Национален литературен конкурс "С море в сърцето", Царево, юни-2018

С море в сърцето

Рибар Юрданки думаше:
Недей се люля, Юрданке,
ще паднеш да се юдавиш...

Сега знам, че не само са се страхували от морето, но и средства
не са достигали на моите родители. Бяха купили ново жилище и
непрекъснато го обзавеждаха. Парите не достигаха и морето както за
мен, така и за тях, оставаше далече, далече. Въобще какви са тези
мои капризи? Колко му е да се “юдава”, а и морето се казваше “Чер-
но”.Изпитвах завист към тези, на които предстоеше да заминат на
море, или току – що се бяха върнали оттам с по няколко мидички за
спомен. Морето се превърна в моята най – голяма мъка. По това
време вкъщи, върху бюфета в салона, се появи къщичка, облепена
цялата с мидички. Не знам кой беше донесъл този социалистически
кич, купен от някоя сергия. Ние пък го изтипосахме на показ, защото
тогава още дрънкулки от Китай нямаше и всеки редеше по витрини-
те каквото му подарят. До къщичката стоеше препариран истински
фазан, донесен от семеен приятел – ловец. Под опашката на фазана
имаше стаен термометър, с изглед от Полша, подарен на баща ми от
Милко Димов, известният по онова време колоездач.Върха на соци-
алистическата естетика държеше гондола с гондолиер от Италия.
Донасяха ги шофьорите, които караха камиони по Европа. Гондола
ние нямахме, защото не познавахме никой от Международния тран-
спорт. Мидената къщичка сигурно е значила нещо за моите родите-
ли, но за мене тя придоби друга стойност. На първия учебен ден,
след тържественото откриване на година, децата се събирахме на
групички из двора на училището и си разказвахме преживявания от
ваканцията. Хем бях любопитна да чуя къде измислени, къде истин-
ски истории, хем завиждах, когато те бяха свързани с морето. Тези,
които го бяха видели, ни носеха пълни джобове с камъчета, охлюв-
чета и мидички, събрани по брега. Когато едно дете няма море, то
може да си го измисли, заедно с мидите, особено, ако е дете с фанта-
зия. Точно това и направих! С мойто море се срещахме в мечтите
ми. То беше ту бурно, ту спокойно, но винаги примамващо. Един
ден се събудих с гениална идея в главата. Отчупих няколко миди от
гърба на къщичката във витрината. Събрах ги в джоба на ученичес-
ката престилка и на другия ден ги раздавах на съучениците ми. Ко-
гато ме питаха как съм прекарала на морето, аз премрежвах очи и
виждах моето измислено море. Въздишах щастливо и казвах: “Ах,

49

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

морето! Толкова е ласкаво, топло и красиво!” След това бързо сме-
нях темата, като се завъртах в кръг на пръсти, за да покажа, какъв
голям балон правят около мен плисетата на полата ми. Въпросната
къщичка от някакво кичово творение се превърна в колибата на Баба
Яга – грозна, олющена, зловеща. Майка ми искаше обезателно да си
призная, защо съм унищожила нещо, което друг е сътворил с труд и
фантазия.Нямах оправдание, а още по – малко можех да кажа исти-
ната. Мълчах. Колкото миди бях отчупила, приблизително толкова
шамари получих. Тогава думата “кич”не я знаех и не можех да я
използвам като аргумент за смислено обяснение на моето влечение
да руша. Хем на море не бях ходила, хем и бой изядох.

Най-много завиждах на моята приятелка Емине. Тя живееше в
съседната на бабината къща и беше помакиня, но това за мене нищо
не значеше. Играехме заедно, спяхме в нейната стая с дървените
одери, покрити с вълнени халища, ядяхме ябълки от градината на
баба. Но на море Емине тръгваше без мен, с децата от детския лагер.
Сядах на трикракото столче и гледах тъжно как тя глади и подрежда
дрехите си в стар, мукавян куфар. Докато липсваше, аз играех с
момчетата от другата махала и върших с тях поразии, напук на мо-
рето. За утеха баба ме водеше понякога на кино. Виенското колело
струваше един лев, но тя казваше, че е глупаво човек да се върти
като улав и по – добре е да отидем за един лев на кино. Аз сменях
протритите гуменетки със сандали, а баба сваляше препасаната
престилка и така пременени, тръгвахме за читалището. Познатите,
които срещахме по пътя, тя осведомяваше, че ме води на кино. Аз си
ходих сама по целия град, защо сега казваше, че тя ме води? Като
иска някъде да ме води, да е на морето, а не на кино. Един ден по-
паднахме на филма “С деца на море”. Излезнах много тъжна от чи-
талището. Баба знаеше за моята мъка по морето, а в този филм има-
ше едни щастливи деца, едни лодки, едни приключения и едно
синьо и голямо море – само за завист. Вечер си лягахме с баба в го-
лямото и желязно легло, гледахме звездите през отворения прозорец
и обсъждахме видяното в поредния филм, но сега се свих на кълбо, с
гръб към нея и побързах да заспя, за да не мисля за морето. На сут-
ринта баба каза, че ще ходим да се къпем в гората и да си приготвя
кърпа и кат сухи дрехи за преобличане. Вървяхме, вървяхме и стиг-
нахме до едно затънтено место сред боровете. Там тихо клокочеше
извор с прохладна минерална вода, която се събираше в естествено
корито от камъни, не по – дълбоко от половин метър: “Ето – каза

50

С море в сърцето

баба – сега си имаш твое море и не се цупи повече! На морето хора-
та се плацикат, защото им е жега. Тази вода е минерална и лечебна.
Можеш да си киснеш в нея на воля и зло няма да ти стори. Я, виж,
колко е прохладно сред бориките. Хем ветрец, хем море, хем и “Бал-
канът пее хайдушка песен.” След това тя седна под една ела, извади
кълбо с навит бял конец и заплете на една кука дантела в кръг. Това
дето каза за хайдушката песен, не ме изненада, защото баба много
обичаше Ботева. Често го цитираше и даваше за пример. Негова
снимка тя държеше прикрепена на старото радио “Тесла”. То не сви-
реше, но служеше за рамка на Ботевия лик, изрязан от мой учебник.

Колкото по-голяма ставах, толкова Черно море оставаше по-
далечно и по-недостижимо. Обзавеждането в къщи нямаше край.
Веднъж мама каза: “И това лято ще се разминем с морето. Обещали
са ни маса от орехово дърво за хола. Кой знае колко ще струва! За-
това ще отидем през лятото при баба ти” – като че ли преди орехо-
вата маса все на море бяхме ходили, та сега тя е причина да не оти-
дем. Тази маса и досега стои в къщи на същото място, където години
наред ни събираше по празници и ние и бяхме простили, че ни беше
“изяла” цяло едно море.

Годините минаваха. Морето неусетно се бе превърнало за мен
само в едно синьо петно, в дясната част на географската карта на
България. Изчезна и от сънищата ми. Други неща и други пътища ме
вълнуваха, а те бяха в посока, обратна на морето. Знаех, че някъде
там има море, което можех да видя, когато си пожелая, но то беше
загубило магическия си образ от детството. Море като море, какво
толкова? Съдбата навие ли си нещо на пръста, никой не може да и
попречи. Точно, когато си мислих, че съм му обърнала гръб, тя ме
прекара през десет бурни морета, за да ме отведе на оня бряг, който
сънувах в детството. Срещнах човек, в чийто син поглед се беше
събрал целият ми детски копнеж по морето. И той стана моя съдба.
Отведе ме до най-южната му част и там пуснахме котва. И вместо да
съм щастлива, морето започна да ме задушава. Настаняваше се в
живота ми като натрапник. Държеше ме далече оттам, където се
чувствах добре – от планината. Вечер сънувах онзи прохладен вир,
където Балканът пееше своята хайдушка песен. Сподавената ми дет-
ска мъка по морето се беше превърнала в нежелание да разговарям с
него, въпреки че се разхождах по брега, събирах миди, къпех се в
копринената му прегръдка. И все пак търсех своя път към неговата
извечна хубост, но между нас си оставаше едно разстояние, в което

51

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

се разбиваха вълните му и което аз не можех да преодолея. И ето, че
нещо се случи.

В един момент стояхме заедно със съпруга ми на брега на Ти-
хия океан в Америка. Беше по залез слънце. Хората тичаха насам –
натам по плажната ивица с уокмани в ушите и безразличен поглед
към вълните, вторачени в крачкомерите, метрите и километрите.
Смахнати баби с размъкнати розови шорти държаха за ръка дядовци
с нахлупени бейзболни шапки и мълчаливо се разхождаха. Няколко
чернокожи, с жълти гумени ръкавици, събираха отегчено боклуците
от плажа в големи черни торби. Нямаше други освен нас, които да
съзерцават магията на залеза, а аленият диск на слънцето любовно
се потапяше в прегръдката на Океана. Очи ли нямат, душа ли им
липсва, или са преситени от Холивуд тези хора, аз не знам? Сякаш
целият свят наоколо бе обзет от непоносима лятна умора и досада.
Океанът бучеше тихо, настръхващо и не предразполагаше към диа-
лог с безсловния език на водата. Срещу нас стоеше огромна и пла-
шеща водна стихия. Обзе ме чувство на безнадеждност и желание за
бягство. Гледах на океана като на великан от други измерения –
недружелюбен, студен, мрачен и надменен. Неочаквано, до мен се
появи детето, което все не можеше да отиде на море и тихо прошеп-
на: “Ах, морето! Колко е ласкаво, топло и красиво!” После се фръц-
на със плисираната си пола и изчезна така мигновено, както се беше
появило. Почувствах болезнена носталгия по морската синева. Съ-
щото видях и в очите на съпруга ми, който бавно крачеше по пясъка
и се отдалечаваше от съприкосновението с величието на океана.
Осъзнах, че през всичките тези години, когато съм се сърдила на
морето, когато на инат съм го загърбвала, но и когато съм го измис-
ляла и сънувала, вълните му като вълшебни скулптори са издълба-
вали следи в душата ми.

Отворих прозореца с изглед към хоризонта и вдъхнах познатия
мирис на водорасли и морска сол. Бях у дома, на най – южния бряг.
Прошепнах съвсем тихо, като молитва : “ Благодаря ти, мое море, че
не си Океан ! “ Чу ме само едно дете, което събираше миди по пясъ-
ка и ги слагаше в джоба на ученическата си престилка.

52

С море в сърцето

Елица Борисова

Русалка

Всеки път, когато вали (като днес), си представям как всички
дъждовни капки, които небето посява по земята, се събират в едно
невидимо с просто око море. В това време душата ми изскача от
тялото с лъвски скок и изпива пресния елексир, облизвайки лакомо
муцуна. Така оцеляват русалките, заточени на сушата.

Чувствам се твърде чужда в този пешеходен свят. Стъпалата ми
са чувствителни и губя равновесие, понякога се спъвам, перката ми
липсва. Обаче винаги се връщам към прибоя, който ехти в гърдите
ми и си припомням първият път, когато се срещнах с морето.

