Национален литературен конкурс "С море в сърцето", Царево, юни-2018

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

4

С МОРЕ В СЪРЦЕТО

Национален литературен конкурс
Царево, юни 2018 г.

Сборник с номинирани творби

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

© С МОРЕ В СЪРЦЕТО
Национален литературен конкурс, Царево, юни 2018 г.
Сборник с номинирани творби

© Съставител и редактор: Иглика Трифонова
ISSN: 2534-840X
Издание на ОБЩИНА ЦАРЕВО
2018 г.

2

С море в сърцето

С море в сърцето

Национален литературен конкурс

Сборник с номинирани творби

Царево, юни 2018 г.

3

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

4

С море в сърцето

Четвърти национален литературен конкурс
“С море в сърцето”

В ръцете си държите сборник с номинирани творби от Нацио-
налния литературен конкурс “С море в сърцето”, организиран от
Община Царево за четвърта поредна година.

Изданието, по традиция, събира номинираните в конкурса
творби.

Общият брой на участниците, изпратили свои произведения
през тази година са 220, като 161 от тях в категория поезия, а 83 в
категория проза, 24 са участвали и в двете категории.

Повечето от конкурсните произведения не са публикувани дру-
гаде, освен в периодичен печат, а тяхната конкурсна селекция се
определя от компетентно жури в лицето на проф. Боян Биолчев –
български филолог, писател и сценарист, г-жа Милена Лилова –
автор на редица литературни произведения, от които книгите “При-
казка на сън” и “Myths and Legends” и г-н Николай Табаков – бъл-
гарски писател и управител на издателска къща Анубис 1990.

Националният литературен конкурс “С море в сърцето” е по
идея на инж. Георги Лапчев – кмет на община Царево и се провежда
с неговото любезно съдействие.

5

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

6

С море в сърцето

Поезия

7

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

8

С море в сърцето

Антония Атанасова

Същата дълбока вода в която си и ти

ще е тъмно
и ще е тъмно
и ще е по-тъмно от дъно на мъртво море
ще е страшно
и ще е страшно
по-страшно от това, което ме държи будна
нощем
ще режа луната със скалпел
ще стрелям по звезди с гранатомет
ще пълзя по корем върху ядрени отпадъци
тази целувка за лека нощ е... е... е...
не искам да я наричам, да я назовавам
не искам да я правя от плът и кръв
тази целувка я пазя в кутия
точно над главата си
това е целувка за край, а краят не е
занимание за всеки
като ореол
като прокоба
и удивителна
искам да се удавя
давя в собствените си тъги
няма ги веслата ти, няма ги веслата ти
плувай в мен и ме забравяй с всяко загребване
няма да сме заедно
няма и да сме отделно
няма да сме никъде
никакви
ничии
ще се лутаме и
ще се търсим и няма да
се намираме

9

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

няма да се познаваме
дори да говорим
нямаме езици
нито лица
защото времето ни държи в лапите си
ние сме глината на времето
и ще се издигат стените пред нас, за да е лесно
за да е трудно
за да е естествено
естествено е да се забравим
защото
дали изобщо някога сме се знаели
тази вода
нагази с мен
нека газим заедно, заедно
заедно...
смъртта ще е едничко
избавление...
заедно, заедно, заедно...

10

С море в сърцето

Валентина Йотова

Светулка над морето

Като спяща жена на разсъмване
плажът диша под моя прозорец.
И вълните – с обтегнати лъкове,
тъмнината след миг ще разпорят.

Щом целунат на пясъка устните,
мракът свойта пушилка ще пръсне.
Само заран морето е стъклено –
две минути преди да възкръсне.

Аз от вторник не съм те прегръщала.
Днес съм вече без памет и минало.
Знам, че трудно е всяко завръщане,
Ала вече забравих ти името.

Оглушах от среднощни стенания –
колко звездни светулки се любеха
във косите на всички удавници,
всяка вярна посока изгубили.

11

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Даниела Михалева

***

В жегата нищо не може да ме разсее,
както забавянето на вътрешния ми глас,
този огромен цензор.
Следвам жилата, после я пускам –
най-старата действаща мина в света –
пирит, циркон, някакъв прах –
търговски път много по-тежък
от този на коприната.
Говорим за слонове и мед,
за Тир сред моретата,
за градовете на финикийците
с две пристанища.
Където брегът позволявал,
а където не позволявал,
създавали ново пристанище.
Местели корабите си при буря
в по-укротеното.
Представи си дълга буря,
по-дълга от Ниневия...
Подбират своите кораби с конски глави,
люшкат се между две пристанища.
После пак кръстосват морето
за черно дърво от Египет за Сирия,
сребро за Асирия,
вино и вълна от Дамаск...
Оставят навсякъде своите знаци.

12

Деница Ангелова С море в сърцето

Мечта 13

Розов облак от сладък памук
се разплака по залез и рече:
“Да избягам как искам от тук!
Но морето е толкоз далече...”

Щом разбра босоного врабче
скъса своето сиво елече:
“Ех, да имах по-силни криле...
че морето, е толкоз далече...”

Развълнува се старият дъб
на пристанище вечно обречен:
“Ще пресъхна наесен от скръб
по морето, а то е далече...”

Две светулки обърнаха гръб
на брега от реката изсечен:
“По-добре да сме блеснала стръв,
но да видим морето! Далеч е...”

Изведнъж тишина се скри.
Чу ги вятър стремглав, но сърдечен.
“Ще ви пратя от своите стрели.
Не е толкоз морето далече!”

И врабчето на облак качи.
В лист от дъб две светулки понесе.
Морски бриз шепа сетни мечти
на вълните далечни занесе.

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Десислава Иванова

Утопия

Има една тъмнина, която искам да опитам
с теб,
чело във чело,
готови да изригнем,
по средата на моста,
докато морето руши стените на съзнанието ми.
Очи във очи,
или пък не,
вътрешното зрение ще стигне.
Нос във нос,
докато мириса на солта във водата не изчезне
и аз усещам само
белите лъжи, просмукали се в аурата ти.
Устни във устни,
вкуса на безграничното изкушение,
изпълвайки мислите ни.
Тяло във тяло,
изтръпнали чувства
в отношение
едно към едно
със същностите ни.
Свят във свят,
сякаш сме едно
изтощено
изкривено
наше си
цяло.

14

С море в сърцето

Дойчин Дойчинов

Разсъмване

Небето е безпаметно дълбоко.
Помамени от земни светлини,
опашките си вплитат в сто посоки
комети и умиращи звезди
и странно от часовника звъни
мелодия забравена...

