Стих_Просто сълза Мари Делидимов

Мариела Делидимова

Просто сълза

Стихове

2007 – 2017

Мариела Ройлева – автор -2017 год.
Просто сълза

Първо издание
Художник Виолета Ройлева и Мариела Ройлева

***

Тази вечер Бог ми подари залеза.
Подари ми синевата на небето и облаците
в много нюанси на сивото, бяло и червено.
Подари ми и заревото над Шипка.
Подари ми стрелкащите се над мен лястовички.
Подари ми вятъра, който ме галеше с нежност,
вятърът, който пресуши сълзите ми.
Бог ме обича! БЛАГОДАРЯ ТИ ГОСПОДИ!

ДОБРЕ СЪМ, МАМО

Понякога годините тежат ми,
животът си замина като миг
и само спомените се завръщат...
Било ли е...? – Несъществуващ стих!

Кога отмина младостта ми?
Угасна тя като горяща свещ.
Какво ли след мене ще остане?
Това си ти, мое обично единствено дете.

Когато спиш те гледам и целувам,
ресните ти потръпват във съня.
Какво ли ти сега сънуваш...?
Една - единствена, несбъдната мечта,
един хоризонт, който трябва да се стигне
и колкото далеч и да е той,
напред върви със вяра и надежда...!

А аз ще чакам там на прага.
Ще чакам своето дете
да се завърне, за да ми каже:

„Добре съм, мамо, ах, добре...”

03-12-2014 год.

ЗА ТЕБ, БЪЛГАРИЙО

Когато привечер залезите гледам,
когато над Балкана небето пак синей,
когато Дунава обагрен в пурпур
отмива горестта от моето сърце,
когато вълните на морето Черно
целуват Българския роден бряг
и Божиите десници над теб, Българийо,

протегнати
изливат над нас Божията благодат,
аз коленича пред теб, Българийо,
пред теб, мой земен рай,
целувам земята ти от кръвта на героите

обагрена,
прекланям пред теб своята глава.
И гордостта в сърцето ми прелива,
родино моя – земен рай,
че няма от теб по-красива
родина по цялата земя.
А на вас, българи, заминали в чужбина,
ви пращам моята сълза –
пролята от гордост, че съм българка –
макар и бедна,
но оставам в България и тук аз своя земен път

докрай ще извървя ...

ГУРБЕТЧИЯ

Мой роден край – земя прекрасна,
родино мила – земен рай –
сърцето ми по тебе страда!
Далече щом съм – духът линей,
копнежът само ми остава:
по твоите градини китни,
гори вековни, планини,
ливади тучни, реки пенливи –
по теб, мой роден край любим.
И само павелбанска роза до сърцето
си скътах, нося винаги със мен,
единствената ми утеха -
в чужбина щом съм аз сломен!
По тебе страдам, Българийо любима,
по тебе, мой най-свиден край!
По теб сърцето ми днес плаче,
гурбетчия аз съм, далеч от моя

Земен рай!

ЛЮБОВ

Любов, как искам от тебе да избягам,
Но, бягайки, се връщам,
пътувайки – оставам.
Душата ми, скиталката,
за свобода жадува,
но опиума ти, Любов,
окови тежки ú дарува.
И лута се, тя, скиталката,
като ранено птиче пърха
в златната клетка на любовта заточеник,
какво ли я измъчва ...?
Скептична към Любовта душата ми е,
но лутаща се, търсеща –
остава пак във клетката на магията любовна.
Остава нейна вечна пленница.

***

Времената се сляха
и стъпки на Титани отекват в главата ми ...

Ти ли си, Апостоле,
ти ли крачиш все още по прашните друмища
и будиш заспалата народна съвест ...?

Душата ти страда ли все още, Апостоле,
за твоя народ, народът, който все още носи греха,

за това, че не успя да те спаси от бесилото ...

А делото ти ще се помни, Апостоле,
ще се помни, докато има българи

по тази свята българска земя ...

И името ти ще свети, Апостоле,
ще искри като светъл лъч в българската история!

Благословено е делото ти, Апостоле!

Благословена да е и святата българска земя,

и българският народ, за който ти отдаде живота си!