Беше в едно сияйно лято в края на деветдесетте, а аз бях един
малък човек, опознаващ света с учудени очи. Родителите ми ме бяха
пакетирали на задната седалка на сърдито ръмжащия семеен авто-
мобил и, за да приглушат поне малко нетърпението ми, ми бяха
обещали “морето.” Какво бе това, аз не знаех. Концепцията ми се
губеше. До този момент бях виждала единствено зеленото тяло на
река и очаквах нещо подобно.

“Ето го, виж го”, насочи ме майка ми към прозореца вдясно. И
до ден днешен чистосърдечното детинско ахване изпуква в ушите
ми при спомена за тази картина – зеленолист венец и златни коси, а
отвъд тях – едно огромно синьо тяло, прорязвано от зелени нишки.
Вероятно, предположих, окото на великана, който балансира Земята
на върха на носа си и се поуспокоих – бях забелязвала две подобни
очи в огледалото. Тогава не го осъзнавах, но за първи път бях усети-
ла, че принадлежа някъде.

За няколко радостни дни използвах всяка секунда да се докосна
до този нов воден свят въпреки яркото слънце, което безмилостно
пареше почти прозрачната ми кожа, а на сбогуване успях да прибера
цяла шепа лековита морска вода в сърцето си.

С годините усещам как солените капки се смесват с кръвта ми и
се плъзват по вените. По този начин аз самата придобивам някои
характеристики, присъщи на водата. Изплъзвам се между пръстите и

53

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

не подлежа на прогнози. Дори в най-дълбоката зима на моята тъга,
прибоят на сърцето ми е буден и непоколебим под ледената покрив-
ка. Вярвам и с вярата си мога да извая и най-непоклатимата скала,
дори да ми отнеме милиони години. Прераждам се по пълнолуние.
Плача с морски пръски, смея се с бриз.

Макар и чужда в този сухопътен свят, аз плувам през дните с
море в сърцето.

54

С море в сърцето

Ерик Биляров

Верен до сетен дъх

– “Спри веднага, безумецо!”
Гръмкият, груб глас ехтеше сред едрите капки тропичен дъжд,
проправяше си ловко път към мен. Въпреки пренебрежителната дис-
танция от двадесетина метра между мен и пазача, аз не чувах и не
виждах нищо. Времето бе спряло. Единственото, което усещах, бяха
ръцете ми, чупещи и мачкащи всичко, до което се докоснат, краката
ми, ритащи и потрошаващи всичко, дръзнало да им се изпречи, взо-
ра ми, затъмнен от неописуем гняв и убийствено отчаяние, главата
ми, изпълнена с безброй мисли, борещи се и надпреварващи се една
с друга за надмощие. Вилнеех като ураган над нищожни къщички и
безпомощни хора, разярих се като бурята над мен, като необуздано-
то море, белязано от страховито извисяващи се вълни. Вехтите ми
дрехи бяха подгизнали, сплетената ми посивяла коса се мяташе хао-
тично, цялото ми тяло изгаряше от напиращо желание за мъст, за
разплата...
– “Тате, тате, разкажи ми още една история!”
– “Вече е време за сън, момчето ми! Делфините и рибките от-
давна са потънали в царството на сънищата! Нямат търпение и ти да
отидеш там. Заспивай сега, за да си свеж и енергичен – не забравяй,
утре е голям ден!”
– “Ех, добре, наистина се чувствам доста уморен. Но ми обе-
щай, че утре ще ми разкажеш за приключенията на октопода Окти,
моля теее!”, каза намусено детето.
– “Обещавам, синко! Спокойни сънища!”
Това чудато момче приличаше изключително много на мен.
Същите сиви, бляскащи очи, същата лъчезарна усмивка и невинно
лице, същите ентусиазъм и неуморност... Ах, може би все пак това
бях аз...
С неохота напуснах магическия свят на спомените – там, където
намирах животворно щастие и смазваща болка – понеже не исках да
се връщам към онзи ужасяващ момент. За жалост, споменът ме зас-

55

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

тигна... Въпреки че бяха минали 53 години от този инцидент, аз още
си го спомнях твърде ясно, сякаш осветен от яркия пламък на мили-
они факли – деня, когато така и не чух приключенията на октопода
Окти, когато свещта на живота ми изгуби смисъла си и блещукащата
искра избледня, щом могъщият, закрилящ го огън, угасна. Шокът
още ме разтърсва, този ужасен шок, когато майка ми, с очи, плувна-
ли в сълзи, ми каза тихо, че татко е бил нападнат от акула по време
на риболов... Няма как да опиша чувствата си в този миг. Една тра-
гедия ме опорочи напълно...

Зарекох се да си отмъстя на морето за това, което ми причини,
да намеря проклетата акула, и да ѝ извадя проклетите зъби един по
един. Спомням си как всеки ден по няколко пъти отивах във водата
и удрях с всичка сила, ритах бясно, мислейки си, че причинявам
болка на морето. Виках акулата, наричах я страхливец, безсърдечно
същество, проклинах я и чаках тя да се появи, но това така и не се
случи. Обикновено след такива пристъпи се връщах при майка си, с
неудържим плач и често болящи, зачервени крайници. Тя не искаше
да ме възпира, позволяваше ми да изливам гнева си, месеци и годи-
ни наред. Тя бе изпаднала в тежка летаргия, безчувствеността и без-
различието проникнаха в съзнанието ѝ и накрая я превърнаха в хо-
деща празнина, колкото и силно да звучи това. Наложи се да бъда
отгледан и възпитан от други хора, защото...

Не! Не исках думите да прозвучат в главата ми. Вече бях на 67
и все още бягах отчаяно от този факт. Да, беше факт, но пълното му
осъзнаване щеше да ме убие. Родителите ми ги нямаше отдавна, но
оставих това да виси в живота ми като недогорял въглен, като нещо,
от което се страхувах. Винаги търсех спасение при най-големия си
враг – там, където мислите ми бяха защитени и неопетнени, където
намирах спокойствие и хармония. Изглежда парадоксално, но съби-
тията се стекоха така, че именно необозримата синева се превърна в
мой единствен другар и, до известна степен, мой живот. Разбрах, че
не бива да мразя това, с което съм израснал, което е вечно и недос-
тижимо само защото нещастен късмет е наредил картите по злопо-
лучен за мен и семейството ми начин. Как се случи това, дори аз все
още не мога да съзная ясно...

Живеех в едно село, различно от другите по всеки показател. То
бе уникално разположено – в един залив в Карибско море, на земя,
оградена отвсякъде с високи скалисти хребети и величествени гори
по върховете им. Не се славеше с размерите си (около 3 футболни

56

С море в сърцето

игрища, подредени едно до друго по плажната ивица), но пък там
живееха най-добродушните, най-милите и безобидни, най-
благословените хора на земята. Никой не знаеше кой и как е наме-
рил това райско кътче, но пък го почитахме като бог. На една малка
кръгла скалиста платформа в източния край на селото, извисяваща
се на около 20 метра и свързана с плажа чрез тясна пясъчна ивица
покрита с тъмносини камъни, нашето племе бе построило олтар на
“Незнайния прародител”, който се предполагаше, че е открил това
място. Струва ви се глупаво, ненужно, примитивно, но такава бе
нашата племенна общност – със свои собствения вярвания, разбира-
ния, представи, ценности, морални норми и обществени регулации.
Но пък затова живеехме добре, безгрижно, щастливо, отделени от
опорочения свят, намиращ се на едно възвишение разстояние. С
въпросния свят се свързвахме чрез лодки – друг транспорт нямаше –
като търгувахме разнообразни стоки за такива от първа и все-
кидневна нужда. Избягвахме да установяваме контакти с когото и да
било, защото се страхувахме – както от истинското лице на “цивили-
зацията”, така и да не загубим безценния си дар. Щеше да бъде мно-
го лесно за някой алчен, безразсъден бизнесмен да изсели всички ни
и да разруши онова, което градихме десетилетия. Иронията бе, че не
случаен човек, а именно ние самите се отрекохме от правото да оби-
таваме късче от рая...

Нещастният инцидент ми нанесе тежка травма, но детското ми
съзнание, за мое голямо учудване, бързо превъзмогна ужаса. Остана
единствено онази неосъзнатост, онази плахост от истината, която
стана неотменна част от съществуването ми. Включвах се активно в
живота на селото, между всички цареше разбирателство и мир, по-
магахме си с каквото можехме, а аз се наслаждавах и радвах на все-
ки един момент. Нещо обаче липсваше... сякаш това, което буквално
захранваше живота ни, остана недооценено. Възхищавахме се един-
ствено на достижимото и понятното, а необятното и загадъчното ни
отблъскваше, въпреки че именно то ни даваше храна и възможност
да пътуваме безпроблемно. Може би именно това наше отношение
го обиди... Може би затова го изгубихме безвъзвратно...

С годините осъзнах, че заблудата ми не бива да се бърка с по-
рочност. Двадесет години след преломния момент в живота ми, тра-
гедията бе така далечна, че губеше все повече и повече потискащото
си, ограничаващо влияние. Откъсвах се малко по малко от него, бя-
гах все по-надалеч, и точно заради това започнах да се радвам на

57

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

незаменимата красота, чийто образ бе изграден като мрачна, страш-
на бездна от наивното ми детско съзнание. Но пък и не се учудвам –
когато засяваш много семенца на едно място, когато се грижиш за
тях и ги поливаш постоянно, то е неизбежно да получиш високи,
буйни класове, да се радваш на богата реколта. Неща, които дори не
зависеха от мен, отгледаха тези класове в мен, възпитаха у мен стра-
хопочитание и безкрайна благодарност към морето и неговите бо-
гатства, теглеха настойчиво всичките ми чувства към пленяващата
морска шир, заселиха цялата ѝ същина не къде да било, а именно в
сърцето ми...

Бях на четиридесет, когато между хората в селото, вече наброя-
ващи стотици, плъзна зараза по-страшна от чумата. Някой неразу-
мен глупак бе позволил на изкусителните, примамливи обещания за
по-добър и охолен живот да нахълтат и унищожат жалката му воля.
Но най-лошото бе, че този неразумен глупак влезе в ролята на неу-
държим троянски кон, разпространявайки заблудите си сред другите
малодушни хора, разрушавайки идиличното ни царство. До този
момент не ни бе сполетял този ужас, понеже всички общуваха с хо-
ра, носещи нашите представи и разбирания – не се бе появил човек,
който да пусне това малко камъче, способно да размъти спокойните
води. Оттогава десетки местни жители започнаха да се изнасят с
лодките си, търсейки съкровища, съществуващи единствено в обър-
каното им въображение. Беше жалка гледка – да виждаш всеки ден
как животът се топи и се оттегля бавно, но сигурно, от дома ни. Къ-
щите започнаха да запустяват, вече нямаше кой да поддържа реда и
чистотата в селото ни. Останаха десетина души, които издържаха
само седмица и последваха крехкия път и нещастната съдба на дру-
гите... Аз не бях сред тях...

