Христо Христов, Поглед към невидимата вселена

Христо Христов

4

Христо Денев Христов
ПОГЛЕД КЪМ НЕВИДИМАТА ВСЕЛЕНА

Научно популярна

Христо Христов

© ПОГЛЕД КЪМ НЕВИДИМАТА ВСЕЛЕНА
© Христо Денев Христов, автор
Българска, първо издание
ISBN 978-954-471-805-3
Издателство ЛИБРА СКОРП
2021 г.

2

Поглед към невидимата вселена

ХРИСТО ХРИСТОВ

Поглед

към
невидимата вселена

Научно популярна

3

Христо Христов

4

Поглед към невидимата вселена

Поглед към невидимата вселена

Светът е по-благодатен към нас,
хората, отколкото си представят
съвременните учени физици.
Не може да бъде иначе, защото
живеем в най-прекрасния от всички
най-прекрасни светове.

Само преди четири века Земята беше център на Вселе-
ната, но с напредъка на науката разбрахме, че тя е нищож-
на прашинка от огромната Вселена. Да се обхване с поглед
цялата Вселена е по възможностите само на Бог, но науката
физика напредва с невероятно темпо в тази посока. Малка-
та прашинка Земя е проучена и може да се каже, че науката
физика отдавна е извървяла земния си път. Погледът на
учените вече е насочен изцяло към Вселената и вселенски-
те изследвания постигат невероятни, но и изумителни ре-
зултати в прекия смисъл на определението „изумителни”.

Вече знаем, че не Бог, а Х-бозона (Божествена частица) е
сътворил Вселената, но за науката физика няма предели и
учените са насочили теоретичен поглед и към другите все-
лени. Напредъкът в практическите изследвания също е
изумителен. Впечатляващи са успехите в изследването на
изключително перспективното физическо явление телепор-
тация. От научна гледна точка перспективата на нашата
цивилизация е ясна – ще се разхождаме из далечни галак-
тики и може би до други вселени.

Но ние хората живеем в сегашно време и за съжаление
Бог не е бил много щедър към нас – общественото мнение
е единно в становището, че отпуснатото ни време за живот
на Земята е недостатъчно. Това е очевидно и без доказа-

5

Христо Христов

телство, защото времето винаги не ни достига. При това
нашето време е изостанало повече от век от научното вре-
ме, защото все още живеем във време разделно от всичко
останало.

Причината е, че този век се оказа недостатъчно време за
учените физици да ни убедят, че живеем в пространство-
времето и тя е обективна: Науката физика напредва с неве-
роятно темпо в пространство-времето, а ние хората нап-
редваме еволюционно. Революционното темпо в развитие-
то на науката, което започва в началото на 20 век, е непо-
силно за нас, защото еволюцията на човека е доста бавен
физически процес.

Вселена е понятие, което сме наследили от религията –
представа за нещо уникално (единствено и неповторимо) и
всеобхватно. Но тази Вселена стана твърде тясна за полета
на науката. Учени физици доказват теоретично, че живеем
едновременно в много преплетени вселени и дори изчис-
ляват техния брой. Може да е вярно, но от това няма полза
– всеки би избрал да живее последователно във всяка все-
лена.

Ще се придържаме по-скоро към съвременните теоло-
гични представи, като отъждествяваме Бог с природата и
Вселената. Ако това е грях, не ще да е толкова голям, защо-
то няма нищо по-велико от природата.

В началото на 20 век вярвахме, че живеем в нашата Все-
лена, но вече не сме толкова сигурни, защото с напредъка
на науката тя става все по-непозната и неразбираема с на-
шата обикновена, човешка логика. Такава е реалността,
въпреки че живеем във века на информацията, а земните
учени физици са може би най-информираните, поне в на-
шата Вселена. Огромно нахалство е да говорим за Вселена-
та извън рамките на модерната физика, но вярваме, че
познанието й с понятията от всекидневието и обикновената
човешка логика е възможно.

6

Поглед към невидимата вселена

Вселената, представена в човешки измерения – това е
идеята на тази книжка. Не е нещо ново, а по-скоро забра-
вена традиция. Учени като Галилео Галилей, Исак Нютон,
Майкъл Фарадей, Джеймс Максуел и цяла кохорта от кла-
сици на физиката обясняват нашия свят точно със същите
човешки представи (понятия) и логика. По тяхно време ги
смятали за гении, но по-съвременните гении са направили
на пух и прах „наивните им теории”. Но... те не само са
оцелели, но и цялата ни съвременна технологична мощ се
основава на класическите науки.

Светът не започва от нас и нашият поглед към Вселената
е повече исторически, отколкото научен. Научен сътрудник
и съавтор на книжката е съвременният учебник по физика.
Учебникът, който цитираме не е въображаем, а реален,
защото съдържанието на всички учебници по света е в об-
щи линии едно и също – разликата между учебниците е
само в езика и стила на изложението.

Книжката е написана със съдействието на инженерен
екип в състав:

инж. Денчо Христов
инж. Румен Желев
инж. Тодор Николов

7

Христо Христов

8

Поглед към невидимата вселена

За вселената и хората

Огромна и необозрима е нашата Вселена – астрономите
наблюдават галактики, от които светлината достига до Зе-
мята за 10 ÷ 20 милиарда години, а тя се движи с невъоб-
разима скорост от 300 000 km/s. „Светлинната година” е
най-популярната мярка за астрономически разстояния. Ще
я ползваме и по-нататък, но не правим никаква асоциация
за зависимост между времето и разстоянието – годината е
познатата ни земна мярка за време и метърът е обикновен
земен метър. Ползването на тези мерки не е съвсем науч-
но, но нямаме представа за часовнико-метър или метъро-
часовник за пространство-времето.

Нашата галактика, Млечният път има форма на спирала
с диаметър около 100 000 светлинни години и приблизи-
телно 10 пъти по-малка дебелина. Тази форма не е единст-
вена и повечето галактики имат форма на елипсоид или
кълбо. Има и галактики с най-причудливи форми. Най-
близко до нас са галактиките Магеланови облаци, които са
на милион, милион и половина светлинни години и се наб-
людават с просто око от южното полукълбо. Нашето Слън-
це е някъде във външния клон на спиралата на Млечния
път и не виждаме центъра на галактиката, защото го закри-
ват по-близките до Слънцето дифузни мъглявини – много
разредена материя, която виждаме като светъл облак, а
някъде и като тъмен облак на фона на по-далечните звезди
или светли мъглявини.

Самите ние сме част от Вселената. С натрупването на
знанията за природата самочувствието ни е малко по-
скромно, защото във времето на ренесанса започваме да
осъзнаваме, че живеем в огромен свят и Земята е нищожна
прашинка в този свят, който наричаме Вселена.

9

Христо Христов

Не сме центъра на Вселената, но пък живеем на най-
прекрасното място във Вселената – планетата Земя. Няма
причини да се съмняваме в това, докато не видим нещо по-
красиво. Въпреки това отколешниятни стремеж е да поле-
тим към звездите и да открием извънземен живот. Едва ли
ще отрием по-напреднала цивилизация, защото в такъв
случай извънземните ще ни изпреварят, но кой знае, може
извънземните да са решили, че пътуването до Земята не си
струва разходите.

Не жалим средства и интелектуален потенциал да изс-
ледваме нашата Вселена. Стотици огледални и радио те-
лескопи мастодонти разпръснати по Земята се взират в
нощното небе. Изпратили сме телескопи и в космоса, а там
условията за наблюдение са по-добри – няма ден и нощ и
атмосфера, която да изкривява образите. Хиляди астроно-
ми непрекъснато се взират в небето и от време на време
обогатяват информацията ни за Вселената с открития –
някой неизвестен малък астероид или голяма планета из-
вън Слънчевата система.

Информацията, която получаваме от астрономическите
наблюдение не е пряка, а косвена – виждаме само излъч-
ването на невидими атоми. Реално нашата Вселена е изця-
ло невидима. Почти целия и обем е запълнен с невидимо
празно пространство или пространство-време – няма при-
чина да различаваме тези понятия, защото и двете нямат
никакво съдържание. Тук там има звезди, но общият им
обем е нищожен – много милиарди по милиарди пъти по-
малък от обема на празното пространство.

Самите звезди са изградени от невидими атоми, които
също са запълнени почти изцяло с празно пространство –
обемът на атомните ядра и електроните е около един ми-
лион милиарда пъти по-малък. Вселената е запълнена с 99,
99999...% с невидимо празно пространство.

Философите от ренесанса се опитват да запълнят праз-

10

Поглед към невидимата вселена

ното пространство с материя. Нямат успех и причината,
според съвременните учени, е в примитивните им теории.
Не споделяме това мнение, но за това ще говорим по-
късно.

