"Горещници", литературен уъркшоп

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

76

ГОРЕЩНИЦИ

Литературна лаборатория
Къща музей “Петя Дубарова”

юли-август 2021 г.

Избрани творби

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

© ГОРЕЩНИЦИ, сборник
Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.
Къща музей “Петя Дубарова”
© Елица Дубарова, съставител и редактор
Българска, първо издание
ISBN 978-954-471-838-1
Издателство ЛИБРА СКОРП
Бургас, 2022

2

Мария Петрова

Горещници

Литературна лаборатория
Къща музей “Петя Дубарова”

юли-август 2021 г.

Избрани творби

3

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

4

Мария Петрова

Мария Петрова

Семка

Оставям ти тук два слънчогледа. Зелени са още. Из-
стискай от тях и сок и колкото жълто ти трябва. Те ще гле-
дат вместо теб към оная светлина, която ти винаги виждаше
черна. Спомни си за семките, купчините люспи, парченца-
та, заседнали между зъбите. Кихай, духай си сополите,
плюй алергичните храчки. Плюй ги, защото алергия от жи-
вота не трябва да има. А слънчогледите ще клюмнат надо-
лу, съсухрени, кухи, ронливи. Ще увяхнат и те, дълготрай-
ни, колкото подпален рус косъм. И ще ги оставя тук, нека
се впият в почвата, нека стигнат до теб, нека станат твоето
тяло. Бъди кост на птица, бъди вена в листо, бъди дупката,
от която тече смолата в дървото. Почини си, разлей се, пъ-
тувай из пролуките в почвата, потърси ме и мен в някоя ка-
менна цепка. И кух ще станеш и ти, кух като стебло на глу-
харче, и може би тогава ще побереш тишината. Попий в
ядрото, бъди сочен, корав, изчезни. Напълни същността с
празнина, импровизирай, ела. А аз ще люпя твоите семки,
ще плюя лъжата и ще гълтам лилавите перли.

5

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Накратко

Колко време аз ще рисувам върху стъкло, ще пея във
вятъра, ще свиря по морската сол? Кога ще запълня остатъ-
ка, рана пробита от кол? Докога ще бъда цепка в стъклото,
в ъгъла, в оня край, дето хоботът на мухите се къса? Искам
да си отчупя клон от прозореца, от прозореца в гората, го-
рата стрелки, избуяла по платката на часовника. Искам от
него да схрускам шишарката. Не искам с върха му да драс-
кам по пясъка, искам да го забуча дълбоко, до мокро, да
закача две листа от пауловния и по тях да дълбая с нокти.
Да издълбая накратко двете ядра на земята.

6

Мария Петрова

Касета

Нощната пеперуда от няколко дена беше кацнала вър-
ху капака на тавана. Такива често идваха около нея. За пър-
ви път я забеляза онзи път, когато се строполи на тревата в
двора и плачеше силно, цялата стегната като труп на ня-
колко часа, с отворена уста, сякаш се опитваше да извика.
И тогава, когато се усещаше, като върбов клон, който се
огъваше, когато всичките ѝ нишки едва се държаха здрави,
когато пропукваше в глухи стонове, когато щеше цялата да
се пречупи и да се разпръска на трески, нощната пеперуда
дойде и се удари в челото ѝ. За първи път от няколко месе-
ца тя усети присъствието на сина си като облак дим, който
я обгърна. Та това сякаш наистина беше той, топлината му,
онова побъркващо спокойствие, което той винаги имаше.
Откакто беше починал, тя бе постоянно под напрежение. И
сега отново, когато тъй непоносимо бе обзета от
неотстъпчиви мисли за него, усети непреодолимо влечение
към онзи капак.

Придърпа стол, качи се на него и разтвори вратичката
към тавана. Прахта от нея се пръсна напосоки, поръси се по
миглите ѝ, навлезе нагло в носа и полепна по сливиците. А
пеперудата литна към крайния ъгъл на тавана, където па-
даше сивкав лъч светлина и осветяваше стара паяжина,
окичена с кухи шушулки от трупове на мухи, скакалци и
молци. Тя се набра с треперещи мускули и пропълзя до
гробището за насекоми. Там, точно отдолу, лежеше някаква
стара, ръждясала касета. Лентата ѝ беше разпиляна и запле-
тена. Сред остатъците от букви тя разчете Лазар. Лазар!

Тя застина, както притихва куче, щом види котка. По-
сегна към касетата и бавно, сякаш беше мокър лист хартия,
я повдигна. Лазар преди често записваше касети, свиреше и
като че всеки тон беше негова сълза, но повечето после из-
хвърляше. А тук, тук бе останал ковчегът, в който лежеше

7

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

неговата душа. Тя слезе обратно долу и внимателно дър-
жеше крехкия остатък от сина си в ръка.

Трескаво нави с молив лентата и пусна касетофона.
Звуците на Лазар отекнаха в стаята и тя се отпусна на стола
като след поход

А нощната пеперуда прелетя зад нея и излезе през
прозореца.

