Четвъртък - Здравка Ефтимова - 4eti.me

тя?
– Лекарка, госпожо. Гинеколожка, професор, една от най-прочутите в страната.
– Млада ли е?
– Над петдесет години.
– Заставя ли ви да се къпете, преди да се занимаете с тялото ѝ?
– Не, госпожо. Настоява да изтривам ръцете си до лактите с памуче, напоено в лаван-

дулов спирт.
Г-жа Арсениева беше погълнала три мънички хапки от сандвича, а остатъка забрави

в сребърната паничка на дивана.
– Съпругът ми... – Гласът ѝ отново скъса линията на повествованието, след това вне-

запно пое в неочаквана посока: – Имате гъста коса, която може би е къдрава. Защо я
подстригвате толкова късо?

– Харесвам късо подстриганите коси, госпожо – излъга Д. и унесена в отговора, от-
пусна контрола и преглътна няколко пъти. Благоуханието на сандвичите беше непоно-
симо.

– Но косата на Ева е дълга, а казахте, че ви харесва.
– Да, госпожо.
Белите нарциси на дланите отново разцъфнаха върху подноса със сандвичите. Госпо-
жата си избра ново нежно бяло хлебче и го поднесе към устните си.
– Десислава, вие сте привлекателна. – Този път здравите моряшки възли в гласа ѝ
стиснаха шията на Д. – Освен това не сте нагла. – Д. мълчаливо прие комплимента, със-
редоточавайки се върху раменната става на г-жа Арсениева. От богатия си опит с немс-
ката овчарка Вайзе знаеше, че най-добрият начин да посрещаш комплиментите на кли-
ентките е усмивка с 32 зъба. Госпожа Арсениева обаче не ценеше ухилените физионо-
мии. Изведнъж въздухът се люшна от тихо изречен, но особено важен въпрос:
– Съпругът ми предлагал ли ви е да правите секс?
– Не, госпожо – светкавично отговори Д. и се опита да откопчи поглед от зеленото
тресавище на теракотените плочки, но това не ѝ се удаде.
Моля ви, Деси. – Пипалата на гласа омекнаха. – Бъдете откровена. Самият той ми
призна, че сте правили това неколкократно. Винаги съм смятала, че сте честен човек.
Затова и помолих да дойде майка ви – искам чист човек да се занимава със сина ми. И
така...
– Не ми е удобно да приказвам с вас на тази тема, госпожо... Аз...
– Той вече не ползва услугите ви на масажистка, следователно сте отказали да изпъл-
ните нещо, което ви е помолил. Така ли е?
– Да, госпожо.
– Но веднъж сте го направили, нали? – уточниха загадъчните потъмнели очи на гос-
пожата. Д. не отговори. Стана ѝ така горещо, шията ѝ пламна и дори престана да усеща
миризмата на сандвичите. Матовите ѝ ръце потърсиха убежище, но вместо това попад-
наха в белите мрежи, изплетени от пръстите на госпожа Арсениева. – Бил е много груб
с вас, нали?
Д. мълчеше и гледаше в зелените теракотени плочки. Искаше ѝ се да бъде на сто ки-
лометра оттук, в най-студената част от зимна гора, в някакъв непознат град, без квар-
тира и без пари. Госпожата отлепи красивия си гръб от матрака и го повдигна към Д.
– Принудил ви е да правите разни други неща – прошепна госпожата тихо, нежно,
сякаш постилаше леглото на сина си. – Неща, които не приемате, които ви отвраща-
ват? – Бялото напрежение в ръцете на клиентката разлюля зелените плочки под нозете

51

на Д. – Направил ви е нещо, за което дори не желаете да си спомняте, макар че ви е
платил добре?

Д. не отговори.
– И сега ви е неудобно да го потвърдите пред мен?
– Да, госпожо – каза Д.
– Сега идете се изкъпете и да започваме.
По време на масажа Арсениева нито веднъж не вдигна поглед към Д., която бе посве-
тила цялото си внимание на гърба ѝ. Беше обработила раменете, фината кошница на
ребрата и сега се трудеше над плавните извивки на кръста, внимавайки да не причини
най-минимално сътресение на бъбреците и да не докосва издайническите, подобни на
меки дюни хълмчета на таза. Най-трудната част предстоеше – краката изискваха ог-
ромна концентрация на вниманието, мускулите им трябваше да се отпуснат бляскави и
свободни като козина на сиамска котка. Почти всеки път госпожата настояваше да пов-
тори движенията по бедрата, за да увековечи безупречната им форма в идната епоха, но
сега стоеше замислена, притихнала, сякаш душата ѝ временно бе отлетяла в отвъдното
на среща с много скъп приятел.
Това бяха златните периоди за Д. Един от прелестните кътчета на занаята ѝ, в който
попадаше веднъж на сто години. След края на процедурата, когато парите бяха сгънати
на най-сигурното място в черното ѝ портмоне и Д. се стараеше да поеме колкото се
може повече топлина, преди да изхвърчи в ледената торба на януарската нощ, госпожа
Арсениева направи неочакван ход – собственоръчно поднесе огромната тава сандвичи
на Д. и я покани:
– Вземете, вземете. Преброих колко пъти преглъщахте през цялото време – тридесет
и два.
След като Д. отказа с половин глас, но въпреки това така и не усети как две от фините
кръгли хлебчета на сандвичите се пренесоха в стомаха ѝ, госпожа Арсениева без пре-
дупреждение изтегли подноса изпод носа ѝ и обяви:
– Надявам се, че не преглъщате заради това, че ме харесвате?
– Госпожо, желанието ми е да се чувствате добре и...
– Достатъчно за днес – отряза ножицата в гласа на госпожа Арсениева. – Хапнахте.
Изкъпахте се с шампаона ми и използвахте моя крем и дезодорант. Е, хайде не се изчер-
вявайте. Аз ви харесвам. Харесвам цвета на лицето ви.
Белите парашути в дланите на клиентката не се спуснаха към матовите пръсти на Д.,
както ставаше обикновено. За секунда те кацнаха върху раменете на Д., сега освободили
се от маската на черното поло, което според госпожата издавало неприятна миризма. За
тази секунда белите длани изровиха два горещи кратера под фланелката на Д. Д. се от-
дръпна, белите длани обидено изчезнаха от раменете ѝ като сенки на лястовици, само
парещото им напрежение се прехвърли в погледа на дълбоките сини очи.
– Слушайте, Десислава. Отивам за месец в Германия, но за нищо на света не желая да
се откажа от масажите си. Те са най-красивото нещо в живота ми, разбирате ли. Може
би все още не разбирате какво означават те за мен.
– Да, госп... – Ала Арсениева не я остави да оформи докрай баналната фраза на отго-
вора. Думата увисна счупена на две като строшен и вече ненужен термос.
– Искам да дойдете през този месец в Германия, Десислава. Разбира се, ще поема раз-
носките ви, но не се надявайте на нещо повече. Хонорарът за процедурите ще бъде съ-
щият както в България. Съгласна ли сте?
– Аз уча в университета, госпожо, боя се, че няма да...

52

Малките пулсиращи ножички в гласа на Арсениева срязаха цялото пространство
около Д.

– Всъщност, Десисислава, това е единственото условие майка ви да стане гувернантка
на разглезения ми син. Разбирате ли?

– Почистихте ли ръцете си с лавандулов спирт? Всъщност сторили сте го – от вас
мирише на спирт, като че сте плували цяло денонощие в басейна на завода за антибио-
тици. – Жената беше едра, добре сложена, с широки рамене и огромни синкави очи, в
които, Д. отдавна си го мислеше, се беше вляло някакво мазно вещество, затова отска-
чаха от всеки предмет.

– Желаете ли да започваме, госпожо Методиева? – попита Д. и се приближи до твър-
дия матрак, върху който тялото на клиентката ѝ изпъкваше като прекрасно построена
археологическа забележителност.

– Професор Методиева – коригира я хладно госпожата. – Знаете ли, Десислава, оби-
чам, когато отправям забележки, хората да се съобразяват с тях.

– Извинете ме, професор Методиева – светкавично откликна Д. и енергично се зае с
раменния пояс на госпожата.

– Освен това ми е крайно неприятно, че днес не сте ходили при сина ми, след като
вече взехте месечния си хонорар за посещения при него.

– Съжалявам, госпожо! – Д. се опита да налее в гласа си цялата печал, на която бе
способна, но всъщност нямаше повод да скърби. В портмонето ѝ спяха три пъти повече
банкноти, отколкото бе очаквала да получи от госпожа Арсениева, сандвичите, изядени
във фитнесзалата, бяха запалили приятно осветление в стомаха ѝ, което огряваше ця-
лото ѝ същество.

– Не мисля, че някой би имал полза от съжалението ви, госпожице – светкавично ѝ
поднесе заключението си професор Методиева. – Липсвали сте на Питър, определено
сте му липсвали... Той ми звъня два пъти, за да пита дали не сте пристигнали при мен.

Обзета от прилив на лекомислие, Д. впери горещ поглед към черното портмоне в чан-
тата си и предложи:

– Госпожо... професор Методиева, мога да ви върна парите, аз... аз наистина съжаля-
вам – изрече Д. и в същия миг наистина съжали, защото реакцията на дамата под ръ-
цете ѝ беше убийствена:

– Да, трябва да върнете парите, идеята ви е добра. Убедена съм, че в този свят отно-
шенията между хората трябва да бъдат регулирани със строги финансови механизми.
Моля, не ме притискайте толкова силно. Аз нямам вина за това, че не сте изпълнили
задълженията си.

– Съжалявам, професор Методиева.
– Всъщност вместо да връщате сумата, можете да ми направите две поредни проце-
дури. И моля ви, не безпокойте Питър. Ясно се изразих нали?
Д. не отговори.
Тялото на Методиева беше твърдо като пластмасов стол в евтино кафене. Ръцете ѝ,
здрави, с приятно оформени мускули, биха могли да счупят десет тухли една върху
друга. Краката ѝ също имаха внушителна, здрава мускулна маса.
– Защо не отидохте при Питър? – поинтересува се лекарката, гласът ѝ вече бе при-
тихнал, но мускулите в него продължаваха да стърчат, наежени за бой. Д. се беше нау-
чила да определя по коравината на плътта настроението на клиентките си. Сега оче-
видно госпожата търсеше да вдигне врява; може би най-уместната стъпка за Д. бе наис-

53

тина да върне парите. – Може би вече открихте някоя друга звезда в своя интимен не-
босвод и взехте решение да изоставите сина ми?

– Не, госпожо – отвърна Д. Присъствието на масивната, силно изрусена синеока
блондинка ѝ действаше като гилотина; Д. отдавна бе разбрала, че е необходимо да при-
казва само истината. Боеше се от Александрина Методиева, изпитваше неприязън към
нея. – Бях при клиентка. Тя ме помоли да повторя процедурата с масажа и ми плати
добре.

– А може би е бил клиент?
– Не, професор Методиева. Беше клиентка.
– Но вие сте дискретен човек, затова не бихте могли да ми дадете телефона ѝ, за да се
убедя лично в това. И моля, не ме притискайте толкова.
– Наистина не бих могла, професор Методиева – отвърна Д., усещайки под пръстите
си омразата в кожата на своята клиентка. В помещението се възцари студена тишина,
нарушавана единствено от попукването на мускулите на професор Методиева.
Беше вече осем и половина, нощта бе напълнила града с мразовит мрак, разстилащ
зад прозореца обещания за неприятни срещи. Д. не мислеше, че като се прибере у дома,
ще бъде студено. Утешаваше се с мисълта, че ще опре измръзналите си ръце о тръбата
на парното – с майка ѝ бяха изключили радиаторите и в кухнята, и в единствената стая,
но тръбите бяха топли, и когато не бяха в леглата, двете разговаряха на угасена лампа,
пестейки електричество. Понякога майка ѝ я нямаше, Д. знаеше, че е при г-н Спиридо-
нов, пенсионирания пощенски динозавър, и не се тревожеше, защото там майка ѝ не
страдаше от студа. Въпреки че в гарсониерата Д. виждаше как дъхът ѝ замръзва в ста-
лактит от бяла пара, тя копнееше за мига, когато се прибираше у дома. „У дома“ беше
не топлина и уют, в никакъв случай топла храна, каквато Д. намираше навън. „У дома“
беше липсата на фини дамски гърбове, които трябваше да масажира, липсата на бели
нежни ръце, които държаха нейните, липсата на господин Арсениев, споменът за който
пораждаше мръсни спазми във вътрешностите ѝ. „У дома“ беше усмивката на майка ѝ,
която траеше секунди, но топлеше дълго; „У дома“ беше копринената тишина, в която
не се долавяше попукване на мускули, нито пръскане на елитна пот, изцедила се от
елитните пори на красиви дами, в нея наистина имаше шумолене на хлебарки, гонещи
се по тъмните ъгли, имаше вой на бездомни кучета, които плачеха пред блока, имаше
чалга от съседите на втория етаж и „Металика“ от тийнейджърите, които наемаха гар-
сониерата под тяхната. Тишината по странен начин беше поела старите картички, които
Д. бе изпращала от Созопол, докато се грижеше за гърба на господин и госпожа Вайзе
и още десетина други достойни гърбове; картичките на единствения приятел, който Д.
бе имала през живота си – грамадният Петър, синът на настоящата ѝ клиентка професор
Методиева.
За Петър също имаше място в тази тишина, макар че Д. го отделяше от себе си със
студената стена на съмненията. Петър не можеше да бъде по-различен от останалите.
Петър просто не се бе осъзнал в живота. Тишината на Д. беше мразовита, мека и се беше
превърнала във втора студена кръв, закаляваща кожата ѝ.
– Искам да ви попитам нещо и искам откровен отговор от вас. – Професор Методиева
обикновено общуваше с хората (онези, които нямаха титли, като например масажист-
ката ѝ) посредством топовните изстрели на глагола „искам“. Този път изстрелите пора-
зиха Д. директно в сърцето. – Какво мислите за сина ми Питър?
– Той е обещаващ млад мъж – даде стандартния отговор Д., надявайки се, че с това
канонадата на клиентката ѝ ще замре.

54

– Това ми е добре известно – продължиха топовните залпове. Зная, че Питър е умен,
достоен и много талантлив. Аз ви питам как е в онази област, за която ви плащам, гос-
пожице?

Той е възпитан и мил – отвърна искрено Д. Разговорът започваше да се насочва към
зона, която я плашеше.

– Съвършено добре зная, че е възпитан и мил. – Леденият душ в гласа на професор
Методиева угаси всички надежди на Д., че ще се измъкне от „онази област“. – Искам да
ви попитам... Всъщност имахте ли вече интимен контакт с Питър, госпожице?

– Д. се задави за миг и това ѝ попречи да извърши заученото движение върху тялото
на проф. Методиева. – Вие не вземате парите ми, за да хълцате над мен – напомни ѝ
клиентката. Тишината се проточи, гъвкава и еластична, притискайки в пластмасовия си
стомах нервите на Д. – Е, госпожице, не бъдете свенлива точно сега, а отговорете на
въпроса ми: имахте ли интимен контакт със сина ми?

– Не, професор Методиева.
– Мисля, че ви помолих да го осъществите, по-точно казано, плащам ви ежемесечен
хонорар, за да го сторите, госпожице, и не мисля, че се трудите добре за парите си.
Д. беше живяла с убеждението, че е изключително търпелив човек. Беше успявала да
спечели нещичко само защото никога през живота си не беше крещяла, нито бе удряла
някого, когато отсрещната страна очевидно го заслужаваше. Сега се опита да преброи
до петнадесет – процедура, която ѝ позволяваше да не вие от безсилие. Докато броеше,
обикновено си представяше един залив – много малък и самотен, най-грозния залив в
Созопол; щом между сеансите с елитните гърбове се появеше някакъв промеждутък, тя
сядаше скрита между две скали и гледаше морето. Или мислеше за тръбата на парното
край леглото си, за олющената боя, стопила се под пръстите ѝ. Докато броеше до пет-
надесет, си представяше двете големи скали в Созопол, сините гоблени на вълните и
небето. Така се успокояваше и забравяше, че иска да вие от безсилие.
– Госпожо започна Д., подреждайки думите в леденостудена пирамида. – Аз харесвам
сина ви и не бих могла да го тласна към контакт, който според мен е некоректен.
– Зная, че масажирате известни господа. Предполагам, че някои от тях са поискали от
вас и друг род услуги. Нека бъда откровена с вас – тъкмо затова ви избрах за този род
услуги на моя син. Но вие не сте ги обезпечили, въпреки че си взехте хонорара за това.
Този път обаче нито скалите на Созопол, нито тръбата на парното помогнаха на Д.
– Госпожо, не желая да се виждам с вашия син – извика Д. Всъщност само обръще-
нието в изречението беше изречено на висок тон, защитният механизъм сряза подема
на Д. към морето, слънцето и вълните, краят на изречението спадна и започна да пълзи
по пода, както обичайно правеха всичките ѝ изказвания.
– Но цял месец вие се виждате с него – изтъкна гърбът на професор Методиева. –
Постоянно сте заедно. Какво правите? С какво губите времето му? Д. не можа да преб-
рои до петнадесет. Загуби способността си да брои. Ръцете ѝ механично разтриваха об-
лите, скрити под красивата наметка на мускулите рамене на жената, причинявайки по
кожата ѝ малки вълнички.
– Целували ли сте го?
– Да, госпожо.
– Той дава ли ви пари освен тези, които ви плащам аз?
– Да, госпожо. Купува ми кафе и кроасани. Понякога донася маслини у нас.
– Моля, отидете отново да почистите ръцете си със спирт. – Професор Методиева
потрепери, очевидно бе забелязала нещо и гласът ѝ се приготви за удар. – Десислава!

55

Мога ли да видя ръцете ви!
Д. протегна напред матовите си длани дълги, тънки пръсти като черни светкавици във

въздуха на чистата стая.
– Изрежете си ноктите, моля ви – настоя клиентката. – И се опитайте да изтриете с

памучето малкото ръбче под всеки нокът. – Погледът ѝ опипа първо палеца на Д., след
това се изкатери до върха на всички останали пръсти, хвърляйки алени възмутени фо-
йерверки. – Десислава... Десислава! – Гласът нетипично се олюля, сякаш бе попаднал в
кална локва по пътя си. – Моят син предлагал ли ви е нещо напоследък?

Д. си помисли: „Тя ще умре от разрив на сърцето, ако ѝ кажа, че ме покани на вечеря
в „Казабланка“, а ако научи колко плати, ще умре и без разрив на сърцето.“ Всъщност
би било забавно това да се види на живо.

– Да, госпожо. Петър ме покани на вечеря в „Казабланка“ и аз приех предложението
му.

– Друго нещо?
– Пожела да ми купи ръкавици, но отказах. Всъщност купихме ръкавици за него. –
Рентгеновосините очи на Методиева заснеха всички движения в главния и гръбначния
мозък на Д. – Това се случи преди две седмици – добави светкавично Д. – Не съм прие-
мала никакви суми от него – нито дребни, нито крупни, уверявам ви.
– Десислава – закрачи гласът на професор Методиева, решен на всяка цена да стъпче
Д. – Лъжите няма да ви помогнат. – На това място от повествованието клиентката се
наслади на малък антракт, събирайки нови сили. – Лъжите наистина няма да помогнат...
Просто... просто се чудя как имате наглостта да идвате тук, в собствения ми кабинет, да
ме гледате в очите и да се държите така... така... В българския език липсва дума, която
достойно би описала арогантното ви поведение.
– Но, госпожо... – Сините гоблени на вълните от най-грозния залив в Созопол се из-
париха завинаги, сигурно цялото Черно море пресъхна с тях. Тръбата на парното в гар-
сониерата замръзна. Д. не можеше вече да си представи нищо. Не можеше да мисли
нищо. – Госпожо...
Омъжили сте се за сина ми въпреки изричната ни уговорка да не го правите! Казах
ви, че той не е лъжица за вашата уста. Казах ви да не надскачате сянката си, Десислава.
В тоя живот всяка жаба трябва да си знае гьола... Вие забравяте вашия, Десислава. И
това няма да отмине безнаказано, уверявам ви.
– Професор Методиева – промъкна се сред потопа гневни изрази Д. – Не съм се омъ-
жила за вашия син. Океанът от мускули в тялото на клиентката изведнъж притихна.
Сините очи на професор Методиева не можеха да повярват.
– Но той ми каза, че сте подписали граждански брак вчера. – В гласа ѝ се бореха две
сили: светлите – на облекчението, и тъмните – на черните съмнения.
– Госпожо Методиева, уверявам ви, че Петър не е подписвал граждански брак с мене.
Може би с някоя друга жена, но не и с мен.
– Наистина ли? Наистина? – Светлите сили на облекчението избиха през устата на
госпожа Методиева в дълбока, красива въздишка. – Само да не ме заблуждавате, Десис-
лава. Защото това никому не се е разминавало току-тъй. Никому, разбирате ли! В този
миг Д. почувства, че обича зимния студ, снега, дори глада в стомаха си. Но най-голямата
топлина на кръвта ѝ бе за Петър. Само за Петър.

***

56

Лекарят беше висок, с рамене на тежкоатлет, с изрядно чиста бяла престилка и кра-
сиви, прекалено тесни чехли, които придаваха на огромните му стъпала вид на тропи-
чески пеперуди. Преди да стигне до него, Нора беше изминала сложен слалом между
седем медицински сестри, от които три старши – всичките навъсени и озъбени. Когато
обаче чуеха името на г-н Теодоси Арсениев, лицата им моментално засипваха със сто
хиляди вата гостоприемство. „Може би вие сте съпругата на господина?“, предполагаха
белите престилки, и когато се окажеше, че Нора не е нито госпожа Арсениева, нито
сестра на пострадалия, моментално обвиваха в пелена от презрение всеки квадратен ми-
лиметър от физиономиите си. Все пак Нора бе успяла да се добере до главния лекар на
клиниката.

– Да, госпожице. Какво има да ми съобщите? – попита хирургът и впери рентгеновия
си поглед към Нора.

– Аз съм негова служителка – излъга спокойно тя. Трябва да му съобщя нещо извън-
редно важно.

– Двамата бодигардове на г-н Арсениев отрекоха, че ви познават, госпожице. Не
бихме могли да ви допуснем при него. Това е частна клиника и сама разбирате, че всяка
минута се борим да запазим блестящата ѝ репутация.

