Четвъртък - Здравка Ефтимова - 4eti.me

без Д.

***

Беше твърде рано – някъде към девет вечерта, а през април точно тогава е най-тъмно.
Небето отново се бе разцепило на две и течеше към земята. Може би Господ, проявя-
вайки прословутата си разсеяност, копаеше някоя небесна нива и не хвърляше поглед
надолу към калния град и към Струма, набъбнала от пороя. Валеше като из ведро.
Майка ѝ не си бе взела чадъра. Жената си идваше в десет и половина вечерта, но Нора
винаги запазваше топла храна на котлона за нея. Братята ѝ също не бяха у дома, но тя
не се безпокоеше за тях. Обикновено седяха на пейката пред блока и играеха на комар,
залагайки старо желязо, което крадяха от вилите в селата около града. Понякога отмък-
ваха като вихрушка със себе си телените огради на дворовете, всякакви метални пред-
мети и после ги предаваха в металургичния комбинат. Братята ѝ бяха на петнайсет, но
вече пиеха много. Докато се прибираше вечер от „Мазното“ към дома, ги виждаше – две
прегърнати сенки, които се клатушкаха нестабилно във всички посоки, единият близнак
пееше някаква песен, от време на време изреваваше някаква изкривена английска дума,
другият пееше нещо съвсем различно, по-скоро ръмжеше или псуваше някаква мелодия,
толкова неразбираема и грозна, че никой не можеше да я познае.

Тогава Нора тихо ги викаше и ги насочваше към къщи, единият, по-дребничкият, Ге-
орги, беше много силен по математика в училище и когато учителката му по геометрия
го срещна пиян, псуващ колкото му глас държи, извика майката на Нора в техникума.
Майката на Нора не можа да отиде, защото беше на работа в баничарницата в София,
собственост на един арабин. Общо взето, арабинът беше свестен човек, макар че още
веднага щом видя Нора, я попита колко ще му струва да преспи с нея. Арабинът щеше
да изгони майка ѝ от баничарницата, ако тя не се явеше точно в пет сутринта, защото
Нора каза: „Не те харесвам, братче“ и работата със спането приключи дотук.

Както и да е, Нора отиде при учителката по математика.
– Георги е много умно момче – започна математичката. – Ще е огромна загуба, ако се
откаже от училище или ако се пропие. Аз работя в този техникум от двадесет и две
години само един друг такъв ученик като Георги съм имала. Стана професор в Техни-
ческия университет, после замина някъде в САЩ ли беше, в Англия ли, не зная. Георги
има особена дарба за математика, вроден усет към тази наука. Моля ви, говорете му да
не пие... Моите синове са в Германия, работят там като строители. Зная, че сте три деца
в семейството, ако искате, аз ще абонирам с мои средства Георги за списание „Матема-
тика“.
– Благодаря – бе отвърнала Нора.
– Грях ще бъде да изгубим това момче за математиката – каза учителката. Беше ви-
сока, едра и мургава, с големи ръце и крака. Направо грозна жена.
Тя наистина даде десет лева на Гошо за списанието, вечерта брат ѝ се прибра гузен,
после излязоха заедно с другия брат, Гергин, и изпиха парите.
Нора им даваше от левчетата, които бе спестила в „Мазното“, радваше се, че Гергин
се спаси само с бронхит, не разви бронхопневмония, макар слаб и блед, вървеше на
училище. Беше работлив, изхвърляше боклука от кафенетата по главната улица, кра-
деше тук-там желязо и винаги имаше пари. Георги не го биваше да краде, обикновено
го хващаха и го биеха, веднъж стоя в болница със счупена ключица. Учителката му по

101

математика ходеше да го наглежда в болницата – бездруго живеела наблизо, пък сино-
вете ѝ работели в Германия. Нора и майка ѝ се чувстваха неловко и се чудеха как да ѝ
благодарят.

– Запишете го в Математическата гимназия в Перник – каза Тороманова.
– Но... – Майката на Нора с хубавия глас, свободен като вятъра, не можа да каже
нищо.
– Има курс по математика към изчислителния център – за него е безплатен, като трето
дете. Малко ми е неудобно... от моите синове са останали здрави панталони и обувки,
просто им омаляха. Не зная, госпожо, дали не бихте ги взели за вашите момчета. Иска
ми се Георги да представя училището на олимпиадата по математика във Варна.
– Добре – каза майката на Нора. Нора знаеше, че нямат пари за път чак до Варна, но
можеха да продадат малкото телевизорче, така Георги щеше да отиде на олимпиада.
Е, хлапето не отиде на олимпиада, заедно с Гергин бяха продали панталоните и обув-
ките, които им даде госпожата по математика. Вечерта се прибраха пияни, люлеещи се
нестабилно по стълбите, и Нора си каза: „Господи, не постъпваш честно и не си прав“,
после отиде да се моли на Гроздан близнаците да метат неговото кафене за десет лева
на месец. Нора трябваше да направи нещо за Георги. Това слабовато момче на всяка
цена трябваше да остане в математиката.
...Някой блъскаше по вратата на апартамента с юмрук. Звънецът отдавна не работеше,
в коридора зад прага нямаше линолеум – когато братята ѝ се прибираха пияни, блъскаха
вратата, линолеумът се беше разлепил и един ден Нора го отряза с ножици да не пречи.
Единствено вечер, когато майка ѝ се върнеше съсипана от работата в баничарницата,
двамата ѝ синове заставаха пред нея и сядаха да вечерят заедно – всичките четирима.
– Какво ще става с математиката? – питаше майката на Нора и поглеждаше към Ге-
орги.
– Нищо – отвръщаше момчето. – Математиката не може да ме храни. Баща ни се оба-
дил на комшиите. Урежда да ни вземе с Гергин – ще чистим хотела и ще ти пращаме
пари. На теб и на кака.
– Госпожа Тороманова каза, че се справяш много добре, сине. Иска да ходиш на курс
към изчислителния център – безплатен е.
– Тя е луда – отсече Георги.
...Изглежда, човекът отвън бе загубил търпение, защото вратата се отвори и по ци-
мента в коридора се разнесе шляпане на мокри обувки. Някой крачеше свободно, сякаш
се намираше в тоалетната на собствения си дом.
– Има ли човек тука? – извика плътен мъжки глас. Нора не се обади, не се уплаши
въобще, просто грабна сатъра, който стоеше зад вратата на кухнята.
– Ало! Ей! Има ли хора тука?
Онова, което видя в коридора, накара Нора да изтърве сатъра. Едър, непознат мъж в
сини дочени дрехи стоеше в жилището ѝ, нарамил на гръб някаква свита и раздърпана
човешка фигура. По голия цимент на пода бяха накапали капки кръв, сините дочени
крачоли на непознатия бяха окървавени почти до коляното.
– Значи си тука – отбеляза мъжът и попита съвсем делово: – Къде да оставя тоя, че
има още един. Нора посочи мълчаливо одърчето в кухнята, където понякога спеше тя –
то бе покрито със стар, проскубан губер.
– Ще ти изцапа покривката – отчете безпристрастно мъжът. – Не че е особено чиста
де. Чакай ме тука, ще ида да донеса другия.

102

– Вторият беше Гергин, лицето му приличаше на пита слънчоглед, от която са излю-
щени семките – цялото в малки ранички, като че някой го бе дупчил с шило.

– Како – простена момчето. От устата му се проточи струйка кръв.
– Не се стряскай – заяви тихо мъжът. – Няма нищо счупено в него. Ребрата му са
здрави, кръвта е, тото си прехапа устата. Но на другия – не знам. Приготви къде да ос-
тавя брат му.
Нора влезе в хола – още когато баща им работеше, беше преградил пространството с
ламперия, лакирани, опушени дъски, върху които майка им слагаше саксии с разни
цветя. Като бяха по-малки, братята ѝ подреждаха там книгите и учебниците си, но сега
бяха нахвърляли по дъските безразборно дрехи, мръсни чорапи, фланелки, в другата,
тъмната страна на стаята беше широкото легло на майка ѝ и баща ѝ. Нора се запита къде
да заведе непознатия. В половината, където спяха момчетата, имаше двуетажни кревати,
но разхвърляните по пода дрехи стигаха до коляно. Срам я беше да въведе вътре непоз-
нат човек. И все пак, когато мъжът със синьото дочено палто дойде, нарамил Гергин на
гръб, Нора го въведе в частта зад ламперията.
– Извинявай, че те вкарвам тук, малко е разхвърляно – измърмори тя.
– Много е разхвърляно – обади се мъжът. – Внимавай, може да има пукнато ребро,
биха го с арматурно желязо.
– Кой ги би? – попита Нора.
– Как кой – хората на Арсениев. Хванали хлапетата да крадат желязо от склада.
– Ами ти какъв си? – попита Нора.
– Какво те интересува?
– Виждаш ми се много красив – огледа го нахално Нора.
– И аз съм от хората на Арсениев.
– Значи и ти ги би?
Мъжът не млъкна, не се смути, погледна я в очите – неговите бяха кафяви като на
куче – и отвърна съвсем спокойно:
– Да, и аз ги бих.
Нора замълча и продължи да го гледа нахално. Типът беше висок, слаб, с буйна тъмна
коса, която дори несресана изглеждаше красиво. Тя си представи изведнъж, че ще се
наложи да го изхвърли със сила от дома си, може би да го удари със сатърчето и да го
измъкне на стълбището. Щеше да ѝ бъде трудно.
– А защо донесе хлапетата дотук? – попита тя. Мъжът я погледна, без да чувства ни-
какво неудобство и съвсем спокойно ѝ отговори:
– Ами чакам да ми платиш някой и друг лев за добрината. Ако ги бях оставил в двора
навън при старото желязо, щяха да ги опикаят кучетата. Вали дъжд, грип има, можеше
да умрат.
– Колко пари искаш? – попита направо Нора.
– Петарка – рече мъжът. – Два и петдесет на човек.
Нора го огледа, наистина беше висок, но изглеждаше слаб. Можеше да го удари
здраво; дали онези типове от хайката му щяха да дойдат да го потърсят? Едва ли. Едва
ли, след като са пребили братята ѝ, сега пият някъде бира в евтина кръчма, може би в
„Мазното“.
– Има и нещо друго – каза мъжът. – Гроздан от „Мазното“ разправя, че си човек на
Арсениев... обаче нашият шеф ходил да пита и се говори, че не си никакъв човек на
Арсениев. Ако питаш мене, вземи се скрий някъде, щото Гроздан ще те разпори.
Нора мълчеше. Навън все така валеше мрачен дъжд, прозорците на отсрещните малки

103

блокчета светеха страхливо, в далечината Струма се пързаляше под железния мост и
бързаше да се измъкне колкото се може по-скоро в Гърция. Асфалтът с дупки и пукна-
тини лъщеше там, където уличните лампи не бяха счупени – сребърни морета асфалти-
ран дъжд, спускащ черните си пили над улицата в евтиния квартал на Перник.

– Ще ми помогнеш ли да измием момчетата? – попита Нора. – Сама съм, те са тежки
и не мога да ги повдигна.

Мъжът я погледна удивено, такъв въпрос с право му се стори съвсем налудничав.
– Да не си ненормална? – реагира подозрително той.
– Тука е такъв бардак, а ти си жена, не те ли е срам да живееш в такава дупка?
– А ти в каква дупка живееш? – сряза го Нора. – Сигурно майка ти пере униформата
на копой през ден, а чорапите – и сутрин, и вечер. Хайде, щом не помагаш, изчезвай.
– Слушай, ма, аз ти донесох тия нещастници у дома, иначе да са умрели досега. Ясно
ли ти е? Дай ми пет лева!
– Нямам пари – заяви Нора, без да го изпуска от очи.
– Пък и да имах, нямаше да ти дам.
Високият слаб мъж се наведе към Гергин, когото бе оставил на леглото на първия
етаж, дръпна го грубо, като че откъртва дъска от закован прозорец, и го нарами отново
на гръб.
– Щом нямаш пари, пак ще го изхвърля на двора заяви непознатият. – Разбра ли? Нека
го опикаят кучетата.
– Вземи си нещо от апартамента. – Нора посочи единствената саксия, останала от ня-
когашния стремеж на майка ѝ да облагороди интериора.
– Ти луда ли си? – ококори се високият. – Защо са ми изсъхнали китки на мене... Абе
вярно ли е, че си била любовница на Гроздан?
– Вярно е – отсече Нора.
– А вярно ли е, че си бременна и затова той те изхвърлил от „Мазното“?
– Ти си бил много любопитно момче – подхвърли Нора.
– Много ще патиш – констатира непознатият. – Дай петарка, хайде! – Все още не
беше свалил от гърба си тежкото дрипаво тяло на Гергин, от слънчогледовата пита на
лицето му се сцеждаха капчици кръв.
– Помогни ми да ги измием – повтори Нора.
– Много си нахална! – Главата на непознатия се обърна с носа към нея, но все пак той
се подчини. Отново постави по-едрия близнак на леглото на първия етаж и когато се
изправи, темето му се блъсна в дъските на горното легло. – Мама му стара, тука е тясно
като в зайчарник – благослови той и ритна с огромната си обувка купчина дрехи пред
себе си.
– Я по-кротко! – предупреди го Нора. – Всичко ще се срути, ако ритнеш още веднъж.
Тя потърси кафявите, кучешки очи на мъжа и го попита: – Как се казваш?
– Какво те интересува пък тебе? – изрепчи се той.
– Като спя с някого, винаги си записвам името му – отвърна Нора, без да го пог-
лежда. – Не съм те виждала в „Мазното“. Дръж каза тя и набута в ръката му парцал.
Всъщност не беше парцал, а парче от потник, който тя разкъса пред очите на непозна-
тия. – Попий кръвта от лицето му.
– Казвам се Петко – измърмори мъжът. – Но няма да бърша лицето на тая отрепка.
– Ако го наречеш още веднъж отрепка, ще те нарежа със сатъра! – Нора се изправи и
посочи малката брадвичка, с която в по-щедри времена разрязваха месото. Сега остри-
ето ѝ беше ръждясало, не бяха прибягвали до това сечиво поради липса на месо от...

104

Нора не помнеше откога.
След това тя отиде до банята – разбира се, че имаше режим на водата. Чешмата бе

пресъхнала, затова грабна тубата – една петнадесетлитрова туба – и след тежък слалом
я довлече до миндерчето в кухнята, където лежеше брат ѝ – младият обещаващ матема-
тик, с разкъсано мокро яке и подгизнал в кръв панталон.

– Како, боли – изплака момчето. Тя внимателно започна да измива лицето му, след
това се опита да смъкне панталона и изстина. Лявото коляно беше подуто, черно, ог-
ромно. Момчето стенеше тихо. – Како, боли – викаше от време на време то. – Много
боли. Много.