Теоретичната физика от 20 век е решила проблема мно-
го по-рационално – няма празно пространство, а има
пространство-време. Новото име на празното пространст-
вото звучи много по-научно и има огромен ефект: Гениал-
ната теория на относителността помита вехтата механика
на Галилео Галилей и Исак Нютон с всичките й закони;
Квантовата теория пък открива, че всички физически (при-
родни) процеси се подчиняват на имагинерната (невъз-
можна, нереална) амплитуда на вероятност една частица
да бъде там където е.

Теоретичният възход на нашата Вселена е неописуем –
няма как да го опишем в рамките на човешката логика, а тя
е единствената, с която можем да мислим. По тази причина
в изложението ще опитаме да представим двете гениални
теории възможно точно и обективно – с цитати от самите
теории и от учебника по физика, с възможно кратки пояс-
нения. Сега е време да се огледаме за негово величество
Човека.

Всеки човек не е Вселена, но всички сме част от Вселе-
ната и в мнозинството си имаме земен произход. Допуска-
ме, че сред нас има и извънземни, защото не можем да
намерим по-естествено обяснение на постигнатото в теоре-
тичната физика. Може да сме любимите чеда на Бога, но
ние, както и другите животни, не сме специална част от
Вселената. Структурата ни е същата като на всички остана-
ли тела, а именно – много разредена обемна решетка от
атомни ядра и движещи се около тях електрони; видими
сме само когато отразяваме чужда светлина, но присъстви-
ето ни може да бъде открито и от собственото ни инфра-
червено излъчване (топлина).

11

Христо Христов

Самочувствието ни идва от нашия интелект, а в това от-
ношение сме приблизително на един кантар – всички има-
ме къса памет и мозъкът ни обработва информацията с
много малка скорост. Някои от нас имат по-големи претен-
ции и се обявяват за интелектуалци (умници, акъллии).
Нямаме такива претенции, но думата ни тук е да кажем, че
не сме убедени в интелектуалното превъзходство на съв-
ременния човек пред хората от близкото и малко по-
далечно минало.

Нашият мозък е нещо като тромав компютър, който об-
работва информацията, получена от сетивата. Логиката, по
която мозъка обработва информацията, ще наричаме
обикновена човешка логика или само човешка логика. Тя е
започнала да се формира милиони години преди да станем
маймуни. Няма как да я променим от днес за утре или в
следващите години, защото еволюцията е много бавен
физически (природен) процес. Революционни промени са
малко вероятни, а и исторически погледнато са нежелани –
революциите ни носят само беди, а като се съвземем от
тях, продължаваме по отъпкания еволюционен път.

Съвременният компютър обработва информацията ми-
лиони пъти по-бързо, но това не означава, че ни превъз-
хожда. Без човешката логика, която инженерите са вложи-
ли в него, той е абсолютна нула. В съвремието сме се
втренчили в информационните технологии и превъзнасяме
способностите на компютъра. Това създава условия за об-
ратен еволюционен процес – затъпяване. Симптомите на
този процес вече се наблюдават, но това е дискусионна
тема.

Знанията и съответно представата ни за същността на
Вселената не се определят пряко от астрономическите наб-
людения. Решаваща е думата на науката физика, която изс-
ледва същността, структурата на природните обекти и тях-
ното взаимодействие – всичко, което философите наричат

12

Поглед към невидимата вселена

движение на материята. Затова и вглеждайки се в невиди-
мата Вселена, ще се основаваме на най-всеобхватната нау-
ка за природата, науката физика. В минало време я нари-
чали „философия на природата” и точно такава е предста-
вата ни за тази наука. Съвременната (модерна) физика не
се вписва много в представите ни за наука, но ще изясним
позицията си по-нататък.

Класическата физика е причина за появяването на много
други естествени науки. Естествените, а и свръхестествени-
те науки, станаха толкова много, че на Земята почни не
остана кътче или ниша за изследване. Наблюдаваме и жес-
тока конкуренция между науките за всяка ниша.

Конкуренцията за Вселената не е толкова масова – ос-
новни играчи са модерната физика и теологията. Модерна-
та физика има самочувствието, че е много по-близко до
истината за Вселената и то се основава на огромния теоре-
тичен напредък в науката физика през 20 век. С гениалните
теории „Теория на относителността” и „Квантовата теория”
учените си обясняват всичко, но експерименталните дока-
зателства и за двете теории са много скромни. Като изк-
лючим последното, постиженията на модерната физика са
изумителни, защото научните постижения са невероятни и
фантастични.

Земните учени дори изпреварват Вселената в някои
направления – открили са десетина атома и продължават
да откриват атоми, които ги няма никъде в нашата Вселена.
С грандиозния експеримент „Големият взрив на Вселената”
учените убедително доказаха, че не Бог, а божествената
частица „Х-бозон” е сътворила нашата Вселена.

Най-впечатляващ е напредъкът в областта на изключи-
телно перспективното физическо явление телепортация.
Изследванията вече са извън лабораториите. Преди някол-
ко години един екип от учени огласи, че е телепортирал
кванти между два от Канарските острови. Перспективата е

13

Христо Христов

невероятна. Натискаме бутона старт на машината за теле-
портация. Тя прави нещо като тунел в пространство-
времето и се озоваваме мигновено в галактиката, която
сме избрали. Няма да ни трябват огромни железарии като
космическите кораби от „Междузвездни войни”. Прекрас-
но, но все още има за решаване важни проблеми като раз-
глобяването ни на кванти и следващото сглобяване в усло-
вията на другата галактика. Проблем ще има и с завръща-
нето, ако целта не е заселване в другата галактика, но ще
минат няколко хиляди години и проблемите ще получат
научно решение.

Очакваме да се разминаваме безпроблемно с извън-
земните, ползвайки собствени тунели и да няма междуз-
вездни войни. То и сега е видно, че няма за какво да ги
водим, защото ако победим, ще се сдобием само с прост-
ранство.То и сега си го имаме с огромен излишък – нашата
галактика е много рядко населена и разполагаме с мили-
арди кубически километри на човек. Пък и вероятността
някои извънземни да са хвърлили око на Земята е много
малка – най-много да забележат Юпитер, Сатурн, Уран и
Нептун, които няма да им харесат, защото там е много сту-
дено.

14

Поглед към невидимата вселена

Наука и теория?

В съвремието понятието (представата) за теория и наука
почти се припокриват. Заслугата за това внушение е на уче-
ните физици – например случайно наричат науката за дви-
жението на телата Механика „Теория на Нютон”. Това слу-
чайно не е толкова случайно, но дори да е подсъзнателно,
то издава манталитет, начин на мислене.

Нямаме нищо против теориите, защото всички сме го-
леми теоретици – имаме си теория за всичко около нас.
Успешно ползваме и теорията на конспирацията, но тези
теории са лични, за собствена употреба. На теориите в нау-
ката физика трябва да се гледа по-внимателно и да не се
приемат много насериозно.

Науките нямат много общо с теориите и класическата
механика е подходящ пример да очертаем това различие.
Това е наука за движението на телата. Същината й е дифе-
ренциалното уравнение за движението на тяло – втори
закон на Нютон. То не пада от небето и Нютон не го е из-
мислил, както ни подмята учебника по физика. Законът е
математическо описание на движението, основано на наб-
люденията и експеримента.

Смисълът на науката физика, пък и на теориите в нея, е
изучаването на природата. Но това изучаване не е самоцел,
а знанията да служат на ползу роду.

Теоретичните успехи на модерната физика са безспорни
– никой учен не ги оспорва. Що се отнася до ползата от тях,
тя също е безспорна – теориите не се ползват за нищо по-
лезно. Причината не е в еволюционното ни развитие, а е
човешка – изоставаме с ползването на научните постиже-
ния. Това изоставане е толкова очевадно, че не го забеляз-
ваме, а учените физици нямат интерес да го забележат, но

15

Христо Христов

то има последствия.
Почти всички гениални открития, удостоени с нобелова

награда от 30-те години на миналия век насам, са замразе-
ни във фризера на историята за бъдещо неопределено
време. Забравени са и от самите учени, но това е естествен
процес, защото научните изследвания трябва да вървят
напред, а миналото е предмет за изследване на историята.
Нямаме представа кога ще настъпи това бъдеще време.
Оптимистичният вариант е няколко века, но по-вероятният
е от хиляди до милиони земни години.