– Напълно ви разбирам, д-р Симеонов. – Нора се усмихна, при което трапчинките на
бузите ѝ оформиха най-дълбокия капан, в който пияниците от „Мазното“ скачаха доб-
роволно и дори не напълно пияни ѝ даваха бакшиш. Лекарят се усмихна пряко волята
си и я попита с невероятно учтив тон:

– Какво мога да направя за вас, госпожице?
Много ви моля, съобщете на г-н Арсениев, че Нора Николова разполага с интересна
информация във връзка с проекта „Стомана“.
– Не ви обещавам успех – дойде на себе си хирургът, измъкнал се от капана на трап-
чинките ѝ. След броени секунди обаче огромната му длан помаха на Нора да се приб-
лижи към заветната цел. Беше успяла. „Дотук добре“, рече си тя.
Болничната стая на г-н Теодоси Арсениев приличаше на розова карета, в която вместо
коне бяха впрегнати четири медицински сестри и двама дежурни лекари. Тя бе бояди-
сана в меки, светли багри, които галеха съзнанието на всеки именит пациент и настоя-
телно го окуражаваха да оздравее. Самият Теодоси лежеше върху огромно легло, пред
което бе сложен телевизор, лаптоп, а в стаята се носеха кротките тонове от произведе-
ние на Вивалди, композитор, за когото никой посетител на „Мазното“ не бе чувал и
никога нямаше да чуе до края на живота си. Лицето на Арсениев, не особено жизнера-
достно извън болницата, тук се сливаше по цвят с кафявите теракотени плочки на пода
и само бе заприличало на под. Върху челото и под очите имаше синини, горната част от
черепа бе обвита много професионално с бинтове.
– Господин Арсениев – въздъхна Нора и докосна с тъжния си поглед студената тера-
кота на пода.
– Приближите се, моля – поощри я подовата настилка в лицето на господина. Оче-
видно все още му беше трудно да приказва. – Много мило, че ме посещавате. Какво
има?
– Чух по радиото за покушението срещу живота ви, господин Арсениев. Дойдох да
ви кажа, че много съжалявам. Нося ви нещо. – Пръстите ѝ потънаха в джоба на якето и
измъкнаха шоколад „Милка“ с лешници и стафиди.
– Хайде, хайде – прекъсна любезността ѝ господинът, ала бе очевидно, че е изпълнен

57

с доброжелателност, понеже теракотените плочки под очите му се разлепиха в мъчи-
телна усмивка. – Какво има?

Говорете.
– Чувствам се неудобно, г-н Арсениев.
– Говорете. Допадат ми бързите, остроумни реакции.
– Да, но...
– Хайде. Започвайте. В „Мазното“ ми харесахте. Говорете.
Върху бледорозовите стени имаше картини с натюрморти – предимно апетитни пло-
дове и най-различни цветя, плюс две платна, на които слънцето светеше до пръсване и
навяваше толкова бодро настроение, че на Нора ѝ се прииска да ги разбие.
– Говорете, госпожице – подкани я г-н Арсениев. Нора продължи да изучава терако-
тата на пода с очи и може би прекали, защото пострадалият вдигна едва видимо показа-
леца на дясната си ръка. От „Мазното“ Нора бе научила, че с този жест той заповядва
на събеседника си да бъде по-активен. – Слушайте, или започнете да приказвате, или
ще наредя на бодигарда да ви изхвърли.
Плодовете от натюрмортите се свариха и станаха компот, ослепителните слънца на
картините тактично залязаха. Нора беше потна, усещаше, че лицето ѝ е лъснало в
обилни ручеи вода, но вдигна глава, погледна болния на леглото и полека, сякаш прег-
лъщаше пясък, изрече:
– Бременна съм, господин Арсениев.
– И какво следва от това?
Тя, естествено, не изясни какво следва от това. Искаше ѝ се да погледне през прозо-
реца на розовата карета; от болничната стая се виждаше кокетен двор с пейки, но Нора
ненавиждаше болничните дворове. Преди месец бяха оперирали майка ѝ и слава Богу,
че кистата се оказа доброкачествена. Искаше ѝ се да наблюдава павилиона за скара-
бира. Такива заведения винаги ѝ действаха успокоително – всъщност когато се нами-
раше в отвратително настроение, винаги си представяше огрян от слънце павилион и
няколко момчета. Момчетата нямат много пари, обаче решават да останат на по цигара.
Беше си измислила едно момче, което наричаше Шаламан – всъщност Шаламан се на-
ричаше кучето, което баща ѝ бе довел у дома, когато още имаше работа и получаваше
редовна заплата. Та този Шаламан, момчето с най-малко пари от тийнейджърите, но
най-симпатичното, винаги успяваше да окуражи Нора. Винаги.
– Споменахте, че сте бременна. – Гласът на господин Арсениев удари Нора в челото.
Веднъж като малко момиче я ритна конят на дядо ѝ, сега гласът на Арсениев предизвика
подобно хладно усещане. Но Нора отдавна не се плашеше от копита.
– Да, така е – потвърди тя.
– И очевидно сте бременна от мене? – Копитото в гласа на пациента се опита да я
ритне още веднъж, но Нора бе човек, работил година и половина в „Мазното“ сред кай-
мата, хлебарките и полуразмразените, често миришещи нетактично пилета. Нервите ѝ
бяха стабилни като земното притегляне.
– Да – отговори Нора, представяйки си тийнейджъра Шаламан, блъснат от някакво
мощно БМВ. Дълбоко в сърцето си тя бе сигурна, че Шаламан няма да умре, просто е
леко замаян. Реши, че очите на господин Арсениев също се бяха превърнали в теракота,
стремяща се да я зазида в пътен, непробиваем зид. Но дълбоко в себе си беше сигурна,
че това няма да му се удаде. Господин Арсениев продължи да я изследва с любопитст-
вото на астроном, попаднал в непозната галактика. По всяка вероятност откри в галак-
тиката не особено приятни неща, защото ѝ издаде обезкуражаваща присъда:

58

– Знаете ли колко момичета като вас идат и ми съобщават, че са бременни от мене?
Може би преди седем години гвоздеят на унижението щеше да потъне до главичката
в костния мозък на Нора при подобен въпрос. Ала тя бе чувала такива въпроси и изказ-
вания от пияниците, че интересът, проявен от г-н Арсениев, ѝ се стори лебедова песен.
Всъщност Нора не си падаше никак по лебеди.
– Попитах ви нещо – отново се намеси в диалога тъмнокафявата теракота. – Знаете
ли колко момичета ми досаждат с претенции, подобни на вашите? И можете ли да се
досетите, че това никак не ми е приятно?
В този миг Нора си припомни как черепните кости на господина бяха изскърцали за
част от секундата под хладния, точен удар на камъка и това възвърна самообладани-
ето ѝ. Тя реши, че няма нищо за казване, просто обърна гръб – винаги бе знаела, че гър-
бът ѝ е красив – и пое към изхода на розовата карета. Стъпките ѝ падаха като дребни
монети в шапката на някой просяк, ала тя не мислеше, че мъжът с теракотените скули е
особено впечатлен от дребни монети.
– Няма ли да ми поискате пари? – Въжетата в гласа му я хванаха в еластичната си
примка, ала Нора не се страхуваше от въжета – боеше се от бодигардовете на Теодоси.
– Не. Реших да задържа детето – каза тя тихо, без да се обръща.
– Защо?
– Защото сте умен и наследственият материал, гените, които ще получи от вас, ще
бъдат полезни за малкото.
В розовата карета се възцари тишина. „Възцари“ – какъв старомоден глагол. В съзна-
нието на Нора беше спокойно като в полунощ.
– А не сте ли помислили, че гените на малкото са наследени от някой нещастен пия-
ница, с когото сте си докарали допълнителен доход?
Нора беше сигурна, че дори и да имаше камък в ръка, не би се решила да го използва,
понеже батальонът бодигардове, медицински сестри и лекари щяха да я умъртвят вед-
нага. Тя просто си помисли за Шаламан – нахранен до насита в оная „Скара-бира“ във
въображението ѝ, след това си припомни с радост изскърцването на черепните кости на
Теодоси под удара – сякаш бе настъпила ръждясала консервна кутия.
– Никога не съм печелела допълнителен доход, както предполагате – отвърна тихо
Нора. – Никога.
– Може би нещата, които ми направихте, сте ги научили по Интернет? – Теракотата
на лицето му, изглежда, не беше опечена добре, защото се размекна, превръщайки се в
обикновена тинеста глина. – Знаехте добре какво правите.
– Всъщност и вие ми направихте редица неща – отбеляза Нора. Чувстваше се така
спокойна, сякаш се разхождаше с дечица от детската ясла. – И ми хареса.
Тъмната ръка на мъжа, тясна, с дълги, изящни пръсти, за хигиената на които в болни-
цата вероятно се бяха погрижили сутринта, преди да дойде Нора, потъна под възглав-
ницата. След миг в сиво-кафявата, подобна на къртица длан блесна приятна по разме-
рите си пачка пари. Господин Арсениев вдигна пачката и теракотата по лицето заговори
гнусливо:
– Ето! Вземете и се махнете оттук – прошепна той, къртицата на дланта му описа къса
парабола, захвърляйки пачката пред краката на Нора. Периферното ѝ зрение веднага
оцени стойността на малката купчинка. Нора имаше опит с пари, на пода лежаха не по-
малко от петстотин долара. Помисли си за братята си, за майка си, която бе претърпяла
операция от киста и за която трябваше да плати на хирурга. Сърцето ѝ побягна към па-
рите, ала гърбът, о, красивият ѝ гръб, прекрасният ѝ гръб остана изправен, а монетите

59

на стъпките ѝ зазвънтяха към изхода. Как ѝ трябваха тези пари, как ѝ трябваха! Но Нора
беше работила толкова дълго с пияниците от „Мазното“. Сред тях имаше и гадни типо-
ве, като например Марин. Ако приемеш бакшиш от мръсник, той си мисли, че може да
ти плюе в очите по всяко време, а ти трябва да целуваш прахта под обувките му. Мръс-
ниците се впечатляваха, когато не им вземеш парите, когато ги оставиш да лежат на
теракотения под като празна кутия цигари, като плюнка, като кучешко лайно. Хайде да
видим що за мръсник си, господин Арсениев! Тя стигна до вратата и ръката ѝ кацна
върху добре полираната алуминиева дръжка в блестящата частна клиника.

– Я чакайте! – съживи се изведнъж гласът на болния, пробил си път между купищата
теракота в стаята и по мутрата му. – Чакайте, ако обичате.

Нора спря, обърна се и го погледна. Пациентът пред нея беше просто купчина висо-
кокачествена кайма, разбира се, малко по-голяма купчина от обикновените, за която
бдяха дузина добре обучени бодигардове, ала Нора никога през живота си не се бе пла-
шила от каймата.

***

– Много съм разочарована, наистина съм много, много разочарована – заявява майка
ми. Напоследък е отслабнала също както аристократките от сапунените сериали и също
както тях е гримирала тъмните кръгове на отчаянието под очите си. Много е хубава,
признавам. Доктор Хранов, мъжът, с когото живее, стои до нея и услужливо ѝ поднася
чаша вода, задържайки ръката ѝ в своята. Много е влюбен и държи това да забележи
всеки.

– Разочарованието на майка ти е двупосочно – подхваща лекарят, но зелените ѝ очи
святкат към гърлото му и той веднага млъква. – Всъщност исках да кажа, че тя самата
ще ти каже.

Разбира се, че ще беседвам с нея, скъпи. – Напоследък мама е възприела модния навик
до го нарича „скъпи“ по английски образец. Напоследък пие чая си с мляко по анг-
лийски образец, поръчва си дрехите от Великобритания, издирва масажистка с анг-
лийски и икономка, която глади бельото ѝ с английска ютия. Единственото българско
нещо, което употребява, е този надут лекар, измършавял безумно от любовта си към
нея. – На първо място съм разочарована от бруталното ти отношение към Галентин.
Бедничкият ми описа как си го заплашила с пистолет, изтръгвайки насилствено обеща-
нието му да се омъжи за тебе. Естествено, това няма да стане. Забрави, че си го позна-
вала. Бедничкият, бедничкият Галентин, друга дума – любимка на мама, е „бедничкият“
и „бедничката“. Въобще когато тя не знае за какво да приказва за някой човек, веднага
използва заклинанието „бедничкият“. – Той, разбира се, няма да се омъжи за тебе и бъди
сигурна, че никой в града няма да го стори, ако...

– Ще го стори, разбира се – успокоявам я аз. – И ти като съвременна жена знаеш защо
всеки ще побърза да ме предпочете за свой партньор в живота. Макар че съм четири
пъти по-дебела от тебе.

Настъпва неловка тишина, плътна като стомана. Майка ми е умна и делова, свикнала
е да говори по същество. Но сега няма никакво забележително същество пред себе си,
затова мълчи и просто изглежда красива.

– Парите не са всичко на света – заявява доктор Хранов.
– Да, само по-хубавата част от него – съгласявам се миролюбиво аз.
Помещението, в което се намираме тримата, е пищният виенски салон в новата къща,

60

която баща ми купи, преди да го застрелят. Тук той беше надминал себе си, угаждайки
на мамините прищевки. Както днес тя е очарована от всичко английско, така тогава ри-
даеше за всичко от Виена. Колата ѝ беше закупена от „Менцелщрасе“, дамаската в са-
лона – от най-скъпия виенски магазин, дори сламките за натурален сок бяха доставени
надлежно оттам. Паркетът беше млечнобежов, бляскав като огледало, завесите – кре-
мави, мебелите – още по-кремави. А лицето на мама в тази захарна одисея приличаше
на крем карамел. Напоследък тя бе започнала да употребява само червено вино; доктор
Хранов беше толкова пълен въздържател, че дори сянката му миришеше на дезинфек-
ционен разтвор; дори подозирах, че се въздържа от секс, ако се съди по язвителната
физиономия на мама. Беше много тихо и обстановката във виенския салон ми допадаше.

– Не беше справедливо от страна на баща ти да прехвърли всичкото си имущество на
тебе – заяви мама. В този момент приличаше на дете, от ръцете на което някой е изтръг-
нал наполовина изяден сладолед. – Той ме обичаше толкова много, а ми е оставил такава
смешна сума в завещанието си.

Не дадох никакъв коментар. Продължавах да пия портокаловия си сок, очаквайки
продължението на мисълта ѝ.

– Дори къщата, в която се намираме, е твоя и можеш да ме изхвърлиш, когато поже-
лаеш. – Това прозвуча толкова тъжно, че ако не я познавах, щях да скърбя за нея три
години.

– Да, мога – въздъхнах аз. – Но на първо време ще изхвърля само доктор Хранов.
Докторът захапа яростно сламката, вероятно желаеше да помирише отблизо портока-
ловия си сок, и закашля. Тънкото му, продълговато тяло, макар и увито от вси страни с
костюм на Калвин Клайн, се лепна като водорасло към раменете на мама.
– Не можеш да постъпваш така! – възрази тя. Гласът ѝ проби тишината с автоматич-
ните откоси на гнева си. Докторът се държеше за нея и ме гледаше ужасен. – Ти пъдиш
Митьо Хранов от дома си.
– Да, разбира се. Пъдя Митьо от дома си – изрекох съвсем спокойно аз. – Доктор Хра-
нов – обърнах се учтиво към него аз. – Моля, мога да ви го кажа и на английски, но
подозирам, че няма да ме разберете: Вън от виенския ми салон!
– Но ти си дебела. В скоро време ще имаш сърцебиене, сърцето ти ще се разхлопа
като старо чекмедже, ще получиш хипертонична криза и ще опреш до него. – Гласът на
мама вече не стреляше с автоматични откоси; той буквално се разпадаше на съставните
срички и звукове от ярост.
– Не мислиш ли, че с парите на баща си мога да си поръчам доктор от Лондон или
Париж, който ще се грижи по-добре за хипертоничната ми криза? – предположих аз.
Мама не издържа и се опита да се разплаче. Трябва да призная, че беше много ефек-
тна. Когато бях малка и я виждах да плаче, а баща ми стоеше тъжен, мъртъв от скръб по
нея, на мен ми се струваше, че целият свят ще загине. Бих направила всичко, за да я
ободря. След влажното ѝ изпълнение на пръстите ѝ грейваше нов пръстен, а на кит-
ката – гривна, оказа се, че единствено брилянтите бяха в състояние да обезкуражат пъл-
новодието в очите на тази невероятна жена.
– Сега, когато съм бедна – изхлипа майка ми, – можеш да правиш с мен всичко, което
ти хрумне.
– Не си бедна – обясних ѝ спокойно аз, защото дори без пръстен с брилянт сълзите ѝ
бяха осезателно пресъхнали. Очевидно бе осъзнала, че трудно ще ѝ купя брилянт точно
сега. – Уважението и възхищението ми към теб се запазват в същите размери, уверявам
те. Винаги можеш да разчиташ на помощта ми.

61

Макар че беше извънредно красива, когато започна да преглъща мъчително, майка
ми не представляваше привлекателен обект за окото.

– Аз да разчитам на твоята помощ? – възкликна тя и се хвана за сърцето. Аз да разчи-
там на тебе! Дори под финия слой руж се забелязваше, че лицето ѝ е пребледняло и
клони към зелено, изпадайки в остър контраст с кремавите багри на виенския салон.

– Накара майка си да изпадне в криза! – заяви гневно лекарят. След това по всяка
вероятност помисли, че не е достойно да крещи пред някаква си дебелана, изопна блес-
тящия „Калвин Клайн“ върху костите си, но иначе скъпото сако увисна като знаме върху
дръжката си в безветрен ден. – Всъщност няма да забравя, че ще наемеш лекар от Лон-
дон или Париж да се грижи за благосъстоянието ти. Бъди сигурна.

Знаех, че д-р Хранов ме надминава около сто пъти по красноречие, затова просто му
обърнах гръб, след това протегнах тлъстата си ръка към бюрото и натиснах един диск-
ретен, почти незабележим кремав бутон.

– Ти си била нагла – констатира докторът. – Не знаех това. Арогантността е непри-
съща на тлъстите жени...

Предполагам, че в гръб изглеждам по-масивна, но въпреки това оставих доктора да
говори във врата ми какво е присъщо на дебелите жени и какво не е. След броени се-
кунди във виенския хол влязоха двамата ми бодигардове – това е обичайното последст-
вие, когато натисна дискретния кремав бутон. Не беше необходимо да им приказвам
каквото и да било. Само насочих върха на брадичката си към доктора. Двамата юнаци
хванаха д-р Хранов под мишниците и наклониха едновременно глави към мама в знак
на уважение към извънредната ѝ особа. Тя следеше безмълвно екшъна, губейки дори
зеленикавия цвят на лицето си под финия руж.

– Извинете ни, мадам – изрекоха те едновременно, сякаш бяха двете гърла на двуглав
змей.

– Борис, Андрей, веднага ме пуснете! – заповяда им д-р Хранов, но тлъстата ми бра-
дичка отново се спусна към пода, момчетата съвсем добре знаеха какво означава това,
веднага вдигнаха медицинското водорасло заедно със скъпия му костюм „Калвин
Клайн“ и така, влачейки го във въздуха, откъсвайки корените му от непоклатимата ка-
нара на мамината любов, го понесоха към изхода. Беше много приятно човек да наблю-
дава как неестествено дългите стъпала на доктора ритат пространството наоколо.

– Борис! Андрю! – заповяда мама. – Веднага оставете д-р Хранов на пода и му се из-
винете.

Двамата юнаци замръзнаха на местата си, но не пуснаха отскубнатото водорасло; то,
заедно с аристократично сивия „Калвин Клайн“, остана да се клати между тавана и пода,
притиснато здраво под мишниците. Едно малко разяснение – Борис и Андрей бяха бо-
дигардовете, които баща ми беше наел някога за мама. Всъщност тя самата ги избира –
навремето, когато все още не се беше запалила по английската култура, изискванията
на майка ми спрямо охраната ѝ бяха непоклатимо български: личните ѝ бодигардове да
бъдат не по-ниски от 185 см, не по-възрастни от 28 години и обезателно да блестят със
зодия Телец. Мама обожаваше зодия Телец, защото според хороскопа ѝ с представите-
лите на тази зодия можела да установява силен вътрешен контакт. Изглежда обаче, че
вътрешният контакт, който направи с тях, бе ръждясал.

– Борис! Андрю! – извика повелително тя, но моята тлъста брадичка се отпусна още
половин сантиметър надолу. Бодигардовете забелязаха това – нека добавя, че преди да
ги наеме, баща ми имаше избор от по 37 човека за място. Тези двамата можеха да станат
космонавти, що се отнася до здравословното им състояние. Баща ми бе платил за всички

62

видове изследвания в Медицинската академия в София, бе проучил дали сред дедите и
бабите на двамата няма психически отклонения и дали двамата не проявяват извратени
сексуални желания в поведението си. Мама трябваше да разполага с най-доброто и на-
истина разполагаше.

Борис и Андрю бяха достатъчно интелигентни, за да загреят, че вече аз плащам зап-
латата им. Стана им болезнено известно, че наследявам крупното имущество на баща
ми, когато ги оставих без заплата два месеца поради неподчинение на нарежданията ми.
Освен това им стана известно, че или ще се появят секунда и половина, след като натис-
нех кремавия бутон, или ще си кажем сбогом.

Затова не беше необходимо да им приказвам каквото и да било. Вопълът на мама
увисна в пустинята на тяхната чувствителност на бодигардове. Единият, който според
мен бе по-остроумен, попита:

– Да го изнесем ли на улицата, госпожице? – Не беше нужно да говоря, посочих с
тлъстия връх на брадичката си към вратата и водораслото – тоест комплектът от душата
и крайниците на д-р Хранов – беше изнесено от кремавата атмосфера на хола в студе-
ната атмосфера на мартенския следобед. Все още валеше неприятен сняг, повярвайте
ми. Аз и майка ми останахме сами.

– Ти си противна – прошепна тя, впивайки всички зелени електрони на очите си в
мен. – Защо не им заповядаш да изхвърлят и мене? Всъщност няма защо да го правиш,
аз ще си отида сама.

– Мамо – обърнах се тихо към нея аз, – ще се държа добре към тебе. Винаги си добре
дошла в тази къща, както и в останалите, които баща ми намери за добре да ми завещае
след смъртта си. Но моля те, никога не довеждай д-р Хранов. Ако го видя още веднъж
на място, което притежавам, ще се разпоредя да стрелят по него като по крадец.

Мама стисна с двете си ръце масичката с черна дървесина. Беше очевидно, че трепери,
устните ѝ също се изкривиха.

– И защо? – успя да изрече тя, възвръщайки прословутото си самообладание, което
според мен струваше много повече пари, отколкото грошовете, пръснати по козме-
тички, модни дизайнери и психолози в името на нейното благоденствие. Баща ми обо-
жаваше за жена му да се приказва, че остава хладнокръвна във всяка ситуация.

– Защото напусна баща ми заради д-р Хранов – отговорих аз и това беше самата ис-
тина.

– Ще оспоря завещанието – прошепна мама. Горкичката! – както би възкликнала са-
мата тя, описвайки самата себе си. Нима не знаеше, че чрез парите на баща си държах
най-добрите адвокати, целия съд, целия град? – Боже мой – продължи тя. – Навремето
те съжалявах заради това, че си толкова дебела, заради това, че приличаш на купчина
баластра, а не на младо момиче. И за какво ще ти бъдат всички тези пари? За какво? Те
няма да ти купят любовта и уважението на хората.

– Ще ми купят – прекъснах я аз спокойно. – Мога да си поръчам мъж по телефона.
Мога да го направя веднага в твое присъствие – какъвто мъж пожелая. Висок и строен,
русокос. Висок и строен, тъмен. Ако ми хрумне, мога да си поръчам нисък, плешив и
дебел като мен.

– Но това е... – подхвана тя, но спря навреме, защото беше умна жена. Знаеше, че
трябва да се съобразява с парите в банката. С всесилните банкноти, които струваха по-
вече от любовта, добротата и целия хуманизъм на света. На нея това, разбира се, ѝ беше
известно. – Но ти си... чудовище.

– Мога да си поръчам и момиче, ако ми се прииска – заявих ѝ аз. – Високо и русо, или

63

ниско, трътлесто и дебело като мен. Мога да си го поръчам на закуска, след обяд в пет
преди кафето, или в седем вечер след редовната емисия новини.

Тя мълчеше. Вече не ме гледаше. Ръцете ѝ бяха престанали да треперят просто за-
щото вече не можеше да впечатли никого с това.