Тихите вълни ми нашепваха нежни песни всяка вечер преди да
заспя, величествената луна със своята бледосиня светлина озарява-
ше бедната ми колиба, стопляше ме, караше ме да се чувствам сигу-
рен и защитен. Палавият вятър шумолеше игриво сред клоните и
листата на дърветата високо над мен, а аз исках още и още от тази
чудата музика, исках оркестърът да свири неуморно цяла нощ и
симфонията никога да не затихва... Обожавах аромата на свежест
рано сутрин, носещ се от морето, обичах да гледам как слънцето се
показва лениво зад хоризонта, осветявайки всичко с животворните
си лъчи, подготвяйки го за ново начало. Небето се обагряше във
всевъзможни нюанси на синьото, розовото и оранжевото, облаците

58

С море в сърцето

се гонеха весело по хаотичния, но безкрайно красив пейзаж, който
слънцето рисуваше по небосвода, пухкавите им, бели тела, само
правеха всичко по-магично и приятно за гледане. Изпитвах удоволс-
твие, когато отивах всеки ден да плувам с рибите и другите морски
създания, които нарекох с измислени имена, понеже така и никой не
ме научи на истинските. Страхотен момент беше и излизането с
лодка в по-дълбоките части на морето – стоях отпуснат в плавател-
ния съд, радвах се на топлите лъчи и на вълните, закачливо покла-
щащи го. Често си свируках бодри мелодии, а гласовитите гларуси и
пеликани ми пригласяха отвисоко. Накрая пусках въдица и, след
няколко минути, се връщах доволен на брега с богат улов. В края на
деня отивах на каменното светилище и чаках нетърпеливо залеза.
Разположението на възвишението бе такова, че позволяваше да се
вижда цялото слънце по време на изгрев, но само част от него по
време на залез. И все пак огненото шоу ме впечатляваше всеки път,
въпреки че не ми се разкриваше в пълния си блясък. Завеси от огне-
ни пламъци и пушеци плъзваха по цялото небе, палитра от наситено
червено, оранжево и жълто се разливаше по синия, бързо избледня-
ващ цвят. Облаците попиваха от богатите цветове, танцуваха прек-
расни танци и само подсилваха изумителността на шоуто. Струваше
ми се, че цветовете по-близо до слънчевия диск бяха по-тъмни и по-
внушителни. Морето, леко развълнувано, събираше в себе си цялата
тази красота, разпростирайки я по цялата си шир. Представлението
траеше няколко минути, като накрая завесите започваха бавно да се
прибират, танцьорите сваляха своите маски, морето събличаше ог-
неночервената рокля и се пременяше в своята тюркоазено-зелена,
слънцето, голямо и величествено, правейки последния си поклон, се
оттегляше за заслужена почивка, последван от прибирането на заве-
сите. Винаги оставах няколко минути застинал на място, за да осъз-
ная и възприема това, което се случваше. Сцената се освобождаваше
за тъмносинята, загадъчна нощ, а това беше знак за мен, че трябва да
се връщам в колибата си... до следващия ден.

Тялото ми тънеше в несигурност и тъмнина, но душата ми бе
обливана от спокойствие и светлина, а за мен това бе безценно.
Опустелите, полуразрушени къщи около мен не ме притесняваха
изобщо – болеше ме единствено за хората, които избягаха от този
рай. Да се отрека от този дар и да последвам напразни надежди и
мечти за мен бе немислимо. Чувствах се като Робинзон Крузо в пос-
ледните си години на острова. Всичката тази благодат – залезите,

59

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

изгревите, пясъкът, блестящ като злато, бедната ми колиба, морето –
беше категорично незаменима. Именно заради всичко това започнах
да обичам морето толкова много, и точно поради причината, че ос-
танах сам на 40-годишна възраст твърдя, че прозрението дойде в
момент, когато бях способен да го усвоя и възприема. Морската
синева ме зареждаше, радваше ме, даваше ми енергия, воля и жела-
ние за живот, тя бе мой единствен приятел, това, с което заспивах и
се събуждах, това, което сънувах, това, което докосвах, това, което
дишах. В шейсетте си години земен живот непрестанно бях на върха
на щастието – носех се по гребена на вълната му, както слънчевите
лъчи биват носени от могъщите морски вълни...

За жалост, понякога колкото и скъпоценно и уникално да е едно
нещо, не зависи от нас дали ще го изгубим, или не. Явно не ми бе
отредено да притежавам всичко това завинаги...

Един ден на острова спряха три малки кораба, а от тях слязоха
десетима костюмирани, мускулести мъже, и един дребен, плешив
човек. Наблюдавах ги от малкото прозорче на колибата си няколко
минути, като накрая те дойдоха при мен и, без да почукат, ме изва-
диха насила отвън. Дребният започна да ме разпитва за всичко, за-
даваше ми всякакви странни и ненужни въпроси, а аз му отговарях
подробно, макар и неохотно. След подробните ми обяснения той
просто каза “Имаш три дни да се изнесеш оттук, старче. Стоиш на
територията на новия ми хотелски комплекс!” и се насочи към дру-
гия край на острова, викайки на мъжете и разпореждайки се с тях.
Почувствах се сякаш животът ми зашлеви най-жестоката плесница,
сякаш нещо ме прониза, и прекърши здрави стволове вътре в мен.
Щях да умра от мъка, ако наистина трябваше да се махна от остро-
ва... но нямах избор. Възползвах се максимално от трите дни, с кои-
то разполагах, а на четвъртия, по обяд смешният човечец дойде да
ми напомни да се изнеса. Нямах никакви притежания и просто се
качих в лодката и отплавах. На пясъка вече бяха положени основите
на бъдещите сгради, а аз гледах как този рай се отдалечава бавно.
Над мен се образуваха страховити буреносни облаци, задуха силен
вятър, падна гръм... Изведнъж някаква налудничава мисъл премина
през съзнанието ми и ме накара да се запитам “Какво?! Наистина ли
ще оставя алчните магнати да откраднат богатството ми? Не, аз
трябва да изпълня дълга си...” С едно движение обърнах лодката и се
насочих обратно към брега. Вече беше съвсем притъмняло и започна
да се излива пороен дъжд. С големи усилия домъкнах лодката си, и,

60

С море в сърцето

несигурен какво да правя сега, нападнах постройките около себе си
и започнах да ги чупя. След немного време в далечината се показа
плешивият мъж.

– “Спри веднага, безумецо!”
Гръмкият, груб глас ехтеше сред едрите капки тропичен дъжд,
проправяше си ловко път към мен. Въпреки пренебрежителната дис-
танция от двадесетина метра между мен и пазача, аз не чувах и не
виждах нищо. Времето бе спряло. Единственото, което усещах, бяха
ръцете ми, чупещи и мачкащи всичко, до което се докоснат, краката
ми, ритащи и потрошаващи всичко, дръзнало да им се изпречи, взо-
ра ми, затъмнен от неописуем гняв и убийствено отчаяние, главата
ми, изпълнена с безброй мисли, борещи се и надпреварващи се една
с друга за надмощие. Вилнеех като ураган над нищожни къщички и
безпомощни хора, разярих се като бурята над мен, като необуздано-
то море, белязано от страховито извисяващи се вълни. Вехтите ми
дрехи бяха подгизнали, сплетената ми посивяла коса се мяташе хао-
тично, цялото ми тяло изгаряше от напиращо желание за мъст, за
разплата. Смътно долових няколко закани, но не спрях дори за миг.
След няколкото тягостни минути, в които разрушавах и опустоша-
вах, получих онова, което заслужавах... Първи изстрел. Уцели ме
точно в коляното и паднах на земята, но продължих да чупя и разва-
лям. Втори изстрел. Прониза ме в лявата ръка. Извиках от болка и,
колкото и да исках, вече не можех да правя абсолютно нищо. Осъз-
навайки съдбата си, със сетни сили се насочих към морето – моето
вечно спасение. Трети изстрел. Усърдното ми пълзене бе прекъснато
от куршум в реброто. Кръвта ми течеше отвсякъде, болката бе адска,
но аз все пак успях да потопя половината си тяло в солената вода,
стискайки зъби. Вече усещах как животът ме напуска, но не исках да
се оставя в ръцете на тези злодеи, и, с последни движения, се поне-
сох на повърхността на водата. Четвърти изстрел. Този беше най-
фатален от всички. Уцели не кое да е, а именно мястото, където таях
любовта си, най-искрената си и чиста любов – сърцето. Наситено
червената ми кръв се смеси с разяреното, разпенено море, вълни ме
обгърнаха и ме понесоха все по-навътре и по-навътре. Бях твърде
благодарен, че отивам при мама и татко. Бях безкрайно щастлив, че
имах възможността да откъсна от умъртвеното си тяло тази любов и
да съживя, осветля и освободя с нея душата си. Аз обичах морето.
Носех го в сърцето си. И му останах верен до сетен дъх.

61

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Милен Нанков

Момиче на късмета сутрин

Само тя можеше да оглася с токчета си перона така, като че то-
варен влак преминаваше на галоп през него. Надникна през прозо-
реца. Да, тя беше, Пепа Пухчето! Идваше, разбира се, откъм хотела.
С избеляло от безсъние лице, с коса – ресана, сякаш с миксер и с
настръхнали от дневния бриз голи глезени. Проследи я до мига, в
който тя спря и отвори вратата на баничарницата му.

Тогава той се отдръпна от прозореца, наплюнчи пръсти, взе
първата тава с баничките и я хвърли в електрическата фурна. После
се присегна към тестето с ароматизирани салфетки, измъкна една от
тях, пое дълбоко въздух и обтри с нея ръцете си – най-напред лакти-
те, после дланите. Този ред на действия изпълняваше пред всеки
клиент. Даже той да бе от редовните, каквато бе и Пухчето.

Тя се отбиваше при него винаги преди първия за деня пътни-
чески трен – с пола по-къса и от вестник, с тениска до пъпа и черве-
но кожено яке. Жива-живеничка кукла Барби! Каквато бе и сега.
Гледаше я как го наближава с високо вдигната брадичка и как пали в
движение цигара. И се развесели. Ей, богу! Биваше си я тази Пепа!
Само що ѝ трябваше да лъже, че работи като камериерка в хотела?

– Добро утро, Пухче! – поздрави той, намачка салфетката и я
пусна в кошчето до краката си. – Баничките вече се пекат. Сега ще
извадя и бозата от хладилника...

– Нищо не искам. Ни баничка, ни боза! И, моля ти се, престани
с тези салфетки! Куцо и сакато вече знае що за чистофайник си!
Стига бе, човек, тъпо е – рече тя и хлопна запалката си върху тезгя-
ха, подире до нея сложи кутията си с цигари, наклони се към него и
издуха първата глътка дим право в лицето му.

Той се закашля. Зад него имаше рафт с лавици до тавана, на
една от тях – вентилатор. Присегна се, включи го да работи и клекна
да търси пепелник из чекмеджетата на тезгяха. Когато намери, изп-
лакна го на мивката, подсуши го с кърпа и го постави на плота пред
жената.