Преди
да съмне там до вълнолома
рибарите ще плеснат със весла,
морето ще е тъмно и огромно,
но всеки е в очакване над нас
да се разсъмне.

Чайките с крила
да понесат прегракналия глас
на идващия ден

да пребъдем!

15

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Драгни Драгнев
Детето

Лъчите пъплят по брега и с тях
рибарски мрежи вятърът плете.
По камъни и пясък водата става прах
и трие стъпките на босото дете...
Наоколо светът не вижда и не чува –
на слънцето излегнат – той сънува...
Вълни препускат, към брега се вият –
ще проснат в пяна тежката си шия...
Море, върни се бързо в своята черупка –
детето босо по брега да тупка...

16

С море в сърцето

Ивайло Терзийски

Кълбо от ласки, мидички и музика

Преди да мина своя Рубикон
да спретна дом и многобройна челяд,
стоях и често от един балкон
разглеждах върволицата в неделя...

Тежаха дълги нанизи с пране.
Момиче тънко, минало наблизо,
ми смигна и с усмивка сякаш сне
на моя свян разнищената риза.

То бе съвсем разпуснало коса
по пътищата от Бургас до Видин.
И аз понеже трънки не паса...
– На плажа – рекох, хайде да отидем.

Мигът е всъщност кон неоседлан,
внезапно пръхне, рие със копита.
Усетих как момичето със длан
от чужди пламък рамото ми смита.

Там кораб ни помаха със платно
и пелерини вейнаха медузи,
преди да се превърнем във едно
кълбо от ласки, мидички и музика.

Сега на стария балкон вися
и няма на кого “здравей” да кажа.
Подобно късче шеметна коса
се спуска тази уличка към плажа...

17

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Ивелина Радионова

Лятос

Ръждясва вече старата ключалка
на къщата, забравена от век.
Пълзи копривата по стълби жални,
копнеещи за стъпки на човек.
Плетат дантели паяците нощем,
наднича през прозорец тишината,
но вятърът със остър гребен още
по златен изгрев сресва мушкатата.
Чешмата е заспала непробудно
до лайкучки и троскот с ярък цвят,
но още от пашкула пеперуди
се раждат лятото да украсят.
И само лятос в тая стара къща,
самотен грозд додето в двора зрее,
щурците през оградата се връщат
най-сладките си песни да изпеят.

18

С море в сърцето

Ивета Данаилова

Синхроничност.
Завръщане по старите места

От едната страна е стълбата,
камбаната и небето,
до синьо излъскано.

От другата – ние, закотвени в Другото време.
От едната страна са зелените сенки на птиците,
дълбоки като гърла на бутилки и чаши.
От другата – фикусите с изгорялата си
кожа под слънцето.
От едната страна е кулата – проскърцва
и ляга на кея със сянката си.
От другата – приплясква и прибира криле морето.
От едната страна е може би 1920-та и няколко века назад...
От другата – пръстите ни по стената сега,
заровени в древния почерк на солта и на влагата.
От едната страна е прозорецът.
Хладен и топъл, чужд и познат –
като магнит.
От другата му страна, зад пердето –
пак ние сме. Заключени между леглото и стола
в пожълтялата снимка.
От една страна,
уж им гадаем историите домашни –
чужденци любопитни на кея.
А от друга – всичко ни е до болка познато.
Знаем, че някой зад стъклото опушено

с любопитство ни е изучавал.
От едната страна са протърканите ни дънки

със солта от камъните на плажа.
От другата – пълните с вятър ръкави

на аскетски белите ризи,

19

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

готови за отплаване,
прострени високо над скалните ръбове –
да съхнат и да напомнят.
От едната страна си си ти –

замахваш нехайно с облите камъчета,
миг преди да се метнеш в дълбокото...
От другата – цопването

с веселите му фонтанчета,
оставени преди години от децата ни.
Пръски като залостени капки в гънки на Времето,
които и до днес по залез преваляват във мислите...

20

С море в сърцето

Петя Цонева

Делувиално

Камък подир камък
времето се пренамества,
пукат електрически ребра във фара,
въздухът залепва върху църквите
като бедняшка риза,
а дворовете са овехтели –
има кръпки от татул върху бостаните
и крайпътните лозя
пият фасове от недогаснали стърнища
и разхлабват бинта на изсъхналите облаци.
Ампутираното грозде вкисва във градините.
Думите са се износили,
дланите са се износили.
Все по-често
стъпваме по мислите, които сме изрекли.
Дърпаме циклоните за златните опашки.
Харчим дивите смокини на звездите.
Някъде под нас безкраят се обръща,
пиренът расте надолу, хлябът разцъфтява,
нощем стадо от делфини прекатурва небосвода,
къса люлките,
прескача сеновала,
удря се в църковната камбана.
Понякога, като за празник,
тя връзва няколко звезди в хоругва
и става светло, и петлите пеят,
и полилеите увисват за небето
като огърлица от водорасли.
Тогава, голи, скачаме дълбоко
в сърцата си,
за да не се удавим.

21

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Пламен Глогов

Майка ми и вечерта

Донесена като лист на вълните
жената тъгува
Танцуващият слънчев лъч остави
целувката си върху белите ѝ пръсти
И засмян отиде да играе
на отражения с очите на младите
Жената си помисли:
Колко са малко чайките над града,
къде са отишли? Морето е тъй
далечно за мен – не мога да зная
дали те са там или са отлетели
завинаги
Времето... дали някой ме смали
или толкова гигантски израснаха сградите
Вече не виждам Синьото
И не си спомням Пътя
Не мога да вляза в малките стъпчици,
които някога една сламена плитчица остави
Как блещукаха камъчетата!
И аз знаех езика на завръщащите се кораби
Забравила съм всичко,
загубих тази дарба, за да я има той
(жената поглежда с нежност спящото момче) –
не знаех, че ще страда.
Сега желая само да открия
Магията, която ще ме превърне в пяна,
за да не тегна на душата му.
И може би тогава – тъй лека – ще си спомня Пътя

22

С море в сърцето

Морето само ще ме извика
Нозете ми ще оставят същите
мънички следи, както някога
А над мен ще чувам
безбройните смехове на чайките.

23

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Светла Гунчева
Илюзионист

Той не спи и от шапката на нощта вади спомени.
Тъмнината е бряг, а леглото – затоплена дюна.
Да протегне ръка и гласа ѝ сребрист ще догони,
както чайките гонят сафридни пасажи през юни.
Тъмнината е шал и превързва кървящата рана.
Вчера той се поряза на внезапната болка по нея.
А бе сигурен – с любовта си бе щедро нахранил
всички риби в морето след онази раздяла на кея.
Но нощта е рибар. Хвърля мрежи и вади душите.
Или толкоз от тях, че да духне коварният вятър,
който влачи удавници и илюзии мъжки помита
за жената на дюната, бриз и съблечено лято.