По-сериозен и актуален е теоретическият проблем.
Фундаменталните теории, „Теория на относителността” и
„Квантовата теория”, създават две несъвместими предста-
ви за нашия свят. Обединява ги само празното пространст-
во, което е превърнато в празно пространство-време.
Свръхвисоката честота на вероятност за телата на квантова-
та теория е смехотворен опит за единна теория: телата не
са плътна маса, а са от атомни ядра и движещи се между
тях електрони; всяка частица трепти със собствена честота.
Как ще се получи свръхвисоката честота на тялото?

Теориите се основават на хипотези, т.е. предположе-
ния.За да станат науки, им трябват надеждни и безспорни
„веществени доказателства” от наблюденията и експери-
мента.Теорията на относителността и квантовата теория
нямат никакъв напредък в това отношение.

Пространство-времето си тече и основополагащият труд
на Алберт Айнщайн (Zur Elektrodynamik der Bewegter Korper
– 1905) е на 116 години, а няма доказателства нито за ча-
совника, нито за метъра. Квантовата теория е от революци-
онните за науката физика 1923 ÷ 1926 години, а няма ни
едно експериментално доказателство.

Изумително е, че хиляди доктори на физическите науки
нямат и грам съмнение в двете теории. Царства пълно еди-
нодушие – не сме чули и един глас против! Как да кажем,

16

Поглед към невидимата вселена

че не им вярваме? Не смеем и ще се изразим по-диплома-
тично – имаме особено мнение и за двете теории.

Нашата идея е да погледнем Вселената без модерни на-
учни очила, а с просто човешко око. Това не означава не-
доверие в науката физика – напротив имаме й исторически
голямо доверие. Възхищаваме се на механиката на Гали-
лей и Нютон, защото и в съвремието космическите полети
се изчисляват по тази класическа наука. С голяма вероят-
ност по нея ще се изчисляват и междузвездните полети,
защото засега нямаме алтернатива – с теорията на относи-
телността е невъзможно изчисление на всякакво движе-
ние.

Вярваме и на Електродинамиката на Максуел от 1873
година, защото и сега тя е фундамент на технологичния
напредък – изчисленията на всичко свързано с електричес-
ките и електромагнитни явления, включително комуника-
циите и компютъра, се основават на тази наука. Мобилният
ни телефон е конструиран да улавя електромагнитни вълни
на Фарадей и Максуел, а квантите, поне засега, са теоре-
тична представа и самите учени не ги ползват за изчисле-
ние, а само за научно-теоретични цели.

Удивително е, че непрофесионални учени като Галилей
и Нютон са създали наука, която ни служи векове напред.
Как са успели при оскъдната информацията за природата
по това време и примитивни експериментални изследва-
ния – най-важно се оказва наблюдението на падане на
камък, пуснат от висока кула!

В последствие вторият закон на Нютон и цялата механи-
ка се оказват приложими за движението на молекулите,
атомите и елементарните частици. Внушението, че вторият
закон на Нютон е точен само при скорости, значително по-
малки от скоростта на светлината, е манипулация на учеб-
ника по физика. Още в края на 19 век класиците на физика-
та са доказали, че единственото ограничение в уравнение-

17

Христо Христов

то за движение на Нютон е самата скорост на светлината,
която телата и елементарните частици могат да доближат,
но не и да я достигнат.

В съвремието ситуацията в науката физика е различна в
количествено и качествено отношение. Хиляди доктори на
науката, с титли от престижни университети, изследват на-
шата Вселена. Тази армия е въоръжена с всички средства
за експериментални изследване и наблюдения, които е
пожелала – огромни ускорители, струващи милиарди и
всевъзможни уреди за изследване. Галилео Галилей откри-
ва четирите най-големи спътника на Юпитер със саморъчно
направен телескоп, а в сегашно време стотици огледални и
радиотелескопи мастодонти се взират в небето.

Информацията, която имаме за Вселената, е огромна и
нямаме почти никакъв шанс да се сдобием с принципно
нова информация. Без изключения наблюдаваме еднак-
вост в структурите, които изграждат Вселената. Няма данни
за физически процеси, които да са различни от тези в близ-
кия ни ареал.В изследването на невидимия свят на атома
сме много близко до границата, която природата ни позво-
лява – нямаме шанс за нова информация.

При толкова много информация считаме, че е възможна
представа за Вселената, обоснована с обикновените чо-
вешки представи (понятия) и човешка логика. Негово вели-
чество компютърът не може да ни помогне в тази посока.
Космическите полети също не могат и ще трябва да тръг-
нем пеша към Вселената, но сме оптимисти. Надяваме се и
Бог да ни помогне в това начинание, но ако неуспеем, не е
голяма беда – други непременно ще успеят.

18

Поглед към невидимата вселена

Човешки измерения

Във всекидневието се ориентираме за всяко радостно,
неприятно или тъжно събитие по времето и мястото, къде-
то са се случили. Ще ползваме същата ориентация и за фи-
зическите събития, защото с простата си човешка логика
засега не можем да проумеем научното пространство-
време. Самото време е разтегливо понятие, защото има
кратки физически процеси – един почти мигновен пробля-
сък и продължителни и дори вечни процеси като движени-
ето на материята.

Лесно се ориентираме за интервала между две събития
случили се на едно място – достатъчно е да погледнем ча-
совника. Но когато тези събития са на отдалечени места,
тази информация ще ни излъже. Гледайки часовника, мо-
жем да оценим като едновременни две събития, случили
се на милиарди земни години едно от друго. За реална
(обективна) представа за едновременност или интервал
между две събития трябва да преценим времето, за което
достига информацията за двете събития.

Трябва ни реална информация за интервала между две
събития, независимо от разстоянието между тях. Лесно
можем да я постигнем с часовнико-метър, но не сме създа-
ли подобен измерителен уред. Затова и няма как да се от-
кажем от свободното време, за което имаме почти съвър-
шени уреди като атомния часовник. Пътят към реалността е
да оценим времето, за което е достигнала до нас инфор-
мацията за всяко физическо събитие. Точно това и правим
– оценяваме интервала от време между две гръмотевици,
като се съобразяваме, че информацията пристига до нас
със скоростта на звука. Правим същото и когато информа-
цията достига до нас със скоростта на светлината. Това оз-

19

Христо Христов

начава, че отдавна имаме представа за реално време –
интервал между две физически събития, независим от
информацията за тях.

Реалното време между две човешки или природни съ-
бития не трябва да зависи от информацията за тях. Но и на
информацията ѝ трябва време, за да стигне до нас – нейни-
те материални носители трябва да преодолеят и малки, и
огромни разстояния.

Няма как да определим това време без знание на ско-
ростта за разпространение на информацията. Оценката е
доста сложна, защото материалните ѝ носители са различ-
ни. Човешките ѝ носители също имат скорост на разпрост-
ранение, но информацията обикновено е изкривена – поч-
ти винаги се допълва с нова информация от приносителя.

Проблемът обаче не е в сложността, а е принципен. За
оценката на интервала от време ни трябва представата за
скорост. Скоростта пък е понятие, което се определя и с
понятието за време и сме в безизходица.

Преждевременно стигаме до представа за скорост, коя-
то не може да се дефинира без независима представа за
реално време и независима от времето мярка за разстоя-
ние. Алтернативата е скоростта да стане първично понятие
и с него да се дефинира и времето, и разстоянието. Нещо
подобно откриваме в теорията на относителността – там и
времето, и метърът зависят от относителната скорост. Тази
невероятна теза е вече фундамент (основа) на съвременна-
та научна мисъл във физиката. Не сме против свободата на
мисленето, но тя ни връзва ръцете. Как ще дефинираме
скоростта и ускорението? В конкретния случай и за относи-
телната скорост ни трябват и метър, и часовник. Скоростта
на светлината също няма да помогне, защото и за нейното
измерване са необходими метър и часовник.

Наблюдаваните физически взаимодействия и процеси,
както и експерименталните изследвания не дават никакъв

20

Поглед към невидимата вселена

повод за подобна комбинация на понятия за време и разс-
тояние. Защо да го правим?

Независимите едно от друго понятия за време и разс-
тояние трябва да си останат ориентир за физическите съ-
бития, явления и процеси.

Независимо измерение време

Оценката на времето е различна при всеки човек. Собст-
веното ни време тече също различно и според емоционал-
ното ни състояние, времето тече много бързо или много
бавно. За да не загубим представата си за време, трябва да
погледнем часовника. Ако се съмняваме, че изостава или
избързва, ще го сверим с еталонен часовник, на който вяр-
ваме. Така е в живота и така трябва да е и в науката.

Необходимостта от обективна оценка за времето въз-
никва в зората на нашата цивилизация. Жреците на племе-
то са древните учени, които съхраняват знанията за приро-
дата. Те трябва да ни ориентират за времето и това е при-
чината повечето от древни паметници на културата да са и
древни астрономически обсерватории.