62

С море в сърцето

– Нямаме настроение тази сутрин, май – каза той.
Пухчето взе пепелника. На емайлираното му дъно бе щампова-
на икона на Девата с младенеца.
– Такъв кич може да се види само при тебе! Сто пъти ти казвам
да го изхвърлиш от тук!
– Толкова пъти и аз ти казвам, че тук не се пуши – отвърна не-
възмутимо той.
Тя облиза устни и посочи с цигара пепелника:
– Ще гориш в ада един ден заради тая гавра!
– Не ги разбирам попските работи – рече той и погледна часов-
ника над хладилника.
– Ти от какво ли разбираш!.. – жилна го Пухчето.
Не ѝ отговори. На идване от хотела Пепа си беше все такава –
кисела, гладна и недоспала. Щом обаче закусeше, преобразяваше се
– дланите ѝ порозовяваха, погледът ѝ ставаше парлив и нахален, а в
гласът ѝ зазвучаха нотки, които го припотяваха, все едно, че бе
включил всичките реотани на фурната и бе седнал насред тях. Тъй
че, нямаше какво да ѝ връзва кусур, бе навикнал на нрава ѝ. А и ра-
бота го чакаше! Влакът откъм Айтос пристигаше подир четвърт час
и тук щяха да нахлуят, изгладнели за неговите банички, ученици и
работници от селата. А той още се помайваше с втората тава.
Взе тестото от машината, хвърли го на тезгяха и го накъса на
топки. После една по една ги разстла на правоъгълници, поръси ги
със сирене, сгъна ги като носни кърпички и ги нареди в намазаната с
олио тава. Усмихна се. Ето от кое разбираше той, а не от разни ико-
ни, па били те и върху пепелници! Все някога трябваше да каже на
Пепа всичко това. Може би сега? Погледна я. По-отвеяна не я бе
виждал, по лицето ѝ личеше, че в този миг душата ѝ се мотаеше нав-
сякъде другаде, но не и между прясно варосаните стени на баничар-
ницата му.
И я съжали. Нейните хойкания в хотела не го интересуваха.
Ама, изобщо! Пък и какъв ѝ бе той, та да ѝ държи сметка какви ги
вършеше тя от здрач до изгрев там? Никакъв. Един прост баничар.
Туй бе той! Нищо повече. Достатъчно му бе, че тя – уморена, зла и
омачкана – всяко утро се отбиваше първо при него. Поднасяше ѝ
баничката в чиния, а бозата – в порцеланова чаша! Само на нея. На
другите, по обичайната процедура, баничката – в лист амбалажна
хартия, а пък бозата – направо с бутилката. Скрито се надяваше, че
Пепа оценява специалното му внимание. Макар че вълчица благина

63

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

прави ли? Защото Пухчето си бе чиста проба звяр. Каква друга да бе,
щом той я хранеше, а тя го хапеше с приказки!..

– Кхъъъ... – изкашля се той и тропна нарочно тавата в тезгяха.
– Не ставай простак – каза тя. – Поне ти не бъди такъв...
Настъпи мълчание. От печката залъха горещина. Той взе венти-
латора, сложи го до касовия апарат и го нагласи така, че въздушната
струя да бие високо над главата на Пухчето.
– Ти си истински кавалер, знам си аз човека! – прихна тя и ни в
клин, ни в ръкав го запита: – Михаиле, майка ти, жива ли е?
Смути се. За първи път Пепа го назоваваше с цялото му име! До
днес го бе наричала как ли не – Мишо, Мишле, Мишел, Мишик,
Майкъл, но никога Михаил! И какво се присети за майка му из-
веднъж? Ей, тези нейни номера, мразеше той! Както си бъбрят разб-
рано и кротко, внезапно да отклони разговора по пътека, на която
само тя виждаше края, а него да го остави да върви опипом по нея и
да внимава да не стане за смях... Хищница си беше, Пухчето, хищ-
ница! Клекна и се вторачи в стъклото на фурната.
– Остави баничките, няма да прегорят, рано им е още. Попитах
жива ли е майка ти? Не е възпитано да бавиш една дама с отговора
си... – рече тя и пак се усмихна.
– Мама почина... И не ми казвай дали е рано или не за моите
банички! – отвърна грубо той.
– Не се цупи, де! Не желая да те гледам ядосан, още повече пък
да те уча как се пекат банички – засмя се тя и издуха нова глътка
тютюнев дим. – И все пак, ако бе жива, би ли сторил всичко за нея,
Михаиле?
Той посърна. За какво ѝ трябваше на Пухчето да го подпитва за
майка му! Не го ли знаеше, че е копелдак! Без брат, без сестра. При-
живе старата не излизаше от ресторанта на жп гарата. Киснеше на
чаша мастика там по цял ден. Излезеше ли, стигаше най-вече до
мъжката тоалетна на перона... Покрай нея неговото детство също се
изтъркаля в ресторанта. Там се хранеше, там готвеше и уроците си
за училище. Нощуваше обаче в гарсониера. Майка му я бе взела под
наем от общината. В нея го прибираше след като кръчмата затворе-
ше. Слагаше го в леглото и пак духваше. Често пъти, без дори да го
заключи. На сутринта я намираше отново в ресторанта. Бе в десети
клас, когато старата умря от инфаркт. Разбира се, в мъжката тоалет-
на на жп гарата... После смъртта ѝ той напусна даскалото и се напъ-
ха в тази баничарница, и оттогава до днес – все тая. Така че какво

64

С море в сърцето

имаше да го подпитва Пухчето за майка му! Никак, ама никак не му
се искаше да си спомня за нея!

– Странна си, Пухче, тази сутрин! Бръщолевиш ги едни такива
заплетени, сякаш че четеш от книга – каза той и ѝ обърна гръб.

Тя обаче продължи да говори и думите ѝ се сипеха върху косата
му като борови иглички, сухи и остри:

– Представи си, Михаиле, че майка ти е в болница. Диагноза,
рак! И днес лекарите я чакат да умре. Ще идеш ли да се сбогуваш с
нея?

– Най-вероятно, да – изсумтя той.
Взе ножа, с който режеше амбалажната хартия, повъртя го из
ръцете си и пак го върна на мястото му. Чувстваше се като стъпил
сред локва олио, накъдето и да мръднеше, все щеше да е грешка, все
щеше да оплеска околовръст себе си.
– Да приемем обаче, че тя не те иска до себе си. Гони те от лег-
лото си, пъди те от стаята си, не ти позволява да я хванеш за ръката
или да я погалиш по челото. И така със седмици! А вчера ти е заяви-
ла и че не желае да те види, и в последния си час!..
– Ще трябва да съм обидил много мама...
– Тъкмо обратното. Всичко си ѝ осигурил в болницата. Слънче-
ва стая, лекарства, плодове, лична санитарка...
– Тогава мама би могла да побеснее толкова, само ако съм я ос-
тавил без пиячка – ухили се той.
– Невъзможен си, Михаиле! Говоря ти за съвсем сериозни не-
ща... Разбираш ли?
– Нищо не разбирам. Все нещо ще трябва да има, за да лудне
толкова мама срещу мене! Все ще е поискала нещо преди това...
– Естествено, скъпи!.. – рече Пепа и запали втора цигара.
– И какво ще да е това, които би било по-важно и от бутилка с
мастика за майка ми?
– Да се ожениш!
– Какво да направя? – сепна се той.
– Да се сгодиш, скъпи – поправи се бързо тя, – да се сгодиш!
Мъжът въздъхна и се облегна на рафта зад себе си.
– Това ли било? – попита с досада той. – Какво му е сложното
тук! Ще ѝ обещая и толкова! И да ти кажа, не ще я излъжа, защото
аз наистина смятам да се оженя. Но то няма да е преди да имам поне
ония пари, с които ще мога и аз да преспивам като твоите баровци в
хотела поне веднъж месечно. Да пукна, ако и мене не ме радват жена

65

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

и две-три деца, но ще е по-късно! Ей, това ще кажа на тази моя май-
ка и тя ще ме разбере!

Всичко това той наприказва, ококорил очи право в Пухчето.
Когато свърши, махна с ръка и влезе в склада. Минута-две по-сетне
като се върна зад тезгяха, ръцете му бяха побелели от брашно до
лактите.

– Ама и аз, какви ти ги наговорих, а! – каза тихо той и се върна
в склада. Когато отново се изправи зад тезгяха, ръцете му бяха чисти
и сухи.

– Обаче ако тази твоя майка не вярва? – рече изведнъж Пепа.
– А? – повдигна учудено вежди мъжът.
– Ако тази твоя майка не вярва, защото е лъгана няколко пъти
вече или пък защото рожбата ѝ работи, да кажем, моята професия...
– Какво ѝ е лошото на твоята професия?
– Стига, Михаиле! Много добре знаеш каква съм в хотела!
– Камериерка.
– Не ставай лош, Михаиле. Целият град знае каква съм... – въз-
дъхна тя и притвори клепачи.
– За мене ти си най-обикновено момиче – ална се изведнъж той.
– Благодаря!..
– Сиреч, исках да кажа, че си едно съвсем свястно момиче, при
това доста хубаво – смутолеви мъжът и замачка тестето със салфет-
ки.
– Остави проклетите салфетки! – каза Пепа и този път нейното
лице се изчерви. – Да се върнем на въпроса...
– Честна дума, Пухче, нещо не се сещам как бих постъпил, ако
мама се усъмни в думите ми...
– Изобщо ли? – простена тя, хвърли фаса си на пода и го стъп-
ка.
– Точно така, изобщо. Но пък знам, че всичко бих направил за
тази моя майка, за да не срещне с разплакана душа божиите ангели...
– каза бавно и сериозно той, излезе иззад тезгяха, вдигна смачканата
угарка и я пусна в пепелника.
– Добро момче, много добро момче! – прошепна Пепа и мигли-
те ѝ потъмняха от влага. Две-три сълзи капнаха върху голите ѝ
бедра. Тя ги изтри с опакото на дланта си като не сваляше поглед от
него.
– Хайде, ще плачем ли сега... А аз тъкмо се канех да ти кажа, че
днес си моето момиче на късмета – рече той и ѝ подаде една салфет-

66

С море в сърцето

ка през тезгяха.
Тя отблъсна ръката му:
– Казах ти да ги махнеш тези салфетки! – Пухчето лъстиво се

протегна, от сълзите в очите ѝ нямаше и следа, вдъхна дълбоко по-
редната глътка дим и прекара пръсти по голия си корем. – Би ли
повторил какво издума преди малко?

– Не исках да те обидя, Пухче.
– Не каза ли, че съм твоето момиче на късмета? – загъгна гласът
ѝ.
– Грешка на езика, Пухче. По-скоро исках да кажа, че си като
едно от момичета на късмета – смотолеви той.
– Умееш да разговаряш с жените, Михаиле! – тя отметна русата
си коса назад и го изгледа бавно от долу на горе. – Понякога ти се
отдава. Като на истински поет. И това, което каза за майка си, за
разплаканата ѝ душа и ангелите, също беше много красиво...
Имаше моменти, когато думите ѝ давеха мислите му като бър-
зей охлюв. И тогава губеше представа кой е и къде е, пред погледа
му притъмняваше и ако бе извън тезгяха, бързаше да се върне зад
него, само там се чувстваше защитен и уверен в себе си.
– Я ме погледни! – рече рязко тя, присегна се през пангара, уло-
ви го за носа и го придърпа към себе си. – Хубаво ме виж, Михаиле,
защото пред тебе е една сгодена девойка!
– Ха! – успя да изрече единствено баничарят и се улови с две
ръце за полирания плот на тезгяха. Дъхът на Пухчето, топъл и мек,
лепнеше по лицето и врата му като ситни капчици смола.
– Мерси! Виждам колко много се зарадва... – престори се на
обидена тя, пусна го и отстъпи крачка назад. – А не се ли интересу-
ваш кой е късметлията?
– И кой е той? – попита той, разтривайки с пръсти носа си.
– Ти, Михаиле, ти и никой друг!
По надраното от едра шарка лице на баничаря не трепна и мус-
кул. Той се оттласна се от рафта, отиде до фурната и дълго мълча там.
– Бременна ли си? – попита по някое време той.
– Друго е... – Пухчето бодна с показалец сред пепелта в пепел-
ника. Под него се показа лицето на Света Богородица.
Той бръкна във фурната, извади баничките, напръска ги с вода
и пък ги върна с тавата в нея. После взе руло амбалажна хартия,
наряза го на листи с размерите на пощенски картички и ги подреди
на куп до касовия апарат.

