизследван дял от глобуса.
– Много си дебела – зацъка тя. – Е, много ти казвам! След колко време искаш да се
ожениш за него? Кажи и ще ти кажа колко ще ти струва.
Очевидно не ме беше разбрала. Думите ѝ ме накараха да се затреса, вследствие на
което коремът и възглавниците над кръста се раздвижиха като чували, натъпкани със
зелки.
– Дебела си, вярно е. А болна ли си, от болест ли си толкоз дебела?
– Здрава съм.

10

– Значи ядеш много. Това е добре. Значи има какво да ядеш. Имаш, ами. Толкова
работи изкупи. Блазе на дебелите – изцъка тя и отново ме опипа – този път по корема. –
Можеш ли да се заплодиш? – Не отговорих.

Съмнителните камшици в очите ѝ ме шибнаха здравата, след което тя добави:
– Идва ли ти редовно кръвта всеки месец?
– Да. Идва ми.
– Какъв искаш – слаб или дебел като тебе?
– Слаб. Но...
– Какво?
– Аз не искам да се женя за него.
– Що? – хлъцна тя. След това ме огледа още веднъж, лицето под ружа изведнъж се
замисли така дълбоко, че бръчките се обтегнаха и лъснаха като паралели и меридиани
върху глобуса на бузите ѝ. – Аха! – Тя ме потупа още веднъж по ръката и намигна. –
Аха. Ще ти доведа женен мъж, ще му дадеш нещичко за децата; той ще е доволен и ти
ще си доволна... Киро има четири деца. Ще носиш по две кифли на всяко. Знам една
фурна, дето ги продават евтино.
– Не. Не искам женен мъж. – Замислих се за баща си, за мен, за мама и изведнъж ми
стана едно криво за децата, на които трябваше да давам нещичко – по две кифли от
евтината фурна. – Искам да го опозная – излъгах я аз.
– Хайде, хайде – намигна Фатма. – Сега ли го искаш? Не бях готова за такова бързо
решение. Но може би утре нямаше да успея да се измъкна от Данчо. Мама беше пока-
нила на гости някакво семейство адвокати в седем вечерта. Тя следваше право и наис-
тина си вземаше изпитите по телефона, но дома ни бе посещаван от цели галактики с
бляскави съзвездия на юридическата наука. Всеки адвокат, нотариус и прокурор в града
се чувстваше поласкан, че мама го е предпочела на трапезата си.
Още не беше завършила образованието си, но за нея вече се съчиняваха химни, че е
изключително способна и надарена в правно отношение жена. Не зная защо мама ме
принуждаваше да присъствам на тези вечери – баща ми обикновено оставаше не повече
от седем-осем минути – толкова време изтърпяваше, без да псува, след това някой обик-
новено му се обаждаше по мобифона и го извикваше за неотложна сделка; мама винаги
прецизно уреждаше този въпрос – подбираше човека, който трябваше да осъществи те-
лефонното обаждане. За мене беше истинско унижение, докато ми избере тоалет за та-
кива вечери: „С това ще скрием бричовете – отбелязваше тихичко тя, навличайки ме в
някаква черна пола; теорията ѝ беше, че черният цвят прикрива дебелината. Уви, под
черната пола бричовете ми изглеждаха като била на Хималайските планини. – А с това
ще скрием корема. Не можеш ли мъничко да го глътнеш? – питаше загрижено тя. В
такива моменти я ненавиждах с гръбначния си мозък и с безгръбначната си лой. –
Трябва все пак да ти намерим достоен партньор“ – добавяше тя.
Сега Фатма, която на години може би беше колкото майка ми, но изглеждаше на три
пъти по толкова с мазилката от руж по лицето си и меридианите и паралелите бръчки
под ружа, бе забила черните си очи в мозъка ми и повтори въпроса си:
– Сега ли го искаш?
Трябваше да реша.
– Сега – реших, без да размишлявам допълнително аз. – Но къде ще се опознаем? Не
мога да го водя у нас.
– Ваш’те не дават? – подмигна Фатма и ме плесна по бузата. – Добре са те охранили
хората, затова те пазят. Прави са. Постели си една от роклите, дето купи. За една минута

11

ще го опознаеш. – После отново ме изгледа от глава до пети. – Я излез от магазина. – И
кимна с брадичка към вехтите картонени кашони, пълни с дрипи. – Може нещо да отк-
раднеш. Чакай ме тука. Сега ще го доведа.

– Колко пари искаш? – попитах я. Баща ми винаги започваше разговорите си така:
Колко пари искаш? Долари? Марки?

– На мене пет лева. На него – с него ще си се разправяш.
Фатма ме изведе в коридора. Тука сигурно са живели хора, защото имаше портрет на
семейство – баща, майка и три хлапета, очевидно момчета, с остригани нула номер
глави. Предположих, че са имали въшки. По стените – лилави тапети с такива ужасни
цветя, които сигурно са довели до лудница и хлапетата, и родителите им. Тапетите бяха
разлепени и увиснали към пода; под тях се виждаше разбита тухлена мазилка, на много
места покрита с плесен. Помислих си за релефните тапети в моята стая, за мрамора по
пода, за моето легло, което баща ми беше докарал от Австрия. В него хлътвах като в
басейн с минерална вода. Имаше копче, с което можех да го вдигам под определен ъгъл,
когато желаех да седна, както и друго копче, с което можех да го накарам да се полюлява
леко, сякаш съм на палубата на презокеански лайнер. Имах и водно легло, което мама
ми беше купила след една от екскурзиите си в САЩ и Канада.
Измъкнах една от току-що купените рокли – беше тъмночервена, но силно избеляла
и оръфана по подгъва. Мама не би ми позволила да я изхвърля в нашия контейнер за
смет, опасявайки се, че е пълна с гниди, кучешка тения, кърлежи и други паразити. Мо-
жех да разстеля тази рокля, но къде? Естествено, че направо на пода. Изведнъж ме хвана
страх. Какво правех?
Тогава беше още лято. Баща ми се готвеше отново да ходи до Австрия за нова партида
внос на автомобили; щеше да докара и два трактора на много изгодни цени. А аз? Какво
правех в този тъмен коридор; навън жегата бе разцепила земята, както хората разсичат
кокалите от закланото прасе; дори плочките на тротоара се бяха разлепили от горещина,
но тинята в мазето все още не бе успяла да изсъхне. До носа ми се носеше подозрителна
воня.
– Хората са зли, майче – беше подметнала Фатма на влизане. – Искат да ми скапят
бизнеса, затова хвърлят умрели кутрета в наводненото мазе. Но не е опасно. Досега ни-
кой от блока не е умрял. Покашлят, покашлят, пък им мине. – Чух стъпки по стълби-
щето, които отекнаха като плесници по бузите ми.
След секунди се появи Фатма, сега ружът ѝ се усмихваше мазно, очевидно беше сло-
жила още един слой от него и бе изтрила потните вадички, водещи към съсухрените ѝ
гърди.
– Ето го – каза тя. Беше хванала един дангалак за ръката и го избута напред. – Вярно,
че е кльощав – призна тя. – Но е як, разтоварва мрамор на пернишката гара всяка ве-
чер. – Тя ме огледа много внимателно, потупа ме по бузата и отсече: – Постели роклята
тука и почвайте. Няма да те пускам в магазина, може да откраднеш нещо. – След това
врътна гръб и отнесе плесниците на стъпките си надолу по стълбището към наводненото
мазе. Останахме сами с дангалака, който разтоварваше всяка вечер мрамор на гарата.
Беше по-висок от мен с една глава, тънък, с рамене тесни като кутия за обувки, тънки
бедра, горе-долу колкото ръката ми при рамото. Беше облечен в лилава мръсна фланел-
ка и прерязани над коленете дънки, от крачолите на които надолу към циментовия па-
нелен под висеше гъста мрежа от неорязани конци. Той веднага събу прерязаните дънки.
Очите му бяха мътнозеленикави, почти жълти – като домат, болен от мана. След това

12

свали мръсната си фланелка и пред очите ми грейнаха матовите му хилави гърди. При-
помних си мъжете, заснети в порносписанията на мама, които бях гледала не повече от
няколко секунди мускулите им бяха изопнати и блестящи като реактивни самолети, тези
на мършавия дангалак бяха конци от макара. Бе невъзможно да не забележа, че няма
бельо под прерязаните дънки, макар че ми бе неудобно да погледна онази част от тялото
му, която ме интересуваше най-много. Той се приближи към мене и въобще не направи
усилие да ме съблече – блузата ми бе полепнала навсякъде по корема, сякаш беше срас-
нала с подкожната мазнина. Не беше необходимо да свалям полата. Оставих го да ми
помогне. Бяха му необходими много усилия, затова изведнъж се усъмних как това
момче разтоварваше мрамор, щом не можеше да се справи с един гръб, макар и мой. В
този миг горещината, която ме измъчваше ден и нощ в моята стая с мраморния под,
изведнъж се изпари. Искаше ми се да не съм тук. Хванах го за раменете, които ми се
сториха чупливи.

– Кажи „Обичам те“ – наредих му аз.
– Обичам те – послушно повтори дангалакът.
– Кажи „Ти си единственото момиче, което обичам на света“ – наредих аз.
– Ти си единственото... Много е дълго – оплака се дангалакът. – Искам десет лева.
– Добре.
– Искам ги сега.
– Не. След това.
Баща ми имаше любима поговорка: „Който плаща предварително, получава лошо об-
служване.“ Докоснах го там, където винаги съм си мечтала да докосна мъж. Ръката ми
моментално се запали. Той изстена. Такива бяха стоновете на баща ми – тихи, като че
някоя котка се е задавила с кост и се опитва да я изплюе. Странно, не изпитах онази
болка, за която бях чела. Въобще не ме заболя. Не беше и чак толкова хубаво. Просто
трябваше да проуча това усещане още веднъж.
Очите на дангалака бяха станали съвсем жълти и лъщяха като парчета слюда. Той не
се откъсваше от мене, вкопчил се като давещ се плъх към кожата на кит. Сякаш заби-
ваше пирончета в торба с пух и се люлееше приятно, полека, скрил очите си от слюда
под изопнати клепачи. Тесните му рамене можеха да потънат без усилие навсякъде в
мен, той лежеше – мишка върху хълм от кашкавал, аз потъвах приятно надолу в цимен-
товия под, изпълнена с усещането, че всеки момент ще го пробия.
Изведнъж дангалакът се отпусна, без да отваря очи. От устата му течеше слюнка, по-
добна на слюдения блясък, който бях забелязала в очите му. Гилотината на задните ми
части притискаше към голия панел влажна локвичка кръв, която не ми направи никакво
впечатление. Теоретически бях подготвена за нея. Вече можех да отбележа, че на прак-
тика, дори дебела, бях станала жена. Дангалакът забрави да слезе долу, прозя се и заспа,
потънал в мекото гнездо на моята лой. Макар и мършав, започна да ми тежи. Полека се
размърдах и главата му хлопна върху цимента. Това го свести за миг, той се прозя с
езеро слюнка на уста, пуснал безпомощно мургави ръце по мен.
Изведнъж хилавият плувна в пот и отново започна да се пързаля върху мен като по
писта за бобслей, после неочаквано устните му се забиха върху моите. Не зная дали да
броя това за първа целувка, но тъй като дотогава не бях изпитала подобно нещо, реших
да я смятам за такава.
Това се случи още когато не бяха застреляли баща ми...
Бях толкова щастлива, че ми се щеше веднага да се махна оттук, докато щастието ми
не се стопи като всичко останало, което ми се случваше напоследък. Разбутах типа,

13

кротко заспал върху мен. Прошепнах в ухото му:
– Кажи „Обичам те!“ – наредих тихо с тон, с какъвто мама се обръща към адвокатите

и нотариусите, предлагайки им съвършения си профил или част от сребристия си крак.
Не зная как в гърлото ми се роди подобен тон.

Дангалакът не се подчини. Жълтите му очи надвиснаха отново над лицето ми, устните
му притиснаха моите. В джоба на блузата си имах пари. Беше ми трудно да напъхам
дебелите си пръсти в този залепнал към кожата джоб от коприна, но успях. Извадих
банкнота от десет лева и я оставих на голия панелен под. „Взимай“ – казах му.

– Стой тук – каза дангалакът. Ръката му, бърза и топла като светкавица, грабна банк-
нотата. Той ме изостави сама върху роклята, която бях купила от Фатма, изнищила се
от притискане под гърба ми. Едва сега усетих вонята наоколо, Фатма сигурно бе права –
наистина бяха хвърляли в мазето умрели кучета, за да съсипят бизнеса ѝ.

След малко – може би пет или десет минути – дангалакът се върна с две бутилки бира
и пакет от възможно най-евтината, подозрително червена наденица, която човек може
да намери в евтините магазинчета край Струма, набутани из мазета и бараки. Отвори
една бутилка, наля половината в гърлото си, след това я подаде на мене, аз налях ня-
колко капки в устата си и щях да повърна – бирата миришеше не по-добре от кучетата,
съсипващи бизнеса на Фатма; дангалакът разкъса парчето наденица на две, подаде ми
половината и без да бели опаковката, го заръфа, сякаш не бе ял от четири години насам.
От вида на салама ме побиха тръпки; сигурно щеше да се наложи да го карам ако не в
моргата, то поне в „Пирогов“; само от вида на червените парчета сланина в наденицата
ме сви стомахът.

– Яж – каза ми дангалакът. – За тебе ги купих.
– Защо похарчи парите? – скарах се аз. Той въобще не представи коментар по тази
моя забележка, просто с пълна и отворена уста, в която се виждаха несдъвкани парчета
сланина, накиснати обилно в евтината бира, отпусна глава върху билото на гърдите ми.
Отмести с ръка недояденото парче салам, сипа остатъка от бирата в пълната си уста и
отново се обърна към мен. Стана ми толкова хубаво, че за миг си помислих: „Ръка ти
целувам, Фатма.“ Преди да си тръгна, слабакът се изправи, слаб, настръхнал, с изпък-
нали ребра като клавиши на пиано – майка ми имаше мераци да ме обучи да свиря на
този инструмент и потроши луди пари за учителки, които Данчо – верният шофьор на
баща ми, докарваше направо от консерваторията в София.
Тесните му рамене се издигаха мършави, кокалести, краката му дълги, кльощави, бяха
почти еднакво дебели долу при глезена и горе при бедрата. Ръцете приличаха на пили,
с остри грапави нокти. На височина достигах до брадичката му мургава, раздвоена, с
тънки косъмчета, наболи тук-там като плевели. Той отпусна ръка върху главата ми то-
гава ми се стори, че пръстите му, въпреки че изглеждаха като пили, са всъщност по-
меки от захар – същите като на баща ми, заби ги в гъстата четина, покриваща главата
ми и измърмори:
– Много ти е червена косата – направо две кила моркови!
Подстригвах я много късо – прическа тип каска, защото беше истинско кече и чупеше
гребените наред. Мама ме критикуваше за това – та възможно ли е млада дама от моя
ранг да се стриже като фронтовак? Но поради дебелината винаги ми беше топло, а ко-
сата, притискаща черепа в топлата си червена пещ, още повече ме скапваше.
Косата на дангалака, съвсем черна, мръсна и сплъстена, стигаше до раменете му. До-
като се изправях тромаво, навеждайки се напред, дангалакът се залепи на гърба ми. Така
и не го попитах как се казва.

14

Тръгнах си по стълбите – надолу към пълното с вода, тиня и жабуняк мазе. Стъпките
му след мен не звучаха като плесници, а като първите капки дъжд след десетгодишна
суша. Помислих си, че дланите му са толкова твърди – двете заедно едва ли можеха да
покрият четвърт от площта около бъбреците ми.

– Ей – извика той, без да потвърди хипотезата ми.
– Кога ще дойдеш пак?
Кога да дойда пак? Нямаше да мога да се добера отново до този панелен квартал.
Наоколо се издигаха осеметажни блокове, с остъклени или голи балкони, целите пок-
рити с гирлянди сушащо се пране. Около блоковете бяха паркирани коли, камиони, дори
няколко рейса. Оскъдната свободна площ бе заета от паркинги, вонящи на изгорели га-
зове и изгоряла нафта. Наоколо се разкарваха кучета, изплезили езици, някои легнали
като мъртъвци под рейсовете, паркирани на разтопения от жегата асфалт. Не можех да
си представя, че баща ми ще разреши някога да дойда тук. Ако мама научеше, че дъ-
щеря ѝ дори за пет минути се е развявала из това свърталище на главорези – да не гово-
рим, че бе посетила блока с наводненото мазе и мъртвите кучета – тя щеше да убеди
баща ми да се изселим в някой от елитните квартали на София. Не можех да дойда по-
вече при дангалака.
– Слушай – казах му. – Утре ела пред кафе „Стелви“. Пред входа в седем вечерта.
Тогава ще ти кажа къде ще се видим.
Защото не можеше да има съмнение, че ще се виждам с дангалака. Защото не можеше
да има съмнение, че се радвах наистина. Защото не можеше да има съмнение, че беше
най-хубавото нещо в моя, изпълнен с мека лой, живот. В чекмеджето на баща ми имаше
доста пари – ако си купех една гарсониера – една скапана гарсониера в това блато от
панели – най-скапаната гарсониера в квартала... Всичко щеше да бъде наред. Ако си
купех дюшек, където можех да каня дангалака – никой нямаше да научи за това. Дори
Фатма нямаше да знае. Но къде да купя тази гарсониера – най-добре беше някъде в цен-
търа до библиотеката, защото къде бе възможно да отида аз като дъщеря на Райко
Кръвта? Библиотеката беше единственото място, небудещо никакво съмнение.
Баща ми казваше: „Чети, моето момиче. Чети! Аз не можах, но ти ще се научиш да
четеш добре.“ Мама плащаше на учителки по английски, по компютър, по танц, пиано
и културни обноски. Напоследък си науми да вика и учителка по немски – една стара
мома с мургави, спаружени бузи, която идваше у нас с безумно скъпи обувки, мама я
обожаваше заради това – мама можеше да обожава само скъпите неща, всъщност затова
бе така впечатлена от младия си лекуващ лекар, д-р Хранов, който кърпеше баща ми
след пиянските му премеждия.
Да, можех да отивам единствено в библиотеката. В клуб по фитнес не ходех – бях
прекалено дебела да тръскам маста от телесата си по земята около мен, затова баща ми
изгради фитнесцентър у нас и нае инструкторка да ме занимава. Но баща ми, колкото и
щедър да беше, не можеше да ми купи цялата окръжна библиотека – всъщност може би
беше в състояние, защото понякога даваше някоя хилядарка за ремонт на строшените
керемиди, но не си падаше по книгите, а по-скоро по една библиотекарка – хилава жена
с най-нещастните очи, които човек може да си представи, сякаш някой я биеше непре-
къснато през цялото денонощие. Баща ми, чудно защо, обичаше дребни жени с тъжни
като самата смърт очи.
Единственото изключение в каталога на баща ми беше мама – тя не беше нито кльо-
щава, нито очите ѝ гледаха тъжно, но тя бездруго го напусна.
Нека се върна на мисълта си, че в чекмеджето на бюфета имах достатъчно пари за

15

една скапана гарсониера. Ако я купех аз, градът щеше да гръмне. Нямах приятели, на
които можех да се доверя. Втората любима поговорка на баща ми бе: „Парите са най-
верният приятел на човека.“ Можех да поръчам на някой адвокат да ми купи гарсоние-
рата; ако добавех две-три пачки отгоре, всичко можеше да се уреди за 24 часа, при това
г-н адвокатът щеше да мълчи като змиорката в аквариума на д-р Хранов – животно, от
което мама често се възхищаваше.