Война

Война, война, война - опустошителна и страшна!
Оставяща след себе си не паметници, а руини.
И хиляди вдовици с кладенци вместо очи,
но кладенци - пресъхнали от безбройните сълзи,
пролети по техните мъже и синове ...

Война, война, война - опустошителна и страшна!
Оставяща след себе си деца – сираци с гладни очи
и ръце, протегнати в празното,
които падат като прекършени криле в пустото,
недостигнали своята цел – топлата прегръдка на бащата.

И за каквато и кауза да се води –
тя е несправедлива за сираците и вдовиците.
И победители след войната няма ...
След нея остават само руини, погром
и хиляди – милиони гробове на хора,
недостигнали преклонна възраст ...

Война ...

***

Изгубени надежди – объркан коловоз.
Потраква тихо влака, а аз в него,
сама със своята болка, сама във тъмна нощ.
В небето очите ми ще търсят
Витлеемската звезда,
надеждата да ми възвърне ще моля в нощта.
А влака тихо трака по объркания коловоз,
какво ли още чакам в тая тъмна нощ? –
Една надежда само ...
Вий чуйте ме, аз моля, върнете ми я, хора,
върнете ми вярата във вас ...

***

Когато положат храма на моята душа
два метра под земята,
когато камбана извести,
че път поела е душата,
когато букети от цветя
покрият земната бабуна,
в която тялото от пръст
в пръстта отново ще се завърне …
Не отронвай ти сълза,
душата ти не ще да е самотна,
защото с нея вечно аз съм –

раздяла няма.
Душите ни, събрани от любовта,
отново ще са заедно
там някъде, във вечния център на безкрая …

23-01-2007

Памет народна

Били са нявга тъмни времена –
времена на робство, времена на гнет, на теглила.
Народът влачел тежкия ярем
и кръвен данък плащал,
но дали е бил изцяло примирен ...?

О, не, народе мой,
защото сред твоите деца
расли юнаци със лъвски – пламенни сърца.
Животът свой пред твоите крака
поставяли те като дан за нашата свобода.
И нека блюдолизци подли и презрени да твърдят,
че робство нямало е, че народът в мир живял ...
Аз знам – ще ги застигне тях
проклятието от нашата Земя –
пропита от кръвта на юнаците безименни,
загинали за нашата свобода!

И дори историята от подлеци такива
да се изопачи,
в кръвта ни все още, знам, тежи –
гнета и робството, и тежкия ярем ...,
но и светлина блести от ярката звезда,
която грее в нашите сърца –
звезда, изгряла от подвига велик
на юнаците безименни–родени от народа мъченик...

А, ти, Родино моя, оплакваш още, знам,
чедата си, загинали за твоята свобода!

27-01-2011 год.

***
Бе слънчев ден.
Притъмня.
Самолети.
Бомби.
Руини.

Война...

И танкове.
Войници със каски,
с пречупени кръстове.
И стонове.
Вопли.

И деца с ограбено детство.
Без усмивки.
С гладни, печални очи.

Очи, очи не виждащи бъдеще...
Очи – угаснали без време...

Война ...

***

Навън е тъмна вечер - ухаеща на лято и липи.
На пейката съм седнала, над мен - куп звезди...
И само от далечината – музика –

отглас от човешка суета,
нарушава тихото спокойствие,
нарушава на нощта мира.
А звездите гледат и намигат ми,
и зоват душата ми към тях да полети.
А тя желае го, стреми се от пристана –
материалното си тяло да се освободи ...
И ето, успяла е и тръгва, но чува глас:
“Мамичко, къде си, аз те търся …?”

… пак остава пленница на този свят …
… остава пленница на две очи,
наивни и изпълнени с любов …
Да, оставам, оставам тук …
Но душата ми в съюз със мисълта е все на път,

е все на път.

***

За вас аз странна съм –
отнесена, отвлечена,
на своите нетрадиционни мисли съм обречена,
незнаеща, невежа и неука –
аз просто никой съм –
но хич и не ми пука!
Какво от туй, че съм,
а вие не сте ли в паяжини оплетени
от страсти и от копнежи ...
И каква съм всъщност аз,
и толкова ли сме различни –
едно определено нищо
в безкрайността на дните …

23-01-2007

***
О, мое дете, ти растеш в мирно време
и не знаеш що е война ...
Аз моля се нивга да не научиш наяве това ...
Да не чуеш никога – свистене на куршуми.
Да не видиш никога – от бомби руини
и стонове на ранени,
тела на умиращи,
гробове безименни...