24

С море в сърцето

Светла Караянева

Лято

Морето се киска и в къдрава ризка
се втурва по детски към мен.
Талазите бели, русалски дантели
обвиват ме с порив солен.

И гларуси – ято, преяло богато,
се люшка във сън уморен.
Гмурецът обаче, самотно сираче,
потъва със писък във мен.

От старата снимка, от спомена синкав
баща ми приижда към мен.
Без кораб и виза в Егея навлиза
и вече е бог подмладен.

И бисерна пяна, прозирна премяна
брегът е приготвил за мен.
Навличам я бързо и с мъничко дързост
се гмурвам в дълбокия ден.

25

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Христина Маджарова

Неговата вяра бе морето

Отецът, пред когото се прекръстих,
не беше стъпвал никога във църква
и неговата вяра бе морето.
Целуна ме по стъклените пръсти
и обеща да скочи първи.
Закле ми се в бургаските поети.
Закле ми се в Бургас и го разбирах,
най-светъл мъж в море от светлина.
Отецът, за когото бих умирала
поне хиляда пъти, мен избра.
И както обеща, той скочи първи.
Последвах го във неговата вяра.
Морето стана първата ми църква,
а той-мъжът, когото не забравих.
Сега е бог, баща, любов и всичко,
което за морето се говори.
Единствено на него бих приличала
в най-морската и влюбена история.

26

С море в сърцето

Христина Панджаридис
Начин на приемане

Морето ще избелее от майските дъждове
ще прелее в чашата на лятото
жадният ще отпие глътка
и след глътката ще заобича
каквото му е писано

27

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Яна Котева

С море в сърцето

Не бързай много. Хлъзгавият глетчер
по устните ми може да убива.
И без кибрит реших да драсна клечката.
(Дано не се превърна в самодива.)
В косите си заплитам морска пяна,
изплакана наум и неизречена.
Целунеш ли ме, пътя си ще хвана.
А после... ще съм чужда. И далече.
За трън в петата май не си подготвен.
(Така изглеждаш, стреснат. Нищо лично).
Вълните са ми дреха. Ти си котва.
Пристанищата повече обичаш.
Така че – остани си тук, на пясъка.
(Сами избрахме своята присъда.)
Аз тръгвам и ще плувам към опасното.
С море в сърцето цял живот ще бъда...

28

С море в сърцето

Проза

29

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

30

С море в сърцето

Адела Миролевска

В мокрия пясък детски стъпки

– Малко съм уморена – тя се свлече на колене върху влажната
земя пред къщата, немощна, с лице обвито в длани. Дишаше тежко.
След още няколко мига на пълно уединение в един такъв преизпъл-
нен с вълнения момент, толкова контрастен на иначе до болка поз-
натата рутина на този час, че сякаш възбудата се просмукваше във
въздуха, нажежаваше го и се смесваше със среднощните изпарения,
тя усети, че не може да издържи повече, коленете ѝ омекнаха и тя
падна. Бялата ѝ рокля се разля върху мократа почва, която пое без-
жизненото ѝ тяло. Тя остана да лежи така. Не мръдна, когато снегът
се усили и капките пропиха през дрехите ѝ. Не мръдна и когато око-
ло вкочаненото и от студ тяло се насъбра толкова вода, че кичури от
косата ѝ започнаха да се движат в унисон с късчетата лед, носещи се
по повърхността. Не мръдна дори когато сълзите ѝ бяха заличени,
щом главата ѝ потъна в тинята. Лежа в безмълвно ридание. Надява-
ше се, че водата ще отмие спомените. Че ще ѝ помогне да забрави
коя е била и откъде идва. Не че споменът сам по себе си ѝ носеше
някаква непоносима болка, но самотата, която криеше, тя бе това,
което я ужасяваше. Защото какъв е смисълът да носим в себе си ис-
ториите си, ако няма на кого да ги разкажем? Защо ни е паметта, ако
само ще ни държи в плен на собствената ни носталгия по всичко
отдавна изгубено?

– Страхувам се да порасна. Да... Животът е пустиня, а аз уми-
рам от жажда.

Ръката ѝ се плъзна бавно по твърдата повърхност на дневника,
който преди миг бе оставила да лежи в скута си. Вгледа се в него
сякаш го виждаше за първи път. Безлично сивата му корица бе при-
добила метален блясък – лунната светлина се отразяваше в мокрите
петна, оставени като диря от влажните ѝ пръсти.

– Толкова много вода, а аз умирам от жажда.
Захвърли дневника настрани, но продължи да се взира в място-
то върху колене си, където той се бе намирал. Сякаш можеше да

31

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

изкопчи нещо от пространството. За нея то не беше празно. Даже
сега ѝ се струваше по-пълно от преди. За последните няколко часа,
които тя беше прекарала тук, сама в тази къща, то бе изсмуквало
части от нея, от тази, която е била, докато не остави от нея само една
празна шушулка.

– Беше ме страх да порасна – тя си спомни лятото на 1986-та.
Беше много горещо, едно от най-горещите в живота ѝ, а може би
тогава ѝ се е сторило така и е било измамно запечатано в съзнанието
ѝ. Може би. Но тя добре си спомняше ваканцията, когато, за да се
избавят от задуха на жежкия софийски въздух, баща ѝ заведе нея и
майка ѝ до вилата на брега на морето. Естествено, тогава, особено
имайки предвид невръстните си 6 години, тя нямаше как да знае, че
това ще бъде последното им пътуване заедно. Но на децата не са
нужни знания, те имат дарбата да усещат, каквото възрастните не
могат. Затова още тогава тя знаеше, че родителите ѝ не са щастливи.
Иначе баща ѝ нямаше да спира да вика всеки път, щом тя влезеше в
стаята, и майка и нямаше да ѝ се усмихва, докато по бузите и ясно
личаха следи от сълзи. Още тогава тя виждаше, че майка ѝ не е доб-
ре. Но безучастно наблюдаваше от прозореца самотните ѝ разходки
по плажа, всяка нощ, когато излизаше по бялата си нощница, уж
тайно, мислейки, че всички спят. Но момиченцето не можеше да
заспи, докато не чуеше повторното отваряне и затваряне на вратата.

Но една нощ не го чу. Вместо това чу писък, кратък, заглушен
от прибоя, но смразяващо истински. Изтича навън. Пълната луна
осветяваше брега, то се огледа, но не видя нищо. Тръгна надолу към
плажа. Опита се да не плаче, да сдържи детския страх. Изведнъж се
спря. Хълцаше и едвам дишаше. Огледа се за последно. После хукна
към кея, навътре в морето, оставяйки следа от детски стъпки в мок-
рия пясък.