– Не щеш ли да се виждаме повече? – попита дангалакът и заби брадясалата си разд-
воена брадичка в четината на главата ми.

– Утре ще ти кажа – казах му аз. – Нали запомни, седем пред „Стелви“. Ще ти дам
пак пари.

– И ще купим бира и салам – откликна радостно хилавият.
Това беше още преди да застрелят баща ми – може би около половин година преди
погребението му. Нито майка, нито той усетиха, че съм взела пари от чекмеджето.
Гарсониерата беше отчайващо малка – празна северна стая в старите блокове, с пок-
рив от греди, разпадаща се мазилка на тавана, малка празна кухня и тоалетна – толкова
тясна, че трябваше да влизам с лявото рамо напред, за да се облекча вътре. Имаше елек-
тричество, ала липсваше парно и топла вода. Купих дюшек и евтино одеяло. Там пока-
них дангалака, чието име още не бях научила. Жилището беше тясно като ковчег – на
адвоката му беше много интересно защо искам да го купя; излъгах, че ще предоставя
гарсониерата временно на частната си учителка по немски език; адвокатът се усмихна –
според кода на юридическите обноски това означаваше: „Тлъстата крава на Кръвта се е
побъркала – нищо чудно, баща ѝ има образование на питекантроп и я е натъпкал с пари
до гръкляна“, но това не ме засягаше.
Гарсониерата с дюшека стана мое притежание за по-малко от шестнадесет часа. Това
още веднъж потвърждава тезата на баща ми, че парите ще направят за тебе повече от
най-добрия приятел (какъвто нямах, разбира се). Заведох дангалака там. Още щом
хлопна очуканата външна врата зад гърба му, той хвърли мръсната си лилава фланелка –
същата като предния път – и събу орязаните дънки. Отново нямаше слипове.
– Как се казваш? – попитах го.
– Симо.
– Не искаш ли да научиш как се казвам аз? – Той явно не искаше, залепи се към мен,
слаб като въже, омотано около мачтите на безкрайните ми бутове.
– Не искаш ли да ми научиш името? – Той пак не отговори, не можеше – устата му
беше пълна с лъскава като диамант слюнка. Мама има диамантена огърлица и диаман-
тен пръстен, върху колана на черната си вечерна рокля също има диамант. Баща ми ѝ го
донесе от Австрия. Затова реших, че слюнката в устата на дангалака не е слюда, а по-
скоро диамант. – Добре. Казвам се Александра. Разбра ли – Александра. Ето ти па-
рите. – Той не погледна към банкнотата. Беше започнал да се люлее над мен. Блъснах
го, не ми беше никак трудно. Той отхвърча настрана като топче за пинг-понг, но реак-
цията му беше буквално зашеметяваща.
– Хубава си – измърмори Симо. – Хубава си.
Едва тогава разбрах как се чувстват другите жени. Майка ми. Съученичките ми в час-
тното училище, частните ми учителки по английски, танци, немски, фитнес и културни
обноски. Другите жени, на които гаджетата им казват, че са хубави. Че не са дебели
булдозери, а са просто хубави жени.
– Ти не си добре – възразих му аз, но той не ме чу. Когато правиха панихида за 40 дни
от смъртта на татко, се събра целият интелектуален и финансов елит на града. Тоест

16

хората, които мама смяташе, че са елитни. В такива случаи тя наема готвача на „Казаб-
ланка“, най-шикозното заведение в Перник. Панихидата бе прекрасен повод за нея да
изтъкне колко ѝ отива траурът. Всички бяха възхитени от менюто в ресторанта. Като
бъдещ юрист, за мама беше свещен закон веднъж седмично, в петък, да ме води на ве-
черя в „Казабланка“. Имах чувството, че сервитьорът познаваше кога ще пристигнем по
миризмата на джипа. Посрещаше ни винаги един и същ висок и много привлекателен
мъж, който вземаше шапката или палтото на мама, покланяше се галантно до последния
прешлен в таза си и изричаше:

– Изглеждате очарователно, госпожо! – Думите подскачаха като речни камъчета
между кътниците му; очевидно му беше по-удобно да говори на пернишки диалект или
просто да изрече някоя псувня за удоволствие, но гледаше мама с такова откровено въз-
хищение, подозирах, че би целунал прахта под обувките ѝ, затова никак не ми беше
чудно, когато тя му оставяше звездни бакшиши.

След това сервитьорът вземаше моята шапка или палто – според сезона; донасяше
менюто, но очите му светеха, защото отново бе познал какво ще поръча мама: „филе от
акула по сарагоски, госпожо?“

– Мама особено държеше да се чуе, че яде филе от акула по сарагоски.
Тя бе пораснала в семейство на сервитьори.
Баба ми и дядо ми от нейна страна, стари специалисти в бранша, бяха откърмили ня-
колко поколения пияници в ресторант „Струма“, а след като тази питейна институция
фалира, отвориха кръчма в един от най-забутаните квартали на града – „Църква“. Баба
ми Кула – предполагам, че вероятно е съкращение от „акула“ – беше тънка, стройна и
все така зеленоока, макар че минаваше шейсетте. Пред нея дядо ми приличаше на недо-
четен некролог. Той забъркваше ментетата зад бара, но по-често пиеше тихо и тъжно с
постоянната си клиентела; вече не му пукаше от нищо. Единствената му дъщеря, моята
майка, нямаше нужда от пари и му пращаше долари всеки месец.
Той дори проявяваше висша социална благотворителност, прибирайки безплатно ста-
рите си авери – някакви жалки пенсионерчета с окапали коси, които наливаха в мозъ-
ците си ментата и го благославяха денем и нощем. Баба Кула ги гледаше с отвращение
и изгаряше със зелените пламъци на очите си по-младите пенсионери. В редки пристъпи
на бяс тя изхвърляше аверите на дядо най-позорно от кръчмата, но както казах, това
ставаше съвсем рядко, затова те спокойно очакваха смъртта, пълни до носовете с безп-
латно менте, най-хубавото в Перник. Защото дядо ми Здравко, макар че беше пияница
с окапали коси, не искаше да мами старите си приятели. Чудех се дали да го запозная
със Симо. След смъртта на баща ми мама ме посъветва да се преместя при нея и д-р
Хранов. Започваше моят голям северен път на младостта.

***

Майката на Д. знаеше, че тя не отива да преподава френски език в семейство Арсени-
еви. Майка ѝ, разбира се, не одобряваше глупавите ѝ идеи – тя смяташе, че да докосваш
лъскавите, често пъти плувнали в мазна пот гърбове на хората, е много опасно. Самата
тя беше бивш научен сътрудник в Института по езикознание към БАН, беше завършила
руска филология и се гордееше с факта, че умее да рецитира по-голямата част от стихо-
вете на Лермонтов. Уви, това не ѝ помагаше да изплаща редовно сметките си за парно
и електричество. Никой не я канеше да превежда от руски както по-рано, беше си ку-
пила палто преди осем години и оръфаните му ръкави не внушаваха никому колко фина

17

нравственост е скрита зад мургавото ѝ, загадъчно чело. Арма Кумалиева правеше ис-
тински магии, за да не личи къде са кърпени обувките ѝ, беше превърнала изобретател-
ността си в магьосничество: зашиваше вече осем пъти нови яки на палтото, прикриваше
изтъркания плат на раменете под разкошен бял шал. Когато някоя приятелка я канеше
на кафе, тя отвръщаше, че е заета в радиото – а такова нещо въобще нямаше. Никой не
се интересуваше от Арма Кумалиева, никой – освен пенсионираният висш служител от
телефонната компания, стар ерген или може би разведен отдавна мъж, който ѝ подхвър-
ляше, че някой ден щял да помисли да създаде свое семейство с нея. Пенсията му, спо-
ред него самия, бе направо „смешна в най-висша степен“, затова имаше щандове за про-
дажба на кибрит, чорапи и червила. Веднъж се престраши и покани Арма да пият кафе,
като може би си правеше сметка да я заведе в леглото си – преди това ѝ се похвали, че
има апартамент и гарсониера, която давал под наем – дори за целта беше купил нови
чаршафи и бе измил тоалетната чиния със специален препарат.

Но Арма му обясни, че отива в радиото – всъщност радиото за нея беше някоя от
отворените художествени галерии; там гледаше картините с часове – беше топло, пък и
някои от картините действително ѝ харесваха. Уредничките обаче забелязваха, че ръка-
вите на палтото ѝ са съмнително протрити и никак не бяха любезни с нея. Арма Кума-
лиева се бореше с живота, ала борбата ѝ приличаше на житно зрънце, което се опитва
да поникне в пясъците на Сахара – тоест нещо, предварително обречено на пълен про-
вал. Д., дъщеря ѝ, ѝ беше предложила преди месец:

– Мамо, аз ще ти обясня основните движения при отпускащия масаж. Вярно, хората
предпочитат млади масажистки, ала винаги има самотни застаряващи господа, които с
удоволствие се оставят в ръцете на достолепни дами с посивели коси и зряла есен в
погледа.

– Само като си представя мазните им гърбове! – откликна с въздишка Арма и каза, че
отива „в радиото“.

Преди години съпругът ѝ, мъж, който тръбеше навсякъде, че е скулптор, а всъщност
изчукваше тежко катастрофирали автомобили, я беше изоставил. Той казваше на Арма,
че отива в ателието си, като под „ателие“ разбираше някоя млада дама, готова срещу
определена сума да сподели самотата си с него. Съвсем често бащата отиваше „в атели-
ето“, а майката – „в радиото“, ето защо Десислава, наследила мургавата кожа на бащата
и тъмните очи на майката, оставаше постоянно сама. Накрая баща ѝ се преселваше „в
ателието“, преживявайки около половин година при някоя от младите дами. Деси не се
свенеше да го посещава.

– Нужни са ми пари за следването – започваше в прав текст тя. Понякога се сприяте-
ляваше с приятелките на баща си, които, ако бяха в добро настроение, я водеха на рес-
торант. Често успяваше да си спечели питателна вечеря от сговорчивите млади дами.

– Ти си следвай, това е хубаво – заявяваше баща ѝ, – но и се заеми с нещо, което ще
ти донася постоянни приходи, например масаж...

Отначало Д. започна да масажира приятелките на баща си, използвайки задната стая
в приемната на импровизирания му автосервиз. Там беше мръсно, смърдеше на ма-
шинно масло и имаше много хлебарки, ала Д. наистина бе надарена с талант да трие
хорските гърбове. Приятелките на баща ѝ, които се сменяха с мълниеносна скорост,
оценяваха високо досега на фините ѝ пръсти – те стенеха от удоволствие, нервното нап-
режение напускаше тазовете и мозъците им, а Д. стоеше – мълчалива, загадъчно мур-
гава, изопната като тетива на лък, и ги наблюдаваше с непроницаемите си черни очи.

Ако можеха да проникнат в мечтите ѝ, гаджетата на баща ѝ по всяка вероятност щяха

18

да застинат от изумление – Д. мечтаеше да остане колкото се може по-дълго в дома на
клиентката, която масажираше: тук беше топло, мебелировката изглеждаше изящна; ки-
лимът беше толкова чист, топъл и дебел, че човек можеше да се удави с удоволствие в
него. А в гарсониерата, където живееха Д. и майка ѝ, бяха изключени всички радиатори;
нямаше топла вода. Хладилникът беше повреден и всичката храна стоеше замръзнала
на балкона; беше мъчително да се бориш с глада, докато чакаш зеления фасул да се
притопли върху единствения изправен котлон на печката, чиято ламарина бе изгнила и
по чудо все още не се разпадаше.

Ала преди всичко Д. си мечтаеше за обилна вечеря – съществото ѝ откликваше на
вкусните аромати като кучетата на Павлов, тя имаше чувството, че вместо с кръв сър-
цето ѝ е пълно със слюнка, потичаща към устата ѝ при всяка по-вкусна миризма. Затова
се опитваше да бъде любезна. Независимо от факта, че майка ѝ бе унизена до кръв от
младите жени, с които ѝ изменяше бащата, Д. ги възнаграждаваше с отбрани компли-
менти. Полека отвращението на Д. към голите женски тела отстъпи място на тъпо без-
различие – започна да си мисли, че би могла да масажира и копито на крава, ако за това
получи добър хонорар и обилна вечеря.

Да, майка ѝ знаеше, че Д. не преподава френски на семейство Арсениеви. Вечер Арма
и Д. почти не разговаряха, но мълчанието им бе уютно, меко, като общ стар приятел.
„Успях“ – прошепваше майката и Д. знаеше, че госпожа Кумалиева е пила кафе необи-
чайно дълго у някоя приятелка, наслаждавайки се на топлината в апартамента ѝ, на без-
платни кифлички, дори е гледала някой филм по сателита – лукс, който вкъщи бе абсур-
ден и немислим. „Тя беше ужасна“ – заявяваше Д. и това означаваше, че Бети Арсениева
я е принудила да повтори масажа няколко пъти.

Арсениева, според Д., беше особена птица – тя мълчеше, сякаш езикът в устата ѝ бе
от мрамор и ѝ струваше огромно усилие да го помръдне. Когато имаше нужда масажът
да бъде повторен, тя просто вдигаше ръка.

Кожата ѝ беше бяла като кокиче; мургавите пръсти на Д. се плъзгаха върху нея, опис-
вайки горещи черни дъги. Още в самото начало Арсениева оставяше купчинка банкноти
върху масата и Д. с огромно усилие на волята си налагаше да не мисли за тях. Много
рядко Арсениева извикваше: „Аля!“ и тогава в стаята пристигаше друга млада жена –
надеждна непревземаема крепост – с поднос в ръце. Д. не даваше пет пари нито за гос-
пожа Арсениева, нито за Аля. Тя гадаеше какво ще има в подноса – може би виенски
кифлички и ароматно кафе? Може би сандвич с филе? Самата мисъл за това я замай-
ваше, мургавите ѝ пръсти притискаха по-силно от обикновено бялата ефирна плът на
Бети Арсениева.

Д. беше постоянно гладна, стомахът ѝ се бе превърнал в отделно същество, което ис-
каше да се напълни. Щастието искреше върху този сребърен поднос, но Бети Арсениева
беше коварна, о, колко коварна беше тя! „Причинявате ми болка” – прошепваше клиен-
тката и ръката ѝ спираше върху мургавите пръсти на Д. След това преднамерено, като
гилотина, която разсича гръбначния стълб на жертвата, вземаше чашата и отпиваше на
мънички топли глътки от кафето; в него имаше сметана. След това забиваше белите си
зъби в сандвича, стрелваше език върху устните си и въздишаше. Д. имаше чувството, че
ще умре. Арсениева не ѝ предлагаше нито хапка, дъвчеше бавно, сякаш притискаше със
зъби самата душа на Д., която въпреки огромната си воля инстинктивно притискаше
още по-силно бялата плът под мургавите си пръсти. Колко продължаваше тази мъка?
Не повече от две-три минути, но за Д. сякаш изтичаше цяла ера от развитието на чове-

19

чеството – докато Бети Арсениева дъвчеше сандвича, амебите полека еволюираха, прев-
ръщаха се в безгръбначни, земноводни и риби, за да зареват накрая в озверели от глад
динозаври.

„Причинявате ми болка“ отново прошепваше Арсениева и сигурно не лъжеше, за-
щото под мургавите пръсти на Д. плътта ѝ бе станала алена от напрежение и натиск.
Едва тогава Д. се сепваше от унеса, в който бе изпаднала и уплашено вдигаше ръце от
розовото тяло. „Аля, донеси нещичко за момичето“ – казваше Арсениева.

След секунда непревземаемата крепост Аля отново връхлиташе в стаята и този път
върху подноса имаше три сандвича с филе, луканка, някаква толкова опияняваща са-
лата, която караше Д. да изпада в луди пристъпи на сърцебиене. Освен това крепостта
донасяше кафе в огромна чаша, която по всяка вероятност събираше цяло езеро. Аля с
блестящите пропорции на тялото си вероятно имаше и блестящ ум – тя улавяше от въз-
духа глада на Д. Д. ѝ беше благодарна за това.

„Можете да похапнете“ – изричаше с тихия си като молитва глас Бети Арсениева. Д.
имаше чувството, че тя приказва в църква, изрича нещо в ухото на някой ангел, който
пърха с крило около лицето ѝ, за да я обслужи колкото е възможно по-добре. Д. си взе-
маше сандвич, мургавата ѝ ръка политаше като мълния към храната, тя си налагаше да
не дъвче прекалено бързо, нито да преглъща с такава огромна скорост, но стомахът ѝ,
свил се като лъв за скок – превърнал се в отделно същество – искаше да се натъпче до
последния квадратен сантиметър. Освен това ѝ се искаше да загъне един от сандвичите
за майка си, която тази вечер щеше да се нахрани със зелен фасул, сготвен преди два
дни. „Възможно ли е да взема един от сандвичите за по-късно?“ – питаше Д., преодоляла
огромното унижение, което пробиваше думите ѝ и разкъсваше небето и града. „Не –
отвръщаше Бети Арсениева, без да откъсва очи от нея. – Нахранете се и продължаваме
масажа.“

Обикновено след втория сандвич звярът в стомаха на Д. се успокояваше, обземаше я
приятна леност, но тя знаеше – сега беше моментът да се запаси за по-късно – започваше
да се тъпче с третия сандвич, натиквайки го в организма си упорито, методично, с по-
мощта на обилни глътки кафе. Сивите очи на Бети Арсениева я следяха неотклонно, но
Д. се бе научила да живее с унижението то бе станало постоянният ѝ спътник, нещо като
тесни обувки, които ѝ стискаха, но все пак можеше да излезе навън, сред хората.