Нора изтича до непознатия мъж и каза:
– Кракът му е счупен.
– Я стига! – кресна мъжът, който въпреки всичко бе започнал да попива кръвта от
лицето и гърдите на Гергин.
– Кракът на другия в кухнята е счупен – извика Нора. – Ставай, ела, ще го занесеш до
автобусната спирка. Ще ми помогнеш да го кача на рейса до болницата.
– Ти си луда – викна мъжът и хвърли парцала на пода. – Откъде накъде ще го нося
аз?
– Нали си човек – прекъсна го Нора. – Кракът му е счупен.
– Ако много дрънкаш, и твоят крак ще е счупен – отговори спокойно мъжът. – Ще
взема телевизорчето. – Паяците в погледа му изплетоха мрежа по цялата стая и единст-
веното ценно нещо, което уловиха, бе черно-бялото телевизорче, след продажбата на
което Георги трябваше да отиде на олимпиада по математика. – Взимам ти телевизора
и ще отнеса тая отрепка до автобусната спирка. И другия мога да занеса, ако искаш, но
ще взема будилника. Ей тоя, на масата. Ще взема и... и... и... – Той не можа да си хареса
нищо и просто за да не остане с пръст в уста, заяви: – И тая малката възглавничка в
ъгъла. Бродираната.
Гергин, близнакът, който не разбираше нищичко от математика, въпреки че бе отекъл
и черен почти навсякъде от боя, макар че плюеше кръв, каза:
– Како, мене не ме боли, водете в болницата само Георги. – Нора го изгледа, видя в
зелените му, хитри очи някаква сянка. Цялата хитрост се беше изпарила, но тя нищо не
каза. – Тоя будилник ни е от дядо – каза момчето и изплю кръвта на пода, направо върху
килима, който някога беше персийски, а сега бе протрит, обезцветен и съвсем без ни-
каква родина.
След малко пред блока, под дъжда, в менгемето на априлския вятър, двамата тръгнаха
един след друг – високият мъж с дочено палто, наметнал на гръб момчето с увиснал,
смазан крак, и Нора, опитваща се да прикрие с чадъра малкия си брат.
– Значи вярно си бременна от Гроздан? – измърмори дългият в дъжда, който нищо не
му отговори. – Слушай – продължи той, – дай ми ключа от вас, ти ще ходиш с дребния
в болницата, а аз ще се върна да си взема телевизорчето.
Нора отново не отговори.
– Дай ми ключа! – повтори дългият, превит като родилка. Дъждът се напои с тихите
стонове на Георги и шума от мокрите им стъпки по тротоара. Тя отново не отговори,
високият мъж рязко се наведе и остави момчето на земята. Нора нищо не каза, просто
се наведе, хвана Георги и го надигна. Брат ѝ тежеше. Макар и дребничък, едва успя да
го помръдне от земята. „Боли! Боли! – викаше на къси промеждутъци той. – Како, дай
му ключа, нека си вземе телевизорчето.“

105

Синьото дочено палто на непознатия се беше намокрило и висеше унило върху раме-
нете му, крачолите на панталоните му, мокри, къси, бяха полепнали по краката му.

– Ти не ми даде пет лева – напомни той, думите му се разтвориха в дъжда и малко
след това небето стана кисело. Нора не отговори, вече бе вдигнала Георги на рамо, опита
се да направи крачка, политна на една страна, подхлъзна се, но успя да запази равнове-
сие. Направи втора крачка, кракът на момчето се удари в тротоара, то изстена: „Како,
дай му телевизорчето! Дай му го! Дай му го!“

Нора не каза нищо. Тя се изправи и полека, крачка след крачка, тръгна към спирката,
която се беше разтопила в дъжда и силуетът ѝ приличаше на някаква тайнствена, недос-
тижима галактика в мрака. Изведнъж мъжът я настигна, хвана момчето под мишниците
и го сложи да седне на земята, после, без да говори, го нарами с лекота, сякаш хвърляше
зад гърба си лопата пясък.

– Ти си звяр – каза мъжът.
– Няма да ти дам телевизорчето – озъби се Нора.
– Няма да ти дам пет лева. Запомни. До края на седмицата ще те срещна някъде и ще
те пречукам. Помни ми думата – днеска е сряда. До неделя няма да си цял.
Тънкият, висок мъж не каза нищо. Плю, но дъждът бързо отнесе слюнката му от плоч-
ките на тротоара, после стисна с една ръка Георги, който вече бе престанал да стене,
другата ръка на мъжа потъна в джоба на доченото палто, мокро като войнишка палатка
в дъжда. Не намери нищо там и разрови джоба на панталона. Измъкна отвътре някаква
свита на четири банкнота и я размаха в тъмното.
– Давам петарка да легнеш с мене – каза той и вдигна парите към Нора. Тя не отго-
вори. – Няма да ти взимам телевизорчето и давам петарка отгоре. Сигурно съм луд.
– Не си луд – обади се Нора. – Аз съм много хубава, а ти не си сляп.
– Дай му телевизорчето, како, да ходи по-бързо – проплака Георги. – Боли ме. Много
ме боли.
– Два месеца не съм бил с жена – измърмори високият на дъжда и на хлапето, което
стенеше на гърба му.
– Ще ми помогнеш да изчистим у нас – каза Нора и го хвана за рамото. – Ще изчистим
у нас и тогава ще бъдеш с жена. И то каква.
Край тях мина някаква кола, гумите ѝ разрязаха мократа лента на магистралата и ги
окъпаха с вода. Но Нора не я беше страх. Беше мокра до кости. Знаеше, че в десет и
половина майка ѝ ще се прибере у дома. Може би вече се беше прибрала и бе видяла
Гергин на леглото, кръвта върху безцветния персийски килим, мръсните следи от ог-
ромните обувки на високия.
Тази вечер Нора не ѝ беше оставила топла храна върху котлона. Тази вечер майка ѝ
щеше да похапне от баничките, които пъхаше в найлонов плик под комбинезона си.
Така ги измъкваше изпод носа на арабина. Арабинът беше свестен човек, но едва ли
щеше да ѝ позволи да го граби така. Със сигурност щеше да я уволни, ако я хванеше.
Майката на Нора понякога вечер казваше добра дума за него, а след това разпределяше
баничките между децата си и тихо, седнала на миндера с проскубания губер, ги гледаше
как ядат.
– Къде живееш? – обърна се Нора към мъжа, който вече беше стигнал до автобусната
спирка. Защото в нас не можеш да дойдеш, след като прегледат Георги в болницата.
Майка ми се прибира от София.
– Аз мислех във вас – каза мъжът и я погледна.
– Не те бива много в мисленето – прекъсна го Нора.

106

– Боли ме, како! Много ме боли! – Викът на момчето заглуши грохота от гръмотеви-
цата, която се изсипа от черната каросерия на облаците. – Много ме боли, много!

– Два месеца не съм бил с жена – измърмори високият, откопча едната си ръка от
момчето и я протегна към мокрото поло на Нора.

– Не – сряза го тя. – Още не си го отнесъл до болницата. – Дай ми петарката – добави
тя и прибра мократа банкнота в палтото си.

В този момент беше забравила за човешкия зародиш, който се хранеше от нейната
кръв и дишаше нейния въздух, макар че сега сигурно не приличаше на човек, а по-скоро
на попова лъжичка.

***

Беше направо нелепо – да се измъквам от собствената си къща, усмихвайки се гузно
на бодигардовете, които в друг случай се изпъваха пред мен и лицата им, гладко обръс-
нати, сияеха предано като коледни елхи. Още по-удивени изглеждаха, когато ги осво-
бодих с леко движение на тлъстата си китка.

– Но, госпожо... – подхвана плахо най-интелигентният от тях, търкаляйки отделните
звукове на думите по склона на страха планина от страх, който той изпитваше от мен. –
Сама р... разпоредихте да... да не ви позволяваме да се движите без охрана в града. –
Гласът му буквално се разпадна на гласни струни и покорни съгласни звукове, но човек
не бива да позволява волности на подчинените си, защото просто някой ден може да се
окаже малко застрелян в тила.

– Господин Стоименов! – Винаги разговарям с подчинените си на фамилия, използ-
вайки учтивата форма, което окончателно доубива желанието им да разсъждават в мое
присъствие. – Никога не съм ви молила да правите коментари върху поведението ми.

– Но...
– След три минути искам колата ми да бъде паркирана на главния изход. И още
нещо – тук позволявам на гласа си да се полюлее във въздуха. Виждам как лицето на
най-интелигентния бодигард полека добива очертанията на счупен крайник, който впос-
ледствие е излекуван зле. – Ако, господин Стоименов, не желаете повече да работите за
мене, можете да си подадете молба за напускане още сега.
– Но, госпожо...
– Искам колата си след три минути – повторих аз. Моят кокетен ситроен ивнинг, не
по-голям по размери от кутия за обувки, се появи пред портала на дванадесетата се-
кунда, откакто предложих на интелигентния млад мъж да подаде молбата си за напус-
кане. Освен това интелектуалната му физиономия с цялата възможна преданост в София
се обърна към мен, разливайки езера искреност в нозете ми.
– Госпожо! – Гласните струни на младия господин тръгнаха внимателно към мен. –
Госпожо, искам да ви се извиня... – В такива случаи баща ми е казвал да оставя човека
срещу мен да „осмисли положението“ и ако нервната му система е достатъчно стабилна,
може да го осмисля, без да се плаче пред очите ми.
– Какво имате да ми кажете, Стоименов? – напомних му аз. Той, разбира се, не беше
осмислил достатъчно положението, но бързах.
– Съжалявам за забележката, дето... за забележката, която... – омота се фатално той.
Бях чувала, че като бодигард на майка ми се ползвал със силното ѝ покровителство; тя
често споделяше възхищението си от божествения му интелект. Водеше го на опера, на

107

премиери на прочути театрални постановки, като за целта му беше закупила скъп кос-
тюм и подобаващи обувки с парите на баща ми. Не съм сигурна дали е поддържала по-
гореща връзка с него, но ми беше известно, че високият 185 см (такъв беше стандартът,
поставен от мама, по-ниските мъже тя приемаше за силно комплексирани, с нисък дух
и преданост, недостойни да защитават тялото ѝ) – та този божествен интелект притежа-
ваше същия ситроен ивнинг като мен. Докато баща ми беше жив, мама веднъж бурно
сподели възхищението си от марката „Ситроен“ и седмица след това бляскавият инте-
лект вече караше такава кола.

– Никога повече няма да обсъждам намеренията ви, госпожо – заяви интелигентният
бодигард. – Бих желал... – Не му дадох знак, че може да продължи и челюстта му увисна
преди края на думата. Трябваше да разбере, че аз не съм мама, тоест, че му е разрешено
да разговаря с мен само когато аз имах желание за това. – Госпожо... – Гласните му
струни отново започнаха мъчителния танц по билото на страха. – Не бих желал да по-
давам молба за напускане.

– Значи желаете да работите за мен и в бъдеще? – попитах аз.
– Да, желая да работя за вас в бъдеще.
– Знаете, че не съм омъжена – подхвърлих аз. – Защо се обръщате към мен с „гос-
пожо“, а не с „госпожице“?
– Ами... защото... – Силите му стигнаха дотук, след което звуците от отговора се раз-
твориха в околното пространство.
– Майка ми ви викаше всяка сряда в седем – продължих аз, без да снемам очи от ли-
цето, което по цвят и одухотвореност приличаше на циментов панел. – Не искам да ви
питам как сте запълвали времето си, докато посещавахте мама в сряда.
– Ами... ходехме на опера... на театрални представления... – Гласът му, макар дебел и
плътен, заподскача по бързеите на заплетеното обяснение, на места губейки звучността
си до шепот. Тази красива моя майка. Тя наистина умееше да установява невероятен
контакт с хората, в резултат на което, освен че посещаваше оперни представления, по-
даряваше ситроен ивнинг на интелигентния си бодигард. Разбира се, сега можех да си
купя лимузина, можех да си купя хеликоптер, дори подводница, но обичах смачканата
кутия за обувки „Ситроен Ивнинг“. Освен това смятах да си купя за сто-двеста лева
някое старо раздрънкано возило. Така целият град нямаше да разбира накъде поемам в
някой неопределен час от денонощието, както днес например.
– Кои опери гледахте? – обърнах тлъстата си брадичка към него аз.
– Ами... – Това беше отговорът, който младият мъж успя да извлече от необятния свят
на операта.
– Бихте ли искали да продължите традицията на оперната сряда от деветнадесет часа
с мен? – попитах от упор и без никакво колебание.
Лицето му трепна – дали го заболя внезапно някой мъдрец, или си помисли, че е чу-
довищно да го изнудват по този начин, но кожата му започна да се излющва от притес-
нение. Първо епидермисът, после останалите слоеве, чиито имена не ми бяха известни,
докато ми се стори, че от това момче останаха само голи черепни кости.
– Аз... Но аз съм сгоден, госпожо – каза тихо бодигардът, без да ме поглежда.
– Аз също съм сгодена – уведомих го аз. – Познавате господин Галентин Танев, нали?
Той е моят годеник.
– Да, госпожо – отвърнаха гласните струни на 185-сантиметровия левент, покланяйки
се до пода пред мен.
– Какво означава вашето „да“ – засякох го в движение аз. – Че ще дойдете в сряда в

108

19 часа при мен, или че познавате годеника ми Галентин Танев?
– Че ще дойда при вас в сряда в 19, госпожо – отговори той, без да ме поглежда, тол-

кова тихо, че го помолих да повтори твърдението си още веднъж.
– Ще дойда при вас в 19 часа – заяви по-решително бодигардът Стоименов. – Да, гос-

пожо, ще дойда.
– Познавате ли Галентин? – продължих аз.
– Да, госпожо. Познавам го.
– Мислите ли, че той ще бъде добър съпруг, или просто се жени за мен заради парите

ми? Моля, погледнете ме в очите! – Той вдигна клепачи и разкри пред погледа ми своя
поглед – особена смес от наглост и неудържимо любопитство, скрепени чрез някакво
лепкаво вещество. Очи, които веднага навяваха мисли за причудливи морски миди, ко-
ито бързо се затварят, усещайки накъде е насочено течението на разговора. – Е, как мис-
лите?

– Ами как да ви кажа... – Това беше интелигентният му отговор, след което клепачите
отново скриха лепкавото вещество на погледа под черупките си и след секунда го раз-
мазаха по пода.