67

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

– Майка ми е в болницата, Михаиле! Умира от рак. И едва ли
ще дочака нощта...

Той нищо не отговори. Влакът вече влизаше под козирката на
перона.

– А не ме иска... Или ми ела с годеник, рече ми тя, та да благос-
ловя тебе и него, или не ми стъпвай в стаята – Пепа Пухчето облиза
устни.

– Това ли било... Искаш да измамим майка ти?
– Ще дойдеш ли с мене в болницата?
Той наплюнчи пръсти и извади от фурната тавата с готовите
банички. Остави я на тезгяха и бързо сложи втората тава на нейното
място. После погледна през прозореца. Отвън вече чернееше от хо-
ра. През цялото това време Пухчето подмяташе нервно цигарената
си кутия от ръка в ръка.
– Баничката ти е готова – каза тихо той.
– Не съм гладна нещо тази сутрин – усмихна му се тя и го хвана
за ръката. Бузите ѝ се изпълниха с кръв, бръчките над тънките ѝ и
силно начервени устни изчезнаха, а черните ѝ очи заискриха с мазен
и плътен блясък. – Ще бъдеш ли до мене в болницата? – настоя пак
Пухчето.
– Добре де, ще дойда.
– Закълни се!
– Щом искаш... – вдигна дясната си ръка той.
– Не така – възрази Пепа, взе пепелника, тръсна пепелта и фа-
совете направо на тезгяха, изтри го в коляното си и го поднеси към
устните му. – Целуни Света Богородица!
– Много религиозна стана изведнъж, Пухче! – рече баничарят,
замижа и залепи устни върху пепелника. После се почеса по тила и
попита. – А ти какво ще ми обещаеш в замяна?
– Ще откажа пушенето – засмя се тя.
– Цигарите! Добре... Ама кога ще спреш и с онова в хотела? –
рече той и запрати пепелника под тезгяха.
– Да караме нещата едно по едно... – намигна му тя.
– Хубаво. Ти си знаеш – промърмори той и се разбърза из-
веднъж. Тумба цигани вече влизаха в баничарницата.
– Ще те чакам след час. Бъди точен! – помаха му от вратата Пепа.
– Не ме командвай, жено! – провикна се баничарят.
Тя му намигна, изкиска се и излезе.

68

С море в сърцето

Михаил Гунчев

Сомнамбуло

... но каквото жена на любовника казва,
на ветровете го ти и на водата пиши.

Гай Валерий Катул

Сепна ме мекият, очакван тласък. Локомотивът трябва да бе
опрял буфер в чакъла. Колелата, покатерени върху му, с нежно
хрускане, го дробят на песъчинки. В унеса си ги видях – по-ситни от
някога, приели сивия оттенък на неизвестността, на която са бряг.
Като небето, легнало неразгадаемо, ниско до тъмния виолетов ръб
на утрото, целунало морето, което спеше. Като сантименталната,
съмнителна луна, пореща хоризонта отвъд Света Анастасия, с на-
едряла гръд. А коловозът е челен и по-нататък няма накъде. И как.
“На ръба на керемидата!” Жаргон, но... на ръба, истина ли е? Отър-
сих глава и разбрах, инстинктивно почувствах, че това е непредви-
димата сива черта в живота, оттук трябва да започва новата реал-
ност. И ножът ми отсече – чашата на виртуалното изкуство е вече
изпита! Почти. Почти пуста и мъртва, като изоставено бойно поле.
Или изстинало брачно ложе. Мъртвото вълнение вътре, в мен обаче,
невидимо, но тревожно с неизвестността си, се надигна, бе живо.
Олюля ме таен ритъм – така си бях представял нежното докосване
на муцуната на акула. Или нещо подобно, не зная, не мога да опре-
деля точно, още повече, че акула ме е побутвала само насън... На-
вярно бяха последните конвулсии на композицията. Локомотивът на
миналото бе спрял. Усетих безтегловност. И бях нетленен. Почти
прозрачен. И зачетох в себе си. Зачетох. Почти “Класифицирана
информация”... Опасно занимание! Да четеш сърцето си.

Не бях идвал в този град повече от четвърт век. И не съм подо-
зирал, че някога ще стъпя отново по тази щастлива земя. Но се отро-
ниха само някакви си нищожни песъчинки време – три седмици,
няма и месец, от срещата в интернет, в Океана на непредсказуемото,
и бе настъпило Преображение. Непредсказуемо наистина, и неочак-

69

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

вано, но дълбоко мечтано и безумно дирено в необятния дълбинен
свят на невидимата душа. Всичко преживяно до сега бе увертюра на
това, което предстоеше. Увертюра безкрайна, с толкова луднали
ноти, млади радости, лунни бленувания, потайни, в подводния свят
срещи и горестни раздели, а Тя все не идваше, Тя така и си остана
мечтаната Велика Неизвестна. Сега предстоеше да сваля и това бу-
ло. Красиво и съдбовно тайнствено. Пръстите ми бяха искрени, вече
навлажнени от млада роса, и аз, аз познавах нежността им. Но, все
пак, все пак – “Тези, които най-много обичаме, най-силно ще ни
наранят!” А ето, че я обичам, колкото и налудничаво да разцъфтя
това цвете, сега, на тия ми години, докосна ме бялото ухание на ло-
тос и ме люшна земетръсно – неразумен, предснежно разцъфнал,
обречен цвят. Цвят на бъдещето, без бъдеще. Сватовникът, демонът
Фейсбук, вече си свърши работата, и хипнозата на виртуалните илю-
зии, бавно, незабележимо се топи. Светлината, заседнала на някакъв
непознат, миражен риф, се колебае. Изгрев или... залез? Размити
очертания, като сън. А дали не е наистина сън? Неочаквано, отнякъ-
де, избликна видението на пасаж, пасаж предсънни стихове, писани
в сребро, онова, гаснещото някога:

Денят през сънищата се прокрадва
и души, подобно рис, парцалите им сиви.
Прокапва, кръг след кръг, мигът прекрасен –
муцуни мокри, мрак зелен из гривите...

Сън! Защо сън? Защо? И сега ли, пак – оня мрак зелен, оня не-
наситен рис!

А тоя сребърен пасаж... жена – ухаещ лотос! Лотос! В тоя миг!
Защо?

Перонът е почти пуст. “Като обрано лозе. Ланшна шума!” –
безсмислено, но мина, кой знае защо, през главата ми. Студен вет-
рец, вероятно бриз, упорито изправя “шумата” на яките на няколко
накокържени посрещачи, които стърчат тук-там, като бездомни
гладни корморани. Намествам тежкия сак на дясното рамо, побутвам
баретата “на кръв”, и хлътвам...

Седнала, на пейката, малко встрани от входа на гаровата чакал-
ня, почти срещу ми, ръцете притискат към гърдите дамска чанта,
тъмно екрю, като да бе бебе. Събраните, подгънати дълги и леко
наклонени на една страна нозе, пейката очевидно бе ѝ ниска – доло-

70

С море в сърцето

вих трепет, искреност и напрегнато очакване. И необяснимо защо,
свян. И ми стана мило. Тя е! Тя!

Или така ми се стори..., Боже, сън ли е?
Надигна се. Веднага. Енергична. Почти пружина. А по телефо-
на, гласът желан се лееше като зехтин, благо, чак меланхолно. Първа
изненада! Нещо не бях познал. Започва се! Нещо не е така! Но тя,
очевидно, ме позна. Както и аз нея. Насмалко да настъпи дългите
пешове на бежовото си палто, с лек лилав оттенък, висока, тънка,
почти слаба, с плетената си шапка – в тон с чантата. Така облечена,
както я съзираха очите ми в мрежата – пристъпи тя към неизвест-
ността, тяло изплетено от вълнения и потискана, едва доловима
жажда, преляла от любопитство. Това прочете изтерзаната ми душа
в първите си крачки към чертата, към оная сладост, дето първом се
докосват телата. Подир душите. Усмивка озари лицето, зеленото в
очите не се колеба и секунда и преля в топли кехлибарени зрънца,
златисти коси свиха ореол над главата ми...
По-висока е, Боже, отколкото си представях. Ох, и не само в тя-
лото по-висока. За другото вече знаех. От стиховете, на “родената в
лотос”. От страховете. От безумната кореспонденция, от която по-
щата ми завря. И ме повърна рязко, отново към стиховете, които бях
отвикнал да пиша. Отвикнал. От толкова неща! И закипя, и запрели-
ва, поезията на една закъсняла виртуална любов. На съня, дарен от
Бога. На съня без бъдеще... Съзирам ли я, още сега, и защо, тая
сладка химера?
И отново ме прободе онова чувство на смирен любовен потрес
от жената, непредсказуемо в жестоката си красота творение – моята
мечта, чиято душа ме докосна с аромата си, докато хойках из мрежа-
та. А сега ето я – реална, трепет и очакване, любопитна непозната
плът и жажда, разлюляна кръв, ето я пред очите ми. Сбъдната реал-
ност? Или видение, или... “Няма нищо по-сладко, от онова, в което
искаме да вярваме.” Светла магия! И долетяха от някъде, от мина-
лото, от идното ли, пак онези, неуловими светкавици, сребърен па-
саж:

А може би, отново сме навярно
среднощ изпуснати коне, под гриви бели,
измислени или реалност –
телата слепи, душите – неми лебеди...

71

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Измислени или реалност, измислени или... Реалност? Гривата,
под баретата, блесна, сребърноскръбна, но решителна. Лъхна ме
непознат, нежен, тайнствен аромат. “Океания! Упой на влажна гора!
Тюркоаза кристален, разсипани изумруди... Гоген...” Дали ще узнае,
удавникът, че това е “Фиджи”, екзотичния бряг на Свободата, на
чиито подвижни пясъци бе изхвърлен?

... Като в гъста гора ме подмамва
вик случаен, тих и далечен
и ме дебне зеленият подмол
на очите ти – сляп... и обречен.
Сетих под обръча на прегръдката крехки рамене. Зеленият под-
мол ме пое – дълбок, предан... “Както никой, никога преди!”, долови
шепот сърцето ми.
И “сляп и обречен”, потънах в тъмния виолет на устните...
“Сън, сън, сън...”, промълви ли самотно сърцето?

72

С море в сърцето

Пламен Христов

Сок от праскови

Една муха ме лази по глезена. Аз обаче съм си сложил тъмните
очила, пльоснал съм се на шезлонга, който наех заедно с чадъра,
лежа, и си давам вид, че всичко е наред.