– Защо не се храните с парите, които ви плащам? – попита я веднъж Бети.
– Защото заплащам за образованието си – отвърна Д. Мургавите ѝ пръсти затичаха
като слънчеви лъчи върху бялата плът, която побърза да поаленее под натиска им.
Едва в края на масажа Бети Арсениева каза:
– Вие сте хубава. Защо не си намерите някой мъж, който може да ви издържа и да
плаща образованието ви?
– Не съм опитвала – призна Д. Това беше самата истина. Беше пораснала в самота,
може би затова обичаше празните стаи, празните плажове, празните хижи, дори полу-
мъртвите, изоставени села с празни къщи. Беше на двадесет и две, а все още беше девс-
твена – факт, който би предизвикал смях и подигравки сред приятелките ѝ, ако имаше
такива, но Д. нямаше приятелки. В училище бе седяла сама на третата редица – с изряд-
ните си тетрадки по математика и френски език, от които учителките се възхищаваха. В
гарсониерата у дома също всичко беше подредено, сякаш съществуваше мислено пре-
карана ос, от двете страни на която предметите и цветята бяха подредени симетрично и
красиво като монети от златно съкровище. Понякога, съвсем без никаква връзка с окол-
ната обстановка, Д. изведнъж се сещаше за майка си – слаба, изящна като порцеланово

20

украшение в къщата на богат сноб, в оръфаното си кафяво палто.
Майка ѝ стои прехласната пред някоя картина. Сега лицето ѝ е чисто, възхищението

истинско – значи е забравила, че дължи на пенсионирания пощенски магнат 78 лева –
този магнат беше едър и сърцераздирателно непоносим тип – целуваше ръка на майка ѝ
буквално до рамото, като преди това бе ял пушена риба и ѝ казваше, че утре пак ще я
черпи с нещо хубаво. Например мляко с какао.

Майка ѝ бе горда жена, но се възползваше от безплатната бяла течност, богата на
протеини, а когато магнатът я поканеше на бисквити или пържена риба, тя ставаше си-
ньо-зелена от срам. Човекът говореше особен елитен жаргон, от което сърцето на
майка ѝ, отчаян ценител на изящната словесност, потъваше в прах и руини, но пък ри-
бата бе толкова вкусна. Майка ѝ дори веднъж... това се бе случило през една особено
студена вечер, когато снегът бе превърнал улиците в сива пустиня от кал и ледени буци,
та тогава майка ѝ, свита на спалнята до Д., прошепна: „Вече спах с него.“ – За пръв път
си позволяваше сексуални откровения. Макар че още когато Д. беше в първи курс,
майка ѝ съвсем изненадана, сякаш я бяха умъртвили за миг, беше заварила дъщеря си с
едно момче.

... Това момче беше тъй нареченият Несретник на квартала – майка му бе известна
разведена лекарка, акушер-гинеколог с много внушителна клиентела; синът ѝ – Несрет-
ника на квартала, беше огромен – минаваше трудно през вратите с наведена глава, ко-
ремът му приличаше на купол от танк, а бедрата му – достолепни, по-внушителни от
колоните на Съдебната палата, бяха ритали не един и двама досадници. Несретника
беше толкова огромен, че никое момиче не го вземаше на сериозно; освен това, ако ня-
кой се вгледаше в него с по-внимателен поглед, веднага му ставаше ясно, че кварталният
колос куца, и то осезателно. Обикновено Несретника мълчеше, сякаш вместо уста
имаше в главата си парче варовик.

Д. реши, че точно такъв човек няма да я отблъсне – боеше се от отблъскване повече,
отколкото от глада. Веднъж един неин съученик в гимназията го бе направил – тя бе
пъхнала в джоба на палтото му картичка с много нежен и много плах текст. Съучени-
кът ѝ я бе повикал през междучасието и най-демонстративно бе скъсал картичката на
две, но за жалост го стори пред доста обширна публика. От този ден насетне Д. реши,
че ще има контакти само с мълчаливи съученици или мълчаливи мъже. Несретника на
квартала можеше да я отблъсне, но никой нямаше да научи за това. Д. просто го бе
срещнала на улицата и му бе казала: „Ела у нас в три следобед.“

Несретника, непохватен като айсберг, се промуши през вратата с рамо напред, защото
в противен случай тялото му щеше да заседне в рамката. Д., също тъй мълчаливо, го
заведе в кухнята – единствената стая на гарсониерата им, където спяха двете с майка ѝ –
това беше нещо като светилище и Арма не би пуснала никого там. Д. не предложи нищо
на Несретника, просто му посочи един стол, но той отказа, защото вече няколко пъти бе
чупил столове под могъщия натиск на задните си части. Д. му посочи малкото мин-
дерче – всъщност това беше бебешкото креватче на Д., претворено в малък диван от
магьосническата изобретателност на майка ѝ, но Несретника отново поклати глава. То-
гава Д. се видя принудена да го накара да седне направо на пода – гола циментова мо-
зайка, така че внушителната маса на Несретника се залепи за студения цимент.

На Д. ѝ дожаля и му предложи да седне върху учебника по философия и френска гра-
матика. След това внимателно целуна Несретника – първо по бузите, които бяха ог-
ромни и бодливи, след това още по-внимателно устните ѝ се плъзнаха към устата му.
Несретника замръзна под нея, сякаш някой щеше да го обезглави всеки момент, но Д.

21

не искаше да го нарани. Тя внимателно плъзна ръка към колана на Несретника, пръс-
тите ѝ продължиха проучването си, но тялото му се разтрепери и Д. се уплаши. За да го
успокои, тя го целуна още веднъж и тъкмо тогава майка ѝ влезе в кухнята и остана,
слаба, като поразена от гръм в кафявото си палто.

„Ти също не отблъсна пенсионирания пощенски магнат“ – напомни ѝ кротко Д. Ли-
цето на майка ѝ бе станало червено, като че бе погълнала няколко десетки карамфили.
Тя не можеше да произнесе нито дума – започна да кашля и се хвана за гърдите. Д.
изведнъж се усети слаба, слаба като онази трева пред блока, която всички тъпчеха – и
хора, и бездомни кучета, за да скъсят пътя си до автобусната спирка. Тя изведнъж усети
такава болка и любов към слабата женица, която стоеше като убита от гръм в старата си
дреха. Толкова ѝ беше тъжно, че не бе приготвила нищо за ядене, че не бе спечелила
нито лев, а опипваше Несретника, умиращ от срам, неловко отпуснат върху учебника
по френска граматика.

От този ден насетне Д. престана да кани хора у дома. С Несретника се виждаха само
в кварталното кино – тогава през цялото време го докосваше плахо и нежно, а той сто-
еше като замръзнал, огромен и красив в тесния стол. После цените на киното станаха
непосилни – Д. не желаеше да я виждат с Несретника, великата му майка с най-отбрани
клиентки я плашеше, затова молеше Несретника да я чака пред входа на имението, при-
надлежащо на семейство Арсениеви. Отначало той стърчеше до красивата къща като
гигантска къртичина, после бодигардът на Арсениева, не по-дребен от несретния син на
гинеколожката, го сграбчи за яката и го срита няколко пъти в тила. Несретника потъна
за няколко секунди в отвъдното, откъдето го измъкнаха докторите в „Пирогов“. Имаше
тежко мозъчно сътресение и понеже не можеше да лъже, обясни на майка си причината
за нещастието си.

Госпожа известната гинеколожка издири Д. чрез частна детективска агенция и я из-
вика на сериозен разговор.

– Вие изнудвате сина ми – заяви с леда от целия Северен ледовит океан в гласа си
лекарката. Д. усети, че замръзва. – Зная, че сте бедна, зная, че се занимавате с масаж, а
сутрин закусвате с най-евтините кифли от павилионите по автобусните спирки. Майка
ви не се свени да се храни със супа от кухнята за бедни.

– Да, госпожо – потвърди Д. – Информацията ви е съвсем точна.
– Разбира се, че е точна – прекъсна я поривисто гинеколожката и цитира внушител-
ната сума, която бе заплатила в детективската агенция. Д. очакваше, че гинеколожката
ще изтръгне вътрешностите ѝ заради дързостта, пропълзяла в отговора ѝ. В погледа
сред айсбергите на Северния ледовит океан изведнъж се появи слънчев лъч. – Аз имам
предложение за вас, Десислава.
Д. полека пъхна поглед сред виелицата в очите на известната дама. Изтръпна. Вътре
беше смъртоносно студено.
– Смятам, че оказвате положително въздействие върху умственото и физическо раз-
витие на моя син, госпожице. Откакто ви познава, той изгуби плахостта си, виждам в
стаята му фотографии на жени, което не се бе случвало по-рано. Освен това се заглежда
по момичета, а това също е крачка в положителна посока.
Д. не казваше нищо. За свое учудване успя да стопи няколко преспи в сините, тесни
очи на гинеколожката и не изгуби съзнание.
– Не се ли интересувате какво е предложението ми?
– Предполагам, че ще ми го съобщите дори ако не се интересувам – отвърна Д. Сре-

22

щата се провеждаше в приемната на частния кабинет на д-р Методиева, майката на Нес-
ретника. По стените имаше реклами на абсолютно безопасни противозачатъчни средс-
тва, които не даваха никакви странични ефекти.

– Предлагам ви да продължите да се срещате с Питър. – Госпожата закова категорич-
ния си тон в съзнанието на Д. – И не само да се срещате, но ви препоръчвам да осъщес-
твявате интимен контакт с него. Естествено, разбирате какво означава интимен кон-
такт. – Д. мълчеше, а гинеколожката, втвърдила се с още няколко градуса, продължи: –
Разбира се, ако се появят усложнения, можете да разчитате на компетентната ми намеса
като лекар. Знаете какво имам предвид. Държа да подчертая, че услугите ми ще бъдат
безплатни. – Д. продължаваше да мълчи, мургавата ѝ кожа се стесни и започна да при-
тиска лицето ѝ в хладните си клещи. Ала Д. бе свикнала с постоянните клещи в живота
си и мълчеше.

– Може да ви отпускам и определена месечна сума – добави делово гинеколожката. –
Разбира се, не бива да се надявате на нещо повече, имам предвид женитба с моя син,
госпожице.

Д. се изправи; досега не бе взела кой знае колко дейно участие в монолога на дамата,
освен като всеотдаен слушател.

– Беше ми приятно да разговарям с вас, доктор Методиева – каза по-младата жена. –
Съжалявам, че синът ви пострада заради мен. Надявам се, че в „Пирогов“ са му помог-
нали. Не бих могла да приема предложението ви. Имам причини от личен характер, ко-
ито не мога да споделя с вас.

Ледът в сините очи на медичката се натроши и се пръсна из цялата приемна.
– Просто не знаете от какво се отказвате, госпожице. Ако приемете, можете да кажете
сбогом на масажите и опасността да пипнете гъбично заболяване, което не е за подце-
няване.
– Има много красиви момичета, които биха приели с радост вашата оферта – отвърна
Д. Тя си помисли за оръфаното палто на майка си, за изключените радиатори, за печката
с изгорелите котлони, за тоалетната с окапалите плочки, където кранът на мивката ка-
пеше; замисли се за отнесения поглед на майка си, очарована от някоя картина, за по-
щенския магнат, който я спечелваше с виенски кифлички от бакалията в лъскава опа-
ковка с надписи на немски език. Помисли за самия Несретник, огромен, красив и кротък
като тревопасен динозавър. Той щеше да се разболее, ако му кажеше, че ще скъсат.
„Скъсат“ – какъв надут глагол, та какво можеха да късат, след като между тях не бе
имало нищо, само няколко филма, по време на които тя го бе милвала, а той стоеше
уплашен, неподвижен, покорен. Разбира се, Д. не можеше да си намери друг като него –
знаеше, че всички мъже обичат да приказват за завоеванията си. Д. ненавиждаше някъде
да се разчуе за нея. Предпочиташе никой да не научава за връзките ѝ, защото те щяха
да се разпаднат – образец в това отношение беше бракът на родителите ѝ. Не, Д. никога
нямаше да се обвързва сериозно. Никога. Всъщност Д. нямаше нито роднини, нито пък
някои познати се бяха затичали да се интересуват от нея. Ала мисълта, че отново трябва
да понася унижения – от евентуален развод, от липсата на пари, от глада на детето си –
я изпълваше с хладна паника. Не, нямаше да позволи това. А Несретника със сигурност
щеше да се разболее, като се разделят. Той не се сърдеше за трите ритника, които беше
забил в главата му бодигардът на г-жа Арсениева. Вместо това се опасяваше, че може
да направи Д. на пюре под теглото си. Беше мил човек – не само защото плащаше биле-
тите за кино и бе готов да ги плаща до края на света.
Баща му също бе лекар, и то гинеколог. Той дори имаше частна операционна клиника;

23

родителите на Несретника се бяха развели отдавна, но по всяка вероятност много оби-
чаха Петър и имаха огромни планове за бъдещето му. Потънала в съдържателните си
мисли, Д. инстинктивно бе стиснала с пръсти колана на роклята си – дреха, закупена,
разбира се, от магазините за облекла втора употреба от Германия – и го увиваше на
тънка спирала около пръста си.

– Осемдесет долара на месец – обяви гинеколожката. Д. продължи да навива колана
от немската рокля около показалеца си. Ако имаше нещо в устата си, със сигурност
щеше да го изплюе. Осемдесет долара са осемдесет долара, независимо от това от кого
ги получава човек. Ако постоеше тук още малко, сигурно щеше да се изкуши и да при-
еме, затова се изправи и тръгна към изхода.

– Госпожице, ако бяхте задържали колана върху пръста си още десет секунди, щяхте
да чуете предложение за 120 долара – засипа я със сняг изречението на гинеколожката. –
Но сега ви предлагам 100 и това е окончателно.

Д. спря. Обърна се и потъна в синия поглед на известната лекарка.
– Петър ми казваше, че има мезонет, в който не желаел да стои, понеже се чувствал
самотен – бавно изрече Д.
– И какво от това? – реагира мълниеносно като междуконтинентална ракета с ядре-
ната си бойна глава д-р Методиева.
– Възможно ли е освен мен и майка ми да посещава от време на време мезонета?
– Нима Питър ви е разрешил да влизате там? – възкликна събеседницата на Д.
– Не съм го молила за това, но ходих веднъж. Както сигурно ви е осведомил частният
детектив, у нас са изключени радиаторите на парното. Студено е. Може би майка ми ще
може да почиства жилището срещу скромно заплащане...
– ...Вместо да стои в картинните галерии под негостоприемните погледи на уреднич-
ките уточни лекарката делово.
– Да, освен това може да сготвя нискокалорична храна за сина ви.
– Не – отсече лекарката. – 100 долара е последното ми предложение. Не я ли прие-
мете, тоест ако продължавате да се срещате с Питър по кината и да му губите времето,
има редица законови начини да ви разубедя. Не зная дали това ви е ясно, госпожице.
– Напълно ви разбирам, д-р Методиева – отвърна Д.
– Къде мога да се срещам с Петър, ако приема офертата ви?
– Не мога да ви приема в къщата си, разбира се – заяви твърдо г-жа Методиева, ала
все пак лицето ѝ стана по-ведро. – Виждам, че постигаме известен напредък. Имам ма-
лък двустаен апартамент на улица „Иван Вазов“, две пресечки оттук. Можете да полз-
вате него.
– Кога ще получа сумата, която споменахте? – поинтересува се Д.
– В края на месеца – отвърна лекарката. – Разбира се, синът ми ще сподели с мен дали
сте се отнасяли с него дружелюбно. Нека сме наясно, под прилагателното „друже-
любно“ разбирам не само чисто физиологичен контакт, но и човешка топлота.
„С други думи, освен приятелка желаете от мен да бъда и бавачка“ – помисли Д., но
гласно изрече:
– Да, мисля, че имате право. Питам се дали Петър ще приеме вашата схема?
– Естествено – увери я гинеколожката.
Д. не можеше да повярва. Пред очите и като подводница изплува кроткият кафяв пог-
лед на Несретника, несръчните му движения, тежките стъпки, с които я изпращаше до
дома ѝ, мъчително приведеният към пода врат, докато лепеше разсъхналите се плочки
в окаяната баня на Д. Ръцете му, избодени като решето от иглата, докато се опитваше

24

да зашие за пореден път ботушите на майка ѝ. Несретника учеше медицина, но беше
скъсан на няколко изпита и трябваше да възстановява студентските си права.

Още преди да научи, че е изтъкнат син на още по-изтъкната гинеколожка, Д. го бе
виждала да седи на една пейка в Борисовата градина – вперил поглед пред себе си, прос-
ледяващ понякога по-красивите минувачки; виждаше го на пейката, когато заминаваше
да масажира нечий достоен гръб, заварваше го на същото място, в същата поза и когато
се връщаше, изцедена от достолепието на клиентката си. На пейката го заговори за пръв
път.

– Често ви забелязвам тук – беше му казала Д. Тогава бе отделила някаква жалка сума,
спечелена от потта над елитните гърбове, за да занесе на поправка стария телевизор,
изневиделица отказал да предава двете национални програми. Телевизорът ослепя –
като старо, вярно куче в ъгъла на единствената стая в гарсониерата. – Трябва да занеса
един телевизор на поправка – ателието е съвсем близо. Бихте ли го пренесли заради
мен – ще ви заплатя.

Несретника веднага прие, но когато Д. му подаде потните от стискане банкноти, той
отказа да ги приеме. Увери я, че за него било удоволствие. Същия този следобед Д.
остана десет минути с него на пейката, а преди да си тръгне, го целуна по челото – ко-
жата на Несретника се оцвети в алено под целувката – от челото до деколтето на огром-
ната фланелка, която обгръщаше стомаха му. Д. хареса това.

– Утре ме чакай пак тук – каза му тя.
За нейна изненада Несретника, освен че я чакаше, беше донесъл пликче солети и два
сандвича. Двамата хапнаха, Д. му разказа за гърбовете, които масажира, за мъчителното
си следване в университета и на тръгване отново го целуна по челото. „Ще правя така,
докато станеш щастлив – каза му тя.
– И се махнеш от тази пейка в този мрачен и самотен парк.“
– Но тогава няма да те виждам – въздъхна Несретника и странно – в този миг Д. забе-
ляза, че гърдите му са огромни и се движат така, сякаш земната кора се е нагънала в
опасно земетресение. Забеляза кафявите му очи като на агне, което за пръв път се е на-
сукало както трябва. След това го заведе в гарсониерата си и майка ѝ ги завари. А сега
Петър беше приел схемата на своята майка. Какво пък. Сто долара нямаше да ѝ бъдат
излишни. Но Д. се почувства така, сякаш някое куче бе изяло вътрешностите ѝ.
... – Имате ли си приятел, Десислава? – За миг Д. не можа да схване въпроса. Цялото ѝ
внимание беше съсредоточено върху меката и ароматна като холандска тоалетна кър-
пичка кожа на госпожа Арсениева. Тя беше мълчалива, но особено придирчива клиен-
тка. Освен това наближаваше върховният момент от масажа, когато Арсениева щеше да
позвъни с мобифона си някъде във вътрешността на къщата и силната като планински
връх млада дама щеше да донесе подноса със сандвичите и огромната кана кафе. Д.
настръхваше при мисълта за това. Беше гладна – съвсем съзнателно не бе обядвала, ос-
тавяйки чинията със задушен праз и белезникавия, мъртвешки на вид кренвирш за
майка си.
– Имате ли си приятел, Десислава? – повтори въпроса си госпожа Арсениева, нещо
нетипично за нея – тя въобще не проявяваше любопитство – защо го бе сторила сега?
Всъщност отговорът на този въпрос изплува от въздуха като черна врана, единствено
способна да клъвне човек в окото. – Започнахте да ме натискате прекалено силно и за-
това предположих, че сте се замислили за приятеля си.
– Нямам приятел – отрече Д.
– Защо? Вие сте хубава млада жена.

