Стих_Просто сълза Мари Делидимов

***

Съжалявам, не исках да те плаша,
Ти, мой Ангеле, от нищото дошъл,
ще те погледна, ще се усмихна плахо
и после във черупката обратно
ще приютя своята душа.
Там е топло и уютно,
макар и толкова самотно...,
ще си поплача скришом,
а после напред ще продължа.
Аз нищо, нищичко не искам,
оставам си със своята самота.
И нищо,
че сърцето ми, разкъсано на части,
ще продължи обилно да кърви,
и нищо,
че очите ми ще плачат...,
такава явно е съдбата ми
да страдам и да ме боли.

12-06-2017 год.
Гр.Павел баня

***

Изгубих пътя си, по който вървях,
а дали е бил правилният,
толкова години се лутах по него –
на път без път.
И не е вярно, че очите си остават същите –
променят се.
Потъмняват от сълзите изплакани
от болката разкъсваща сърцето…
Дали ще мога отново да намеря пътя си?
Тази вечер помолих
северната полярна звезда да ми го покаже…

11-06-2017 год.

Ще съм добре

В тялото ми масивно
се е приютила душата на дете.
Тъй плахо и толкова наивно,
че се впечатли от едно „Стой!”,

и едно „Здравей”.

Усмивката изгубих си
и не зная как напред да продължа.
Ще се лутам и ще търся
нов път, по който да вървя.

Ще се лутам и ще търся,
но нали съм с душата на дете,
аз пак ще се усмихвам,
и ще съм добре...

Дали?
Да, ще съм добре...

16-06-2017 год.
Гр.Павел баня

***

Когато еуфорията свърши
и всичко тръгне пак във старото русло.
Когато спомените неотменно

се връщат в мислите ми
пак и пак, и пак...
Когато тъгата по нещо неосъществено,

а желано,
пълнят със сълзи моите очи,
небето гледам, синьото
и залезът привечер и звездите,
които ми шепнат за утеха...

Утеха, утеха, утеха – тъй желана,
но не от тях от теб я искам...

15-09-2017 г.

Шест години

Шест години чакам,
за да се срещна отново с тебе, море.
Четири дни бях с теб, море.
Четири дни бях прегръщана и галена
от тебе, море, а в мислите си от него –

не бях сама...
Четири дни слънцето ме целуваше

с топлината си.
Четири дни вятърът рошеше

косите ми...
Четири дни на щастие...

Защо ме пусна, море?
Защо не ме задържа?

Дали ще те видя отново...?

А сега пак съм сама...

19-08-2017 г.

Не мога

Дори, очите си, и двете да пробода,
за да не мога да те виждам,
в съзнанието ми ще се явяваш...,
ликът ти там е запечатан
и ме подтиква за тебе да копнея...

Дори и сърцето си на части да разкъсам,
за да не мога да те чувствам,
в душата си те нося,
не мога да те забравя...

Дори и забвението на смъртта
да ми даде покоя на забравата,
да ми даде покоя тъй желан...,
аз ще те помня - за следващият си живот,
за другата реалност,

за да те търся ....

А в този –
намерих те, видях те, почувствах те,

но твърде късно...

Да се откажа? – Как? – А трябва ли...?

Не мога...

Сън

Не ми се ставаше, сънувах те любов,
дойде при мен и ме прегърна силно,
в този миг поисках времето да спре,
за да остана вечно в твоята прегръдка...

Не ми се ставаше, сънувах те любов.
дойде при мен и ме целуна страстно,

безутешно
в този миг поисках времето да спре,
за да не свършва таз, тъй жадувана
от мен целувка...

Не ми се ставаше, сънувах те любов...



Просто сълза

Прочете ли стиховете ми?
Прочете ли душата ми?
Чу ли викът ми за помощ?
И пак слушам Грегори Ламаршал
и неговата „SOS”…
И си задавам същите, неговите въпроси:
Защо съм жива? Защо умирам?
Защо плача? Защо се смея?

Той отдавна не е между живите…
Капчица дъжд падна на лицето ми
и се вля в душата ми…
Не е било дъжд, а просто сълза…