– Мислите, че се жени за парите ми, нали? – прошепнах тихо аз.
– Не, госпожо – измънка неубедително той.
– Защо не? Защо? Нима мислите, че съм привлекателна?
Последва пауза в нашия диалог, която застла цялото помещение с тягостна тишина.
– Да, госпожо – отвърна бодигардът. – Смятам, че сте привлекателна.
– В такъв случай ще има с какво да се занимаваме в сряда след 19 часа – казах нагло
аз.
Бодигардът не отговори, кимна с глава. Никога не съм приемала кимването с глава
като достатъчно съдържателен отговор – особено от човек, който получава заплатата си
от мен.
– Стоименов – подех спокойно, – надявам се в бъдеще, когато се налага да разгова-
ряте с мен, да използвате членоразделна реч – никакви знаци с ръце, глава и прочее
части на тялото. Те са недопустими в нормалното човешко общуване.
– Да, госпожо – отвърна протоколно той. Може би му бе мъчно за времето, когато
ходеше на кафе с баща ми и се напиваха заедно. Имам бегли спомени за дните, когато
баща ми назначаваше специален човек, който разкарваше пияните до безпаметност не-
гови най-доверени служители по домовете. Собственият ми баща ги поеше с най-доб-
рото уиски в града и те се стремяха да поемат колкото се може повече от скъпоценната
течност в червата си. Баща ми го застреляха; може би ако пазачите му си гледаха по-
добре работата, все още щеше да крачи по мръсните улици на нашия град и да се оп-
лаква от болния си стомах. Аз бях взела мерки подобно нещо да не се случва с мен.
Излязох от къщата – едно от жилищата на баща ми в алпийски стил, най-скромното,
с малък басейн в двора, в което по-рано бе настанил един от своите приятели и не му
вземаше никакъв наем. Приятелят организираше мощни запои шест пъти в седмицата и
не само просторните мазета, в които бе разположено пералното помещение, сушилнята
за дрехи, но и две от стаите на първия етаж бяха пълни до мивките с празни бутилки.
Разбира се, този приятел бе изхвърлен от къщата два часа след погребението на баща
ми. Когато ме видеше в джипа, хвърляше люти закани и правеше неприлични движения
след мощната кола. Целият град бе пламнал от приказките му как ще счупи дебелата ми
глава и как ще топи лойта ми в някакво ръждиво корито. Трябва да призная, че злобата
му ме забавляваше. Бях му изпратила писмо, в което му давах право да ме ругае до 23

109

април – това е датата, когато през 1616 година умира Шекспир. След това моите инте-
лигентни служители щяха да открият съдебен иск срещу него и можеше като нищо да
отнесе няколко години в някой китен роден затвор. Днес беше 17 април – можеше да
прави мръсните си движения след моя джип още една седмица.

Разположих се пред волана на ситроен ивнинг, в чиито седалки потънах сред нежно
скърцане и тихия ужас на моите бодигардове. Четиримата се поклониха, преди да из-
ляза, един, най-раболепният, побърза да затегне предпазния ми колан, при което движе-
ние почти легна на гърдите ми.

– Извинете, госпожо – сети се накрая той.
– Няма защо, беше ми приятно – отвърнах нагло аз. Не зная откъде, може би собстве-
ната ми майка и нейният все още настоящ съпруг д-р Хранов разпространяваха избрани
легенди в градчето за мен. Че съм разпътен изверг, чието единствено удоволствие е да
малтретира подчинените си по всякакъв, включително и най-вече по сексуално унизи-
телен начин; че купувам на безценица апартаменти и имоти от отчаяни хора, които из-
хвърлям на улицата, че баща ми – макар отвратителен, неграмотен и нагъл, е бил далеч
по-човечен и доблестен от мен. В мен нямало нищо човешко, защото съм била прека-
лено уродлива – уви, не само физически. Комбинацията от пари и комплекс за малоцен-
ност поради затлъстялото ми тяло била най-отчайващото зло, сполетяло многострадал-
ния ни град. Е, стараех се да оправдавам очакванията на обществеността.
Истината беше, че въобще не малтретирах никого, най-вече сексуално. Пък и кой ис-
каше да купува имоти в този град, където въглищата отдавна съществуваха само в па-
метта на все още живите старци миньори, които не можеха да си купят и кисело мляко
с пенсиите си. Една трета от блоковете стърчаха с празни апартаменти, с избити стъкла,
изкъртени врати на входовете и черни преспи от слънчогледови люспи по площадките
около тях. Земята, пълна с най-разнообразни отрови от киселинните дъждове, раждаше
единствено картофи с големината на бирени капачки. Защо ми беше да купувам имоти
тук? Тук никой не купуваше, всички продаваха и тичаха на работа в Гърция, Испания,
Израел, Канада, едно-две семейства вече се бяха изселили дори в Хонконг.
Ситроенът ме заведе до малък гараж в каменната кариера. Там имах стар очукан тра-
бант, който въпреки смачкания си вид палеше със забележителен ентусиазъм. С него
отивах на среща при Симо. Един от прозорците на трабанта беше избит, върху капака,
скриващ двигателя му, бяха изписани четири имена на жени и мъже, свързани с удиви-
телно голямо по размери разбито сърце. Едната врата беше взета от друго злощастно
возило – нима някой можеше да предположи, че в такава автомобилна отрепка се вози
дъщерята на застреляния – вечна му памет! – Райко Кръвта, една от най-богатите нас-
леднички в Западна България? Че тази дама, макар и дебела, макар да седеше върху
специален стол, скриващ тлъстините около кръста, отива на среща със Симо – някакъв
дрипльо, който си няма покрив над главата, няма дори слипове, а обува старите си дънки
на голо. Симо, който няма чекова книжка, няма GSM, няма паста за зъби и личен лекар,
живее при женените си сестри, чиито деца са общо дванайсет. Симо, дето хранеше хла-
петата на сестрите си, не завърташе и пет стотинки в джоба, а вечер, взел парите, след
като е разтоварил седем вагона с мрамор на гара Перник, отива с пълна торба хляб,
вафли, евтини кренвирши и ги изсипва на едно легло. Той не яде, а гледа как тия деца
нагъват и усмивката му стига от хоризонта до втория по височина рид на Витоша. Една
мургава усмивка на мършавото, красиво лице.
Струма прави малък завой зад бившия металургичен комбинат, който сега не работи
и само старите, бездейни комини подсказват, че някога тук хората са вадели хляб и са

110

получавали заплати. Керемидите от покривите на цеховете са разграбени, дъските също,
находчиви люде бяха започнали да измъкват и тухлите – по пет-шест тухли в раницата
на гърба всеки ден, и можеш да си иззидаш кокошарник или дори малък гараж за авто-
мобила, закупен от гробището за стари коли в квартал „Изток“. Но всичко това спря
след смъртта на баща ми. Моите служители по охраната сложиха точка на тази крадлива
епопея. Мисля си, че е изгодно да се купи този мъртъв комбинат. Вероятно трябва да
изчакам малко, докато се омъжа за Галентин, после заедно ще обсъдим съживяването
на динозавъра, който някога изхранваше града, като същевременно го убиваше с гъст,
лилав пушек, оставяше Струма без риба, жаби и водорасли и бе преобразил земята под
панелните блокове в кисела тиня и напукан асфалт. Преди няколко години, когато не
бяхме толкова богати и баща ми ме водеше в гората, виждах, че гъбите растат огромни
с еднакъв белезникавожълт цвят, а млякото на кравите от околните села беше горчиво
на вкус. Баща ми го пиеше и не се страхуваше, че ще се разболее от рак, мама си купу-
ваше мляко от Гърция.

Баща ми не се разболя от рак, просто го застреляха.
На мястото, където Струма прави завой, заобикаляйки мъртвия комбинат, стърчи
една пуста постройка. Какво е било тук, може би трафопост, къща на пазачите от дните,
когато комбинатът бълваше стотици тонове скъпоструваща стомана, произвеждана по
методи от деветнадесети век, а може би е било някакъв химически отдел или лаборато-
рия, защото от време на време Симо ми показваше разни колби, които бе изплакнал в
съмнително чистата вода на реката и ги пълнеше с ракия менте. Не зная какво бе имало
преди години в тази постройка, но там се срещахме със Симо сега.
Керемидите ѝ бяха откраднати до една, черчеветата и прозорците също, някои люде
бяха правили опити да откъртят и панелите, но не успяваха, защото стените бяха укре-
пени с дебели железни пръти. Всичко, което можеше да се открадне, бе вече задигнато,
но Симо, горд с тази къща, която приемаше за своя собственост, ме уверяваше: „Моне,
тука ще си живеем с тебе като император и императорка, казвам ти.“ В едно от помеще-
нията вместо покрив бе поставена голяма циментова панела, имаше малко прозорче,
обърнато към Струма, и няколко върби ветерани, чиито тънки клончета се пъхаха през
прозорчето направо в стаята. Тук дъждът не можеше да стигне до мен, тук, със собстве-
ните си пари, вместо да занесе евтини кренвирши на децата на сестрите си, Симо бе
купил на старо ръждясал железен креват с пружина, върху която нямаше дюшек, а вър-
бови клони. Всеки път, когато отивах при Симо, очаквах да сложи върху пружината
някаква дреха или старо одеяло, но той нямаше и донасяше още върбови клони, после
цяла седмица миришех на върбови листа. Беше хубаво, наистина. Понякога Симо хва-
щаше голямото ми лице в черните си ръце и шепнеше:
– Моне, ела до прозореца.
Не ме пускаше да отивам сама, ходеше, залепнал със сто градуса температура след
мен, и когато бузите му почти докоснеха тънките клонки на върбите, се вглеждаше в
лицето ми.
– Много си хубава, Моне – бъбреше той. – Дай да те погледам още малко. Ти си като
оня бел мрамор, дето го стоварвам на гарата, най-белия мрамор, Моне, честно ти казвам!
Абе какъв ти бел мрамор. Той не струва пет лева пред тебе!
След това се любехме на кушетката без дюшек върху върбовите клони, на пода без
върбови клони, защото Симо нямаше време да открадне платнище, и преди да заспи,
мърмореше: – „Страх ме е да не те превземе някой от мене... направо не могат да повяр-
ват, че си имам такова гадже. Аз не съм луд да те показвам – скрито млеко котка не го

111

лочи, ама все някога трябва да те покажа...“
Веднъж през април валеше дъжд, беше Великден, пък го обърна на сняг, затова оти-

дох с трабантчето до завоя на Струма. Симо видя колата и каза: „Слушай, Моне, дай да
я фърлиме тая таратайка в реката, щото ще катастрофираш... Ако искаш, дай аз ще я
набутам в реката, па след няколко месеца ще си купиме един москвич – по 90 лева вър-
вят в Мошино...“

Сега пак идех с трабантчето при къщата от панели с окрадения покрив. Обикновено
отивах по-рано, обичах тишината около Струма, водата, която бягаше под върбите и не
остаряваше, дъжда, който валеше върху циментовата панела и бе прохладно. Понякога
запалвах огън в огнището между два камъка, които бе довлякъл Симо, и се топлех на
пламъците. Никога като дете не ме бяха извеждали край Струма. Мама и аз отивахме на
красиви курорти, с нас имаше винаги няколко нейни обожатели, с които тя разговаряше,
окъпана в опиянените им погледи, аз стоях сама пред телевизора и заспивах. Другите
деца си играеха с топка, но аз бях прекалено тежка за това, седях на някоя пейка под
огромната си капела и гледах през две-три минути колко е часът, надявайки се да за-
почне някое детско филмче или някой от мамините обожатели да ми прочете приказка.
Сега стоях до реката в тази дупка с върбите, промъкнали се през прозореца, с мириса от
мокрите дървета и студената пружина на леглото.

Този път Симо дойде с чадър – наистина стар, черен чадър, с две счупени ребра, както
винаги по фланелка с къс ръкав, въпреки че отново валеше. Но каква фланелка! Беше
жълта, голяма и чиста, сияеше като къс самородно злато на кльощавия му гръб. Не беше
облечен в дънките, срязани малко под колената, а носеше нови черни кадифени панта-
лони, напръскани почти до бедрата с гъсти пръски кал. Направих движение да смъкна
евтината рокля, която винаги обличах, идвайки при него, най-евтиния парцал, който
криех в коша за стари обувки у нас.

– Нема време, Моне – измърмори Симо. – Чакат ни.
– Къде ни чакат?
– Нема време – повтори той, но взе да сваля черния колан от кадифените панталони. –
Нема време! Язък! Абе ще почакат още половин час.
Изведнъж си помислих за златната фланелка. Ръждата от кревата без дюшек я изцапа;
помислих си за новите, но вече кални кадифени панталони, които лежаха на пода. По-
мислих си за дъжда навън, за Струма и моето водно легло, в което обичах да спя – вечер
от 21 сутрин до 6 часа. После престанах да мисля, защото беше хубаво, защото валеше
дъжд и Симо беше до мен заедно със Струма, водата и небето, ръждивата кушетка, дю-
шека и студеното лято.
– Слушай, чакат ни... – обади се по едно време Симо.
– Ама ако искаш, може да закъснеем още един час.
– Кой ни чака?
– Сестрите ми и мъжете им. Братовчедите и жените им и всички хлапета. Искат да те
видят, Моне... – Въздухът се втвърди изведнъж. Трябваше да се измъкна някак си. – Не
се плаши бе, момиче – продължи Симо. – Няма страшно. После огромната му усмивка
отново превърна лицето му в изгрев, в зелен рид на Витоша и щедър дъжд с много бели
облаци и слънце, в което плувах като малка, щастлива треска. – Слушай, момиче, те
вече са те виждали. С трабантчето, запрашила си някъде към Бучино. – Изведнъж си
спомних: каменната кариера, където баща ми добиваше мрамор и където криех подоз-
рителното возило, се намираше над Бучино. Огромна рана в склона на планината, в ко-
ято паркирах джипа си. Припомних си – веднъж след мен и трабантчето като орляк

112

врани тичаше цяла сюрия циганчета. Страхувах се да не прегазя някое, затова взех шепа
стотинки – това е принцип на баща ми: „Моне, винаги имай стотинки за просяците, мо-
ето момиче, защото и те са хора, макар и по-зле облечени от тебе.“ Та хвърлих шепа
стотинки на тия циганчета и те престанаха да тичат като смахнати след мене.

– Хлапетата много те обичат – ухили се Симо. – Ама много ти казвам. Казаха, че ще
ти измият трабантелата, ако им дадеш да се повозят по черните пътища. Пък и да не им
дадеш, пак ще го измият, щото нали ще ми станеш жена. – Той се усмихваше щастливо,
забил брадичка между гърдите ми, сякаш на всяка цена искаше да издълбае кладенец до
потъналите в лой мои ребра. – Много е хубава кака Монето – разправят хлапетата. Бяла
като козунак, а очите ѝ – зелени като ей тия върби покрай Струма. Разбираш ли, Моне –
ти си най-хубавото момиче в цялата ми рода!

– Аз... – Трябваше да му кажа, че не мога да отида при сестрите му и при мъжете им,
при братовчедите, техните момичета, при майка му, но за минута исках да се почувствам
като най-хубавото момиче в цялата му рода.

– Знаеш ли, аз на Фатма... нали помниш коя е Фатма? Наташка бе, дето ни запозна.
Аз цял етаж ѝ иззидах ей така без нищо. Щото ме запозна с тебе! И тя ни е гостенка
купили сме 25 кила ракия и 10 шишета водка и бира. Цялата заплата дадох за бира,
Моне, ама хич не ми е жал. Искам да изкъпя народа в бира, разбираш ли? Ти го заслу-
жаваш, а на децата купих – на всяко момиче – по една шнола – ама хубава ти казвам, не
от 25 стотинки, ами от лев и двайсет! А на момчетата – по едно ножче. Разбираш ли
само как те чакат.