25

Д. благодари, но не се впусна по билото на хилядите обяснения за развода на майка
си и баща си, за страха, че ще бъде обект на клюки и присмех, че ще бъде изоставена –
всъщност не се страхуваше, беше съвсем сигурна, че ще се случи точно така. Нима Нес-
ретника ѝ беше приятел – та тя все още не беше взела стоте долара от известната гине-
коложка.

– Понякога си мисля, че влагате особено отношение към мен – подхвана госпожа Ар-
сениева и красивите ѝ устни, два съвършени ангела, целунаха въздуха около Д. – Тол-
кова сте внимателна по време на масажите, но напоследък ме притискате особено.
Защо?

– Уверявам ви, че не съм имала предвид нищо друго освен удоволствието и ползата
за вас да бъде максимална, госпожо.

– Използвахте думата „удоволствие“. А какво изпитвате вие, докато сте заета с мен?
– Уверявам ви, че желанието ми е да се чувствате възможно най-добре.
– Само това?
Д. не отговори. Тя си помисли, че сандвичите днес се бавят; помисли си, че извед-
нъж ѝ стана горещо, дори усети, че по челото ѝ се стичат потни вадички, прокопаващи
алени канали надолу по лицето ѝ. Разбира се, хонорарът от масажа беше особено прив-
лекателен. С него Д. и майка ѝ можеха да се прехранват – не особено питателно, но поне
червата им спокойно преработваха нещо, без да издават куркащи залпове в студената
гарсониера.
– С удоволствие работя за вас, госпожо Арсениева.
– Нима не сте ухо на моя съпруг? – Вероятно изразът на Д. е бил крайно втрещен,
защото госпожата, чиято фина кожа бе станала алена, побърза да добави: – Днес сут-
ринта той ми напомни, че всички в тази къща са негови очи и уши. Сигурно знаете, че
хонорарът, който получавате, идва от неговата банкова сметка?
– Не, госпожо, не знаех. Не съм око и ухо на господин Арсениев.
– Странно... – Красивата жена въздъхна; в гърдите ѝ сякаш зазвъняха сребърни звън-
чета, а очите ѝ с цвят на синчец разсипаха златен прах върху лицето на Д. – Моля, пов-
торете последното движение по гърба ми. Благодаря. Странно – звъннаха още веднъж
сребърните звънчета в гърдите ѝ, – съпругът ми тази сутрин разговаря с мен за вас. – Д.
усети как потните вадички пълзят към сърцето ѝ. Пръстите ѝ изведнъж се овлажниха. –
Пръстите ви изведнъж се овлажниха! веднага забеляза госпожа Арсениева, но златният
прах в погледа ѝ продължи да се сипе върху мургавото лице на Д. – Не ми е приятно,
когато пръстите ви овлажняват – додаде тя. – Но не, не отивайте сега да ги миете. Знаете
ли какво ме попита съпругът ми тази сутрин? – Д. трепна. – Подчерта, че всеки ден с
вас прекарвам много повече време, отколкото с него. След това ме попита дали не пред-
почитам вашето присъствие пред неговото. Не спирайте, моля. – Д. инстинктивно бе
повдигнала длани и меката, алена кожа на г-жа Арсениева се сви като изоставено дете. –
Но не ме притискайте силно. Просто ме милвайте. Д. хвърли поглед към прозореца.
Дори красивата къща на Арсениеви бе покрита от гъста като пластилин мъгла. Навън
вероятно бе много студено. Замисли се, че ботушите ѝ от изкуствена кожа са напукани
и през пукнатините ще влиза вода. Може би ще успее да се стопли, ако тича до вкъщи.
– Съпругът ми желае лично да провери майсторството ви като масажистка – обяви
спокойно с нежния си глас, който сякаш пееше приспивна песен на ангелите от целия
рай, госпожа Арсениева. – Иска масаж веднъж седмично. Каза, че ако вашата техника
му допадне, ще бъдете доволна от хонорара. Д. мълчеше. – Какво ще кажете?
Д. мълчеше.

26

– Лично аз предпочитам да не приемате предложението му, но, разбира се, изборът е
изцяло ваш. – Очите с цвят на синчец натежаха върху лицето на Д., след това описаха
дълбока синя парабола върху не особено изпъкналия овал на гърдите ѝ. – Значи нямате
приятел и не искате да споделите с мен защо е така? Всъщност може би се питате защо
днес не ви предлагам сандвичи? И двете знаем какъв прекрасен вкус имат те.

Д. направи всичко възможно да натика обратно въздишката дълбоко в гърлото си.
– Днес не ви предлагам сандвичи, госпожице Кумалиева, защото съпругът ми желае
да се срещне с вас точно в 18 часа. Това означава, че до вашата среща с него остават
седем минути. Моля, не ме притискайте. Ала не бързайте да приключите масажа по-
рано, отколкото е необходимо. Ако го сторите, ще намаля хонорара ви наполовина. Но
може и да ви лиша напълно от него. Разбирате ли?

***

Едно от красивите градински увеселения, организирани от мама, сложи начало на
бляскавата ера на Галентин. Вероятно когато Господ е правил хората, в него е натъпкал
само зъби; имах чувството, че ме гледаше със зъбите си, а очите му сякаш бяха в джо-
бовете, или може би на гърба – защото забелязваше всичко наоколо. Майка ми възди-
шаше по него – тъй като е в състава на интелектуалния елит на града, тя си пада по
изискани господа, а Галентин така се изиска, че сам себе си не можеше да познае. Ве-
роятно влюбените в него лястовички ще ме убият с камъни, ако случайно прочетат как
го описвам – именно Галентин беше привлечен като деликатес в менюто на партитата,
състоящи се под егидата на мама.

Тогава за пръв път през живота ми индивид от мъжки пол се държа добре с мен и той
беше тъкмо Галентин. Разбира се, аз се бях разположила на специален стол с обем на
два стола; предполагам, че бутовете ми са преливали в песимистични вълни към пода.
Мама хвърляше мрежите на погледа си към Гали и го обичаше по въздуха. Господинът
беше юрисконсулт или се готвеше да стане такъв, ако се съдеше по напъните му да из-
пъкне с юридическа терминология. Та този удивителен правозащитник приседна до
мене, напълни ухото ми с десетина латински сентенции, след което прошепна:

– Мога ли да имам удоволствието да танцувам с вас? – Ако бях по-чувствителна,
може би щях да изям паркета под ботушите му от радост. Но аз си представих, че ще
прилича на изтощена удивителна край безконечното изречение на тлъстото ми тяло.
Усмивката му се състоеше от сироп и мед, които веднага потекоха по гръбначния ми
стълб. Това донякъде ми подейства отрезвително.

– Благодаря, ще бъда свободна след около двадесет и пет минути – рекох аз с тон на
човек, с когото иска да танцува половината човечество и който осъзнава този факт с
цялата си кожа.

– За мен ще бъде истинско удоволствие – излъга майсторски Галентин. – Мога да ви
почакам значително повече от двадесет и пет минути.

Аз продължих да изкачвам поглед по групата от богопомазани поканени на маминото
парти – двама финансисти плюс жените им, ухаещи упоително на луксозни парфюми и
облечени в толкова скъпи тоалети, че ако ги видеше Фатма, сигурно щеше да изяде от
завист цялата си стока втора употреба. Същевременно майка ми долетя загрижено, пър-
хайки с полите на роклята си, за която баща ми платил 5 000 (пет хиляди) долара – съз-
нателно изписвам цената на дрехата ѝ цифром и словом. Тя обича хората да приказват
колко долара струва роклята ѝ; изтича до Галентин и го окъпа със златния поток на гласа

27

си:
– Господин Танев – възкликна тя, – струва ми се, че скучаете. Бихте ли споделили

какво е мнението ви за... И Гали хукна да споделя мнението си, но се върна при мен,
точен като изстрел на снайперист. След двадесет и пет минути вече ме държеше в ръце –
какъв надут израз – по-скоро аз го сплесквах с масата си, но очите на цялото парти ни
следяха: предполагам, че по-голямата част от присъстващите очакваха да се спъна и да
размажа г-н Танев на тънък слой по пода.

– Ти знаеш ли, че всъщност си много чаровна млада жена – изрече обещаващо мла-
дият юрисконсулт. Личеше си какво напрежение му струва да ме гледа усмихнато, до-
като наблюдава с цялото си същество Вероника – великолепната блондинка, която след-
ваше социална педагогика и която баща ми спонсорираше, раздиран между педагоги-
чески стремления, парите и мама. Предполагам, че баща ми, въпреки огромната си пре-
даност към мама, си позволяваше от време на време малко педагогика. Очевидно и Гали
бе заинтригуван от тази наука. С удоволствие бих забила две-три карфици в юридичес-
кия му ханш, но онова, което последва, ме накара да обърна втрещен поглед към майка
си – за пръв път я виждах да гледа пред себе си недоволно, сякаш бе облизала всичките
черни дъски във висшия институт, където следваше право с титанически усилия.

– Чувал съм много хора да приказват за остроумието ти – продължи да разлива оде-
колона на ласкателствата си Галентин. – Всъщност, да си призная, малко ме е страх да
ти кажа онова, което действително съм наумил.

– Не виждам никакви причини да изпадаш в стрес – поощрих го аз. Разяждаше ме
диво любопитство каква услуга ще поиска от баща ми. Комплиментът, който ми нап-
рави, ме наведе на мисълта, че човекът се цели нависоко и ще плаче за нещо трудноо-
съществимо.

– Ще се омъжиш ли за мен? – зададе въпрос той. Естествено, че престанах да танцу-
вам. Сигурно съм го настъпила, без да ща, в отговор на щедрото предложение, защото
лицето му се изви в болезнена дъга. – Майка ти не те ли подготви за нашия разговор? –
попита загрижено г-н Танев и очите му направиха остър завой към мама. – Аз я помолих
да го направи. – Поради някакви неведоми причини мама бе пропуснала да ме ощаст-
ливи с тази информация. Това очевидно скърши желанието за живот у моя обожател. –
Искам да се омъжиш за мен – повтори още по-убедително младият бог; струваше ми се,
че е не по-едър от палеца на десния ми крак.

– Това е предмет на сериозен разговор – отбелязах аз. Беше очевидно, че богът над-
зърта над рамото ми, изливайки цялата страст от погледа си върху русокосата блон-
динка Вероника в ъгъла. – Ще ми се да обсъдим темата по-обстойно.

Бледото му лице позеленя почти колкото очите ми.
– Ти нямаш доверие в мен – заяви блестящият юрисконсулт. След малко обаче оче-
видно му хрумна друго нещо и каза: – Добре. Сега моментът е не по-малко удобен от
всеки друг.
Докосна ме нежно за лакътя, при което дланта му потъна до китката в моята подкожна
мазнина и ме повлече към терасата на къщата: баща ми беше купувал мрамор от Торино,
защото мама обичаше елитът да приказва за терасата ѝ от мрамор именно от Торино
тогава се чувстваше пълноценна жена.
– Каква красота! – въздъхна юрисконсултът и се спъна в едно голо амурче в средата
на терасата, около което стърчаха няколко вази.
– Галентин! – хванах го за ръката аз и го вдигнах от розовия мрамор, където бъдещият
юрисконсулт бе заровил с умния си нос. – Съгласна съм да се омъжа за вас.

28

Радостта на „деликатеса“ в маминото меню за вечерта, породена от светкавичното ми
съгласие да стана негова жена, бе сериозна. Той започна да кашля, слюнки се разлетяха
с огромна скорост във всички посоки около главата му. Когато най-сетне бурното му
ликуване утихна, той си пое дълбоко въздух, погледна ме в очите и заяви:

– Прекрасно, скъпа, но аз имам определени условия. Предстоеше най-върховният мо-
мент в повествованието: щях да изслушам всички съображения на младото божество,
което правеше напъни да стане мой съпруг, макар че тежеше колкото единия ми крак.

– Слушам те – напомних му делово аз.

***

Някога върху пода в коридора имаше мръсножълт балатум, но спомените от това
време бяха обвити в студената мъгла на безпаричието. Настоящето не бе щедро, якото
му менгеме стискаше дома им, затова Нора се страхуваше от мига, когато коридорът с
мръсножълтия балатум я поглъщаше в каменното си гърло. Братята ѝ веднага изска-
чаха – вече бяха по-високи и стърчаха внушително над нея, но питаха: „Донесе ли ни
нещо?“ И двамата учеха в местната гимназия, единият блестящо, другият разхайтено,
майка им пътуваше до столицата сутрин и вечер в претъпканите влакове и се връщаше
уморена и гладна като тигрица; по лицето ѝ веднага можеше да се познае, че отново не
са им изплатили заплатите и са ги предупредили да дойдат за пари „утре“. Това утре се
проточваше няколко месеца наред.

Майка ѝ неизменно се връщаше съсипана и гладна, а в сивите кладенци на очите ѝ
проблясваше студена, дълбока есен, като че всички дървета на света бяха загубили лис-
тата си още в началото на пролетта. Само това задържаше Нора в тесния саркофаг на
сивия апартамент – още си спомняше времето, когато тапетите в детската стая бяха но-
ви; нямаше нужда да го прави, защото те си бяха все същите – единствената разлика
между тогава и сега беше, че лепилото на места се беше превърнало в прах и тапетите
клюмаха увиснали неудържимо към пода. Върху избелелите изображения на цветя все
още личаха драсканиците на братята ѝ – майка им позволяваше да драскат на воля, на-
ивно убедена, че баща ѝ ще припне да ги подмени – сега баща ѝ, виден машинен инже-
нер, две години безработен, най-сетне се беше уредил да замине за Дубай като пиколо
в някакъв хотел. Вече шест месеца се подвизаваше като пиколо, но у дома им не се бясна
нито цент от неговото дубайско благополучие. От своя страна Нора се подвизаваше като
сервитьорка в „Мазното“ – това беше псевдонимът на евтиното кафене с мръсен покрив
от асфалт, отивайки на работа, Нора се пазеше от крясъците на гаргите, увиснали на
големи черни парцали по клоните на тополите.

Всъщност кафето от самото начало на съществуването си носеше пищни имена на
жени: „Палавата Жасмина“ – първата любов на притежателя му; после бе станало на
„Палавата Дарина“, след това – „Палавите Милена и Елеонора“; както всички среднос-
татистически люде биха могли да предположат, така се наричаха следващите очарова-
телни същества, пленили сърцето на собственика кафеджия. Нора ги познаваше и чети-
рите поради простата причина, че те се смениха в рамките на не повече от осем месеца,
през което време тя правеше кебапчетата на „Мазното“. Но хората предпочитаха да на-
ричат питейната институция с нейния апетитен псевдоним „Мазното“ и я свързваха с
Нора – постоянното рекламно лице на кафето.

Когато братята ѝ вечер я питаха дали носи нещо, те имаха предвид пилешки дробчета
или пържени картофи – най-евтините, леко намирисващи на развалено, специалитети в

29

целия град. Нора отиваше на работа сутрин – още докато Струма не миришеше на ма-
шинно масло – и печеше дробчетата за работниците от първата смяна; така прибавяше
десетина левчета към рехавото си трудово възнаграждение. Освен това пъхаше в най-
лоново пликче дробчета и вечер го носеше на братята си, които я очакваха като дъжд
след полугодишна суша. Някои зли езици разпространяваха лъжи, че дробчетата били
от кокошки, загинали от пипка в Кюстендил; те можели да се поглъщат единствено ко-
гато човек е излял като противоотрова в кръвта си две-три чаши сливова ракия менте,
известна под прозвището „Каменарка“, но братята на Нора нито се разболяваха, нито
лимфните им възли се подуваха и дробчетата бяха като манна небесна за тях.

Дори майка ѝ, известна с гнусливостта си из целия блок, бе прояла дробчета. Тя все
още чакаше заплата и бе започнала да яде всичко, дори отровни гъби. Дробчетата пре-
дизвиквали световъртеж и... тя всъщност премълчаваше какво ѝ предизвиквали, защото
с това разстройваше синовете си; те знаеха какво ѝ струва да се тъпче с такива храни,
затова ѝ оставяха само пържени картофи, които жената преглъщаше цял час. Нора зна-
еше, че зъбите на майка ѝ са зле; това беше още една причина, която я задържаше кел-
нерка, рекламно лице, готвачка, кафеджийка и чистачка в „Мазното“. Просто не знаеше
кой ще носи пържени картофи на майка ѝ и дробчета на братята ѝ.

Баща ѝ се беше обадил по телефона у съседите, Нора нямаше телефон, че можел да
уреди дъщеря си в някакъв хотел в Дубай, освен това той предполагаше, че младо мо-
миче като Нора няма да има никакъв проблем в Арабия. Но кой щеше да носи на мом-
четата дробчета, картофи на майка ѝ, какво щеше да яде тази жена, след като се прибере
от студения влак у дома, щом дъвчеше с часове два пържени картофа с болните си зъби?

Шефът на „Мазното“ беше дълъг, плешив като летище тип, който преди няколко дни
бе предложил „Мазното“ да се нарича „Палавата Нора“ с всички произтичащи от това
последици.

– Бебе – обърна се той към Нора, забивайки зеленикавите пирончета в очичките си
дълбоко в нейния мозък. – Искаш ли да се обичаме? – Нора тъкмо подготвяше поред-
ната партида кебапчета и предложението на шефа ѝ я накара буквално да се зарови в
каймата.

Предисторията на тези думи бе следната: Палавата Жасмина, работейки също като
сервитьорка, получи оферта „Бебе, искаш ли да се обичаме“ от Гроздан; обичаха се се-
демнадесет дни, след което дамата получи подарък карамфил и молба да напусне; така
изгуби работата си. Същата съдба сполетя Дарина; по твърде подобен начин протече
обичта на Елеонора и Милена. Нора се оценяваше на не повече от двадесет дни върху
трона в сърцето на Гроздан.

– Правиш готини кебапчета – добави замислено шефът. – Искам те довечера при
мене, това значи, че утре ще дойдеш на работа един час по-късно. „Довечера при мене“
означаваше секс в азбестовата барака, която Гроздан използваше като склад и място за
развлечение на всички дами, с чиито имена украсяваше фасадата на „Мазното“. Дамата,
която щеше да бъде удостоена с благоволението да стане съпруга на Гроздан и да носи
фамилното му име, щеше да бъде заведена в къщата с басейн в двора, за който се раз-
казваха легенди. Там живееха родителите на Гроздан, който беше единственият им оби-
чан син.

– Знаеш, че баща ми напусна града – запреде нишката на отказа си Нора. – Майка ми
не получава никаква заплата. Вечер трябва да се прибирам навреме, за да отглеждам
невръстните си братя.