Тая муха, дето ме лази, е най-малкият ми проблем. Влюбен съм.
Такава е работата.

Не че е кой знае какво и не ви се е случвало, обаче сега мене ме
тресе, а не вас. Постоянно ми е горещо, сякаш съм охтичав, настръх-
ват ми космите, и ако скоро тая работа не вземе да влезе в релси,
току-виж съм паднал от влака.

Кой го кара тоя влак, питам! И въобще, какво правя аз в него!
Ето това ме измъчва.

Вчера, докато всичко си беше наред, си мислех, че любовта е
красива. Постоянно се оглеждах, да си намеря нещо подходящо и
отникъде не можех да знам, че съм изпаднал в заблуждение. Че тая
работа, с любовта, ставала не със зяпане, а трябвало да се праснеш в
нея.

Да, с гледане нищо не става. Вчера, докато всичко си беше на-
ред, си мислех: Така и така съм дошъл на море, ще се поплацикам,
ще почина, пък ще си ходя. Ама това беше вчера. Сега душата ми
пърха наляво – надясно, чирика и си мисли, че е птичка. Казвам ѝ:
Абе, мойта, стой мирна, или ако толкова ти се ходи някъде – иди
пий бира. Така ѝ говоря, само че то душата на човек си е жив вага-
бонтин и не е лесно да ѝ хванеш цаката. Даже никак. Чирика си и се
прави, че не ме познава.

Идея си нямам за каква се взема.
По повод на оная муха, дето ме лази. Тя не е нищо особено.
Нищо и никаква е – градска. Не е, да кажем, някоя конска, или друга
специална. Ама пак си лази, хапва си там, каквото харесват мухите и
сигурно се мисли за голям тарикат, понеже още не съм ѝ видял
сметката.
Нека си лази. Другаде ми е грижата. В душата. Ако реша да се

73

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

правя на обиден мога цяла седмица да не ѝ проговоря. Обаче защо
така да се получава. Нали един вид сме съквартиранти, заедно ядем,
заедно в тоалетната ходим. Има си норми на поведение. Пък тя кац-
нала ей-там и не спира.

Сигурно се мисли за чучулига...
Сега да ви кажа за вчера: Както всичко си беше наред и въобще
за любов не съм се сещал, гледам на земята пет лева. Стоят си там,
абсолютно небрежно, и си въобразяват, че са невидими. Откъде да
ги знам, може да са се чувствали недооценени и самочувствието им
да е било колкото педесе стотинки, ама това мен какво ме засяга.
Пет лева си бяха...
Та, на въпроса, какво да правите, като стане така и се случи да
видите пет лева, да си лежат на земята? Ето какво: Ритнете ги! Или
още по-добре, направо тичайте на отсрещния тротоар. Това направе-
те. Защото инак чуйте какво се получава: Виждам аз тая петачка и
без да му мисля се навеждам да си я взема, понеже решавам, че е
моя. Навеждам се и право главата о главата на онова русокосо де-
войче, с къса пола и много обли форми отпред, дето и то си мисли,
че тия пет лева са нейни.
Едно голямо “Прас!!!” – ето това се получава. Така е.
И после – не знам що за удар беше това, ама ако беше нормален
нямаше да седна. Пък аз седнах. И като се погледнах отстрани, гле-
дам стоя и се хиля. Като едната съвкупност от всички недоразуме-
ния познати на вселенската наука се хиля и въобще не осъзнавам
колко зле съм загазил.
Кофти работа, това искам да кажа...
Иначе това, дето сега ви говоря, разбира се, е грешка, понеже
вие ще разкажете тая история на ваши познати, те ще я разкажат на
трети, а пък то тъкмо така тръгват мълвите... Обаче тоя път работата
е сериозна и нека хората говорят.
Трябва да се знае:
В случай, че сте видели петте лева, пропуснали сте момента да
ги ритнете и вече сте се прас! Нали с Русокоска – раздавайте го
кротко. Стойте си на земята. Мирувайте и всичко ще отмине от са-
мосебе си.
Не правете грешката да споделяте петте си лева с дамата на сок
и кафе в близкото барче, понеже заедно сте ги били намерили.
Не я правете! Моля ви.
Грешката.

74

С море в сърцето

Вие не сте за пет лева!!!
Инак моментално ще се окажете в ситуация, при която сърцето
ви ще бере душа, душата ви ще пърха безконтролна наоколо, а Русо-
коска, ще си гризка кайсии на шезлонга до вас, понеже ги предпочи-
тала пред праскови и киви.
Да. И това ще знаете. И още много други такива...
За последно – връщам се на мухата: Аз, да ви кажа, ако взема
сега да се пресегна, с тоя вестник, дето и без друго му чета само
спортната страница, мухата хич няма и да разбере, че е умряла. Ще
се качи на небето и ще си мисли, че още пие кайсиев нектар от оня, с
който ме опръска Русокоска. Ама няма да го направя. Вчера, докато
всичко си беше наред и за любов въобще не съм се сещал, бих го
направил, но сега – няма. Тогава си е за тогава. Днес ме е хванало
шубето.
Не се оправдавам, ама вижте сега работата каква е: Миналата
година, като стана така и ударихме глави с една Русокоска, отиваме,
заедно на плажа и тогава пак ме налазиха мухите. А аз като замахнах
– прас! И на място. Но като си свалих очилата – гледам то било пе-
перуда. А около мен никаква Русокоска.
Та за това ви говоря... Странна работа, ама ще си трая. Откъде
да я знам тая муха, дето сега ме лази, каква е.

75

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Христина Панджаридис

Кога ще видя морето

Въпросът се повтаряше всяка година. След прецъфтяването на
белите и лилави люляци около къщата, сляпата изведнъж се съживя-
ваше и почваше да пита постоянно за морето. Докато бащата беше
жив, пътуваха всеки юли или август и споменът за лятното море я
топлеше цяла зима. Не капризничеше, не задаваше излишни въпро-
си, примиряваше се с досадата на роднините, на които им омръзва-
ше да се грижат за нея. Бащата почина и отговорността за ходенето
до морето се прехвърли върху втората ѝ майка. Някога родната ѝ
майка не говореше много, но вечер разплиташе косите ѝ и я галеше,
докато заспи. Питаше я какво иска да има утре за ядене, коя рокля да
приготви за детската градина и я взимаше първа. Децата твърдяха,
че има най-добрата и красива майка! Купуваха си сладолед и отива-
ха на люлките в парка. Мащехата ѝ нито веднъж не я погали, непре-
къснато ѝ правеше забележки, а за сладолед никога не се сети. Е,
когато се хранеха сипваше на нея, а после на собствената си дъщеря.
Родната майка нямаше кой да замести, но пък с новата сестра се
разбираха. Тя я научи да отварят прозореца и да скачат в градината
нощем. Слушаха концертите на щурците и си разказваха страшни
истории. Толкова страшни, че после се държаха за ръцете, докато
заспят.

Щом сляпата зададе въпроса си: “Кога ще видя морето” и за-
почна да се ослушва, майката хич и не се двоуми да ѝ припомни как
стоят нещата: “Ще го видиш на кукуво лято. Няма как слепец да
види морето, но баща ти отказваше да го признае и да го избие от
главата ти”. Възрастната жена сметна, че са се изяснили и реалност-
та се е върнала в света на невиждащата ѝ по-малка доведена дъщеря.
Глезотиите на нейния втори мъж нямаха край, но смъртта постави
нещата по техните места. Случваше се да си припомни как обеща-
ваше на болния, че ще угажда на бедното момиче и няма да го изос-
тави. То милееше за морето и сякаш нищо друго не бе от значение.
Веднъж втория ѝ мъж разказа, че зрението ѝ почнало да се влошава

76

С море в сърцето

точно когато си тръгвали от почивка. Била петгодишна и тогава за
последен път видяла морето. Морето – като че ли то щеше да върне
зрението ѝ или да облекчи атмосферата в къщата. Слепите не виж-
дат каквото си поискат, а каквото им позволят да си представят.
Толкова по въпроса.

– Кога ще видя морето? – зарецитира на сутринта дъщерята, ся-
каш забравила вчерашните думи.

Майката едва не разля чашата си с кафе. Денят започваше нак-
риво, а бе едва осем часа. Не ѝ се мислеше как ще го избута до ве-
черта с това придирчиво отроче.

– Морето се отлага, миличка.
– Татко винаги ни водеше – не се отказваше момичето.
– Водеше ни, но умря. Баща ти умря преди две години и край на
морето.
– Не разбирам. Той ми обеща всяко лято да виждам морето –
упорстваше тя.
– Обещанието се прекратява. Обещалият отсъства – заяде се
майката, допълнила си отново чашата, този път с повече захар и
мляко.
– Помогни ми да се облека. Искам да изляза – не кротна дъще-
рята.
– Къде ще ходиш? Първо обели картофите за обяд. Не забравяй
за задълженията си.
– Днес няма да ям.
– И таз добра! Ще ми правиш бойкот на картофената яхния ли?
– ядоса се не на шега майката. – Грижа се за теб, а ти прекаляваш.
– Кой прекалява? Имам едно-единствено желание и ти не го
уважаваш.
– Не съм баща ти да дебна всяко трепкане на миглите ти.
– Затова излизам.
Майката я остави да се оправя и си запали цигара. Щом е сама в
кухнята – ще си прави каквото поиска. Морето не ѝ понасяше с тут-
кането около сляпата дъщеря, непрестанното внимание да не я зав-
лекат вълните навътре, момичешката мания да става преди изгрева,
за да дишала йодни изпарения. Обикновено мъжът ѝ се жертваше
сутрин, но скърцането на креватите и паркета смущаваха съня на
най-интересното. Майката спеше до късно и ходенето до морето
разбъркваше навиците, на които се крепеше удобството ѝ.

77

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Вечерта заедно с малката дъщеря се появи и голямата. Личеше,
че са се наговорили и тя естествено трябваше да ги изслуша. Както
винаги ще се усмихва, ще придърпва крайчеца на дясното си ухо и
уж ще проявява разбиране. Голямата щеше да пробута миналого-
дишната си идея за ходене до езерото. Миналото лято отидоха трите
и сякаш сляпата не разбра номера им. Каката беше донесла запис на
море с всичките му там глезотии: крясъци на чайки и гларуси, шум
на вълните, чужда реч, даже корабни сирени. Даа, но беше забравила
да осоли водата. Малката хитруша намокри ръката си в езерото,
близна веднъж, близна втори път и се изчерви. Чак русолявата коса
доби червеникави оттенъци. Не каза и една думичка, ама те не бяха
дебили. Схванаха, че номерът им – въпреки старанието – не излезе
сполучлив. Морето не беше море, а езеро на трийсет и пет километ-
ра от дома.

Майката се запита дали наближаващото лято ще ходят на ис-
тинско море или ще се прави някаква фалшификация. Не би се учу-
дила голямата ѝ щерка пак да я заведе на езеро, но предварително да
го наръси със сол и да разхожда по краищата му малката. Плюс за-
писите на морските птици, вълните и разните кораби.