Нека нашите деца никога да не изживеят
кошмара от това!

Нека никога вече да няма война!

ЗА НАШИТЕ ДЕЦА

Упрекват ме, че съм песимистка,
че стиховете ми пропити са с тъга,
че щом четат ги от очите им
задължително отронва се сълза.
Но кажете ми как да пиша
за пеперуди и за пърхащи крила,
как да пиша за светъл ден,
когато гладът хлопа по нашата врата.
Когато в джоба си нямам
стотинки и за едно кафе,
когато от глада боли,
когато много ми е зле.
Когато средства за лекарства нямам,
а болката пронизва като остър шиш.
Когото на трапезата си хапвам
пак лучец със залъка горчив.

Но така е, ситият на гладния не вярва ...

И все пак вървя напред
усмихната и с вдигната глава.
И нека въглена в очите ми тъмносини
да не гасне, да пръска светлината, дарена ми от Бог.
Към него молитва пак изричам:
Благослови ме, Господи, благослови нашата земя.
Ти взора си към България днес насочи!

Моля те, Господи, дай светло бъдеще
за нашите деца,

че в тях надеждата е и вярата за утрешния ден.

***

Прости ми, мое земно тяло,
Ти, храм на моята душа, прости ми!
Прости ми за това, че съм те мразила,
че с деяния безсмислени съм те наказвала,
че съм те хранила с леш и в леш съм те
превърнала,
че с помисли порочни съм те осквернявала,
че не можах да те опазя от съблазните

в този грешен свят.
Прости ми, мое тленно тяло,

прости ми и за това,
че копнежа ми по едно дете

оскверни твоята красота.

23-01-2007

***

Аз искам да съм
неповторима и оригинална.
Със своите слова
да ви направя по-добри.
Да ви кажа нещо,

което никога не е казвано преди.
Но как бих могла да вадя

клечката от вашите очи,
не виждайки гредата в своите …
Как бих могла да кажа нещо ново,
когато всичко е сега

и няма минало, и няма бъдеще …
Всичко е във сферата – мехурче сапунено –

докоснах го и то се спука …

25-01-2007

***
Днес камъкът от пек се пука,
градушка като тенис топки пада.
Днес честните, надигнали глави, ги мачкат,
а робите не смеят да се възправят.
Днес някои се продават за стотинки жълти,
но как да ги виним - въпрос на оцеляване е,
нима им е лесно да живеят с нечиста съвест,

с продадени идеи …
А теб, Българийо - разиграват те на покер,
картите държат ги играчите, заграбили властта.
И тебе, Родино мила, парченце по парченце те продават,
а децата ти честни набутват във калта.

Ей, вие, играчи на покер – арогантни и надути,
алчното ви око не се ли засити?
Ах, вие, самозабравили се безумци
със черни окаляни души – опомнете се, поспрете,
родината и народа си пощадете …!

Там, някъде в мрака, не блесва ли искрица
от божественото в душите ви …?

Или вече сте се продали на дявола…?

И народът ще носи и влачи ярема си –
навеки обречен да плаща греха

на шепа играчи на покер.

А ти, народе мой, потъпкан и охулен -
завета на Левски помни:

за правдата и свободата своя - нови битки пак води ...

***
Незнайно как, незнайно откъде,
мисли тъй тревожни ме спохождат
и вместо да се радвам на този слънчев ден,
замислих се - защо ли?
И някъде далече мисълта ми
на път поема смело
дали към бъдещето или към миналото,
дали към друго измерение...
Че в тази - моята реалност,
тъй плашещо е днес да се живее:
пожари, наводнения, урагани, вулкани –
страшни са природните стихии...
Но стихия по-голяма от човека няма,
това което ние творим –
рушим, дълбаем, замърсяваме,
домът, получен като дар от Бог – унищожаваме...

Какво ли ще последва – всемирно опустошение...?

А нашите деца, нали и те трябва да живеят
на тази наша изстрадала земя,

мечтите си да реализират ...

Замислете се, хора, за нашите деца ...