– Значи не? – стигна бързо до вярното заключение шефът и гласът му настръхна от

30

обида. – Нали знаеш какво означава това? – Гневът на Гроздан обкръжи Нора от всички
страни.

– Какво? – направи се на застреляна тя.
– Значи утре да не идваш на работа, маце – обясни делово шефът на питейното заве-
дение. След това пъхна здравата си длан в джоба на синия си копринен анцуг – положи-
телна черта в характера на Гроздан беше любовта му към изделия от коприна – макар и
мръсни, всичките му дрехи бяха копринени. Здравата му длан измъкна банкнота от де-
сет лева и я хвърли на масата. – Ето ти заплатата и чао.
– Смятах, че между нас има нещо истинско – опита се да размотае въжето около ши-
ята си Нора, физиономията на Гроздан въобще не помръдна, сигурен знак, че номерът ѝ
за истината е затънал в калта и няма да мине. – Откакто постъпих тук – реши да про-
дължи да се прави на утрепана тя, – непрекъснато се стремя към онова, което ми каза
преди малко... – Гроздан направи стъпка в нейна посока и Нора прецени, че ще я събори
направо на пода; вече беше изпил половин бутилка от гръцкото „Узаки“.
Това беше втората положителна черта в характера му – Гроздан се бореше с лошия
си дъх, пълнейки кариесите в устата си с марков алкохол.
– Винаги ме е било страх от другите момичета, които те привличаха. – Гроздан изп-
сува другите момичета, което означаваше, че доброто настроение отново е разцъфнало
в сърцето му. Той веднага пристъпи към действие – полека избута Нора към стената и я
притисна с острите си ребра. Не само дъхът, дори гръдният кош на Гроздан миришеше
на „Узаки“.
– Искам да си измия ръцете от каймата – подсети го Нора и понечи да се измъкне.
– Сега не искам с ръце успокои я Гроздан. След това добави, заровил нос във
врата ѝ: – Обичам дебели гаджета... Каролина и Стела. Ти си първата от мършав кали-
бър. Какво чакаш, я разкарай тая пола...
– Той изпсува полата, после блузата на Нора, с което задоволи нуждата си от комен-
тар върху дрехите ѝ. – Ма ти си по-мършава и от мене, ма!
В този момент в „Мазното“ се разнесе тих, но много категоричен глас:
– Едно „Джим Бийм“, и то по-бързо.
– Я се разкарай! – викна Гроздан.
– Искам го веднага! – обясни спокойно гласът. Ребрата на Гроздан полека се отд-
ръпнаха и Нора си пое дъх.
– Казах ти да се разкараш с добро – обърна се дългият към посетителя, след което
добави: – Ама ти си го търсиш. – Яката му ръка светкавично потъна под тезгяха и из-
мъкна дебела желязна щанга. Нора въздъхна – пак ще трябва да мие кръвта от цименто-
вия под, а циментът беше започнал да се рони и се измиваше трудно. Понякога – когато
чувствата на Гроздан към нея бяха още студени – той ѝ нареждаше да изхвърля пияни-
ците, които се биеха редовно в „Мазното“; Нора дори припечелваше пари от това – ти-
повете, които все още не бяха напълнили последните клетки в главите си с алкохол,
залагаха кой пръв ще пусне кръв при боя. Тя минаваше с едно алуминиево канче и оби-
раше залозите. После хващаше победения пияница под мишниците и тихо го влачеше
до края на градинката – всъщност това беше място, цялото осеяно със смачкани пласт-
масови чашки и празни бутилки от ракия. Тя се стремеше да не удря главата на клиента
си в камъните.
Понякога пияниците ѝ даваха предварително шепа стотинки, в замяна на което тя ги
подпираше до някое дърво. Най-богатите направо ѝ оставяха банкноти и след работно

31

време Нора ги прибираше с такси чак до големите блокове. Обикновено слагаше пия-
ницата прав до вратата на апартамента и позвъняваше, след това се скриваше в кори-
дора, гледаше как жената отваря вратата и пияният пада, забивайки нос у дома си. Така
Нора знаеше, че човекът няма да остане навън, замръзнал на студа. Някои подмятаха,
че Норчето е добър човек, но тя силно се съмняваше в това – просто работеше за парите
си.

Всъщност Нора обичаше пияниците, но мразеше да мие кръвта им от разбития ци-
ментов под.

– „Джим Бийм“.
Рекламното лице, чистачката и кебапчийката на „Мазното“ очакваше всеки миг да се
разнесе вой – Гроздан биеше лошо и обикновено счупваше нещо у жертвите си. Пияни-
ците познаваха нрава му и щом върлинестото му тяло се изпречваше пред тях, млъкваха
и се оттегляха настрани, плюейки с преклонение на пода.
– Заповядайте, моля, заповядайте, чувствайте се като у дома си... О, добре дошъл...
Как сте, господин Арсениев? – чу изведнъж Нора. За пръв път гласът на Гроздан се бе
превърнал в олио и се плискаше на мазни вълни в „Мазното“. Нора смяташе, че умее да
се владее, но тонът на шефа ѝ я накара буквално да потъне в каймата върху масата. –
Ето ви уискито, г-н Арсениев! То е като сълза на бебе, г-н Арсениев, искате ли и ледче?
– Свободен си.
– Разбира се, г-н Арсениев. Веднага съм свободен... веднага! Тука имам една крис-
тална чаша – само за най-специални гости! Оловен кристал, г-н Арсениев... от Австрия...
– Не ми приказвайте повече.
– Нора! – кресна Гроздан. Бързо, ма! Бързо! Ела да обслужиш човека!
Човекът, когото Нора трябваше да обслужи, не се нуждаеше от представяне. Той се
появи по местната кабелна телевизия само веднъж и това бе достатъчно целият град да
го псува двайсет години напред в светлото бъдеще. Този човек беше купил металургич-
ния завод, завода за тръби, завода за стъкло и почти всички открити мини в окръга. Беше
висок, с тесни рамене и само сивото му кожено палто струваше повече от „Мазното“,
заедно с всички заклети любители на алкохол, кръвта им по пода и кристалната чаша за
специални гости. Нора за пръв път го виждаше толкова отблизо – лицето му беше сиво,
тясно и неподвижно. Тя занесе чашата за специални гости на господина и я постави на
масата пред него. Стори ѝ се, че сега за пръв път вижда мазните петна по обезцветилата
се пластмасова повърхност на евтините маси – обстановка, която едва ли би накарала
новия собственик на града да се почувства като у дома си. Всъщност кой знае – някои
от тези нови собственици бяха направили своя пръв милион точно от такива мръсни
маси и разпадащи се циментови подове, от които такива като Нора често почистваха
кръвта. Изведнъж скъпият ръкав на г-н Арсениев се размърда като крило на птица. След
това дланта му стисна чашата за гости и я хвърли съвсем спокойно на пода. Уискито се
разтече, чашата се пръсна на десетина скъпи парчета от оловен кристал.
– Сервитьорката блъсна питието ми – заяви спокойно големият Арсениев. Така го на-
ричаха в националната преса (или Арсо Шибаното – както го бяха кръстили след изя-
вата му по местната кабелна телевизия). – Още един „Джим Бийм“.
– Разбира се, разбира се, г-н Арсениев. – Гроздан се сниши, изведнъж гръбначният
му стълб се превърна в рулетка и се намота в гъвкав, кадифен поклон към видния гос-
подин. Нора затича със скоростта на светлината и донесе още едно уиски – този път го
наля в обикновена чаша.

32

– Казах уиски – повтори господинът тихо, крилото на скъпия му ръкав отново се раз-
движи, дланта му посегна към уискито, чашата се устреми към оронения циментов под
и се пръсна на десетина парчета съвсем обикновено стъкло от чаши за бедняци.

– Сервитьорката ви... – подхванаха тактично гласните струни в гърлото на господин
Арсениев.

– Много е несръчна.
– Да, господин Арсениев! – намота още повече рулетката на гръбначния си стълб ка-
феджията.
– Едно уиски, моля! – поръча големият Арсениев.
– Чу ли? Един човек не можеш да обслужиш като хората! – кипна Гроздан. – Айде,
разкарай се! Аз лично ще обслужа господина. Ма ние друго уиски нямаме, господин
Арсениев... Това имаме... Това е...
Нора стоеше съвсем неподвижно. Тясното лице на Арсениев изведнъж се раздвижи.
Сякаш самолет „Боинг“ се готвеше да излети и искаше свободен коридор в пространст-
вото.
– Излез – заповяда Боинга, едва-едва разкопчавайки ципа на устните си.
– Изчезвай! – извика Гроздан и хвърли гневен поглед срещу Нора. – Да ви донеса ли
нещо за пиене, г-н Арсениев?
Нора понечи да се скрие в стаичката на кебапчетата и пилешките дробчета. Извед-
нъж ѝ се прииска да зарови ръце до раменете в розовата, мазна лавина на каймата и след
това да я бие с всичка сила.
– Не тя, по-скоро вие излезте – тихо, наблюдавайки ноктите си, поръча господин Ар-
сениев.
Лицето на Гроздан се превърна в купчина кайма, която внезапно бе оживяла. След
малко собственикът на заведението пое към изхода, мърморейки някакво изречение, ко-
ето не се чуваше ясно, но смисълът му беше молба за помощ, насочена към Господ и
Вси светии.
Нора светкавично посегна към бутилката „Грантс“, блеснала на лавицата над гла-
вата ѝ. „Измий си ръцете“ – подхвърли Гроздан в мига, преди да напусне помещението.
– Как се казвате? – попита важният посетител, когато Нора се появи със сребърната
табла – най-хубавата в заведението, с която сервираше всяка вечер, преди да си тръгне,
чаша гроздова на Гроздан.
– Нора – отвърна тя.
Погледът на изключителния гостенин се покатери по краката ѝ, задържа се върху въз-
вишенията на гърдите и накрая отново се върна при краката на Нора.
– Искате ли да си смените работата, Нора? – Нора замълча.
„Отговори на човека, ма!“ – би кипнал Гроздан, ако я гледаше отнякъде. Но Нора
продължи да мълчи. Гостенинът взе чашата си и съвсем бавно, сякаш пясък се процеж-
даше през гърлото на пясъчен часовник, започна да излива златната течност под масата.
– Нора, защо така несръчно ми поднасяте напитката? Вижте какво направихте... бихте
ли изчистили пода около обувките ми? – „Чисти, ма!“ – би наредил Гроздан, след като
приключеше с псувнята си.
– Не бих почистила около обувките ви, господине – отговори Нора.
Влажната струйка на питието като език на змийче се плъзна върху панталона на госта
и остави влажна следа върху финия плат.
– Смятам, че е редно да почистите дрехата ми, Нора. Вземете една салфетка и започ-
вайте, моля!

33

– Нора пристъпи напред. – Ще ви бъда благодарен, Нора.
След около четвърт час колата на изключителния гостенин пое по черния път край
тополите – съвсем умопомрачителна гледка – мерцедес последен модел, пълзящ като
торен бръмбар по канавките, удостоявани единствено с присъствието на грохнали мос-
квичи. Но господинът, най-важният посетител и собственик на града, не беше в луксоз-
ния автомобил. Той се разхождаше край река Струма, беше разкопчал петстотинте до-
лара на сакото си, дори бе свалил вратовръзката. Газеше през тръните и разхвърляните
празни бутилки. Пушеше спокойно, дори веднъж плю във водата. Сигурно мечтаеше –
Струма караше и паветата на пътя да мечтаят за небе, луна и звезди. Сега ципът на уст-
ните му бе полуотворен, лицето – по-рано тясно, неподвижно парче кафяв камък, сега
бе оставило брадичката да увисне в хлабава усмивка. Може би защото старата сплет-
ница Струма шумеше под краката му, а може би защото Нора стъпваше съвсем леко,
господин Арсениев въобще не я чу.
Нора се промъкна светкавично зад гърба му. Съвсем спокойно, сякаш се готвеше да
си купи баничка от евтиния павилион, тя извади камък от джоба на синята си престилка.
Ръката ѝ описа къса дъга и неочаквано стовари камъка върху темето на най-важния гос-
тенин на „Мазното“ от самото му създаване допреди двадесет и седем минути. Госпо-
динът се просна сред купчина изхвърлени пластмасови чаши, Нора хвърли камъка в
Струма и се отправи към близкия мост. Колко добре се чувстваше. Колко добре!

***

Става дума за Галентин. Знаех, че чака, разположил атлетичното си тяло (атлетич-
ността у мъжете е сред водещите приоритети в начина на живот на моята майка) върху
дивана, който баща ми беше докарал от Италия – предполагам, че Гали щеше да започне
с убедителни коментари за остротата на моя ум, за дълбоката ми интелигентност и нес-
равнимото ми остроумие. Дори предполагах – нека читателят ми прости: размислите ми
са изтъкани от цинизъм , както следата на голия охлюв от слуз – та съмненията ми бяха
следните: именно миловидната дама, която постоянно кръжеше около Галентин и разг-
ласяваше, че е изучавала педагогика – Вероника, тази млада труженица на научното
поприще, сигурно бе написала текста на изложението, с което Галентин щеше да ме
пожелае за своя законна съпруга.

Но макар да притежавах внушителна телесна маса, аз умеех да разтягам нервите на
пухкавите котенца като Галентин – карах го да чака вече тридесет и седем минути, из-
тегнат върху дивана, и предполагам, че захаросаната му физиономия се е огънала като
изтривалка за обувки под тежестта на нараненото му самолюбие – кой би дръзнал да го
подлага на такава гавра? Никой освен мен, разбира се. Сега вероятно се бе изпотил и
миризмата на лъсналото в елитна пот тяло бе съсипала аромата на дезодоранта – теч-
ност, в която Галентин плаваше всеки божи ден. Понякога си мислех, че вместо мъж
срещу мен седи флакон с дезодорант.

Аз имах твърда тарифа на чакане – щях да го държа на онзи италиански диван час и
четиридесет и пет минути. Това беше трик, който усвоих от покойния си баща – извади
нервите на човека и ги изяж, тогава волята му се размазва като пастет между зъбите ти.
Мисълта за Галентин във вид на пастет върху филия хляб ме възроди.

Някой напористо почука на вратата, буквално стремейки се да я откърти от пантите,
а това е, най-меко казано, наглост; не бих позволила да се съсипва собственост, закупена
с кръвта на баща ми, който съвсем наскоро се прехвърли в небитието, подпомогнат от

34

нечий анонимен куршум. Преди Галентин да потропа на скъпата врата от тисово дърво,
доставена от покойния ми баща от Белгия, мама ми бе позвънила с крайно загрижен тон.
„Гальо идва да поиска ръката ти, скъпа – въздъхна тя по телефона. – Моля те, дръж се
любезно, знаеш колко нежно те обича това момче.“

Това момче обичаше нежно повечето дъщери на заможни люде в града, както и съп-
ругите им, чиито прелести би могъл да си осигури, стига да има апетит за това; беше
адвокат, чиято клиентела се возеше в коли, по-скъпи от финансовите резерви на цялото
кметство. Той се бе спрял на мен; това – освен голямо признание за парите на баща ми –
беше и тема, предизвикваща некрасиви коментари по мой адрес. Изчаках го още веднъж
да блъсне скъпата врата от тисово дърво.

След това пуснах компютъра си, вперих в монитора божествено интелигентния си
поглед и извиках:

– Влез!
– Здравей, скъпа! – Имах право. Устата му наистина се беше изкривила като изтри-
валка за обувки.
Днес изглеждаш прекрасно. Обади ли ти мама какво възнамерявам да ти съобщя?
– Да – уверих го аз и зачаках.
– Много си красива... – поде бъдещият ми съпруг, а изтривалката за обувки в устата
му облиза старите ми сандали. Очевидно силно желаеше да ми се хареса.
– Предполагах, че ще започнеш с това колко съм интелигентна – намесих се диск-
ретно аз. Интелектът на човек не се вижда, затова би било по-сигурно да започнеш от-
там.
– Но ти наистина си много красива! – съвсем отпусна юздите на въображението си
бъдещият жених. – Очите ти са зелени като... – Той се затрудни със сравнението и, же-
лаейки да елиминира неловката пауза, залепи изтривалката на устните си върху моята
буза; с други думи, целуна ме, както подобава на възпитан кандидат-съпруг. – Освен
това си необикновено интелигентна и аз наистина искам да станеш моя жена.
Подобна оферта вече ми беше отправил преди известно време, докато балансираше
около пищните извивки на добре охраненото ми тяло. Така че предложението му никак
не ме изненада. Интересно ми беше колко щеше да поиска за тази доблестна постъпка.
– Ти си един достоен човек с богата душа...
– Душата е добра тема за дискусия – поощрих избора му аз. – Можеш спокойно да я
хвалиш, защото и тя не се вижда с невъоръжено око.
– Но аз сериозно... безкрайно се наслаждавам на чувството ти за хумор!
– И за да съкратим процедурите – гласът ми прозвуча сух като Сахара, – въпреки ця-
лото ти възхищение към душата, чувството ми за хумор, богатия ми вътрешен мир, нека
сега се съсредоточим върху огромното ми телесно тегло.
– Ти си толкова хубава – тъпо и упорито обобщи бъдещият ми жених. И тъй като му
липсваше въображение и вдъхновение, отново подчерта: – Толкова си хубава... – Спом-
нях си хилавия ром, произнесъл подобни думи, отпуснат като мокър чаршаф върху ко-
рема ми. Изведнъж ми се прииска да бъда до този хилав ром. Той, лудичкият, похарчи
всичките си пари, които му бях платила. Купи ми оная отвратителна наденица. И аз го
обичах. – Освен това... Да, бе, наистина си пълна. Да, дебела си, но нали знаеш, важно
е човек да се разбира духовно с партньора си. А за да се разбира духовно, са нужни
финансови средства.
– Галентин – рекох, – колко финансови средства са ти нужни, за да се разбираш ду-
ховно с мен, след като станеш мой съпруг?

35

– Да, наистина си интелигентна... Харесва ми и това, че веднага пристъпваш към въп-
роса... без предразсъдъци и шикалкавене.

– Да – прошепнах, променяйки подхода си към нашия разговор. – Знаеш ли, наистина
съм ти благодарна, че ми отправяш такова предложение... Та ти си толкова хубав мъж...
а аз съм толкова груба жена... – Облаците по небето са ми свидетели – сигурно съм глът-
нала жабите на всички блата в България, за да изрека тези унизителни фрази. Но баща
ми казваше: „Остави наглия да се покатери на главата ти, момиче. Само оттам ще видиш
колко дълбоко в мозъка ти ще се опита да пикае. Едва тогава го размажи в калта под
подметките си.“

– Да, дебела си – стана съвсем откровен Галентин и сините кантари в очите му изме-
риха хълбоците ми. – Наистина... сигурно ти е известно, че майка ти ме одобрява... – Да,
знаех, че го одобрява във вторник и четвъртък, след като се наобядва и козметичката ѝ
направи маска с ананасов сок, но той реши да ми обясни какво точно означава това. –
Тя е велика. А ти ще станеш моя съпруга – госпожа Танева. Представяш ли си? Госпожа
Танева ще бъде една-единствена в цялата страна. И това ще си тъкмо ти. Естествено,
всяко нещо си има цена... – подхвърли той куката на изречението си и го остави да виси
с цялата острота на въдицата в стомаха ми.