Лицето му светеше – къс самородно злато в дъжда, най-хубавото злато, дето Струма
е изкопала от изворите си във Витоша. Зъбите му блестяха, сърцето му блестеше с тях,
радостно сърце, най-лекото сърце на човек, който исках да бъде щастлив. Наистина го
исках. Вечерта трябваше да присъствам на прием с Галентин – важен прием, на който
той щеше да ме запознае със своя съдружник, с когото бяха решили да завладеят Юго-
западна България, напивайки я до козирката с евтин алкохол. Бизнесът с алкохол беше
най-старата любов на моя баща. Смятах, че аз също можех да участвам в този процес;
обичах да покорявам. Особено обичах да завладявам Галентин, наблюдавайки как пог-
ледът му омеква, как очите придобиват формата на преоценена стока в евтин магазин.
Представях си как неговия велик съдружник от елита се превръща в преоценена стока
под тежкия ми крак и предвкусвах удоволствието. Приживе баща ми често бе казвал:
„Нищо не може да се сравни с покорството на врага, момичето ми, то е най-вкусното
нещо на света.“

– Направо ме побъркваш, Моне – прошепна Симо. Не исках да го виждам покорен и
кротък, не можех да си представя мургавото му лице покорно. Симо никога нямаше да
стане преоценена стока в евтин магазин. Нямаше да го позволя.

– Обичам те – измърморих. За пръв път казвах подобно нещо; беше ми известно, че
любовта е измислица на мъжете, копнеещи за портмонетата на богатите наследнички,
но между мен и Симо нямаше портмонета и сметки. Между мен и Симо нямаше пари.
Той лежеше гол върху разбития циментов под на долнопробната барака и ме беше страх
да не се разболее от бронхопневмония. Усещах го как изстива. Никога не ме е било
страх за някой човек досега, – Обичам те! – повторих още веднъж.

– Знам бе, момиче. То ти личи от двайсет и два километра – ухили се той. – Хайде да
тръгваме. На народа му е писнало да ни чака.

Усмивката му ме обичаше, кожата му ме обичаше, сърцето му, блеснало в най-дъж-

113

довния следобед, най-самородното златно сърце, което Струма беше изкопала от изво-
рите си във Витоша, ме обичаха и не можеха да живеят без мене нито секунда. Къде ти
секунда, въобще не можеха да живеят без мене. Това си беше ясно. Исках да си стоя в
тая скапана барака от студени панели цял век. Исках Симо. Но казах:

– Не мога да дойда сега при роднините ти, Симо.

***

– Може би госпожа Арсениева вече ти е казвала, че си много хубава. – Д. не потръпна.
Отдавна беше прогонила този навик, матовото ѝ лице остана неподвижно. Подобни въп-
роси не можеха да го запалят, както не запалиха и угасената матова лампа на масата в
скъпия ресторант. Тъмните ѝ очи не реагираха на забележката. Д. кимна леко с глава. –
Значи ти го е казвала? – задълба гласът, чието равнодушие съвсем леко се отмести и
направи място на тънка струйка любопитство, но Д. не отговори. Равнодушието в гласа
на високия, русокос мъж отново зае мястото си. Мъжът в никакъв случай не беше заин-
тригуван; такива хора се заинтригуваха единствено от куршум в малкия мозък. Той при-
личаше на викинг – с хладни синкаво-сиви очи, очи, които можеха да изглеждат дори
безцветни. На такива очи всичко им беше известно, те знаеха онова, което си струваше
да се знае, погледът им беше с високото качество на минералната вода „Виши“, която
се излива от благородното гърло на скъпата синкава бутилка и може да попадне единс-
твено в някоя благородна уста. Устата на Д. не беше благородна. Д. погълна парчето
змиорка със сос по аквитански, която викингът беше поръчал, без да бърза. Преди да
дойде на среща с него в ресторанта, беше изяла един геврек; не желаеше да изглежда
лакома и да се нахвърли върху гозбата. – Всъщност – продължи мъжът – баща ми ще
покани майка ти да живее при него и аз одобрявам това.

Д. кимна с глава. Г-н Спиридонов младши замълча. Ресторантът беше скъп и усещане
за благополучие и красота лъхаше дори от позлатените ръбове на масите. Цветята не
бяха изкуствени; недалеч от масата дискретно стоеше келнер, следейки с огромно вни-
мание всеки жест на двойката, но викингът го прогони с ръка и той отлетя – тромав
гларус, прегърнал таблата си като щит.

– Бях много заинтригуван – промърмори бавно мъжът, сякаш думите му бяха натова-
рени на вагони, които той трябваше да избута с голи ръце от гърлото си. – Бети Арсе-
ниева рядко одобрява някого, никога досега не се е случвало да използва суперлативи,
описвайки някоя личност пред публика. Но с тебе това се случи.

– Тя е изтънчена жена – отвърна стандартно Д. и отново се съсредоточи върху блю-
дото, от което змиорката я наблюдаваше с опечените си на скара очи.

– Майка ви също е изтънчена жена, макар че Бети не я харесва – подхвърли мъжът
без връзка с предишната си мисъл, фактът, че беше консултант на крупни търговски и
промишлени фирми, го бе научил да разделя разговора на два ръкава, като събеседникът
остава на пустия необитаем остров, заобиколен от непроходимата водна маса на смисъ-
ла, който Спиридонов младши влагаше във всяка своя дума. Д. вече беше свикнала с
този подход, тя привикваше бързо с всичко, а с което не можеше, просто го игнорираше
и лицето ѝ си оставаше угасена лампа, която човек не би забелязал в сумрака върху лук-
созната си маса в ресторанта. – Бети Арсениева каза, че има намерение да те вземе по
време на двумесечния си престой в Германия. Възнамерява да посетите Хановър, Бон,
Франкфурт на Майн. – След това равнодушният глас изреди обстойна информация за
тези градове, поставяйки особено ударение на големите фирми, в които господинът

114

беше работил по блестящ начин. – Но – вряза се изведнъж в океана в географско-ста-
тистическа информация някакъв неочакван подводен риф – господин Арсениев смята,
че ти действаш зле на съпругата му. – Викингът отново пусна двата ръкава на разговора
и направи безлюден остров, върху който Д. остана сама, заедно с панираната змиорка,
която едва ли можеше нещо да ѝ помогне. Но животът ѝ бездруго беше съвсем безлю-
ден остров, който тя обитаваше денонощно. – Интересно ми е как си влияела на госпожа
Арсениева – зная, че е възхитена от масажите ти. Правехте ли заедно нещо друго? -Не –
отвърна спокойно Д.

– Не ти вярвам – отвърна, без да влага особена страст викингът. Д. не се опита да го
уверява. Той я окъпа със скъпата минерална вода на погледа си и добави: – Знаеш ли,
Десислава, тази вечер ще те заведа в мезонета си в Драгалевци. Квартал Бояна е досадно
място за собствено жилище – имам къщичка там, но обикновено я посещавам с Елиза-
бет. Знаеш коя е Елизабет, нали?

– Да – отвърна тихо Д. Елизабет беше официалната годеница на Спиридонов млад-
ши – също консултантка на известни търговски и промишлени фирми, красива едрога-
баритна австрийка, чиято фотография викингът носеше в портфейла си. Беше направил
десетина копия и винаги разполагаше с усмивката на Елизабет, когато се чувстваше са-
мотен и когато трябваше да реши нещо важно – както подчертаваше той. – Сега ще оти-
дем в Драгалевци – повтори мисълта си консултантът. Момичетата от мимолетните поз-
нанства Спиридонов водеше в къщата си в Драгалевци. – Какво вино искаш да поръчаме
за вечерта?

– Тази вечер съм заета – отвърна Д.
– Заета? – повтори равнодушният глас още по-равнодушно от когато и да било. Този
глас бе толкова уверен в себе си, че дори не желаеше да стихва в края на изречението,
където би трябвало да има точка. Той просто вървеше по една звездна орбита от величие
и сила, където нямаше спирки на междуградски автобуси за простосмъртни.
– Ще ходя в „Пирогов“ – отвърна Д. – Една от моите приятелки се отрови.
– Майка ти спомена, че нямаш приятелки – отбеляза Спиридонов и отново насочи
безцветните си очи към нея. Това го умори и той продължи направо: – Вложих толкова
много средства в тази вечер. „Голдън Клуб“ не допуска всякакви клиенти и, честно ка-
зано, макар че е черна роклята ти... – Д. не се уплаши; специално за тази вечер беше
взела роклята под наем. Всъщност беше я предплатила за чак до десет часа на следващия
ден. Сексът със Спиридонов младши я оставяше изтощена и приятно сънлива в таксито
на път за университета, където отиваше направо на лекции. – И госпожа Арсениева ми
каза, че нямаш приятелки – продължи гласът, проблясвайки от своята звездна орбита.
– Нямам – потвърди Д. – В „Пирогов“ е един човек, който се чувства зле и ми се ще
да бъда при него тази нощ.
– А аз се надявах да бъдем заедно – заяви викингът, без да проличи, че наистина се е
надявал. – Всъщност инвестирах твърде много в тази вечер...
Д. не беше привикнала с неговите забележки за инвестициите – те бяха нещо непок-
латимо като Полярната звезда; Д. не можеше да свикне с тях и им обръщаше точно тол-
кова внимание, колкото на Полярната звезда.
– Всъщност поканих те в Драгалевци тъкмо защото Арсениев спомена, че си привли-
чала съпругата му. Надявах се, че между вас е имало контакт – бих го описал с прила-
гателното „необичаен“. Привличат ме всички необичайни неща. Връзката ми с Елизабет
е толкова банална, че едва ли би... Какво ли би казала Елизабет, ако видеше отнякъде с
кого се прибирам в Драгалевци тази вечер. Е, Драгалевци не е Бояна, но все пак...

115

– Знаеш ли, Виталий, връзката ти с Елизабет сигурно е важна за тебе – каза Д. – Но
тя едва ли представлява особен интерес за мен, въпреки инвестициите, които си напра-
вил тази вечер.

– Зная кой е човекът, който се чувства зле в „Пирогов“ – синът на д-р Методиева. –
Върху русата брада на викинга се появи категорична усмивка. – Младежът имал небла-
горазумието да види как се целуваме... и решил да се отрови, което си е негово право.

– Не се целувахме – прекъсна го Д. – Какво ли би казала Елизабет, ако ни види да се
целуваме? Просто се притискахме един към друг – всички го правят.

– Професор Методиева е фамилният лекар на Арсениева – ако не знаеш, в ръцете ѝ се
е родил Арсениев младши.

– Добри ръце – отбеляза тихо Д.
– Д-р Методиева ти е плащала месечна такса да се грижиш за сина ѝ – това е умна
идея. Аз имам една малка финансово-правна операция в Париж, майка ти ми каза, че си
спечелила някаква специализация в Сорбоната. Елизабет не може да ме придружи до-
там – какво ще кажеш да дойдеш с мен? френският ми не е така убедителен, както бих
желал, и с удоволствие ще ти плащам, ако освен всичко останало превеждаш за мен.
– Тази вечер ще отида в „Пирогов“ – каза Д.
– Добре. – Звездната орбита и гласът в нея продължиха най-спокойно напред. – Ще
го направим в колата. После ще те закарам в „Пирогов“. – Спиридонов младши направи
знак на келнера, който долетя с таблите и тефтерчето за записване – служител, чиято
бяла риза блестеше като фар в ресторанта сред океана доверие, благонадеждност и кра-
сота с естествени цветя, скъпите дамаски и елегантните дрехи на посетителите. – Какво
ще ни предложите за десерт? – След като келнерът си записа най-прилежно желанието
на господина и си отиде, Спиридонов додаде: – Но ако дойдеш с мен в Париж, няма да
отидеш в Германия. Гаден избор, нали?
– Какво ли би казала Елизабет, ако чуеше отговора ми? – промърмори Д. Гласът на
Спиридонов младши, който отначало ѝ приличаше на добре гледан елитен, безразличен
гръб, изведнъж придоби очертанията на съвсем човешки глас. Глас на човек, който иска
да спи с нея, докато Елизабет и нейната усмивка го наблюдават от цветната си фотогра-
фия. Елизабет, която бе идвала няколко пъти в София и заради нея Спиридонов, прос-
периращият консултант, бе направил „къщичката“ в Бояна. Да, Спиридонов обичаше
нетрадиционните неща, коли и жени и затова бе направил такава ценна инвестиция тази
вечер.
– Трябва да купиш някой апартамент, където ще водиш само мен – каза тихо Д. Тя
поначало не говореше високо, но думите ѝ накараха Спиридонов да се задави от собст-
вения си език.
– Къща за тебе? – Гласът му се сгромоляса от звездната орбита и потъна в елитното
червено вино. За тебе!
– Да – каза Д. – Госпожа Арсениева изпраща таксиметров шофьор да ме взема за ней-
ните масажи. И ако шофьорът не е обръснат добре, аз просто не тръгвам с него.
– Нима намекваш, че не съм обръснат добре? Или струвам колкото небръснатия так-
симетров шофьор на Арсениева? – Наболата от няколко дни брада на викинга се ус-
михна.
– Ще го направим в колата – каза тихо Д. и го погледна внимателно. Той не ѝ беше
клиент, не желаеше да масажира белия му гръб, ухаещ отдалеч на дезодорант, балсам и
мускус, което беше атестат за положението му в консултантската фирма. – След това
ще ме закараш при сина на професор Методиева.

116

– Как ще постъпиш с професор Методиева? – замисли се викингът. – И от нея ли ще
искаш специален апартамент, където можеш да се грижиш за сина ѝ след лекции?

– Тревожа се за него – каза Д. – Грижа ме е за него.
– А за мене грижа ли те е?
Д. го погледна; той не ѝ беше клиент и не беше необходимо да лъже.
– Ти си изтънчен, възпитан човек – все пак отвърна Д. Такива отговори получаваха
всичките ѝ клиенти, това беше сигурният път към следващ ангажимент с по-висок хо-
норар. Тя беше добра масажистка и клиентите го знаеха.
– Харесвам млади жени като тебе – усмихна се Спиридонов. – Жени, които умеят да
ценят онова, което им се предлага. – След това той взе ръката ѝ и съвсем неочаквано я
целуна. Устните му бяха леко влажни от виното, сякаш ги беше дезинфекцирал с па-
муче – според изискванията на професор Методиева. – Понякога ми се ще Елизабет да
беше поне малко като теб. С тебе човек може да мълчи. След това той внимателно
обърса ръка от бялата кенарена кърпа, която даваха на клиентите в ресторанта, още по-
внимателно остави лъжичката в чинийката с плодовата салата, после ръката му се скри
под скъпата брокатена покривка и се приземи върху коляното на Д. Това беше съвсем
излишно, като се вземе предвид фактът, че щяха да го направят в колата. – Дразня ли
те? – попита той.
– Не е необходимо да го правиш – отвърна съвсем спокойно Д.
– Когато миналия път Елизабет дойде в Бояна, докато бях с нея, мислех за теб – каза
внезапно Спиридонов младши. Д. си помисли, че се е напил. Това, разбира се, беше
съвсем невъзможно, защото той бе умерен във всичко – дори и по отношение на това
колко пъти я целуваше. Смяташе, че при повече целувки получава бръчки около устните
си. Устните му винаги бяха достатъчно влажни; той полагаше специални грижи да не
изсъхват и в устата ѝ оставаше дъх на приятен освежител за уста, който Спиридонов
включваше в инвестициите си за вечерта. Ръката му съвсем умерено опипа коляното ѝ,
което можеше да мине за джентълменски жест, и после се плъзна по бедрото, което вече
едва ли можеше да мине за такъв, но най-горещо стана, когато Спиридонов младши се
наведе над нея и прошепна: – Ще ми се краката на Елизабет да бяха като твоите.
Беше дъждовно и много студено навън, затова Спиридонов поръча такси. Не отидоха
в къщата му в Драгалевци, която Д. познаваше повърхностно – някаква твърде особена
постройка с модерна архитектура и голям зид около нея. Спиридонов накара таксито да
спре пред първия изискан хотел, който се изпречи на пътя им.
– Действаш ми особено – прошепна той дрезгаво. Дори шепотът му се носеше по звез-
дна орбита. – Направо ме подлудяваш.
– От виното е – обясни Д. – Пи много.
– Не пих. – Орбитата на гласа му и космосът около нея се врязаха в Д., но тя не се
страхуваше от космоса. – Ще ми се Елизабет да ми действаше така. Слушай... слушай,
какво ще кажеш да дойдеш с мене в Австрия? Искам да кажа – да поживееш там поло-
вин година? С Елизабет и баща ѝ се виждам в понеделник – другите дни ще бъда при
теб. Нищо няма да ти липсва, абсолютно нищо... – Ароматният антисептичен дезодо-
рант за уста се смеси с дъха на виното от устата му, докато я целуваше.
– Разбирам какво иска Арсениева – ти си я подлудила. Арсениева е кучка. Зарежи я.
Дъждът биеше стъклото на красивата хотелска стая, вятърът свистеше между сгра-
дите, сякаш свиреше на някакъв много стар и съвсем разстроен орган. Отвън долиташе
воят на колите по главната, блеснала в светлини улица. Спиридонов каза, че обича
дъжда, че обича воя на колите, хотела и гадния месец юни, защото не трябва да се връща

117

в Австрия при Елизабет. Просто му беше много чудно защо се чувства така, но всъщ-
ност се чувстваше отлично. И десетте фотографии на Елизабет бяха подредени на хо-
телската маса с лице към Д. „Нека се учи“ – отбеляза той. Освен това смяташе, че не
крие нищо от нея и си осигурява прошката ѝ.