01-10-2010 год.

***

Протегнах ръка –
перо от птица, пропито в кръв,
падна в дланта ми.
Ранена ли е птицата?
Дали ще успее да оцелее?
Дали крилото й,
простреляно от ловец на души,
ще заздравее?
Дали отново птицата
ще може да полети за последно,
за да достигне Слънцето . . .?
Малко крехко телце
падна в нозете ми …
Прекършени криле …

29-01-2007

***

Сфера – съвършенството вселенско –
сапунено мехурче – докоснах го – спука се –
в сферичка течна се превърна.
Падна на земята – съвършен мокър кръг –

равнинна проекция на сферата.

25-01-2007

***
Стиховете са за младите –
слънце, топлина, любов, мечти ...!
Те все още вярват, летят, творят...
А старите...?
Тъй трудно е да си възрастен във таз държава –
обречен на мизерия и глад!
Насъщния не достига, не стига хляба –
обречен си на бавна, гладна смърт...
А те са се трудили ...!
Градили са пътища, заводи –
със труд изкарвали са своя хляб,
но сега, уви – не могат...
очакват своята пенсия на дванадесето число.
А тя, пенсията, не достига -
по-ниска е от прага на бедността!
Какво направихме всички ние,
че бащите и майките си бутнахме във пропастта?
И по-жестоки сме от царя в приказката стара –
убивал възрастните от народа свой.
Убивал ги – веднъж и край – това е,
а ние ги мъчим ден и нощ ...!

...
Сега все още бодро крачим,
чувстваме се млади, вървим напред,
но и нашият ред ще дойде...!

...
Приятен и лек ни път ...!

...
А, братчетата на Гавроша
за просия подлагат отново своята ръка...!

***

Дошло е време на противоречие –
времена на безшумен вик,
времена на шумна тишина.

Душата ти е разкъсана на части,
а ти премисляш своята съдба.

Съдба ли са
предателствата на приятели?

Съдба ли е
измяната на уж вярната жена?

Съдба ли са
очите гладни на децата ни,

но не за знание, а за коричка хляб?

И питам се:

С какво заслужихме ний тази участ
и какво ли толкоз нас ни промени,
че мълчим и влачим ний ярема си,
наложен ни от хора – чужди, зли?!

В робство пак си ти, народе мой, попаднал,
на чуждата зависимост си във властта...

И не е ли дошло времето, когато
да възстанеш, народе мой,
за свойта свобода...?
28-10-2011 год.

***

Виж как бели пеперуди
със замръзнали криле

вкупом реят се,
падат от сивото небе.

Вятърът ги гони,
с тях играе си

и уморени от това,
телцата им падат по побелялата земя.

Една ми падна на лицето
и в миг превърна се в сълза,

търкулна се полека
и падна, проби дупчица в снега …

02-02-2007

***
Днес плача за себе си,
защото душата ми е пропита от греха,
плача и за теб, дете,
защото душата ти е чиста,
но с годините съблазните
ще се докоснат до нея, ще я дамгосат …

Можем ли да останем чисти и неопетнени,
щом около нас е грехът
и щом в грях сме заченати …?

Душата ми жадува за пречистване,
за невинния блясък на детската чиста душа.

15-02-2007

Капчици роса – сълзите на природата...

За нас ли плаче тя – хората –
бедните, зловредни нейни създания?

Плаче ли за това, че сме се отделили от нея,
за това, че я рушим – строейки бетонни чудовища,
създавайки средства за масово унищожение,
убивайки животните, сечейки горите ...

Плаче, с капчици роса – нейните сълзи ...

И все още ни търпи..., но докога ли...?

Не се ли променим, какво ли ще последва...?

Ще бъде страшно ...

Ще потече кръвта й –
безброй огнени реки от ранената й гръд...

Ще се превърне дъхът й в урагани...

А думите й като крясък ще се изсипват
върху нас – огнени светкавици...

А засега тя само ни търпи и плаче...

Капчици роса – сълзите на природата ...

26-08-2016 год. гр.Русе

МАХНИ СЕ, САТАНА

В огледалото загледах се,
суетата ми надничаше оттам,

и дяволът облечен в нея
ми шепнеше превзето и надменно.