Заслуша се в дрезгавия глас на голямата, която нелошо разигра-
ваше картите си. Имаше си добре платена работа в съвета, сговорчив
мъж, почти нова кола и червени рибки за домашни любимци. Деца
нямаше, но майката подозираше, че не е защото е негодна, а по дру-
ги съображения. Съвсем навреме чу, че я изключват от ходенето,
нали без това морето не е от любимите ѝ дестинации. Баси думата,
дето употреби оправната нейна дъщеря – “дестинации”. Разсърди се
и още неизчакала тръгването на голямата, отвори устата си.

– Море ли? Море като миналогодишното.
– Майко, извиних се на сестра ми и този път наистина ще оти-
дем до морето. Без да я заблуждавам.
– Леле, ще умра от яд, че съм пренебрегната да видя какви каши
ще забъркваш.
– Искаш да дойдеш с нас, така ли да разбирам нервността ти? –
не се даде голямата. – Нямаш проблеми. Искаш – идваш. Колата ми
е за пет човека, а ще пътуваме само със сестра ми.
– Сърцето ти доста се е разширило напоследък – отбеляза злъч-
но майката. Сети се, че втория ѝ мъж, година преди да почине, пода-
ри и на двете момичета сака от естествена кожа и плати шофьорския
курс на голямата. А на нея връчи букет рози. Рози с бодли!

78

С море в сърцето

Двете сестри се срещаха през ден и щом юни се настани в ка-
лендара, голямата пристигна, натовари багажа и качи сестра си.
След пет дни в прашната пощенска кутия се перчеше красива кар-
тичка с изглед от двореца в Балчик. Жената я разгледа до на-
дребната подробност, отбеляза, че имаше даже точен адрес, ако по-
желае да им пише, а после я наряза на дълги и тънки ивици с ножи-
цата. Отвори шкафа в библиотеката и извади диска със записи на
разните морски шумотевици. Пусна звука до края и се разсмя. Как се
разбираха нейната и чуждата дъщеря. Чак да им завидиш.

79

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Хубавена Димитрова

Лековитата вода

Първите спомени от детството на повечето хора обикновено са
белязани от някаква лудория, причинила телесна болка и душевно
веселие.

Има и такива, при които тялото не страда, но душата бива про-
бодена с такава разкъсваща сила, че никога не възвръща целостта си
и пада под абсолютната власт на тялото.

Има и трети. И те са и най-тежките, и най-ценните. При тях и
тялото е подложено на мъчение, и душата на обезобразяване. В тая
душа обаче протича такъв магически процес, че тя някак си съумява
да изрови затрупаното под тежестите семенце и да си отгледа цвете.
Такава душа носеше Ганчо Страхилов Ганчев.

Един от най-ранните, запечатани в съзнанието му спомени беше
свързан с идването на новите хора в родния му град. Те бяха гърци,
като комшията му и негов най-добър приятел Сакис. Защо обаче тия
гърци бяха във военни униформи той тогава недоумяваше. Нали
французите бяха тия с униформите? Един ден, като се прибираха със
Сакис от разходката по брега – бяха отишли да събират камъчета –
наближавайки тяхната улица, чуха викове и плач. Скоро разбраха, че
идват от Ганчовата къща.

Българчето се затича към вратата и я отвори плахо. Още като го
видя униформеният, дръпна го за ухото и го вкара с все сила в двора.
Ганчо видя пред себе си баща си на колене, очите му посинени, а от
главата и устата му течаха струйки кръв. Майка му държеше братче-
то му на ръце и хлипаше.

– Комита ли е баща ти? А? Къде си държи оръжието? – попита
го оня, дето щеше да му откъсне ухото. Ганчо поназнайваше малко
гръцки от Сакис, когото също бяха дръпнали силно за ухото и сега
стоеше зад приятеля си, и разбра нещо за оръжие, че го питат, ама
тая дума “комита” само я беше чувал и затова рече на развален гръц-
ки:

– За оръжие не знам. Нито знам “комита” какво е.

80

С море в сърцето

Като чу това униформеният така силно го плесна с опакото на
ръката си, че детската, хилава главица се извърна на единия край.
Майка му извика, но униформеният до нея ѝ зашлеви плесница през
устата и сподави вика ѝ. Тогава Сакис се обади на чист гръцки:

– Ганчо ви казва истината, господине. Не го бийте! Той и тех-
ните са добри хора. Съседи са ни тука, знаем се откак сме се родили.

– А, ти си от наш’те. Какво търсиш с тия българи?
– Съседи сме, а с това момче Ганчо сме най-добри приятели!
Като чу това униформеният зашлеви пак Ганчо и завъртя гла-
вицата му на другата страна. Този път ударът беше дваж по-силен и
момчето усети, че от устата му руква кръв.
– Гърчетата ще ми побългарявате вие! – рече злобно униформе-
ният и се изплю с погнуса върху босото краче на българчето. Сетне
даде знак с глава на войниците до баща му и те го хванаха и го зав-
лякоха напред.
Майка му взе да плаче с глас и да моли, но гъркът до нея я изб-
лъска така силно в корема, че тя се преви и без да ще изпусна бебето
си.
Като видя това Ганчо тръгна към нея и вдигна братчето си.
После се обърна след униформените и срещна едва сдържащия съл-
зите си бащин поглед. Виждайки уплахата в очите на сина си, баща-
та се помъчи да се усмихне. След това образът му се изпари.
– Ганчо! Добре ли сте? – притече се към тях Сакис.
Ганчовата майка, още превита, ридаеше неутешимо и местеше
бебето в ръцете си напред-назад, като че го люлееше. По едно време
се съвзе и рече на по-големия си син и приятеля му да идат да пови-
кат Никос – бащата на Сакис. Те тръгнаха към магазина, където ра-
ботеше той, ала когато гърчето видя, че устата на приятеля му още
кърви, рече:
– Нека да идем първо на бабиния плаж да ти промия устата.
Нали помниш оня плаж, дето баба ми разказваше за него, че водата
там всичко лекувала?
– Нека първо да идем при баща ти, че тогава.
Сакис се съгласи и тръгнаха към магазина на баща му. Като
разбра каква е работата Никос веднага тръгна към Ганчовата къща, а
децата изпрати на плажа с лековитата вода.
– Дай аз да ти промия устата, че баба казваше, че лечебните си-
ли на тая вода действали, когато с нея те мие ближен – рече Сакис и
изми устата на приятеля си.

81

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Солта във водата забождаше острите си нокти, ала Ганчо тая
болка почти не я усещаше. Цялото му същество бе заето с мисълта
за баща му. Къде го отведоха? Защо? Как ще зараснат раните му,
като не се умият с лековитата вода?

– Тия хора, дето отведоха татко откъде се взеха и къде го отка-
раха?

– Лоши хора, Ганчо, лоши. И баш татко ти да вземат, дето и на
мравката път сторва. Чух един път татко да казва, че сега вече като
не управлявали турците, пък българите били победени във войната,
французите ще дадат на гърците да управляват. Тия гърци затова са
дошли сигурно. Ама ти не бой се за баща си. Татко познава някои от
тях и ще ходатайства за татко ти. И да казват, че съм бил от тях,
недните, не ги е срам! Аз съм си от мойте си майка и баща! И оби-
чам братята си по душа! Като тебе! Само да бях по-голям и силен,
щеше да видиш ти как щях да им извия вратлетата на тия гърци! –
пламенно говореше Сакис и цял почервеняваше.

– Недей така приказвай – рече му след известно време Ганчо, –
че ме е страх да не вземеш някой ден като тях да станеш.

Хем се усмихваше, хем плачеше старият Ганчо като се връща-
ше сега към този момент в мислите си. И се чудеше какво ли прави
Сакис.

Последният път, когато го видя беше преди петдесет години.
Дали беше още между живите? Или плътта му гниеше някъде в зе-
мята, а пък душата му плуваше в морето с лековитата вода?

Усмихна се пак Ганчо и още една сълза се търкулна по бузата
му като се сети пък сега за този последен път, в който видя най-
добрия си приятел. Пак беше в родния им край. На бежанците като
него им бяха казали, че могат да се завърнат в бащиния си дом, кога-
то немците дадоха на България Западна Тракия. И Ганчо се завърна
след двайсетгодишно отсъствие, само че сега с жена си и дъщеря си.
Майка му и баща му бяха вече стари да пътуват, а и не искаха да са в
тежест на младото семейство, а брат му така и нямаше спомени от
къщата, в която се бе родил. Беше много малък, когато бяха прину-
дени да я напуснат.

Още щом стъпи на старата, прашна улица хала от спомени се
втурна в съзнанието му и сърцето му заигра лудо. Докато стигне до
родната си стряха, вече щеше да се пръсне от вълнение. Изненада се,
когато видя майчиното си огнище. Виждаше се, че не живее никой
тук, ала изглеждаше така сякаш бе току що напуснато. Беше пребоя-

82

С море в сърцето

дисано, покривът поправен, а градината благоухаеше със свежи цве-
тя. Не мина много време преди Ганчо да усети работата каква е и
реши да потърси Сакис. След като поразпита наоколо, разбра че
приятелят му е затворен в ареста, щото бил приказвал на гръцки и
Ганчо отиде да пита за него. Жена си и дъщеря си остави в някогаш-
ния си, бащин двор като им каза да не влизат в къщата. Разправията
с българските власти не беше голяма. Като им даде някоя друга пара
и обеща, че Сакис няма повече да говори на гръцки, пуснаха го. В
първия момент като че ли гъркът не можа да го познае. Ама, когато
това стана, стисна го в силна, братска прегръдка и рече на българс-
ки:

– Братко!
Ганчо му се усмихна и му предложи да тръгват. Другите бълга-
ри се спогледаха учудено.
– Насинили са ти окото, брате – подхвана Ганчо като излязоха
вече от ареста. – Знам къде ще те водя – Сакис се усмихна при тези
думи на стария си приятел.
Двамата вече мъже вървяха един до друг, както навремето, ко-
гато бяха момчета. Същата походка, същото мятане на ръцете. Само
че сега по ръцете и краката им имаше много косми и лицата им бяха
покрити с буйни четини. Не след дълго стигнаха до бабиния плаж с
лековитата вода.
– Дай да ти умия окото – рече Ганчо на гръцки като седнаха на
брега.
– Полека, братко, рискуваш да те затворят – отвърна му Сакис
също на гръцки. Ганчо нищо не отвърна, а загреба с шепа от водата
и поля лекичко окото на най-добрия си приятел. Още му беше такъв,
макар да не беше го виждал двайсет години вече. И такъв щеше да
му остане. Защото душата му беше като неговата, а близките една на
друга души нищо не може да ги раздели. Ни разстояние, ни пари. Ни
гърци, ни българи. Нито пък немци, или французи. Нито жени, нито
мъже.
– Брате, имам в себе си пари. И в България имам достатъчно –
каза след малко Ганчо.
– А семейство нямаш ли? С кого си тука?
– Имам жена и дъщеря. Ще те запозная. Но това сега не е важ-
но. Виждам как стоят нещата.
– Виждаш. Първата война – гърците, втората – българите. Ма-
мичката им на всички мръсна!