8

Мария Петрова

Болката говори

Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.
Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

Емили Дикинсън

Болката:
Ще обуя планинарските си обувки с дебелите грайфе-
ри. Ще затегна приставката, онази металната, с шиповете за
вървене по лед. И разхождам се по твоята почва, ала така
тежка съм, сякаш влача цял боздуган. И потъвам, рохка е
твоята кожа. Ще издълбая белег от стъпки, ще ровя до ко-
рена, ще смачкам два бръмбара, ще разцепя костилка от
праскова. А вятърът, онзи в десет, който започва с работния
ден, ще зарови в ямите листата от лаврови вишни и твоя
бадем. Ще ходя, пораствам, мълча, ще стана голяма, колко-
то летния ден, ще натъпча бабунката вътре в твоя корем. А
ако нацеля стеблата, стеблата, които изхранват тумора с
мухъл и плесен, ще стъпча и тях, ще изрежа застоялата
плът и гнойната есен.

9

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

***

От сутрин до вечер мислеше как да върне графита от
листа обратно в молива. Но можеше ли разтворената захар
в кафето да стане отново на бучка? Можеше ли да вземе
водата, която корените бяха вече изпили и да я върне об-
ратно в маркуча?

Той често разливаше, пръскаше напосоки емоции и
време, разхищаваше се безцеремонно и сляпо.

Бавно лиши се от всичко.
И ето сега, когато вече морфинът се беше разтворил в
кръвта му, когато беше написал своята смъртна присъда,
когато усети парализата в ръцете, той поиска да вдиша от-
ново само още една глътка въздух.
Но можеше ли да върне обратно отровата в шишенце-
то?
Само езика си глътна.
И ето, нямаше вече какво да се чуди.
Веднъж изписал живота си, нямаше как да изстиска
обратно още минути.

10

Мария Петрова

Как Морз се изплю върху времето

Брадата му беше покълнала неравномерно на бабунки,
като че да прикрие петната от стружки. Ноктите му отдавна
бяха мръсни като обгорен в ъглите лист хартия. Косата му
вече стигаше до ушите, тъй мазна и прашна, че сякаш с нея
бе изчистил пода на кухнята.

От три дена, от седмица, от два месеца... не бе сигурен,
календарът стоеше на същата онази дата, която жена му
последно бе преместила. От неопределено време той стое-
ше затворен в кабинета си, децата прогонваше още преди
да са хванали бравата. Познаваше по звук стъпките на вся-
ко от четирите. Често го посещаваше господин Вейл – не-
говият асистент, и носеше още инструменти от пазара, а
понякога и пъхваше под тях някой лист, на който беше
описал своя идея. А господин Хенри идваше рядко и оста-
ваше за кратко, колкото да отговори на физичните въпроси
на Морз.

Морз сега бе седнал в кожения стол до бюрото. Точно
онзи продънен стол, чиято кожа се бе изтъркала и скъсала и
от нея стърчаха дъските. Папийонката му бе захвърлена
някъде из купчините джунджурии в стаята. Часовниците
бяха несверени, копчетата на елечето му – неравно закоп-
чани. Той все го сваляше и обличаше, без да знае топло ли
му е, студено ли му е, и все гледаше към назъбените колел-
ца, металното бутонче и заплетената тел на бюрото.

От вратата се чуха три отсечени, кокалести почуква-
ния. Морз повдигна мътни очи натам, изправи гърба си и
почеса носа, от който хвръкнаха няколко люспи мъртва ко-
жа.

– Влез! – каза дрезгаво, като едва си поемаше дъх, ся-
каш сам не искаше да чува гласа си.

Берта Едисън влезе и вкара студен въздух с миризмата
на бързане, а Морз сбърчи носа си. Носеше му поднос с

11

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

чаша вода, чиния с варени агнешки бъбреци, две овъглени
филии хляб и още една по-малка чиния с парче оцетен пай.

Просна подноса върху листата му със записки. Морз
понечи да го избута на земята, но спря поглед върху жили-
те на врата ѝ, които изпъкваха под изпитите, горделиви че-
люсти.

– Самюел Морз! – поде тя сякаш забиваше пирон в
стената. Морз я гледаше в настървените очи, но погледът
му непрестанно се връщаше към подноса, към мазнината,
която се отделяше по ръба на чинията. – Трябва да се хра-
ните! Изпийте поне водата или ще я излея сега върху ваша-
та... – тя погледна купчината метал върху бюрото – вашия
механизъм!

– Не ми трябва вода! За какво ми е да пия вода? Имам
една работа и тя е да завърша тая проклета машина – гово-
реше той сякаш на самата чаша пред него.

Не можете да се обвинявате вечно. Хубаво, изпуснахте
я, да, но това не значи да се самонаказвате.

Исках да я видя, просто исках да я видя. Този Джеймс
я умори, докато аз си пътувам и рисувам моите скапани
портрети, без дори да се замисля какво става тук!

Детето не е виновно, че раждането беше тежко, нито
че съобщението за усложненията закъсня.

– Моля ви, Берта, напуснете! – той криеше ръцете си
отдолу, забиваше нокти във възглавничките на дланите и
притискаше с бедра ръката си, за да не личи колко силно
трепери. – Имам работа да върша.

Берта се обърна рязко, като че бе плесната, и закрачи
припряно към вратата, където се спря.

– Когато си завършите машината – каза през рамо –
Лукретия все още ще бъде мъртва и пак няма да можете да
се сбогувате с нея – излезе и тресна вратата.