– Ще те закарам до „Пирогов“ – каза той на Д.
– Да, моля те – отговори тя.
Слушай, тая рокля е отвратителна – прошепна Спиридонов. – Сигурно си я взела под
наем за тази вечер, така ли е?
– Така е – отвърна Д.
– Ще те закарам до „Пирогов“ и ще го направим пак в колата. – След малко другият
ръкав от разговора отново потече встрани нещо типично за Спиридонов. – Купи си нова
рокля – ето! – Бялата му, добре поддържана ръка отвори небрежно портфейла и извади
банкнота. – Двеста долара. Не са малко. Ти си хубава, купи си хубава рокля. Какво ли
щеше да каже Елизабет, ако ме видеше как пилея парите, предвидени за бъдещата ни
сватбена церемония?
По пътя към „Пирогов“ нямаше много коли, дъждът се беше засилил, блъскаше се в
паветата и чистачките на БМВ-то не можеха да го изтикат от предното стъкло на колата.
– Луда си да губиш толкова време в оная гадна болница – каза Спиридонов, но въп-
реки това ръката му потърси коляното ѝ. В хотела той бе изпил цяла бутилка вино. –
Мога да дам пари на майка ти. Нека тя отиде да го гледа оня в „Пирогов“. – Д. не отго-
вори. – Нали не настояваш и аз да ходя при него?
– Не, не настоявам.
...Тя изтича към асансьора, целият коридор бе задръстен от хора – млади и стари, ня-
кои с окървавени глави и крайници. Д. видя мъж и жена на средна възраст, които дър-
жаха едно 17-18 годишно едро момче от двете страни. Лицето на момчето беше бледо и
страшно, устните му не се виждаха, толкова болка имаше в тях, лицата на майка му и
баща му също бяха страшни, уплашени, безнадеждни лица. След това Д. видя малко
дете, съвсем дребно – бебе – колкото кукла, което плачеше, оставено само в някаква
количка; видя хора в бели престилки и много други хора, насядали по пейките. Видя
носилка с болен човек, която блъскаха към края на етажа. Не забеляза професор Мето-
диева, която стоеше отвън в коридора. Видя само тясната стая, толкова тясна, че в нея
не можеха да се съберат две легла, а бяха поставени четири.
На едно от тях блед и страшен, толкова самотен, че тялото ѝ се прекърши, обезцветен
и безжизнен лежеше Петър. Ръцете му, меки, големи и бели, розови като на малко дете,
лежаха отпуснати на леглото. Косата му бе дълга до раменете. Д. му казваше: „Не се
подстригвай, виж каква хубава коса имаш. Можеш винаги да я миеш, когато пожелаеш,
а ние нямаме топла вода.“ – Хубавата му коса беше сплъстена, паднала върху възглав-
ницата. Д. се наведе трескаво над жълтото му лице, погледна го и в този миг Петър
отвори очи. Погледът му плуваше в мъгла, не я виждаше, не я разпознаваше, после из-
веднъж светна.
– Деси – прошепна той. – Ти ли си, Деси...
Тя не отговори. Черната рокля с голямо изящно деколте, която бе взела под наем за
вечерта, изглеждаше грозно в тая болнична стая с жълтите лица, с тесните, наблъскани
едно до друго легла. Д. не ги виждаше. Не мислеше за високите си обувки, за това, че
коленете и бедрата ѝ се виждат, гърбът, мургав, потънал в красив аромат, е грозен в тая
стая. Тя виждаше жълтото лице на Петър и очите му, които я бяха познали.
Лицето ѝ падна до неговото, устните ѝ, съвсем изсъхнали – не ги беше топила с онова

118

памуче от антисептичния разтвор – намериха неговите.
– Обичам те – прошепна Д. – Чуваш ли ме? Не, не, няма да си тръгвам. Ще остана при

тебе. Обичам те. Само оздравей.
Дъждът биеше стъклата, беше мрачно, студено, Д. миришеше на скъп дим от цигари

и алкохол, а това сигурно бе грозно тук. Но смъртта избяга от болничната стая. Смъртта
се махна някъде далече. Клепачите на Петър потрепнаха, ръката му, мека като на бебе,
се опита да стигне ръката ѝ, но не можа да помръдне. Ъгълчетата на устните му се пов-
дигнаха – съвсем малко, почти невидимо, но все пак бе ясно, че се усмихва. Съвсем
малка, незабележима усмивка.

– Кой те пусна в стаята! – Професор Методиева стоеше край четирите натъпкани едно
до друго легла. Устата ѝ беше широко отворена, готова да изкрещи нещо – може би
нещо за неприличната рокля на Д., може би искаше да повика бодигардовете и да ги
накара да я изхвърлят навън в коридора с жълтите лица на болните и белите до смърт
престилки на лекарите. После професор Методиева видя ъгълчетата на устните на своя
син – те се бяха повдигнали половин милиметър – дори още по-малко, почти никак не
се бяха повдигнали устните на нейния син. Но лицето му се усмихваше и беше красиво
това жълто лице, върху което преди минути бе спряла смъртта.

– Питър – прошепна професор Методиева. – Питър...Тя... тя е... – Но лицето на сина ѝ
беше усмихнато, толкова леко усмихнато, че човек можеше да забележи тази усмивка
само ако познава момчето от първия му ден на света. Тя му беше майка и я видя. Може
би искаше да каже нещо друго, нещо остро и тежко, но само промърмори: – Тя е... О,
Питър. О, момче, момче.

***

Стаята беше просторна с особена продълговата маса, около която бяха подредени
множество строги празни столове. В единия ѝ край седеше едър мъж с благородна
осанка. Висок мъж с кестенява коса, част от която не се виждаше, защото бе превързана
с бинт. На стола до мъжа, също като руска императрица и още по-красива от нея, седеше
жена. Нора, естествено, познаваше мъжа – това бе господин Арсениев, човекът, след
когото никнеха долари, човекът, който може би беше бащата на малкия зародиш в ут-
робата ѝ, човекът, чийто череп не беше успяла да счупи толкова, колкото ѝ се щеше. Не
се страхуваше никак. Чувството ѝ за самосъхранение я беше изоставило съвсем, тя гле-
даше бодигардовете без никакво любопитство, понякога, за да се развлича, се опитваше
да рисува наум тъпи татуировки върху смешни части от телата им, като за целта смък-
ваше наум ризите, представяше си евтиното им, не особено чисто бельо и после рису-
ваше татуировката, като за най-тъпата си отпускаше премия. Напоследък бе обикаляла
кафетата и бе хапвала и вземала пари от касата, представяйки се за човек на Арсениев,
какъвто, естествено, не беше. В просторната стая изведнъж нахълта Гроздан. Този път
от избелелите дънки нямаше и следа, без омазаната кухненска престилка с разпраните
джобове той приличаше на бардама. Е, наистина тежка и едра дама с подстригана гриж-
ливо брада, костюмът така стискаше раменете му, че на Нора ѝ дожаля.

– Този човек се оплаква, че си се хранила и източвала пари от заведението му, предс-
тавяйки се за моя консултантка.

– Да – отвърна Нора. – Точно това правех.
Мъжът с величествената осанка и превързаната глава направи едва видимо движе-
ние – не каза нищо, просто вдигна показалеца си на половин сантиметър от масата и

119

Гроздан изнесе от стаята тесния свой костюм, без да произнесе нито звук.
– Бети – обърна се мъжът към невероятно красивата жена, която разглеждаше въздуха

в помещението, без да дава видими признаци на интерес към господина с внушаващата
респект осанка. – Това е Нора, момичето, което чака дете от мен.

След малко г-н Арсениев се обърна към Нора и обяви:
– Нора, това е Бети, моята съпруга, с която живеем щастливо вече три години.
Нора оцени красивите очи и красивия поглед на съпругата, изящната ѝ фигура, бле-
дата кожа по страните и ръцете, косата, спускаща се в строг, красив ред по раменете ѝ.
След това очите на Бети също се поинтересуваха от Нора – докоснаха леко, без да се
натрапват, лицето ѝ, надникнаха към раменете – също като дете, което разглежда рибки
в аквариум, без да го е грижа дали са нахранени добре.
– Тя е много красива – каза спокойно съпругата. – Надявам се, че бебето ѝ ще има
нейните изумрудени очи.
– Само това ли ще кажеш? – попита Арсениев, без да поглежда Нора, без да му пука
за красивите ѝ изумрудени очи и за присъствието ѝ в тази мебелирана с вкус стая.
Красивата жена се протегна на стола до него, не каза нищо и въобще не погледна
повече към Нора. Пред нея имаше минерална вода, която попадаше на фино премерени
глътчици между едва открехнатите ѝ устни.
– Тази жена се е възползвала от името ми и мога да накарам хората си да я пребият –
прошепна тихо Арсениев. – Никой няма да разбере за това. – Нора си представи бези-
менните „хора“ на достолепния мъж с превързаната глава и за миг съжали, че не бе
избрала по-голям и по-тежък камък за нея. Припомни си как бяха изскърцали черепните
му кости край Струма и изведнъж ѝ стана приятно. Не се страхуваше от Арсениев. Това
беше пълно безумие, но си беше чиста истина. Никак не беше уплашена.
– Мога да я смажа още тук – продължи г-н Арсениев, без да откъсва очи от красивата
като ангел своя съпруга, за която очевидно му пукаше много. Нора познаваше подобни
погледи на мъже – от най-нещастния пияница в „Мазното“ до този на баща ѝ, когато
вечер майка ѝ се върнеше скапана от работата в пекарната на арабина. На баща ѝ му
пукаше, че няма пари за момчетата, за компютър на Георги, който така разбираше ма-
тематика. На пияниците им пукаше за Нора, дори очите на Гроздан в много редки мо-
менти ставаха такива, докато я гледаше – също като очите на онзи, превързания, наб-
людаващ красивата си като най-главния ангел в рая съпруга. – Мога да я пребия сам.
– По-добре ме утрепи докрай – тихо каза Нора. – Пребий ме, за да пукна. Защото, ако
оцелея, аз ще пребия тебе.
– Сигурна ли си? – попита Арсениев и очите му проблеснаха.
– Два дни след като проходя след боя, няма да си цял – отвърна спокойно Нора. Сега
си пееше наум някаква много щура песен и хич, ама хич не ѝ пукаше от Арсениев и от
красивата като икона жена пред нея. – Жена ти също е хубава. Защо ти налетя на мен?
– Много ли те интересува? – попита Арсениев.
– Сигурно е фригидна – рече Нора. – Но това си е неин проблем. Или ме пребий, или
ме пусни да си ида. Не искам майка ми да стои сама у дома.
– Триста долара ще ти стигнат ли за аборт? – попита красивата жена и погледът ѝ
отново се настани в зелените очи на Нора. Нора я попита:
– Вие правили ли сте аборт, госпожо? – Госпожата я погледна, лицето ѝ беше спо-
койно, ведро, далеч от гинекологични кабинети, гинеколози и мисли за тях.
– Ако искате, можем да ви дадем известна сума и можете да се омъжите за Гроздан.
Вече предложихме и на него известна сума и той няма нищо против – добави жената. –

120

Ще приеме детето като свой син.
– Че то може да е негов син – вметна Арсениев и се усмихна с половината си зъби. –

Разговарях внимателно с Гроздан. По-точно бодигардовете ми разговаряха с него. – Зъ-
бите на господина направиха рязко движение, сякаш в момента възпроизвеждаха въп-
росния разговор.

Нора въобще не трепна. Гроздан не я вълнуваше, нито зъбите на господина, които
умееха да правят убедителни резки движения.

– Е? – изрекоха зъбите на господина.
Нора се усмихна.
– Постъпете както искате, господин Арсениев – каза тя. – Не се вълнувам особено от
избора ви. Леките пръсти на госпожата описаха плавна дъга към дамската чанта, откъ-
дето измъкнаха банкноти в откровено зелен цвят – най-искрения цвят на валутата, този
на доларите. Банкнотите запяха, оставени в центъра на продълговатата маса.
– Не ми харесвате особено – каза тихо красивата жена, но очите ѝ си останаха хладни.
Те нито харесваха, нито даваха пет пари за Нора. – Парите са за вас. Не ме интересува
какво ще правите с детето, нито със съпруга ми. Решавате сама.
Нора я огледа – роклята ѝ беше в красив, убит зелен цвят, мелодичен и тих, в който
перленобялата кожа на жената излъчваше нежно сияние.
– Аз също не ви харесвам, госпожо Арсениева – изрече спокойно Нора, крещейки
наум дивата песен, която я караше да се чувства лека и красива, по-красива от тази ве-
ликолепна жена.
Съпругата на Арсениев не каза нищо, просто едната ѝ ръка, лека като лунен лъч, по-
сегна към купчинката с долари в центъра на масата и прибра половината от тях.
– Госпожо, аз не ви харесвам много повече от това – обади се Нора. – И всичките си
пари да приберете, пак няма да получите представа колко много не ми допадате.
Беше съвсем безсмислено да го прави, но ѝ беше приятно. Чувстваше се добре.
В този момент ръката на Арсениев потъна някъде – може в някой от джобовете или в
чекмеджето под масичката, където по всяка вероятност стоеше оръжието. Тази добре
поддържана ръка не се виждаше, пък едва ли Нора желаеше да я наблюдава. Ето че
добре поддържаните пръсти на превързания измъкнаха ново снопче с долари, по-обе-
мисто от първото, и го оставиха на масата:
– Остроумието е нещо, което редовно поощрявам – каза той. – Вземи и се измитай.
Този път Нора взе парите, надзърна в лицето му и отбеляза:
– Не бих гледал така госпожа Арсениева, ако аз бях неин съпруг – тя си помисли за
Петко, Високия кльощав мъж, който беше занесъл Гергин със счупения крак в болни-
цата. Щеше ѝ се Петко да е тука сега. Ако я пребият бодигардовете, когато излезе от
стаята, да я отнесе при някой доктор. – Някой ден ще имам повече пари от вас, господин
Арсениев. Запомнете го. Тогава ще ви смажа.

