Калина Лукова, "Литература и медии"

Калина Лукова

2

Калина Лукова
ЛИТЕРАТУРА И МЕДИИ

Калина Лукова

© ЛИТЕРАТУРА И МЕДИИ
© Автор: Калина Лукова
Българска, първо издание
ISBN: 978-954-471-213-6
Издателство ЛИБРА СКОРП
Бургас, 2014

2

Литература и медии

Калина Лукова

ЛИТЕРАТУРА И МЕДИИ

Бургас, 2014

3

Калина Лукова

„Журналистиката несъмнено е по-млада от литературата, журна-
листиката не е нищо друго, освен всекидневната изява на литературата.”

Волфганг Бул

4

Литература и медии

Съдържание

Увод ..........................................................................................................7
Литература и медии – традиционни емблеми
и модернистични трансформации......................................................................7
І. Книгата и медията .............................................................................8
І.1. Проблемът книга-медия в контекста
на съвременната хуманитаристика ....................................................................8
І.2. Практики на четенето .................................................................................13
ІІ. Книгата като медия – исторически реконструкции ................19
ІІ.1. Идеята за книгата като медия в българския
изследователски дискурс ..................................................................................19
ІІ.2. Времето на литературно-медийния разказ ..............................................23
ІІ.3. Литературен текст и медиатекст – междутекстови връзки, трансформа-
тивност, жанрови смесвания ............................................................................34
ІІІ. Литература и публицистика .......................................................42
ІІІ.1. Проблемът за граничността.....................................................................42
ІІІ.2. За ненаписаната история на българската публицистика.......................51
ІV. Литературни ефекти в журналистиката...................................62
ІV.1. Джаз журналистика..................................................................................62
ІV.2. Новата „нова журналистика”. Блог култура и блог журналистика .....71
V. Ефектът на личностите. Писатели журналисти – парадигма-
тика на образа ......................................................................................77
V.1. Журналистът Пейо Яворов –
посвещаване на поезията в журналистика ......................................................77
V.2. Журналистът Симеон Радев –
законодател на жанра и стила в началото на ХХ век .....................................90
V.3. Ърнест Хемингуей или за „Пулицър” и за „Нобел” ...............................99
Заключение .........................................................................................106
Библиография ....................................................................................107

5

Калина Лукова

6

Литература и медии

Увод

Литература и медии – традиционни емблеми
и модернистични трансформации

Изследването представя съполагането литература-медии в акту-
ален хуманитарен контекст. Съвременната хуманитаристика се ха-
рактеризира с присъствието на тези конкурентни културни парадиг-
ми, което налага съпоставителното им разглеждане: електронната
книга и четенето, печатният текст и хипертексът в технологичното
мултимедийно пространство, читателят като пърформар, дигитално-
то писане, библиотеката и интернет. Интересуващата ни сравнител-
на проблематика се свързва с трансформиращите влияния между
литература и медии по отношение на: медиаспецификата на книгата;
взаимодействието между литературен текст и медиатекст в хиб-
ридни жанрови форми; граничната семантика на публицистиката;
моделиращото присъствие на литературата в медиите и създаването
на нови литературно-медийни конструкти; мултитехнологичните
деструкции в литературното и в журналистическото писане, и раз-
колебаването на традиционните фигури на писателя и журналиста.

Чрез представения текст се опитваме да се включим в съвре-
менните полемики за метаморфозите на книгата и медията в постгу-
тенберговата епоха.

Устойчивите взаимоотношения между литература и медии се
проявяват в аспектите на: книгата и генезиса на медиите; рефлек-
сивните проекции на книгата в медиалогичните модели; съвремен-
ните литературни и медиаморфози. Двупосочните влияния и транс-
формативни процеси между литература и медии водят до необходи-
мост да се идентифицират и анализират хибридни литературно-
медийни модели в мултимедийното общество; да се дискутират пос-
тмодерните представи за взаимодействието литература–медии, като:
интернет литературна журналистика, новата „нова журналистика”,
„журналистика без журналисти”, мултимедийни книги, „изливаща
се култура”, „култура на нетърпението”, „култура на складирането”,
„версията на мъртвото дърво” („dead tree version”), блог култура.

7

Калина Лукова

І. Книгата и медията

І.1. Проблемът книга-медия в контекста
на съвременната хуманитаристика

Изследователският ни интерес е насочен към постмодернис-
тичните трансформации на класическите хуманитаристични ембле-
ми в мултимедийното общество: книгата, текста, читателя, библио-
теката, печата (медиите), във функциите им на алегории на модер-
ността.

Хуманитарната мисъл от края на ХХ и началото на ХХІ век е
динамизирана от конфликтни културни модели, които насочват към
съпоставка.

Това съвременно културно състояние се проблематизира от
Клео Протохристова като „постгутенбергово”. Тя го идентифицира в
постмодернистичния контекст на книгата и четенето, на парадок-
салната интерактивност на културните ценности: „Напрежението
между книгата и компактдиска, между библиотеката и Интернет се
осъществява в едновременното противопоставяне и взаимодействие
между цяла редица изоморфни двойки: образованост и осведоме-
ност, систематична памет и интелектуална пъргавина, дисциплина и
импровизация, логика и игра, задълбоченост и повърхностност, сис-
тематичност и фрагментарност, целеположеност и самодостатъч-
ност... наратива и речника, посланието и информационния шум.”
(Протохристова 2003: 333).

Изведените опозиции са подходящ код за четене в съвременно-
то хуманитарно пространство. Доминиращи са алтернативните
двойки: печатна книга-електронна книга; печатен текст-хипертекст;
традиционен читател-пърформър; библиотека-Интернет; слово-
визия, мотивирани от господството на модерните мултимедийни
технологии.

Фундаменталните промени в четенето се илюстрират чрез
смисловите и функционални трансформации на енциклопедията в
електронния хипертекст. Енциклопедията е класическата просве-

8

Литература и медии

щенска емблема на хуманитарното знание. В значението си „вътре в
кръга” на знанието „тя предполага кръг, общност на света, на която
съответства общност на знанието. Като парадигматичен образ на
хуманитаристика „Енциклопедията” е създадена в периода 1750-
1774 г. под редакцията на Дидро и представлява изключително пос-
тижение на интелектуалната мисъл.

Френската енциклопедия излиза в 35 тома и достига значител-
ния за времето тираж от 4250 екземпляра. Енциклопедизмът симво-
лизира модерността на Просвещението в способността за автореф-
лексия, изразена в крилатата фраза на Кант: „Дръзвай да знаеш”.
Позовавайки се на статията на Кант „Що е просвещение” (1784),
Мишел Фуко в двете си лекции „Що е критика” (1978) и „Що е
Просвещение” (1983) прави аналогия между Просвещението и пост-
модернизма. В тази връзка и С. Хаджикосев отбелязва: „Енциклопе-
дията е била онова, което в днешната постмодерна епоха е глобална-
та мрежа Интернет – символ на безграничните човешки възможнос-
ти да разширява сферата на познанието и да го довежда по най-
краткия начин до всеки грамотен и любознателен човек. (Хаджико-
сев 2003:249)

Интересни връзки във времето между хипертекста като елект-
ронна технология за съхраняване и свръзка на информация и класи-
ческата енциклопедия, извежда Мария Бабу. Нейното изследване
„Промените, причинени от дигиталните технологии, в литературната
институция” е положено в съвременния хуманитарен контекст на
традиционната и електронна текстовост, свързан с понятието отво-
рена творба на У. Еко „Преживяването на пределите” в практиките
на дигиталното писане, т.е. хибридизирането на различни семиотич-
ни системи (текст, образ, звук), с основен епистемологичен модул в
съвременната хуманитаристика.

Според М. Бабу хипертекстът обслужва актуалната нужда от
автоматично търсене и обмен на информация, която е аналогична на
специфичната конфигурация на печатната книга – енциклопедията.