Часовниците тиктакаха и то тъй неравномерно и нагло,
сякаш всеки танцуваше в кръгче, подскачаше, плезеше се и
викаше заядливо: “Времето ти изтича, времето ти изтича и
ти нямаш никаква сила над това!”. Морз извади този от

12

Мария Петрова

джоба си. Лъщеше нагло в подигравателното си златисто.
Хвърли го на пода и го стъпка с токчето си и удря, и удря, и
удря, докато стъклото не стана на прах, докато не се изкри-
виха всички стрелки, докато не го слепи и изглади с пода.
Този над камината хвърли в нея, а другия на стената удари
със стола.

Що за нещо е вината!
Той сложи в своята машина и хрущялите, и костите си,
преряза си гръкляна и изля кръвта си в идеята, лежеше вър-
ху жицата и се пържеше на тока. Той вдишваше, издишва-
ше за нея, пречисти като черен дроб всичките ѝ недъзи.
А времето подскачаше, танцуваше и пееше в апатия.
Те-ле-граф.
Морз се изплю върху остатъците от часовника.
Телеграфната машина беше тук. Беше тук, за да се из-
плюе и тя върху времето.

13

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Думи

Често ми писва от думи. Писва ми да обличам всичко
в тесните дънки, писва ми да изрязвам с шаблон, като детс-
ки цветни картинки. Писва ми да анимирам, да снимам в
черно-бяло, да моля езика да вникне в мен. Понякога прос-
то искам да грея, да цепя миди, да бъда черна дупка, да ям
сандвич с хайвер. Понякога просто искам да бъда, да бъда в
покой, но не в смъртта, о, не, не в тебе, мила. Искам за мал-
ко да отпусна ръцете, да забравя за тях, както забравям да-
ли съм заключила вратата. Искам за малко да спра да въртя
спирали в косата, да разплета сухата плитка, да накарам
дебелите пръсти да млъкнат. Искам за момент само да ам-
путирам езика и не като инвалид, искам като хлъзгава риба
да се нося в тълпата, в тълпата глицинии, пердета, стотин-
ки. Искам тихо да дишам и само да дишам, без да се борят
рояци термити в главата.

14

Божана Славкова

Божана Славкова

Няма ме

Събудих се и ме нямаше
Криеница от себе си
1, 2, 3
Все още ме няма
Сляпа
Какъв е този мрак
Все нещо би трябвало да има в него

4, 5, 6
Не заспивай пак
Няма ме
Черно огледало преди заспиване – бял лист
Жмичка
Не, наистина нищо не виждам

Сякаш съм се превърнала в чудовище
в междузвездно пространство
дупка празнина
зинала пукнатина
между две старчески устни поглъщащи всичко
Сякаш плащ от погребение на което не отидох
Сякаш съм гърба на лъскав бръмбар
в градината на баба ми
починалата
Сякаш съм не-аз
не-ти
не-никой който знам

15

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Сякаш нещо по-голямо
свито в мен
се е вкопчило в падината
между скулите ми и челото ми
Сякаш съм
метаморфоза
когато се събуждам и разбирам
че съм с маска на очи

16

Божана Славкова

Триптих по снимка на треви по залез

I Жито
Горещо горещо горещо
Не знам кои са тези треви
Ако бяха жито
а може би са
бабите ми са щели да ги косят
да пият вряла вода от манерки
да гледат децата си
да не се оплакват
да се връщат изморени
в каменните си къщи
и тепърва да готвят и шетат
да сядат на масата последни
после всички щяха да си легнат
да остават само те
да сметат деня и да го хвърлят
като пале на стълбите
Щяха с първите петли да станат
да тръгнат славно с подухвани поли
през чуруликащия град
и да направят всичко пак

Аз само гледам тревите
и искам да легна сред тях
Сърп сребърен във главата ми
и бабите ми в земята
Не чувам във тревите страх

17

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

II Памук

Ниско ниско ниско
Не мога да се скрия
ще прозирам като лист
в това бяло
облаци треви
припозната за изписана хартия
Защо ти трябваше да ги отравяш
Защо ти трябваше да ги направиш свои
Човешко ли е
Низък низък низък
Опита се да бъдеш бог
и уби 4000 фермери в Индия

III Папрат

Леко леко леко
Калта във мен
е благожива
поклаща се с въздуха
с водните кончета
с баладите на жабите
с формацията V на птиците
Калта във мен се радва
че е кал
Че поддържа леко
както ръка поддържа пръстен
папратите до реката
и моето тяло
увиснало вляво от всичко

18

Божана Славкова

Майка ми никога

Не харчи сълзи,
няма място до нея дъжда,
чувствата ѝ все са
като слънцето –
меки, сладки или разрушаващи.

Слънцето е меко
в ранна утрин.
То те посреща на гара Живот,
прибирате се заедно с такси до вкъщи
и те черпи с джанков сироп.

Чувствата на майка ми са меки,
понякога като килим,
държащ в небето
краката ми възбудени,
перфорирани със спомени, стъкла
и лед от вечерните плочи.

Слънцето е сладко
през следобед
толкова разтапящо горещ,
че копнееш потта да те обеси,
да не идва зима, рязка скреж.

Чувствата на майка ми са сладки,
когато със своя смях облее залите на днес и вчера
и това ми стига.
Нито повече, нито по-малко ще искам
от смеха родил мен.