Успях да задържа устата си затворена и впих поглед към паркета. Ако погледнех за
две стотни от секундата този самоуверен хамстер, той щеше да пламне. Дори Галентин
щеше да се усети, че възнамерявам да го застрелям.

– Разбира се, цената е висока – продължи изявлението си хамстерът. – Четиридесет
процента имуществото на баща ти, скъпа. В замяна на това ти ще станеш госпожа Та-
нева. Изречено на дипломатически език, това означава, че салоните на софийския пра-
вен елит са отворени за теб, въпреки че ми е малко трудно да преценя какво можеш да
говориш с тези хора. Сигурно ще трябва да почетеш нещичко в областта на правото –
все пак аз съм градил авторитета си грижливо вече толкова години... Ще бъдеш канена
по всички значителни приеми, ще бъдеш допускана до...

– Но 40% е твърде висока цена. – Все пак успях да преглътна яростта си и млъкнах
навреме.

– Освен това веднъж на две седмици ще присъствам в леглото ти – увери ме Галентин
и съвсем нагълта изтривалката за обувки, отчаян от тази перспектива. – Може би ще
забременееш, макар да се съмнявам в това... – Смехът му се вля в околното пространс-
тво, и разбира се, ако баща ми беше жив и чуеше плановете на голия охлюв пред мен,
нямаше да го остави да рови повече в нервите ми.

– Благодаря ти – прошепнах аз и полека отворих чекмеджето. – Може би през оста-
налите дни ще споделяш нежната компания на красивата ми майка... или русокосата
дама, с която усилено ще се занимавате с педагогика...

– Да, прозорлива си, скъпа, все пак мъжът не бива да бъде самотен, нали? С теб можем
да си говорим по телефона през останалото време – например в понеделник вечер. И
така – 40%, след което нека уточним датата на официалната църковна церемония. Ако
наистина имаш дете от мен, скъпа, вратите на националните юридически институции
ще бъдат отворени за него. Аз лично ще го представя на редица видни фамилии, фотог-
рафиите му ще украсяват вестниците... а ти ще бъдеш негова майка все пак.

– Това може би заслужава 50 % от имуществото на баща ми? – прошепнах тихо аз.
Дивият гняв буквално прогори тунел в мозъка ми, но дебела млада жена като мен никога
не бива да се качва на шейната на гнева. – Какво ще кажеш за 50%? – измърках, впила
поглед в пъпа си. Не исках да го поглеждам, защото щеше веднага да избяга, обзет от

36

дива паника пред ядрените ракети в очите ми.
– Знаеш ли, много си дебела, но си готина – усмихна се насърчително русокосият и

пусна ръка по бельото ми. – 50 % е любимото ми европейско число.
– Не ми трябват пари – излъгах нагло аз. – Трябва ми любовта ти. Ако направя про-

центите 60, ще идваш ли по два пъти при мен седмично? физиономията на Галентин се
разтегна от възторг.

– Много си готина! – прошепна искрено той. – Ако искаш, можем да го направим тук,
още сега!

Вече бях успяла да отворя чекмеджето. Внимателно пъхнах тлъстата си ръка вътре и
измъкнах един „Макаров“. „Макаров“ е добро мъжко оръжие и, надявам се, баща ми го
е използвал точно когато трябва, преди да го пратят с анонимния куршум в отвъдното.
Вдигнах спокойно дулото на „Макаров“ към устата на Галентин, който бе заровил ед-
ната си ръка в падината между гърдите ми.

– Искаш ли 70%? – попитах тихо и притиснах „Макаров“ към челцето му. Бъдещият
ми съпруг се задави от въздуха под носа си.

– Махни т... т... тов...а – произнесе той, кълцайки думите с тъпия трион на червения
си език. – Мах... – Ударих го съвсем лекичко по носа с дръжката на пистолета.

– Искаш ли 70%? – повторих любезно въпроса си аз. Красивото, гладко като пудриера
юридическо чело лъсна в пот. – Стрелям извънредно точно – излъгах гордо аз. – Желя-
зото ми има и заглушител. – Моят бъдещ съпруг се хвана за корема, готов всеки миг да
повърне – едра руса топка, окъпана в собствения си сос, която вероятно вече бе намок-
рила марковите си слипове.

– Утре ще ме запознаеш с елитните семейства в столицата! – начертах програмата му
за следващия ден аз. Човекът вдигна глава от стомаха си, чието съдържание се готвеше
да излее върху словенския паркет, закупен от баща ми.

– Н... не... стреля...й!
– Вдругиден, понеделник, 27 декември, ще отидем заедно на протоколно посещение
до господин и госпожа Арсениеви. – Хамстерът се хвана за сърцето. Струва ми се, че
въздухът се бе втвърдил в гърлото му, защото усилено се опитваше да изплюе нещо през
запенената си уста.
– Да... да... да, с...с...къпа... д...аа...
– В противен случай ще получиш нещо извънредно интересно от имуществото на
баща ми: хубав, оловен куршум в малкия мозък. Надявам се, че това прави точно 70%
от всичкото, нали?
Съмнявам се обаче, че той бе в състояние да пресметне точния процент. Изтривалката
за обувки върху лицето му вече беше изтрила краката на целия град, а самият Галентин
трепереше върху словашкото канапе, напълно изгубил ума и дума.
– Скъпи – заскърцах с последните запаси състрадание аз, – ако някой научи за начина,
по който ми поднесе предложението си за женитба, което аз вече приех, ще се постарая
следващия път да ме разбираш по-добре. Нали? – Насочих към челото на бъдещия си
съпруг дулото на „Макаров“. Не получих никакъв отговор. Това, естествено, ме накара
да пъхна част от дулото между алените устни на Галентин. – Е, обичаш ли ме искрено
и с цялото си сърце, докато смъртта ни раздели, скъпи?
Може би е трудно човек да приказва с пистолетно дуло между зъбите, но Галентин се
справи с трудната ситуация.
– Да – изрече прочувствено той и от очите му покапаха сълзи.

37

***

Тя вървеше бавно, потънала в люлката на огромното си палто, закупено от магазина
за втора употреба след кратък неуспешен пазарлък. Щастливите дни на печени дробчета
и пържени картофи в стария апартамент на петия етаж вече отдавна се бяха стопили в
небитието. Нора вече не беше рекламно лице в „Мазното“ и се бе превърнала в рекламно
лице, сервитьорка, чистачка и кебапчийка на друга тясна дупка – „Гугутката“, където
собственицата беше нахакана четиридесетгодишна дама. Дамата можеше да издои
мляко дори от змия и да го продаде на клиентите като чиста проба биволско мляко. Нора
не успяваше да измъкне нито стотинка от „Гугутката“, защото четиридесетгодишната
дама непрекъснато я наблюдаваше, вперила зелените прожектори на очите си в ръцете
на Нора. Валеше сняг, въздухът лепнеше мокър, студен и силно неприятен, особено като
се вземе предвид, че ботите на Нора пускаха и краката ѝ се бяха превърнали в безчувс-
твени късове плът, замразена във фризера на декември. Пред Нора се показа невзрач-
ната, сбутана фасада на „Мазното“, устните на момичето за миг се свиха в страхлива
дъга, но след броени секунди стъпките му отново станаха решителни и поеха към боя-
дисаната в застрашителен черен цвят врата на евтиното кафене.

Нора я открехна внимателно и веднага ѝ стана ясно – „Мазното“ се беше сдобило с
ново рекламно лице. Макар пъпчиво и твърде широко, това бе лицето на новата серви-
тьорка, чистачка, кебапчийка и по всяка вероятност нова възлюбена на Гроздан.

– Ти сигурно си Нора? – заяви новата възлюбена без всякакво предисловие. Не беше
нужно Нора да отговаря положително, защото посрещачката измъкна желязната щанга
изпод барплота – разбира се, инструментът беше добре познат на моята героиня.

– Шефът каза, ако не се разкараш, аз да те разкарам. – Заплашителното желязо увисна
на една цигара разстояние от интелигентната физиономия на Нора, без да ѝ направи
каквото и да било впечатление. – Слушай, ма! – Лавината в гласа на новото рекламно
лице на „Мазното“ набра съкрушителна скорост по посока Нора. – Той вече е мой, ясно
ли ти е? Ясно ли ти е, ма! – Очевидно новото рекламно лице се бе вбесило силно и ве-
роятно щеше да използва щангата върху главата на новодошлата, ако в този нажежен
момент не се бе разнесъл стратегическият глас на шефа.

– Остави я! – Пъпчивото рекламно лице увеси смаяно челюстта си към гърдите си и
с явно неудоволствие изтърва щангата върху натрошения цимент на пода.

– Ма нали каза да я разкарам – измърмори с последните капчици надежда в мощното
си същество новата възлюбена.

– Ти се разкарай – нареди собственикът на „Мазното“. – Айде, разкарай се! – Той
беше променил външния си вид до неузнаваемост – цялото му лице беше скрито под
гъста, пищно раздърпана брада, между която като фарове на морския бряг светеха очите
на Гроздан. Нора го позна по мръсните петна върху синята работна престилка и изтър-
каните дънки, които сигурно се бяха сраснали с кожата на собственика. – А, значи се
довлече, а!

– Добър ден, Гроздане – поздрави Нора и усети как гласът ѝ танцува на пръсти, про-
мъквайки се към невидимото под мръсната престилка сърце на бившия ѝ шеф. – Много
ми се иска да поговоря с тебе.

– Аз си казвах, че ще се довлечеш – измърмори Гроздан, плю свирепо на пода, но
морските фарове на очите му вече блестяха, канейки Нора да акостира в гостоприемното
пристанище на „Мазното“. – Щом Гроздан прекара някоя кучка, тя винаги се връща пак
в краката му.

38

– Липсваш ми – прошепна Нора, отбелязвайки наум, че нито една от бившите кучки
на Гроздан не си бе показвала носа обратно в мазните води на „Мазното“. – Наистина
ми липсваш – повтори тя и гласът ѝ убедително набра височина. Брадата на шефа се
залюля от удоволствие.

– Я се разкарай – заяви за всеки случай той, но ръката му инстинктивно се зае да раз-
копчава колана на изтърканите дънки. – Чакай. Чакай, ма! Значи ти липсвам, а?

Нора си помисли, че половината от черната брада ще се напъха в устата ѝ, ако на
грамадния му хрумнеше да я целуне. Но нямаше да го стори. Той не си падаше по по-
добни женски изпълнения.

– Отивай в кухнята. – Нора не тръгна към най-мазното помещение и това накара шефа
да дръпне яката на палтото ѝ. Така вече беше късал блузата ѝ няколко пъти. – Я разка-
рай това тъпо палто. – После изведнъж реши, че е студено и добави щедро: – Добре, не
разкарвай палтото. Събуй панталона и отивай... Как къде... в кухнята, ма. Как къде!

– Гроздане... – Нора усети, че гласът ѝ не е достатъчно мек, затова го пусна в мелни-
цата между зъбите си и думите излязоха стрити и покорни като закланите зайци, увис-
нали по ченгелите в месарницата на другия бряг на Струма.

– Какво искаш, ма... Какво Гроздане, та Гроздане!
– Гроздане... – Нора се опита да остане в обсега на фаровете в очите му, но той не я
гледаше; беше се задълбочил върху копчетата на блузата ѝ.
– Какво, ма? Да не си в мензис? Защото, ако си се домъкнала и течеш...
– Не. Бременна съм, Гроздане. Бременна съм от тебе.
Ръката на Гроздан, жадно прокопала тунел под палтото и фланелата на Нора, се от-
пусна като отсечена. След миг юмрукът се сви и притисна гърлото ѝ.
– Ти си луда, ма!
Нора мълчеше. Сценарият можеше да се развие по няколко начина. Първо, Гроздан
можеше да стовари юмрук върху лицето ѝ. Нора бе предвидила това, скривайки глава
зад гредата на ниско надвисналия покрив. Второ, той можеше да я ритне в корема, поз-
наваше злия му нрав и знаеше, че в такъв случай щяха да я изнесат в несвяст, но бе взела
предпазни мерки – щеше да се завре под масата.
– Гроздане, ти си всичко за мен... за мен и за детето. Аз те обичам. – Не последва
ритник, но това не означаваше, че опасността е отминала. Понякога на Гроздан му беше
необходимо известно време, докато схване значението на спуснатата информация. Нора
се съмняваше, че въобще му е познато съдържанието на словосъчетанието „Аз те оби-
чам“ – по всяка вероятност я свързваше с две кучки в леглото и шише уиски до възглав-
ницата. Въпреки това упорито повтори: – Обичам те, Гроздане. – Беше учила, че дори
животните се успокоявали, когато им се приказва гальовно. – Ти си единственият човек
на света, когото съм обичала през живота си. Изглежда, словесната пързалка беше из-
возила Гроздан към един от редките спокойни и ведри мигове в съзнанието му. Вместо
да стовари юмрук в челото ѝ, ръката му се отпусна върху косата ѝ. За секунда Нора из-
тръпна – можеше да навие опашката ѝ около китката си и после с все сила да я удари в
стената – беше го правил няколко пъти с многобройните си бивши възлюбени. По сте-
ната на кухнята още се виждаха петна – тук се бяха разбили главите на Жасмина и Си-
мона. Но Гроздан нямаше намерение да я хвърля срещу стената – поне засега. Вместо
това ръката му се спусна към корема ѝ и го притисна, сякаш искаше да улови бебето
през кожата.
– Значи си сложила кънките – рече тихо той и за да запомни точно какво означава
това, си повтори: – Значи ще се издуеш, мама му стара. Ще издуеш тумбак, ако не го

39

разкараш...
– Гроздане – провря се под вратата гласът на новото рекламно пъпчиво лице. – Гроз-

дане, може ли да вляза?
– Я се разкарай! – ревна шефът на „Мазното“, а дланта му продължи да рови по ко-

рема на Нора, сякаш желаеше да прокара булевард по него. – Значи си бременна. Кофти.
И разправяш, че ме обичаш. Обичаш, не обичаш, това си е твой проблем. Копелето си е
твое. Обаче си готина. Я разкарай тая фанела. Айде, няма да ритнеш камбаната от студ.
Събличай се.

– Гроздане... – Ръката му вече пълзеше навсякъде – по гърдите, корема, но Нора не ѝ
обръщаше внимание: – Гроздане... виж ме. Аз съм хубава жена. Много хубава жена.

– Вярно е, маце, готина си. Лягай на масата. Много си готина, но имаш проблем и
това си е твоя работа.

– Аз съм най-хубавата от всичките ти жени, виж ме хубаво – прекъсна го Нора. – И
съм най-учената. Ох! Ох! Детето ще бъде хубаво като мене, момче ще е, Гроздане. Аз
съм умна, ти знаеш. Знаеш колко печелеше, докато работех при тебе. Пет пъти повече,
отколкото с другите жени. Хлапето е твой син.

– Не си се довлякла да ми четеш. Затвори си устата. Лягай.
– Гроздане – продължаваше Нора с риск да си спечели ритник в корема. – Аз се оба-
дих до майка ти. Казах ѝ, че чакам бебе от тебе. Нора подозираше, че не ще може да
отскочи встрани от траекторията на юмрука, стоварващ се в зъбите след това изречение,
но реши да опита, фаровете в очите на Гроздан блеснаха с черна светлина; това беше
опасно, много опасно. – Майка ти ми определи среща. На срещата дойдоха двамата с
баща ти. – Гроздан я удари, но Нора беше подготвена за подобно развитие на сценария
и пръстите му безопасно одраскаха лицето ѝ. – Виж, ето това ми даде майка ти. – Нора
измъкна от джоба си малко герданче – евтино, неугледно герданче от стъклени топ-
чета. – Това са слагали над люлката ти като бебенце.
Гроздан не посегна да я бие повече. Взе герданчето и го приближи към очите си, ся-
каш искаше да го напъха в тях.
– Майка ти ме хареса – подхвана Нора, но думата ѝ увисна пречупена наполовина в
устата ѝ.
– Ще хареса такъв боклук...
– Не съм боклук. Аз съм хубава жена... много хубава жена и ако не го виждаш, значи...
– Какво значи? – прошепна заплашително Гроздан, но отговорът ѝ очевидно не го ин-
тересуваше.
– Ожени се за мене, Гроздане – каза Нора. – Майка ти ме хареса, не лъжа. Обади се
на Джи Ес Ем-а ѝ. Тя ще ти каже.
– Ма ти си била много нахална... но си готина, това е вярно. – Той вече лежеше някъде
над нея и очевидно изпитваше огромно удоволствие да скубе със зъби златистите ко-
съмчета от мъха по бедрата ѝ. – Защо се разкара от „Мазното“, щом ме обичаш?
– Човек чак като загуби нещо, тогава разбира какво губи – отвърна дълбокомислено
Нора, повтаряйки една от баналните сентенции на Гроздан.
– Значи се разкара и разбра какво губиш – избълва той и я ухапа. – Я не ме будалкай.
– Слушай, аз мога да махна бебето – струва 300 лева при добър доктор. Мога да взема
назаем 70 лева още сега. Но аз те обичам, човече. Обичам те повече от всичко на света.
– Млъкни! – прекъсна я собственикът на „Мазното“, но гласът му притихна някъде
под гърдите ѝ.

40

– Ожени се за мен, Гроздане – повтори тихо Нора. – Заедно ще печелим пет пъти по-
вече. При това майка ти ме хареса. – Губерът от брадата на Гроздан приятно погали
корема ѝ. Той не отговаряше, затова Нора продължи: – Слушай, детето, вярно, си е мой
проблем. Но то е твое дете – ще е силно и умно като тебе.

Гроздан се надигна над нея и за миг Нора си помисли, че ще я фрасне с опакото на
ръката си. Но ръката му само запуши устата ѝ – дори не ѝ причини болка. Когато пръс-
тите му смачкаха гърдите ѝ, Нора му каза:

– Ще чакам до 15 януари да се ожениш за мене. На шестнайсети съм си записала час
за аборт. Ако не искаш дете, можеш да ми дадеш малко пари за доктора. Знаеш, че доб-
рият доктор е скъпа работа. – Тя замълча и след малко добави съвсем тихо: – Обаче
майка ти иска детето. И баща ти го иска. Знаеш ли какво ми казаха: „Това бебе ще си
живее в златни пелени.“

Гроздан се надигна. Не я ритна, остана изправен над голото ѝ тяло, проснато за раз-
фасоване на масата. Фаровете в погледа му я поглъщаха бавно, оценяващо.