***

– Искам масажът да продължи точно 45 минути. – Д. огледа младата пълна жена, от-
пуснала се върху матрака и преглътна. Новата ѝ клиентка изглеждаше трудна за обра-
ботка поради дебелината си. Не бе особено висока, имаше безукорно бяла кожа и зелени
очи, които не я поглеждаха.

– Да, госпожо – отвърна Д.
– Госпожа Арсениева ви препоръча горещо – каза уверено клиентката, – а аз вярвам

121

на нейния вкус. Бих искала да проявявате към мен същото старание и преданост, как-
вото проявявате към нея.

Д. я погледна косо, очаквайки, че бялата, мека ръка на новата ѝ клиентка ще полети
към пръстите ѝ, за да провери каква е температурата им. Представи си, че ще трябва да
се навежда над нежната кожа по гърба, а клиентката ще изисква да повтаря масажа на
раменете до безкрай. „Докато кожата стане розова като изгрев, скъпа“, или „Не желая
да изглеждам бледа, госпожице, госпожа Арсениева ви препоръча и се надявам да рабо-
тите при мен така добре, както при нея. Освен това, госпожице, можете да използвате
балсама и шампоана ми, моля не обличайте черната дебела фланела, която мирише
ужасно на пот.“

– Не се обръщайте към мен с „госпожо“, аз не съм омъжена – предупреди я пълната
жена от матрака.

– Арсениева ми съобщи, че вашите масажи имат освежителен ефект, който ми е не-
обходим. Ако одобря как работите, ще ви наема за продължително време и ще изпращам
шофьор за вас. Той ще ви взема от София и ще ви докарва тук, в Перник, при мен.

– Да, госпожице – отговори стандартно Д. – Ще ми трябва около минута да се под-
готвя. – Тя избърса дланите си с памуче антисептичен разтвор, намаза ги с масло от
жожоба и попита: – Държите ли дланите ми да имат определена температура, докато ви
масажирам, госпожице?

– Държа да бъдат чисти, не искам да сте се хранили, преди да идвате при мен, и не
желая да прекъсваме масажа при никакви обстоятелства. Освен това държа да звучи
произведение на Глук, докато ме масажирате. Имате ли нещо против?

– Не, госпожо.
Кожата на закръглената госпожица беше мека и топла, тя не образуваше недоволни
вълнички, беше сдържана, дискретна кожа – като самата си собственица, която не при-
казваше, не помръдваше излишно, не поглеждаше Д., а мълчеше, затворила очи.
– Пиете ли? – попита новата ѝ клиентка.
– Не, госпожице – отвърна Д.
– Пушите ли?
– Не, госпожице.
– Имате ли си приятел?
– Не, госпожице.
– Следвате френска филология и при това сте отлична студентка – продължи клиен-
тката и след „Да, госпожице“ престана да обръща внимание на Д.
След това настъпи един от онези красиви моменти в занаята, на които Д. се наслаж-
даваше изключително рядко. Клиентката лежеше по корем, Д. се занимаваше професи-
онално и качествено с краката ѝ, усещайки под пръстите си меката плът на жената.
– Съжалявам, че трябва да гледате дебело тяло пред себе си – каза клиентката. – Зная,
че не е красиво. Може би Д. трябваше да каже, че: „Не, тялото ви въобще не е дебело,
госпожице“, но тя не го каза.
– Ще направя всичко, което е по силите ми, за да се чувствате добре, госпожице –
отвърна Д.
– Искам да идвате всеки четвъртък при мен в 20 часа. Както вече казах, шофьорът ми
ще идва да ви взема. Не харесвам маслото от жожоба. Препоръчайте ми друго. – Д. ѝ
препоръча и отново настъпи един от хубавите мигове в занаята – клиентката замълча и
Д. се съсредоточи върху гърба ѝ. Жената имаше дребни кости и прекалено много плът,

122

но понякога мъжете харесват точно такива пухкави глезли, които изглеждат безпо-
мощни. Но гласът на жената съвсем не беше безпомощен. Беше глас на човек, който от
малък е свикнал да го чуват всички и да ходят на пръсти, когато той звучи. Д. не попита
как ще ѝ плаща госпожата – дали предварително, дали след края на масажа или след
серия поредни масажи. Но тази мисъл изчезна в приятно хладното пространство на съз-
нанието ѝ. Д. изведнъж се сети за майка си, която вече не работеше като възпитателка
на Арсениев младши. Госпожа Арсениева я беше освободила в петък. След масажа, ко-
гато Д. си тръгна от красивата им къща, Арсениева както винаги бе задържала дланите ѝ
в нейните, за да провери температурата им; след това помоли Д. да повтори движението
по таза и бедрата, удвоявайки хонорара ѝ.

– Господин Спиридонов ви е поканил във Франция, доколкото разбрах – бе подхвър-
лила госпожа Арсениева.

– Да, госпожо.
– Вие приехте ли?
– Не, госпожо.
– Но ходихте с него в хотел „Амбасадор“, нали? – попита Арсениева.
– Той е сгоден за Елизабет Форже, госпожо.
– Това не ви попречи да отидете в хотела с него, всъщност не само да отидете. Беше
ли ви хубаво с него? – Д. замълча, но настойчивият поглед на госпожата не престана да
търси някакъв отговор.
– Не, госпожо, не ми беше хубаво с него.
– Омъжена съм за господин Арсениев, с когото също не е приятно – прошепна дамата
тихо, но с това разговорът за вечерта не приключи. – Неприятно ми е, че сте ходили със
Спиридонов в „Амбасадор“.
Обикновено когато ѝ подаваше парите от хонорара, пръстите на Арсениева докосваха
пръстите на Д. и се задържаха по-дълго в пространството, привличайки матовия мургав
блясък на кожата на Д. Тази вечер Арсениева подхвърли парите на масичката и каза:
– Елате в петък по-рано. Ще можете, нали?
Вечерта майката на Д. ѝ съобщи, че госпожа Арсениева ѝ е казала: „Госпожо, благо-
даря за усилията, които положихте за отглеждането на моя син, но вече няма да имам
нужда от услугите ви.“ След това оставила на масата полагащата се сума и тихо, без да
се обръща към Арма, напуснала. Към полунощ, когато Д. вече спеше, старият телефон
звънна и в просъница Д. видя майка си да отива към него. Д. не чу какви бяха думите на
Арма, но зървайки лицето ѝ в светлината на нощната лампа след телефонния звън, окон-
чателно се събуди.
– Какво има, мамо? – Арма я погледна. Тъжното езеро, в което се носеше животът ѝ
вече толкова години насам, я бе заляло съвсем. Очите на възрастната жена бяха дълбоки
и празни, толкова отчаяни, че Д. скочи и изтича до нея. – Какво има, мамо?
Единствената стая в гарсониерата им бе потънала в полумрак; не се виждаха новите
тапети, които майка и дъщеря бяха сложили наскоро. Имаха дори нов хладилник – ку-
пен втора ръка в прилив на щедрост от страна на Спиридонов старши. Имаха дори нови
завеси, купени на старо в магазин „Шик-Шик“ – това пък беше прилив на щедрост от
страна на господина, който ходеше с майка ѝ на премиери в Софийската градска библи-
отека. На пода също бяха разстлали нов килим – всъщност подарен от къщата на госпо-
дин Спиридонов младши в Драгалевци. Оттам бяха дошли и два дървени шкафа, които
шофьорът на младия проспериращ консултант беше докарал от Драгалевци в комплект
със стар телефон, който изглеждаше истинско чудо на техниката за Арма, плюс два

123

стола, чийто старовремски дизайн не допадал на консултанта. Арма бе продала два от
техните стари столове на един вехтошар и с парите си бе купила разкошна блуза от
магазина „Дрехи от Швейцария – втора употреба“. Господинът, с когото Арма ходеше
на премиери, се възхити дълбоко от блузата и подари на Арма закачалка за стена. Гър-
ците в единия му апартамент си купили нова и сега подобна „ценна вещ“, както се из-
рази господинът, вече не му трябвала. Той дори един ден я постави в коридора и се
възмути от разбития цокъл с блажна боя, който още бащата на Д. беше боядисвал, преди
тя да се роди.

Господинът, с когото Арма ходеше на премиери, се оказа спретнат и оправен човек.
Той бе купил пластмасови плоскости от някаква фалирала банка и една вечер Д. го за-
вари да ги лепи по стените в коридора. Същата вечер той вечеря с тях, като от време на
време протягаше ръка към дланта на майка ѝ и подхвърляше: „Армичке, злато, ти наис-
тина трябва да благодариш на Бога, че срещна мен“, на което Арма свеждаше поглед, а
ръката на господина се покатерваше към лакътя и рамото ѝ. Д. се чувстваше неудобно
заради майка си, която се чудеше какво да сложи на масата за ядене, но господинът,
който през по-голямата част от времето местеше стола си към този на майка ѝ, потуп-
ваше я по коляното и махаше несъществуващи прашинки от лицето ѝ, се бе досетил за
този проблем и носеше шунка и луканка, нарязани на фини резенчета, сладкиши и со-
лети, които неизменно миришеха на евтин мъжки дезодорант и на евтин тютюн, какъвто
пушеше.

Една вечер – към 10 часа, когато започваше последната вечерна емисия новини по
телевизията, той каза на Арма:

– Армичке, злато мое, ако искаш, да тръгваме, че ще изпуснем последния автобус.
– Къде ще ходиш, мамо? – бе попитала Д. Арма не ѝ отговори, но господинът, енер-
гичен като армия за бързо реагиране, взе думата:
– Деси, злато мое, ще заведа майка ти у дома... – След това, преодолял смущението
си, всъщност думата „смущение“ бе несъвместима с този човек, продължи: – То нали ти
няма къде да отидеш през нощта, а понеже аз и майка ти трябва да сме насаме, значи ти
става ясно... Нали разбираш, че тя означава много за мен – общи културни интереси,
сходство на характерите и така нататък.
Веднъж, докато културният обожател на майка ѝ поправяше водопровода в банята и
протеклата от три години мивка, дойде шофьорът на Спиридонов младши. Но той не бе
пристигнал за Д., защото точно тогава в Бояна се бе появила Елизабет, а пожела да вземе
майка ѝ – Спиридонов старши искал да сподели с нея нещо много важно. Арма отказа
да отиде; след два часа шофьорът отново дойде за нея с голям букет от рози. Една инте-
ресна инвестиция, за която Арма предполагаше, че ще трябва да плати върху проскуба-
ната мечешка кожа.
... – Масажът ви наистина ми действа благотворно.
Д. се сепна. Кожата на заоблената госпожица под ръцете ѝ бе станала розова – от пе-
тите на късите, но пухкави, бухнали стъпала до последния квадратен сантиметър на ши-
ята. Лицето ѝ също се бе зачервило. – Работите добре – каза тя, без да поглежда към Д.
– Благодаря, госпожице – отвърна стандартно Д. Сега беше моментът да попита кога
ще получи хонорара си за услугата. – Ще предпочетете ли да ми платите непосредствено
след масажа, или в края на месеца?
Пухкавата госпожица не отговори. Въпросът увисна във въздуха като парашут.
– Продължавайте, моля – каза клиентката. – Повторете масажа още веднъж, но по-
бавно, ако обичате. Аз искам чаша минерална вода; вие какво ще предпочетете? Ще си

124

получите парите, не се безпокойте.
– Минерална вода – отвърна Д.
...Тогава след телефонния звън в полунощ лицето на Арма бе станало невидимо.
– Какво има, мамо? – беше я попитала за трети път Д.
– Синът му... синът му смятал, че си развратна кучка – каза Арма тихо. – Искала си

да разбиеш връзката му с Елизабет. Спиридонов е възмутен.
Д. въобще не трепна. Отдавна бе прогонила този навик. Не беше плакала, не бе тре-

перила, нито крещяла от около година насам.
– Друго? – попита Д.
– Спиридонов не желае да се местя при него и поиска да му върна костюма, който ми

купи.
Д. въздъхна облекчено.
– Нима си струва да се разстройваш заради един костюм? – прошепна тя.
– Но синът му смятал, че си...
– Развратна кучка – довърши мисълта ѝ Д. Очите на Арма бяха толкова големи, че

дъщерята се уплаши.
... – Госпожа Арсениева ми съобщи, че сте блестяща студентка. – Гласът на новата

клиентка беше равен, самоуверен – глас, който прокопава тунели и срива със земята
планини. Глас на властелин, пред който треперят къщичките и блоковете, земята и не-
бето на четиридесет километра от София. Д. беше свикнала с всякакви властелини и
титани.

– Стремя се да не прекъсвам следването си, госпожице – отвърна Д., без да намалява
скоростта на плавните, кръгообразни движения по розовата, удовлетворена кожа на
клиентката.

– Ще ви бъда благодарна, ако, докато ме масажирате, рецитирате откъси от произве-
денията на известни френски автори – класици или наши съвременници. На френски
език, разбира се. Това ще се отрази в положителна посока на хонорара ви.

– Ще се постарая, госпожице – отвърна Д.
– Госпожа Арсениева ми разказа, че сте рецитирали Вийон – „Балада за дебелата
Марго“. – Д. беше рецитирала баладата по време на масажа; след него госпожа Арсени-
ева я беше поканила в един красив мъничък хол с роял, после бе пуснала Мусоргски и
Д. се бе опитала да рецитира по памет други френски поети. Когато не можеше да се
досети за някоя фраза, Д. замълчаваше, а очите на Арсениева не се откъсваха от ли-
цето ѝ. „Можете просто да приказвате на френски всякакви безсмислици – бе казала
тихо Арсениева. – Аз бездруго не говоря този език.“ – Бихте ли започнали с „Балада за
дебелата Марго“? – помоли клиентката и Д. спокойно, нагаждайки ритъма в стихотво-
рението, продължи да работи – съвестно, внимателно, като че от това зависеше живо-
тът ѝ. – Бихте ли приказвали по-бавно? – отново помоли младата дама. – Някои думи
ми убягват. Благодаря.
Точно когато небето в поемата става мрачно и Марго е само смътен спомен в съзна-
нието на поета, а ръцете на Д. започнаха да се спускат по познатия маршрут шийните
прешлени, предмишницата, раменете, достигайки до кръста, във фитнесзалата се появи
един много красив мъж. Д. не реагира; отдавна бе елиминирала навика да отчита поя-
вата на външни лица. Работейки с клиентката си, тя би трябвало да вижда единствено
гърба ѝ и да съсредоточава цялото си внимание върху него.
– Скъпа – подхвана развълнувано мъжът, а сините му очи отскочиха от кръста на кли-

125

ентката към лицето ѝ. – Скъпа! – мъжът изтича до облото рамо на клиентката и го це-
луна горещо. Кожата по рамото беше зачервена и бялата като слюда ръка на мъжа я
поглади с подчертана нежност. – Господин Арсениев е тук, вече дванадесет минути чака
да приключи масажът ти... Нали трябва да обсъдим развитието на холдинга...