19

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Слънцето е разрушаващо
по всяко време, когато пожелае да умреш,
може да е в 9, 10, 12 или 17.
Няма смисъл от часовници –
и слънчеви, и пясъчни, и водни, ако има,
ако пожелае то ще разруши и взима.
Чувствата на майка ми са разрушаващи,
когато факлата във нея поведе я към дъжда.
Тя няма да го стигне, но аз знам...

20

Божана Славкова

Горещници

Смеси шоколад ром и чили
Няма да се повтори пак
Танцувай със петлите
пий кръвта

Смеси лято пот и ритуали
Всяка хапка въздух
е направен от предците избор
Боговете им все още бродят боси в нас

Смеси сласт любов и истини
Вкуси почвата държаща нашите тела – вода
Даже Космосът е непостоянен
Поддържат ни тленни елементи
топлина
Сега е
много
топло
Огнищата във нас излезли са навън
Туптят във всяка тъжна сфера
във всяко слънце между миналите ципи
по ръцете ни
във всяка водна капка зад челата ни
във всеки лист хартия – кожа
във всяка споделена с всичко спора
във мен във теб във него нея то
Безкрайно
моментно
Утре ще е зима
Няма да се повтори пак

21

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Но плочките
във водните храмове
показват кръглия край
показват топящата се мокра суша
безкрайно и безбрежно
ще бродят миналите богове във нас
с тотемите
със плочките
със времето на –
неопечена сме глина
ще се спукаме
свещите на гроба общо са пожар

22

Божана Славкова

Перо за сън

Водните тела със разширени вени
усмихват ми се споделено
Далечни трептения
Сътресения секундни на всичко живо
Планини
Нали планините са море по което можеш
да се покатериш
Сега морето ми е планина в която мога да изчезна
Без думи слизам влизам
и умирам
Съживявам се
Пробивам свода на водата
най-тежката мембрана обвила това мен
И съм жива
И въздуха на цялата Земя е чисто нов
и до последната прашинка мой
Той родил се е от мен
От кожата ми
разпръскваща се на вълни в вълните
като хиляди светулки във водата
като хиляди светулки вътре в мен
като хелият разсипан във звездите
като мястото ми
обзело цялото море
както кръгове от паднало перо
на непробудна птица
като истина която не заспива

23

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Любов

Чакам лятото
за да ям ягоди с теб
Липсва ми да си говорим
за неща които отдавна хранят мравките
И ние ги храним
с миналите си тела
а окото ни
ненаспано гурливо
(гурли перли обетован космически пясък)
е готово за затваряне
сън
Кой се грижи за всички очи
от тъмната страна на кълбото
когато по воля на слънцето
затръшнат се рязко
и заедно засънуват божествата си
с които искат да ядат
ягоди, вишни, дини, череши,
малини, пъпеши, сливи,
праскови, мандарини, манго,
круши, ябълки
Или те
божествата им
да ги ядат

24

Божана Славкова

Сред високите треви

Чуваше тревите в стъпалата си
Очи от ъгъла на мравка
Малка да е
само да е малка
Не знаеше бе ли я обичал
някога
мислеше че да
си хубава
е лошо

Стена оказала се съчки
Падаме като треви семена
Напиши името ми с плевели
Семена всичко е семена
Главите
Корените
Семена
По покрива израснали треви
Сатана
Таванът е далеч от нея
с всичкия си прах и спори

Ръцете им продрани от памука
Насред тревите
облаци и портокали
Винаги ще иска да откъсне портокал
от Португалия
Да бъде там
ръката ѝ поне
да гали

25

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Да бъде тук
поне телесно
Винаги да бъде
там и тук
Винаги да чака някой друг
да ѝ обясни защо и бялото е зло
защо и мравката човек е
защо тревите не погиват
защо не се вижда края на морето
защо тя е
малка

26

Божана Славкова

Четка за зъби

Бог не ме обича. Чуваше молитвите ми приблизително
на всеки три години. Явяваше ми се, за кратко ме правеше
щастлива и докато се усетя отново го нямаше. Понякога
периодите между явявания бяха по-големи. Понякога се
сещаше за мен по-рано. Най-честно би било да кажа, че ня-
маше логика и система в явяванията.

За всеки случай аз винаги се молех.
Другите не ме разбират, но само чрез тази моя мисия
съм пълноценна.
Съжителствам с всякакви типажи. Някои мразят Бог,
други се правят че не съществува, страхуват се от него, го-
ворят против прекрасните му очи, устни, кожа. Против
прекрасната му усмивка. Кой може да е против тези зъби,
подредени като вирнатите дупенца на налягали един до
друг съвършено бели херувими? Кой?! Да дойде и да ми го
каже в очите! Аз съм най-ревностният проповедник на моя
Бог.
Но може би другите не го обичат така както аз, защото
нямат лична връзка с него. За разлика от мен. Аз забелязвах
промените в него. Жертвоприношенията за него. Вълнения-
та му. Всичко забелязвах, но той не ме обича.
Не знам защо. Чаках го, защитавах го, грижех се за не-
го и все пак той предпочита някои лъжевернички като она-
зи дебела шафрантия Нивея, която не знам как изобщо вле-
зе в манастира. С нея извършва някакъв странен воден ри-
туал, в който пее с вълшебния си, на места фалцетен глас, и
се върти под водата. След това смешение с Нивея, смърди и
това не ми харесва, но все пак е толкова...
Аз обичам моя Бог. Но той не отвръща. Отец Колгейт
ми казваше, че съм се прицелила твърде нависоко, в невъз-
можното. Колкото и да съм била предана на Бог, той няма-
ло да ме забележи.