Хипертекстуалният механизъм има енциклопедична същност,
защото установява връзки (текстови нишки), но е скоростен и осигу-
рява едновременен достъп до информация. Енциклопедичната насо-
ченост на повествователната машина се проявява в самото прена-
реждане на книгата (текста), но надхвърляйки нейната репродуктив-
на функция: „повествованията на новите интерактивни медии пре-
насят читателя вътре в действието, като го трансформират в пър-

9

Калина Лукова

формър (по названието на Флейшман). Но този пърформър ще тряб-
ва да се интегрира в един вече повествователен сюжет, т.е. читател и
играч се объркват в една и съща цялост. (Бабу 2008: 65)

Интерактивната фикция включва два елемента, характерни за
електронното писане: епизоди (теми) и решения (линкове) между
епизодите. Според актуалния анализ на Болтер, хиперфикцията раз-
нообразява играта разказвач/персонаж: „При електронната структу-
ра авторът може да фрагментира реалността в серия от перспективи,
без да нарушава ритъма или разбирането на текста. На читателите не
им е нужно едновременно да противопоставят всички страни на съ-
битията; вместо това последователността, в която ги анализират,
определя всяко преживяване на текста” (Болтер, цитиран от Мария
Бабу в посоченото изследване – Бабу 2008: 66). Според Болтер, тъй
като читателят има свободата да избира, преживяването на текста е
различно от читател на читател, от прочит на прочит, което води до
„упражнение по гледни точки” във виртуалната среда.

За разлика от класическото повествование, интерактивната по-
вествователна среда е архитектурен план на всички възможни ком-
бинаторики и свързаности между фрагментите ѝ, при което читате-
лят взема решения. Той актуализира възможни асоциации, той е
строител на повествования, но избира сред възможни предопределе-
ности. Програмирането, което поддържа хипертекста, е едно тексто-
во предвиждане – тук бъдещето настъпва преждевременно в насто-
ящето, според Лиотар.

Подозренията, че електронните технологии манипулират и под-
чиняват времето, раждат глобалния дебат в съвременната хуманита-
ристика, свързан с електронната книга и фигурата на читателя. Из-
дигат се предупреждения, като това за „един реален риск по отно-
шение на търсенето на смисъла и на истината” в доклада Cardier на
френското министерство на културата от 1999. В него се обсъждат
предизвикателствата пред електронната книга, разпространението ѝ,
средствата за запазване на интелектуалната собственост.

Според М. Бабу, като механизъм Мрежата е близка до ризома-
тичния текст, защото активира разнородността, разрушава йерархи-
ята и последователността, прави текста безкраен и анонимен, осъ-
ществява връзки между текст, образ, звучност, позволява нови тех-
ники на писане като „натрапване”, преконтекстуализиране на откъси
от текстове в смисъла на Дерида. В дигиталната среда, онлайн,
всичко, което се пише, е автоматично публикувано (рекламирано).

10

Литература и медии

Това поражда съпротивата на литературния елит срещу онлайн пи-
сането, защото унищожава ритуалността на литературното писане
(Бабу 2008: 68).

Дебатът около хипертекста актуализира представата за съвре-
менния читател, драстично променен спрямо класическата хумани-
таристика. Хипертекстът позволява нов механизъм за четене, защото
не е част от универсална библиотека, а интертекстуална игра, която
разрушава последователността на четене при класическата книга. В
електронната структура се разполагат текстове в диалог или чрез
наслагване, като се разчита на интертекстуалните препратки. В този
механизъм се откриват техниките за cut-up на Бъроуз, т.е. „отрязва-
не” на изрази от завършени текстове и смесването на тези части, за
да се получи нов текст. В това се проявяват и новите функции на
читателя като електронен текстостроител, а предизвестената от Ро-
лан Барт „смърт на автора” е факт в Интернет пространството.

За разлика от традиционното разграничаване на писането като
творчество и четенето като възприемане, се достига до дигиталното
неразграничение между читател и книга, до вграждането на читателя
зрител в мултимедийното пространство: „дигитализирането на из-
куството и литературата е, от една страна, превръщане на читателя
зрител в странстващ; неговото сетивно и телесно потапяне в самата
вътрешност на текста образ, от друга. Тялото на зрителя се стреми
да бъде погълнато (вмъкнато във вътрешността на фикционалното
текстово поле на виртуалната реалност или също така в триизмерно-
то кино), динамично и т.н. (Бабу 2008: 65).

Впечатляващите сетивни наблюдения на Мария Бабу за техно-
логичните метаморфози на читателя зрител отвеждат към нехумани-
таристичната теория на Маклуън. Според нея технологичната кул-
тура и медиите се превръщат в естествено продължение на човешки-
те сетива и водят до екстернализацията на субективността. Според
футурологичните метафори, свързани още с Джойс и Фройд, екстер-
нализацията ще продължи до изчезването на националните и поява-
та на виртуалните общности, приобщени към качествено новата
интернет култура. В нея като че ли се сбъдват модернистичните
идеи за дехуманизацията на културата и комуникациите. Според
Бодрияр, в киберпространството хората вече не са хора, а виртуални
послания.

11

Калина Лукова

Литература
Бабу 2008: Бабу, М. Промените, причинени от дигиталните техноло-
гии, в литературната институция. – В: Литературата, 2008, кн. 4;
Протохристова 2003: Протохристова, К. Западноевропейска литера-
тура, Пловдив, 2003;
Хаджикосев 2003: Хаджикосев, С. Западноевропейска литература.
Част втора. С., 2003.

12

Литература и медии

І.2. Практики на четенето

Основен дебат в съвременната хуманитаристика е дебатът за
книгата и медията в съпоставителната им перспектива и в контекста
на трансформационните процеси, предизвикани от технологичните
иновации. Изследователската парадигма на интересуващата ни
двойка книга-медия включва множество проблеми, които се диску-
тират сега: книгата като първата медия; медийната природа на кни-
гата (медиаспецифика на книгата); археология на медиите; предефи-
ниране на книгата и медията в съвременната „безкнижна” цивилиза-
ция; портретът на книгата в Интернет; дигиталните промени в прак-
тиките на четене и писане, дебатът за книжното тяло. От дискусион-
ното изследователско поле книга-медия избираме проблема за ево-
люцията на практиките на четенето, тъй като той е пряко свързан
със съвременните предизвикателства пред образованието в условия-
та на криза.

Новите дигитални носители на словото предопределят проме-
ните в четенето, но традиционните носители (книгата, печатът) съ-
ществуват и се борят за своята територия: днес се публикуват повече
заглавия на книги от преди, макар че броят на купувачите намалява,
а печатът тематично се разширява. Разнообразието от текстови но-
сители (книгата, печатът, компютърният екран) създават свръхиз-
бор, който надхвърля традиционните умения на читателите – те
трябва да са виртуози по четене и ориентиране в текстовете, за да
овладеят огромните възможности, които им се представят.

Известният специалист по културните практики Жан-Франсоа
Барбие-Буве предлага интересна съпоставка между текстовите носи-
тели с оглед на четенето. Според него екранът не допуска това, кое-
то е присъщо на книгата или на двойната страница на вестника и
книгата, и в което е тяхната игра – синоптичната визия, осигуряваща
едновременното присъствие и взаимодействие на изложените пред
очите текстове, без прочитът на единия да заличава другия. Хипер-
текстовото сърфиране наподобява високотехнологичен свитък
(древният свитък се развива постепенно с четенето и неговите зави-
ти краища крият текста отгоре и отдолу на четения пасаж), защото

13

Калина Лукова

читателят се разхожда от текст на текст, а като компас използва све-
дената до термин тема.

Буве обръща внимание на разликата между оперативния и
епистемологичния ефект. При дигиталното четене смисловото един-
ство не е вече контекстът, т.е. книгата, статията, авторът, а текстът,
приеман като подходящ фрагмент, разглеждан в самия себе си, кой-
то се разиграва с други фрагменти, за да образува един метатекст без
автор и без издател.