– Но аз няма да го направя, мамо. Няма да си поръчам момиче – нито русо и стройно,
нито дебело и трътлесто. Няма да си поръчам рус супермен. Просто след половин час
ще се срещна с хората, които въртяха бизнеса на баща ми. Искам да знаеш – припом-
няйки си баща ми, трябва да виждаш мен на кормилото на ръждясалата и мръсна импе-
рия. На флотилията от камиони, на трите ресторанта, на дрипавите кръчмици, на градс-
кия пазар, който той купи на безценица, на центъра по козметика. На канторите за нед-
вижими имоти. Трябва да виждаш мен. Аз няма да се изразявам с псувни като него. Той
беше достатъчно далновиден да наеме за мен частни учители по английски, компютри
и математика. Лектор по културно държане. Ако искаш да бъдеш добре, мамо, просто
ми кажи от каква сума имаш нужда. Ще освободя тази къща за теб – с виенския салон.
Ще ти оставя два от автомобилите. Имам едно условие – да се изнесеш от д-р Хранов.
Да не се срещаш повече с него. Разбираш ли?

– Не – отговори тя.
Слънцето се беше напъхало под кремавите тапети на салона и ги бе направило зла-
тисти. Имах чувството, че цялата стая е обкована със злато, за което са умрели много
мъже, стараейки се да го спечелят в кървави битки.
– Той бездруго ще те изостави и тогава още повече ще те боли. Коя си ти без парите
на баща ми? Една застаряваща, макар и красива жена. Когато не можеш да си купуваш
кремове срещу бръчки и не можеш да плащаш на козметичката и масажистката си, ко-
гато вместо на езда отиваш да чистиш някой офис – защото съм убедена, че друга работа
не можеш да си намериш – уверявам те, красотата ти ще се изпари за три седмици. Нима
ще можеш да бъдеш бижуто, което д-р Хранов ще показва на гостите си, след като зад
гърба ти ги няма парите на баща ми?
– Но той ме обича – възрази тихо мама.
– Има много по-млади и по-красиви жени от тебе, нима не виждаш това? Д-р Хранов
също не е сляп, уверявам те.
Тя мълча дълго, слънцето пълзеше по бузите ѝ, превръщайки ги в отчаяни бездни.
– Баща ти го застреляха – прошепна тихо тя. – Тебе също ще те застрелят някой ден
и струва ми се, че няма да съжалявам за това.
Ръката ми, обградена от цяло море сланина, посегна към дискретния кремав бутон.
– Викаш Андрю и Борис да изхвърлят и мен? – изрече презрително тя.
– О, не, просто им разпоредих да пуснат следващия посетител. Бих искала да видиш
кой е той.
Подчинявайки се на всесилното кремаво копче, вратата се отвори съвсем безшумно –
имах чувството, че приживе баща ми се радваше на тези чудеса на техниката и ги гле-
даше с отворена уста. Така и не разбра откъде се пуска компютърът. Във великолепния
хол, в който дори сламките за натурален сок бяха закупени от Виена, влезе смайващо
красив мъж. Обувките му блестяха с 24-каратова лъскавина, костюмът му беше безуп-
речен, подчертавайки широките атлетически рамене и аристократичните вълни на ко-
сата. В ръцете си мъжът държеше толкова пищен букет, че дори блясъкът на виенския
хол пребледня от завист.
– Галентин! – възкликна мама. – Галентин, но ти... Галантният ми гостенин ѝ кимна
сдържано с глава и приближи към мен.

64

– Дойдох да се извиня, скъпа, за глупавото си държане... постъпих наистина грубо и
брутално с теб. -Той ми подаде букета, който аз без особено вълнение оставих на един
фотьойл. След това гостенинът побърза да хване дланта ми я целуна с такава жар, сякаш
искаше да достигне с устни до костите.

Госпожо Храмова – обърна се той с великолепен, хладен поклон към майка ми, –
много ви моля, бихте ли ни оставили насаме?

– О... аз – подхвана тя, но Галентин вече бе обърнал атлетичния си гръб към нея.
Мама тръгна сама към входа, където стояха бившите ѝ бодигардове Борис и Андрю.
Предполагам, са се поклонили пред нея, защото тя винаги бе проявявала щедрост към
обслужващия персонал.

***

Отново беше четвъртък. В девет часа съпругът ѝ отново щеше да я посети. Беше ѝ се
обадил и по телефона, и по факса, и по електронната поща. Бети се надяваше поне този
четвъртък да ѝ се размине – височайшият ѝ съпруг бе заминал на някаква делова среща
в Германия и може би щеше да закъснее. Как мечтаеше самата тя да бъде там – обичаше
студения въздух, дори мъглата над сградите ѝ се струваше като шал, подарен ѝ от при-
ятел. Обожаваше самотата на къщите. Макар че бяха подредени в малки строги линии,
всяка имаше свое лице – малък шадраван, навяващ мисли за фриволността на собстве-
ника, мраморна арка, интересна ограда от ковано желязо и навсякъде хладното, ненат-
рапчиво присъствие на хората, които преминаваха край нея, без да я забелязват, сякаш
беше вятър или прах по улицата, ала това ѝ харесваше. Привличаше я да живее някъде
в сянка, скрита от погледите, наблюдаваща останалите – позите им, желанието да блес-
тят, да се разпореждат с други хора, защото единствено по този начин можеха да усетят
своето величие.

Всички тези мисли се събуждаха в съзнанието ѝ, когато присъстваше на вечерите,
организирани от нейния съпруг. Усещаше погледите на мъжете върху себе си като па-
разитни гъбички, стремящи се да хвърлят спорите си колкото се може по-дълбоко в
плътта ѝ, на всяка цена да потънат още по-надолу, за да изсмучат оттам нещо вкусно за
себе си.

Партньорите на Теодоси бяха мили и възпитани мъже, ала Бети предполагаше, че в
края на преговорите си поръчваха някое от хубавите момичета в хотела; представяше
си какви услуги искаха от тях и усещаше погнуса. Въобще, мислейки за мъже, ѝ прило-
шаваше – във въображението ѝ се настаняваха настръхналите им в животинско желание
тела, грубостта, нагонът – див и отблъскващ, който тласкаше всеки четвъртък вечер Те-
одоси в спалнята ѝ, макар че той можеше да продължи забавлението си с момичето в
луксозния хотел, където бе отседнал.

Бети ненавиждаше четвъртъците.
Един от контрагентите на съпруга ѝ, Бакалов, винаги досега се бе държал с нея прия-
телски. След работния обяд винаги изпращаше у дома ѝ дискретна кошничка с цветя;
Бети бе споменавала, че обожава цветята – просто за да участва в разговора на съпруга
си, понеже Теодоси я беше предупредил, че не бива да стои като статуя, макар че изг-
леждала красива, а поне от елементарна учтивост трябвало да взема участие в дискуси-
ите. Когато Бети вземаше такова участие, подхвърляйки предварително приготвените
си въпроси из областта на културата – политиката и финансите бяха минирана зона, в
която Теодоси я беше предупредил да не си пъха носа, изтъквайки ограничеността на

65

мирогледа ѝ и въобще цялостната ѝ неспособност да се справя с нещо извън козмети-
ката, културата и секса – Бети задаваше някакъв съвършено добре подготвен въпрос,
като например „Гледахте ли филма „Титаник“?“ Може би въпросът звучеше наистина
тъпо, ала изречен от красивите ѝ устни, той придобиваше особена тежест, и мъжете,
усетили благородния полъх на женското ѝ присъствие, започваха да коментират „Тита-
ник“. За разлика от всички останали обаче, които след вечерята целуваха ръката ѝ и
мълчаливо се покланяха, по-дръзките – спускайки дискретни погледи към деколтето ѝ,
пренебрегвайки съпругите си, Бакалов още на следващия ден след разговора беше изп-
ратил на Бети видеокасетата с филма „Титаник“.

След това ѝ изпрати някакъв роман от Барбара Делински, авторка, която Бети нена-
виждаше, и плати на Арма Кумалиева – бавачката на сина ѝ, да го прочете и да ѝ го
преразкаже в сбита форма. Защото Бети беше твърдо решила да си позволи малка аван-
тюра с този Бакалов. Нямаше нужда от секс, нито от сладникавото пюре на любовта.
Дълбоко в себе си Бети бе уверена, че сладострастните обяснения за това колко е кра-
сива и как господинът е очарован от нея са просто примитивна стръв за глупачки, как-
вато мъжете използваха, за да се доберат до безплатни сексуални преживявания.

Бакалов я привлече с факта, че не пусна поглед към деколтето ѝ, не задържа ръката ѝ,
както правеха повечето мъже, нито направи опит да изпитва красноречието си по темата
колко неотразима е тя. Просто установи малка мила традиция – понеделник и четвър-
тък ѝ пращаше скромни букетчета с кокичета, които Бети ценеше още по-високо заради
факта, че точно в гореизброените дни идваше онова странно мургаво момиче, което ма-
сажираше тялото ѝ и го правеше с такава съсредоточеност, като че това беше най-лю-
бимото ѝ занимание в света.

Всъщност момичето беше истинската причина Бети да приема благосклонно любез-
ностите на Бакалов. Когато отидоха във вилата му в Боровец и Бети го видя гол, бял,
белезникав и сплеснат като онези телца на тении, които беше виждала като ученичка в
хранилището по биология, в гърлото ѝ отново заплува студеният айсберг на отвраще-
нието. Бети не желаеше Бакалов, представи си, че мършавите му, обрасли в белезникави
косъмчета ръце я докоснат, тънките му почти безцветни устни се протягат към нейните
и усети как ѝ се повдига. Той започна да я милва. Ръцете му – сухи, добре поддържани,
я плашеха, те се движеха бързо навсякъде по нея и ѝ се струваше, че под тях изникват
брадавици. Онова, което правеше преживяването още по-неприятно, беше постоянният
въпрос, който Бакалов ѝ задаваше през няколко минути: „Хубаво ли ти е?“ Накрая Бети
отговори, че ѝ е хубаво, надявайки се, че това ще го укроти, но Бакалов още по-интен-
зивно започна да потъва в нея, оставяйки дълбоко в утробата ѝ неприятна, суха болка.
Онова, което я отблъсна още повече, бяха тънките улейчета слюнка, потекли в ъглите
на устата му. Все пак в положението ѝ имаше нещо благоприятно, рече си Бети утеши-
телно; нагонът го беше заслепил, сините му, почти прозрачни очи бяха замъглени, от
време на време той затваряше клепачи и я целуваше, където му падне, люлеейки се
върху нея като завързана за дъното на морето шамандура. Бети можеше да го наблю-
дава, дори имаше възможност да прави експерименти с него – ощипа го леко по корема,
което очевидно подсили тъпото му желание да се люлее още по-дълго време. Одра гърба
му – нещо, което Теодоси не допускаше, и когато веднъж Бети го направи – по-скоро да
му отмъсти за униженията и сухата раздираща болка, която ѝ причиняваше всеки чет-
въртък вечер – той прекъсна акта и я удари. Това беше единственият път, когато Тео-
доси я бе удрял, ала на тръгване парите, които ѝ остави за седмицата, бяха три пъти

66

повече. Оттогава Бети го подозираше, че има садистични склонности, и тъй като не оби-
чаше празните подозрения, му заяви: – „Следващия път, когато ме удариш, просто ми
казваш да се махна оттук. Няма повече да ме видиш.“ Ами, беше ѝ отвърнал Теодоси,
спускайки сивите си очи дълбоко в нейните. Няма да го направиш. Моите пари ти тряб-
ват. Тя не му възрази нищо и нищо не обясни. Просто каза:

– Опитай.
Сега одра гърба на Бакалов, който изстена и вместо да приключи по-бързо с удовол-
ствието си, се гмурна в нея с още по-голяма енергия. „Ти си велика, ти си велика и си
много хубава“, бъбреше той така убедено, сякаш си вярваше. Слюнката му течеше уси-
лено и част от нея я накапа по гърдите; тялото му бе плувнало в пот и лъщеше под
пламъците на камината. Бети го удари – отначало леко, после по-силно и Бакалов реа-
гира, милвайки я по-интензивно, по-диво, след това тя го целуна и той изстена. Бети се
чувстваше като хирург, като изпитател, който държи някакво диво току-що заловено
животно, дърпа опашката му, боде го със сламки. Просто с този Бакалов можеше да
стори каквото си поиска.
– Спри! – заповяда му тя. – Искам да ме изкъпеш. – И той наистина се надигна, наст-
ръхнал, белезникав, в своето бурканче от киселина, в каквито съхраняваха тениите в
хранилището по биология в училище.
– Върни се!
Дори пълната власт, която имаше над него, не я задоволяваше. Приятно и беше, че
може да го накара да стори всичко. Бакалов безропотно се подчиняваше, просто в този
миг Бети съжали, че въображението ѝ е толкова бедно и не може да роди нещо, което
Бакалов не би могъл да изпълни.
– Обичам те – каза ѝ накрая той, но Бети видя преди всичко лъскавата слюнка и бе-
лезникавите косъмчета, пробили грозно безцветната му кожа. – Обичам те! Омъжи се
за мен! Напусни Теодоси.
Тя го удари леко по устната и вместо да се разкрещи, Бакалов се усмихна и отново се
опита да се притисне до нея. В този миг Бети си представи мургавите ръце на момичето,
което я масажираше, представи си ги как докосват краката ѝ, оформяйки подутината на
прасците, фината линия на бедрата и усети как изгаря. Как буквално се стапя.
– Боядисай си ръцете черни – заповяда тя на Бакалов.
Прозрачните сини очи на мъжа я изгледаха изумено, но след секунди сплеснатото му
мършаво тяло се надигна и устата му, която беше притисната към корема ѝ, измърмори
нещо неясно, сякаш беше пълна със сено.
– Какво искаш? – остро го прекъсна Бети. – Казах да си боядисаш ръцете черни.
След малко Бакалов наистина се върна. Очевидно бе оцапал дланите си с кал, защото
във вилата на Боровец сигурно нямаше никакви бои.
– По-нагоре. Направи ги черни до раменете – заповяда му Бети, припомняйки си как
мургавото момиче съблича дебелия си грозен пуловер и остава по фланелка с къси ръ-
кави. Мургавата кожа на ръцете ѝ блестеше и когато Д. отпуснеше ръце надолу, Бети
виждаше кожата под ръкава на фланелката. Искаше ѝ се и ръцете на Бакалов да са мур-
гави – омацани с кал до раменете. Той се подчини. Той се подчиняваше на всичко, ко-
ето ѝ идваше на ума, жалко, че ръцете му имаха косми. Тя го накара да ги обръсне и той
тъкмо започна да изтръгва противните белезникави косми на едната си ръка, когато на
Бети ѝ омръзна. Просто го блъсна грубо и му заяви, че ще го остави да прави каквото
иска с нея още двадесет секунди. Само двадесет секунди. Бакалов бе очарован. Глухата,
пареща болка се върна заедно с него в тялото ѝ.

67

Нещастник.
На връщане от вилата към София караше Бети, а той спеше. Улеят от слюнка потече
по седалката на опела му, а на Бети неизвестно защо ѝ се щеше да му причини болка.
Желанието ѝ беше толкова непреодолимо, че тя протегна ръка и заби добре поддържа-
ния си маникюр в китката на ръката му. Бакалов се събуди стреснато и се огледа на
всички посоки, очаквайки някой да го застреля. Бети спря опела, наоколо беше тъмно,
голите хълмове дремеха унило в тъжното начало на месец март, толкова беше студено,
че за миг ѝ се прищя да го изхвърли на улицата и да продължи сама с колата му. Вместо
това просто го целуна и ухапа устната му, ухапа я силно и дълбоко, а Бакалов дори не
извика от болка. Когато Бети го пусна, той само прошепна:
– Обичам те.
„Това е толкова отегчително – помисли си Бети. – Толкова досадно. Може би следва-
щия път ще го накарам да облече фланелка с къси ръкави. Може би рокля“ – реши тя,
но много добре знаеше, че няма да има следващ път. Този Бакалов бе толкова непоно-
сим. Толкова лигав. Не си бе струвало да понася болката, която ѝ причини. Изведнъж
Бети се замисли – защо момичето, което я масажира, не носи рокли? Защо? Виж ти каква
загадка... Виж ти.
Отново е четвъртък. Теодоси ще дойде точно в девет. Отдавна вече не ѝ носи нищо,
не ѝ приказва нищо, просто сочи с поглед – ако похотливият блясък в мазните му сиви
очи може да се нарече поглед – някое място на пода и ѝ казва: „Легни!“ Понякога не
казва нищо, но за Бети въобще няма разлика дали ще говори или не. Тя си представя, че
е на зъболекар – просто трябва да изтърпи една процедура, колкото по-кратка, толкова
по-добре. Тя е силна и изключително волева жена – може да изтърпи процедура, отег-
чително разтегната до един час във времето. Теодоси вече дори е престанал да я отвра-
щава, защото е обещал, че Бети ще отиде в Германия за един месец. Ще бъде сама. Там
мъглата е толкова хубава, студът е толкова остър, че хората са свикнали освен себе си
да не забелязват никого. Тогава Бети се чувства свободна, чувства се природоизпитател,
който може да забие скалпела или сондата дълбоко в едно общество, което я прави не-
видима, изпълнена с огромно желание да узнае какво тласка хората напред – в мъглата
и студа.
Бети вече е свикнала с болката, която ѝ причинява Теодоси в четвъртък. Отначало
той започва хладно, безстрастно, сякаш измерва колко килограма замръзнало месо
трябва да се прекарат от едно място вкъщи на друго, но постепенно започва да се движи
по-енергично. Не, от устата му не капе слюнка, както при Бакалов, той не ѝ позволява
да бъде природоизпитател и да го наранява с нокти и зъби. Той диша тежко и много
рядко, може би един четвъртък в годината, заявява: „По дяволите, много си хубава.“
Този четвъртък Бети е решила да поприказва с него, да му поиска средства вместо за
един – за три месеца в Германия. Разбира се, вече е убедила онова мургаво момиче да я
придружи. Там хората са толкова тактични и въобще не се интересуват от тебе. Там
мъглата е толкова хубава и те обича като домашен любимец. Там човек може да бъде
истински сам.
Теодоси изработи още един семеен ритуал – преди да я остави на мира в четвъртък,
той принуждаваше Бети да отива при Теодоси младши, техния син. Теодоси взимаше
момчето на ръце, задържаше го известно време; веднъж от любопитство Бети засече
колко време продължи тази процедура и разбра, че съпругът ѝ държи на ръце своя по-
томък четиридесет и пет секунди. Беше убедена, че Теодоси е човек на железните на-
вици – и когато още веднъж засече колко секунди държи сина си на ръце, отново се

68

оказа, че секундите са 45. След това съпругът триумфално ѝ подаваше бебето. Първия
път по време на ритуала Бети не знаеше какво да прави, гледаше лицето на сина си –
бяло като мрамор, с високо чело, от което Теодоси много се гордееше, малкият имаше
неговите сиви очи – и понечи да го предаде на бавачката.

– Не! – възпря я Теодоси. – Целуни го!
Бети целуна Теодоси младши и с това ритуалът приключи. Съпругът ѝ излезе, после,
както обикновено, отиде и се затвори в кабинета си, което за нея беше истинско облек-
чение. Понякога Теодоси нареждаше на Арма да му направи кафе.
Бети смяташе, че откакто тази жена влезе в къщата ѝ, нещата донякъде се успокоиха.
Арма беше чела толкова много неща. За да уплътнява работното ѝ време – защото Тео-
доси младши беше кротко момче, което стоеше по-голямата част от времето в кошар-
ката си, усмихнат щастливо към целия свят – Бети нареждаше на Арма да прочете някоя
книга от световната класика, да намери запомнящи се пасажи в произведението и да ѝ
го преразкаже в пълни подробности. На предстоящата бизнесвечеря Бети прилежно пов-
таряше научените от Арма цитати, бизнеспартньорите на мъжа ѝ я гледаха с открито
възхищение, съпругите им дълбоко в себе си осъзнаваха, че са далеч по-зле информи-
рани от Бети, ала тя не се интересуваше от никакви съпруги. Букетите на Бакалов ста-
ваха все по-убийствено скъпи; те пристигаха с отчаяното постоянство на безумната лю-
бов. Теодоси щастливо се усмихваше на комплиментите, които жена му получаваше,
защото какво повече на този свят радва един колекционер на произведения на изкуст-
вото от това останалите да му завиждат, че той е притежателят им? Въпреки всичко Бети
ненавиждаше четвъртъците. Оставаха още четири часа до девет.
Можеше, разбира се, да повика Арма и да поговорят за новелата на Салман Рушди
„Гнездото на огнената птица“, която бавачката на сина ѝ беше прочела в списание „Съв-
ременник“, ала Бети не можеше да си обясни защо понякога тази Арма я дразнеше. Мо-
же би заради усмивката, с която посрещаше поръчките ѝ да прочете пресата и да ѝ пре-
разкаже най-интересната част. Може би защото, преди да си тръгне, се покланяше така,
че да ѝ личи колко са ѝ противни всички поклони. А може би защото очите ѝ светеха
особено, когато ги впереше към лицето на Бети. Очи на човек, който знае, че е повече
от теб, макар че на четвърто число всеки месец му даваш парите, без които ще бъде
мъртъв в края на седмицата.
– Арма! – извика я Бети.
Арма и Теодоси младши дойдоха заедно. Бавачката го беше прегърнала и го носеше
навсякъде със себе си, както водолазът – кислородния си апарат.
– Да, госпожо Арсениева.
– Възможно ли е да повикате дъщеря си? Ако е възможно, искам да дойде веднага
тук.
– Нещо не е ли наред, госпожо?
– Да, но предпочитам да го съобщя лично на нея.
– Разбира се, госпожо. Но у дома нямаме телефон и не бих могла да я повикам. – Гла-
сът на бавачката изтъня неубедително. Това беше още едно от нещата, които дразнеха
Бети. Тя не обичаше незавършените изречения. Немците винаги завършваха изречени-
ята си докрай. Те се изразяваха максимално ясно и кратко. Арма обичаше да оставя ду-
мите разпилени съвсем неорганизирано във въздуха. Така следата, която оставяше след
себе си, бяха недоизречени думи, разни намеци, задържащи се по-дълго в пространст-
вото, отколкото миризмата на лош дезодорант или купчина непотребни вещи.
– Ще се разпоредя на шофьора да ви закара до вас. Върнете се с дъщеря си. И не се

69

бавете, моля.
– Но при кого ще остане Теди, госпожо?
– Не го наричайте Теди. Това име не ми харесва – подчерта Бети тихо. – Зная какво

имате предвид – аз ви плащам за часовете, които прекарвате при Теодоси. Бъдете спо-
койна – за времето, докато отидете да доведете дъщеря си при мен, ще ви заплатя по
същата тарифа, както докато се грижите за детето ми.

– Благодаря, госпожо.
Отново този сдържан поклон, изразяващ абсолютното презрение към всички движе-
ния на тялото, огъващо се от таза нагоре.
– Арма – изведнъж се обърна към нея Бети. – Не се покланяйте повече пред мен.
Преди да си тръгвате, просто питайте: „Мога ли да напусна?“
– Да, госпожо. Разбира се. Мога ли да напусна?
– Тръгвайте. И не използвайте толкова често думата „разбира се“. Запомнихте ли?
– Да, госпожо.
GSM-ът на Бети звънна. Не беше необходимо колосално въображение, за да се досети
кой я безпокои. „Ти си велика – казаха ѝ електроните в слушалката. – Ти си толкова
красива.“
Разбира се, че беше Бакалов. Канеше я да прекарат една незабравима събота на Боро-
вец. Сподели с нея, че си купил седем фланелки с къси ръкави в най-различни цветове.
А до девет имаше още два часа и половина.