– Ти си най-готината, дето съм чукал, знаеш ли! Лягай! Лягай!
Нора се отпусна върху масата с мазни петна, върху която месеха каймата и разрязваха
пилетата на порции. Гърбът ѝ неприятно залепна върху локвичка пилешка кръв, която
все още не се беше съсирила докрай. Единият ѝ крак увисна до разбития циментов под,
но яката ръка на мъжа светкавично го помете отново към тавана.
– Готина си... готина си... готина си...
Ожени се за мене!
Гроздан изведнъж се изправи над нея. Нора усети в устата си лепкавия вкус на кръв.
Беше ѝ спукал устната.

***

Кафявото ѝ палто бе протрито на раменете. Тя подозираше, че шалът, с който прик-
рива плачевния му вид, е също демодиран. Гримът ѝ беше евтин, прекалено лъскав,
беше се стремила да го използва пестеливо, но се чувстваше евтина, остаряла и така
нещастна, че едва се сдържаше да не обърне стъпки отново към дома. Но Арма знаеше,
че няма връщане назад. Двете с дъщеря ѝ имаха общо няколко дрипави банкноти в чек-
меджето в бюфета – най-ключовото и обичано място в гарсониерата им – и трябваше да
изкарат с тях до края на седмицата. Арма знаеше, че снопчето щеше да се стопи до обяд
още същия ден. Разбира се, можеше да поиска още веднъж назаем от пенсионирания
пощаджия; всъщност наричаше го пощаджия, но Спиридонов беше пенсиониран висш
служител – може би секретар или дори директор на националната компания за елект-
роснабдяване. Заемите ѝ вече бяха станали три – пък беше болезнено и срамно да се
съблича пред него, чувствайки очите му като парчета изсъхнала червясала кора, плъз-
гаща се по изнемощялата ѝ плът. Тя подозираше, че окото му можеше да се наслаждава
на далеч по-млади завоевания, но подозираше, че е твърде стиснат за това. Пенсиони-
раният пощаджия всеки път ѝ напомняше: „Забрави заемите“, след което дискретно
подхвърляше: „За сто и двадесет лева (точно толкова му дължеше Арма) човек може си
купи...“ И изреждаше килограмите сирене, кофичките кисело мляко и лекарствата за
сърце. На Арма веднага ѝ ставаше ясно, че той няма да забрави нито стотинка от зае-
мите. „Искам да се ожениш за мен – беше казал точно между килограмите сирене и ки-
селото мляко пощаджията. – Понеделник ще ядем кюфтета с кайма; вторник – постен

41

ден. Това е добре за черния дроб. Сряда – сирене, тогава прибирам наема от гарсоние-
рата, а в четвъртък – парите от щандовете на пазара. Събота ще ядем пържола на обяд,
а вечер – крем карамел. Много си приятна, Армичке, моето момиче... Заемче ли искаш,
добре, душице...“ – И червясалите борови кори на очите му отново запълзяваха по гър-
дите ѝ, които – Арма усещаше – бяха провиснали като стари дрипави анцузи, захвър-
лени на пода. Тя се срамуваше от себе си дори пред този дърт пощаджия, който правеше
неистови напъни да се превърне в модерен капиталист.

В такива случаи си припомняше тъжните строфи на Лермонтов и се чувстваше още
по-одърпана, още по-смазана, още по-безработна. Не можеше да вземе заем от Ачо Спи-
ридонов. Не толкова сексът с него, отчайващо енергичен и напрегнат като стар колан
около талията ѝ, а абсолютната присъда да го прави задължително в четвъртък вечер и
понеделник между десет и единадесет на пода върху кожата на стара, нещастна мечка,
която Ачо убил на младини, я караше да се чувства стара, негодна и грозна.

– Мамо – беше казала дъщеря ѝ Д. един ден. – Добра новина за тебе. Госпожа Арсе-
ниева търси гувернантка за сина си Теодоси Арсениев младши. Предлага храна, къщата
е топла, ако те одобри, може дори да ти даде стая. Така поне няма да студуваш по цели
дни в гарсониерата.

Днес, скрита под оръфаното си палто, чиито отчайващи дефекти Арма се опитваше
да маскира под шала си – най-представителната част от своя гардероб, който също я
караше да се срамува, Арма беше поела на интервю с госпожа Арсениева.

В този миг не ѝ се искаше да мисли за нищо: за студения вятър, опитващ се да про-
никне в черепа ѝ, за да заледи малкото клетчици, които все още се съпротивяваха на
живота. Не забелязваше трамваите, които облизваха линиите с металните си колела. Ви-
наги бе смятала, че в градския транспорт се возят абсолютните неудачници, изядени
докрай от живота. По-удачните профучаваха край носа ѝ в скъпите си коли; те по всяка
вероятност не бяха чували за Лермонтов, но това в никакъв случай не влошаваше хра-
носмилането им. Арма не можеше да се класира дори сред неудачниците, подслонили
измръзналите си тела в раздрънканите автобуси и тролеи на градския транспорт. Тя вър-
веше пеш.

Напоследък беше измислила хитър начин да прекарва поне час, час и половина от
денонощието на топло – следеше редовно какви премиери на книги обявяваха в Со-
фийската градска библиотека, отиваше първа, надявайки се, че хората няма да забеле-
жат палтото ѝ, изтъркано по яката и ръкавите, а ще спуснат поглед към краката ѝ – там
блестяха спретнатите, красиви обувки на дъщеря ѝ Д. Двете бяха направили график и
ги разделяха помежду си – вечер Д. се прибираше, след като се бе трудила усърдно над
редица елитни гърбове и се напъхваше веднага в леглото, дори вечеряше в леглото, за
да не загуби топлината, донесена от къщата на госпожа Арсениева.

Тогава Арма обуваше ботушите, още топли от краката на дъщеря ѝ, и отиваше на
поредната премиера. Слушаше внимателно – понякога ѝ се струваше, че останалите по-
дозират какво я е довело тук, затова се стремеше да заплати за топлината, която открад-
ваше от залата, задавайки поетични въпроси на авторите. Те ѝ отвръщаха с благодарни
погледи, разтопили се от удоволствие, даваха сърцераздирателно подробни отговори, а
тя ги гледаше в очите, усещайки как нежната топлина от парното се разлива като сребро
в измръзналите пръсти на краката ѝ. Предпочиташе премиери на стихосбирки – поня-
кога ѝ се струваше, че някакъв топъл поток от Лермонтов и малките книжки се смесва
с кръвта ѝ, а самата тя политаше високо над студеното, мъртво небе и се изгубваше в

42

хубавия, мек свят на метафорите, където нямаше температури под нулата, празен хла-
дилник, неплатени сметки за парно и ток. Тогава се чувстваше щастлива, толкова щас-
тлива, че дори си позволяваше да изпие половин чашка вино, което поетите предлагаха
в края на премиерата. Тогава не знаеше дали от щастие краката ѝ просто милват трото-
ара и летят като щастливи сандалки на малко дете, или просто залита, защото е пияна.
Толкова вино ѝ беше достатъчно да завърти не само главата, но и цялото ѝ мършаво
същество, защото Арма се хранеше два пъти на ден – малко хляб, малко кисело мляко,
една-две маслини. Винаги носеше в джоба на изтърканото си палто пакетче захар. Щом
усетеше, че земята изчезва под обувките ѝ, а пред очите ѝ започнеха да кръжат бели
врабчета, тя знаеше, че е отмаляла – не се чувстваше нито болна, нито отслабнала –
просто сипваше в устата си малко захар за допълнителна енергия и отново идваше на
себе си. Всъщност нямаше как да не го забележи – един мъж, може би малко по-млад от
самата нея, винаги идваше на премиерите, облечен както и самата Арма винаги в едни
и същи дрехи – кафяв костюм на райета. Арма ненавиждаше костюми на райета, защото
зебрите от мъжки пол с такива сака, с които ѝ се бе случвало да се среща, бяха силно
устойчиви, никнеха в ежедневието ѝ и за дълго не можеше да ги изкорени. Такъв един
репей обсаждаше гарсониерата ѝ още докато Арма работеше в БАН, но след като я увол-
ниха, репеят пусна корени другаде.

Мъжът от премиерите винаги носеше една и съща вратовръзка, очевидно не особено
чиста, с черни и жълти ивици, обувките му, както и нейните впрочем, бяха изрядно лъс-
нати. Очите на мъжа – жълтеникаво-кафяви хлебарки, пъплеха любопитно със ситни
подскоци по лицата на хората. Вече няколко пъти бяха отскачали към нея, задържайки
се над раменете ѝ, сякаш намираха там особено апетитни късчета кейк. Веднъж мъжът
седна съвсем свойски до Арма – имаше премиера на някакъв есеистичен сборник – на-
веде се към ухото ѝ и прошепна:

– Ние с вас, изглежда, сме от редовните, госпожо. Първото нещо, което удари съзна-
нието на Арма, беше лошият дъх в устата му. Тя се почувства разобличена – бяха за-
секли дребното ѝ престъпление, освен това хлебарките изпълзяха от очите на мъжа и
тръгнаха точно към най-протритите места в палтото ѝ. Нямаше как обаче да се престори,
че не го е чула, защото мъжът свойски я блъсна с лакът в ребрата и ѝ напомни:

– Казах, че ние с вас сме от една кръвна група. -Да – отвърна Арма.
Мъжът се наведе още по-ниско, очевидно имаше намерение да се напъха до пъпа в
ухото ѝ, и прошепна:
– Онзи тип е богат като американец от Пето авеню, пиленце. – Арма не можа да се
досети кой е „онзи тип“, но непознатият ѝ събеседник така и не я осветли по въпроса. –
Очевидно джобът му е издут... – Мъжът илюстрира мисълта, описвайки мащабна пара-
бола с ръка над собствените си джобове. Арма не реагира, но вместо да се обезкуражи,
непознатият напъна още по-усилено с разясненията:
– След тъпите рецензии ще има хубаво папане. – Шепотът на мъжа се пъхна под яката
на Арма и загъделичка кожата ѝ. – Онзи е донесъл луканка и филенце... – Арма потре-
пери, непознатият изпъна ръка напред и я стисна под лакътя. – Виждам ви, слабичка
сте, госпожо, и бледа... Но нищо, след словесните локуми ще си похапнем добре... Ще
си натъпкаме търбусите, макар че вашето, госпожо, едва ли може да се нарече търбух.
Арма се отдръпна леко настрана.
– Аз трябва да си тръгвам, господине – опита се да възрази тя, но събеседникът, хва-
нал ръката ѝ почти до рамото, продължи да излива откровения във врата ѝ: – Миналия

43

път си напълних цял джоб бадеми... – Арма си припомни – имаше премиера на стихос-
бирката „Солените кладенци“ на някаква много тъжна млада жена, чиито самотни сти-
хове бяха завели Арма високо над мъртвото небе при топлите, самотно-печални мета-
фори на Лермонтов. – През цялото време ви наблюдавах, госпожо – рече мъжът. – Въ-
обще нищичко не хапнахте, затова напълних един джоб и за вас... Направих ви знак да
ме изчакате... исках да пообщуваме. Сродни души, рекох си... Арма можеше да го отб-
лъсне, разбира се. И ако беше жена на място, щеше да го стори, но тя не беше жена на
място. Нямаше абсолютно никакво място за нея в студения зимен сезон. Единственият
покрив, под който можеше да се свре, беше течащият таван на гарсониерата – там ши-
шето, напълнено с вода, се пукаше от студа нощем; затова Арма тихо отговори на мъжа,
чиято ръка беше забила упоритите си белезници в нейния лакът:

– Благодаря, господине.
– Изглеждате ми слаба – продължи мъжът. – Сигурно не ви стига храната, която пред-
лагат на премиерите. И, изглежда, не успявате да си вземете достатъчно – прецени за-
мислено той, – особено като гледам, че сте стеснителна. Казвам се Антон Антонов –
представи се мъжът и ръката му отново дискретно се върна на мястото си върху ла-
кътя ѝ. – Ще ми бъде приятно да пием по едно кафе, след като хапнем тук. – Пръстите
му се спуснаха по пързалката на ръкава и се приземиха върху дланта ѝ.
Арма усети, че очите на господин Антонов оценяващо почиват върху всяко по-осеза-
телно оръфано място. – По всяка вероятност вие сте самотна – продължи изводите си с
пълна сила мъжът. – Аз ще платя за кафето.
Арма крачеше край лъскавия капан на една изкусителна витрина – това беше най-
хубавият гастроном в града, но съзнателно не поглеждаше към вълшебните сияния на
майонезата и преплетените осморки на смядовския суджук. Струваше ѝ се, че ако го
стори, земята отново ще се изплъзне под краката ѝ и ще ѝ прилошее. Беше изяла три
филии хляб, поръсени със захар, хапна за десерт няколко маслини, разбира се, но пове-
чето остави за дъщеря си Д. Смяташе, че се е нахранила достатъчно, затова се учуди, че
витрината, макар и зад гърба ѝ, я кара усилено да преглъща.
Съмняваше се, че миризмата на изложените продукти достига до нея през дебелите
стъкла, ала можеше да се закълне, че ноздрите ѝ се издуват като корабни платна под
вятъра на великолепните миризми на пушено месо и кашкавал. Вече не мечтаеше да
отиде до Ниагара, както Алеко – тази мечта бе загинала още преди новата ера. Не меч-
таеше да види новата постановка на „Лебедово езеро“ в операта. Мечтаеше как сяда на
една маса с чиста бяла покривка, а пред нея са подредени четири ароматни чинии – най-
огромните порцеланови чинии в България. Едната – пълна със супа, втората – с мас-
лини, третата – с някаква гозба, в която има месо, а четвъртата – пълна с плодове – вся-
какви цитрусови и български плодове. Силите на Арма стигаха точно до четвъртата чи-
ния, по-нататък ѝ се завиваше свят и дори не успяваше да домечтае как изяжда всичко
това. Но може би ако спечелеше мястото на гувернантка при госпожа Арсениева – моля
те, Господи, дано да го спечеля! – наистина щеше да влезе в този прекрасен гастроном.
Можеше да си помечтае как избира различни продукти, как се колебае дали да каже
четвърт или половин килограм. В най-дръзките скокове на въображението си достигаше
дори до килограм смядовска луканка. Но, разбира се, Всичко зависеше дали ще спечели
онова място на губернантка при госпожа Арсениева. Оставаха ѝ още две трамвайни
спирки. Минаваше край магазина за козметика, магазина „Мистър Бебе“, „Мис Бебе“,
фризьорския салон „При Славейко“. Всъщност Арма познаваше Славейко – той беше
глухоням красавец, който можеше да превърне главата на Баба Яга в глава на Мис Свят

44

2003. Освен глухоням, Славейко беше много щедър – от време на време наемаше Арма
да помете неговия салон и от благодарност, освен че ѝ плащаше – всъщност маслините
идваха точно от бляскавия под на неговия салон – но и подстригваше Арма. При това
Арма беше може би единственият човек, който успяваше да изтърпи Славейко – Сла-
вейко издаваше гъргорещи звуци, които бълваха едва ли не от дебелото му черво. Арма
се беше научила да отгатва думите му по задавеното „ъ-ъ-ъ“, дори се опита да изучи
азбуката за глухонеми.

Когато мина край блесналото в разноцветни светлинни реклами ателие, Славейко ѝ
помаха отвътре, Арма му отвърна. Дано това се окажеше добър знак. След премиерата
на сборника с есета г-н Антон Антонов с ловки движения напъха по джобовете си най-
различни лакомства, без да се откъсва нито за миг от Арма. Тя с удивление забеляза, че
бе пришил няколко – може би дузина – вътрешни джобове на раираното си сако. В тях
със скоростта на светлината изчезнаха близо килограм бадеми, нарязано филе, сухи
сладки. Очевидно някои от джобовете имаха найлонова подплата, защото г-н Антонов
успя да пъхне в тях няколко парчета от тортата „Гараш“. Арма се изуми от количеството
уиски, които нейният неканен кавалер успя да налее в организма си. След това той го
комбинира с вино – отново в застрашително количество, увенчавайки алкохолния си
триумф с три бири „Хайнекен“. Всичко това Антонов успя да постигне, без да се отдели
нито за миг от лакътя на Арма, с изключение на петте пъти, когато посети тоалетната.
„Прощавай, скъпа, но дивото в организма ме зове“ – поднесе извинението си той.

След като всичко свърши и Антонов с широка колкото целия Искърски пролом ус-
мивка заяви на автора, че е очарован до дъното на душата си от есетата му – ход, който
той предприемаше в края на всяка премиера, независимо от това дали се касае за дебют
на анимационен филм, роман, стихосбирка, изложба на живописни творби – Антонов
хвана Арма за ръката – почти до рамото, и я поведе към едно – по неговите думи – блес-
тящо кафене.

– Там ще можем да си изядем провизиите, скъпа – увери я той. – При това никой няма
да ни каже „копче“. Нека добавя, че е страшно евтино, скъпа. Направо смешно евтино.
Ще видиш.

Формата на бараката, в която се помещаваше кафенето, приличаше на умряла крава.
То се наричаше „Палавата Олимпия“. Единствената друга жена под мръсния асфалтов
покрив беше една пъпчива млада келнерка, която псуваше по-убедително от останалите
клиенти, заели всички основни места в заведението. Цигареният дим беше гъст, плътен
и Арма с ужас си помисли, че са я спуснали в кратер на вулкан.

– Две кафета, Теди – провикна се г-н Антонов и пъпчивата келнерка заклати мощните
очертания на гърба и задните си части към Арма. Арма си рече, че лицето на момичето
е с площ, надвишаваща един квадратен километър. Ямичките по него наподобяваха дуп-
ките в отдавна занемарен асфалтов паркинг. – Как е шефът ти Грозданчо днеска,
скъпа? – любезно се поинтересува премиерният лъв, на което сервитьорката отвърна с
увиснала челюст. – Нищо, скъпа, отново ще се влюби в теб – успокои я Антонов, из-
мъкна свойски от джобовете фините резенчета филе и дружелюбно ги постави, макар и
леко смачкани от пресата на вътрешния му джоб, пред Арма. – Яж! – каза ѝ той. – Ка-
фенето е супер, нали, скъпа, макар че името му не е твърде ласкателно... Викат му „Маз-
ното“.

Изящните резенчета на филето миришеха на евтин дезодорант, на който ухаеше прос-
транството в радиус от няколко километра около Антонов. Освен това то беше поръсено
с евтин тютюн, но въпреки всичко си оставаше филе и едва когато забеляза колко е

45

розово, Арма разбра колко непоносимо гладна бе. Опитваше се да протяга ръката си
бавно към апетитните късчета месо, с отчаяни усилия се стремеше да не пъха прекалено
много парчета наведнъж в устата си, защото с всеки квадратен милиметър от кожата си
усещаше как новият ѝ познат следи изчезващите късчета. Беше убедена, че ги е преб-
роил предварително. След това той измъкна и сухите сладки, бадемите, фъстъците,
Арма с огромен срам си помисли, че не бе слагала в устата си по-вкусно нещо от тези
твърди сладки, които освен на тютюн, евтин дезодорант и пот на Антонов миришеха на
пролет, море, лековити билки, борове и луна. Бяха божествени. Струваше ѝ се, че ни-
кога няма да ѝ омръзне да ги слага в устата си; буквално усещаше как бавно се движат
надолу по хранопровода ѝ, оставяйки златна диря след всяка божествена троха.