27

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Колгейт искаше да спи с мен.
И Бог не възразяваше, защото твърде често ни при-
нуждаваше да...
Не, това не е подобаващо за смирена монахиня като
мен.
Цялото това писане е толкова нескромно. Но... вече
нямам избор, колкото и да обичам моя Бог трябва да оставя
това за следващата нещастница като мен. Няма какво да си
кривя душата – обичам го, благодарна съм за съдбата си, но
все пак има и по-щастливи от мен, пътят ми не е лек.
Осъзнах това, когато ме замени.
Беше хубав ден, усещах че Бог е радостен. И ей така от
нищото я доведе, нанесе я при мен и тя просто си седна с
кръстосани крака и книжле относно чакрите в ръка. Без да-
же да ми каже нещо. Веднага усетих, че има нещо гнило в
нея (ха, дано наистина изгние.
– Ъм, извинявай, случайно да си сбъркала мястото?
Тя вдигна презрителен поглед над кръглите си очила.
Унизи ме с това колко малко време ѝ трябваше, за да ме
огледа и отново да се върне на четивото си.
– Не. Това вече е моят дом. Бях избрана поради обра-
зованието си. Ние, бамбуковите четки от Олас, сме обучени
да докосваме леко и нежно, и все пак качествено. Имам ма-
гистратура по моята специалност – грижа за венци. Всички
от моя университет са най-добрите на световната сцена.
Услугите ни са проверени в множество храмове. А теб как-
то те гледам... евтина работа. Твоят Бог трябва да е страш-
но сантиментален женчо, или пък плюшкин, де да го знам,
за да не те е изхвърлил още. Направо да почна да съжаля-
вам, че ме взеха на работа тук...
– Това не е работа, а призвание. И как смееш да оби-
диш моя...
– Аа, ти си от тези. Говорили са ми за вас. Само вреди-
те, да знаеш...
Новата беше убийствено досадна. Една такава – прави
се, че не ѝ пука за външния ѝ вид, носи се раздърпана и

28

Божана Славкова

оголена, с просто облекло, а пък само се оглежда в огледа-
лото. И само приказва колко е перфектна... Проклетата ѝ
бамбукова четка. И как ме поучаваше само, за да изкаже
колко е перфектна, да се самопохвали или пък да очаква аз
да я похваля за собственото ѝ съществуване. Което аз раз-
бира се не правих, но тайно настина си мислех, че тя е по-
добра и дори по-достойна за Бог.

Все пак се задържах още известно време на службата
си. Бог все още идваше при мен. Бамбуковата беше повече
за украса и причина, когато някое друго божество влезе, да
си измие ръцете да каже: “О, браво, така трябва”.

С времето обаче започнах да забелязвам, че остарявам.
Бог също го забеляза. Но, вижте само колко е добър, не ме
изхвърли както всички разправяха, че ще направи. Не, сме-
ни службата ми на долното ниво. И сега... сега се грижа за
чистотата на храма, което също е важно. Но вече не ме за-
белязват. Дори и отец Колгейт. Прокудена заради старостта
си. Трябваше, когато бях млада, да се бях погрижила Бог да
ме обича повече. Но... съдба. Бог решава, аз нищо не мога
да направя всъщност.

Въобще никаква поука няма в този текст, никакво пос-
лание. Нямаше смисъл да го пиша. Ще помоля да го изх-
върлят в храма Трон с дупка. Че кой се интересува от края
на една обикновена чета за зъби?

29



Алекса Георгиева

Алекса Георгиева

***
Опитах да опитам всичко
Да бъда винаги
Да съм навсякъде
Опитах се с пирон да закова приятелство
И със молив да си напиша бъдеще
Опитах се да съчиня история
Докато чистя очилата си
Да тичам през нощта
Да ям в почивките
Между уроците в които не внимавам
А изчислявам срещи с невъзможното
Опитах да си купя полет
До всяко малко преживяване
Опитах да съм едновременно
И с себе си и сам и с другите
Но против цялата си воля и планиране
Заспах на гарата

31

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

***
Търкаляне на обли камъни
По нереалните отвесности
На егото, страха и “смисълът”
Постигане на искано страдание
И гордост от измислени идеи
Царуване за няколко секунди
На стена твърде нависоко
Да бъде гледана от публика
Премазване
От собствените си открития
Които винаги се спускат пак до равното
Свободно падане, пързаляне
В калта от вяра и измислици
Достигане на дъното, нещастие
И правене на всичко отначало
От страх от вкусване
На вечното божествено бездействие

32

Алекса Георгиева

***

Поетът щом се влюби
Ослепява
Истинския свят
Не разпознава

Не прозрение, нито любов
А е измама
Да виждаш нещо там
Където няма

И музата не е достойна
За възхвала
Не следват почестите
А провала

За влюбения казват
И беднякът
Е богаташ, и капитан
Морякът

Проскубаната слама
За коса
Е златна свила
На оназ глава

В която само бръмбари
Се въдят
Но “чувствата” му
Тези факти пъдят

33

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

И ето че в капан
Се озовава
На кораба на любовта
Щом плава

34

Алекса Георгиева

***
Заучен с добри намерения
Компресира до размер за поглъщане
Скурпидова болка и щастие
И ги слага във блистери
Веднъж щом я хванеш е лесно
Да се изгубиш във опаковката
Ставаш част от таблетките
Всякакви изкушения
На глупаво разумна цена
Той тайно продава
Животи във капсули