***

– Зная, че вземаш изпитите си прекрасно – прошепна майка ѝ една вечер. Беше края
на март, студовете бяха опаковали сланата и виелиците в ледените си куфари и съвсем
плахо, сякаш молеше милостиня от някакъв богат и надменен човек, слънцето се подаде
на небето и хората започнаха да свалят дебелите палта.

– Да – отвърна Д. – справих се с тази сесия добре. Майка ѝ просто кимна с глава, тя
никога не бе имала проблеми с Д. и ѝ беше известно, че „добре“ означава отлично. Ня-
маха пари да платят електричеството. Парното беше отдавна спряно, сега при първото
слънце двете бяха отворили прозорците на гарсониерата, надявайки се, че при тях с ра-
дост ще влезе цялата вселена с топлите си лъчи от най-далечните слънца.

– От университета ми предложиха да участвам в студентска научна сесия в Сорбо-
ната, но трябва да си платя пътя до Париж и обратно – каза Д. – Отказах. – Гласът ѝ
беше категоричен, твърд като зациментиран в земята пилон, ала майка ѝ знаеше, че под
плътния слой бетон има огромно съжаление, толкова хладна, спотаявана болка, че Арма
избяга от очите на дъщеря си. Тя знаеше, че парите за път и обратно ще отидат за елек-
тричество и за нови тапети в единствената им стая, където заедно със зимата бе пропъл-
зяла влагата.

– Не е нужно да правим ремонт, Деси – рече тихо Арма. – Искам да отидеш в Париж.
Мога да поискам назаем от госпожа Арсениева. Тя не би отказала.

– Не – отвърна Д. и с това всички релси до Париж и обратно изведнъж се стопиха,
дърветата, които още не бяха напъпили, се покриха със слана и франция стана така да-
лече – едно оранжево, мътно петно на географската карта.

– Госпожа Арсениева се обади – добави виновно Арма. – Има нужда от допълнителен
масаж преди девет и половина. Съобщи ми, че ще получиш двоен хонорар.

Д. не отговори, просто стана, отиде до гардероба и облече черната си, груба фланела,

70

която бе купила от магазина за втора употреба.
– Знаеш ли какво – подхвана тихо Арма, стана, приближи към дъщеря си и сложи

ръка на рамото ѝ. – Забелязах нещо... не ми се говори за това сега, но все пак... – Д. се
боеше от тъгата в лицето на Арма, бледите скули. Бръчките, станали по-дълбоки, потъ-
ваха в някакво тъжно, бездънно езеро на тъгата, в което плуваше напоследък целият
живот на майка ѝ. – Деси, винаги, когато отиваш при госпожа Арсениева... а това все
по-често се случва... винаги обличаш тази черна, грозна фланела. Струва ми се...

– Не се тревожи – отбеляза Д., но отново под слоя стомана в гласа ѝ Арма почувства
хладния мрак на бездната самота, която я плашеше.

– Нещо не е наред – каза Арма. – Отиваш с госпожа Арсениева в Германия. Не е не-
обходимо да плащаш за пътуването и престоя си там. Ще се наложи да отсъстваш от
университета.

Макар че цялата вселена влизаше в тяхната стая заедно с топлите лъчи на слънцата
от различни галактики, при двете жени отново дойде зимата.

– Всичко е наред, мамо.
– Опасявам се, че не е така. – Друг път тишината в единствената им стая беше гореща
като кръв, която течеше в кръвоносните съдове на двете и ги превръщаше в едно същес-
тво. Но днес тя бе мразовита, заключена врата – мрачна тишина, в която освен загриже-
ността плуваха тъгата и безсилието на майка ѝ.
– Разговарях с господин Арсениев – каза Арма. Думите ѝ пресъхнаха – шепа думи, в
пустинята тишина между двете. – Господин Арсениев смята, че масажите, които пра-
виш на жена му, не ѝ се отразяват добре. – Д. мълчеше. Опита се да задържи очите на
майка си в своите, но това не ѝ се удаде. Не ѝ се искаше да мисли за господин Арсениев
сега.
– Мамо, казвам ти, че всичко е наред.
– Но господин Арсениев не смята така – продължи Арма. Тя беше упорита жена. Нито
опасността от загуба, нито страхът от крах можеха да я спрат. – Господин Арсениев се
пита защо си отказала масажа при него, а с такава упоритост преследваш съпругата му.
Господин Арсениев подозира... – Тук гласът на Арма се счупи и очите ѝ, уплашени,
бързи като северен вятър, плъзнаха към лицето на мургавата ѝ дъщеря. – Господин Ар-
сениев подозира, че между теб и госпожа Арсениева има неестествена... връзка.
Д. продължи да мълчи.
– Така ли е, Деси?
Д. не желаеше да приказва, просто си помисли, че сигурно ще се разплаче, но нима
самата Арма не беше казвала, че е истински позор да правим удоволствие на живота,
ревейки пред трудностите му?
– Господин Арсениев смята, че ти влияеш особено на жена му.
– Това не е така – отговори накрая Д.
– Но напоследък Петър не проявява интерес към тебе. Защо те изостави Петър?
– Петър е на почивка в Анталия – отговори Д.
– Изглежда, че е останал много време в Анталия.
– Да, много.
...Точно преди да отиде на най-трудния изпит по съвременна френска литература при
професор Барева, Д. беше излязла от гарсониерата и още във входа на блока към нея се
насочи един млад господин. Той не се представи, просто я хвана под ръка и я замъкна
към асансьора. Ръката му обви раменете ѝ и тихо, сякаш ѝ предлагаше да я заведе на
опера, непознатият млад мъж в цветущо здраве заяви:

71

– Десислава, трябва да подпишеш това. Ръката му бе опната неподвижно като през-
рамка върху раменете ѝ, свободната му длан измъкна някакъв сноп листа, върху които
бе изписан на компютър следният текст: „Аз, Десислава Кумалиева, декларирам, че за
услугите, предоставяни от мен на г-н Петър Петров, получавам за месец декември
(върху всеки един от седемте листа бе изписан различен месец) сумата 100 (сто) долара.
Дата, подпис.“ Устните на младия господин в цветущо здраве докоснаха ушната мида
на Д., след това мраморният му глас изрече тихо и спокойно: „Хайде, Десислава, бъди
мъдра жена и подпиши декларацията.“ Д. нямаше никакъв избор, освен да бъде мъдра,
младият мъж в цветущо здраве отвори широко уста и налапа цялото ѝ ухо. Ръката му я
притисна към стената. „Бъди мъдра“, напомни ѝ той. За миг хватката му поомекна, ала
в следващата минута мраморният глас зареди още по-убедително:

– Както виждате, госпожице, държим на финансовата отчетност. Редно е да разпола-
гаме с документи за всичко. – Как ли успяваше да приказва, след като устата му бе пълна
с ухото ѝ? – Подпишете. Вземали сте парите, нали?

Д. подписа, естествено. Беше ѝ много мъчително да си припомни последния ден на
февруари – беше много студено, сякаш зимата беше решила да продължи през цялото
лято. Професор Методиева имаше масаж два пъти седмично – в сряда и петък, от 19
часа. Д. вече беше изтрила старателно ръцете си до лактите с лавандулов спирт. Профе-
сор Методиева ѝ беше наложила – преди да започне масажа, да се изкъпе – тя беше
много практична жена; заради къпането удържаше 5% от общия хонорар. Освен това тя
държеше Д. да не полза никакъв дезодорант, никакъв парфюм. Можеше да понася един-
ствено миризмата на чисто и здраво тяло на обслужващия персонал. Д. беше започнала
поредния валс върху широките ѝ, здрави рамене, обвити в мрежа от добре поддържани
мускули. Когато професор Методиева беше доволна, мускулите и кожата ѝ излъчваха
щастие. Те потръпваха леко, като малки котета, получили от най-луксозната котешка
храна – бляскави, чисти и добронамерени мускули. Д. реши да се спусне към кръста и
таза, ала преди това отново трябваше да изтрие ръце до лактите в лавандулов спирт –
според професор Методиева ръцете трябваше да се почистват най-много през двадесет
и пет минути, за да заслужат честта да докосват щастливата ѝ кожа. Ръцете на Д. се
молеха над кръста на г-жа Методиева, когато изведнъж вратата на кабинета се отвори с
подчертано непочтително отношение: нещо съвсем недопустимо в храма на масажа, по-
сещаван от професор Методиева. Мускулите на професор Методиева щастливо запяха,
кожата ѝ засвири възторжен химн. По потрепването на епидермиса Д. разбра, че ней-
ната клиентка изпитва върховно щастие. Това състояние имаше своето очевидно обяс-
нение – в кабинета влетя огромният Петър, зачервен и потен – свободен електрон, но-
сещ термоядрена реакция на лицето си.

– О, скъпото ми момче! – възкликна клиентката на Д., но скъпото момче въобще не ѝ
обърна внимание. -Ти! – извика Петър. – Ти! – Огромните му длани с огромен замах
паднаха върху раменете на Д. и я подхвърлиха с все сила към стената. – Ти! – Не беше
нужно Д. да си блъска главата, търсейки пространни обяснения – тя просто видя раз-
писките за сто долара, които бе получавала месечно от професор Методиева. Прииска ѝ
се да бе потънала в хралупите на небитието, което владееше гинекологическия каби-
нет. – Наистина ли си го правила за пари!

– Естествено – звънна като камбана преди разстрел кристално ясният глас на Мето-
диева. – Съвсем естествено.

– Това не е вярно, нали? – извика Петър. Беше толкова огромен и толкова съкрушен,
че лицето му щеше да се разпадне от ужас и отчаяние.

72

– Не е вярно – отвърна Д. Гласът ѝ прозвуча спокойно. Тя винаги приказваше тихо и
спокойно. Изпитваше паническо отвращение от крясъците – никога нямаше да забрави
кратките буреносни скандали между майка си и баща си дълго преди Арма да тръгне „в
радиото“, изпълнена с надежда, че няма да я изхвърлят като неблагонадежден посетител
в картинната галерия, а баща ѝ да изчезне „в ателието“ при поредната си приятелка.
Крясъците вещаеха гибел. Вещаеха студ и самота, сред които Д. бе прекарала по-голя-
мата част от съществуването си. – Не е вярно, Петър.

– Значи подписите под сумите от сто долара не са ваши? – изрече с тънка ирония гос-
пожа Методиева, толкова тънка ирония, че синът ѝ отслабна на мястото си. – Аз ти каз-
вах, Питър, но ти не ми повярва. Освен това Д. си има приятел... – Гласът на Методиева
започна да набира височина, оставяйки малка красива пауза във въздуха. Петър мълче-
ше, исполински висок, зачервен, объркан, нещастен.

– Аз бих се изразила по друг начин, но се страхувам да не накърня чувствителната
природа на своята масажистка. Приятелят на Д. е от женски род.

Петър остана на мястото си. Той не изрече нито дума. Ръцете на Д. преустановиха
своя величествен валс върху гърба на клиентката.

– Продължавайте, моля – подкани я професор Методиева. – Държа масажът да про-
дължи точно петдесет минути без никакво прекъсване. За толкова ви плащам и настоя-
вам да получа услугата във вида, за който съм заплатила.

Д. наистина ненавиждаше крясъците. Можеше да изтърпи всичко – тънката ирония,
ругатните, дебелашките шеги, стига събеседникът ѝ да ги изрича с нормална височина
на гласа. В това отношение професор Методиева беше идеалният събеседник.

– Възможно ли е да ми заплатите за труда, който положих досега, и да ми позволите
да си отида? – попита тя. Гласът ѝ беше ненужен като празна бутилка от кока-кола, ко-
ято няма никаква стойност за достойните хора, а струва нещо единствено за клошарите,
които я връщат на пункта за отпадъци и с парите купуват евтини цигари или долнопро-
бен алкохол. Петър не я слушаше, само я гледаше, гледаше я, гледаше я, сякаш Д. щеше
да умре, преди да се мръкне.

– Не, Десислава – обви я с пласт плътна мазилка от презрението си професор Мето-
диева. – Разбира се, можете да си отидете веднага, но няма да ви заплатя. Ще получите
хонорара си едва когато завършите всичките предвидени процедури. – Гласът ѝ изчака
няколко секунди да си приготви нов материал, за да продължи да налага нови пластове
презрение върху момичето. Д. никога не се бе впечатлявала от хора, които я презираха.
Тя искаше да изведе Петър навън, да избере най-топлия, най-хубавия киносалон в града.
Искаше да бъде с него, до огромното му сърце, което сигурно се бе свило на малък кра-
вай в гърлото му. – Разговарях със съпруга на госпожа Арсениева – даде нужното ра-
зяснение клиентката на Д. – Той предполага, че вие оказвате зловредно влияние върху
съпругата му, откъсвате я от домашните ѝ задължения, корозирате обичта и домашния
уют, които по-рано дамата е осигурявала в семейството си.

– Това не е вярно – заяви Д. Беше решила просто да хване Петър за ръка и да го отведе
в най-хубавия киносалон, а може би в най-лошия, но обезателно искаше да го изведе.

– Масажирате ли госпожа Арсениева? – попита клиентката и мантията на муску-
лите ѝ блесна от задоволство. Кожата ѝ отново изживяваше един от своите щастливи
мигове. – Моля, не спирайте.

– Да, масажирам госпожа Арсениева – отвърна Д.
– А не е ли малко странно, че тя ще ви плати престоя, пътуването и всички разходи,
направени при съвместното ви пребиваване в Германия?

73

– Мамо! – извика Петър и гласът му изтрещя като дърво, ударено от светкавица, миг
преди да избухне в пламъци.

– Аз ти показах ксерокопия от самолетните билети на Д., нали? – обърна се професор
Методиева към сина си. – Ще съпровождате ли госпожа Арсениева в Германия? – по-
пита невинно тя.

Д. не отговори.
– Ще пътуваш ли с нея в Германия? – попита я Петър.
Д. откъсна ръцете си от еластичната, силна кожа на професор Методиева и хвана ръ-
ката на Петър.
– Ела – повика го тя. – Ела, искам да те заведа на кино.
Но Петър поклати глава. Косата му беше дълга и къдрава. „Обичам косата ти – беше
му казвала Д. – Аз се подстригвам късо, защото не искам да пилея топла вода за къпане.
Но ти можеш да се къпеш, колкото искаш. Пусни си дълга коса, моля те.“ Петър нищо
не отговори, само се дръпна встрани и отблъсна ръцете ѝ.
– Няма да получите хонорара си, ако не довършите всички необходими процедури по
масажа – напомни професор Методиева, но Д. вече беше стигнала до вратата. За маса-
жите на професор Методиева Д. обличаше лека ватирана риза, която бе купила от лю-
бимия си магазин за втора употреба. Винаги преди процедурите на Методиева се пре-
обличаше у дома. Сега не искаше да докосва щастливата ѝ кожа, не желаеше да потъне
в мрежата на красивите, добре поддържани мускули. Отвори вратата на кабинета.
– Петре, ела – повтори Д., но Петър остана до красивото, блестящо от чистота бюро
в кабинета. – Обичам те – каза, без да знае защо, Д., после вратата се затвори като гило-
тина след нея. Но Петър не дойде.
...Майката на Д. не можеше да знае за този епизод, но интуицията ѝ, силна, упорита
като сонда, търсеща нефт под пластовете пясъци, беше открила, че нещо с дъщеря ѝ не
е както преди.
– Петър те е напуснал – каза Арма спокойно. Д. обичаше майка си заради хладния
тон, с който би изрекла заключението си. Какво от това? Животът не свършва нали?
– Не, не свършва – съгласи се Д. – Животът продължава и без Петър.
– Но госпожа Арсениева... – Гласът на Арма се преви към пода, готов да запълзи от
неудобство и отчаяние. – Но госпожа Арсениева ми каза, че ще заплати всички разходи
за престоя ти в Германия. – Д. не реагира, мислеше си, че лицето ѝ е станало мръсноа-
лено като купчината тухли на улицата, която се виждаше от прозореца на гарсониерата
им.
– Онова, което ти е казал Арсениев, не е вярно – тихо, както винаги спокойно и бе-
зизразно, изрече Д.
– Но госпожа Арсениева не е никак щедра жена – прошепна Арма. – Странно...
Странно. Сега иска обезателно да отидеш у тях. Допълнителни процедури.
– Какво би могла да сториш, ако наистина поискам да предприема нещо? – Тихият
глас на Д. не разкриваше какво изпитва мургавата, спокойна млада жена, най-силната
студентка от потока. – Не можеш да сториш нищо, мамо.
Арма замълча. Изящното ѝ лице, на което бръчките не личаха така отчетливо, а ко-
жата – смугла, тайнствена, сякаш къс от луната в нощ от началото на есента – изведнъж
стана прозрачна, след това всички кръвоносни съдове, дори невидимите с микроскоп,
се напълниха с толкова много кръвни червени клетки, че се превърнаха в горещи реак-
тори, генериращи унижение и смърт. Ала устните ѝ не произнесоха нито звук, тя беше
изрекла само веднъж необмислена фраза пред дъщеря си. Тогава Д. беше в десети клас.

74

Ставаше дума за конкурс – Д. беше най-силната ученичка по френски език във френс-
ката гимназия или поне така смяташе Арма. И когато Д. не спечели конкурса за лятна
специализация в Париж, Арма беше изрекла единствено: „Срам!“ Тогава Д. отново я
беше запитала, без да бяга от очите ѝ, със същия неразгадаем поглед: „Нима можеш да
промениш нещо, мамо?“ Арма знаеше, че не може да промени нищо. Дъщеря ѝ обаче
тази нощ не се прибра у дома. Не се прибра и на следващия ден. Това бяха най-черните
нощи за Арма; тя помнеше миризмата на смърт във всичките градски болници, които бе
посетила, тясната приемна в полицията, кварталната гадателка, която запали пред
очите ѝ малко парче от блузата на Д. и шепнешком предсказа, че дъщеря ѝ ще бъде из-
насилена зверски с тъп широк предмет. Арма се боеше от този каменен поглед на дъ-
щеря си и лицето ѝ отново се превърна в тъжно, самотно езеро.

– Не искам да изчезнеш както тогава – каза Арма и посегна да погали дъщеря си. Д.
се отдръпна, което подпали ръката на Арма и я превърна в бездомно дете. – Не изчезвай
както тогава, моля те. – Д. нищо не каза, Арма пристъпи към нея, опита се да я прегърне.
Като беше малко момиче, винаги я утешаваше с прегръдка и дъщеря ѝ преставаше да
плаче. – Ако е за пари... ако отиваш при госпожа Арсениева заради парите ѝ, аз ще ти
помогна, скъпа моя.

– Изведнъж по алените бузи, превърнали се в подпалени от залеза и предчувствието
за студена нощ облаци, се спуснаха сълзи. Арма никога не бе плакала пред дъщеря си.
Дори избягваше пред нея да кърпи старите си дрехи. – Нищо ми няма, просто нерви –
рече тя и избърса малките капки с лакът.

– Всичко е наред, мамо. – Гласът на Д. беше замръзнал и не можеше да се движи.
Арма си помисли, че е по-добре дъщеря ѝ да не бе казвала нищо.

– Слушай, Деси.. зная, че нямаме пари. – Изведнъж Арма пое дълбоко дъх, изтича до
дъщеря си и отпусна длани върху раменете ѝ. – Нямаме никакви пари. Така съжалявам...
Знаеш ли, реших. Ще се омъжа за Спиридонов и тогава... ще имаме пари, Деси. Много
пари. Няма да търпиш госпожа Арсениева.

Ала очите на Д. бяха хладни и толкова тъжни, че ако ги гледаше още миг, Арма щеше
да се разболее. Сега беше още по-лошо от онези черни дни, когато Д. бе избягала от
дома. Сега тя стоеше на крачка от майка си, раменете ѝ оставаха хладни под дланите ѝ
и я нямаше, нямаше я тук.

– Къде ходи тогава? – прошепна Арма. – Къде беше избягала?
– Опитах да се напия – отговори също така тихо Д.
– Но не можах. Конякът ми се стори отвратителен. Ходих при един мъж, мамо. Съ-
сед – диабетикът, който продава цветя от блок 76. Исках да спя с него, но не стана, после
разбрах, че е полусляп. Изчистих апартамента му. Искаше да ми даде пари, но ми подари
една икона. Нарисувал я, когато все още виждал добре.
– И къде е иконата? – Шепотът на Арма се превърна в тънък конец от слънчеви лъчи.
– Продадох я, мамо.
– И ми купи резедавото сако... – Д. нищо не отвърна.
– Ще се омъжа за Спиридонов – заяви Арма. Искам днес да си останеш у дома. – Ала
Д. вече беше обърнала глава към външната врата. – Деси... Слушай, Деси. Днес се обади
доктор Методиева. Деси... Деси!
– Но дъщеря ѝ не се обърна назад. – Доктор Методиева иска да продължиш да ѝ пра-
виш масаж. Каза, че си била най-добрата...
Но Д. вече беше излязла. Навън беше жълт мартенски следобед. Горещ следобед, сив,
задушен. Арма се страхуваше от мартенските следобеди. Страхуваше се от сутрините,

75

от дните и нощите. Трябваше да се омъжи за Спиридонов, за да спаси дъщеря си. Гос-
поди! Господи, помогни на Деси, Господи! Мене ме остави. Виж Деси, Господи. Виж я
колко е хубава.

***

– Напуснете клиниката! – заяви главният лекар, който носеше най-висшата отговор-
ност за здравето на господин Арсениев. След това той хвана внимателно Нора за ръката
и я поведе към вратата. Очите му внимателно прескочиха купчината долари, които па-
циентът беше хвърлил на пода и които Нора не бе взела.

– Остави я още малко при мен – нареди г-н Арсениев. – Тя е много интересен екзем-
пляр.

– Вие трябва да почивате – рече лекарят и се поклони. – Моля ви. Ще разговаряте с
нея друг път.

– Друг път – повтори Арсениев, сякаш имаше в устата си цяло кълбо прежда и пле-
теше думите от нея. – Чухте ли, Нора, друг път. Елате в четвъртък в пет, моля.

Нора кимна с глава, преди лекарят да я отстрани от стаята като употребявана сприн-
цовка.

– Четвъртък, пет – изплете кълбото прежда между зъбите на Арсениев. – Стана ли ви
ясно?