Нокакво е време? Физическо явление, някаква особена
материя или нещо друго. Странно е да си задаваме такъв
въпрос в 21 век, защото той е и актуален, и неизбежен.
Официално науката физика ни е лишила от свободно вре-
ме, но не можем да избягаме от времето, защото то неу-
молимо тече, и то само напред.

Съвременно научно определение за време в науката
физика няма и ще прочетем за времето в тълковния реч-
ник:

Време, 1.Спец. Само ед. Във философията – основна
форма на съществуване на материята. Във времето и
пространството.

21

Христо Христов

С последното речникът се е постарал да угоди на съвре-
менната научна мисъл и остава само двусмислието „основ-
на форма на съществуване на материята” – времето е ма-
терия или материята съществува във времето. Везните кло-
нят към последното, но и то не ни казва нищо, а само зао-
бикаля въпроса.

Животът в по-големи общности води до потребност от
обективна, т.е. еднаква за общността оценка на времето.
Ориентираме се за времето, като ползваме мерки за време
– денонощие, месец и година. Общото между мерките ни
за време е, че ползваме за тях природен периодичен про-
цес. Периодът на завъртане на Земята е денонощие. Завър-
тането на Луната около Земята е месец. Завъртането на
Земята около Слънцето е година.

Времето е понятие, с което измерваме и оценяваме
продължителността на природните процеси. Тази оценка
се свежда до измерваме на интервала между две физичес-
ки събития, случили се на едно и също място. Можем да
оценяваме и интервала между събития, случили се на раз-
лични места, но само с нашето местно време. Да оценява-
ме времето между две събития, случили се в различни га-
лактики, с хода на времето в една от галактиките, е абсурд-
на идея. Как протича времето там, знаят само местните
жители.

Представата ни за време възниква от способността да
подреждаме всички събития в единствена последовател-
ност, независимо от мястото на събитието, а именно – хро-
нологичен ред. Следващото събитие не може да се случи
преди предходното и следователно последователността
има само една посока – напред. За наше голямо съжаление
Бог е отредил времето и на Земята да тече само в една
посока – винаги напред. Често ни се иска да върнем време-
то назад, но това може да стане само с „машина на време-
то”.

22

Поглед към невидимата вселена

В зората на нашата цивилизация ние хората, както и по-
вечето други животни, се ориентираме за времето по
Слънцето. И сега е така, но имаме часовници и броим се-
кундите, десетите, стотните им и сверяваме часовника си с
някакъв реален периодичен процес. „Тропическа година”,
времето на една обиколка на Земята, отчетено по преми-
наването на Слънцето над тропиците, доскоро беше наш
еталон за време. Учените физици считат атомния часовник
за по-точен, но съпоставката е невъзможна, защото е необ-
ходим още по-точен еталон. С еталона за време обаче ня-
маме проблеми – и тропическата година, и атомния часов-
ник имат по-голяма точност от потребностите ни.

Ще обобщим казаното за времето със заключението:
Времето не е материя или форма на съществуване на
материята. Времето е оценка за промените, движението
на материята.
Подредбата на събитията и интервала от време между
две събития не трябва да зависят от мястото на събитието,
информацията за тях и от акта на наблюдение. В този сми-
съл:
Времето трябва да бъде независимо измерение.
Според Квантовата теория реалната оценка е ограниче-
на от „възмущението на системата”, предизвикано от акта
на наблюдение – „принцип на неопределеност на Хайзен-
берг”. Няма такова „възмущение” при всякакви измерва-
ния, включително и при изследване на взаимодействията
на елементарните частици, защото измерването не е пряка
намеса в системата. Информацията, която се оценява с
измерванията, е косвена, от светлината и други излъчвания
на системата – измерването им не може да предизвика
обратно „възмущение” в системата.
Времето трябва да е независимо измерение и първично
понятие, т.е. да не се определя с други понятия. Иначе
доброволно се отказваме от най-важния си ориентир за

23

Христо Христов

живота и природата. Засега времето е само наш ориентир и
можем да го обявим за наша интелектуална собственост:

Времето е човешко измерение за определяне интер-
вала между две физически събития, случили се на едно
място. С него оценяваме продължителността на природ-
ните явления и процеси.

Земно време

Всички часовници, включително и атомният, вървят раз-
лично на различни места на Земята. В случая причината е
различната гравитация на Земята, която има форма на
елипсоид, но ходът на часовника се влияе и от температу-
ра, и от други физически условия. Същото се отнася и за
времето на различни места в слънчевата система, и за ця-
лата Вселена. На пръв поглед сме в безизходица, но с вся-
какви хипотези за зависимост на времето от разстоянието
или скоростта потъваме още по-дълбоко.

Все пак има една правдоподобна хипотеза, която може
да помогне – ходът на времето в една изолирана система
е пропорционален на енергията на системата. Експери-
менталното ѝ доказателство е елементарна работа, но не
се прави, защото е повече от сигурно, че часовникът ще
избързва при повишаване на енергията на системата, а
научният часовник изостава съгласно теорията на относи-
телността.

Такова е и нашето „човешко време”. Всички физически
процеси протичат по-бързо при по-висока енергия на сис-
темата. Следват ги химическите и биологичните процеси.
Ще остаряваме по-бързо, включително и при космически
полети.

За ориентация във Вселената ни трябва „вселенски ча-
совник”, който върви еднакво и равномерно на всяко място

24

Поглед към невидимата вселена

и по всяко време. Тези изисквания обаче са прекалени и
неизпълними за нашата Вселена. Трябва да се откажем
поне от едното изискване.

След кратък размисъл стигаме до извода, че можем да
се откажем от „еднакво”. Нека часовникът върви само рав-
номерно навсякъде и по всяко време. Сега можем да се
огледаме из Вселената и ще забележим, че на всяко място
има неизброимо число атомни часовници, до които имаме
пряка видимост – всяка от спектралните линия на някой
атом ни дава точен ориентир за времето. Какъв ни е проб-
лемът и защо ни е часовникът от теорията на относител-
ността?

Вярно е, че нашата Вселена се разширява и това неми-
нуемо води до промяна на скоростта на светлината. Тази
промяна няма как да бъде регистрирана, защото мярката
ни за време – секунда и метър се променят пропорционал-
но. Не можем да твърдим априорно, че тези промени са с
еднаква пропорционалност в цялата Вселена, а като пра-
вим съпоставка на нашето земното време с времето в дру-
ги галактики, правим точно такава хипотеза. Изходът е да
приемем, че промените в мерките са пропорционални,
поне за кратък период – примерно 1000 години.

Идеята за земно или местно време е да оценяваме съ-
битията и физическите процеси с време, което тече еднак-
во навсякъде в близкия ни ареал. Този ареал може да бъде
Слънчевата система. С избора на еталон, свързан със Слън-
чевата система, фиксираме точното време на нашия ареал
и всички часовници, сверени с него ще показват местно
време. Точният часовник ще показва нещо като усреднено
време на Слънчевата система. Часовникът няма да е все-
ленски, но можем да го ползваме като еталон за време на
цялата Вселена. Ролята му на „вселенски часовник” е, че
той става база, по която ще отчитаме (сравняваме) хода на
времето и в други галактики.

25

Христо Христов

Местното време ще тече еднакво и равномерно на
всяко място и по всяко време в целияареал.

Часовникът, сверен със земния еталон за време, няма да
е вселенски, но можем да го ползваме като еталон за вре-
ме по цялата Вселена.

Съвременната научна мисъл се присмива на „всемирния
часовник” на Нютон, който измерва абсолютно време. Но
ако заменим „абсолютно” с „часовник, който измерва вре-
мето еднакво навсякъде и по-всяко време”, ще разберем,
че Нютон е съвсем наясно с времето. Без този часовник
Нютон не може да изчисли нищо.

Местното време е достатъчен ориентир за всички ни.
Нашият интерес е насочен към това как тече времето в дру-
гата галактика в съпоставка с нашето земно време. Големи-
ят запас от атомни часовници във Вселената, които наблю-
даваме директно, ни позволява да разширим ареала на
точното време до цялата Вселена.

Местното време е достатъчен ориентир за всички фи-
зически процеси на Земята и в цялата Вселена.

Ще го наричаме само с по-конкретното название земно
време.

Независими измерения за място

Другият ни основен ориентир е представата ни за място,
което пък ни води към представата за разстояние. Броим
крачките, които сме направили между две дървета и се
ориентираме за разстоянието между тях. Крачката става
мярка за разстояние, а такива са били стъпката, лакътят и
аршинът – важното е да мерим всичко с един аршин. Това,
което мерим с тези наши мерки, ще наричаме измерение
за разстояние.