„В книгата или вестника аз владея това, което чета, понеже
знам дали заслужава доверие, знам и социалното, и интелектуалното
място на пусналия го в обръщение (автор, издател, издание и т.н.)...
В случая с Интернет влизам направо в едно съдържание, откъснато
от всякакъв определител, дори пусналият го в обръщение не може да
бъде идентифициран.” (Буве-Барбие, „Култура”, 2000, бр. 22)

В този смисъл се търси връзката между спада в четенето, прак-
тиките на четене и текстоносителите. Социологическите проучвания
отбелязват следния парадокс: едновременно се повишава броят на
читателите и намалява количеството на прочетеното. Четенето е
отслабено от тези, които са били негова главна опора, включително
университетската среда.

Актуалните видове достъп до четенето променят отношението
към книгата и традиционния прочит. Нова тенденция е т.н. „целе-
вост на прочита”. Все повече хора четат с определена цел (за изпит,
да се подготвят за пътуване), а не заради самото четене и удоволст-
вието от него. Това изместване се определя като „четене от функци-
онален тип”, свързан с мотивациите на читателя.

Второто изместване се свързва с техниките на четене: „плътни-
ят” прочит отстъпва пред „плановия” прочит (термини на Еманюел
Фрес по повод студентското четене). При плътния прочит четенето
прекосява цялата книга от край до край.

В „История на четенето” Мангел пише за четенето от средата
на ХХ век, когато контактът „човек-книга” се осъществява чрез до-
сег, пряко. При плановия прочит база е двойната, сдвоената страни-
ца. Това е прочит, приспособен към печата, защото читателят се
ориентира по йерархизиращите текста кодове върху страницата и
отива направо там, където му се иска. Във връзка със сърфирането
К. Протохристова обръща внимание на основното значение на анг-
лийския глагол browse (пасá), което се асоциира не толкова с листо-
вете на хартията (на български език глаголът се превежда като пре-

14

Литература и медии

листвам), колкото с листата по храстите, пощипвани от козите. Ин-
тересно е, че сега този начин на четене се поощрява не само от печа-
та, с неговите режисиращи текста техники, но и от документалното
книгоиздаване, което разполага текстовете по маниера на печата.

Третото еволюционно изместване, върху което акцентира Буве,
е ксероксът или принтерът, който поддържа утилитарната връзка на
читателя с книгата. Копирната техника, отделяща полезните фраг-
менти от плановия прочит, се превръща в практика, при която се
заличават контекстът и авторът. Практиката на принтера изисква
намерените по Интернет текстове да бъдат фиксирани. Това обясня-
ва защо заедно с компютрите, като свръхмодерен предмет, се прода-
ват и толкова принтери (производни на откритието на Гутенберг).

Тези еволюционни промени влияят върху възприемането на
текста и ролята на читателя. Последователният прочит, характерен
за книгата, е градивен акт, но читателят следи постъпателната мисъл
на автора. Прочитът с извадки, присъщ на Интернет и на хипертекс-
та, е също градивен акт, защото този, който сърфира без предвари-
телна дискурсивна рамка, се грижи изцяло за организацията на ми-
сълта.

Бумерангов е ефектът върху писането (извън художествената
литература и най-вече в печата), защото написаното е във форма,
улесняваща извадките на читателите. Красноречив пример е режи-
сурата на информациите във вестниците и списанията, подчинена на
полезността и проблематиката. Текстовете се изграждат не според
категориите на познанието (напр. текст за влиянието на развода вър-
ху децата трябва да се опира на съветите на специалисти по логики
на идентификацията), а се организират около употребата (кой да
взема детето от училище, как да се разделят вещите при развод и
т.н.). Става дума за преход от „културата на проблемите” към „кул-
турата на решенията” (Буве).

В този съвременен контекст е много важен фактът, че сега кни-
гоиздаването имитира еволюцията на печата. Особено актуален е
проблемът с учебниците, които досега се изграждаха по дискурси-
вен и йерархизиран начин, и структурираха познанието по опреде-
лени теми. Успоредно се развиваше печат за младите, според степе-
ните на интереси и читателско любопитство. Постепенно учебници-
те се преосмислят по модела на младежкия печат, като тяхното
структуриране зависи не само от авторската идея и компетентност,
но и от интереса на читателя.

15

Калина Лукова

Подобна тенденция е практиката на тифеца, използвана по
принцип в печата, за да се насочи вниманието върху предните пла-
нове. Сега тя широко се използва в книгата, защото избраженията в
нея не служат само за илюстрации, а за да се стимулира навлизането
в текста чрез най-въздействаща част, по подобие на извадките от
Интернет.

В оптиката на четенето е много важен проблемът за отношени-
ето автор-читател, за свободата на читателя. Говори се за завземане
на властта от читателя, който при електронното четене прави, какво-
то си иска с писаното слово, т.е. може да го променя, а не само да
обръща страниците. Тази теза се отрича от изследователите на ин-
тернавтите (четящите в Интернет), защото става дума не за свобода,
а за промяна на подхода. Класическият дедуктивен подход се заменя
с асоциативен, който променя строгостта и подредеността на четене-
то – минава се от парче текст на друго парче, като всеки фрагмент е
извадка от различни съвкупности, чиято вътрешна логика не е ясна.
Съвременният читател трябва да обедини в обща логика тези разе-
динени части.

При класическото четене на книга авторът може да бъде пре-
къснат, да се прескочат отделни пасажи, но повествователната ниш-
ка винаги може да се възстанови. Това не е възможно при „щракане-
то” с дистанционното на принципа на извадката, защото дискурсът
продължава да се развива. Тази „култура на нетърпението”, улесне-
на от практиката на „щракането”, все повече се проявява в печата.
Във вестниците се пише все по-кратко; информацията се накъсва на
параграфи или карета, готови за „щракане”. „Пишейки кратко, вест-
никът „щрака” вместо мен. И аз вече не мога да избирам това, което
ми допада, от една съвкупност, чиято цялост би била запазена.
„Щракането” е форма на упражняване на свобода – дори тя да бъде
оспорвана. Фрагментирането още при източника е форма за ограни-
чаване на свободата на читателя”. (Протохристова 2003: 335)

Друг аспект на отношението автор-читател е правенето на бе-
лежки в полето, анотации, коментар и т.н. като традиционна практи-
ка на интелектуалния подход. Развитието на студентската практика в
това отношение е отново показателно. За предишните поколения
вземането на бележки беше близко до резюмирането на книгата или
статията в най-важните ѝ идеи. Сега студентите само маркират.
„Вземането на бележки означаваше извличане на основното, а мар-
кирането се свежда до извличане на най-доброто”... Модерната ло-

16

Литература и медии

гика „best-of” е метонимичен подход, при който се предполага, че
частта отразява цялото. Същият подход действа по всички регистри
на комуникацията – телевизията (монтажът), музикалната индустрия
(компилации и албуми с хитове), книгоиздаването (завръщането на
цитатите в книги с афоризми по определена тема), интернет-
практиката. (Буве-Барбие, „Култура”, 2000, бр. 22:1)

Техниката на извадката отразява проблема за четенето и време-
то. По принцип четенето се определя от празното, свободно време.
Съвременният читател има все по-малко незаети отрязъци от време-
то. Книгата изисква време за четене, но вътре в него читателят уп-
равлява изцяло времето си, защото може да спре, да забави или да
ускори прочита. Книгата се вписва в „културата на складирането”, за
разлика от „изливащата се култура”, свързана с телевизията и радио-
то. При тези медии времето не е подвластно на зрителя/читател.

В тази ситуация печатното слово брани свободата на читателя
спрямо времето. Глобалната медия Интернет комбинира „културата
на складирането” и „изливащата се култура”, защото виртуалната
библиотека е и латентно време, което се овеществява по волята на
потребителя. Електронният текст не е обективиран като текста на
книгата и след използването му отново се връща в подвижното вир-
туално пространство. То има предимството, че е във висока степен
безплатно.