Нора на всяка цена трябваше да вземе сто лева назаем. Ако не сто, то поне осемдесет.
На пода на стаята на Арсениев остана зелената купчинка долари. Беше толкова зелена
тази купчинка, толкова зелена и хубава, че започна да ѝ изглежда бяла. Една неестест-
вено бяла купчинка долари.
Един от братята ѝ се беше разболял – отначало майка ѝ каза, че ще му мине като на
куче. Просто по-обилна хрема и кашлица, както всяка година – обикновено двамата ѝ
братя кашляха по цяла зима, майка ѝ пътуваше с влака и вечер, когато се прибереше у
дома, безсилна, с подпухнали очи, не можеше да мисли за кашлицата им. А може би
мислеше, кожата по лицето ѝ ставаше кафява като пръстта по отъпканата пътека към
автобусната спирка, бръчките разрязваха с ръждясали длета лицето ѝ, а очите потъваха
все по-дълбоко, очи без поглед, сякаш бяха път за никъде.
А на пода в стаята на Арсениев бе останала мъчително зелената купчинка долари.
– Момчета – казваше майка ѝ съвсем тихо, отпуснала се на голямото двойно легло
пред телевизора. Нора си мислеше, че с всеки ден тя се смалява. Гласът ѝ обаче оста-
ваше все същият – корав, макар че приказваше тихо, макар че я боляха зъбите и ръцете ѝ
изтръпваха сутрин и вечер. Гласът ѝ оставаше свободен като вятъра, горд и топъл – гла-
сът на майка ѝ, дори когато жената беше смазана.
– Донесете ми чай, момчета! – И братята на Нора след малко донасяха чашата на
майка ѝ. Тя си имаше своя чаша – кафява, съвсем обикновена, дори грозна, но щом
майка ѝ пиеше от нея, грозната чаша ставаше специална, лека и хубава. Нора беше съв-
сем малко момиченце, когато майка ѝ започна да пие чая си от тази чаша. Тя беше осо-
бена жена – майка ѝ. Грижеше се за всички предмети у дома, сякаш бяха живи същества.
Подът под ръцете ѝ се превръщаше в блестящо огледало, старите тапети се разхубавя-
ваха, щом тя ги избършеше. Колко мъчително преживя майка ѝ, когато тапетите се раз-
лепиха от старост, а лепилото под тях се превърна в прах.
Баща ѝ, безработен от година, просто вдигаше рамене, вечер излизаше на площада.

76

Хората наричаха центъра на града „Гробницата“, защото това беше мястото, където ве-
чер се стичаха безработните мъже. Те сядаха по пейките, по тревата, направо по трото-
арите. В първите дни от кариерата си на безработни те разговаряха помежду си; по-
късно, отчаяни, че не могат да си намерят място под широкото небе, просто пушеха
отначало малко по-скъпи цигари, като пакетите прогресивно поевтиняваха с изтичането
на седмиците. С времето мъжете престанаха да пушат цигари от пакети, а просто си
сипваха тютюн в хартия, вече преставаха да разговарят, само стояха заедно, тихи, глухи,
почернели мъже без работа, които обсъждаха как ще си хванат чуковете и ще отидат в
Испания, в Германия, във франция – там съседът от блок 50 какви пари взимал, а рабо-
тата лека и хубава, просто да плаче човек за такава работа.

В града бяха отворени осем борси, които обещаваха работа на тези мъже – лека работа
в Германия, САЩ, Испания, Португалия – просто внасящ 50 лева и чакаш служителите
от борсата да ти се обадят. Но как да ги дадеш тези петдесет лева, щом вечер броиш
парите за хляба и броиш да дадеш по 25 стотинки на всяко дете – да си купи вафла през
деня, докато е на училище. После си мислиш как да намалиш парите на детето от 25 на
двайсет, защото най-евтината вафла е двайсет стотинки в училищната лавка. А вечер,
докато седиш с евтината цигара, която си свил, за да имаш извинение, че си отишъл да
търсиш работа – значи вечер, докато гълташ евтиния дим, си правиш списък на кого
имаш да връщаш пари. На Киро – 3 лева; на Петър от Долната махала – 6 лева; на Ма-
рин – 2 лева, и на Сабри – 2 лева.

Правиш списъка, правиш го и се чудиш откъде ще връщаш парите на Киро, на Петър
от Долната махала, на Марин и на Сабри. Виждаш – твоят най-добър приятел Тошо идва
към тебе и ти казва: „Дали имаш да ми услужиш с лев и петдесет.“ Защото идел рожден
ден на малкия му син, а пък нищо не е купил. А ти нямаш пари да дадеш за малкия му
син. Нужно ли е да се дават толкова пари за глезотии? Някакъв си рожден ден. Не е
глезотии, приятел. Никакви глезотии не е. Не ти ги искам парите за подарък на момчето,
разбираш ли. Искам ги да купя мляко за през седмицата. Децата трябва да пият мляко,
защото на малкия син са му се подули лимфните възли на шията, под лявата мишница
и долу в слабините отляво. Разбираш ли защо искам мляко за седмицата? И бащата на
Нора, който беше наистина бавен и муден човек, бръкваше в джоба. Много добре зна-
еше, че там има 90 стотинки. Добре знаеше, че у дома има две момчета – близнаци, за
голямата си дъщеря не мисли, тя работи в онова кафене, тя си има пари и дава на оста-
налите у дома. Бащата на Нора дава парите заради онова момче, дето са му се подули
лимфните възли. А вкъщи тапетите са се разлепили по всички стени. А вкъщи жена му
е толкова чиста жена, че като види разлепените тапети, ѝ става лошо, боли я главата
тази жена, а очите ѝ стават като оная утъпкана пътека към автобусната спирка. И ти е
мъчно, че тази жена преди години си я водил по тази пътека и си я държал за ръката,
дори си я целувал тази жена, която днеска е с подути венци, тази жена я оперираха от
киста, и слава тебе. Господи, че е доброкачествена киста, и слава тебе. Господи, че тази
жена не умря, за да остави сами близнаците в стаите с разлепени тапети.

В Дубай хлябът е евтин и много хубав, има седемнадесет вида хляб в Дубай и дола-
рите падат от небето в Дубай, но бащата на Нора е муден човек, трудно му е да тича
след доларите и не може да изпрати на семейството си в България. Нора отделя по 12
лева за мляко, но вече не може да отделя 12 лева. Отделя осем, а брат ѝ е болен и не е
просто обилна хрема, нито обикновена кашлица, както си мислеше майка им, легнала
на леглото след операцията от доброкачествената киста. Слава тебе. Господи, че е доб-
рокачествена, защото без жената къщата е по-голяма пустиня, отколкото пясъците на

77

сто и петдесет километра от Дубай. Как се смалява вечер тази жена! Всяка вечер отнема
по един сантиметър от високата им някога майка, а очите ѝ са като онази пътека до ав-
тобусната спирка – сякаш някой ги е утъпквал нарочно, за да ги угаси, да ги напълни с
пръст.

Но Нора знае – гласът на майка ѝ е същият. Странно, гласовете на хората не остаря-
ват. Нора обича нощите, спи в стаята на майка си и ѝ е толкова приятно посред нощ
майка ѝ да е будна и Нора да я попита: „Как си?“ „Добре съм“, отвръща майка ѝ и нали
е толкова тъмно, не се вижда, че вечерта ѝ е откраднала един сантиметър и е утъпкала
очите ѝ. Гласът е добър, тоя глас се бори, тоя глас го боли, че кашлицата на единия
близнак е дълбока до дъното на земята. Единият брат на Нора има вирусна бронхопнев-
мония. Най-доброто лекарство за тая болест е един скъп антибиотик – зинат. Много ху-
бав антибиотик, пиеш го сутрин и вечер, кашлицата полека излиза от дъното на земята,
напуска почернелите ти бели дробове и не хващаш анемия, както става обикновено.

Онази купчинка долари в стаята на ранения Арсениев беше толкова привлекателна, а
Нора, глупавата Нора я остави да лежи там. Защото мръсниците мразят, когато някой
не вземе една величествено хубава купчина от техните долари.

Но за да не хванеш анемия, трябват много витамини – не от най-евтиния витамин С,
какъвто Нора караше и майка си, и братята си да пият през зимата. Трябват най-раз-
лични ефервесцентни витамини и мултивитамини, които струват два месеца лакти, за-
бити в тлъстата кайма, два месеца сред вмирисаните пилета, два месеца при Гроздан –
под сянката на юмрука му, който може да се забие в зъбите ти или в корема. А там е
впит един малък, отчаян зародиш. Нора трябва да махне този зародиш в най-скоро
време, защото какъв човек ли ще стане от този отчаян зародиш – роден от излишните
сперматозоиди на Гроздан или на господин Арсениев. Ах, колко приятно изскърца ка-
мъкът, когато удари черепа на господин Арсениев!

Това е най-мелодичният звук, който Нора е чувала от толкова време насам – по-при-
ятен от цвърченето на наденички в много олио. Но не онези евтини наденици от конско
и кучешко месо, а от скъпите наденици на магазин „Метро“. Ах, камъкът изпука така
красиво, но това беше толкова отдавна, Нора не може да си прости, че още търпи този
долнопробен зародиш в утробата си, тя на секундата би заличила този малък, къдрав
червей в тялото си. Но няма пари за добър гинеколог. Няма пари и за лош гинеколог.

Трябва да намери сто лева – да ги вземе назаем. Ако не са сто, то поне седемдесет за
антибиотика на брат си, за ефервесцентните витамини и за мляко. После ще мисли за
зародиша. Но от кого да вземе назаем?

В семейството на съседите от апартамент 61 работеше само жената – Мария. Тя про-
даваше детски дрешки за някаква фирма с неизяснен национален произход и купуваше
предимно хляб за сина си Росен. Бащата на Росен бе престанал да пуши, сякаш се сра-
муваше, че няма работа, и не излизаше от апартамента. Нора го виждаше долепил гуз-
ното си лице до прозореца. Макар все още млади, очите му също се бяха превърнали в
пътека към някаква незнайна автобусна спирка – пътека, която не води доникъде. Много
рядко, още когато бащата на Нора все още не беше изчезнал в Дубай, съседът му позвъ-
няваше на вратата. Той носеше бирена бутилка, която беше пълна с най-евтината ракия
менте в квартала, закупена от „Мазното“.

Всъщност точно мъжът на Мария, много стар и лоялен клиент, беше насочил Нора
към бурните води на „Мазното“. Сега той отново носеше бирената бутилка, но тя бе
празна и стоеше до лицето му като камбана, издаваща погребален звън. Роско, синът на
Мария и съседа, беше вече голямо момче – десетокласник, който стоеше на чашка кафе

78

в „Мазното“ и махаше приятелски с ръка на Нора. Нора, минавайки край Роско, поня-
кога оставяше на масата му пликче с пържени картофи или с дробчета. Много рядко ѝ
се удаваше да му подаде малка бутилка от „Спрайт“, пълна с най-евтиното менте в
града, тъй наречената ракия „Каменарка“. Вечер Нора виждаше лицето на съседа –
очите му за миг напускаха пътеката, която не водеше до никъде, грейваха към нея и
мъжът тихо, отчаяно размахваше бутилката от „Спрайт“, в която с пламъците на полу-
видим мистериозен бял огън светеше каменарката.

Мария продаваше дрешките в своя одърпан бутик, сякаш продаваше себе си, защото
и лицето, и тялото ѝ се смаляваха като последната пряспа сняг пред блока в последните
дни на март. Нора не можеше да поиска пари за антибиотик от Мария.

Отново си помисли за доларите в стаята на Арсениев. Те бяха толкова красиви, наис-
тина.

Съседите на долния етаж, Маркови, бяха безработни и двамата, но не предаваха
фронта. Маркова, на която всички викаха „Метлата“, продаваше чорапи из цяла София,
в Перник, в Кюстендил, в Костинброд – почти до всички градове, докъдето ѝ стигаха
парите за билет по БДЖ. Мъжът ѝ се хващаше ту като пекар на банички, ту като строи-
телен работник, ту като хамалин, а беше инженер химик. Мечтата му беше бащата на
Нора да го повика при себе си в Дубай. Той отчаяно пестеше пари за курс по съвременен
масаж, защото беше прочел от пресата, че масажистите се харчели като топли питки в
Дубай. Ирина, дъщерята на Маркови, беше фина и лека и се говореше в блока, че вместо
кости имала паяжина. Тя играеше балет и дори я бяха давали по телевизията. Ирена
беше толкова затворено момиче, че подреждаше стъпките от балета като непревземаема
стена около себе си и не допускаше никой да приказва с нея – не поради надменност, а
защото беше толкова стеснителна или може би си

живееше в замъка на своите танци, където гладът винаги стъпваше по-леко. Всъщност
нима може едно момиче с кости от паяжина да изпитва глад? Заради нея бащата ставаше
пекар, зидар, хамалин и продавач на галантерийни стоки за седмица-две, а майка ѝ про-
даваше чорапи, отчаяно убеждавайки хората колко са здрави и ще могат да ги носят и
техните внуци. Нора много харесваше балерината – понякога я питаше как се чувства и
червените залпове по бузите на момичето ѝ подсказваха, че с думите си прави живота
му още по-неловък, по-отдалечен от красивите стъпки на балета. „Мога да ти намеря
работа“, беше ѝ казала Нора, ала прекъсна навреме. „Мазното“ не беше място за балет,
Нора потръпна при мисълта как паяжината на костите се разкъсва под дебелите, здрави
като колчета пръсти на Гроздан, а гърбът на момичето се сплесква върху разбития ци-
ментов под на кухнята, както се бе случило при дебюта на Нора. Нора не се страхуваше
за гърба си, беше здрава и силна, Нора не се страхуваше от никого, ала се боеше за това
момиче и за стената от балетни стъпки около него. Тази стена нямаше да го спаси от
Гроздан. „Работа ли?“, беше попитала балерината, но Нора само поклати глава. Не мо-
жеше да поиска сто лева назаем и от Маркови.

Нямаше никакъв смисъл дори да мисли за баба Ана. Тя беше на седемдесет и четири.
Вече беше събрала пари за погребението си и ги бе запазила като неприкосновен запас
цели четири месеца, но когато дойде техникът да откачи тока в малката ѝ гарсониера,
тя развърза черната кърпа и плати. Нора беше видяла нещо, което я накара от време на
време да носи малко, мазно пликче със съмнително миришещи пилешки дробчета в гар-
сониерата на старата. Баба Ана вземаше дробчетата и бузите ѝ, които обикновено при-
личаха на недовършен гроб, се отпускаха за миг в безкрайна усмивка, в която сияеха

79

сто залеза и сто утрини. Очите на баба Ана не бяха утъпкана пътека – те си бяха обик-
новени стари очи, които се радваха на мазното пликче, сякаш беше торба, пълна с до-
лари.

– Дете, ела ми преброй парите – беше я извикала веднъж баба Ана. Нора отиде при
нея и старицата мъчително разплете пръстите си. Върху набръчканата ѝ длан грейна
купчина стотинки. Бяха по десет, двайсет, потни красиви монети в ръката на старата
жена. – Знаеш ли от колко време ги събирам? Две седмици! – заговори беззъбата ѝ
уста. – И ги събрах – изрече с безкрайно удоволствие тя, а по бузите отново се запалиха
едновременно стоте залеза. – Сега ще си купя ориз. Ще си наготвя ориз с праз лук – ама
много мек ориз с праз лук, защото ми изпопадаха зъбите, дете.

След това баба Ана пое към кварталната бакалия. Нора простираше дрехите на бал-
кона на първия етаж. Имаше много хитра техника на простиране: на първата тел, която
се виждаше от улицата, слагаше най-хубавите дрехи – новите потници на братята си,
белите си блузи, три на брой, които обличаше всяка вечер в „Мазното“. Така можеше
да не се срамува от клиентите, които поне в началото все още бяха трезви. Дрехите на
майка ѝ, избелели, увиснали неловко по местата си, заемаха неизменно последните два
реда. Майка ѝ имаше един-единствен хубав плетен костюм и Нора с особена гордост
простираше само него на първата тел – така сякаш викаше с пълно гърло срещу „Маз-
ното“, че майка ѝ е жива, че се оправя след операцията. Простираше дрехите ѝ – старата
зелена блуза, кърпена веднъж на гърба, панталоните. Сякаш излагаше на показ дните от
живота на майка ѝ, която имаше толкова непокорен глас и въобще не приличаше на
старата кърпена блуза и на черните панталони от последната тел.

Изведнъж Нора забеляза, че баба Ана се връща от бакалията, стиснала в едната си
ръка тояжката, а в другата голям плик ориз. Бузите ѝ бяха прогонили недоизкопаните
гробове от лицето, сигурно старата си мислеше за яденето с много мек ориз и зеленчуци,
едно меко ядене, което трябва да се топи в устата, защото зъбите ѝ са окапали. И тази
гозба си я е заслужила, защото цели две седмици къта стотинките – пълна шепа потни
хубави монети. Яденето ще го има около пет-шест дни и ще си хапва само вечер. То
колко му е на стария човек – веднъж да се нахрани през деня, и така си спи спокойно
чак до сутринта.

Баба Ана стигна до входа на блока, вдигна тояжката си да се подпре на циментовата
площадка. Изведнъж гуменият ѝ цървул се хлъзна, старицата политна към стената и
гърбът ѝ се удари в стъклената врата. Пълният с ориз плик се измъкна от сбръчканите ѝ
пръсти, падна на цимента – може би найлоновата опаковка не беше особено здрава, мо-
же би циментът бе изровен прекалено дълбоко. Пликът се скъса и оризовите зърна се
пръснаха навсякъде по площадката. Търкулнаха се по разбитите плочки на тротоара,
някои дори полетяха по стълбището надолу към мазетата. И все пак в краката на старата
жена остана една бяла купчинка, съвсем малка купчинка ориз. Баба Ана изтърва тояж-
ката си и се наведе – изкривените ѝ пръсти паднаха върху пръснатите зърна, започнаха
да кръжат наоколо, опитвайки се да ги съберат. След няколко секунди ръцете ѝ безпо-
мощно се заровиха в оризената купчинка и лицето ѝ отново се превърна в стара къща с
разбити балкони.

– Похарчих парите за погребението... и за ориза – измърмори старицата.
Оттогава Нора започна да ѝ носи по мъничко печени пилешки дробчета. Нарочно из-
бираше най-крехките, най-хубавите – от онези, каквито донасяше на близнаците у дома.
Беше истински абсурд да мисли сега за баба Ана и за парите, които трябваше да вземе
назаем за антибиотика на брат си.

80

А купчината долари в болничната стая на Арсениев така си остана. Нора не се наведе
за тях. Но мръсниците нали знаеш как мразят, щом някой не се наведе за парите им.
Нали знаеш как мразят това всички негодници?

Оставаше ѝ едно-единствено спасително крайбрежие – „Мазното“. Гроздан.
Спасителното крайбрежие на „Мазното“ беше пометено от смерч. Беше точно 3,28
следобед. Студен вятър се силеше да изтръгне паветата от улиците, няколко гнезда се
търкаляха, измъкнати от клоните на високите, отчайващо голи тополи, между които
като пречупено черно крило на врана се гушеше „Мазното“.
– Марш! Марш оттука! – крещеше Гроздан. Пред вратата на кафето като изстинало
парче черна лава стоеше последното рекламно лице на мазната институция. Челюстта
на младата, не съвсем привлекателна жена беше увиснала към пъпа ѝ, бузите бяха
мокри, от очите ѝ извираха гейзери от сълзи, а властелинът на мазната питейна инсти-
туция с още по-внушителна брада и престилка, която преди новата ера е била бяла, дър-
жеше найлонов плик в ръка и с остър замах го изхвърли към увисналата челюст на ри-
даещото рекламно лице.
– Животно! – изрече рекламното лице и избърса с ръкава на бялата блуза сълзите и
сополите си. – Ще те убия! – Миг след това младата дама се опита да приведе в действие
своята люта заплаха. Тя беше силна, много силна млада жена. Ръцете ѝ – непоколебими,
яки, с едри длани, с дълги, разранени около ноктите пръсти, сграбчиха част от цимен-
товата настилка край „Мазното“, изтръгнаха я от почвата. Кръстът на жената изскърца,
мускулите изскочиха на повърхността на челюстта ѝ, голите ѝ рамене се раздвижиха
като багер, разбиващ твърда скала. Циментовият блок литна във въздуха, оставяйки
дири от рядка кал след себе си.
– Идиотка! – изкрещя Гроздан и отскочи встрани. Но рекламното лице, окрилено от
първата си победа, изпаднало в дива ярост, стисна един от пластмасовите столове и се
втурна слепешката срещу Гроздан.
– На ти парите, ма – измърмори той. Лапата му, вързана за мекия парашут на страха,
потъна в лилавия – преди новата ера бял – джоб на престилката, измъкна красив сноп
от банкноти и ги тръсна на земята пред пластмасовия стол и злобата на рекламното лице.
– Не ти искам мръсните пари! Не ти ги искам, животно такова ! Не ти искам! – Из-
веднъж гласът се измокри от сълзите и здравината му изчезна.
– Щом не ги искаш... – Гласът на Гроздан вече не се състоеше от лава; беше тих, ук-
ротен и заедно със собственика си запълзя към разпилените банкноти.
Огромната квадратна челюст на младата жена хлопна като затвор на карабина, здра-
вите стволове на краката ѝ настъпиха купчината банкноти, в очите ѝ вече всичко беше
пресъхнало и имаше пустиня – по-гореща, по-мъртва от Сахара. Рекламното лице не
плачеше, гримът от клепачите се беше спуснал към устните, образувайки синьо-лилава
шанца по бузите ѝ. Убийственият замах на пластмасовия стол се изсипа в кротък вопъл
на земята, без да засегне престилката на Гроздан.
– Аз те обичам – прошепна лилавата шанца от грим по бузите на рекламното лице.
Нора гледаше, стаила дъх. Изведнъж ѝ натежа, изведнъж ѝ домъчня за огромната че-
люст на това грозно момиче, за грозната шанца от грим, която бе изкривила лицето му,
за абсолютно отчаяната рулетка на любовта, която я бе захвърлила на безплодните, мър-
тви брегове в кафенето на Гроздан.
– Крава! – беше единствената дума, отронила се от сърцето на Гроздан. – Разкарай
се. – След секунда якото му тяло описа остра дъга и клекна пред купчинката банкноти,

81

прахосмукачката на дланите му всмука парите и ги пъхна в лилавия джоб на престил-
ката. – Крава!

Яростта на момичето бе изчезнала, очите му отново бяха започнали да произвеждат
завидни количества сълзи. Изведнъж момичето скочи и затича към Нора.

– Изхвърли ме заради тебе – изрева то и яките му пръсти стиснаха гърлото на Нора. –
Кучка! Заради тебе. Направила си му магия! Кучка такава! Не си бременна от него. Лъ-
жеш! Лъжеш! Кучка! Сега ще видиш.

– Погледни нея, па после се огледай и ти – заяви вулканът с лилаво-бяла престилка. –
Изхвърлям те, защото не ми пука за тебе. Много си грозна. Нямаш ли огледала у вас,
ма! Марш!

Дъждовалната машина отново задейства по лицето на момичето. Могъщият му крак,
който бе полетял със страхотна сила към корема на Нора, промени заплашителната си
траектория и се отпусна на циментовия под.

– Защо тогава ме заблуждава? – спуснаха се тъжните думи по черната шанца на грима
и Нора отново усети хапеща тъга към грозното ѝ лице. – Защо... защо... – но въпросите ѝ
така си останаха, увиснали като безутешните врани по клоните на тополите край
Струма. Все пак Нора забеляза едно нещо – Гроздан реагираше единствено на огромна-
та буца цимент, който щеше да го блъсне в главата. Тежестта на цимента бе по-убеди-
телна от любовта. Гроздан разбираше единствено от желязна щанга, която троши вся-
какви кости на гръдния кош.