35

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

***

Не ме разбирайте погрешно, много неща съм видял,
чул, преживял, на много места съм ходил, но най-често се-
дя в една зелена чаша на мивката в банята. Не се оплаквам,
че ми е скучно, все пак почти всеки ден, почти по график
ми се намира работа средно между четиридесет секунди и
две минути, което си е нормално работно време. Но така
или иначе останалата част от деня просто се опитвам да ме-
дитирам. Не за да достигна някакво душевно прозрение,
изобщо не, просто колкото повече мисля, толкова повече
осъзнавам, че няма за какво и искрено се надявам никога да
не получавате такива екзистенциални кризи, каквито аз съм
получавал по гореспоменатите причини, особено ако няма
как да избягате от зелената си чаша. В редките моменти,
когато имам компания в банята – ето това е празник, тогава
вече има за какво да мисля, на какво да се насладя, за какво
да се тревожа. Понякога даже, ако съдбата ми се усмихне и
лично за мен се изнасят концерти, а аз слушам като омагьо-
сан. Понякога компанията ми много бързо влиза, пуска ду-
ша и сякаш само минава под него колкото да се намокри и
излиза. Понякога плаче, доста често всъщност, което с вре-
мето и с моя остър ум установих, че е признак на тъга или
понякога гняв. Никога не знам защо е. Не ми казва. Може
би защото по дъното на нейната чаша са се образували зе-
лени водорасли, защото никой не я е чистил скоро. Може
би острите ѝ влакънца са се разрошили от многото работа.
Може би на нея не изнасят концерти. А ако и тя като мен е
самотна понякога и няма за какво да мисли, аз бих ѝ правил
компания. Само ако ме помолеше, можеше взаимно да си
правим компания или пък дори да медитираме заедно пре-
ди да е станало време за лягане и да трябва да се явим на
последната си двуминутна смяна за деня.

36

Алекса Георгиева

***

Забелязали сте несъмнено, господине, как хората тъй
като не знаят какво са сами по себе си, всячески се опитват
да се сравнят я с това, я с онова.

Този е прост като галош, онзи е скован като дърво,
третият пък е надут като паун. И сега, не казвам, че аз съм
привърженик на тези, така да ги наречем абстрактни, лири-
чески способи да се достигне до същността на човека, но
признавам, че в дните, когато по една или друга причина
трябва да остана вкъщи, това е интересна тема, към която
да насоча мислите си.

– Не мога да разбера накъде биете.
– На никъде не бия, просто днес е от тези дни, в които
ще си седя вкъщи и по стечение на обстоятелствата и вие
ще седите с мен.
Затова ще разсъждавам на глас.
И така, предполагам сте чували как хората ги сравня-
ват с овце, нали. Какво мислите по този въпрос?
– Чувал съм израза, наистина, но какво да ви кажа за
него?
– Разтълкувайте го, господине.
– Ах, ами как да се изкажа вярно. Овце казват на таки-
ва хора, които все следват тълпата, не мислят много, а се
водят от другите.
– Много добре, много добре, а аз бих допълнил също,
че според мен тези хора са най-помилваните я от бога, я от
случайността на гените, я от обществото, защото, вижте, те
какво правят – блеят си, вършат си каквото са им казали да
вършат, стрижат им вълната, а те си мислят, че това е сми-
сълът на живота, ако въобще такива нещастни мисли са ги
сполетявали някога, и са щастливи в простатата си, ако, не
щеш ли, вълк изяде една овца какво е една проста овца по-
малко, нали.

37

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

– Мисля, че разбирам какво имате предвид, само не
знам защо в главата ви са овце вместо належащите пробле-
ми.

– О, не, не, не, моля ви се, господине, мисля, че се раз-
брахме, че днес ще си седим вкъщи, а вкъщи не се мисли за
проблеми и работа и сега, ако обичате, нека ви разкажа и за
останалите животни, защото времето никак не е напредна-
ло, а в главата, си уверявам ви, имам цяла ферма.

38

Алекса Георгиева

***

Отидох аз, защото... Не знам защо отидох аз. На мен се
обадиха. И то какво се очакваше да направя? Да видя, че
всичко е изгоряло.

Голямата, от години вече необитаема къща, сега се из-
висяваше пред мен още по-голяма и още по-необитаема.
Високите треви и сухите дървета отвън бяха изгорели също
и правеха двора още по-обширен отвсякога. Не. Вече ня-
маше двор, нямаше огради, земята беше на някого само по
документи. Къщата вече почти нямаше прозорци, а където
имаше бяха счупени, покривът – пропаднал, защото дърве-
ните греди, които го държаха, заедно със завесите по про-
зорците, с най-голяма радост бяха приели прегръдката на
огъня и му се бяха отдали напълно. Стените бяха почерне-
ли отвън, а когато влязох вътре, макар и със страха всичко
да се срути върху мен, каква изненада, бяха почернели и
там.