През онова горещо лято на ‘86-та малкото момиченце, с малка-
та бяла рокля, седеше на мокрия пясък и се взираше във вълните.
Една от друга различни и все част от едно цяло. То зарови шепичка в
купчината мъртви водорасли и черупки от миди, изхвърлени на бре-
га до него, и внимателно я изсипа пред себе си. След само един миг
бялата като облак пяна я заля и тя изчезна от погледа на момичето.
След още един миг водата се отдръпна, за да разкрие своята магия –
на мястото нямаше и следа от купчинката. Морето си бе прибрало,
каквото му принадлежеше. Всичко си беше както преди. Защо не

32

С море в сърцето

можеха и хората да са като вълните? Да живеят в хармония едни с
други. Защо трябва да се променяме, да си омръзваме, да се намраз-
ваме? Малкото момиченце, с малката бяла рокля, седеше на мокрия
пясък и си мислеше колко се страхува да порасне.

– Но аз пораснах – гласът ѝ потрепери при изричането на тези
думи, а от устата ѝ излезе гореща пара, която се разнесе в зимния
въздух като привидение. Около нея всичко бе застинало, притаено,
скрито дълбоко в гъстата мъгла, носеща се на талази между пясъч-
ните дюни. Беше ѝ трудно да вижда краката си, не знаеше къде
стъпва, усещаше само пронизващата болка всеки път щом снегът
докоснеше босите ѝ ходила.

Погледна към кръглата луна, която вече бе изминала половина-
та от нощния си път по все още безоблачното небе. Скоро щеше да
се зазори. Трябваше да побърза. В гърдите ѝ се надигна онова позна-
то чувство, нещо между гадене и възбуда. Призля ѝ. Задъха се. Чу-
ваше глухото бумтене на сърцето си, което помпаше гореща кръв
във вените ѝ. Главата ѝ пулсираше. Краката ѝ отново омекнаха и тя
падна на колене, с юмруци, заровени в снега. Там, където палещата
човешка плът имаше досег с него, той се стопи за секунди и ледена-
та вода пропи в плата на роклята. Жената избухна в неконтролируем
плач. Свела глава, с брадичка, опряна о гърдите, тя цялата се тресе-
ше, а сълзите се стичаха по бузите ѝ и образуваха ямки в снега там,
където падаха. Дългата ѝ черна коса се спускаше от двете ѝ страни,
закривайки лицето като воал на вдовица. Трябваха ѝ няколко минути
да се успокои и да спре да вика, ала не успя да възстанови стабил-
ност дълго време. Когато се изправи, бавно, едва-едва, отново ѝ се
зави свят, но тя продължи напред. Вървя все така, по познатия път,
решена да изпревари слънцето.

Изведнъж кратък пронизителен писък разцепи въздуха. Но този
път тя не се изплаши. Повдигна роклята си с ръка и се понесе през
плажа. Пясъкът потъваше под краката ѝ, пръските ситен снежец
навлизаха в очите ѝ и размиваха всичко наоколо, което така или
иначе се сливаше като в огромна маслена картина. Чувстваше се
като в сън. Колкото по-бързо бягаше, толкова повече всичко около
нея се забавяше. Но тя знаеше точно къде отива. Точно къде бе из-
точникът на злокобния писък, който, неканен, бе нарушил летаргич-
ното ѝ състояние.

Стигна до брега, там, където вълните се разбиваха в камъните и
ледената вода се разпръскваше на малки солени кристали. Луната

33

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

сякаш беше спуснала мост към жената в отражението на водата. Тя
усети дълбоко в себе си да се надига лавина от емоции. Бързо оби-
коли мястото с поглед и потърси нещо, каквото и да е, следа, че тук
някога наистина е имало някой. Че писъкът е бил истински, макар
многократно удължен от ехото на трийсет години. Чувстваше, че не
е сама. Още от малко момиче тя намираше утеха във водата. Потопи
крака. Студът я вцепени. Но тя не се отдръпна. Остана така, загледа-
на в едва забележимото движение на вълните. Защо не беше като
тях? Непоклатима под натиска на времето?

Изведнъж сякаш се съвзе от транса. Огледа се припряно. После
се наведе, и бързо грабна два тежки камъка. Постави по един във
всеки от джобовете си. Отново се изправи и пое дълбоко въздух.
Издиша. Пристъпи напред.

***

Навътре в морето, отвъд камъните, продължаваше малък дър-
вен кей. Кеят беше стар и сякаш едвам издържаше тежестта на нат-
рупалия върху него сняг. В началото, където се свързваше с брега и
вълните се разбиваха на пяна, се виждаха останки от старите стълби,
а отдолу, в мокрия пясък – детски стъпки. Луната осветяваше пътя
до самия край на кея, а там, на влажните дъски, с ръце, протегнати
напред, седеше малко момиче. С черна коса и малка бяла рокля. Ли-
цето му беше спокойно, а очите, широко отворени, гледаха отсрещ-
ния бряг, където в този момент някой навлизаше в дълбоката мътна
вода.

34

С море в сърцето

Антония Атанасова

Кариес в сърцето:
Самотна къща под хълма

– Това е просто погребение – не плачи!
– Ако не плача на погребения, на какво ще плача тогава?
– Поживей и ще видиш...
Дядо стиска ръката ми.
– Оооох!
Куцукаше под извезания със звезди небосвод и най-сетне се
прибрахме.
В това село, в което изпращат смъртници само след смрачаване.
И палят факли край оградите до килими, метнати като гъвкави плат-
нища. Факлите блещукат и осветяват малините, които са с обран
плод, капките роса, която се събира по това време и ветропоказате-
ля-петел се върти в никоя конкретна посока. Понякога южнякът до-
нася миризма на сол и море, понякога не.
Понякога мисля за постоянния мрак в дълбините. Понякога,
особено зиме, обикалям пустия плаж и броя колко ще издържат кра-
ката ми, потопени в ледовитите води.
Къщата ни е ниска и набита, от тези дето не посрещат много-
много гости.
Не е пометен дворът, няма кой.
Метачката си отиде. Още изстива...
И чиниите преливат на мивката отвън, където котките ближат
порцелана.
Дядо въздъхва и откъсва два домата.
Реже ги бавно, но сърдито и ми ги дава, за да не легна гладна.
Побутвам ги настрана и просто лягам.
В най-голямото легло. Със студените чаршафи, влажни, днес
опрани. В този свят в който чаршафите са бели самолети или драко-
ни и аз се държа за тях докато летя в съня си.
Ставам. Побутвам завесата и поглеждам луната. Тя е бременна
в последни месеци. Кима и ме гледа като чудат мирянин.