– Какво искаш? – обърна се той към Нора.
Нора престана да забелязва грозното рекламно лице на момичето. Престана да му об-
ръща внимание.
Не се боеше от Гроздан. Не се боеше от никого и това беше един великолепен момент
от живота ѝ през този ден. Ненавиждаше собственика на „Мазното“, можеше да му се
подиграва. Не ѝ пукаше от нищо. Страхотен момент, когато човек не се бои от нищо.
– Искам двеста лева – отговори спокойно тя. Колко беше прекрасно човек да не се
бои от никого. От никого.
Гроздан беше толкова удивен, че устата му образува огромен тунел, през който мо-
жеха да се видят белите му дробове. След около минута властелинът все пак се досети
да плюе на пода, а когато окончателно дойде на себе си, се нахвърли със свити юмруци
върху наглата си посетителка. Нора, която обикновено свеждаше гъвкаво глава с надеж-
дата, че ще убегне смазващото кроше, този път не отстъпи нито сантиметър. Това накара
Гроздан отново да отвори тунела към белите си дробове. Беше разбит от удивление.
– Ти луда ли си? – сдъвка смаяните си думи той, взирайки се невярващо към Нора. –
Не виждаш ли, че ще те бия.
Нора не благоволи да му отговори. Тя просто мина край Гроздан, без да го поглежда,
стигна до чекмеджето с дневния оборот, отвори го – сякаш отваряше букварче – и съв-
сем спокойно избра от тестето банкноти 200 лева.
– Остави парите! – прошепна Гроздан задавено. По лицето му вече беше започнала
да тече много кръв, толкова много, че кожата се бе превърнала в червен залез.
В отговор на инструкцията му Нора отвори още веднъж чекмеджето и измъкна още
една стотачка. Гроздан не можеше повече да приказва. Яката, здрава маса плът в тялото
му се понесе лавинообразно към Нора, разбира се, юмруците бяха стиснати толкова
здраво, че от тях всеки момент щеше да закапе кръв.
– Остави парите, кучко! – вулканът в гърлото му клокочеше, но вместо лава излязоха
няколко слюнки плюс поток безформени въздишки.

82

– Идвам от името на господин Арсениев – заговори тихо, съвсем спокойно Нора. –
Знаеш, че господин Арсениев бе пребит в близост до твоето заведение, нали?

– И какво от това? – отрязаха зъбите на Гроздан. – На кого му дреме за това?
– Подозират, че ти си организирал нападението, идиот такъв – заяви хладно Нора. –
Видели са те, че си се обаждал по GSM-a. Дванайсет човека са потвърдили тоя факт
пред ченгетата. В полицията предполагат, че си викнал някого от твоите мутри.
– Глупости – заяви твърдо Гроздан.
Нора нито потвърди, нито отрече тезата му за глупостите. Тя просто прибра парите.
С тях можеше да купи зинат за бронхопневмонията на брат си, най-скъпите мултивита-
мини в аптеката и щяха да останат да напълни и двете отделения в хладилника с про-
дукти от бакалията. Гроздан обаче я блъсна.
– Дай парите! – Нора знаеше, че ако я изрита където и да било, досадният зародиш
щеше да изтече от утробата ѝ, а може би тя самата щеше да умре след това. Странно,
никак не я беше страх. Не ѝ пукаше от Гроздан. – Дай парите!
– Вече работя за Арсениев – заяви тихо Нора и макар че думите ѝ бяха най-дебелата
лъжа, която бе изричала през последната седмица, самото име на Арсениев, местния
магнат, лежащ безсилно като купчина евтино месо върху изисканото си болнично легло
в частната клиника, самото име на купчината евтино месо я защитаваше като стоманен
щит. Юмруците на Гроздан се разплетоха, изгнили от страх. Кракът му, готов да се за-
бие в челото ѝ, остана увиснал във въздуха. Властелинът на мазното крайбрежие все
още не беше решил дали да я пребие. Нора се приближи към лавицата с бутилките, ог-
леда ги от всички страни, след това избра най-скъпото уиски – оная, есеннокафява теч-
ност на „Балънтайнс“, която бълбукаше само в гърлата на най-изисканите гости на
„Мазното“.
– Кучка! – В гласа на Гроздан вече нямаше лава, а само тиня.
Нора се приближи до етажерката, взе кристалната чаша, с която единствено гостите,
поканени лично от Гроздан, пиеха аперитива си, наля си уиски, след това седна на ма-
сата и каза:
– Можеш да ми направиш салата от кисели краставички. Бих хапнала и едно кюфте.
Гроздан не помръдна от мястото си.
– Казах кюфте – повтори тихо Нора. – Господин Арсениев много ще се разсърди, ако
разбере, че доверената му сътрудничка не е обслужена както подобава.
– Доверена сътрудничка... – Гласът на Гроздан започна да копае дупки в пода, за да
се скрие на сигурно място. – Ти! Ти...
– Той е на лечение в клиника „Здраве“ и докато отново стъпи на краката си, лично ти
ще бъдеш отговорен за доброто ми настроение... – прошепна тихо Нора. – Разбра ли
ме... доброто ми настроение!
Гроздан се колебаеше. Гроздан много се колебаеше. Очите му я докосваха и не знаеха
какво да правят и накъде да тръгнат. Буквално бяха откачили тези ококорени очи.
– Съблечи се! – нареди Нора. Гроздан не помръдна. Тя се приближи тихо, на пръсти
до него, след това устните ѝ всмукаха неговите, а ръката ѝ полека, много нежно свали
прословутия дебел колан, с който се държаха избелелите дънки върху задника на Гроз-
дан. Тялото на властелина изведнъж откликна на нейното. То леко потрепна. То я по-
жела.
В този миг Нора вдигна колана високо във въздуха.
Много високо, почти до небето. След това коланът изсвистя и разряза пространството

83

в „Мазното“ на две. После желязната тока се заби в челото на Гроздан, а кожата на ко-
лана се лепна върху бузите му. Гроздан изрева, но коланът продължи да цепи простран-
ството на трески, изсипвайки болезнената си, лъскава кожа върху лицето, гърдите и об-
лите като хълмове задни части на Гроздан.

Нора не се страхуваше. Никак не я беше страх и се чувстваше щастлива. Гроздан по-
емаше ударите ѝ и не посмяваше да помръдне.

***

Гарсониерата с разнебитените си стени, от които се късаха парчета мазилка, беше
истински кораб, плуващ по озъбеното небе, задръстено от паянтови блокове и олющени
балкони с оръфано пране, където дори черният цвят на дрехите приличаше на мръсно-
сив. Северният прозорец гледаше към гърба на друг разнебитен блок, по чиито балкони
като разкъсани от бурята платна съхнеха дрехите на жителите. Жалкият чугунен ради-
атор, закрепен до една от стените с разлепени тапети, беше покрит с ръжда; целият блок
единодушно беше изключил парното, проклинайки го като основен източник на мизе-
рия, недояждане и празни портфейли в целия квартал. През зимата хората пускаха елек-
трическа печка само в стаите със съвсем малки деца, и то по няколко часа на денонощие.
Вечер натрупваха одеяла, юргани, стари дрехи и леглата им се превръщаха в хралупи,
където се стремяха да прекарват колкото се може по-дълго през деня, следейки дъха си,
измъкващ се на измръзнали кълба от дробовете им. Но сега като слаб, гладен червей от
календара се изнизваше краят на април. Навън беше горещо, безработните се припичаха
по пейките, облекли старите си, избелели дрехи. Пейките пред блоковете отдавна бяха
потрошени и изгорени в печките, хората бяха събрали някои от валящите се по земята
найлони и седяха направо на асфалта, без да приказват, доволни, че се отопляват безп-
латно.

Преди да пристигна в разнебитената гарсониера, преживявах неописуема метамор-
фоза. Първо спирах джипа „Чероки“ в изоставения офис (всъщност беше барака от ци-
ментови панели, част от прозорците на която бяха заместени с ламарина) на каменната
кариера. Баща ми беше купил джипа две или три седмици преди да го застрелят, но той
не се радваше на коли и всичко, което се движи на колела. Мечтата му беше да си купи
собствен кораб. Уви, в каменната кариера не можеше да се паркира кораб, там не рабо-
теше никой, предполагам, че баща ми я е използвал като база, откъдето е разпределял
крадените автомобили, а може би и наркотиците. Но това не ме интересуваше – аз не
крадях автомобили и не продавах наркотици, поне засега.

В офиса имах седем чифта стари, изтъркани като самата смърт дрехи, навличах ги
върху наметалото от сланина по костите си, обувах някакви категорично скъсани обувки
с изтрити подметки и, естествено, не се качвах в „Чероки“. Ченгетата веднага щяха да
помислят със забележителните си мозъци, че съм го откраднала. Оттук започваше дъл-
гият ми път към гарсониерата, където, облечена епохално грозно, очаквах Симо. Ако
Галентин и бляскавият елит на града можеха да си представят, че осъществявам ин-
тимни срещи с циганина, всички щяха единодушно да се задушат от изумление.

Симо продължаваше да идва при мен без слипове, с добре познатите ми прерязани
дънки и с онази лилава фланелка, която вече не беше лилава, а белезникава и скъсана
на гърба. Обикновено го молех да влезе в банята, където винаги имаше топла вода.

– Заради мен ли я грееш, Моне? Ти си луда, казвам ти. – И вместо да се окъпе с топ-

84

лата вода, спираше крана, пускаше съвсем студена вода и се пъхаше под душа. Мурга-
вото му тяло, лъскаво като парче кокс, блестеше и настръхваше. Представях си, че ако
Галентин натопи божествената си глава под такава студена струя, щеше да умре от ме-
нингит след броени дни. Симо пръхтеше, пълнеше уста с вода от душа, каквато Гален-
тин никога не пиеше, изпълнен със сковаващ страх от дизентерия, холера и жълтеница.
Неговата лична секретарка му носеше кристална чаша с минерална вода, внос от Фран-
ция. Два пъти дневно Галентин поглъщаше интересни, твърде главозамайващи комби-
нации от витамини.

Симо гълташе студена вода от душа и непрекъснато се възхищаваше: „Вкусно! Блага
ти е водата, Моне! Сега знам защо си толко хубава!“

Как да не включиш ръждивия бойлер за такъв човек? Как да не купиш сапун от
20 ст. – най-евтиния в окаяния минимаркет сред малките блокчета? „Ма ти и сапун си
купила... – задавяше се от благодарност черньо, лицето му се отваряше като разрязан
пъпеш, а белите му зъби, повечето от които удивително здрави, лъщяха срещу мен,
всеки широк и светъл с най-лъчезарната усмивка в света. – Гадже, ти си луда, чедо!
Днеска си дала пари за сапун, а утре хлеба няма с какво да си купиш.“ Винаги пристигах
двадесетина минути по-рано и макар че вече беше отминал Великден, времето се беше
зарадвало и топлеше осеяните с празни пластмасови кутии паркове. Всъщност смачка-
ните кофички от кисело мляко и празните шарени пластмасови шишета от майонеза
изглеждаха единствените пролетни цветя в града. Ненавиждах всяка минута, която пре-
карвах в саркофага на гарсониерата. Представях си как живеят хората в тези погребални
блокове – те нямаха водни легла, басейни в двора на къщата си, всъщност нямаха нито
двор, нито къща, а живееха, сложили върху гърбовете си всичките стари дрехи от гар-
дероба, за да им бъде топло и хубаво.

Когато Симо пристигаше, забиваше пръст в копчето на звънеца, сякаш искаше да го
издълбае. Звънецът беше удивително силен и дрезгав. Винаги ми се караше с цялата
сила на своето електричество, че Симо не бива да влиза в антрето. Макар и винаги да го
предупреждавах да не се събува, той хвърляше скъсаните си маратонки и идваше бос
към мен. „Каква готина къщурка – въздишаше той и поемаше въздух с такъв апетит,
сякаш искаше и петите да дишат заедно с устата. – Толкова е хубаво тука!“ Аз му обръ-
щах внимание да не се прави на утрепан, защото готината къщурка беше чиста яма, но
той ми разправяше: „Колко си богата“, познавал и други богати парчета, но душите им
смърдели и той такива въобще не можел да ги гледа.

– Страх ме е, че и ти ще станеш злобна като богатите пръдли – продължаваше той. –
Що не я дадеш тая гарсониера на някоя твоя сестра?

– Нямам сестри, Симо – обясних аз.
– Ми дай я на брат ти.
– И брат нямам – отвърнах аз.
„Е, ти си много зле, рече той, после мисли известно време и ме посъветва: – Продай
я. Знаеш ли колко пари ще вземеш?“
Можех да му възразя: „На кого да я продам, човече? На хората, които се пекат на
слънцето, защото цяла зима не са имали пари да отоплят стаите си? На оная жена, дето
рови по боклуците за огризки от обяда на съседите си? На мъжете, които си варят ракия
от брезови кори, защото не могат вече да си купуват ментето от магазините по мазетата?
Хора като майка ми, Симчо, и хора като Галентин никога няма да докарат джиповете си
в този квартал. Те се страхуват от бездомните псета, пълни с отвратителни бълхи, нена-
виждат сивите балкони с увисналото по тях недопрано пране. Прахът за пране е скъп,

85

пък не може да се яде, а недоопраната дреха може все пак да се облече, нали?“
Макар и северна, гарсониерата ми беше пълна с цяла флотилия хлебарки. Те енер-

гично пълзяха в празната кухня – обикновено аз и Симо хапвахме там и по пода наис-
тина оставаха трохи. Но, питах се аз, какво търсеха тези гадини в единствената стая на
гарсониерата? Там нищо не ставаше за ядене.

Днес Симо закъсня повече от обикновено и това силно ме изнерви. Имах на разполо-
жение един час за срещата си с него, а вечерта давах прием в новата къща, откъдето
преди няколко дни бях помолила мама да се изнесе. Естествено, бях поканила мама и
съпруга ѝ д-р Хранов да придадат аристократичен и научен блясък на купона. Мама се
бе тръшнала величаво и заявила, че в мен няма никаква признателност, и колко се рад-
вала, че съм толкова дебела – това стократно я убеждавало в съществуването на Бога и
възмездието. Д-р Хранов заяви, че вероятно в близко бъдеще ще развия някакво много
дълбоко хормонално нарушение. След тези изявления аз наистина се съмнявах, че тези
светли личности щяха да огреят небосклона на моето парти. От друга страна, щеше да
се окаже драстична проява на простащина да закъснея за собственото си увеселение. Но
какво пък, елитът бездруго ме приемаше като каруца лой от дълбоката провинция с
привкус на простолюдие и изостаналост. Много скоро щяха да разберат колко струва
това тяхно определение за мен...

Звънецът подскочи от болка както винаги, когато беше изтърбушен от лапата на
Симо.

– Защо закъсня? попитах аз. Беше облечен в неговите обичайни разрязани дънки, но
този път бяха чисти. Носеше лилавата си фланелка, която лъскаше като фар върху мур-
гавото му, тънко тяло. – Какво има, Симо? – Той обикновено беше усмихнат, очите му
бяха огромни и черни като черните букви, с които печатат заглавията на вестниците. Но
сега усмивката му се беше разтегнала от единия до другия полюс на земята. – Какво
има?

– После ще ти кажа – ухили се мургавият и направи един покъртителен жест – грабна
ме с тънките си, мръсни от ноктите на пръстите до раменете ръце, напъна се и ме пов-
дигна. Никой нормален човек не би се обзаложил, че такъв щиглец ще вдигне пълно
каче с лой като мен. Но той го направи и залитайки на всички страни, накрая се добра
до дюшека в северната стая. Признавам, че след положеното усилие се строполи върху
мен. Не е трудно да опиша какво ми направи. Просто потъна в мен и ми се искаше да си
остане там завинаги.

Усмивката му, опъната между двата полюса и бедрата ми, стана толкова голяма, че с
нея се усмихна цялата ми кожа. Виждах лицето му над всяко късче от обширното си
тяло. Слюнките се пързаляха по ъгълчетата на устните му и ме мокреха, но ми беше така
хубаво, така хубаво, че не зная дали някоя друга жена би могла да го издържи, без да
изгуби свяст от удоволствие. Може би единствено внушителната ми маса ме спасяваше
от явна смърт. Най-сетне Симо просто падна върху гърдите ми, завря глава между тях
и заспа. Друг път го оставях да спи на дюшека и се връщах след два часа и половина.
Обикновено го заварвах заспал, с отворена уста, без да е променил позата, в която го
бях оставила.

Той обаче ме чуваше, скачаше навит като пружина и отново се покатерваше върху
мен. Можех, разбира се, да купя два тона храна и да го засипя с деликатеси, но никога
не го правех. Когато наближеше моментът отново да заспи, просто внимателно се обръ-
щах настрана, той се разсънваше и изглеждаше бодър, сякаш току-що се е родил. Винаги
носех половин хляб – но не от хубавия топящ се в устата бял хляб, който само една

86

фурна в София правеше за мен по специална рецепта от Македония. Това беше двойно
обезценен хляб. Представяте ли си дали въобще можете да наречете храна подобно тес-
тено произведение в град, където всеки втори беше безработен?

За да не купят безработните хляба, той трябваше да е твърд като стоманено-бетонна
конструкция. Продавачите обикновено ме навиваха да го купя за домашния си любимец.
Аз нямах домашен любимец, но мама имаше един лабрадор на име Пеци. Ако Пеци
хапнеше от двойно обезценения хляб, сигурно щеше да получи колики и разрив на сто-
маненото си кучешко сърце. Но Симо се нахвърляше така настървено върху комата, че
не можех да не го целуна от умиление, а това, разбира се, отново го подтикваше да се
покатери върху мен. Затова най-често го оставях да яде. Гледах как залъците, по-мур-
гави от кожата му, потъват в гърлото му, сякаш бяха черен хайвер, пилешко филе и
пастет от гъши дроб, взети заедно – все деликатеси, които мама боготвореше, дори беше
наела влюбения в нея художник да изобрази тези върховни кулинарни достижения
върху една от картините си.

„Добре, че си се сетила да донесеш нещо за папане“ – всеки път отбелязваше Симо, и
онова, което караше сърцето ми да се свива като малко речно камъче, беше безумният
факт, че той винаги оставяше настрани най-меката част от стоманено-бетонната конст-
рукция, сърцето на комата, и казваше: „На, Моне, това е за тебе.“ Отказвах, естествено.
Бях сигурна, че няма да успея да забия зъбите си в арматурата на вкочаненото тесто, но
веднъж Симо все пак успя да ме навие и отхапах с огромни мъки част от хляба.

Не бих могла да опиша вкуса му. Все пак преобладаваше мирис на мухъл и вкиснато,
стори ми се, че ще повърна, ако задържа тази отровна хапка в устата си. „Хубаво е
нали?“, рече ми Симо, с което окончателно ме уби. Спокойно отидох до прозореца и го
изплюх.

Днес отново стигнахме до етапа, когато главата на Симо трябваше да падне като тухла
между гърдите ми, след което следваше сън от два часа и половина. Но Симо днес въ-
обще не заспа, макар че клепачите му неудържимо клоняха към затваряне, а погледът в
черните му очи вече беше здраво заспал.

– Моне – подхвана Симо, – тоя път аз съм ти донесъл нещо за ядене. Виж. – След тези
произнесени в състояние на полусън думи той стана, започна да се клатушка във всички
посоки, но накрая се добра до найлоновата торба, която бе забравил на идване до прага
на гарсониерата. След това гордо отвори торбата и измъкна от нея половин пръчка шпе-
ков салам.

Много ми е мъчно да опиша този шпеков салам. В сърцевината му плуваха огромни
езера сланина, виждаха се поразителни червени жилки, а до носа ми се разля като димна
завеса подозрителната миризма на мъртво животно. След това Симо измъкна комат
хляб. Той не беше двойно обезценен, а може би само единично.

– Яж, Моне! – каза той, като че беше измъкнал златно съкровище от дъното на све-
товния океан. – Вчера разтоварвах цел ден мрамор и имам цел куп пари.

– После бръкна в джоба си и извади две петолевки. – Ще те водя в една кръчма,
Моне... Нека всички видят какво хубаво момиче съм забил.

Опитах се да хапна от шпека, който миришеше на обор, но още преди да го доближа
до устата си, усетих световъртеж. Същевременно Симо заспа. Този човек спеше много
особено – с широко разтворени ръце и крака, беше без слипове, с мръсната си, почти
обезцветена вече фланелка. Членът му не беше твърде дълъг, едва сега забелязах това.
Разперен по този начин, Симо напомняше огромно водорасло. Замислих се – дори майка

87

ми, която не таеше напоследък особени симпатии към грациозното ми тяло, бе подчер-
тала, че съм се вталила. Естествено, задавах си въпроса защо съм отслабнала? Защо? И
отговорът съвсем естествено се налагаше – сексът. Може би усилията в интимната
сфера стапяха юргана от подкожна лой? Може би ако идвах в гарсониерата по-често и,
разбира се, ми беше все така приятно, щях да постигна по-забележителни резултати в
свалянето на килограмите? Наблюдавайки заспалото тяло на Симо, проснато като стара
дреха върху дюшека, където не бях поставила дори чаршаф, изведнъж ми дожаля. Този
мършав мъж, единственият, който ми бе казал, че съм хубаво момиче, мъжът, който
стоварваше мрамор, скрап, ръждясали железа от вагоните на гара „Разпределителна“ и
оставаше без дъх от работа, този човек имаше само десет лева на света и спеше с мен.
След секса сигурно бе буквално изстискан. Вече не му давах пари. Още втория път, след
като го поканих в гарсониерата и той потъна сред възглавничките лой, а след това и в
мен, Симо каза: „Слушай, Моне. Я зарежи парите. Искаш ли да си ми приятелка, а? –
Какво да отговориш на такъв? – Аз си нямам никакво гадже – продължи той. – И ако
искаш да знаеш, никога не съм виждал по-готина жена от тебе, това си е. И ти го казвам
честно... нали знаеш колко пари хващам всеки ден на гарата... от осем до десет лева. С
тия пари десет жени можеш да ебеш, Моне. Ама аз тебе те искам, разбираш ли ме? Кажи
ми, разбираш ли ме?“

Симо искаше да ме запознае с братовчедите си и да отиде с мене на сватбата на една
от четирите си сестри.

– Не мога – казах му аз. – На работа съм.
– А къде работиш? – рече Симо. – Кажи къде и сяка вечер ще идвам да те виждам...
Знаеш ли какво, Моне? Един приятел има стар москвич, разбираш ли? Продаде една
печка и го купи. Ще ми го даде назаем. Ще те взимам с москвича от твоята работа и ще
запрашим към язовира. Знаеш ли колко е мека там тревата? Има едно место с киселец.
Ще ти набера киселец, пък съм и струпал малко пари, ще ти купя кебапчета да си хап-
неш.
– Друг път – опитах се да го разубедя. – Друг път.
– Защо друг път, бе. Слушай, до гара „Разпределителна“ има една стара барака, Моне.
Зарежи ги майка ти и баща ти. Казвам ти, зарежи ги! Керемидите на бараката са открад-
нати и една от стените е срутена. Знам ги едни апапи – краднат от тухлите, но аз ще им
разкажа играта. Там може да се нанесем с тебе на първо време. Ще иззидам стената и
там ще живеем.
– Че как е паднала стената? – питам аз и сърцето ми отново става на речно камъче, от
всички страни ме облива хубавата вода от усмивката на Симо. Усмивка от полюс до
полюс. – Защо да се нанасяме там?
– Ми щото нали ще се ожениш за мене – казва той.
– Аз ти ставам мъж и знаеш ли как ще си живеем? Уха! Слушай... аз познавам един
поп Сава – с него се напиваме от време на време... той има магазин за плодове и зелен-
чуци под гарата, а аз редовно му стоварвам и разтоварвам стоката. Поп Сава ще ни вен-
чае без пари... ама ми е обещал за понеделник или вторник, иначе църквата е заета в
събота и неделя. Боже, казвам си. Ето ти сега барака и църква в делничен ден.
– Слушай, Моне... аз имам спестявания, ти не се плаши. Такава бела рокля ще ти купя,
цел град ще ти завиди, казвам ти.
А аз си мисля – очевидно отслабвам от секс, това е неоспоримо. Не мога ли да увелича
сеансите – с някой друг, по-як господин, защото ми е съвестно да измъчвам Симо. Тол-
кова ми е съвестно, че си мисля за него много често, толкова често, че дори не зная как

88

да нарека мислите си. Трябва ли да отивам при някой едър и силен господин, който
срещу една прилична сума би положил усилия за мен, лишавайки ме от подкожните
слоеве сланина? Но на кого можех да възложа тази дискретна задача – на шофьора
Данчо, със скапаната си дясна ръка? Или да поискам съдействие от Дебора, мазната
секретарка на Галентин, която щеше да запознае с плана ми цялата вселена? Нямах ни-
какви приятели. Нямах никакви приятелки, не можех да се доверя на никого. А схемата
можеше да подейства. Исках да се разделя с излишната мас, о, как исках! Но какво щеше
да стане със Симо?