Земната повърхност и повърхността на морето и океана

26

Поглед към невидимата вселена

ни дават представа, макар и малко фалшива, за равнина –
нещо, което не можем да определим с едно измерване. За
всяко място в равнината се ориентираме с геометрията на
Евклид, която и до ден днешен ни служи. Самото ѝ назва-
ние „геометрия” ни подсказва, че тя не е чиста математика,
а физическа наука, която ни ориентира за всяко място с две
измервания.

Двете измерения не стигат за неповторимо, т.е. единст-
вено определяне на едно място, защото местата имат и
височина, и дълбочина. За тях ползваме още едно измер-
ване или трето измерение, което усложнява нашите предс-
тави – какво мерим с тези три измервания, когато там няма
нищо?

Това нещо или нищо наричаме празно пространство
или само пространство – двете названия са за едно и също
понятия. Няма как да дишаме в празно пространство и
трябва да си зададем въпроса – за какво ни трябват изме-
ренията за място?

Отговорът не е толкова труден – да се ориентираме за
размерите на телата и тяхното движение, т.е. преместване-
то им от едно място на друго. При това правим хипотеза, че
във всеки момент едно тяло може да се намира само на
едно място. Подчертаваме го, защото Квантовата теория
юнашки се отказва от тази хипотеза, което противоречи на
нашата обикновена човешка логика.

Цел и смисъл на науката физика е да ни създаде предс-
тавата за природните обекти и тяхното взаимодействие.
Философите обобщават тези взаимодействия с понятието
„движение на материята”, което обхваща всички промени в
природата около нас. Класическата физика стартира с нова
представа за движението – закон за инерцията на Галилео
Галилей. Движение в нищото или движение в някаква
материална среда, това е фундаментален за науката фи-
зика въпрос.

27

Христо Христов

Невидимата среда, в която се движат телата, е непрео-
долимо препятствие и за Исак Нютон. Той е наясно с проб-
лема, не очаква изясняването му в близко бъдеще и трябва
да намери решение, с което да опише движението.

Най-рационалният метод за преодоляване на непрео-
долимо препятствие е то да се заобиколи. Точно това прави
и Нютон – не знаем какво е това огромно пространство, но
можем да приемем, че пространството не се променя от
времето, присъствието и движението на телата.

Това е и смисълът на „абсолютното пространство” на
Нютон, удостоено с присмех от съвременната научна ми-
съл. Въпреки всичко този прост подход се оказва гениален
и Нютон успява да опише логиката на наблюдаваните дви-
жения с диференциално уравнение за движението на тяло
– втори закон на Нютон. С обогатяване на знанията ни за
природата този закон се оказва приложим и за движението
на молекулите, атомите и елементарните частици.

Празното пространство е понятие, което философите на
природата не харесват и опитват да го запълнят с материя.
Рене Декарт си задава въпроса – Що е това празно прост-
ранство? – Не намира смислен отговор и го запълва с етер
от безтегловни частици.

Въпреки неяснотата за съдържанието и структурата на
пространството, Декарт успява да го подреди в изобретена-
та от него правоъгълна координатна система.

Декарт доказва, че всяка точка в „празното пространст-
во” може да се опише единствено и неповторимо с три
независими една от друга координати. Това е познатата ни
ортогонална (правоъгълна) или Декартова координатна
система: три взаимно перпендикулярни оси x, y, z имат
обща пресечна точка – начало на координатната система.
Преместването на една точка успоредно, на която и да е ос,
не променя координатите в другите две, което осигурява
независимо измерване по трите координатни оси.

28

Поглед към невидимата вселена

Декартовата координатна система е изобретена не за
геометрията, а за описание на движението на телата в
пространството, т.е. за физиката. За тази цел трябва да ме-
рим по всички оси с един и същи метър, а този метър е
много специален. Метърът трябва да мери еднакво във
всички посоки, на всяко място и по всяко време. Иначе
трябва да повтаряме измерванията всеки ден и на всяко
място. А и всеки ще твърди, че на неговото място метърът
мери повече или по-малко според това кое му е по-
изгодно.

Този метър е безусловно необходим за движението, за-
щото тялото във всеки един момент е на различно място.
Но къде да намерим метър, който мери еднакво във всички
посоки, навсякъде и по всяко време?

Все още нямаме възможности да го търсим из Вселената
и разумен изход е да си го направим тук, на Земята – изра-
ботваме си от подходящ материал един земен метър. Мо-
же да ползваме и платинения метър, който дълги години
беше еталонна мярка за метър и предполагаме, че е запа-
зен. Където и да го занесем, както и да го завъртим, той по
всяко време ще отчита точно един реален земен метър. На
теория можем да го пренесем на всяко място във Вселена-
та, но нямаме подходящ транспорт и ще го пренасяме мис-
лено.

Можем да си построим и съвременна декартова коор-
динатна система. Осите ѝ ще бъдат изработени от светлин-
ни лъчи вместо прави линии – няма по-подходящ матери-
ал, защото светлинният лъч е съвършеният модел на права
линия. Разграфяваме осите със съвременен земен метър –
еталон за земния метър е разстоянието, което изминава
светлината за време част от секундата. „с” е скоростта на

светлината.
Времето си остава независимо измерение, а в светлин-

ната координатна система можем да определим неповто-

29

Христо Христов

римо всяка точка от цялото „празно пространство”. Това е
достатъчно, за да опишем единствено движението на всеки
физически обект, който е единно цяло – в смисъл, че не се
разрушава, докато измерваме.

Светлинната Декартова координатна система ни позво-
лява да мерим със същия метър и „изкривено пространст-
во”. Следвайки светлината, координатните оси ще се изк-
ривят – координатната система ще е изкривена, но ще я
виждаме като права. Метърът също ще се изкриви, но пак
ще показва точно един земен метър. Правият ъгъл също не
е проблем – той ще е изкривен и координатната мрежа ще
бъде от непресичащи се криви линии. Измерванията по
трите координатни оси ще бъдат независими едно от дру-
го.

Тримерната Декартовата координатна система с коор-
динати, определени със земен метър, ни позволява да се
ориентираме за всяко място в нашата Вселена.

Измеренията станаха четири, които считаме, че са доста-
тъчни за ориентация поне в нашата Вселена. За пето, шесто
и повече измерения имат грижата фантасти и учени физи-
ци.

Четирите независими измерения за време и място са
достатъчни, за да се дефинират непротиворечиво понятия-
та за физическите величини скорост и ускорение. Те ще се
ползват и за дефиниране на всички други физически вели-
чини и понятия.

30

Поглед към невидимата вселена

Човешка логика и математика

Нашият мозък обработва цялата външна информация,
получена от сетивата и „вътрешната информация” за физи-
ческото ни състояние.

Човешка логика ще наричаме начинът, по който мозъ-
кът ни обработва получената информация.

Цел на тази обработка е да ни изпрати сигнали за адек-
ватна автоматична или обмислена реакция на промените
около нас и в самите нас. Паметта ни е твърде къса, а вън-
шната информация е огромен масив. Затова и мозъкът ни
ползва много хитрини, за да се справи с този масив от ин-
формация. Главната му задача е нашето оцеляване – сигна-
лите, които обобщава като заплаха, имат предимство пред
всички останали.

Няма как да проникнем в мозъка на човека и ще полз-
ваме компютъра за илюстрация на неговата работа. С това
правим хипотеза, че в компютъра инженерите са вложили
точно и само човешката логика и никаква друга научна или
каквато и да е логика. Няма да преоткриваме математика-
та, а ще прочетем за нея в съвременния тълковен речник
на българския език:

Математика. ж само ед. Точна наука, изучаваща ко-
личествените отношения, величините и пространстве-
ните форми.

Смисленото и безспорно в тази дефиниция е, че матема-
тиката е наука. „Точна” не ни казва нищо – няма защо да
делим науките на точни и неточни. Самите изчисления поч-
ти във всички случаи са приблизителни. Пример – дифе-
ренциално изчисление.

Математиката, както и всичките ни науки, е човешка на-
ука. В този смисъл тя не изучава – изучаваме ние хората.

31

Христо Христов

Математиката, подобно на компютъра, ни помага да изуча-
ваме и оценяваме (преценяваме) нещо. Това нещо може
да бъде огромно като природата и Вселената, но и всичко,
свързано с всекидневието и нашите потребности – напри-
мер да си направим сметка ще ни стигнат ли парите за ня-
коя покупка.

Оценката на количеството е сравнително лесна, защото
сме измислили числата, а с помощта на десетте си пръста
сме ги подредили в десетична бройна система. Тя ни поз-
волява да оценяваме и много големи количества, но какво
е число?