Четенето има цена, както е известно. Сега това е валидно най-
вече за печатното слово – книгата и печатът. Печатът обаче е под-
помаган от рекламата, докато книгата има реална цена.

В постгутенберговата епоха Интернет реализира мечтата за
универсално и достъпно знание, събрано в безкрайната виртуална
библиотека. Свръхизобилието може да се превърне във вавилонско
стълпотворение, ако не знаем какво търсим и ако търсенето не е
прецизирано. Книгата гарантира по-голям ефект при неясните тър-
сения.

Като територии на четенето книгата, печатът и Интернет създа-
ват различни читателски общности, резултат от практиките на чете-
не. Интернет често се определя като „диаспорна” медия, защото
общността на интернавтите е видима чрез форумите и дискусионни-
те групи, а читателските общности на книгата и пресата се припоз-
нават много по-малко.

Четящият човек винаги е бил дефиниран като образован. С раз-
витието на книгата и библиотеките образован човек е този, който

17

Калина Лукова

намира и притежава много информация. При съвременното свръхи-
зобилие от писано слово (печатно и електронно), образованият човек
трябва съзнателно да губи информация до полезна разреденост, като
владее процесите на подбора. Разбира се, процесите са свързани във
времето, както са последователни двете култури: предполагаемо
остарялата култура „хартия/печат”, наричана още „версията на мър-
твото дърво” („dead tree version”) по повод книгите, и приеманата за
модерна култура „информатика/Интернет”. Глобалната двойка кни-
га-медия, както и конкретната ѝ реализация в практиките на четене-
то, доказват, че трябва да се премине през едната култура, за да се
достигне до другата. Читателите, които владеят културата на книга-
та (дискурсивната мисъл), са подготвени и за четене чрез новите
медийни техники.

Същия смисъл изразява и лесносътворимият свод от култови
фрази на четенето: „Голи са без книги всички народи” (К. Преславс-
ки); „Книгите са подвързани хора” (Маларме); „Четенето е телесна
функция” (Цвайг); „Удоволствието от четенето” (Барт); „Хората са
виртуални послания”(Маклуън ). Технологичните метаморфози на
читателя продължават да доказват органичната връзка между човека
и словото, независимо от текстоносителя.

Литература

Буве-Барбие 2000: Буве-Барбие,Ж. Интернет,четенето и изливащата
се култура.- В: „Култура”, 2000, бр.22;

Мангел 2004: Мангел, А. История на четенето. С., 2004;
Протохристова 2003: Протохристова, К. Книгата и четенето в кон-
текста на постгутенберговото състояние. – В: Западноевропейска литерату-
ра. Пл., 2003.

18

Литература и медии

ІІ. Книгата като медия –
исторически реконструкции

ІІ.1. Идеята за книгата като медия
в българския изследователски дискурс

Отношението между журналистиката и литературата е интере-
сувало още О. Уайлд, който афористично твърди, че журналистиката
не е четивна, а литературата никой не я чете. Около век по-късно
Волфганг Бул задава тревожния въпрос: „Казват, че нямало нищо
по-старо от вчерашния вестник. Биха ли могли тогава романът и
стихотворението да бъдат по-актуални от вестника, който води все-
кидневната документация на времето” (Бул, „Български журналист”,
1988, кн. 10: 38). „Журналистиката несъмнено е по-млада от литера-
турата, журналистиката не е нищо друго, освен всекидневната изява
на литературата”, продължава Бул, включвайки се в свръхмодерния
дебат за книгата и медията.

В българския контекст осмислянето на книгата като медия се
свързва с изследванията на Георги Лозанов, Ани Гергова, Милена
Цветкова. В статията си „Книгата преди, по време и след книгата”
(Лозанов, Литературен вестник, бр.13, 2000: 1-2) Г. Лозанов пробле-
матизира книгата като медия. Според него, книгата трябва да се ос-
вободи от фетишизиране и сакрализация, да се възстанови генеало-
гичната ѝ връзка с медийната публичност, да се анализира като пър-
вата медия, задала модела на масовата комуникация.

По принцип комуникационни посредници са езикът, знаците,
писмеността, книгата, пресата, радиото, телевизията, интернет,
предхождани от архетипите огън, пушек, огнище и т.н. Според Ани
Гергова, книгата е близка до средствата за масова комуникация в
следните аспекти: книгата е функциониращ обект и субект, който
взаимодейства със социалните субекти и се включва в системата на
социалните комуникации; в процеса на книгата може да се открият
основните елементи на комуникационната верига: източник (автор и
писане), съобщение (текстът), канал (материалният носител), реци-

19

Калина Лукова

пиент (читател), обратна връзка (отзив, цитиране, рецензия и др.),
информационен шум (манипулиране, цензуриране, фалшифициране,
плагиатство и т.н.) (Гергова 1996)

Сериозно изследователско внимание в доказване на идеята за
книгата като медия отделя М. Цветкова. Ще я представим по-
подробно, поради приносното ѝ значение.

В статията си „За новия стар смисъл на книгата като медия”
(Цветкова, http//www.bib.bg/Tsvetkova.2003.htm) М. Цветкова оборва
мненията, че книгата не е средство за масова комуникация. А те са:

– книгата не винаги носи и разпространява масова информа-
ция, тя носи много често тясноспециализирано знание;

– книгата не преследва бързина, незабавност и едновремен-
ност на предаването, а е по-скоро фонд за трайното, непреходното и
внимателно обмисленото;

– комуникаторът (авторът) при книгата не е групов комуника-
ционен обект, подвластен на корпоративна дисциплина и произвеж-
дащ под контрола на медийната политика на институцията, а е авто-
номен, творящ и генериращ идеи и текстове;

– целта на комуникатора при книгата много рядко е информа-
ционно въздействие (защото много лесно се разпознава като такава),
а информационен обмен и взаимодействие;

– съдържанието, „съобщението” при книгата не е длъжно да
съвпада с публикационната програма на медията;

– аудиторията на книгата само в някои случаи може да се на-
рече масова, при четенето не съществува синхронността, симула-
тивността, всеприсъствието при възприемането на „паралелните”
медии, четенето е по-скоро интимно, отколкото публично, по-скоро
анархистично, отколкото дисциплинирано и т.н.;

– процесът на комуникация с книгата е много по-близък и чес-
то по-ефективен от най-емпатично настроеното междуличностно
или индивидуално общуване.

Отричайки всичко това, М. Цветкова твърди, че „книгата в
действие” обхваща целия комуникационен цикъл в неговата пълнота
и завършеност. Авторът, като комуникатор и инициатор на комуни-
кацията, текстът (съобщението) и читателят (реципиентът) са в неп-
рекъснато взаимодействие и в една и съща последователност.

М. Цветкова търси автентичния смисъл на книгата като медия и
чрез т. нар. генеалогичен подход. Тя се опира на идеите на Е. Хол,
Х. Хас и М. Маклуън за човешките артефакти (книгите, телефонът,

20

Литература и медии

телевизорът, компютърът) като телесни екстензии. Много важна е
идеята на Маклуън („Закони на медиите”) за „писаното слово като
медия”. Оттук и увереността, че книгата е универсална медия.

Според М. Цветкова книгата е интровертен тип медия, защото е
средство за самообщуване. Тя следва логиката на информационния
процес: „търсене-откриване-преработване-предаване”. Книгата се
определя от М.Цветкова и като синтетичен тип медия, защото пред-
лага синтетичен тип комуникация.