83

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Ганчо пак се усмихна, и пак очите му се навлажниха при този
спомен. И пак се зачуди къде ли беше Сакис сега. Дали не се бе за-
върнал в родния край след оттеглянето на българските войски? Или
бе останал при роднините си в Пирея, където избяга със семейството
си с помощта на Ганчовите пари? Дали беше още жив? Или червеите
отдавна бяха изяли тялото му, а душата му се рееше над морето с
лековитата вода?

84

С море в сърцето

Явор Цанев

До края на света

Сутрин ставаше рано и посрещаше изгрева с чаша кафе и пакет
цигари, които не пушеше, а само допираше до носа си, за да вдиша
аромата на суровия тютюн. Изпаренията от морето прибавяха своя
принос към утрото, а слънцето се показваше и обагряше с разтопено
злато хоризонта. И макар всяка зора да бе различна, невидима нишка
я пронизваше и добавяше в дългата броеница на лятото.

След кафето се заемаше да пооправи – премиташе подиумчето,
застлано с изкуствена трева, подреждаше масите и столовете, прове-
ряваше дали всичко е наред и се облягаше на тезгяха в очакване на
първите курортисти. Кафенето бе съвсем малко – скован от дъски
бар и дървен навес. Отпред козирката му се спускаше като капак, а
от задната страна бе залепена старата каравана, в която спеше. Беше
свикнал с примитивните условия и не обръщаше внимание на липса-
та на удобства. Наемът за сезона бе направо смешен и той успяваше
всяка година да излезе на печалба, въпреки че на този отдалечен
плаж идваха малко хора. Точно на това разчиташе – когато тя дойде
пак, нямаше начин да се разминат.

Загледа се в снимката, която бе закачил до касовия апарат. Очи-
те и на двамата блестяха, а зад тях се виждаха вълните. Вятърът бе
разпилял кичур коса пред лицето ѝ миг преди фотоапаратът да
щракне. И онова лято да остане запечатано завинаги.

– Добро утро!
Дрезгавият глас го сепна.
– О, здравейте!
Хазяинът наминаваше от време на време. Беше запазен широ-
коплещест старец с излъчване на морски вълк. Пиеше кафето без
захар, мълчаливо, загледан към хоризонта, и винаги държеше да си
го плаща.
– Направи ми едно кафе, моля.
– Ей сега! – Зае се да натъпква ръкохватката и подхвърли: –
Днес си първият ми клиент.

85

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Докато тъмната течност пълнеше чашата, погледът му се зарея
над кафе машината. По празната плажна ивица важно крачеха ня-
колко гларуса – същински инспектори, скръстили ръце зад гърбове-
те си. Морето протягаше лениво вълни и подмяташе дребни мидени
черупки.

– Заповядай!
Хазяинът остави няколко монети на бара, взе кафето и седна на
крайната маса.
Откъм плажа се чу звънлив смях. В далечината забелязаха две
фигури, които идваха насам. Като се приближиха още, стана ясно, че
са младеж и девойка, а край тях подскача малко пале. Смехът на
момичето бе толкова жив и заразителен, че ги накара да се усмих-
нат.
– Здравейте! – поздравиха почти в един глас, когато стигнаха до
кафенето. Бяха преметнали по една малка раница. Свалиха ги от
гърбовете си и ги оставиха върху изкуствената трева. Кученцето не
спираше да подскача и да се подпира с лапички по краката на моми-
чето.
– Престани – смъмри го през смях то.
– Имате ли нещо за хапване? – попита младежът и погледът му
се разходи по черното табло с тебеширен ценоразпис. – А, идеално,
два хотдога ще искаме.
Палето се завъртя в краката на хазяина, подуши глезените му,
надигна се да го огледа и после хукна обратно към девойката. Тя го
посрещна със същия звънлив смях и го взе на ръце.
Докато станат готови хотдозите, палето успя да я близне някол-
ко пъти по лицето и да я накара през смях да му размаха пръст:Лошо
момче!
Само дето “лошото момче” очевидно се радваше на гласа ѝ и
приемаше милия укор като поощрение. Сценката създаде илюзия, че
целият плаж се е оживил, макар да нямаше още никого освен тях.
– Дали ще имате някакъв съд, в който да му налеем вода? – по-
пита младежът.
– Да, разбира се, момент – отвърна му, докато подаваше хотдо-
зите.
Мъникът излочи цяла купа и охотно излапа няколко парчета
кренвирш. После легна кротко под масата и подпря муцуна на пред-
ните си лапи.
– Ваше ли е кучето? – попита хазяинът.

86

С море в сърцето

Момичето отметна кичур непослушна коса и отвърна:
– Хареса ни и сега не спира да върви след нас. Не знам как ще
се измъкнем от него.
– Всъщност хареса теб – обади се приятелят ѝ.
Половин час по-късно хазяинът се надигна и махна за довижда-
не.
Барманът се загледа в отдалечаващата се фигура. За първи път
му се стори, че поклащащата се походка не навява мисли за далечни
пътешествия и победени стихии.
Младежите се преместиха на плажа и опънаха кърпи съвсем до
морето. Кучето продължаваше да подскача по брега и започваше да
лае към тях, когато влизаха да се къпят. Изглежда не смееше да се
присъедини и смешно тръскаше лапи от пяната.
Появиха се няколко групички курортисти и забиха тук-там раз-
ноцветни чадъри – сякаш странни кактуси нацъфтяха сред сънува-
щия пустиня нагорещен пясък. Палето притичваше до всеки нов
цвят, подушваше и проучваше хората, те му се радваха и му подвик-
ваха, но то неизменно се връщаше при искрящия смях на момичето.
Барманът се хвана, че този смях кара и него да поглежда все на-
там. Осъзна, че твърде отдавна посяга автоматично към хладилната
витрината за безалкохолни и бира, прави кафе като насън, подава го,
връща ресто и миг по-късно не си спомня лицето на посетителя.
Стори му се, че този постоянен унес продължава вече прекалено
дълго. Че наблюдава пейзажа през опушено стъкло, сякаш е по-
паднал на безкрайно слънчево затъмнение. Мисълта, че хората нао-
коло са будни и живи и светът не е спрял, за да прекара остатъка от
живота си в каравана на плажа, се заби като трънче и го сепна. Той
се извърна към снимката до касовия апарат. Видя му се избеляла.
Докато се взираше за кой ли път в нея, смехът на реалното момиче
звънна над плажа и озвучи далечния спомен за радост. Размаха кри-
ле и прелетя като чайка, спусна се като гларус и грабна онова вкусно
късче тъга, което го бе закотвило тук в безплодно очакване.
По залез, като никога, хазяинът се появи отново.
Плажът бе опустял, макар че в това време на деня морето беше
особено красиво. Младежите бяха поели покрай брега, последвани
от кучето, другите плажуващи бяха прибрали шарените си чадъри.
Водата тъмнееше, а отблясъците плуваха отгоре като златисти люс-
пи. Вълните продължаваха да се протягат и да подмятат мидени
черупки. Едва ли някога щяха да спрат да го правят.

87

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

– Бих изпил една бира.
Барманът извади две бутилки от витрината и ги отвори.
Отпиха и после оставиха морето да грабне погледите им. То
можеше да поеме всички погледи на света и да ги приюти в шепота
си.
– Мисля да отпътувам утре – каза към дъното на бутилката на-
емателят.
Морският вълк въздъхна и поклати разбиращо глава. После
разкърши рамене и махна неопределено, с бирата в ръка.
– Щом е дошло време...
– Сезонът е в началото, ще можеш да намериш друг за кафене-
то.
– Ще видим...
Наемателят постоя, после извади още две бири.
– Твърде дълго се застоях тук.
Думите прозвучаха като оправдание, но хазяинът само се подс-
михна.
– Всеки следва пътя си – каза той и надигна втората бутилка.
Продължиха да пият мълчаливо, докато червеното слънце се
скри някъде зад гърбовете им. После дойде нощта с хладната си въз-
дишка.
На сутринта хазяинът намери дървения капак на бара спуснат.
Ключовете за катинара и караваната бяха оставени на уговоре-
ното място.
Пооправи масите, премете изкуствената трева и се зае да при-
готвя кафе. За момент се загледа в снимката до касовия апарат.
Момчето познаваше, момичето – не. Очите и на двамата блестяха, а
зад тях се виждаха вълните.
Седна с кафето на първата маса и се загледа в правата линия на
хоризонта, която щеше да си остане там до края на света.
Сепна се чак когато се появи кучето и се отърка в крака му.
– Хей, откъде се появи?
Палето го гледаше право в очите и въртеше опашка.
– Успели са да избягат и от теб, нали?

88

С море в сърцето

Съдържание

Четвърти национален литературен конкурс
“С море в сърцето” ..................................................................................5

Поезия

Антония Атанасова
Същата дълбока вода в която си и ти ....................................................9
Валентина Йотова
Светулка над морето .............................................................................11
Даниела Михалева
В жегата нищо не може да ме разсее ...................................................12
Деница Ангелова
Мечта ......................................................................................................13
Десислава Иванова
Утопия ....................................................................................................14
Дойчин Дойчинов
Разсъмване.............................................................................................. 15
Драгни Драгнев
Детето .....................................................................................................16
Ивайло Терзийски
Кълбо от ласки, мидички и музика ......................................................17
Ивелина Радионова
Лятос .......................................................................................................18
Ивета Данаилова
Синхроничност. Завръщане по старите места ....................................19
Петя Цонева
Делувиално ............................................................................................. 21

89

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

Пламен Глогов
Майка ми и вечерта ...............................................................................22
Светла Гунчева
Илюзионист ............................................................................................ 24

Светла Караянева
Лято ......................................................................................................... 25

Христина Маджарова
Неговата вяра бе морето .......................................................................26
Христина Панджаридис
Начин на приемане ................................................................................27

Яна Котева
С море в сърцето....................................................................................28

Проза

Адела Миролевска
В мокрия пясък детски стъпки .............................................................31

Антония Атанасова
Кариес в сърцето: Самотна къща под хълма.......................................35

Димана Маринчева
С пръски от море в сърцето ..................................................................37

Елена Павлова
Алказайцев .............................................................................................41

Елена Пеева-Никифоридис
Да си измислиш море ............................................................................47
Елица Борисова
Русалка.................................................................................................... 53

Ерик Биляров
Верен до сетен дъх.................................................................................55

Милен Нанков
Момиче на късмета сутрин...................................................................62

90

С море в сърцето

Михаил Гунчев
Сомнамбуло ...........................................................................................69
Пламен Христов
Сок от праскови .....................................................................................73
Христина Панджаридис
Кога ще видя морето .............................................................................76
Хубавена Димитрова
Лековитата вода .....................................................................................80
Явор Цанев
До края на света .....................................................................................85

91

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

С МОРЕ В СЪРЦЕТО
Национален литературен конкурс

Царево, юни 2018 г.
Сборник с номинирани творби

Съставител и редактор:
Иглика Трифонова

Дизайн и оформление:
Издателство ЛИБРА СКОРП

www.meridian27.com
Печатница Диджитал Принт Експрес

www.dpx.bg
Печатни коли: 5,75
Формат: 60/90/16
ISSN: 2534-840X
Издание на ОБЩИНА ЦАРЕВО

www.tzarevo.net
2018 г.

92

Национален литературен конкурс, Царево, юли 2018 г.

4