Числото 1 не е един пръст, една ябълка, една круша или
един атом. Числото 1 е абстрактна представа за някакъв
предмет, личност или физически обект. То ни помага да
оценим повече еднакви обекти или субекти, като ги преб-
роим един по един. Можем да ги преброим и по-бързо
като ползваме логическите операции събиране и умноже-
ние, но за целта трябва да разделим общото количество на
части – файлове.

Към целите числа можем да прибавим и части от тях в
случаите, когато предметът може да се раздели на части и
не броим живи същества. Така получаваме една непрекъс-
ната редица от числа, с които можем да оценим по-точно
всякакви количества. Съответно можем да извършваме с
тях логическите операции събиране, изваждане, умноже-
ние, делене и по сложни логически операции.

Събиране, изваждане, умножение и делене са логичес-
ки операции, които нашият всезнаещ приятел компютърът
извършва милиони пъти по-бързо от нас и има самочувст-
вието на Бог, който всичко знае и всичко може. Така е, но
обективно погледнато уменията на компютъра са много
скромни – той умее само да събира и изважда единици и
нули. Единица е купчина от електрони, а нула е, когато ги
няма. Това са материалните носители на информацията,

32

Поглед към невидимата вселена

която се обработва от логически схеми, изобретени от ин-
женерите.

Чудесата, с които ни смайва компютърът, не са негова
заслуга. Неговото могъщество идва от нашите знания, кои-
то му подаваме в кодирани файлове и човешката логика,
която сме вложили за обработка на информацията. Реално
компютърът е под пълен човешки контрол. От техническа
и научна гледна точка той има съвсем старомоден дизайн.
Всичките му елементи, свързани с електричеството и елек-
трониката, са изчислени по вехтата електродинамика на
Максуел от 1873 година.

В компютъра няма нищо духовно или свръхестествено и
свръхочакванията и обожествяването му са прекалени.
Информационните технологии били водещи за техноло-
гичния напредък!? Дрън, дрън – технологиите са метод,
начин на получаване на продукт с последователен ред от
физически операции или процеси.

А какво е информационна технология? – Може би прог-
рамирането? Но това е рутинна работа по точно фиксирани
правила, което не е толкова високо интелектуална дейност.
Нов продукт не се създава от програмирането, а от същинс-
кия технологичен процес, който се основава на физически
процеси.

Математическите операции събиране, изваждане, ум-
ножение, делене и т.н. са логически операции. Откъде зна-
ем тези логически операции? – От математиката, разбира
се. Но кой ги е написал в нея?

По произход и смисъл математиката е наука за нашата
човешка логика. Това ще рече, че математиката няма пра-
во да оспорва нашия начин на мислене и да ни противоре-
чи.

Сдобили сме се с тази логика, наблюдавайки, учейки се
от природата и е нелепо да се говори за друга логика в
природата и още по-малко за някаква научна логика. Ня-

33

Христо Христов

маме друг избор освен да се придържаме безкомпромисно
към нея – всичко, което противоречи на нашата обикнове-
ната човешка логика, дори да го е казал самия Бог, трябва
да бъде отхвърлено. Може да е самата истина, но няма как
да го осмислим, защото можем да мислим само с нашата
човешка логика.

Математиката не е естествена (природна) наука и с то-
ва е принципно различна от науката за природата физика.
Ползваме математиката за определяне количествените
съотношения при физическите взаимодействия, но от из-
мислени математически равенства или уравнения, не могат
да се правят изводи за природата.

Математиката оперира с абстрактни, в смисъл неопре-
делени конкретно, величини. Това са числа, постоянни ве-
личини, променливи величини и неизвестни величини или
аргументи – x, y, z. Затова е универсална наука – приложи-
ма е за изследване на процеси, които се изследват от всич-
ки естествени и хуманитарни науки.

Мнозина от нас не обичат математиката и са прави, за-
щото математиката, която се изучава, в големия си обем е
безполезна – не се ползва за практически изчисления. Това
се отнася поне за 80 – 90% от математиката на реалните
числа и величини и в пълен обем 100 % за математиката на
имагинерните (невъзможни, нереални) числа и величини.

Карл Гаус разширява представата за имагинерни числа
или по-точно липса на такава представа до комплексни
числа, съдържащи реална и имагинерна част.

Названието върши работа – никой няма да ни се прис-
мее, че изчисляваме с невъзможни числа или величини.
Съдържанието обаче си остава същото – в изчисленията е
вмъкнато нещо нереално, невъзможно. Нереалното ще
остане и в резултата и изчисленията се обезсмислят. Мате-
матическия фокус превръщане на имагинерните и комп-
лексни числа в реални чрез повдигане на квадрат е безс-

34

Поглед към невидимата вселена

мислица. Никакви математически операции не могат да
превърнат нереалното в реалност – това могат да го правят
само илюзионистите.

Не можем да накараме компютъра да работи с имаги-
нерни числа, защото самите ние нямаме представа за тях.
Те се получават с умножение на реалните числа на корен
квадратен от минус единица. Как ще го направим, като
дори нямаме представа за отрицателни числа. Пример: В
една кошница се събират 10 ябълки. Колко отрицателни
ябълки, т.е. ябълки, които ги няма, ще събере същата кош-
ница?

Знакът минус означава само логическата операция из-
важдане и не прави числото отрицателно, защото не мо-
жем да си представим такова нещо. Камо ли да си предста-
вим техния корен, което означава да се извърши сложната
логическа операция коренуване на отрицателно число.

Но и реалната математика няма право да се намесва в
работа на природата:

И от най-прекрасните математически уравнение не мо-
гат да се правят никакви изводи за природата!

Пътят за изследване на природата е обратен – матема-
тиката само ни помага да се ориентираме по-лесно за ло-
гиката на физическите явления и процеси. Равенствата и
уравненията са само нагледен запис със символи на по-
сложна логика. Означаваме логическите операции събира-
не, изваждане и по-сложните – умножение, делене, степе-
нуване и т.н. със символи. Означаваме със символи и физи-
ческите величини, за да не повтаряме постоянно дефини-
цията им.

На всички, които не са „на ти” с математиката, препо-
ръчваме да си представят формулите като картинка, илюс-
трация на текста и да не се плашат от тях.

Излишъкът от математика е голям, но същевременно
има очевиден недостиг от реална математика за описание

35

Христо Христов

на движението. Удивителните трябва да са много повече,

защото движението е най-същностното в науката физика.

Изумително е, че в математическия анализ няма реална

периодична функция, с която да се опише движението на

планетите и електроните в атомите.

Ползват се имагинерни подобия на тригонометричните

функции. Цитираме от учебника „Теория на аналитичните

функции”:

„Най-простата периодична функция е цялата

функцияe ix.Тя притежава примитивен период 2πi

e iz = +i ”

„е” е числото на Непер

„i” е имагинерна единица

Косинусът и синусът са тригонометрични функции – от-

ношение между катетите и хипотенузата на правоъгълния

триъгълник. Тези съотношения нямат период. Тогава какво

е това x, което ги прави периодични? Периодичната функ-

ция на учебника е невъзможна и без имагинерната едини-

ца, а с нея тя става невъзможна на квадрат.

Пример за следствие: Справочникът по математика не

може да събере две хармонични (синусоидални) колеба-

ния. Събира ги като вектори и получава грешен резултат.

Тези колебания не са вектори (насочени отсечки) и не мо-

гат да бъдат представени като такива, защото имат про-

менлива амплитуда, колебаеща се в две посоки.

Всички нелинейни траектории, които справочникът по

математика е поставил във втори порядък, хипербола, па-

рабола, окръжност и елипса, са видени в траекториите на

движение на телата и планетите. Причина за това движе-

ние е силата на гравитация, която има централна симетрия

и намалява квадратично от радиуса. Математиката би

трябвало да дефинира тези траекториите при тази реал-

ност.

Би трябвало, но реалността е друга – те са дефинирани в

36

Поглед към невидимата вселена

учебника по математика като чиста абстракция, която няма
нищо общо с траекториите на движение. Те не само не
допринасят за разбиране на траекториите, а напротив,
объркват представите ни за тях.

Например математическата елипса е дефинирана като
математическа абстракция – елипса е геометрично място
на точки, за които сумата от разстоянията до две точ-
ки (фокуси) е постоянна.

Забиваме два пирона на някакво разстояние. Връзваме
за тях канап с по-голяма дължина и можем да очертаем с
молив математическа елипса, но защо ни е тя?

Движението на планетите и на електрона в атома трябва
да се опише с уравнения в две координати (x,y)и времето t.
Тези периодични движения трябва да се описват в уравне-
ния с втори частни производни по координатите и времето.
Справочникът ги нарича „вълнови уравнения”, а те имат и
апериодични решения, но това не е проблем. Големият
проблем е, че справочникът решава вълновите уравнения
по абсурден метод и получава не по-малко абсурдни ре-
зултати. Представя търсената функция като произведение
от собствените ѝ координати. Това е логически абсурд –
една функция може да бъде произведение от други две
функции, но не и произведение на стойностите си по собст-
вените координати.