(Цветкова, http://liternet.bg/publish3/mtzvetkova/ideata.htm)
Дебатът книга-медия се свързва с важния проблем за еволюци-
ята на книгата и четенето в Постгутенберговата епоха. В историята
на книгата тя променя формата си, като материалната ѝ реализация
се минимизира и напуска класическото определение за две корици и
книжно тяло. В движението печатна книга – аудио и аудиовизуална
книга – дигитална книга, електронната книга е „вододел”, според
Дик Брас от Microsoft. Електронните книги променят традиционното
четене като телесна функция и налагат четенето “hands free” (сво-
бодни ръце). Най-големият в света интернет магазин Amazon съоб-
щи през август 2010 г., че за първи път електронните книги са пре-
вишили по продажба хартиените си първоизточници. Новите техно-
логии за четене Kindie, Kindie DX и базираните на Android същест-
вено са задминали продажбите на класическите книги (съотношени-
ето е 100:180, без да се отчитат безплатно разпространяваните елек-
тронни книги).
Същевременно, „съвременните мултимедийни книги са доказа-
телство за извършващия се сега обратен процес на синкретизъм, на
сливането на всички медийни канали и технологии в една среда,
отново наричана книга”. (Цветкова, М. „Книгата като тяло”, Култу-
ра, 2005, бр. 7)
Интересен пример, който дава М. Цветкова е, че мултиме-
дийната версия на „Алиса” на руския пазар е синтез от всички медии
във формата на интерактивна книга: текст на английски и руски,
речник, езикови и литературни коментари, биография на Л. Карол, 7
часа аудио-разказ, триизмерна анимация, говорещи илюстрации,
слайд-шоу с класическа музика, възможности за намеса на читателя
в интерактивни игри, в оформянето на дизайн, шрифт и т.н.
В същата статия „Книгата като тяло” М. Цветкова отбелязва
още един любопитен факт в модерното съполагане книга: медия –
устройствата за четене на е-книги все повече се оприличават на

21

Калина Лукова

книжното тяло, защото са двустранични (с два екрана – ляв и десен),
гъвкави на принципа на кориците и даже – в кожени подвързии .

”Безтелесните” книги и медии (съвременните мултимедийни
книги и online медии) са еволюция от взаимодействието литературен
текст и медиатекст, проявяващо се в междутекстови връзки, транс-
формативност, жанрови смесвания.

В напрегнатия дебат за „литературната отстъпчивост” и „ме-
дийната агресия” става все по-ясно, че за да се изследват и използват
новите мултимедии, трябва да се познава културата на книгата.

Литература

Бул 1988: Бул, В. Журналистика и литература – утопия ли е това? – В:
Български журналист, 1988, кн. 10;

Гергова 1996: Гергова, А. Книгознание, София, 1996;
Иванова 2008: Иванова, П. Телевизионни жанрове в праймтайма на
БНТ1, bTV и Нова телевизия. Модел на литературно-телевизионните жан-
рови разкази. – В: Литературата, 2008, кн. 4;
Лозанов 2000: Лозанов, Г. Книгата преди, по време и след книгата. –
В: Литературен вестник, бр. 13, 2000;
Мартинес 2008: Мартинес, Т. Елой. Журналистика и разказ: предиз-
викателства за ХХІ век. –В: Литературата, 2008, кн. 4;
Цветкова 2003: Цветкова, М. За новия стар смисъл на книгата като
медия <http//www.bib.bg/Tsvetkova.2003.htm>
Цветкова 2005: Цветкова, М. Идеята – първата медия.
http://liternet.bg/publish3/mtzvetkova/ ideata.htm.
Цветкова 2005: Цветкова, М. Книгата като тяло – Култура, 2005,
бр.7.

22

Литература и медии

ІІ.2. Времето на литературно-медийния разказ

Особено продуктивен аспект на изследването е археологията на
литературно-медийния разказ. Той изисква да се проследяват хрони-
ките на неговото съчленяване и развитие – от века на Просвещение-
то до съвременната хипермодерност. Необходимо е да се анализират
практиките на писане и трансформативните механизми, по които се
конструират във времето литературно-медийни модели: очерковата
проза на „седмичните хронисти” Дефо, Суифт, Стийл; автобиогра-
фичният наратив на Дефо; класическият реалистичен роман на ХІХ
век и документалният журналистически роман на ХХ век; интерпре-
тативният репортаж на Хемингуей; „статичното писане” на Капоти;
симбиозата репортаж-наратив в репортерския разказ; онлайн пис-
мовни практики в литературата и др.

Представихме подробно идеята за книгата като първата медия.
Може да се приеме, че в своето начало печатът се уподобява на кни-
гата, моделира се спрямо нея. В тази първа фаза литературно-
медийният разказ е синкретичен. Предшественици на печата са т.н.
“корантос” (печатни листове с новини) или “Нюз летърс” – “Писма с
новини” – 1621 г. Епистоларният разказ, който функционира като
литературен и конституира епистоларния роман на Просвещението,
се превръща и в медиен разказ. Многозначителен факт е, че първият
английски седмичник, основан от Натанаил Бътър и Никлъс Бърч
през 1622 г., който поставя началото на английския печат, се нарича
“Уикли нюз” или “Нюз букс” – “Книги с новини”. Литературната
книга сраства с новината, с медията. В този смисъл и С. Хаджикосев
определя първите английски вестници „едновременно като нов тип
медия и нов литературен жанр – очеркова проза ” (Хаджикосев
2003:277). Техните кореспонденти са обикновено литературни обра-
зи, фиктивни личности. В този период журналистиката продължава
литературата, като демонстрира генеалогичната си връзка с нея.
Писателите журналисти от ХVІІІ век в Англия се наричат “седмични
хронисти” или полиморфни писатели и синхронизират литературна-
та си и журналистическа дейност. Даниел Дефо поставя началото
на вестника на идеята – модерния вестник на времето. През 1704-

23

Калина Лукова

1713 г. издава в. “Ривю”, като прави подбор на новините и коменти-
ра събитията. Същевременно неговите романи „имитират докумен-
тално-художествена проза чрез сближаване на белетристика и доку-
менталистика” (Хаджикосев 2003: 16). Връзката очерк-роман се до-
казва от факта, че очеркът на Ричард Стийл за моряка Алекзандър
Селкърк е публикуван най-напред във вестник “Англичанин” през
1713 г., а след това е използван от Даниел Дефо в романа му за Ро-
бинзон Крузо.

Всички романи на Дефо са в биографична схема и търсят очер-
ково-документална достоверност (напр. романът “Спомени на един
благородник” от 1720 г. се възприема за автентични мемоари, както
и “Дневник на чумавата година” от 1722 г.) Според Майкъл Арлен,
техниките на Д. Дефо от „Дневник на чумавата година” се използват
в новата журналистика – най-вече автобиографичният наратив, чрез
който се преодолява конвенционалната обективност (Арлен 2008: 9).

Даниел Дефо въвежда приложение към вестника, наречено
“Скандъл клъб”, в което критикува в литературно-дидактичен стил
нравите на времето си. Суифт и Стийл използват този модел в свои-
те издания и поставят началото на “моралните” списания на основа-
та на моралистичната литература.

Джонатан Суифт е също един от „седмичните хронисти”. През
1710 г. той издава седмичника “Екзаминър” („Изследовател”), а не-
говите коментари са първообраз на политическата уводна статия.
Той утвърждава като журналистически жанр памфлета (политическа
сатира), публикувайки своите седем „Писма на сукнаря” (1723-1724
г.)

Ричард Стийл и Джоузеф Адисън издават от 1709 до 1711 г.
вестник “Тейтлър” („Бъбривец”), а от 1711-1712 г. – в. “Спектейтър”
(“Наблюдател”). Стийл се определя като по-добрият журналист, а
Адисън – като по-добрият писател, но тази прочута двойка метони-
мизира симбиозата литература-журналистика в ранното английско
Просвещение.

Вестник “Бъбривец” е седмичник – излиза всяка неделя в обем
около 400 реда. Съчетава информативното със забавното начало –
новини (от лондонските кафенета), анекдоти, тълкуване на сънища.
Особено интересни за читателите са „новините от моя апартамент”
от Айзък Бикърстаф. Той е фиктивен автор – 64-годишен джентъл-
мен, който коментира различни теми в кратки текстове. В жанрово
отношение те са хетерогенни, но са изградени като ироничен разказ.