Килими, мебели, книги вече нямаше, само пепел и тук-
там някоя полуизгоряла дъска.

Нямаше нищо, което да взема, нямаше и смисъл да
стоя там повече.

Исках да обиколя къщата още веднъж отвън, може би
заради някаква глупава сантименталност, която дори не
беше моя. Къщата, в която беше израснала баба ми. В заб-
равено от всички село, далечно.

Когато бях малък идвахме, срещахме с братовчеди,
смяхме се.

Не го правим вече от години. Скараха се, всички се
скараха. Баба ми искаше да продаде къщата, сестра ѝ – не
даваше.

Имало спомени там – е, вече нямаше. Кавгите растяха
и сякаш се пропиха и в децата им, а от тях – във внуците – в
нас. И никой с никого не искаше да се вижда вече, а в тази

39

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

къща нищо друго освен връзката помежду ни не ни задър-
жаше.

Средата на юли – пожари ставаха често. Никой в нищо
нямаше да се усъмни, не беше палеж, нали, беше просто
заради жегата. Старата къща не издържа още едно лято. Е,
сега поне има едно нещо по-малко, за което да се карат.
Едно нещо по-малко.

40

Дарина Митрева

Дарина Митрева

От сутрин до вечер...

От сутрин до вечер тя мислеше как да подреди исто-
риите си така, че да не се смесят в главата ѝ и да се получи
опасен водовъртеж. Просто те бяха, толкова много, че едва
прави разлика между два сюжета. В началото на писателс-
ката ѝ кариера всичко беше наред: тя имаше една идея, коя-
то просто искаше да напише. Междувременно се появяваха
други идеи, нови сюжети и нови персонажи. Тя бе способна
да ги разграничава в продължение на години. Но тя пише-
ше бавно, а опашката с чакащи истории нарастваше. От
страх да не ги забрави, тя започна да ги записва. Но как
можеше да опише подробно двадесет различни истории?
Отнемаше ѝ малко по-малко време от това да ги превръща
в романи. Записваше само опорни точки, важни сцени и
персонажи. Тези тефтери затвори в един шкаф, в случай че
ѝ потрябват. Но нови истории не спираха да идват и шка-
фът се пълнеше с все повече тефтери...

Един ден обаче осъзна, че напоследък не пише като
преди. Историите губеха смисъла си, а тя все повече и по-
вече се чудеше какво е станало по-нататък. Вещиците за-
почнаха да летят в космоса. Драконът-пазач на съкровище
беше управител на фирма, а един от супергероите се пре-
върна във фея и започна да излиза с кралицата на Марс.

Тя не можеше да понесе хаоса, който бушуваше в гла-
вата ѝ. Той започна не само да превзема историите ѝ, но и
мислите ѝ. Взе си няколко дни почивка, но те станаха сед-
мици, а те в години. Тя осъзна, че да описва измисления си
свят е изоставила изцяло реалния. Взе си отпуска от наби-
рането на текст и започна да звъни на стари приятели, да
излиза от прашния си дом, а после дори и да го почисти.

41

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

Лека по лека започна да подрежда наново живота си. Дори
си намери приятел.

А когато се почувства готова, отново седна на компю-
търа и се захвана с историите си. Все пак, хиляди фенове
чакаха новите истории. Но вече правеше разлика между два
сюжета, може би защото вече работеше в спретнат дом, об-
градена с хора, които обича и най-вече, защото си взимаше
почивка редовно.

Тя осъзна, че не е добре да се пише от сутрин до ве-
чер...

42

Дарина Митрева

Светулки

Слънцето залязваше и животът в малкото горско град-
че застиваше. Мъжете се прибираха от работа. Децата
приключваха игрите си и се връщаха за вечеря. Небето бав-
но ставаше по-тъмно и все повече прозорци светваха. Ули-
ците утихнаха и лампите светваха. Градът опустя и магази-
ните затвориха. Шум се чуваше единствено от къщата на
най-богатото семейство от града, която бе по-голяма от ос-
таналите, но и по-старинна. Семейство Кирилови едва ли
не се смятаха за аристократи, заради наследството си, но
гордостта на Кирилов-младши не пречеше на да бе най-
желаният ерген преди да се ожени. Човек би си помислил,
че жена му е най-щастливата на света, понеже се е уредила
в богатата къща на града. Но онази нощ, тя беше единстве-
ният човек, който излезе от дома си. Крясъците, идващи от
дома на Кирилов, приключиха, когато Елена избяга със
сълзи от дома си. Претича през празните улици, излезе от
границите на града и навлезе в гората без да спира да тича,
все едно бягаше от някакъв звяр. Не я беше страх, че може
да загуби пътя. Не искаше да се прибира.

Тя беше неспособна да гледа накъде бяга, къде стъпва
или какво има пред нея, но не искаше да спира. Имаше чув-
ството, че действително бяга от проблемите си, както през
целия си живот. Така един камък ѝ препречи пътя. Тя се
спъна, падна на земята и остана така. Розовата ѝ рокля се
покри с изсъхнали листа и мръсотия, по лактите имаше
кръв. Лицето ѝ бе мокро от сълзите, а лявата ѝ буза още
беше червена от удара на Кирилов.