При огромния излишък в математиката наистина е пора-
зяващо, че за същностните физически взаимодействия
практически липсва математика. Затова пък самоцелното,
непродиктувано от потребностите развитие на математика-
та, не само не допринася за познанието, а и подпомага
фантастичните представи за природата.

37

Христо Христов

Динамика на вселената

Земята е център на Вселената при египетската и при
гръцко-римската цивилизация. Подобни представи за Все-
лената има в азиатските и американски цивилизации, кои-
то се развиват по свой собствен път. Боговете с образ на
хора и животни управляват тази Вселена и наблюдават
строго за земните дела на хората от небето или непрестъп-
ни върхове. Религиите са основна научна институция, която
събира и съхранява знанията за природата. Идеята за
единството на Бога постепенно си пробива път и това може
да се тълкува като единство на цялата Вселена – земя, вода
и небе.

Идеята, че Слънцето е център на Вселената – хелиоцен-
тризъм, е на Аристарх Самоски. Но до времето на ренесан-
са геоцентричното учение на Клавдий Птолемей е офици-
ално поддържано от християнската религия.

Николай Коперник успява да постави Слънцето в центъ-
ра на Вселената. С помощта на двете основни движения на
Земята – въртенето около оста ѝ и около Слънцето, Копер-
ник обяснява сложните движения на планетите, явлението
прецесия, смяната на годишните времена и определя отно-
сителните разстояния на планетите до Слънцето.

Джордано Бруно отстоява идеята за безкрайността на
Вселената. Неговите космологични идеи надминават хели-
оцентричната система на Коперник и той определя Слън-
цето като една от безбройно многото свободно движещи
се други звезди. Джордано Бруно става изключително по-
пулярен с идеите си, но тази популярност не му носи къс-
мет, защото е обвинен в магьосничество.

Астрономическите наблюдение обогатяват знанията за
Вселената. Няколко години Кеплер изучава многобройните

38

Поглед към невидимата вселена

данни от астрономичните наблюдения на Тихо Брахе и до-
казва, че действителното преместване на планетите около
Слънцето става не по окръжности, а по елипси, в единия от
фокусите, на които се намира Слънцето. Той формулира
три закона за преместванията на планетите. Първите си два
закона за движението на планетите публикува в трактата
„Нова астрономия“ (1609), а третият – в трактата „Хармони-
ята на света“ (1619). В трактата си „Съкращение на Копер-
никовата астрономия“ той показва, че първите два негови
закона, открити за Марс, са валидни за всички планети и за
Луната, а третият и за откритите от Галилео Галилей четири
спътника на Юпитер.

Кеплер също счита, че Слънцето е една от многобройни-
те звезди и че другите звезди, пръснати в пространството,
са обкръжени от планети. По неговите „Рудолфови табли-
ци“ (1627) и сега могат да се пресмята доста точно мястото
на планетите по всяко време. Но законите на Кеплер вече
са позабравени и затова има основателни научно-
теоретични причини.

Астрономическите наблюдения ни дават информация,
но само осмислянето на тази информация може да ни до-
веде до по-задълбочено познаване на Вселената. По време
на ренесанса информацията за Вселената е съвсем скром-
на. Философите на природата могат да разчитат само на
собствените си наблюдения и логика. А те не са професио-
налисти и трябва да изкарват хляба си с някаква работа.
Въпреки това, опитвайки да си обяснят движението и ди-
намиката на Вселената, постигат изумителни резултати.

39

Христо Христов

Движението

Представата за движението на телата се оказва ключ за
разбиране на Вселената. Галилео Галилей открива четирите
най-големи луни на Юпитер със саморъчно направен те-
лескоп, но не с това дава летящ старт на науката за приро-
дата, а със закона за инерцията:

Телата се движат с постоянна скорост, когато не им
действат външни сили.

Това е нова представа за движението – от времето на
Аристотел представата за движението е, че телата се дви-
жат само когато им действат външни сили и тежките тела
падат по-бързо.

Като наблюдава падането на тяло от висока кула, Гали-
лей изчислява, че телата се ускоряват равномерно от сила-
та на гравитация на Земята. Причина за отклонението от
равномерното ускорение е само съпротивлението на въз-
духа, т.е. външна сила.

Равномерното ускорение позволява на Исак Нютон да
въведе единна физическа характеристика на телата – ма-
са.

m=

Универсалната характеристика маса открива пътя към
универсален закон за движението на телата – диференци-
ално уравнение за движението на телата.Това е точното
название на втория закон на Нютон. Ще го наричаме крат-
ко и „уравнение за движението”.

Нютон не е „измислил” този закон, както подхвърля
съвременният учебник по физика. Стигнал е до него с наб-
людения и изчисления, т.е. видял го е в природата. Това
подхвърляне е предумишлено некоректно.

Със закона за равенство на действащата и противодейс-

40

Поглед към невидимата вселена

тваща сила или трети закон на Нютон науката за движение-
то Механика получава завършен вид. Това е Механиката на
Галилей и Нютон, която заслужено наричаме класическа.

Не знаем какво точно означава определението гениал-
но, а и не го харесваме, защото се употребява за „щяло и
нещяло”. Но ако то означава значимо и непреходно, то
Механиката на Галилео Галилей и Исак Нютон е достоен
кандидат за най-значимо интелектуално постижение на
нашата цивилизация за всички времена. Представите на
тази механика и сега са фундамент на науката физика. Те
дават резултати в области, които на пръв поглед нямат ни-
що общо с механика като термодинамиката. Механиката се
превръща в локомотив на прогреса – напредъкът в техно-
логиите постигнат в 18 и 19 век е съизмерим с постигнато
за хилядолетия преди това.

Странно е, че оценката на съвременната научна мисъл е
много по-сдържана:

„Нютоновата физика все още дава едно приближение,
което се оказва изключително точно при много обстоя-
телства. Но полезността и реалността са две съвсем
различни категории.”

С какво друго можем да оценим едно научно постиже-
ние освен с неговата полезност? Реалността и истината са
Божа работа. Ниехората можем само да се стремим към
истината и този стремеж е по-ценен от увереното ѝ прите-
жание. Затова и недоумяваме, че съвременните физици не
се гордеят с историята си!? – Имат всички основания на
света за това.

От класическата механика идват представите ни за мо-
ментна скорост, моментно ускорение, маса и енергия, кои-
то са фундамент на науката физика. Тя заслужава повече
внимание, но ще говорим по-подробно за нея по-късно.

Следващото развитие на знанията ни за Вселената е
свързано с представите ни за светлината.

41

Христо Христов

Електродинамика и светлина

Светлината ни носи цялата информация за нашата Все-
лена. Красавицата Светлина е причина за всичко случващо
се в науката физика – и постижения, и недоразумения. Ня-
ма как да стигнем до Електродинамиката без пътеводната
светлина, защото през втората половина на 19 век „Оптика-
та” става част от Електродинамиката.

Светлината си има своя научна история и учебника по
физика осветява, започвайки от първите цивилизации, кои-
то знаели:

„Законите на праволинейното разпространение и от-
ражение на светлината.

... Древните философи се опитвали да обяснят ес-
теството на светлината, но техните представи са
били крайно ограничени, а създадените теории – чисто
умозрителни.”

Подчертаното е от нас, за да покажем позицията на
учебника – теориите са пътят към познание и на светлина-
та. Тук ще започнем историята на светлината от по-късни
времена:

Рене Декарт(1596 – 1690)
„Светлината е разпространение на налягане (импулс),
произведено от светлинен източник, което се предава
от идеално еластична среда – етер, изпълваща цялото
пространство. Етерът е съставен от безтегловни час-
тици.
Исак Нютон (1643 – 1727)
„Светлината е поток от частици (корпускули), които
се излъчват от светещото тяло.... Белият цвят се дъл-
жи на едновременното действие на частици с различна
големина...”