24

Литература и медии

Фикцията се засилва и от представянето на други измислени автори ,
като сестрата на Бикърстаф.

Седмичникът “Наблюдател” излиза след “Бъбривец” и има по-
голям успех. В него доминират новините и сериозната проблемати-
ка. Той е много по-литературен, като известният образ на Бикърстаф
се трансформира във фикционалния образ на Наблюдателя. Редакто-
рът Наблюдател (представян най-често от Адисън) е обобщен образ,
който се самохарактеризира в първия брой от 1.ІІІ.1711 г.: „И тъй, аз
живея на този свят по-скоро като Наблюдател на човечеството, от-
колкото като човешко същество”.

Засилената литературна фикционалност се постига и чрез бе-
летристичната трансформация на реалните личности на кореспон-
дентите. Според С. Хаджикосев образът на ескуайър Роджър де Ко-
върли „предвещавава подобни персонажи от английския реалисти-
чен роман като пастор Адамс и мистър Олуърти на Фийлдинг или
пастор Примроуз от „Уексфилдският свещеник”на Голдсмит. Не е
преувеличено твърдението на М. Минков, че „дописките” на ескуа-
йър де Ковърли „образуват нещо като несвързан роман за живота на
провинциален джентълмен” (Хаджикосев 2003: 280). Във вестника
се публикува и литературна критика за поемата „Изгубеният рай” на
Милтън.

Вестник „Наблюдател” се възприема във висока степен като ли-
тературно четиво, поради което всичките му броеве са събрани и
издадени в отделна книга (1713-1714 г.) Така в ранното английско
Просвещение се разиграва двупосочният модел книга-вестник и
вестник-книга. Към „седмичните хронисти” може да се отнесе и
Хенри Фийлдинг, който издава два вестника през изследвания пери-
од: “Трю пейтриът” („Истински патриот”) и “Лъндън джърнал”
(„Лондонско списание”). „Лъндън джърнал” се приема за най-
литературно списвания вестник тогава в Англия.

Във втората половина на ХVІІІ век в Англия се води борба за
парламентарен печат, в която се включва и вестник “Пъблик адвер-
тайзър” („Обществен вестител”). През 1769 г. той публикува ано-
нимни памфлети “Писмата на Джъниъс”, станали много популярни
като шедьоври на политическата сатира. Това са 69 статии, подписа-
ни с псевдонима „Джъниъс”, зад който стои Филип Франси. Явна е
аналогията с памфлетния цикъл „Писмата на сукнаря” на Суифт,
макар че „Писмата на Джъниъс” са еднотематични и проблематизи-
рат английския Парламент.

25

Калина Лукова

Малко по-късно, през 1790 г., във френския просветителски пе-
чат се публикува “Френският Юниус” на Марат по подобие на анг-
лийския “Джъниъс”, като допълнение на вестника му “Приятелят на
народа”. Вероятно става дума за контактна и типологическа връзка,
и познатото за Просвещението съполагане писмо-роман се дублира
(или трансформира) в съотношението писмо-вестник.

Думата „епистола” е раздвоена в значението си между комуни-
кативност и художественост (означава литературно послание, най-
често в стихотворна форма). Движението от автентична към фикци-
онална епистола се демонстрира в Западна Европа, която в края на
ХVІІ век е завладяна от писмовната мода. Във Франция и Англия се
появяват наръчници за обучение в писане на писма, издават се пис-
мовници. Това е причината печатарят Самюъл Ричардсън, който
през 1741 г. издава писмовник „Писма по различни семейни пово-
ди”, да публикува едновременно и първите два тома на първия си
епистоларен роман „Памела”.

Жанрът епистоларен роман в Просвещението се утвърждава
още чрез романите „Клариса” на Ричардсън, „Пътешествието на
Хъмфри Клинкър” на Смолет, „Персийски писма” на Монтескьо,
„Новата Елуиз” на Русо, „Страданията на младия Вертер” на Гьоте.
Доминацията на литературното писмо пряко влияе за появата на
писмото като журналистически жанр, поел статията или памфлета.

Аналогични процеси сближават френската литература и френс-
кия печат на Просвещението през ХVІІІ век. Вестниците се списват
в литературен стил и с подчертан индивидуализъм.

Силно е влиянието на английския просветителски печат във
Франция. Вестник „Наблюдател” на Адисън се проектира във вест-
ник „Френски наблюдател” на Мариво (1722-1723). Литературното
приложение по английски модел се превръща във важна част на все-
кидневниците, както е във вестник „Патриот франсе” (“Френски
патриот”) на Жан Брисо. Вестниците на Мирабо, Брисо, Марат и на
др. френски революционери представят жанра “вестник на личност-
та” откъм съдържание, идеи, език. Личността, т.е. журналистът, ре-
дакторът моделира писателя в граничния образ на публициста. Ма-
рат утвърждава жанра публицистична статия във френския печат,
като резултат от взаимовлиянията между литература и журналисти-
ка.

26

Литература и медии

По-късно Дидро публикува в издаваната от него „Енциклопе-
дия” статии с публицистичен ефект и демонстрира журналистичес-
ката си нагласа.

По образеца на английските „седмични хронисти”, другият го-
лям френски просветител Волтер е „полиморфен литератор философ
и перфектен журналист, тъй като притежава така необходимия бърз
рефлекс на вестникаря и значителна част от творбите му са написани
по горещите следи на събитията” (Хаджикосев 2003: 451). В жанро-
во отношение неговият „Философски речник” е хетерогенна сплав
от научна информация и директна публицистика.

За разлика от Англия и Франция, публицистиката отсъства в
развитието на печата по време на Просвещението в Германия. Там
хибридна жанрова проекция на връзката литература-журналисти-
ка е литературното списание от 50-те и 60-те години на ХVІІІ век.
То е предшествано от морализаторски списания по английски обра-
зец.

Литературното списание изпълнява двойствени функции – ак-
тивизира развитието на националната немска литература и използва
литературни жанрове (сатира, разказ, новела) като журналистически.
Целта е чрез олитературяване на печата той да се предпази от поли-
тизиране. Гьоте и Шилер също ограничават участието си в немския
печат до литературни статии.

Журналистическата дейност на Лесинг и Виланд променя този
модел. Най-напред в литературната притурка на „Фосишее цайтунг”,
а после в списанието си „Хамбургска драматургия” (1767-1769),
Лесинг утвърждава литературната публицистика и критика. Прехо-
дът от литературно към политическо списание се осъществява от
Виланд, който в списанието си „Немски меркур” (1773) се занимава
и с литература, и с политика.

Писателят Чарлс Дикенс е едновременно и журналист. През
1846 г. той основава всекидневника „Дейли нюз” („Новини”) и пише
в него вълнуващи статии по социални проблеми. Списание „Хаус-
холд Уърдс” представя документалния реализъм на Дикенс като
основа на разследващата журналистика. Тази тенденция е продъл-
жена от Балзак, Зола, Хърбърт Уелс.

През ХІХ век диалогът книга-медия създава нови модели. Бал-
зак пише в „Изгубени илюзии”: “...вестниците, които най-напред се
ръководеха от хора, ползващи се с почит и уважение, по-късно по-
падат под ръководството на посредствени... Бакали, които имат па-

27

Калина Лукова

ри, за да купят пера...” В т.н. „пени прес” се публикуват романи с
продължение на Балзак, Юго, Дюма и др. Романът „Тримата муске-
тари” на Дюма прибавя 5 000 абонати към вестник „Льо сиекл”
(„Векът”) на Арман Дютак. Високата литературна стойност на кни-
гата се комерсиализира, трансформира си във вестникарско прило-
жение.

Индивидуалната журналистика във Франция през ХІХ век е
специфична проекция на литературата. Неин представител е Анри
Виймесан, който придобива популярност във вестник „Фигаро” за-
ради увлекателните си репортажи. Неговият тип репортаж моделира
разказа.