35

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Хващам пердето и увисвам на него. Залюлявам се... кратко е,
корнизът поддава.

Дядо вече похърква.
Промъквам се в мрака на сенките и полусенките и Безплътни-
ците, които са в къщата ни.
Две живи души, пет – не.
В тази къща не се плаче.
Дори имаме табела.
Тичам след като катинарът е разчекнат. Тичам към Таралежка –
хълмът, който крие изгревите. Кулата на света.
– Аааааааааа! – тук съм съвсем до нозете на бог. А бог позволя-
ва да се плаче.
И се въргалям в треви, прах, овчи търкалца, кърлежи и пръчи-
ци. Рия, ритам, дера калта, вия като вълк, стена като заек, преди да
кипне в тенджера и да пусне бульон.Ставам, тичам, ридая, муча,
гъна тяло и не искам, не искам да живея в този дом в който не се
плаче, в тази къща, която не е за гости, тази маса с два домата и ни-
кога нищо повече.
И ако тази нощ, докато спя под звездите, небето се отлепи и
падне отгоре ми, ще стана част от него.
Дотогава, ще се взирам в черните покои на космоса и няма да се
прибирам.
Вече няма да се прибирам. И ако дивите животни ме надушат
тази вечер, и те няма да ме разкъсат.
Тъжните хора и зверовете не ги искат.

36

С море в сърцето

Димана Маринчева

С пръски от море в сърцето

Едно... издигна се висока над разбунтувалата се повърхност.
Две... гребенът на яростта ѝ се зароди и продължи напред, об-
себвайки я цялата.
Три... разбива се в брега, хвърля за последен път пръски във
всички посоки и се разпада с рев, след това се събира...
“Сякаш морето съм аз” – помисли си тя.
Наблюдаваше ги с часове – морето, вълните, вятъра. Опитваше
да намери смисъл – в тяхното, а и в своето съществуване. Някак я
успокояваше да гледа яростта им. Усещаше, че вълните вървят с
чувствата ѝ – сякаш бяха едно. Сякаш забравяше да диша. Всяка
глътка въздух навлизаше в нея и разтреперваше повърхността.
Много хора имат специална връзка с морето. Майка ѝ обичаше
да казва, че са родени с пръските на морето в сърцето. Предимно от
нея бе взела любовта към вълните. Нито една от двете не бе родена
край който и да е морски град, но всяка година посещаваха край-
брежието – тяхната регенерация от натрупалите се стрес и похабе-
ните излишно нерви. Винаги след едно такова посещение сякаш бе
разтоварила всички лоши мисли, влияния, бе събрала всяка частичка
от себе си, която бе губила през годината, и се чувстваше абсолютно
цяла.
Когато бе малка, прекарваха почти целите си дни, взирайки се в
хоризонта. Майка ѝ винаги говореше така, сякаш морето и вятъра
бяха истински хора. Наблюдаваха ласките на Вятъра върху нежната
кожа на Морето, виждаха как любовта им бе толкова силна, че при
всяко негово докосване, тя потръпваше и сърцето ѝ се вълнуваше, а
вълните, последователи на нейния трепет, се зараждаха и разбиваха.
Сега, когато бе минало толкова много време, все така загледана
в далечината, си мислеше съвсем друго. Вълните бяха трепети, бяха
чувствата и любовта, която раздаваше. Но всяка вълна се разпадаше.
Избутваше непотребните мисли от себе си на брега или прибираше
ценните частички от себе си, които по погрешка бе захвърлила. Мо-

37

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

рето се бореше да събере себе си след изпепеляваща любов – осъзна.
Беше ранна пролет, но сякаш все още бе зима. В морската гра-

дина духаше така, сякаш вятърът искаше да я изблъска от пътя ѝ,
сякаш всяка прекарана секунда на брега, той я пречупваше все пове-
че и повече. Но всеки негов тласък пробуждаше у нея нова сила,
ново откритие, мислите ѝ бяха прояснени за пръв път от сякаш
твърде дълго време. Косите ѝ се вееха свободно назад, освобожда-
вайки лицето ѝ от примката си. Беше толкова студено! Пясъкът бе-
ше скован и леден. Студът пронизваше цялото ѝ тяло, но усещаше,
че се нуждае от точно това – да охлади възпламенените си емоции и
накърненото си его. Да се събере.

Не се запита накъде отива, когато взе ключовете. Нито пък се
усъмни в преценката си, когато излезе, препусна по стълбите и изс-
кочи навън. Когато влезе в колата и потегли, нищо друго нямаше
значение. Беше ужасно време. Облаците се разтвориха и удариха
колата ѝ с цялата си мощ. Чистачките едва успяваха да премахнат
потопа от капките.

Заедно с дъжда се стичаха несъзнателно и сълзите ѝ, резултат
от толкова много наслагвана болка, стрес, компромиси, борба и от-
чаяние. Главата ѝ беше празна. Толкова много мисли се блъскаха
вътре в нея, че изграждаха блокада, която нито една от тях не мо-
жеше да премине. За един твърде дълъг период не можеше да си
спомни как се диша. Цялото пътуване бе мъгла в съзнанието ѝ. Зна-
еше само, че два часа и магистрала и половина по-късно, се бе ока-
зала там, където сърцето ѝ се нуждаеше да бъде. При останалите
пръски от морето.

Премина града в мълчание, паркира и се отправи към брега.
Не знаеше колко време бе минало, но свечеряващото се небе бе
станало мастилено, а там, на няколко реда дървета разстояние от
светлината на блоковете, над морето искряха десетки звезди.
Тя легна на пясъка и заслушана в плача на морето и воя на вя-
търа, се загледа в хоризонта.
Едно... мислите ѝ я издигнаха висока над разбунтувалата се по-
върхност.
Спомни си онези приказки, които майка ѝ ѝ разказваше навре-
мето. Интересно как влюбените хора, намерили истинската любов, и
съхранили и превърнали я в свой живот, представят нещата толкова
просто и романтично на малките деца. Двама – Морето и Вятъра – се
събират, треперят при допира си, изгарят и изпращат вълните до

38

С море в сърцето

брега. Разбира се, всички скриват разтърсванията от собствената си
несигурност, от преживяната болката при сблъсъка на характери, от
изпепеляващата битка да останат заедно, или от компромисите,
униженията, жертвите. Има толкова книги, филми, анимации дори –
които показват красотата на човешките взаимоотношения, но едва
сега се замисли, че няма излъчване на любовни истории с нещастен
край. Никой не иска да разбира колко разтърсваща е болката на про-
пукалото се сърце.