42

Поглед към невидимата вселена

Кристиян Хюйгенс (1629 – 1695 )
„Светлината се разпространява така, както и звука –
чрез сферични повърхностни светлинни вълни. Те се раз-
пространяват от светлинния източник във всички посо-
ки чрез механични трептения на безтегловния и всепро-
никващ етер.”
Корпускулите на Нютон владеят светлината век и поло-
вина. Причината се корени в изумителните успехи на Ме-
ханиката и от там заслужения авторитет на Исак Нютон. Но
в самото начало на 19 век вълновите представи за светли-
ната на Хюйгенс възкръсват. Експерименталните изследва-
ния на Юнг върху интерференцията на светлината (1801) и
на дифракцията от Френел категорично потвърждават въл-
новия характер на светлината.
Майкъл Фарадей
През 1846 година Майкъл Фарадей открива, че магнит-
ното поле завърта равнината на поляризация на светлината
– пряко доказателство за електромагнитния характер на
светлинните вълни.
„Светлината е електромагнитно колебание, разп-
ространяващо се в празното пространството и в дие-
лектрици – електромагнитна вълна.”
Изследванията на електрическите, магнитни и електро-
магнитни взаимодействия и тяхната динамика (развитие,
промени във времето) на Фарадей водят до нови предста-
ви не само за светлината, но и за природата като цяло. Той
въвежда представата за нов физически (природен) обект,
който няма точно очертани граници, физическо поле –
електрическо поле, магнитно поле и електромагнитно
поле.
Изследванията на Майкъл Фарадей водят и към идеята
за всеобхватен природен обект Електромагнитно поле или
Електромагнитен етер, която добива завършен вид в рабо-
тите на Максуел* (*Максуел : On a Dynamical Theory of the

43

Христо Христов

Electromagnetic Field – 1865.A Treatise on Electricity and
Magnetism – 1873.)

Джеймс Максуел
Максуел обобщава логиката на електромагнитните вза-
имодействия в четири уравнения – интегрални уравнения
на Максуел.
Идеята за всеобхватен Електромагнитен етер (поле)му
дава възможност да опише разпространението на светли-
ната с диференциални уравнения за векторите на интензи-
тета Е на електрическото поле и интензитета Н на магнит-
ното поле. В диференциални уравнение на Максуел няма
никакви ограничения за честотата на електромагнитните
колебания. Ако е вярна тяхната логика, пред виолетовия и
след червения цвят на светлината трябва да има неограни-
чен спектър от електромагнитни вълни. Петнадесет години
по-късно, в 1888 година, Херц получава експериментално
радиовълни. За съжаление Максуел напуска нашия свят
твърде млад и няма да ги види.
Електродинамиката става фундамент на технологичния
напредък. Така е и сега. Всички електромагнитни устройст-
ва, уреди и машини се изчисляват по интегралните уравне-
ние на Максуел. По същите уравнения се изчислява цялото
съдържание на компютъра. Ефирните комуникации и опти-
ческите кабели се изчисляват само с електромагнитните
вълни на Максуел.
Хендрик Лоренц
Лоренц*( * La teorie elektromagnetique de Maxwell et son
application aux corps mouvants -1892. Versuch einer Theorie
der electrischen und optischen Erscheinungen in bewekten
Korpern – 1895.) развива представата за електрическите и
оптическите явления при движещите се в електромагнит-
ния етер на Максуел тела.
Наблюденията на двойните звезди показват един изк-
лючително важен факт:

44

Поглед към невидимата вселена

Скоростта на светлината не зависи от скоростта на из-
лъчващия източник.

Това е ценна информация, насочваща ни към структура-
та на Вселената и тя трябва да се разтълкува внимателно.
Ако сгрешим, объркваме си представите за Вселената

Лоренц тълкува експерименталния факт с хипотезата:
Скоростта на светлината е еднаква във всички посоки
само в една единствена координатна система – спрямо
електромагнитния етер на Максуел.
Същевременно, в края на 19 век, учените са наясно, че
телата не могат да достигнат скоростта на светлината:
„Никое тяло не може да надмине скоростта на свет-
лината,тъй като масата му става безкрайно голяма при
тази скорост”. (Томсън, Сърл, Лоренц)
Самата скорост на светлината се оказва естествено огра-
ничение в уравнението за движение на Нютон. При това
гранично условие диференциалното уравнение за движе-
нието на Нютон (втори закон на Нютон) има решение за
масата в движение. Лоренц получава това решение за „от-
рицателния йон” (електрона)

m=

−/

Решението има смисъл само ако скоростта се отчита
спрямо електромагнитното поле (етер) на Максуел, т.е. в
координатната система на Лоренц. В календара на учебни-
ка по физика тази „формула на Айнщайн” се датира с поя-
вата на специалната теория на относителността. На учебни-
ка му се губят 10 години, а в това време формулата на Ло-
ренц за масата е експериментално потвърдена за движе-
щия се електрон от Уолтър Кауфман (1901), а по- късно и от
Алфред Бухерер.

В съвремието не е ясно има ли я науката Електродина-
мика. Модерната физика е изхвърлила в небитието елект-
ромагнитното поле на Максуел и електромагнитните въл-

45

Христо Христов

ни. Това означава, че я няма нейната същност. Електроди-
намиката е изложена в учебника по физика, но доста
„осъвременено”. Нямаме думи да опишем ситуацията и ще
дадем думата на нашия научен сътрудник, учебникът по
физика:

„Електромагнитната теория за светлината обясня-
ва много добре всички явления, свързани с разпростране-
нието на светлината (интерференция, дифракция, поля-
ризация и др.), но не е в състояние да обясни процесите
на излъчване и поглъщане, т.е. процесите, свързани с
взаимодействието на светлината с веществото.”

Прав е учебникът – „не е в състояние”, защото излъчва-
нето и поглъщането на светлина не е тема на Електроди-
намиката на Максуел. На тази тема ще и дойде времето
след 1911 година, когато физиците ще разберат какво е
атом. Тук учебникът само ни подготвя за по-истинска тео-
рия, която ще даде съвършена и окончателна представа за
светлината. Ще се запознаем с нея в следващата глава.

46

Поглед към невидимата вселена

Съвременна вселена

Бурното теоретично развитие на науката физика в нача-
лото на 20 век помита всички наивни представи на класи-
ческите науки Механика и Електродинамика. Съвременна-
та Вселена става изцяло теоретична. Основна съставка на
Вселената е огромното пространство-време на Теорията на
относителността, но то не участва пряко във взаимодейст-
вието на физическите обекти. Физическите обекти, при-
родни и теоретични, са обект на изследване на Квантовата
теория.

Квантови представи за природата

В началото на 20 век все още учените нямат никаква
представа за механизма на излъчване на светлината. През
1814 година в спектъра на слънчевата светлина са открити
необясними тъмни линии. По-късно през 1859 година Бун-
зен и Кирхов установяват, че всеки атом излъчва само ха-
рактерни за него спектрални линии – тесни по честота иви-
ци светлина.

Учените няма как да си обяснят спектралните линии,
защото излъчването е свързано с атома, а атомът по това
време е само атом, т.е. неделим – атомното ядро ще бъде
открито едва в 1911 година от Ръдърфорд.

Първите симптоми на Квантовата теория се появяват
преди атомното ядро – в 1900 година с хипотезата на Макс
Планк за квантите, но нищо не предвещава буря в науката
физика. По това време изследванията на Фарадей и Елект-
родинамиката на Джеймс Максуел дават старт на ерата на
електричеството, а науката физика има огромен престиж.

47

Христо Христов

Причините за появяването на теорията са исторически и
преди всичко човешки.

Квантовите представи за природата изригват в револю-
ционните години след Първата световна война. Революци-
онните идеи не подминават и науката физика и по оценка
на по-съвременните учени се разразява „революция в нау-
ката физика 1923 – 1926 година”. Споделяме тази револю-
ционна оценка само като резултат, но революциите, както
и войните, винаги са ни носели беди и поражения, от които
се съвземаме с години. Те са неестествено, ненормално
явление, защото ние хората напредваме еволюционно с
натрупване на опит и знания. Но няма следствие без при-
чина и тя е видна във времето – някъде в края на 19 и на-
чалото на 20 век.

В престижни университети по целия свят се дипломират
бъдещи инженери и учени. Амбициозно младо поколение
търси място под Слънцето на науката физика, но слънчеви-
те места са заети от класиците. Същевременно модернизма
в изкуството вече е завладял цивилизования свят. Модер-
ното поколение опитва да модернизира и науката физика и
за съжаление успява. Фантазията му намира опора във
фалшивата, имагинерна математика, с която може да се
„докаже” всичко, но по-близо до истината е, че по нея няма
как да се изчислява.

Фантастичния напредък на модерната физика продъл-
жава и до ден днешен, а фантазията, обратно на „общест-
веното мнение”, е противопоказна за науката. За модерна-
та наука обаче няма прегради и всякакви граници за фанта-
зия вече са надхвърлени. Отдавна е време модерната нау-
ка физика да спре и да се огледа, но това време все не ид-
ва. Причината не е в това, че научното време тече по-бавно,
а по-скоро в научния интерес – с квантовата теория се отк-
рива необятна шир за фантазиране.

48