От края на ХІХ век в САЩ се развива т.н. модерната градска
преса. Неин феномен е създаването на „жълтата” преса на Пулицър
чрез модифициране на литературни техники: свръхдраматизиране на
събитията, разказване на „човешки” истории, социални разобличе-
ния чрез документалена реализъм; търсене на баланс между сенза-
циите (по модел на сензационната литература) и идеите.

Изданията на втория медиен крал, Уилям Хърст, продължават
този хетерогенен стил, като налагат агресивното писане по форму-
лата секс-драма-престъпление, позната от сензационния роман.
(Петров 2010 : 166)

През ХХ век се проявяват нови нагласи и се създават нови
форми в развитието на литературно-медийния разказ. Така нарече-
ните „макрейкърите” са първата вълна разследващи журналисти в
САЩ в началото на ХХ век. Те продължават персоналната журна-
листика на Хоръс Грили от в. „Трибюн” чрез реформаторския си дух
и критична обществена изява. Според М. Петров „макрейкърите”
наследяват най-доброто от стила на „жълтата” преса: усет за значим
факт, умение да се прониква зад привидностите, драматично и дос-
тъпно представяне на случката спрямо психологическите предпочи-
тания на читателите. Неслучайно към тях се отнасят и писателите
Джон Рийд, Джек Лондон, Ъптон Синклер, Теодор Драйзър. Рома-
нът „Джунглата” на Синклер е симптоматичен за смесените литера-
турно-медийни техники.

Школата на „макрейкърите” е в традицията на градската жур-
налистика от края на ХІХ век и създава началните представи за раз-
следваща журналистика като хибридна форма между репортерство и
детективско проучване, между социално изследване и политически
коментар. Този тип журналистика може да се проблематизира и чрез

28

Литература и медии

литературния модел на криминалните романи. Доказателство са най-
интересните статии на „макрейкърите”.

В тяхното емблематичното издание, списание „Маклуърс”
(1903 г.), са поместени серия статии на Линкълн Стефънс под загла-
вие „Срамът на градовете”, журналистическите разследвания на
Айда Тарбъл в 15 статии, текстове на Джошуа Флинт на тема „Све-
тът на подкупа”. Интересен спрямо изследователската ни стратегия
е моделът на публицистично разследване на Айда Тарбъл в елемен-
тите: равнопоставеност на гледните точки на героите, аналитично и
документирано повествование, доказващо авторската теза.

Таблоидната преса или т.н джаз журналистика се развива от на-
чалото на ХХ век, заедно с нямото кино, джаза, литературата, радио-
то. Нейни особености са: специфичен формат, свръхупотреба на
снимки, комикси и илюстрации, акцент върху няколко повествова-
телни схеми – престъпления, насилие, секс – представени чрез „аз”-
истории със зашеметяващи заглавия. Например скандалният таблоид
„Дейли график” на Бернар Макфадън проявява максимален интерес
към “горещите новини” и никакъв интерес към информационните
агенции. (Петров 2010: 232)

Списанията през 20-те и 30-те години на ХХ век са показателни
за симбиозата литература-медия. Списание „Тайм” от 1923 г. има
хибридна структура: новините се представят чрез личностите („ге-
роите на времето”) във формата на разказ. Във всеки брой има една
водеща публикация („кавър стори”) от този модел, анонсирана чрез
изображение и текст на корицата.

В първото илюстровано светско списание „Лайф” (1936 г, изда-
тел Хенри Люс) фоторепортажите са придружени от фийчъри и до-
кументални разкази.

В месечното списание препечатка „Рийдърс дайджест” в джо-
бен формат, наподобяващо книга (1922 г., издател Де Уит Уолъс), се
препечатват най-интересните публикации от американската преса,
както и литературни творби чрез съкращаване, редактиране и пре-
разказ на оригиналните текстове. Списанието точно се вмества в
междинна литературно-журналистическа форма.

Като списание на декаданса се възприема „Ню Йоркър” (1925
г., издател Харолд Рос). Дендито Юстъс Тилли върху корицата на
първия брой е негов емблематичен образ и ориентир за читателите.
В списанието се коментират културният и светският живот в Ню
Йорк, помества се авангардна поезия и проза. Рубриките са рисувани

29

Калина Лукова

в стил декаданс от художника Питър Арно. В списанието участват
писателите Дороти Паркър, Джон Ъпдайк.

След 1930 г. в американския и в европейския печат доминира
персонифицираната коментарна рубрика „Госип колъмс” (“Клюкар-
ски колонки”). Тя се конструира от елементите: светска хроника,
изобличителен коментар, обществено мнение. Този тип коментарни
рубрики се превръщат в политически салони на управляващите (по
модел на литературните салони). В тях в свободна форма се анали-
зират кабинетни комбинации, финансови удари, чрез алюзия и иро-
ния се предлагат политически обрати, изработва се национален език
за политически дискурс, който възпроизвежда техники на литера-
турния дискурс.

Характерна тенденция в американската литература и журналис-
тика в посочения период е документирането на всекидневието и на
пътешествията. В този документален жанр попадат „Живот по Ми-
сисипи” на Марк Твен, пътеписите на Хемингуей за Париж, Испа-
ния, Африка, “Пътешествия с Чарли” на Джон Стайнбек, както от-
белязва и М. Петров. Може да се приеме, че това явление типоло-
гично повтаря процесите в ранното английско Просвещение.

Творчеството на писателя-журналист Ърнест Хемингуей (1899-
1961) е най-подходяща проекция на литературно-медийния разказ.
Неслучайно той притежава най-високите награди в двете области:
награда Пулицър за журналистика през 1953 г. и непосредствено
след това, през 1954 г. – Нобелова награда за литература.

Хемингуй е външнополитически кореспондент за Европа на
„Ескуайър”, „Колиърс”, „Торонто дейли стар”, „Пикчър магазин” и
др. През 20-те години на ХХ век публикува известната си кореспон-
денция “Мусолини – големият блъф в Европа” (27.І.1923 г.), както и
множество кореспонденции от Гръцко-турската война, от Испанска-
та гражданска война. В антологията “Хора за война” са включени
кореспонденциите на Хемингуей, отразяващи Втората световна вой-
на. Интересен за изследователите е проблемът за посоката на влия-
нията при Хемингуей – от журналистиката към литературата или
обратно или протича едновременно, двустранно влияние в творчес-
кия процес. Неговата лаконична, „мускулеста проза”, близка да
филмовия сценарий, е под влияние на визуалните послания на ХХ
век-фотография, кино, телевизия. (Петров 2010: 291),

30

Литература и медии

През 60-те и 70-те г. на ХХ век се развива алтернативна (ъндър-
граунд) журналистика, съответна на екстазното време – хипи дви-
жение, битници, рок култура, секс комуни, бохемски ъндърграунд.

Алтернативните журналисти се изживяват като медийни бунта-
ри през тези десетилетия. Те продължават традицията на “макрейкъ-
рите” и търсят нови подходи в различната тематика и стилистика.
По това време в Америка излизат 456 нелегални (ъндърграунд) из-
дания на гимназисти, студенти, войници. Емблематичният седмич-
никът „Вилидж войс” от 26.Х.1955 г., с издатели експериментатори
Даниел Улф, Едуин Фанчър и Норман Мейлър, следва идеята „пра-
ви, каквото ти се прави.” Вестникът изразява контракултурата на
бийт и хипи поколението, представяйки панорама на артистичния и
социалния живот – книги, живопис, музика на авангардни творци,
отразява антивоенното движение и негърските вълнения. През 1970
г. достига до 48 стр. и 150 000 тираж, и се превръща в символичен
градски вестник на Ню Йорк.

Друго култово списание е „Ролинг стоун”. То излиза през 1967
г. в Сан Франциско с издател и главен редактор Ян Уенър и бързо се
превръща в център на младежката субкултура и критик на рок музи-
ката. Достига до 600 000 хиляди тираж.