– Хапни си! Хапни си! – припяваше господин Антонов. Отначало ръката му съвсем
плахо докосна лакътя ѝ. След като Арма погълна три резенчета филе, пръстите набраха
смелост, направиха слалом по стария ръкав на палтото ѝ и се пъхнаха под ръкава, заби-
вайки зъби в уплашената ѝ кожа.

Арма отчаяно пожела да си тръгне, но сладките стояха точно на седемнадесет санти-
метра под носа ѝ – толкова деликатни, с приказната миризма на бор и луна, каквато не
бе усещала никога в живота си. Не можа да си наложи да стане от стола. На пода пред
нея падна някакъв човек, но никой не му обърна внимание. Тялото му, завито под
плътно одеяло цигарен дим, остана проснато под два стола. Арма изведнъж усети как
ръката на непознатия кацна върху коляното ѝ. Това я накара да подскочи.

– Е, нищо де – успокоително изрече Антонов. – Съвсем човешко е все пак. – Арма не
успя да отговори; кой знае как мъжът бе превел мълчанието ѝ в съзнанието си, защото
устата разрязаха лицето му на две половини, изобразявайки кисела гримаса. – На вашата
възраст е комплимент, ако все пак някой ви пусне ръка, мадам.

– Извинете – измърмори объркано Арма. – Много се извинявам, не исках да се държа
неблагодарно. Двете половини от лицето на Антонов отново се съединиха в широка ус-
мивка.

– Така вече е добре – отсече той. – Можем да отидем у нас, живея съвсем наблизо...
– Но... може би друг път... може би друг път – замънка Арма. Някакво висше същес-
тво някъде много далече във вселената ѝ беше свидетел, че ненавижда себе си. Ако беше
наистина достойна жена, щеше да стовари всичката сила на плесницата върху гладката,
ухаеща на евтин одеколон буза на спътника си, ала тя успя единствено да се откъсне от
пленителната гравитация на сухите сладки и се изправи, напускайки с огромно съжале-
ние, свито като бездомно куче в сърцето ѝ, своето топло място в мръсното кафене. –
Моля ви, господин Антонов – успя да събере сила тя, – нека оставим това за друг път.
– Какво си мислиш, скъпа? Че ще те заведа в някой студен хамбар... Не, скъпа, не. Ти
не познаваш капитана! – Двете длани на току-що произведения капитан спуснаха пара-
шутите си върху оръфаните рамене на Арма. Но това не им беше достатъчно, защото
след седем секунди парашутите се приземиха върху коленете ѝ. – Хубава си, скъпа... Не
зная дали някой ти го е казвал, но наистина е така. – В ъгълчетата на капитанските устни
се образуваха две балончета слюнка. – Слушай, момиче, капитанът има цял апартамент,
но в него си топлят задниците трима тлъсти чужденци... Разбираш ли, миличка? Госпо-
дин Антонов си има и гарсониерка, скъпа, с френски мебели, с холандски електрически
уреди и вана в банята, където мога да те изкъпя, скъпа! Знаеш ли какъв хубав наем взе-
мам от тези тлъсти тъпи чужденци? Малка нощна музика, скъпа, малка нощна музика.
– Убедена съм, че е така, вие наистина сте очарователен човек – наложи си да изрече

46

Арма, измъквайки коленете си изпод горещите като целувки длани на капитана. – Убе-
дена съм, че...

– Пари за храна почти не давам, скъпа. Всички тези премиери са добър източник на
добро похапване, пък и човек се зарежда с култура. – Господинът се оригна дълбоко,
махна с ръка вместо извинение и добави: – Освен това човек може да срещне интересни
хора... Преди няколко месеца така се запознах с една очарователна студентка. Не искам
да кажа, че ти не си очарователна, скъпа. Защо се дърпаш сега? Не се дърпай де, сигурно
никога не си била омъжвана и не си привикнала на мъжки ласки. Ласките са най-прек-
расното нещо на света за жената, скъпа, и аз ще ти го докажа. Можеш да стоиш на топло
при мене. Пръстите ти са посинели, това ми подсказва, че си си спряла парното, а може
би са ти прекъснали тока. Уволнили са те, нали, миличка? Друга на твое място свещ
щеше да пали в църквата, за да попадне на човек като мен.

– Може би друг път! – изрече решително Арма, отлепи с доста усилия дланите на
господина, забили пломби в коленете ѝ, и се изправи.

– До утре в шест вечерта, в Софийската градска библиотека, скъпа. Има премиера на
романа „ Място за жени“, авторът ми е далечен познат, не е скръндза, сигурно ще има
уиски... до филе и луканка не вярвам да стигне, но обезателно ще предложи солети.
Хмм...м... солети! Обичам солети. До утре, скъпа. – Изведнъж капитанът отскочи от
мястото си, сякаш бе рикоширал от стола, хвана Арма за раменете и бързо я целуна.
Устните му, тънки и студени като ръбчета на евтини порцеланови чаши, се забиха малко
над собствените ѝ уста. Но езикът му беше истински снайпер – той проби светкавично
съпротивата на Арма и почти облиза гласните ѝ струни. Тя усети, че ѝ се повдига.

Циментовият под изчезна под обувките ѝ, пред очите ѝ се завъртяха бели врабчета.
Сега нямаше дори пакетче захар, за да се възстанови. Все пак успя да се измъкне нав-
реме от безтегловността. „Господи, помисли си Арма, защо не срещна някой добър чо-
век. Господи. Защо не срещна някой добър, беден човек. Може и да не е чувал за Лер-
монтов, може и да не знае да пише. Но да е добър, Господи. Да е добър... да ме обича. И
да ненавижда филе и сухи сладки, Господи!“

Вечерта предстоеше премиерата на романа „Място за жени“ и Арма с цялото си
сърце, с бездомното куче на отчаянието, свито на кравай някъде в аортата, се помоли на
онова огромно всемогъщо същество в далечната вселена: „Дано спечеля мястото на гу-
вернантка при госпожа Арсениева. Само да го спечеля, и няма никога да отивам в онова
кафене. Никога...“

Госпожа Арма Кумалиева, скрита под изтритото си палто, чиито очевидни дефекти
се опитваше да замаскира със съвсем недостатъчната площ на шала, стоеше пред висока
бляскава ограда. Някъде много дълбоко в центъра на ограденото безбрежно пространс-
тво се издигаше красив замък. За миг Арма си представи, че от сияйните покои ще изс-
кочи Спящата красавица, следвана от предана свита пажове. Вместо Спящата красавица
обаче непристъпната врата беше отворена от млад мъж, наподобяващ ледоразбивач. Ко-
сата му беше подстригана толкова плътно до черепа, че костите буквално сияеха между
гъстите черни косъмчета. Брадата на гиганта беше обръсната старателно, затова мато-
вата му физиономия изглеждаше посиняла.

– Вие сте Арма и идвате за поста гувернантка на господин Арсениев младши.
Потънала изцяло в сянката на внушителния комплект кости и мускули на бодигарда,
Арма усети как всичкият сняг от улиците и парка наоколо се изсипва в гърлото ѝ. Уп-
лаши се, че е онемяла.

47

– Госпожо, питах ви дали идвате за поста гувернантка. – Гласът на воина застраши-
телно я притисна към паветата на улицата. – Чувате ли ме?

– Да, господине – дойде на себе си Арма, прогонвайки с отчаяни усилия белите враб-
чета, които се виеха пред очите ѝ. Отново почувства тротоара под обувките си. – Да,
господине – повтори тя, за да се убеди, че отново може да приказва. – Аз съм Арма
Кумалиева и идвам на интервю за поста гувернантка на господин Арсениев младши.

***

Финото тяло, отпуснато върху специалния диван за масажи с твърд матрак, беше тол-
кова бяло и прозрачно, че погледът улавяше нервните окончания на мускулчетата и не
можеше да се откъсне от тях. Длетото на природата дълго бе работило върху корема,
гърдите и ханша на жената, влагайки изключително старание върху краката, блестящи
с лъчистата белота на покрит с ледове планински връх. Несвикналият с тази гледка наб-
людател вероятно би останал без дъх, но Д. добре знаеше какви звуци – леки като шепот
на сухи есенни листа – издава всеки квадратен сантиметър от плътта на великолепната
госпожа Арсениева по време на отпускащия масаж. Д. различаваше тласъците на прибоя
в едва забележимите вълни по корема на госпожата; гърбът ѝ попукваше съвсем ле-
кичко – като дървеното мостче в Созопол към ресторанта „Дулото“. Там Д. работи през
лятото преди три години, обслужвайки скандинавски и немски туристи – вечер разхож-
даше кучетата им по брега.

Финият гръб на госпожа Арсениева попукваше под пръстите ѝ тъкмо като мостчето
под краката на кокер шпаньола на г-н Вайзе; този немец подаряваше на Д. много хубави
бакшиши и лъчезарни усмивки, когато наблизо я нямаше жена му – висока два метра
ослепително руса колона, която излайваше нарежданията си към Д. и очакваше привет-
ливи поклони в отговор. Едва когато поклонът на Д., придружен с всичките 32 зъба на
усмивката ѝ, пробиеше ледената обвивка на гръдния кош и докоснеше сърцето на фрау
Вайзе, масивната немкиня махаше с ръка към Д. и оставяше в ъгълчето на масата 50
цента бакшиш. От Д. се очакваше отново да разкрие 32-та си зъба в дълбоко благодарна
усмивка, което тя правеше, защото не желаеше да изгуби бакшишите на г-н Вайзе. С
тях беше купила на майка си костюм – сако и панталон – и този тоалет продължаваше
да бъде гвоздей номер едно в гардероба ѝ.

Арма го обличаше само веднъж на месец; и сега щеше да се яви с него на интервюто
при госпожа Арсениева.

– Очаквам майка ти да бъде точна – изплува като подводница сред студените води в
съзнанието на Д. гласът на госпожата.

– Да, госпожо – побърза да отвърне Д. Когато госпожата беше доволна, вълните в
корема ѝ се лееха мънички и топли и пръстите на Д. попиваха трепета им чак до китката.

– Ръцете ви днес са студени – продължи госпожата. Гласът ѝ, както обикновено, беше
нежен и мек като възглавничка на бебе, но в глъбините му се кръстосваха опасни тече-
ния, плаваха гладни морски хищници, чиито зъби Д. вече отдавна се беше научила да
избягва.

– Да, госпожо – отвърна тя. Това беше най-сигурният отговор, който винаги изстрел-
ваше Д. към орбитата на сандвичите. Д. вече усещаше далеч в коридора гъделичкащата
им миризма и пръстите ѝ започнаха да подскачат неспокойно върху катедралата на
ханша на госпожа Арсениева.

48

– Знаете, че ръцете ви трябва да бъдат топли – продължиха студените подводни тече-
ния в гласа на госпожата, тласкайки Д. към крушение. – Става ми студено, имам чувст-
вото, че ме докосват ледени висулки.

– Веднага ще ги затопля, госпожо. – Това беше светкавична реакция, която Д. бе при-
добила, служейки при фрау Вайзе. Всъщност Д. попадна сред щастливата златна жила
на масажа именно при г-жа Вайзе. „Деси – предложи ѝ един ден русокосата англосак-
сонска мраморна колона, – можете да спечелите двадесет и пет евро, ако се постараете
да разтриете гърба ми и го сторите както трябва, разбира се.“ Гърбът на госпожа Вайзе
не можеше да се сравнява със симфонията от бисернобяла плът, с каквато се гордееше
българката. Но г-жа Вайзе не желаеше ръцете на Д. да бъдат топли, нито държеше да
ухаят на „Морска мистерия“ – английски крем, без който гърбът на българската ѝ кли-
ентка не можеше да съществува. Немкинята държеше костите ѝ под солидната арматура
мускули да се зачервят от разтривката – беше убедена, че така изразходва толкова енер-
гия, колкото при плуване, за което бе необходимо Д. да влага теглото и на петите си,
обработвайки всеки квадратен сантиметър плът, сякаш от това зависеше животът ѝ.
Всъщност животът на Д. наистина зависеше от хонорарите на госпожа Арсениева. Д.
внимателно потопи ръцете си до лактите в ароматичен разтвор с телесна температура,
почака минута, усещайки с отчаяние, че миризмата на сандвичите изчезва безвъзвратно
в лабиринта от коридори в къщата. След това изсуши акуратно дланите си на сешоара,
за всеки случай с особено внимание ги изтри в дебела хавлиена кърпа, обработи ги с
„Морска мистерия“ и отново се приближи към госпожата. Тя вече бе променила позата
си. Сребърната монета на корема ѝ блестеше с грижливо поддържаното си изящество
на тридесет сантиметра от лицето на Д.

– Искам да видя ръцете ви – пусна котва в Д. тихият глас на госпожата. Д. протегна
ръце напред. Ръцете ѝ бяха с тъмноматова кожа, дълги студени пръсти с ниско изрязани
нокти. Госпожата протегна ръка и изведнъж в паяжината на нежните ѝ длани попадна
първо едната матовотъмна длан на Д. Кожата на Д. изглеждаше като кална улица под
белия сняг в ръката на другата жена. Д. инстинктивно понечи да изтегли пръстите си,
но снегът на бялата плът бързо ги затрупа отново. От бялата ръка освен топлина струеше
особено вибриращо усещане, което накара Д. да потрепери.

– Вие треперите – установи тихият, плъзгащ се глас. – Тази ръка трябва да се затопли
още мъничко.

Бялата ръка пое към матовите пръсти, които бяха понечили да се скрият, но попад-
наха в меките бели пещери на дланите на госпожа Арсениева.

– Съпругът ми... – Тук гласът на повелителката на замъка скъса нишката на повест-
вованието, а пръстите ѝ колебливо запълзяха към китката на Д.

– Да, ръцете ви сега са достигнали необходимата температура. Къпали ли сте се
скоро? – Този въпрос хвърли лицето на Д. в жарката пещ на грозните съмнения.

– Да, госпожо – подаде тя дежурния отговор, но знаеше, че измиването под мишни-
ците със студена вода от чешмата едва ли можеше да се нарече къпане. Съзнателно беше
подстригала косата си съвсем късо, ушите ѝ стояха открити, бретонът беше сведен до
минимум – това, разбира се, беше неприятно в големите зимни студове, черната коса
беше не по-дълга от сантиметър, сиромашка стряха, безуспешно опитваща се да оформи
къдрици в последните милиметри преди края. Но Д. беше сигурна – косата ѝ никога не
изглеждаше мръсна, дори ако не я беше мила цяла седмица. Лятото беше лесно – Д.
стопляше вода в два легена на балкона. Тук преимуществото, че живееха на последния
етаж, бележеше истински триумф. Лете се обливаше всеки ден.

49

– От вас се излъчва не особено приятна миризма. – Думите бяха заплашителни, дори
обидни, но гласът, който ги произнесе, плуваше в топло тропическо пристанище, но-
сейки със себе си аромат на палми, цитрусови плодове и екзотични цветя. – Искам да се
изкъпете, преди да започвате процедурите с мен.

– Белите нарциси, пръстите на госпожа Арсениева, за миг разцъфнаха към рамото на
Д., не го докоснаха и се спуснаха полека надолу, в опасна близост със скромните мо-
гилки на гърдите на Д. – Можете да използвате банята тук. – Нарцисите, изглежда, бяха
харесали пространството в опасната близост до Д., защото оставиха аромата си там де-
сетки секунди. – Освен това искам да ухаете хубаво. Достатъчен ли ви е хонорарът,
който получавате от мен?

– Да, госпожо – отвърна Д. и отстъпи няколко милиметра назад. Ръцете на госпожа
Арсениева отлетяха с белите си криле, погледът ѝ докосна дивана със специален твърд
матрак.

– Ще ви позволявам да ползвате от моя дезодорант, това няма да намали заплащането
ви, Деси.

– Благодаря, госпожо.
– Гладна сте, нали?
– Не, госпожо – излъга с последните капчици на волята си Д., усещайки с всички
клетки на стомаха красивата миризма на храна зад вратата на фитнесзалата.
– Нали няма да ви притеснявам, ако се нахраня във ваше присъствие? – Меките пи-
пала на гласа отново се плъзнаха върху голата кожа на Д. – Ще започнем процедурата
отначало. Но преди това искам да се изкъпете, лошо ми става от миризмата, излъчваща
се от тялото ви... И моля ви, не обличайте това грозно поло. То също мирише. – Непри-
ятните думи звучаха необичайно плавно, сякаш някой ги беше полял с чаша стопен шо-
колад и се плъзгаха по опасна гореща пързалка към Д.
– Госпожо – възрази Д. Тя знаеше, че възраженията са най-убийствената стъпка, ко-
ято човек можеше да предприеме във фитнесзалата, но все пак се реши: – Госпожо,
имам друга клиентка след вас, боя се, че ще загубя особено важен за мен хонорар, ако
закъснея за процедурата с нея.
Стените на залата бяха облицовани с теракотени плочки в бледорозово и белотата на
г-жа Арсениева странно се оглеждаше в тях, сякаш върху окъпано от лъчите на зората
езеро бяха поникнали кокичета. В стаята влезе висока, силна девойка – Д. забеляза, че
сега косата ѝ изглеждаше черна като купчина въглища, подчертавайки безукорния ме-
ден тен на лицето. Д. си наложи да гледа косата ѝ, защото снажната девойка донесе в
залата огромен поднос със сандвичи. Не беше нужно Д. да поглежда към подноса. Но-
сът ѝ безпогрешно разгада състава: филе, пушена сьомга, масло – останалите съставки
не желаеше да изрече, защото още на третата щеше да изгуби съзнание. Погледът ѝ упо-
рито ровеше в черните къдрици на икономката – единственото убежище, което не ми-
ришеше на хляб в това помещение.
– Много ли ви харесва Ева? – Госпожа Арсениева се беше изправила и внимателно
разместваше сандвичите в чинията, без да откъсва очи от матовото лице на Д.
– Ева е много приятно момиче, госпожо – отвърна Д. Откри, че може да наблюдава
зелените теракотени плочки на пода, без да преглъща – и този факт силно я успокои. В
стаята се възцари напрегната тишина, изплетена от фино премляскващите устни на гос-
пожата. Д. знаеше, че се изпотява, и знаеше, че клиентката ѝ вижда това.
– Жалко, че не сте гладна... Ходете се изкъпете. Освен хонорар за услугата ще ви зап-
латя и хонорара, който щяхте да получите от следващата си клиентка. Впрочем каква е

50