Говореше ми, че съм красива, ненадмината,
великолепна …

Засмях се иронично – смехът ми го сепна.
Попита ме умърлушено, защо се смея?
Отвърнах му през смях –

Нима си мислиш, че ти вярвам?
На всички ли това говориш,

облечен в суетата им …
И думите ти ги ласкаят,

правят ги надути и надменни …
Махни се, Сатана, от мене!

Остави ме спокойно да живея!
На очите ми розови очила недей да слагаш,

че от тях не виждам Божествената красота.

И счупих очилата, и прогледнах …

07-03-2007

***

Вървя през тъмното, по пътя – безпътен
В ръката ми гори цигара, за да ме пази

от страха от самотата ...
Тихо е ...
Пълноликата Луна ме гледа –
разнищва душата ми.
Звездите си подхвърлят остри коментари за мен –

обсъждат самотата ми.
А пътят – безпътен, не свършва - настлан е с камъни,
а вървях по асфалт ...
Любовта - илюзия ли ме подмами ...?
Не, не е било любов –

бил е страхът от самотата ...

***
Аз и ти – любов – магическа реалност

или илюзия голяма,
промъкваща се между нас,

залъгвайки сърцата.
Аз и ти – два паралелни свята,
две колела,
които по успоредни релси тракат.
Трака – трак, трака – трак ...

Ти чуваш ли песента на колелата,
навява ли ти музиката тяхна
носталгия по нещо изгубено и безвъзвратно.

Трака – трак, трака – трак ...

Ти питаш ли се, песен за любов ли е това
или реквием за смъртта на любовта ни?

Трака – трак, трака – трак ...
И все пак трябва да я има

и да пребъде любовта,
че дори носталгията
по загубата и безвъзвратна,

внася различна краска в сивотата на деня,
а колелата все така си тракат:

Трака – трак, трака – трак ...

2007 год.

***

Колко грешки в живота си правим,
страхувайки се от самотата?

Търсим Голямата Любов с душата, половинка на
нашата,

но откриваме – страдание!
И все пак търсим ...,
но как ще я открием сред 7 милиарда души,

населяващи Земята ...
7 милиарда самотници –
замисля ли се някой за това?
7 милиарда борещи се за оцеляване ...
14 милиарда очи, проливащи сълзи – потоп...
Има ли очи, не пролели сълза ... ?

***

Аз бях заспала, сънувах, ти от нищото дойде.
Зарази ме с твойта страст и зазвънях,
а ти като нежен музикант,
докосвайки струните на своята китара,
ме караше във страст да затрептя,
ту нежно ме докосваше – ту страстно ...
И аз като дива котка мърках и във теб се впих,
не исках след тази страстна нощ да ме оставиш,
но знаех, от мене ти отново ще си идеш,
от нищото дойде и там оставаш.

***

Днес съм безпаметна.
Вървя през росната трева
и се моля за пречистване.
Не искам да се връщаш в паметта ми –
не искам ...,
но всяка фибра от моето тяло
се е напоила с твоя мирис.
Лягам в росната трева,
бялата ми роба се напоява –
самодива съм ...,
но самодива със скъсана риза -
не мога да летя...,
лъчите на слънцето прежариха нежната ми кожа -
станах по-твърда ...,
вятърът изсуши ризата ми и отвя мириса ти.
Ще мога отново да летя ...

***

Под цъфнала череша песента на чичопея
слушам

и мисли хиляди се блъскат във ума ми,
че в този свят лъжовен всичко суета е,
животът отминаващ - суета над суетите ...

Един живот – във него
едни за власт се борят, а парите за тях,

най-важна цел са,
а други, от хората отритнати –

за коричка хляб се борят,
просто за да преживеят...

И само там, под черешата, чичопеят сладко пее
и истината в миг изплува,

че няма по-истинско от туй –
чичопеят да ти пее,

а вятърът да гали клоните на цъфнала череша ...

12-06-2009

***

Илюзии, уви, не ми останаха,
по пътеки от илюзии вървях

и там някъде, дълбоко в мрака,
истина безспорна аз прозрях,

че всичко във живота е илюзия,
по път от илюзии към илюзии вървиш,

и там някъде, във нищото –
илюзията своя най-истинска открих.

Илюзии, уви, не ми останаха ....