Съвсем неочаквано, съвсем срамежливо изведнъж си помислих – никога през живота
си не съм виждала толкова хубаво момче. Никой освен баща ми не бе искал да се чувс-
твам наистина добре и не бе помислял, че съм хубаво момиче. Никой освен Симо не ми
бе доставял такова щастие, от което можех да изгубя съзнание.

– Ти искаш да се ожениш за мене заради гарсониерата – подхвърлих аз.
– Глупости, Моне. Глупости, ти не ме познаваш бе, човек – аз мразя гарсониери.
Знаеш ли какво обичам? Да съм до язовира с тебе, при тревата и при киселеца. Там мога
да ти направя барака – колко му е! Открадвам няколко парчета мрамор от вагона. Мога
да крадна хубаво бе, човек. Не ти искам гарсониерата. Дай я на майка ти и на баща ти.
Тебе те искам. Не го ли разбра?
Какво можеш да кажеш на такъв човек? Какво? Държа в ръце отвратителния шпеков
салам и еднократно обезценения хляб, който ми е донесъл, и се чудя къде да го изхвърля.
Но не знам защо не го изхвърлям – може би защото цял ден е свалял мрамор от вагоните.
Защото може да го даде на четирите си сестри, които са женени. Нещо сърце не ми дава
да хвърля този салам през прозореца на бездомните кучета. Никога не съм се чувствала
така. Тънките крака на Симо са широко отворени, ръцете му също са широко отворени,
кожата му е настръхнала, сигурно му е студено. Чудя се с какво да го завия, в гарсони-
ерата има само един брезент, който не е много чист. Той е на шофьора със скапаната
дясна ръка, прострелян заради баща ми. Този човек няма да уволня никога. Но призна-
вам, че си е мърльо, да не изпере брезента, да го остави с петна от олио и разлята супа.
Зная, че го е използвал да обядва и да закусва върху него, но защо не го е изпрал? Съвсем
съзнателно в гарсониерата няма нищо друго, защото си направих сметката, че може ня-
кога да ми се наложи да оставя Симо заспал тук, а той, както сам призна, краде хубаво.
Някак не ми се вярва, че мършавият ще ме обере, някак не ми се вярва, че въобще може
да задигне нещо от мен, дори ако оставя чекмедже с пари, но както баща ми казваше,
„Парите, момиче, правят от ангела сатана, а от любовта – постна супа“. Съвсем тихо
ставам и се приближавам до заспалия Симо. Намятам го с мръсния брезент и решавам
да си тръгна, ще оставя до главата му ключа от гарсониерата, да си отиде сам. Но той
ме усеща. Особен тип е това момче, сигурно има уши и в стомаха. Всичко чува. Тъкмо
се бях навела над него, и той се ококори.
– Моне! Напапа ли се?
– Да – излъгах аз и скрих отвратителния шпек зад гърба си. Но човек не може да из-
лъже Симо.
– Нищо не си хапнала бе, човек? Защо така? Не го пази за мене и сестрите ми. Това е
специално за тебе, разбра ли! – Необичайно бързо млъкна този път. Симо обича да го-
вори много и думите се леят от устата му като градушка, но отново ме е грабнал за
раменете. – Ти ще си отгоре тоя път – казва ми той. Това наистина застрашава живота
му, ако падна върху горкия му гръден кош, от него ще остане мазна локва строшени
ребърца. – Не бой се, ритали са ме петима в ребрата, а двама са ходили по мене и нищо

89

ми няма – рече той, очевидно прочел мислите ми. – Не бой се.
След половин час го оставих заспал, проснат като мъртъв под мръсния брезент. Този

път не усети, че го завих. Ключът от гарсониерата остана до главата му.
Естествено, закъснях за собственото си парти. Но това никак не ме тревожеше. Тряб-

ваше да сторя нещо по въпроса за схемата с онзи, огромния мъжага, който срещу при-
личен хонорар щеше да се бори с подкожната ми лой. Щеше ми се това да е Симо.

***

Отново беше четвъртък, април. Някакъв топъл атмосферен фронт беше обявил война
на целия град, хората тичаха по улиците, ядосани на всичко около тях, на слънцето и
пролетта, че предизвиква алергии и хепатит, ядосани на безводните дни, на режима на
водата, превърнала квартала в гнездо на особени миризми от запалените контейнери за
смет, от тоалетните, от утъпканите градинки, в които като остатъци от древни руини
белееха празни пластмасови кофички от кисело мляко, разхвърляни цигарени кутии или
просто други боклуци. Целият град в синхрон с безводието бе опасан от паркинги, от-
рупани с ръждясали скелети на автобуси и стари коли, купени на безценица от Европа.
Сутрин, докато запалят, полумъртвите двигатели дълго се давеха в собственото си ръм-
жене, обвити в зловонни облаци от изгорели газове и черни пръски, изхвърчащи от ду-
лата на ауспусите. Кварталът бе застлан с особена смесица от миризми и багри, сред
които за пролетта нямаше никакво място. Хората плуваха сред тях като насекоми, вдиг-
нали чадърите си един срещу друг, привикнали с миризмите, с истерията по паркингите,
с всичко наоколо.

„Може да се каже, че съм щастлива жена – помисли си с насмешка госпожа Арсени-
ева. – Не живея в този квартал, в двора ми са цъфнали люляците, далеч съм от вонята
на контейнерите за смет и истеричния вой на колите. Още повече, днес е четвъртък, но
не е така кошмарен, както от толкова години насам.“ Съпругът ѝ, господин Теодоси Ар-
сениев, все още лежеше в частната клиника. Разбира се, раната на главата му не предс-
тавляваше смъртоносна опасност, но цветът на лицето му, напомнящ разлято петно от
мазно вещество в локва върху асфалт, ѝ бе харесал. Ръцете му, с гъсти косми като зле
ощавена кожа, също ѝ се понравиха.

Когато госпожа Арсениева влезе в клиниката, главният лекар, търсейки упорито пог-
леда ѝ, я увери, че „Всичко е наред със съпруга ви, госпожо. Има удивително здрав ор-
ганизъм“. За миг госпожа Арсениева бе посегнала към чантичката си, даваше бакшиши
винаги, без да поглежда човека насреща в очите, бакшишите ѝ бяха малки, обмислени
и точни – грамчета върху кантара на съвестта. Но този път навреме се досети, че на д-р
Георгиев не бива да дава бакшиш, просто кимна с глава и каза: „Благодаря за грижите,
докторе.“

Влезе в стаята и сивите, плътни очи на съпруга ѝ веднага полепнаха по лицето ѝ. Гос-
пожа Арсениева предусети, че ще се случи нещо специално. В очите на мъжа ѝ имаше
много влага и тя почти усети мокра слуз по бузите си.

– Този път ти ще си отгоре – спокойно, както винаги, изрече мъжът ѝ, без да снема
сивата влага на погледа си от нея.

– Не – отвърна също толкова спокойно Арсениева.
– Не съм готова да го направя сега.
– Съблечи се. – Думите му полетяха – малки инжекции, пълни с някакъв особен ан-
тибиотик, който уби всички съпротивяващи се микроорганизми по кожата ѝ, но госпожа

90

Арсениева не се страхуваше. Нищо в този човек с огромна синина над окото не я въл-
нуваше и не я плашеше. Той бавно свали пижамата си и мършавите му крака задейст-
ваха стария механизъм на отвращението в главата ѝ. Усети, че ѝ се повдига.

– Не очаквах такова развитие – изговори съвсем отчетливо тя, взимайки дълбоко въз-
дух в края на изречението. Това понякога насочваше вълната отвращение в друга посока
и гаденето отминаваше. Друг път обаче лепкавата маса на нежеланието се забиваше ди-
ректно в стомаха ѝ и госпожа Арсениева отиваше да тоалетната, където повръщаше –
спокойно, дълбоко прочистваше организма си от спомена за тези мършави, обрасли с
косми крака, които се настаняваха между нейните. Понякога ѝ доставяше удоволствие
да си представя, че това са два пръта, които хвърля в огъня и наблюдава как изгарят,
цвъртейки с всичките си сухожилия и клетки, океанът нагъл хемоглобин се разгражда
и съска безпомощно, но уви, тези пръти изгаряха удивително бързо в кладата на въоб-
ражението ѝ. След това погнусата отново я заливаше с пенливите си мазни вълни и кла-
дата безславно угасваше.

Сега беше още по-неприятно, защото съпругът ѝ се беше съблякъл гол, тялото му
стърчеше по средата на окъпаната в нежни розови багри болнична стая и Арсениева си
помисли: „Той е тумор, който полека поглъща всичко около себе си“, но отново не се
уплаши. Нищо в този човек не можеше да я уплаши. Изведнъж бинтът на главата му
много ѝ хареса. Още повече ѝ хареса това, че по него бе избила кръв с много хемогло-
бин – гледката ѝ подейства окуражително. Теодоси беше ранен.

– Легни на пода – каза той. Подът беше от розов мрамор, докаран от околностите на
Падуа, така поне ѝ бе съобщил главният лекар, на когото бе понечила да даде бакшиш.

– Студено е – каза равно Арсениева.
– Ако не се съблечеш сама, ще извикам санитарите да го сторят – допълни сивият глас
на мъжа ѝ, след което сивите му гласни струни отново се обтегнаха в повелително нак-
лонение: – Легни на пода.
– Не – отвърна Арсениева, но г-н Арсениев я хвана за раменете и блъсна надолу. След
това бавно и методично, сякаш режеше дебел дънер с трион, започна обичайните си
движения над нея. Розовият мрамор от Падуа залепна ледено на гърба ѝ, макар че не бе
свалила роклята си. Голото му тяло хлътна върху гърдите ѝ още по-ледено. Тя се опит-
ваше да си го представи като голям пън, хвърлен в камината на нейното въображение.
За миг ѝ се удаде да види как изгаря едната му ръка, главата, после трупът, членът, кра-
ката – така болката, която ѝ причиняваше, ставаше по-поносима. Изведнъж Арсениев
престана да се хлъзга в нея и я притисна силно към пода.
Главата ѝ се удари в металния крак на болничното легло, което по някакъв неведом
начин също бе изработено от оцветена в розово стомана. Изведнъж бинтът, който бе
попил кръвта на г-н Арсениев, се плъзна по гърдите ѝ и, описвайки кървава диря върху
копринената плоскост на корема, спря под венериния хълм.
– Както виждаш, мога да го правя и като Бакалов – заявиха гласните струни на
мъжа ѝ, без да се напрягат особено. Госпожа Арсениева изведнъж замръзна. – Единст-
веният оргазъм, който си преживявала с мен – отбелязаха сивите гласни струни. – И то
беше оргазъм на страха, а не на удоволствието.
Госпожа Арсениева се вцепени от изненада. Той знаеше, да, разбира се, Теодоси на-
учаваше всичко. Въпреки всичките си усилия не можа да си представи как тялото на
съпруга ѝ се превръща в дървен предмет, който тя можеше да подпали с пламъците на
омразата във въображението си. Той я тласна грубо към розовия мрамор от Падуа, за-
почна отново да се люшка – като камион, боксуваш, в дупка, пълна с кал, разкъсвайки

91

я със суха болка, плътна и горчива като часа на смъртта.
– Не ти харесва никак – отбеляза Арсениев.
– Не ми харесва – отвърна сухо жена му, пренебрегвайки сухите тласъци на болката.
– Няма да боядисвам ръцете си черни като Бакалов – каза господин Арсениев, без

нито за миг да прекъсва тласъците, които очевидно му доставяха силно удоволствие
заради режещата болка в тялото ѝ. – Много ми беше интересно да гледам записите –
продължи тихо мъжът ѝ. – Бих казал, че ми действаха възбуждащо.

Госпожа Арсениева почувства как напрежението полека напуска крайниците ѝ, не-
мощното изворче на страха, оросило кожата в студена, уплашена пот, пресъхна. Отново
не се страхуваше от този човек. За миг дори си наложи да мисли за онова мургаво мо-
миче. Беше достатъчно само да си представи силуета му, за да почувства отново как
облакът лудост и красота обгръща цялото ѝ тяло. Изведнъж болката във вътрешнос-
тите ѝ намаля, мразовитата пелена, обвила кожата ѝ, се разтопи, за секунда дори гос-
пожа Арсениева си представи, че ръката на мъжа, който притискаше грубо раменете ѝ
към розовия мрамор от Падуа на пода, е в действителност смуглата ръка на Д. и в ця-
лата ѝ плът тръгна вълна от токов удар. Изпита мъчителна, непреодолима болка по това
момиче, усещане, което беше толкова красиво, толкова недостижимо, че дори отблъск-
ващото тяло на съпруга ѝ се превърна в категория извън времето, извън тази розова бу-
тафорна стая, където би трябвало да влиза смъртта. Изведнъж госпожа Арсениева раз-
бра, че иска да види Д. веднага. Нямаше никакво съмнение – допускаше онзи невменяем
глупак Бакалов само защото той имаше такова високо чело като на Д. и гърдите му бяха
изпъкнали, тлъсти гърди на мъж, които до известна степен напомняха мъничките корави
издатинки на момичето, превръщащи дъха ѝ в горчив облак.

Най-сетне г-н Арсениев грохна върху нея, кръвта върху бинта на главата му стана
аленокафеникава, очевидно хемоглобинът се бе разградил от усилията му да я измъчва.
Ръцете му освободиха раменете ѝ, сивите прилепи в гласа му кацнаха на гърлото ѝ, го-
тови да кълват.

– Знаеш ли какво правят мъжете на неверните си съпруги? – попита г-н Арсениев.
Арсениева внимателно стана от пода. Семенната му течност бе разпиляна по полите на
красивата ѝ светлосиня рокля, която си бе купила от Хановър, и това внезапно я ядоса.
Но гневът бе чувство, което човек никога не можеше да си позволи в присъствието на
личност като Арсениев. – Ето това правят мъжете на неверните си съпруги – бавно из-
рече той и заспалите прилепи в гласа му не подсказаха, че ръката му – губер с гъсти
къдрави косми – ще се откъсне от голото ѝ тяло. След това дланта му описа парабола и
се стовари върху лицето ѝ. Другата ръка направи същото движение и изсипа силата си
върху красивия врат на госпожа Арсениева. След това господин Арсениев методично,
последователно като конвейер нанесе поредица от идентични удари по различни части
от тялото на съпругата си. От носа на госпожа Арсениева рукна кръв, той се пресегна,
взе тоалетната кърпа от ръба на леглото, изтри кръвта и след секунда с ново, отмерено
движение я удари по лицето.

После внимателно, за да не блъсне главата ѝ в някой от краката на болничното легло,
направени от някаква налудничаворозова стомана, я сложи по корем върху розовия мра-
мор от Падуа, превръщайки в дрипа светлосинята рокля, която си бе купила в един есе-
нен ден от Хановър.

– Малко ме изненадва, че го правиш с Бакалов – измърмори тихо, сякаш на себе си г-
н Арсениев, лягайки гол върху болничното си легло. – Винаги съм смятал, че онова мо-
миче, твоята масажистка, е далеч по-удачната партия за тебе.

92

Госпожа Арсениева стана от пода. Тя беше жена, която не се боеше от нищо и нищо
не можеше да я съкруши. Той я погледна – съпругата му беше толкова хубава, толкова
непоносимо красива – и в този пълен с розови вибрации миг реши, че Бакалов ще трябва
да си плати. „Може би Бакалов ще умре скоро, но това ще зависи само от поведението
му през близките няколко дни“, помисли си господин Арсениев.

Госпожа Арсениева отиде спокойно до мивката, пусна водата от кранчето и внима-
телно отстрани петната от семенна течност върху роклята си. Носът ѝ отново кървеше
леко, но тя го изми със студена вода. Чорапогащникът ѝ беше скъсан. Без да бърза, тя
го свали, огледа се в огледалото, прокара пръсти в косите си и каза, без въобще да по-
вишава тон:

– Напускам те, Теодоси.
Г-н Арсениев нищо не отговори. Все още гол, с изключение на кървавия бинт върху
главата си, той отвори чекмеджето на нощното си шкафче, порови из него и след миг се
приближи бавно към съпругата си.
– Това ще послужи ли вместо извинение за справедливото наказание, което получи? –
попита той. В ръката му като току-що откъснати кокичета, като листа на палма в пусти-
нята, като най-зелените изкусителни очи на някоя блондинка, грееше снопче банкноти.
Три хиляди долара – обяви господинът. – Е, какво ще кажеш? – Сивият му поглед се
пъхна под мократа ѝ рокля, но госпожа Арсениева не реагира. Тогава господин Арсе-
ниев вдигна лявата си ръка. В нея като свежата зеленина от всичките дни на пролетта,
като моравата пред двореца на английската кралица, като споделена любов светеше още
едно снопче. – Още три хиляди – равно изрече сивият глас. – Проститутките вземат 100
долара в случай, че към комплексната услуга се прибавят няколко шамара. Ти получа-
ваш шест хиляди. Помисли си.
– Мога ли да отида в Германия за шест месеца с моята масажистка?
– Питаш се дали ще платя престоя на теб и на онова неприятно хлапе за шест месеца
в Касел. Не, няма да го платя за шест месеца. Само месец, мила. Не мога да живея по-
дълго без тебе. Знаеш това.
– Глупости – изрече спокойно госпожа Арсениева. – Аз не съм ти необходима.
Розовите завеси на прозорците се разлюляха под розовия бриз, който нахълта в бол-
ничната стая. Може би смъртта идва така, облечена в розово, или е гола и отблъскваща
като г-н Арсениев. Натюрмортите с плодовете по стените се изпотиха от страх.
– Съблечи се и легни на леглото – произнесе бавно и отчетливо г-н Арсениев. Съпру-
гата му не реагира, но той видимо не се разгневи от поведението. – Ще отидеш за два
месеца в Германия с твоята масажистка... След това ще го направим както с г-н Бакалов.
Госпожа Арсениева беше непоносимо красива жена. Идеално поддържано от маса-
жите, тялото ѝ заблестя като бисер в черупката на розовата стая. Кървавият бинт описа
широка парабола от гърдите през сребърната равнина на корема.
– Ако още веднъж го направиш с Бакалов... ако още веднъж го направиш с когото и
да е, ще те убия – тихо, равно и съвсем спокойно изрече г-н Арсениев. Когато хемогло-
бинът в кръвта му се разпадна между бедрата ѝ, когато нямаше сили да ѝ досажда, той
тихо обясни: – Ще те убия. Ще те убия.
Но на нея ѝ беше лесно – беше достатъчно да си представи силуета на Д. После нео-
чаквано започна да различава подробности от тоя силует, а това беше толкова кратък и
щастлив миг. Толкова рядко ѝ се удаваше да го изживее, че дори мисълта за Германия
и хотела в Касел ѝ се стори досадна. Преди да си тръгне, госпожа Арсениева прибра
двете снопчета банкноти, които се бяха разпилели по пода и изглеждаха нежни като

93

пролетни цветя. Парите миришеха красиво, образите на тях също бяха красиви, при това
носът ѝ вече бе престанал да кърви.

Госпожа Арсениева тръгна към изхода – с мокра рокля, но никой освен този ням като
риба доктор нямаше да забележи това. Колко жалко, че не можеше да му остави бак-
шиш. Защо пък не? Госпожа Арсениева обичаше мъжете риби и ценеше високо умени-
ето им да не се намесват в събитията, стърчейки мълчаливо на два метра от главното
течение в живота ѝ. Не искаше да се обръща към болничното легло, на което лежеше
съпругът ѝ, изтощен и безсилен като мъртвец.

– Едно момиче казва, че е бременно от мен – подхвърли той. – Може би синът ни ще
си има братче или сестриче.

– Може би – отвърна безстрастно госпожа Арсениева, чувствайки приятната прох-
лада на банкнотите в ръката си. Тя не пожела да се обърне към г-н Арсениев.

– Обичам те – каза той сиво, сякаш през целия му живот бе валял мрачен, безстрастен
дъжд. Все пак гласът му направи малък подскок към небето или може би се огъна в един
съвсем малък поклон към розовия мрамор от Падуа, където бе останало малко петно от
разкървавения нос на госпожа Арсениева. – Не излизай никъде в четвъртък. Ще напусна
клиниката и ще си дойда у дома.

– Но четвъртък е само след два дни – възрази госпожа Арсениева.
– Искаш да ходиш в Германия за два месеца с онази красива масажистка. – Сивият
глас отново се втурна напред, този път към сърцето ѝ, където се таеше желанието да
потъне в красивата хладна мъгла на Хановър или може би към любимото място на Ба-
калов в тялото ѝ. – Чакай ме в четвъртък в 19. Имай предвид, че обичам да гледам как
събличаш грозните дебели фланели, с които се криеш от мен. Днес беше четвъртък,
18,55. Двигателят на колата на господин Арсениев изръмжа по алеята към къщата; нап-
рави го тихо, делово, като добре нахранено породисто животно. В този квартал нямаше
разхвърляни празни кофички от кисело мляко, нито празни кутии от цигари, нито скъ-
сани найлонови торби. Тук никой не запалваше сметта в контейнерите. Тук нямаше про-
сяци. Тук нямаше дори квартал – само нейната красива къща от мрамор с орнаменти от
благородни метали и ковано желязо на вратата. Тук нямаше хора – само обслужващ
персонал, тук дори въздухът миришеше на люляк и на синьо небе. Но беше четвъртък,
18,58 часа, по дяволите, а акуратният двигател на автомобила престана да ръмжи като
добре нахранен домашен любимец. Госпожа Арсениева видя как по стълбището се из-
качва съпругът ѝ и макар че той се намираше на петдесет метра от нея, виждаше огром-
ните къдрави косми на ръцете му – толкова твърди и дълги косми, че се забелязваха
дори под чорапите.
Госпожа Арсениева искаше да отиде в Хановър. Но още повече от Германия, още
повече от Хановър, още повече от въздуха, който миришеше на птици и синьо небе, още
повече от хладния аромат на банкнотите, още повече от водата, която бе минерална и
охладена до определена температура, тя искаше масажа си при онова мургаво момиче.
Беше четвъртък, 18,59 часа, по дяволите.
Е, тя бе силна жена. След четвъртък идва петък – сутринта имаше среща с Бакалов.
Тя се виждаше с Бакалов в петък през седмица, но това нямаше абсолютно никакво зна-
чение за нея. По-важното беше, че след петък идва събота – денят с най-дългите и кра-
сиви вечери, денят, когато в 20 часа започваше нейният масаж.