Вятърът и Морето – двамата влюбени, които трепват при допи-
ра си и раждат вълни. Романтично, наистина.

Две... гребенът на яростта ѝ се зароди и продължи напред, об-
себвайки я цялата.

Почувства как яростта, която се бе стаявала иззад стената от
борещи се емоции, се промъква към съзнанието ѝ. Бе толкова нара-
нена. Бясна. На него, но до голяма степен и на себе си. Гневът ѝ я
обхвана и разтърси из основи. Тя беше боец – това си бе повтаряла
през целия си живот, а сега, толкова далече от това, за което целият
свят ѝ внушаваше, че си струва да се бори, се чувстваше по-слаба от
всякога.

Три... разбива се в брега, хвърля за последен път пръски във
всички посоки и се разпада с рев...

Морето захвърли няколко разгневени вълни към брега и разп-
ръсна ледени пръски към нея. Изправи се и събу ботушите и чорапи-
те си. Приближи се към водата и остави разстилащата се успокоена
разпаднала вълна да я достигне. Водата беше ледена. Тя разтвори
ръце и отпусна главата си назад. Остави се морето и вятъра да я пре-
гърнат и остана така няколко безкрайни мига.

Вгледа се във водата под краката си. Наблюдаваше как тя бавно
се прибира обратно. Морето събира себе си обратно, припомни си. А
защо го правеше? Защото трябва да бъде цяла, за да побере любовта
си към Вятъра във всяка частица от себе си.

Повърхността бе разтреперана. Беше зима. Зимата на любовта
им, когато и двамата, като пясъка, са някак ледени един към друг,
когато всяко докосване разгневяваше цялото ѝ същество и вълните
яростно се блъскаха в брега. Разпадаха се. А после се събираха в
морето. И така до безкрай. Чувстваше как вълната в сърцето ѝ вече е
до брега.

Беше дошла, защото се бе разпадала твърде дълго време.
Тя пое голяма глътка въздух и позволи на мириса на сол и сво-

39

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

бода да я изпълни цялата, да запълни всяко пропукано местенце из
сърцето ѝ с пръски море. След това направи няколко крачки назад,
обу чорапите и ботушите си, и се отправи обратно към колата си.

Ръката ѝ, премръзнала от студеното време, се прокрадна до из-
ключения телефон, скътан в джоба ѝ. Отвори едно от много съобще-
ния, които ѝ бе изпратил.

“Морето трябва да е цяло, за да побере любовта си, за да може
да се справи с всеки плам на изгарящия студ на Вятъра” – прошепна
сякаш на себе си тя.

Трябваше да е така, защото се бореше до безкрай за това, за ко-
ето си струваше да се жертва – любовта си. Тя трябваше да се бори.
Вече не чувстваше гняв, а сърцето ѝ беше спокойно. Беше време
вълната да се прибере, за да е морето цяло.

Ако Вятърът е Той, ако Морето от любов съм Ние,
а Вълна от трепети съм аз,
ще живеем с пръски от Море в сърцето!
Завъртя ключа и потегли.

40

С море в сърцето

Елена Павлова

Алказайцев

Всеки ден, след визитацията, се качвам горе във ВИП апарта-
мента. Сядаме с Майстора в зимната градина и с него пия първото
си за деня кафе. Тъкмо вчера поредната пациентка ми вдигна кръв-
ното за проклетия апартамент – не заради двете спални и ваната, те
всичките ВИП стаи имат вани – а заради гледката. Не сме на първа
линия, но от терасата на покрива се виждат само дървета. И море.

– Колко да е богат тоя старец? – сопна ми се клиентката. – Ми
че той е алказайцев, не оценява тая гледка! – И разтри многозначи-
телно палец и показалец.

Подарих ѝ плюшено зайче и 30% отстъпка в другата ми клиника.
– Кой си ти бе, момче? – пита всеки ден Майстора, когато му
поднесат чая и закуската.
– Твоят доктор, Хубен Манолов – представям му се.
В добрите моменти ми отговаря:
– Ех, докторе, ако не си бях опущил момчето, сега да е големец
като тебе...
В лошите вече съм отпил от кафето, преди Майстора намусено
да ми каже:
– Още си бил семка в мъдото на татко си, когато съм пърпорил
с лодката по морето, така да знаеш!
Случвало се е да го заварвам и разрошен и зачервен, да си тър-
си ключовете за проклетата лодка. В лошите дни му чета по няколко
страници – Майстора обича най-много “Морския вълк” и “Капитани
на фрегати”, но и на Пламен Вукадинов се зарадва – а в хубавите си
говорим за лодки. И за яхтата.
– Трябва да викнеш нотариус да ти я прехвърля, няма на кой да
я оставя, като се утрепа момчето ми, дупетати ли да я вземат? – каз-
ва понякога той. Неотдавна се наложи болногледачът да го пребори
и да го свали на колене – беше решил, че сме му взели килото и му
го крием. Симо е от по-старата охрана на Майстора и плака – като
дете! – след тази случка.

41

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Една сутрин го заварвам да се дърпа панически в ръцете на Си-
мо:

– Не! Не, не! Не!
– Само връхчетата ще взема, Майсторе! – напразно го уверява
Хараламби, личният му бръснар. – Да си хубав за разходката!
– Каква разходка? – натопорчва се веднага Майстора. – Нямам
време за разходки аз, бизнесът не чака. А ти кой си?
– Твоят доктор, Хубен Манолов. Ще излезем с яхтата, Майсто-
ре, такава разходка. В събота винаги излизаме с яхтата, нали пом-
ниш?
Той ме поглежда и очите му горят като едно време.
– Добре – отсича. – Може тогава! – И вкопчва ръце една в дру-
га, за да не личи, че треперят.

Сега Майстора рядко се сеща за тези времена, но разправяше,
че е извадил късмет след Десети. Бил е мотористче по корабите,
таман станал трети механик и в точния момент се оказал на точното
място. За без пари и някой долар отгоре взе бракуван военен катер и
го направи на “льодка за раз’одка” – и наистина пърпореше с нея от
северното крайбрежие до южното и обратно. Цялата брегова охрана
го знаеше и се хранеше от ръката му. Но големите пари не бяха в
контрабандата, нито в хотелите, а другаде. И сега са си там.

Доведох го във ВИП апартамента, когато почна да обяснява на
охраната:

– Знаех бе, знаех на какви маймуни ги прави стоката и на, пак
не си опазих момчето! Продруса и се уби!