Клиентката на Д. не промени позата на облото си пухкаво тяло. Д. престана с „Дебе-
лата Марго“, но ръката на госпожицата се люшна леко, давайки ѝ знак да продължи.
Въпреки това Д. не продължи; с периферното си зрение оцени енергично нахълталия
господин. Беше висок, облечен много изискано, много грижливо вчесан и огладен – тол-
кова изряден, че в съзнанието ѝ остана единствено спомен за ослепителен костюм.

– Госпожице, моля ви не прекъсвайте масажа и рецитацията, без изрично да съм ви
помолила за това – каза тихо клиентката и за миг зелените ѝ очи срещнаха очите на Д.
Това беше първият път, когато тя въобще поглеждаше към Д. – Галентин! – Главата ѝ с
гъста рижа коса се обърна към мъжа много бавно, зелените ѝ очи обаче не се обърнаха
към него. – Галентин, до края на масажа ми има един час и осем минути. – Това беше
чиста лъжа. Д. си зададе въпроса какво ще прави през този час и осем минути. Нямаше
сила да притиска повече този пухкав гръб, освен това бе изпила минералната си вода и
заради „Дебелата Марго“ гърлото ѝ беше пресъхнало.

– Моля те, Симона – рязко смени подхода мъжът. – Арсениев не може да чака толкова
дълго... Той е зает човек, знаеш. Моля те! – И мъжът отново целуна аленото рамо на
дамата.

– Казах, че масажът ще свърши след час и осем минути – отвърна клиентката на Д. –
Това не означава, че след това няма да си взема душ. Господин Арсениев ще трябва да
се разходи из Перник за около два часа – всъщност аз държа фабриките за алкохол и ако
има желание да ги разгледа... знаеш, аз се гримирам бавно. – Д. си помисли, че клиент-
ката ѝ, още когато е била на една година, е умеела да принуждава хората да замират и
да се вслушват в онова, което има да им съобщи. Може би и тогава е притежавала всички
фабрики за алкохол в сивия град със старите, разнебитени блокове. – Запознай се с но-
вата ми масажистка, препоръча ми я госпожа Арсениева.

Мъжът изрече: „Приятно ми е, Танев“, без въобще да поглежда към Д.
– Моля те, Симона! – И отпусна двете си ръце върху облите, меки рамене на клиент-
ката ѝ.
– Е, може да побързам, докато се гримирам – съгласи се тя. – Ще се видим с господин
Арсениев след два часа и десет минути. – Новодошлият господин посърна, лицето му
се превърна в къртичина, от която всеки момент щеше да изскочи някое непредвидено,
обидно изречение. Но очевидно му хрумна нещо друго. – Ти си от тоя квартал, познаваш
ли някаква си Нора? Била много красива. – От къртичината на лицето му се показа тихо,
похотливо намигване. – Господин Арсениев ме пита за тази Нора. Би искал да попри-
казва с нея.
Клиентката на Д. не реагира на въпроса и отново го остави да виси като парашут в
очакване на отговора, какъвто въобще не последва.
– Значи не познаваш Нора? – попита тихо мъжът и отново целуна този път белия, мек
врат на клиентката ѝ. Сякаш Д. не беше в стаята; всъщност това беше най-нормалното
поведение на хората. Д. беше обслужващ персонал, метлата в ъгъла, наета да повиши
тонуса на госпожицата. Нима можеше да очаква друго.
– Моля, продължавайте, госпожице – обърна се клиентката към Д. и зелените ѝ очи
за втори път се сблъскаха с погледа на масажистката. – Нека не губим ценно време.

126

Скъпи – обърна се тя към мъжа, – обичам да слушам Франсоа Вийон съвсем сама. Бла-
годаря, че се отби.

Синеокият кимна тихо, помилва пухкавата длан на госпожицата върху матрака и
преди да излезе, ѝ пожела:

– Приятно слушане на Вийон, скъпа.
Д. отново си зададе въпроса какво ще прави през въпросните два часа и осем минути,
но клиентката ѝ съвсем скоро я осветли по въпроса:
– Ще гледам „Пианото“ – времетраенето на филма е точно 1 час и 48 минути. Вие
може да не го гледате с мен, можете да четете от онези списания на масичката в ъгъла.
Но държа да излезете оттук след края на филма, за което, разбира, се ще ви платя. –
Гласът ѝ си почина няколко минути. През това време Д. не откъсна очи от гърба ѝ, който
продължаваше да масажира с настойчиви, кръгообразни движения. – Доволна съм от
вас – продължи клиентката ѝ. – Ако е удобно за вас, следващия четвъртък ще изпратя
шофьора си да ви вземе в 20 часа, както вече казах. В събота също, в 18. Възможно ли
ви е да дойдете?
– Да, госпожице – отговори Д.

***

Беше студено, дъждовно нетипичен юни, с много гръмотевици, малко минувачи с ча-
дъри и още по-малко автомобили по улиците. Струма се виждаше през прозореца на
блока, двата бряга близо един до друг, обрасли в буйна трева, коприва и магарешки
тръни, няколко кучета се криеха из тях, под балконите на блока отвъд реката също
имаше две кучета, сврели се на сушина.

– Търсили са те в „Мазното“ – обади се високият слаб мъж, целият омазан с лепило,
което бе попаднало в косата и по дрехите му. – Хората на Арсениев, колегите ми де.

– Искат да ми откъснат главата – измърмори Нора. – Но ще има да чакат.
– Говори се, че ще те бият – каза мъжът и залепи един дълъг тапет на стената. Беше
сръчен, пипаше бързо, личеше, че иска да свърши колкото се може по-скоро, но въпреки
това обръщаше от време на време поглед към Нора. – Ако искаш, да се скрием за извес-
тно време на село.
– Я остави тия тапети – каза Нора. – Ела.
Той не я послуша и тя повтори:
– Ела.
– Познавам ги, ще те осакатят. – Мъжът направи стъпка към Нора и добави нереши-
телно: – Цяла седмица я правя тая стая. Направо ме е срам от майка ти.
Когато коремът ми стане грамаден, няма да те викам. – Нора отиде до него и измъкна
кофата с лепилото от ръцете му. – Ела, като ти казвам.
– Да не те убия – тебе или бебето. Мисля, че не трябва... – измънка мъжът.
– Петко, не те бива много в мисленето.
– Ето пари. Шейсет и два лева – каза мъжът, бръкна в джоба си и ѝ ги подаде. – Най-
добре е да те скрия на село, докато тия ровят за тебе из квартала. Казал, преди да те
пребият, да те заведат в „Мазното“, при Гроздан, и да му се обадят. Искал да те види.
– Хайде бе! Ти откъде намери толкова пари?
– В събота и неделя правих една инсталация в пивоварната на Арсениев. И сутринта
ми бяха в джоба, но ти спеше и не исках да те будя. – Нора тръгна към мъжа, но извед-
нъж спря. Бебето бе започнало да рита.

127

– Я ходи ми купи кило череши. А ти си купи бира. Хайде.
– Още днес след обед ще те закарам на село, говореха да те търсят насам в петък.
Арсениев приритал за тебе и... – Нора не му позволи да продължи. Целуна го, бебето
отново започна да рита, но това бе нещо съвсем нормално за бебе в утробата на майка
си. – Кога ще тръгваме? – попита високият слаб мъж и я задържа далече от себе си.
– Никога, ако не дойдеш веднага в леглото – заяви Нора.
След това започна страхотен дъжд, с много гръмотевици, облаци и мокро небе, но
Нора обичаше дъжда. В Испания нямаше дъжд – така казаха по телевизията, в Испания
било евтино и имало работа под път и над път – една вечер бе чула да се разправят
братята ѝ. В Дубай също рядко валяло, но там пък имало много скорпиони и змии, така
беше писал веднъж баща ѝ. От прозореца на блока се виждаше Струма – дълбока цял
човешки бой, мътна. Нищо, майка ѝ си беше взела чадъра сутринта. Значи всичко беше
наред. Петко стегна разбитите легла на близнаците, смени кранчето на мивката. Висо-
кият мършав тип обичаше да му е чисто, всеки ден метеше в кухнята и тупаше стария
губер на одърчето, където спеше Нора.
Отначало се стесняваше от майка ѝ, но една вечер остана при Нора и полека-лека –
една след друга – донесе дрехите си при нея. Първо работните, двата си чифта дънки,
после фланелките, маратонките, гребена и самобръсначката.
– Значи не те е страх от Арсениев? – отново попита той, но Нора въобще не го пог-
ледна.
– Ако кажеш още една дума за този Арсениев, след един час няма да си цял – про-
шепна тя и го целуна.

***

Нагоре по Струма, точно под крепостта Кракра, в самия край на Перник е квартал
Караманица – малки къщички, покрити с ламарина, забутани тесни дворчета, с опъната
тел, върху която висят много изпрани дрехи, които въпреки това изглеждат мръсни. Ко-
кошки свободно се пъхат под телта, служеща като ограда между къщичките, мършави
прасета тичат по улиците, които сега през дъждовния юни са пълни с кални локви. Ня-
кои по-запалени млади момчета са поставили задигнати плочки от тротоар тук-там, за
да не затъват хората в калта. Съвсем рядко има и бели мраморни плочи с неправилна
форма – някои от мъжете на Караманица работят на централна гара Перник и стоварят
мрамор от Симитли. Орляк деца обикновено седят под железните ламарини и понякога,
когато им е много скучно, хвърлят камъни по влака София – Благоевград, София – Ку-
лата или Кюстендил. Друг път децата се бият със зелени сливки, които са откраднали
от близките къщи с по-хубави огради, или се дърлят за някое красиво парче стъкло; друг
път си играят на жмичка и на полицаи. Дори когато вали, се събират под голямата ла-
марина на единственото кафе в Караманица – „Цветелина“, там бащите им продават за-
дигнатите черни и цветни метали на Киро Железаря, който пък го продава на Божидар
гърбавия, а той го препродава на Кольо Гъбата, а Гъбата го пробутва десет пъти по-
скъпо – ей че тарикат е тая Гъба! Та той го продава на оная, богатата като туз и като
банкер щерка на Райко Кръвта, дето го пушнаха миналата година, да ѝ приседне кост в
гърлото! Тая, щерката на Райко Кръвта, взела бизнеса на баща си и деряла по девет кожи
от честните хора, дето крадат черни и цветни метали – ей тъй, залудо, за единия хляб на
децата, дето стоят под тая ламарина, докато вали. То пък въобще не спря тоя дъжд през
юни, лято ли е, есен ли е – човек не знае. От дъжда желязото ръждясва и Киро Железаря

128

ти плаща наполовина.
Днеска е четвъртък и на пернишката гара не стоварят мрамор от Симитли. Днеска

Симо ги е събрал – цяла Караманица се е струпала пред къщата му. То например къщата
съвсем не е негова, а на двете му женени сестри, които общо имат осем деца – ама ху-
бави деца, с черни очи като маслини и като бадеми едновременно – най-хубавите деца
на тоя квартал. Да ти заиграят футбол, сърцето ти може да заплаче, ако разбираш от
финтове и от корнери, защото само ако някой треньор дойде тука, в Караманица, ще
избере десет такива като Стоичков и като Данчо Лечков, и ако тоя треньор е умен да ги
изтренира както трябва, тия деца на Симовите сестри ще прославят България чак до
Бразилия и до Германия, и до Полша. Защото това не са случайни деца – те не гладуват
или ако гладуват, това е много рядко. Покривът на къщата е направен от бял мрамор.
Симо го е отмъкнал под носа на началник-гарата – най-честно си го е отмъкнал, като е
рискувал да го пипнат и после да го уволнят. Но кой ли пък може да пипне Симо как
краде бял мрамор от пернишката гара? Никой не може – дори Фатма смята, че е така.
Повечето хора от Перник знаят, че се казва Наташка; българите ѝ казват: „Како Наташ-
ке, ела лей куршум на детето срещу страх! Като види голям камион, реве, ти казвам, та
се къса, а може ли да реве от камиони, като баща му е шофьор?“ Наташка лее куршум
срещу страх, предсказва бъдещето с боб и без боб. Много свястна жена е тя. Защото тя
запозна Симо с онова хубавото бяло момиче с очи, зелени като Витоша над Перник –
даже още по-зелени.

Симо сега е събрал и мало и голямо пред неговата къща – единствената с бял покрив
от мрамор. Купил е 22 тарги с бира, защото за пръв път в Караманица ще влезне такова
хубаво момиче. Симо цялата заплата си изхарчи и купи 12 бутилки ракия – не менте от
кафе „Цветелина“ на Киро Железаря, а хубава ракия. И менте купи, разбира се, защото,
като човек се напие, има ли значение дали пие менте или пие хубава ракия? За децата
купи „Пепси“ и „Спрайт“; на всяко момиче купи шнола, но не от ония боклуци от 25
стотинки, а от скъпите, по лев и 25, дето ги продават в центъра на Перник. На момчетата
купи джобни ножчета – да се запомни кога е довел такова момиче в единствената къща
с най-хубавия покрив в Перник.

Симо каза, че ще дойдат с момичето в три часа и всички го чакат – и майка му, дето
си бърбори с Наташка. Двете пушат най-евтините цигари. Ясно им е, че те са си чиста
отрова, но днеска пушат синьо „Виктори“. Бащата на Симо, женените му сестри, децата
и мъжете им са тука, защото днеска е четвъртък и на гарата няма мрамор от Симитли –
гарата е празна, но всичко е наред, защото сега ще си пийнем и ще си хапнем заради
Симо.

Вече стана три часът, а него го няма. Мъжете чакаха, чакаха, пък срамежливо и полека
рекоха да се позагреят. Отвориха бутилките, но не от хубавата ракия, нея щяха да я
отворят, щом дойде Симчо с булката си. Отвориха ментетата, с тях са свикнали и са им
вкусни както нормалната ракия; децата също не могат да траят – къде ти деца като Сто-
ичков ще траят толкова много – и си отвориха предварително пепситата и спрайтовете.
После пак започнаха да се карат за някое красиво стъкло или за това чие джобно ножче
е по-хубаво.

– Ма къде е тоя човек бе, Надке? – пита Фатма. Днеска си е сложила толкова много
от най-скъпия руж, че бузите ѝ лъскат като слънце, макар че вали.

– Сега ще дойде – разправя Надка. Тя е вземала назаем от Киро Железаря триста лева
и за всичките е купила кебапчета, защото има четири момичета и само едно момче – но
то е такова хубаво момче, тоя Симо! Висок и строен, с хубаво лице като месечина, и

129

умен, умен – само той може да измъкне толкова мрамор под носа на началник-гарата.
Най-после се показа зеленият москвич, дето един от братовчедите на Надка бе дал на

сина ѝ да си докара булката. Тогава мъжете пуснаха и три стари касетофона едновре-
менно, „Ти си моето имане“ гърми чак до крепостта Кракра, чак до Витоша, а може би
чак до Дупница се чува – жените и децата също знаят тая песен и пеят колкото им глас
държи. Защото тая песен носи щастие и щом я изпееш на хубаво момиче, то ще ражда
здрави момчета и много красиви момичета с кафяви очи и тънки снаги. Това го знаят
всички, дори и тия, дето едва сега прохождат.