Това не бе първият път, когато Елена понасяше удари
от мъжа си. Но този път беше последен. Елена се питаше
как бе стигнала дотук. Като беше малка, искаше да стане
адвокат. Но родителите ѝ никога не ѝ позволиха. Записаха я
в училище, в което учеше неща като етикет, маниер и да

43

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

бродира. Тя тайно четеше книгите на баща си, защото в
нейното училище книгите бяха само, за да се тренира стой-
ката. Брат ѝ ходеше на нормално училище и той ѝ препода-
ваше предметите като математика и философия, които не се
преподаваха от училището на Елена. След като завърши,
родителите ѝ я омъжиха по сметка за Кирилов-младши, ма-
кар тя да бе само на седемнадесет. Това срина всичките ѝ
мечти за това да ходи в колеж. Елена ненавиждаше театъра,
игран от обществото. Всички жени изглеждаха еднакви.
Всички се усмихваха еднакво, държаха се еднакво и бяха
облечени в неудобните рокли, с които едва се помръдваха.
През целия си живот Елена бе принудена да крие мнението
и идеите си зад маска. Никога не се е чувствала като нещо
повече от статуя. А това правилно ли беше? Елена, както
всички останали момичета по онова време, беше научена да
мълчи, да е покорна и да е красива. Е, красива ли беше то-
гава със синината на окото си? Но какво можеше да напра-
ви? Развод? Но къде щеше да отиде след това? Никой в
града нямаше да я наеме на работа. Нямаше да може да си
покаже лицето след това, защото обществото би го възпри-
ело като срам. Да публикува преживяното във вестник? Ве-
че бе опитала. Редакторът веднага я отпрати, казвайки, че
това са глупости и ще почерни репутацията на вестника.
Беше безнадеждно.

Тогава чу жужене. Елена видя малка светулка да я
доближава, като игриво си летеше и светваше. Тя кацна в
шепата на Елена и макар да бе красива, светлината ѝ едва
осветяваше ръката ѝ.

– Ти какво би направила? – попита я Елена отчаяна, но
и леко хумористично, защото не очакваше отговор от све-
тулката. – Ето – ти си една и макар да си красива, едва се
забелязваш. Светлината ти не е достатъчно силна. Какво да
правим?

Светулката обаче като чели я чу. Тя отлетя и отиде зад
гърба ѝ. Когато Елена се обърна, видя хиляди светлинки да
проблясват между тъмните дървета, правейки страшната

44

Дарина Митрева

картина прекрасна композиция. Елена се огледа. Небето се
бе окичило със звезди, повече отколкото тя някога бе виж-
дала. Елена се намираше в един приказен звезден свят.
Имаше чувството, че е в космоса. Една звезда, толкова мал-
ка, сама по себе си не би светила достатъчно. Но с милиони
други звезди правеха галактики. Една светулка, сама по се-
бе си не осветява нищо, но хиляди правеха вълшебство.
Стотици малки светлинки правеха нощта да изглежда кра-
сива и магическа.

Елена със сигурност не е единствената жена с такива
проблеми. Убедена беше, че ако поговори честно със свои-
те приятелки, ако свалят маските поне за минута, щеше да
чуе десетки истории, подобни на нейната. Трябваше да
убеди жените да са по-смели и да попитат за правата си. Та
те живееха в двадесети век, нови времена настъпваха, тряб-
ваше да станат част от модерността. Сама наистина не би
могла да направи нищо, но с помощта на още много хора,
които вярваха в това, можеха да направят промяна. И може
би двадесет и първи век да е различен. По-добър.

Нямаше как да започне от това старинно горско град-
че. На Елена ѝ трябваше място, където новостите и модер-
ното мислене се приемаха и щеше да набере последователи.
Звездната картина ѝ подсказа откъде да започне. Град, в
който винаги светлините светят. Където можеш да си нов
човек.

– София! – зарадва се Елена. Брат ѝ имаше кола. Щеше
да я закара дотам.

Елена вече беше готова да се прибере, но този път, ня-
маше да остави на деспотичния ѝ мъж да я командва. Щеше
да си събере багажа и да замине на запад. Пък кой ли знае –
можеше в София да открие любовта и да има и щастливо
семейство? Елена щеше да открие съвсем скоро дали меч-
тите ѝ ще се сбъднат в града, който никога не спи.

45



Преслава Джонджорова

Преслава Джонджорова

***
Млад африканец се нагърбва
с тежка ритуална маска.
Изприщва се.
Животински петна драскат кожата му.
Луните в очите стават на кръв.
Викът оформя пещера в устата
и поглъща масата племе.
С маскирана вяра мести бисерите по небето,
превръща се в пиле, в лъв, във Всевишен.
Пука водните балони в облаците.
И изцерява онези, които танцуват.
А аз все се мъча да стигна ядрото
и много се пъча, пък
онзи прегърбеният
с фалшив образ изяжда цяло небе.

47

Горещници. Литературна лаборатория, юли-август 2021 г.

***
Върбата пред блока посича
собствените си корени.
Копнее детските ѝ ръце да пипнат
уличната лампа.
А те растат надолу,
разтичат се между плочките.
И сеят още поводи за болести.
Ти вътреутробно ме отрече.
Три пъти скъса пъпната ми връв,
преди да изпея първия въздух.
Копнееш да стана стебло,
сграбчило слънцето.
А аз старея.
С болката в корема.
И гние онзи плод,
който още не съм родила.

48