Бизнесът с лодката – същият, дето не чакал – с времето беше
останал в ръцете на малките риби, но Майстора въртя, сука и си ку-
пи яхтата.

– Хората ставаха милионери тогава, с по хилядарка в зелено! –
смееше се понякога. – Нямаше нищо по магазините. И раздаваха
купони. Купони, предста’яш ли си, Хубак? Хората мряха по барика-
дите, аз яхта си купих. И го разкарах после оня, пионерчето с влаж-
ните очички.

Десет години по-късно откараха сина му от абитуриентския
право в Бургаската болница. Свръхдоза. На Майстора му остана
само десетметровият “Конрад”.

42

С море в сърцето

Имаше и голяма яхта, за милиони – и не в левчета, в зелено. На
двайсетия юбилей от Десети я гръмнаха и окото му не мигна. Тази
беше важната – десетметровата платноходка, с която можеше да
излезе с двама души от охраната и да иде от северното крайбрежие
до южното. И сега, нищо че трудно го качваме в джипа и го сваляме
в марината, щом доближава брега и яхтата, крачките му започват да
пружинират и старецът изпъва рамене.

– Не сме събота, нали? – подхвърля през рамо.
– Не, вторник – сконфузва се Симо.
– Хубаво, значи момчето ми го няма – започва да се разпорежда
Майстора. – Отвържи я. Товарът долу ли е?
Споглеждаме се с болногледача, докато отвържа въжето, а ста-
рецът вече е стъпил на борда и се стяга за отплаване.
– Долу ли е? – сопва се нетърпеливо. – Трупът?
Толкова е убедителен, че Симо отива да надзърне в надстройка-
та. Долу ни чака само кошницата за пикник.

Телефонът вибрира, та чак подскача по нощното ми шкафче.
Грабвам го и вдигам още с единия крак в съня за стажа ми в хирур-
гията и купищата нощни повиквания. Една от причините да пъхам
силикони, да помпя джуки и да стържа носове е, че спешни случаи
по никое време няма.

– Манолов слуша.
– Майстора... – казва напрегнато Симо отсреща.
Чувам само откъслеци от обяснението му: Удар. Линейка. В
Бургас.
– Идвам веднага.
Рачето не се събужда, само се обръща на хълбок и ме побутва с
дупе. На излизане надзъртам в стаята на сина си. Манол е вече на
пет, но още си смуче палеца насън.
Пристигам по едно и също време с линейката и Димчо ме качва
в кабината. Симо кара с джипа след нас.
Двайсет и седем минути до Бургаската болница.
– Все се чудя, Хубак – казва по някое време Димчо, след като
отминаваме Созопол. – Така де, не може да си имал хубава диплома.
Как влезе да следваш?
Поглеждам го, но примигващата светлина на буркана не стига,
за да преценя изражението му. Признавам си:
– Платено.

43

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Неправилен въпрос ми задава. Правилният е как изобщо съм
завършил гимназия, като от осми клас по-далече от иглата не съм
поглеждал.

Пристигането в Бургас е deja vu, понеже през две и шеста тъкмо
Димчо караше линейката. Майстора така и не знае, но аз му свих
прословутото кило. За бала.

– Щом си такъв глупак, върви на майната си! – тросна ми се
Майстора в деня, когато излязох от болницата. Така де, от психото,
където ме беше тикнал, за да ме изчистят.

– Ама, татко...
– Нямам син повече! – Той ми хвърли плик с трудова книжка и
дебитна карта. – Следобедна смяна почваш, санитар, вземи се опра-
ви малко, Райчо ще те закара.
Райчо отговаряше за баничарката с киселото мляко. Работеше
за Майстора от самото начало. Люлял ме е на коляното си, водел ме
е на куклен театър и ми е бърсал нааканото дупе. Вдигна ме в четири
и половина да ходим за стока.
– Остави ме някъде по центъра, бива ли? – предложих, а той та-
ка ме перна, че ми излязоха свитки. – Ау де! С какво толкова те
държи, с тая лайняна работа ли?
Така де, през деветдесет и осма го простреляха в бедрото и тат-
ко го насади на държавната поръчка, понеже куцаше.
– Какво толкова му дължиш?
– Всичко – сопна ми се Райчо и ме перна пак.

Спях на тавана в дом “Майка и дете” и бачках без почивен ден,
а Майстора ме изведе за първи път с яхтата чак на третия месец.
Вече знаех историята за камионите с наденица и олио, всеки втор-
ник от деветдесет и първа нататък. Оттогава и киселото мляко пъту-
ваше по график, три пъти седмично.

– Гонил съм хора с бухалката, но ми имаха респекта – каза ми
веднъж Райчо, докато разтоварвахме. – А едно от момчетата направо
го прегазиха и му разграбиха хляба... Голям глад беше.

Всички коли и до ден днешен караха въоръжени.
– Децата ни обаче не гладуваха – добави друг път шофьорът. –
И голи не са ходили. Пък държавата нека си навре петдесет и девет-
те стотинки издръжка отзад.
До деветдесет и пета домовете ни “Майка и дете” на държавна

44

С море в сърцето

поръчка бяха станали седем.
– Един директор изведохме с яхтата през деветдесет и седма –

случи се да ми сподели Райчо. – Децата ни ставаха хора.

Хората ни полека-лека се събират в болницата, докато нощта се
оттича като извадено око. Татуировките и дебелите вратове не надс-
качат средното ниво, костюмарите също не са много. С някои се
прегръщаме, за други съм просто докторчето, дето гледа Майстора
през последните години.

Бизнесът мина в други ръце още преди той да започне да си гу-
би ума.

С държавната поръчка обаче още се занимавам. Донякъде и за-
ради това помпя джуки и стържа носове. И не е само тя.

Кафето от машината е нес.
Доктор Славова влиза в чакалнята. По бръчките около очите ѝ
научавам новината. Зейналата в гърдите ми яма ме изненадва. Свар-
ва ме неподготвен. Притискам юмрук към устата си и захапвам пос-
ледната фаланга на показалеца, силно, почти до кръв.

На петия месец като санитар бях качил петнайсет кила, тичах
по пет километра и ходех да се кълча на висилката в съседното учи-
лище. Пушех като комин и Бог ми е свидетел, не съм се разделял с
кутията и запалката, откакто излязох от болницата.

Началото на ноември беше разкошно и Майстора ме изведе с
яхтата за последно, преди да я зазими. Бяхме със Симо и едно от
новите момчета.

– Спирате цигарите – каза ми той, докато палехме верижно с
Коко на носа.