Зеленият москвич пъпли по единствената асфалтирана улица на Караманица. Трите
касетофона пеят, че ти си моето имане, и жените, и децата пеят, и всички са любопитни
какво е това момиче на Симо, макар че вече Наташка им е разказала най-подробно: „Зе-
лени очи като ей тоя рид с боровете, ви казвам. А кожата ѝ – като захар. Толкова бяла.“

Москвичът спира пред къщата и всички се надигат на пръсти. Вратата се отваря и се
показва Симо с една жълта нова фланелка – най-хубавата в модерния спортен магазин
на „Търговска“ в Перник. Цели 20 лева е дал за нея. И е обул черни кадифени панта-
лони – момче за чудо и приказ!

Но от москвича не излезе никакво момиче. Крие го, подсмихват се мъжете. Не ще да
ни го покаже. Сега пък номера, хихикат жените, и нас са ни крили така. Сега ще я видим.
Къде е? Къде е? – викат децата и се надигат на пръсти да я видят. Момичетата със скъ-
пите шноли в косичките, а момчетата – стиснали новите си ножчета, да не им ги отк-
радне някой.

– Къде ти е жената бе, сине? – казва Фатма, която е толкова хубава с новия си руж, че
по-добре младите жени да не гледат към нея, щото може да я урочасат. – Симо, не я
крий. Дай да я видим.

Симо гледа надолу към дупките в асфалтовия път и не може да вдигне глава.
– Какво става бе, момче? – пита баща му.
Навън въздухът е чист и е хладно, макар че е юни. Готви се пак да завали – тъкмо
беше поспряло. В Караманица има малко дървета, но над нея почва гората. Тя е зелена,
не е кой знае каква гора – храсти, драки и тръни, но поне има зелени листа. Поне е близо
до крепостта Кракра и хората могат да си пасат там козите и малките ярета.
– Къде е момичето? – пита майката на Симо. Симо е хубав в тая жълта скъпа фла-
нелка, за която потроши цели двайсет лева в магазина на „Търговска“, и кадифените му
панталони са хубави, макар че са напръскани почти до колана с кал.
– Ами... – говори той и пак гледа дупките в асфалта. – Ами тя няма да дойде.
Всичките млъкват. Чува се как облаците се движат по небето и се чува как камъните
мърдат по старите зидове на крепостта. Никой нищо не казва.
Сигурно си мислят, че си няма никакво момиче със зелени очи. Що пък това момиче
така го е излъгало и не иска да дойде под крепостта на Кракра? Тука е толкова хубаво –
София е на един час път, Кюстендил – на два. Оттук до Португалия можеш да отидеш,
и до Испания – само хващаш някой влак, и дим да те няма. Защо да стоиш тук, като си
нямаш момиче. Не си струва.
– Защо няма да дойде? – пита Фатма. – Аз я познавам. Момичето не е такъв човек –
да те излъже.
Симо нищо не казва – стърчи сам и гледа асфалта и колко жалко, че е с такава жълта
фланелка, толкова ярка и светла, че всички гледат в него.

130

– Е, в другия четвъртък ще дойде – казва мъжът на по-голямата му сестра. – Я назд-
раве. Да ни е жив и здрав Симчо.

– Наздраве! – казват и мъжете, и жените, и всички взимат да пият от ракията, която
не е менте, и после ядат от кебапчетата. Те са толкова вкусни, че се стапят в устата и ти
се иска да ги изядеш всичките наведнъж.

– Не се ядосвай, Симчо – казва мъжът на по-малката му сестра. – Тя ще дойде, не се
ядосвай.

Симо не го чува, стои неподвижен – едно високо, слабо момче. Толкова стройно
момче и не усеща, че има дъжд, не усеща, че тоя юни е студен. Дори не се скрива под
ламарината – небето пак подхвана да се излива, но той не се скри при другите хора.

Стои сам, не помръдва, дори не се сеща да влезе в къщата си – единствената с покрив
от истински мрамор в целия квартал.

***

Близнаците бяха оставили някаква бележка на масата в кухнята, но Нора не я беше
прочела. Листът беше откъснат небрежно от тетрадка с карирани листа. Нора се ядоса
изведнъж: сигурно бяха написали, че са бъркали в старата чанта на майка ѝ – там сла-
гаха последните пари в къщата. Десет лева, свити на четири в джобчето с разваления
цип – това бяха парите за лекарства, ако някой вдигне температура или се върне с раз-
бита глава. Близнаците не биваше да вземат тези пари, за нищо на света не трябваше да
бъркат там, но Нора си помисли, че са играли на комар, че са загубили – на сутринта
двамата се бяха държали странно тихо. Просто я гледаха – два еднакви погледа – Ге-
орги, който разбираше математиката така добре, че госпожа Гецова все още се обаж-
даше у дома им и предлагаше дрехите и учебниците на своите синове, които учеха в
Германия. Гергин с хитрия поглед, но тази сутрин я гледаше без никаква хитрост, крот-
ко, като малкото братче, на което бе давала вода с биберон. Тези двамата бяха ужасни.

Нора не погледна бележката и затича към шкафа в хола, където стоеше старата чанта
на майка ѝ с парите за най-черните дни, бръкна почти до лакът в джобчето със скъсания
цип и пръстите ѝ напипаха банкнота, след това още една. Това беше съвсем странно.

Тя извади първата – десет лева, и още една нова, голяма, почти неупотребявана бан-
кнота от 50 лева. Вместо да се зарадва, Нора изведнъж се уплаши. Майка ѝ не беше
казвала, че е оставяла пари у дома. Дали не се бе разболяла отново? Някоя ужасна бо-
лест – беше споменавала, че усеща болки в лявата гърда. Нора изведнъж се сви в
страшна паника – нима майка ѝ се бе предала и усещайки настъпващия край, бе оста-
вила още пари за лекарства? Глупости, рече си Нора. Абсолютни глупости. Изтича до
масата – може би братята ѝ бяха окрали нещо и така ставаше ясно откъде са тези пари.
Тя хвърли поглед към бележката и самото обръщение, изписано с едри, почти печатни
букви, я накара да замръзне. „МАМО, КАКО, аз и Георги отиваме в Испания с едни
други момчета. Всичко е уредено. Ще работим в някакъв бар отначало. После сигурно
в строителството. Извинявай, мамо, че не ти казахме по-рано. Но ти и без това нямаше
да ни пуснеш. Ще се обаждаме по телефона на комшиите, ако можем. Ще изпращаме
пари на тебе и за бебето на кака. Всичко е уредено. ГЕРГИН и ГЕОРГИ.“

Нора не можеше да преглътне. Спря да диша. Изтича в хола – там беше толкова чисто
и подредено, толкова чисто, без никакви дрехи по пода, без купища чорапи, без одеяла,
паднали върху обезцветения персийски килим, отдавна останал без родина. Леглата
бяха оправени, така грижливо, толкова хубаво опнати чаршафи, че Нора изплака. Дори

131

прахта по шкафовете беше избърсана, прозорците също бяха измити – толкова отдавна
немити прозорци, че слънцето приличаше на голямо ръждиво петно в горния ъгъл на
прозореца, обърнат към полите на Витоша. Върху старата секция, купена след ражда-
нето на близнаците, страшно зееше празно пространство – там стояха двата стари ку-
фара, които баща ѝ не пожела да вземе, когато потегли за Дубай. „Толкова са очукани –
каза той, – че ме е срам да ги нося при арабите.“ Момчетата ги бяха взели – двата стари
куфара, с които Нора като малко момиченце бе ходила на екскурзия във Велико Търно-
во, когато класна им беше г-жа Йорданова.

Тогава едно момче от класа на Нора, един Мишо – слабо, мургаво момче, мълчаливо
и невзрачно, беше написало върху куфара на Нора „Обичам те“. Всички се смяха на тоя
Мишо, вечерта той се напи – откъде бе намерил алкохол, никой не разбра, но госпожа
Йорданова го намери заспал зад гърба на хотела с почти празна бутилка сливова ракия,
захвърлена до краката му. Сега старите куфари ги нямаше, нямаше го и стария бу-
дилник – дядото на Нора го беше донесъл от някакво село близо до река Одер по време
на Втората световна война, където бил редник пехотинец в Първа българска армия. Това
беше любимата вещ на Гергин – той триеше часовника с вълнено парцалче и го нави-
ваше всеки ден.

Дори старите цветя, които незнайно как не бяха изсъхнали, бяха полети.
И кухнята беше пометена, чиниите измити, в хладилника имаше сирене, кренвирши,
масло и маслини – нещо, което не се случваше често в този дом. На закачалката в кори-
дора като стари бойни знамена висяха старият анцуг на Гергин и още по-старото, почти
изцяло разпрано яке на Георги. Нора ги взе, повъртя ги безсмислено в ръце, огледа апар-
тамента – толкова чист, подреден и непоносим, че ѝ прилоша. Притисна дрехите на бра-
тята към гърдите си. Не плачеше – тя беше много здраво и стабилно момиче, толкова
здраво и стабилно момиче, че дори се опита да запее. Песните винаги ѝ помагаха, пееше
си ги наум много често, защото не е прилично човек да ходи по улицата и да крещи
някаква си песен. Забрави да затвори вратата на чистия подреден апартамент след себе
си; всъщност имаше ли смисъл да я затваря? Да, имаше, там беше старото телевизорче,
което все още работеше – майка ѝ искаше да го продадат, за да отиде Георги на олим-
пиада във Варна, а Гергин искаше да го заложат в заложния магазин и с парите да играят
на рулетката в „Лъки Бар“. Не го заложиха, телевизорчето си стоеше в хола, но Нора не
мислеше за него, тя стискаше дрехите на братята си и листа от карираната тетрадка по
математика – единствената тетрадка, която близнаците имаха и се редуваха да ходят с
нея на училище. Георги не можеше да забрави математиката и да се откъсне толкова
лесно от нея.
Нора вървеше, не бе усетила кога бе преминала по улицата с кафенетата, край будката
за вестници и магазина с бяла техника, от която никой не купуваше нищо. Бе минала
дори неприятната черна гърбица на „Мазното“, препъна се пред моста над Струма –
малък гърбав мост, под който имаше голям вир. Там вместо пяна по реката бяха засед-
нали пластмасови шишета, но сега те не изглеждаха никак грозни. Нора си спомни – тук
майка ѝ и баща ѝ излизаха, баща ѝ все имаше някаква работа и му оставаше малко
време. Близнаците бяха малки и майка ѝ се боеше да им купува сладолед, а баща им
мърмореше мрачно, че не може да види бял ден от тия деца.
Близнаците бяха избягали в Испания. Или в Германия, или в Полша. Тя не искаше да
мисли къде ще гладуват, търсейки светлия бар, в който щяха да започнат работа отна-
чало. Не мислеше и за строителството. Те бяха слаби за това, а счупеният крак на Гергин

132

още не се бе оправил съвсем и го болеше, когато имаше дъжд. А Георги, който насти-
ваше така лесно, опитваше се да пуши и после кашляше дълбоко, дълбоко, като че в
гърдите му имаше някакво дъно, което искаше да изхвърли навън.

Нора не плачеше и не мислеше за майка си, не можеше да си представи как ще ѝ
покаже тази бележка върху карирания лист на тетрадката. Премина бавно моста над
Струма и тръгна по пътя между върбите – стари върби, пълни с гнезда на гарвани като
черни запетаи върху сивата тетрадка на небето над безлюдния град, съвсем опустял без
близнаците.

Нора никак не плачеше, тя беше здраво момиче и си пееше наум най-различни песни,
защото така винаги се измъкваше от всичко лошо. Пееше си наум, после започна да си
пее на глас – без думи си пееше на глас за това безлюдно небе с черните запетаи на
гарваните и за братята си, на които не искаше да пее вечер, когато бяха малки бебета, а
майка ѝ я караше да ги приспива.

Някой щеше да я чуе как ръмжи, но какво, по дяволите, ѝ пукаше от тоя някой. Тя
вече не виждаше пътя пред себе си – но го обичаше. Обичаше този път, който още пом-
неше малките пети на братята ѝ и стъпките на баща ѝ, който сега беше в Дубай. Оби-
чаше тази светла, измъчена река, обичаше този глупав квартал със старите блокове с
черните малки прозорчета, с хората, които се бяха пръснали в Канада, Германия и Бел-
гия, обичаше всичките хора, които бяха останали в тесните малки апартаментчета – с
оправените легла, с белите чаршафи и хората с болни зъби, защото не можеха да отидат
да ги лекуват. Обичаше този град, в който майка ѝ щеше да се върне вечерта и да про-
чете бележката – майка ѝ нямаше да попита за нейното бебе, майка ѝ нямаше да реве,
защото въпреки болните ръце, които изтръпваха през нощта, въпреки болните зъби тя
никога не ревеше. И тя като Нора щеше да почне да пее наум, после може би двете щяха
да пеят на глас, защото какво му остава на човек, когато е най-смазан, какво ѝ остава на
майка ѝ освен тези песни, които нямаше да свършат и които вървяха някъде към Испа-
ния с братята ѝ, сигурно момчетата си ги пееха наум, защото как може човек да пее на
глас в някакъв скапан влак, който си отива от България и го отнася далече от тази топла,
измъчена река, от блоковете с черните прозорци и от хората, с които бяха пораснали, от
госпожа Гецова, която им даваше учебниците на синовете си. Нора не плачеше.

Беше стигнала до един от тези блокчета с черни прозорци, където живееше Петко –
онзи Петко, дето беше занесъл Георги в болницата със счупения крак, онзи Петко, дето
работеше за Арсениев, но, по дяволите, какво ѝ пукаше за кого работи този Петко.
Беше ѝ дал шейсет лева да се скрие от хората на Арсениев на село. Нора не се скри.
Нямаше да се крие от никого.

Петко се показа пред отворената врата на малкото апартаментче – висок, кльощав, с
гъста като четка коса, брадясал и недоспал.

– Нора! – възкликна той изненадано. Слаб като кол, с тъмни очи, които я гледаха раз-
тревожено.

– Братята ми са избягали в Испания – промърмори Нора. – Няма ги у нас. – Тя му
подаде карирания лист. В очите ѝ блесна сълза, но Нора я изтри с лакът. Тя беше здраво
момиче и точно в тоя момент ѝ хрумна една толкова хубава песен, една х-у-у-бава пе-
сен, че беше направо срамно човек да реве. Дори като си я пее наум.

133

Здравка Евтимова

Четвъртък

Първо издание

Оформление: Яна Левиева
Коректор: Росица Николова
Печат: полиграфически комплекс ЖАНЕТ-45, Пловдив, 2003

http://4eti.me

Издателска къща ЖАНЕТ-45
Пловдив, бул. Ал. Стамболийски №9

тел/факс 032 60 90 90

ISBN 978-954-491-135-9