***

94

Беше девети април и валя дъжд през цялата нощ. Дъждовните капки бяха толкова
едри, че колите потъваха до фаровете в пороя, а блоковете затънаха почти до третия
етаж под тежестта на черното небе, свличащо се над града. Д. спеше, Арма също спеше,
похърквайки леко. Тя бе гледала до два часа след полунощ първо някакъв сантимента-
лен любовен филм по първа програма, после някакъв кошмарен филм по Нова телеви-
зия, след това бе превключила на още по-сантиментална порнографска история по bTV.
Разбира се, беше изключила говора, защото дъщеря ѝ се бе върнала късно вечерта след
няколко сеанса масаж, като преди това бе ходила на упражнения в университета, поне
така бе казала Д., когато си легна, без да вечеря.

Арма прилежно се взираше в надписите, но сънят не идваше. Преди това вечерта бе
ходила с пенсионирания лъв от Българската телекомуникационна компания на изискан
ресторант. Той я бе поканил по случай историческата годишнина – Девети април, когато
бе реституиран имотът му във Варна и от човек, макар и лъв в телекомуникационната
компания, се бе превърнал в модерен капиталист с 200 декара земя и наследствена фаб-
рика за рибни консерви плюс малка изба за вино. На Арма не ѝ пукаше особено за тази
годишнина. Всъщност това събитие бе довело до крупен спад в количеството на левче-
тата в портмонето ѝ. „Ще пием блестящо червено вино, скъпа, и ще полеем тази дата с
историческо значение за нашата връзка“, но очите му правеха изкопи под палтото ѝ, под
демодирания костюм, чийто хастар Арма бе сменяла многократно и който бе давала
толкова пъти на химическо чистене, че служителките я познаваха и се осведомяваха
дали в крайна сметка костюмът все пак не се е скъсал. „Дрешките ти са стари, скъпа –
прецени г-н Спиридонов, – а за мен тази реституция е нещо знаменателно и трябва да
се отпразнува по подобаващ начин“, но ръцете му, които тичаха към раменете и реве-
рите на обезцветеното от химическо чистене сако, пет пари не даваха за забележител-
ната дата и за грандиозното постижение на България, обогатила се с нов капиталист с
модерното мислене на Спиридонов.

Арма си бе помислила, че той отново ще демонстрира мъжествеността си върху ко-
жата на мечката, която бе убил в лудите млади години. Обикновено Спиридонов беше
съвсем открит и прозрачен за събеседника си – той споделяше с нея какъв витамин е
пил за повишаване на потентността и правеше тънкия намек, че толкова пари не бива
да отидат напусто, а трябва да бъдат вложени в нейното тяло, ако тя има желанието и
добрината за това. Арма притежавала красота в огромно изобилие, подчертаваше ре-
довно Спиридонов. Но този път лъвът я беше изненадал.

– Облечи това, скъпа! – С грандиозен жест, сякаш откриваше тунела под Ламанша
или най-малко нова станция на Софийското метро, лъвът ѝ посочи две закачалки, върху
които висяха следните артикули – тъмносин костюм от някакъв видимо скъп плат и
светлосиня блуза. Под двете закачалки стояха горди в своето недостижимо достойнство
чифт обувки, които без никакво съмнение бяха от естествена кожа. Арма престана да
диша. – За тебе са, скъпа, държа да се облечеш и обуеш в тях. Отдавна зная кой номер
носиш и исках днешната вечер да бъде изненада за теб.

Докато галантно и с чувство, че върши осмото чудо на света, господин Спиридонов
снемаше прословутия продукт на химическото чистене от раменете на Арма, той не
пропусна да навре нос в шията ѝ и да я целуне, демонстрирайки изпепеляваща страст.
Арма се сви, шията ѝ беше така сбръчкана и увиснала. Докато тя се срамуваше от себе
си, лъвът на комуникациите прошепна:

– Искам да си хубава, Армичке. Влагам пари в тебе, скъпа, моля те, не го забравяй.
Това не беше типично за него. Господин Спиридонов не даваше сто грама кашкавал

95

току-така и Арма предположи, че е взел дрехите под наем за грандиозната вечер.
– Синът ми ще дойде на вечерята и искам да те запозная с него – подхвърли пенсио-

нираният експерт и гласът му не остана влажен и очакващ както обикновено, в него
щракна спусък на пистолет. Всъщност може би зъбите му щракнаха и Арма застана
нащрек. – Синът ми ще те оцени от гледна точка на това дали си подходяща за моя съп-
руга, скъпа. – Арма преглътна мъчително и изведнъж изпита желанието да изхвърчи
през вратата. Ненавиждаше тестовете, изпитите и проверките. – Не се плаши – прекъсна
я Спиридонов и в гласа му отново се вля изпепеляваща страст. – Той е от първата ми
съпруга... възпитано момче, все още работи в Германия... за жалост не е семеен. Всъщ-
ност за радост. Бих искал да разбера какво е мнението му за теб, скъпа моя.

На това място от спомена силите на Арма не достигнаха и тя потъна в мъчителна
дрямка. Но дори в грапавата кошница на съня като камбанен звън ехтеше гласът на Спи-
ридонов:

– Покани и дъщеря си, скъпа. Бих искал синът ми да види нещо красиво освен теб и
мен на нашата маса. Арма се беше опитала да отклони любезната покана: „Д. е на лек-
ции“, тя спестяваше факта, че дъщеря ѝ прави масажи на елитни гърбове, за да прежи-
веят, но Спиридонов, с типичната си откровена наглост се поинтересува:

– Тя има ли си интимен приятел? – на което Арма отговори отрицателно. След това
Спиридонов настоя лично да облече Арма, възхищавайки се многословно от увисна-
лата ѝ кожа, на качеството на костюма, който ѝ бе купил, подчертавайки, че се уговорил
със собственика на магазина да го върне, ако нещо не е наред. Костюмът стоеше прек-
расно, обувките я стягаха, но краката ѝ се подмладиха с десет години, след като ги обу.
Спиридонов ги целуна малко под глезена, с което я хвърли в буйно объркване.

– Моля те, изрецитирай нещо от Лермонтов пред сина ми, скъпа! Неговата майка
беше извънредно ограничена жена, поради което се разделихме. Освен това синът ми е
блестящ юрист, привърженик на рестриктивната социална политика, прочел е цялата
световна литература по този въпрос. Много нещо е написал самият той и можеш да при-
емеш, че е извънредно начетен човек. Обича портокалов сок и високо ще оцени факта,
ако от време на време наливаш чашата му. Но го прави внимателно, не до самия ръб,
скъпа. В никакъв случай не до самия ръб, а с четири милиметра по-надолу. В това отно-
шение той е естет като мен – обожава хората, които са естети като него самия и умее да
им бъде благодарен, вярвай ми.

Арма се почувства самотна, вързана на връвчица като маймунка, чийто дресьор я под-
готвя да кара велосипед пред изтънчена публика.

На вечерята не бе необходимо да си отваря устата. Въобще не се стигна до рецитация
на стихове от Лермонтов. Господин Спиридонов младши впери поглед в Д. и през ця-
лото време обяснява положителните страни на рестриктивната социална политика. В
самото начало на брилянтния монолог Д. кимаше с глава, по-късно престана въобще да
се движи, а господин Спиридонов младши летеше все по-високо с попътния вятър на
самочувствието си на немски възпитаник, свикнал туземците от София да го съзерцават
с издути от възторг сливици. Той очевидно се опитваше да убеди Д. в колосалното зна-
чение на рестриктивната политика, което не беше никак трудно, защото Д. бездруго не
изгаряше от желание да му противоречи. Междувременно Спиридонов старши държеше
ръката на Арма и я целуваше през десет минути, правейки букети от комплименти за
новото ѝ сако, за обувките, очите, краката, ръцете и необикновения ѝ ум. Арма също
мълчеше и с крайчеца на очите си се стремеше да наблюдава как дъщеря ѝ и немският
възпитаник се носят в упоително танго, без да се откъсват от темата за рестриктивната

96

социална политика. Тя усещаше, че Д. се държи с мъка на крака и деликатно преглъща
прозевките си. Дъщеря ѝ се прозяваше единствено когато немският възпитаник не бе
обърнал масивния си нос към нея и очите му не бяха потънали в лицето ѝ, а такива мо-
менти бяха наистина рядкост. След края на всеки танц Д. се прозяваше на воля, като
обаче възпитано се опитваше да потопи шума от издишания въздух в белите си дробове.
В края на вечерта Спиридонов младши целуна ръка на дъщеря ѝ, след това целуна ръ-
ката и на Арма.

Разбрах, че се грижите за детето на г-н Арсениев, за което ви поздравявам. – Арма
кимна мило и се насили да се усмихне. Всъщност в това се състоеше единствената ѝ
изява пред сина на Спиридонов, но младият немски възпитаник подхвана уверено: –
Господин Арсениев е един от ценените контрагенти на фирмата, на която имам честта
да осигурявам правни услуги, госпожо Кумалиева. Убеден съм, че щом ви е наел за гу-
вернантка на своя син, вие наистина имате качества. – След което възпитаникът отново
преплува залива на рестриктивната социална политика, обръщайки през цялото време
платната на погледа си към Д. Тя се хранеше мълчаливо, боравейки изкусно с вилицата,
сякаш правеше лабораторен анализ на пълненото бутче от фазан соте, което беше поръ-
чал Спиридонов младши.

– Тя знае наизуст целия Лермонотов. – Господин Спиридонов развя знамето на гра-
мотността и дълбоката обща култура на Арма. Синът му каза, че е очарован, без да се
откъсва от любимата си тема и от Д. В края на вечерята се случи така, че пенсионира-
ният специалист в областта на пощите и комуникациите хвана Арма за ръка, взе такси,
с което двамата се прибраха в хола върху кожата на проскубаната мечка. Арма вече я
познаваше добре, както и всички предимства на съвременните витамини, погълнати от
господин Спиридонов. Вечерта бе увенчана с неговото признание:

– Той горещо те одобри, скъпа! Той е луд по теб. – След малко влагата се изпари от
гласа му и пистолетният спусък щракна отново. – Мисля, че дъщеря ти също му направи
голямо впечатление. Страхувам се да не разбие сърцето ѝ. Виталий е щедър човек, за-
това буквално се плаша, че толкова много момичета го боготворят, и когато се раздели
с тях, се чувстват изоставени и излъгани... – Арма бе потрепнала върху мечата кожа. Не
се безпокой, скъпа, не се безпокой, просто кажи утре на дъщеря си да не свързва всич-
ките си надежди с Виталий. Той е човек с много валенции, искам да кажа – с много
връзки и красиви жени. При това не искам да отминавам факта, че е блестяща брачна
партия, само наследството му... – От тази фраза нататък Спиридонов описа в подроб-
ности всичките декари земя, рибната фабрика и винарската изба, чийто собственик
щеше да стане синът му един ден.

Беше се случило така, че ситроенът на Спиридонов остана у неговия син, който обеща
да закара Д. до гарсониерата. На другата сутрин Арма попита дъщеря си какво се бе
случило в тъмната вечер след фазана соте и превъзходното червено вино, но Д. отвърна
с дежурното „Нищо особено“. Понякога Арма си мислеше, че зад „нищо особено“ има
много грозни неща. Дъщеря ѝ бе станала прекалено затворена, но Арма така и не успя
да я промени. Единствената реакция на Д. към света беше безцветно мълчание – ти-
шина, просмукала се в тъмните ѝ очи, в мургавите ръце, в сянката ѝ.

Напоследък често по телефона се обаждаше Спиридонов младши. Той редовно се
впускаше в любимата си тема за рестриктивната социална политика, след което без ни-
каква връзка с нея се осведомяваше къде е Д. и добавяше, че ще се обади отново в 21
часа, затова, моля, предайте ѝ да ме очаква, тъй като работим по съвместен проект.

Д. не разкри какъв е този проект, само отбеляза, че не представлява „нещо особено“.

97

В 21 часа Д. вдигаше телефона, казваше: „Да, Виталий, очаквах обаждането ти“ и поло-
вин час слушаше какво се излива по жицата в нейна посока. В края на разговора отбе-
лязваше: „И аз. Дочуване.“ Веднъж след такъв разговор Д. заяви на майка си: „Излизам
и ако закъснея, не се тревожи, ще се прибера утре вечерта.“ Арма не я попита нищо.

Видя дъщеря си на следващата вечер.
И така до този девети април, когато Арма похъркваше леко, а Д., завита с много оде-
яла, спеше по корем, обърнала гръб на нощта, на стаята и на целия свят. Точно посред
нощ, когато дъждът продължаваше да излива мокрото си отмъщение върху блоковете,
когато дори автобусите се бяха отказали да се движат по магистралите, когато светеха
единични прозорци на блоковете отсреща – Арма от собствен опит знаеше – по това
време лампите светят не от добро, а по-скоро заради нещо лошо – телефонът, поставен
до олющеното легло на Д., сряза мократа тишина с електрическия си свредел. Арма го
чу и скочи. Тя се страхуваше от позвъняването на телефона.
Д. съвсем плавно, сякаш и звъняха по четири пъти в 2,10, 2,54 и 3 часа посред нощ,
плъзна ръка към разпадащия се от старост апарат, останал след един от пиянските изб-
лици на щедрост на баща ѝ. Макар и стар, телефонът все още работеше, за разлика от
всички останали електроуреди в дома им.
– Да – гласът на Д. прозвуча както винаги спокойно, глас на човек, привикнал да бъде
неизменно учтив, очакващ всичко от хората със забележителните финансови възмож-
ности.
– Десислава – грабна я в примката си телефонът, – обажда се професор Алескандрина
Методиева!
– Да, госп... – Но електрическият ток не позволи на Д. да си поеме дъх, нито да изрече
обръщението докрай.
– Казвала съм ви да не ме наричате „госпожо“ – ядоса се телефонната слушалка, но
след това очевидно реши, че не е време за ядове и сръдни. – Десислава, Питър е зле.
Елате веднага у дома ми. Знаете къде е.
– Петър? – изрече задъхано Д. – Какво му е?
– И питате! – сопна се електрическият ток, добил такава плътност, че не само слушал-
ката, а целият старинен телефонен апарат заедно с олющеното нощно шкафче се вкаме-
ниха под ръцете на Д. – Нямате право да постъпвате така, Десислава. Знаете какво се
случи вчера, нали? – Тишината изчака Д. да отговори, но на Д. не ѝ беше известно какво
се беше случило вчера. – Вчера Питър ви е срещнал с някакъв... тип. – Гласът презираше
Д. в два часа посред нощ на единадесети април, макар че беше изтощен и ядосан от
проливния дъжд. – Елате веднага, Десислава. Питър... Питър... неудобно ми е да ви го
кажа и ми е много мъчно... Питър погълна цяла опаковка сънотворни след неприятната
си среща с вас. Разбира се, цяло щастие е, че не го изпускам от очи. Успяха да му про-
мият стомаха навреме.
– Госпожо Методиева...
– Казах ви да не използвате това обръщение! – подскочи гласът, но се успокои от само
себе си и продължи по кроткия улей на молбата. – Елате, Десислава. Питър заплашва,
че отново ще погълне сънотворни и тогава аз може би няма да съм наблизо.
– Идвам – изрече тихо, кратко и спокойно Д. Тя никога не си позволяваше да пови-
шава тон и просто бе отвикнала до го прави. Гласът ѝ се движеше в радиуса на изрече-
ното с шепот: „Да, госпожо“ до произнесеното почтително: „Да наистина, госпожо“, и
извън този диапазон просто се разпадаше на тишина и спуснат към пода поглед.
– Десислава! – Професор Методиева очевидно отново бе хванала положението в свои

98

ръце и го контролираше с цялата сила на могъщия си характер.
– Изпратила съм такси да ви вземе още преди час. Моят шофьор ви очаква пред входа

на вашия блок.
– Да, професор Методиева.
Дъждът биеше стъклото на единствения прозорец в гарсониерата, очевидно искаше

да го продупчи с мокрия си перфоратор и да проникне до леглото на Арма.
– Какво? – обърна се тя към дъщеря си.
– Пред входа ме очаква такси – отвърна кратко Д. След онзи разговор с Арма за гос-

пожа Арсениева нещо между тях се бе огънало, Д. избягваше да я поглежда, оставяше
храната в хладилника – единственото място, чрез което напоследък двете контактуваха.
Единственото убежище, където хлебарките не можеха да се доберат до хляба. Всъщност
може би и хладилникът вече бе започнал да предава фронта, защото не замразяваше в
най-долното отделение, хлебарките, изглежда, бяха надушили тази особеност на елект-
рическия уред и понякога в чинията със сиренето Д. намираше няколко насекоми, почти
изцяло замръзнали, изнемощели, но сити. Д. си мислеше, че откакто майка ѝ започна да
прекарва уикендите си при господин Спиридонов, прилича все повече на тези упорити,
нещастни буболечки, пъхнали се с риск за живота си в хладилника – сити, но полумър-
тви от студ.

Интелигентното мургаво лице на Арма светеше в мрака и тъгата, бликаща от зени-
ците, караше сърцето на Д. да се чувства подлец. Самотата на майка ѝ беше толкова
очевидна, толкова смазваща. Д. виждаше в очите ѝ острите караници, които щяха да
избухнат в бъдеще край кожата на убитата мечка в блестящата от чистота и изисканост
кухня на Спиридонов, в спалнята му, с дървесина от Холандия и матраци от франция.
Майка ѝ трябваше да мълчи – всъщност това не беше трудно за нея, майка ѝ винаги
мълчеше, но Д. някак не можеше да си я представи в апартамента на Спиридонов – мо-
дерния капиталист с 200 декара наследство. Големият пълен хладилник и Арма – едно
великолепно семейство; Арма, малка замръзнала от студ хлебарка, добрала се със сетни
сили до чинията със сиренето.

Странно защо се замисли за майка си сега, когато Петър имаше нужда от нея. Но
всъщност целият свят беше майка ѝ и Петър. Дори този студен априлски дъжд, който
искаше да върне зимата обратно, дори черното мокро небе, дори въздухът с мирис на
изгоряла нафта от близкия паркинг – всичко имаше значение само ако Петър и майка ѝ
бяха наоколо. Само ако бяха добре Петър и майка ѝ.

– Не отивай! – обади се от мястото си Арма. – При сина на Спиридонов ли... – попита
направо тя.

– При Петър – каза кратко Д. със спокойния глас, който прокарваше навсякъде след
себе си голяма равна следа – като скиор шампион, независимо от снега и леда по пътя
си. – Ако всичко е наред, ще се върна. Ако се наложи да остана, ще се видим утре ве-
черта.

– Какво е станало с Петър? – попита Арма. – Нали скъсахте с него?
– Добре е – отвърна Д., която вече бе навлякла неизменните дънки, закупени на ки-
лограм от магазина „Шик-Шик“ за дрехи втора употреба от Германия и Холандия.
– Навън няма жива душа – измърмори Арма. – Ще те пребият някъде. – Но Д. не чу,
че ще я пребият, и тръгна бързо надолу по стълбите.
Не мога да направя нищо за нея, помисли си Арма. Съвсем нищо. Ако бях стискала
зъби и не се бях развела, може би... Ако тя не беше толкова затворена, ако аз... ако аз се

99

омъжа за Спиридонов, може би ще мога да ѝ помогна. Напоследък синът на Спиридо-
нов, тази модерна гилотина от икономика, преференциални акции и невъзмутимо спо-
койствие, започна да се появява, велик под тъмнозелената ламарина на БМВ-то си пред
олющения блок. Оттогава гарсониерата на Арма съвсем се смали. Арма бе започнала да
понася все по-трудно този юрист с фините бели ръце, този юрист с решителен като
бръснарско ножче поглед, още по-пресметлив и по-преуспяващ в присъствието на дъ-
щеря ѝ. Този юрист, от когото към Д. струеше хладна любезност и аромат на замръзнала
риба с изчистени вътрешности. Дано Спиридонов старши има право – юристът просто
ще се измете по-скоро за своята процъфтяваща Германия и ще остави дъщеря ѝ на мира.

Арма си представи мечата кожа пред камината, отново почувства идеално поддържа-
ните ръце на Спиридонов върху раменете си, върху гърдите и ханша си, и ѝ прилоша.
След това третото ѝ око, скрито дълбоко сред мозъчната тъкан – окото на въображени-
ето, типично за всички съкратени литератори, живеещи в XXI век – видя като на длан
изключително добре поддържаните, фини ръце на сина върху раменете на дъщеря ѝ.
Как ненавиждаше този юрист! Особено когато ръцете му се плъзгаха надолу от раме-
нете на дъщеря ѝ.

Той идваше заедно с безцелния, студен априлски дъжд, който все пак щеше да остави
зелена трева след себе си, а след Спиридонов и сина му щяха да останат купчина мръсни
чинии, с чието съдържание се бяха нахранили Арма и дъщеря ѝ. Е, поне храната беше
изискана и струваше колкото всички разходи в гарсониерата за три поредни месеца.

Дъждът е студен, а Д. излезе без яке, помисли си Арма. Ненавиждаше дъщеря ѝ да
излиза посред нощ. Доскоро не го бе правила. Но човек трябва да привиква, човек
трябва да затваря очи и уши, иначе загива. Дъщеря ѝ беше най-добрата студентка на
потока. Дъщеря ѝ беше спечелила конкурс и трябваше да замине в Париж, да учи пет-
надесет месеца в Сорбоната, но нямаше да замине за Париж. Дъщеря ѝ започна да не
нощува у дома. Къде ходеше? При госпожа Арсениева, в чийто поглед Арма откриваше
люлеещи се пластове от студено, неразгадаемо вещество; при Петър – може би Д. я бе
излъгала, че са скъсали, или при сина на Спиридонов? Арма не знаеше. По-рано никога
не използваше глагола „лъжа“ в мислите за дъщеря си. Но сега не беше сигурна.

Е, човек трябва да затваря очи и уши, за да оцелее. Иначе си отива от света, изчезва,
потъва като нечистата вода в мивката. Човек просто си отива. Арма вече не знаеше кое
от двете е по-доброто – да използва глагола „лъжа“ до образа на мургавата си, мълча-
лива дъщеря, или да затвори света след себе си.

– Мамо – както винаги тихо, сякаш гласът бе обвит с памук, изрече Д., облечена в
черната си стара фланела, в която въпреки дъждовната студена нощ изглеждаше кра-
сива. – Какво стана с онзи мъж от кафето, който няколко пъти ни донася солети и
шунка? Той пак идва вчера сутринта, но ти беше със Спиридонов. Остави ти малко
пари – пет лева да си купиш витамини. – Арма мълчеше. – Какво стана с него? – повтори
Д.

– Нищо – отвърна също тъй тихо Арма. Тихият говор беше един от компонентите в
кръвта на двете жени, Арма си помисли, че ако някога се разкрещи, кръвта ѝ ще се из-
пари, ще се превърне в безцелен облак розова пара, ненужен на Д. Но сега ѝ се щеше да
изкрещи.

– И при него ли нощуваш, както при Спиридонов? – продължи гласът на дъщерята,
превърнал се внезапно в лепкава течност. Арма искаше да ѝ изкрещи, но не го направи.
Просто не даде никакъв отговор. Арма искаше пред входа на олющения блок да я чака
едно такси. Искаше да не се връща в тази гарсониера никога. Но не можеше да живее

100