***

В душата си дете оставаш –
там рицар бял скрит е, знам, макар без броня

и често той за клаузи най-справедливи
те тласка да се бориш.

И шлем от илюзии направен си поставяш –
поемаш пак на бой – безстрашен си!

Но дали за фалшиви идеали, химери,
вятърни мелници не е войната?
Боецът в теб не иска и да знае!

О, рицарю на бял кон, ти все пак съществуваш
и смело влизаш в бой –

смел, красив, даряващ светлина
в този свят тъй мрачен, сив.

ЕСЕН

И пак е есен, листата капят
и се стичат като сълзи в моята душа.
Тревата през пролетта зелена
в кафеви краски е сега.
Лястовиците в редици
броеници по жиците редят,
за път се стягат, на път отиват –
дълеч от роден дом, от бащин кът.
А ти, моя лястовичке бяла,
ще полетиш ли с тях сега?
Или, изцяло себе си раздала,
лежиш на земята с прекършени крила...
Че тук толкоз хора, търсещи надежда,
докосваха те с трепереща ръка
и сили вече нямаш да поемеш
на път към чуждата страна...
Но мисията своя ти изпълни,
вля надежда във хиляди сърца,
щастлива по друг път поемаш,
от който няма връщане назад...
И пак е есен, листата капят, сълзи текат,
а в душата моя остава само една едничка самота ...

***

Какво направи с мен ...?
Защо докосна струна във душата ми -
досега в ума ми не звучала?
И сля се този звън с вой на куче,
с прибоя на вълните,
с песента на плачеща във тъмното китара ...
И по пясъчния бряг ще тръгна
и ще те търся със надежда във душата сляпа,
че мой ще бъдеш – поне за малко,
поне докато заглъхне струната в душата ми,
досега в ума ми не звучала ...
Но вързаното куче все тъй жално вие,
а глутница свободна му приглася в мрака,
Заглъхна песента на плачещата в тъмното китара,
а тебе все те няма и те няма, и те няма ...

СЕЗОНА НА ЧЕРЕШИТЕ

И пак дошъл е тоз сезон между пролетта и лятото,
когато сбъдват се младежките мечти.

Черешите узрели са и пиленцата нетърпеливо
пърхат във гнездата със своите позаякнали криле.

Готови са до седмица ли, две ли,
да напуснат родното гнездо,

на път поемат - смели и те,
за своите деца дом да изградят.

И тъй, годините се нижат -
ден по ден, час по час ...

и спомените бавно изтъняват –
по роден дом, по бащин кът.

Но някъде дълбоко във душата,
докато бие моето сърце,

болката не ще угасне –
по роден дом и бащин кът...

И на детето свое ще разказвам ...,
дали разказват и птиците така –

за гнездото на узрялата череша,
за песента рано сутрин на своите майка и баща.

***

Душата ми е спица от колело,
но счупена...

Как мога да бъда част от цялото,
когато душата ми е ранена?

И точно това цяло ли търся
и това ли време...?

Бих искала да мога да пътувам,
за да намеря това, което търся,

но не мога!

И оставам в това време и в това пространство,
и в това колело,

но съм счупена спица - ще бъда отстранена ...

***
Един живот - живян достойно,
един живот – живян със чест –
нима толкоз много коства на човека
в живота свой да остане истински Човек?
В живота кратък дебне те съблазън
и дяволът примамва те с разкош, с пари,
но ти, човеко, крачещ по земята,
истината най – проста запомни –

най – истинското, най- святото богатство,
което ти оставяш тук,
това безспорно са децата –
твоите синове и дъщери.
Затуй с делата си им давай пример,
раздавай се - Човек бъди,
живей достойно, тъй както
живели са достойно и твоите предци. . .

И ПАК ЩЕ ДОЙДЕ ПРОЛЕТТА

И пак ще дойде пролетта,

и дори мене да ме няма,
по поляните, окъпани с роса,

пак огньове минзухарите ще палят.

И пак ще дойде пролетта,
дърветата със цвят ще се покрият,

по небето - безкрайна синева,
птиците свободни ще се реят.

И пак ще дойде пролетта,
надежда отново тя ще носи,

по поляните, покрити със цветя,
децата ни щастливи ще тичат боси...