Спогледахме се с другия пушач – три години по-голям от мен,
върлинест и с телосложение на плувец, не на боксьор. Майстора ни
взе кутиите и ги изхвърли през борда, право след директора от де-
ветдесет и седма, за когото Райчо ми спомена.

Плавахме до Варна и занесохме четири чувала чисто нови дре-
хи и обувки в православната наркокомуна. Майстора ни остави три-
мата да стърчим до колата, докато огледа с отчето новозавършеното
общежитие. Хапех си пръстите, силно, до кръв, и ругаех под нос, че
татко е взел комуната под крилото си, за да ми даде пример, но Коко
си издуха носа и тихичко отбеляза:

– От деветдесет и шеста я подпомага. Осем месеца изкарах ту-

45

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

ка, мен питай.
Когато Майстора се върна, сърдито му казах:
– Искам да следвам.

От цигарите Майстора ме отучи на петия месец, но за хапането
на пръстите не му стигна време – докато завърша, изкарам стаж и
отворя клиниката, вече не беше същият. На откриването ме дръпна
настрана и ми каза:

– Ако не си бях опущил момчето навремето, сега да е големец
като тебе.

На сватбата, след като стоя просълзен до олтара, ми се тросна:
– Още си бил семка в мъдото на татко си, когато съм пърпорил
с лодката по морето, така да знаеш!
Наставникът ми, доктор Цончев, смяташе, че проблемът му бил
индуциран от всичкия стрес през годините. “Алказайцев”, както го
нарече онази клиентка неотдавна...

Знам, че те вдигнах твърде рано тази сутрин, синко. Не го поз-
наваш като свой дядо, но искам да разпръснем пепелта му заедно.
Първо хвани тази бутилка шампанско, дето е вързана с въженцето, и
хубаво я засили, понеже трябва да кръстим яхтата.

Да, тя вече е наша. Готина е, нали? Запрати бутилката право в
носа ѝ. Знам, че още не си в първи клас, но можеш ли да прочетеш
на глас новото ѝ име?

Точно така.
Ветроходна лодка “Майстора”.

46

С море в сърцето

Елена Пеева-Никифоридис

Да си измислиш море

Господ дал на хората и радости, и мъки, за да имат с какво да си
запълват и осмислят живота на земята.С радостите е лесно, защото
човекът си мисли, че е създаден специално за тях.С мъките не е така.
Те са много и най-различни: премълчани, несподелени, възпети в
поезията, разказани в романи, вечни и преходни,и какви ли още не.
Моята мъка се казваше: “море”.

Най-добре е да започна от детството. В едно родопско градче, с
много минерални извори и сюрия от босоноги деца, които тичаха по
цял ден като гламави по улиците, живееха моите две баби. Лятната
ваканция прекарвах при тях и като пинг-понг топка ходих ту при
едната, ту при другата. Сега, като се връщам в спомените си от оно-
ва време, разбирам, че съм си живяла като султанско чедо, но тогава
не съм го осъзнавала. От сутрин до вечер кръстосвах с децата по
улиците. И в турската, и в циганската махала сме играли. Ядяхме
филии с циганска баница, събрани на куп под сливата на гробищата.
Никой не се интересуваше къде ходим и какви ги вършим. Важното
беше да се прибера в къщи за обяд и следобеден сън. Всичко извън
това беше – свобода! Надвечер отивахме на же-пе линията да чакаме
мотрисата, която преминаваше всеки ден, по едно и също време.
Никога не я пропускахме, като че ни беше назначила управата на
железниците да приветстваме, да викаме и ръкомахаме. После тръг-
вахме към реката да газим с босите си крака в студената вода и да
ловим риби с вилица. Друг път ходихме по гората, метнали чували
на рамо и събирахме шишарки за подпалки през зимата. Раздавахме
ги на възрастните хора по дворовете, а те ни черпиха с бонбони
“Лакта”. Всяка улица си имаше чешма, от която разточително си
течеше топла или студена минерална вода, и се събираше в дървени
корита. През деня жените перяха в тях, а вечер, връщайки се от па-
ша, животните утоляваха жаждата си. Ние пък се къпехме с дрехите
в тях или тичахме подир лудата Магда, и се закачахме с нея. Тя се
потапяше само на чешмите със студената вода. Това с къпането по

47

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

уличните корита от нея го бяхме прихванали. Влизахме и в черквата,
ако имаше погребение, защото бяхме любопитни да видим умрял
човек. Изневиделица се появяваше баба ми с китка в ръка, хващаше
ме за ухото и ме извеждаше навън. А когато имахме пълна шепа със
стотинки, отивахме на площада и си купувахме един сладолед за
всички. Ближехме го кой, колкото превари. С момичетата понякога
се скривахме се в някоя плевня на хлад и насядали върху сеното си
боядисвахме ноктите с червен лак. Баба ми щом ме видеше, казваше
строго: “Сега тая глупост, защо я направи?” – като че ли, от сутрин-
та само умни неща съм вършила, но червените нокти са ме провали-
ли.

Вечер цялата тайфа се събирахме около един дървен електри-
чески стълб на улицата и под слабата светлина на неговата лампа си
разказвахме истории – страшни, ужасни и измислени. Уморени от
щуротиите, които вършихме през целия ден и от безцелното ни оби-
каляне по прашните друмища, вечер бяхме готови да чуем всякакви
страхотии. Тогава нямаше нито телевизори, нито компютри и всич-
ки хора нещо си разказваха: – децата разказваха, бабите разказваха,
седнали вечер на пейките пред къщите, и пътниците в мотрисата си
разказваха едни на други за радостите и тегобите.

Дотук всичко добре, но къде е морето в моето детство? Ами та-
кова нямаше ! Тогава децата ходиха на морски или планински лаге-
ри, някои даже и на двата. Други ги водиха на море родителите. На
мен майка ми казваше: “Две баби те чакат в планината,гледат те
като Симеончо, а ти искаш на море да ходиш. Да вземеш да се уда-
виш и да не знам какво да правя после. На море ходят тези, които
знаят да плуват” – с това разговорът приключваше. Вярно е, че аз не
можех да плувам, но и къде да се науча? По баирите на Родопите,
ли? Не можех да дам и смислен отговор на майка ми, какво тя ще
прави, ако се удавя. Не знаех и кой е Симеончо, но наистина имах
две прекрасни баби, които живееха в едно балканско градче с мине-
рални извори, реки и хамами. Щом започнех да мрънкам за морето,
майка ми нарочно подхващаше една песен, която ми късаше сърце-
то:

Разлюляла се е Юрданка, ох, аман, аман,
сред море на два каика, ох, аман, аман,
косата и се вейше, ох, аман, аман,
от едно рамо до друго.

48