И пак ще дойде пролетта ...!

14-03-2012 год.

Живея аз за теб...

Намерих те, ти стана моят пристан.
С целувки и нежност сърцето ми събра,

сърцето ми разбито от лъжи...,
с любовен ток го съживи и то сега тупти,
тупти за теб, за твоята нежност,

за твоите очи.

Затова не съм готова да те загубя,
живея с теб и дишам аз за теб.
Ти стана моят житейски смисъл,
събрал всичко в своето сърце –

любов и нежност, и мечти ...

Живея аз за теб...

27-09-2013 год.

Аромата на розата

И мистика, вълшебство във едно се сляха,
девойка – млада и невинна по сцената върви,
в косата ú – корона – вплетени маслодайни рози-

от аромата им короната блести
...

Девойките са млади и красиви –
излагат на показ своята младост, красота,
не предполагат колко преходно е всичко

и колко бързо идва старостта ...

И розата откъсната изсъхва,
колкото и красива де е тя,

тъй преходно в живота май е всичко –
отлита като птица младостта ...

И само под черупката ни във сърцето
остава тази духовна красота ,

която те кара да въздишаш
от аромата на розите в нощта.

03-06-2011 год.
Павел баня

***

Залезът обагри в пурпур вечерното небе.
Облаците устремени летят незнайно накъде.
Ветрец прохладен прогони

потискащата дневна мараня.
Щурците пак запяха песента на любовта.

И някак леко и спокойно ми стана на сърцето.
Звездите срамежливо ме гледат от небето.
От изток пълноликата луна изгря,
листата зашумяха, ветрецът пак повя.

И се замислих, какво ли толкоз
му трябва на човека-

Покрив над главата и добра дума за утеха,
и здраве, любов, и топлина ... – това му стига!

Но алчността е в повече и не му дава мира,
и завистта, и злобата ...

А от небето звездите гледат тъжно,
а ветрецът - нанякъде подгони облаците пак...

Настъпи нощен мрак ...

***

Ще ти подаря стих,
но дали ще го разбереш

Ти, отруден, борещ се за насъщния,
за семейството, за децата си човек,

борещ се за власт, за пари, може би!?

Дали да ти подаря стих, или нещо друго?
Дали?

Реших!

Ще ти подаря стих -
като стрела, като остър нож,

който ще издълбае
закърнелите чувства в душата ти,

за да се бориш за любов.

Подарих ти стих.

***
Бавно умирам ...

Сълза след сълза,
дали тъгата отмиват

от мойта душа,
или тъгата като демон дълбай

и сърцето разбива
на малки късчета –

Знай!

Но няма да прося,
все така ще вървя

в неизвестна посока,
към неизвестна мечта.

Тя стаена в сърцето
като чувство стои

и ми дава надежда
за оставащите дни.

Но тъгата е силна –
от очите порой

и се питам безмълвно:
Кой ли е той,

който мъката моя
с нежността си ще заличи

и дали съществува...
Но, знай, това не си ти....!

24-01-2017 год. Гр.Павел баня

***

Сърцето ми - раздрана книга,
успя да приюти отново любовта,

защо се влюбих, ах, не зная,
но зная, ще ме боли ужасно от това...

Ще плача и ще страдам скришом,
загърната в прегръдката на своята самота,

и само мисълта за тебе ще ме топли
и ще ми дава сили напред да продължа.

С поглед търся те, а мисълта ми
към тебе вечно ще лети,

мечтая само да те видя
и погледът ми да потъне в твоите очи.

Ала сърцето ми, раздрана книга,
не ще я никой залепи,

то знае – блян е любовта ми
и за нея сърцето дълго ще тъжи...

06-06-2017 год.

***

Ще те обичам и нищо, че боли ме,
и нищо, че страдам аз сама,
съдбата ми явно е такава,
но страданието приемам аз...

Ще се прикривам, ще плача тихо,
в нощите ще бъда пак сама,
сълзите ми тогава ще се стичат,
за да измият болката, скрита в моята душа.

А през деня ще се усмихвам,
ще изглеждам тъй щастлива,
ще стискам зъби напред да продължа,
но честичко сърцето си ще питам
не е ли усмивката ми най-голямата лъжа...

09-06-2017 год.