През 60-те г. на ХХ в. („ерата на разочарованието” в САЩ) се
създава т.н. нова журналистика или литературна журналистика. За
нейно начало се приема текстът на Гей Талийз „Портретът на бок-
сьора”, публикуван през 1962 г. в сп. „Ескуайър”, както и сборникът
с фийчъри „Някой я играе тази игра” на Джими Бреслин.

„Новите” журналисти Том Улф, Гей Талийз, Джими Бреслин,
Норман Мейлър, Труман Капоти създават “нов нефикционален ре-
портаж” в стила на импресионистично писане, като използват тех-
ники на описание в реалистичния и натуралистичен роман.

В есетата си в сп. „Ескуайър” и „Ню Йорк” Том Улф пише:
„новата журналистика е детайлизиран репортаж, пресъздаден с ли-
тературни техники”. (Улф 1996: 230 ). „Новата журналистика” е по-
вествователна школа между журналистиката и литературата. Харак-
терни нейни особености са: анализ „отвътре”, повествование сцена
по сцена, реалистичен диалог, смяна на гледната точка, описание на
“статуса на героя” – жестове, навици, облекло, обстановка, експери-
менти с езика и пунктуацията, персонални отклонения и коментари
на автора, вътрешен монолог (Н. Мейлър в „Армиите на нощта”),

31

Калина Лукова

поток на съзнанието (Т. Улф в „Момчето на годината”), Джими
Бреслин в „Живот в клетка”.

За върхови постижения на „новата журналистика” се приемат:
документалният роман „Хладнокръвно” на Труман Капоти (излиза
през 1965 г. в подлистник на сп. „Ню Йоркър”), „Армиите на нощта”
на Норман Мейлър (1968 г.), „Светът на Джими Бреслин” от Джими
Бреслин (1968 г.), „Електрически студено-киселинен тест” от Том
Улф (1969 г.), „Кралството и властта” от Гей Талийз (1969 г.). Тези
творби са модели на синкретичния литературно-медиен разказ.

В тази връзка се извеждат журналистическите проблеми на
„новата журналистика”: доколко авторът очевидец може да се на-
месва в реалността; за допустимото съчетание между документално
и фикционално описание на ситуация, обстановка, личност, психо-
логически портрет и др. Като пример М. Петров посочва романа на
Е. А. Доктороу „Рагтайм” – в него измислен герой е въведен в доку-
ментално проверима, реална среда. Тази сдвоена ситуация в „новата
журналистика” се обозначава с термина субективно репортерство,
носещ същите двойствени значения.

Списанието „Ню Йорк” на Клей Фелкър, създадено през 1968
г., е орган на „новите журналисти”. В него работят Том Улф, Глория
Станъм, Нормън Мейлър и др. блестящи политически и криминални
репортери.

В края на ХХ век се засилва съперничеството между литера-
турната „нова журналистика” и традиционния обективен репортаж.
При доминацията на електронните медии се появяват конкуренти на
традиционните медии: онлайн журналистика, уебсайтове, блогове,
които тръгват от литературни матрици, като литературният дневник.

Телевизията се превръща в основна форма на масовата култура
чрез ускорената комерсиализация на телевизионните мрежи. През
1997 г. Лари Тиш купува Си Би Ес и налага т.н. „инфоснакинг” –
новини за бързо храносмилане. Подобни процеси се наблюдават и в
съвременната „бързосмилаема” литература, която предлага бързо и
лесно четиво, ориентирано към масовия вкус.

През просвещенския ХVІІІ век медийният авторитет на книгата
е доминиращ, защото вестниците следват модела на книгите, а жур-
налистите – на писателите. Битуващите понятия, като седмични
хронисти, полиморфни писатели, очеркова проза, литературно спис-
ван вестник назовават топосите на сцепление между литература и

32

Литература и медии

журналистика, които конструират синкретичния литературно-
медиен разказ.

През ХІХ век журналистиката все повече се еманципира от ли-
тературата, оформяйки собствената си специфика. Писателите обаче
продължават да бъдат и журналисти, а Дикенс и Балзак влияят чрез
литературните техники на романа върху журналистическото писане.

През ХХ век медийното поле е обхванато от ретровълни. Шко-
лата на „макрейкърите”, както и новата журналистика (наричана
още литературна журналистика), създават нови журналистически
жанрове, смесвайки и трансформирайки класически повествовател-
ни схеми на романа от ХVІІІ и ХІХ век.

В това движение литературно-медийният разказ съществува и
се развива, приема различни мултитехнологични форми, защото
устойчивостта му се поражда от постоянния диалог (сговор и конф-
ликт) между литература и медия.

Литература:

Арлен 2008: Арлен, М. Бележки върху новата журналистика. – В: Ли-
тературата, С., 2008, №4;

Петров 2010: Петров, М. Америка – социалният тропик. С., 2010;
Улф 1996: Улф, Т. Нова журналистика. – В: Граматика на журналис-
тиката. Под ред. на Т. Абазов. С., 2008;
Хаджикосев 2003: Хаджикосев, С. Западноевропейска литература.
Част втора.София: Кръгозор, 2003.
Хемингуей 1981: Хемингуей, Ъ. По телеграфа. С., 1981.

33

Калина Лукова

ІІ.3. Литературен текст и медиатекст – междутекстови
връзки, трансформативност, жанрови смесвания

Дебатът книга-медия се свързва с важния проблем за еволюци-
ята на книгата и четенето в Постгутенберговата епоха. В българския
контекст вече откроихме изследванията на Г. Лозанов, А. Гергова,
М. Цветкова, К. Протохристова.

Г. Лозанов насочва към спецификата на литературния текст и
на медиатекста (Лозанов 2000: 1-2). Литературата е мономедия (или
универсална, синтетична медия), а литературният текст се сакрали-
зира чрез характеристики, като елитарност, херметичност, езотерич-
ност, автокомуникация (Лотман), многократност, повторителност на
четенето.

За медиатекста е характерна междуличностната комуникация.
Той е „достъпен, лесно усвоим, разбираем, четивен, еднопланов,
еднозначен, фактуален, документален, адресиран към неволевото
внимание, оперира с краткотрайната памет” (Монова 1999: 125).
Неговите основни функции са: информативна, аналитична, образо-
вателно-културна.

Постмодерното проблематизиране на съвременния медиатекст
го идентифицира чрез: плурализъм, фрагментарност, децентриране,
ирония и самоирония, променливост, симулация (Лиотар 1996).
Именно постмодерният прочит на устойчивите взаимоотношения
между литературен текст и медиатекст (включително и дигитален
текст) насочва към актуалните литературни и медиаморфози.

Хронологията на двупосочните взаимоотношения е видима в:
олитературяването на журналистически жанрове (фейлетон, пъте-
пис, очерк) и медиатизирането на литературни форми (медийна про-
за, репортерски разказ, документален роман). Характерен хибриден
жанр е публицистиката, чийто генезис извежда проблема за гранич-
ността между литература и журналистика.

Литературата присъства както в традиционните, така и в свръх-
модерните медии. Наративните техники в печата създават т.нар.
литературно новинарство, репортажна литература, понятието „нова
журналистика”.

34

Литература и медии

Определяйки първите британски вестници като „възход на нов
тип медия”, С. Хаджикосев ги свързва с очерковата проза. Той при-
ема тезата на Малкълм Брадбъри, че корените на „новата журналис-
тика” (The new Journalism) трябва да се търсят в прозата на Даниъл
Дефо (Хаджикосев 2003:214).

Тази теза се поддържа от всички изследователи на т.н. „нова
журналистика”, която се определя чрез различни имена: литературна
журналистика, репортажна литература, литература на факта,
narrative journalism, creative nonfiction, literary nonfiction, narrative
nonfiction, литературно новинарство, документална проза. Според
Майкъл Арлен, техниките на Д. Дефо от „Дневник на чумавата го-
дина” се използват в новата журналистика – най-вече автобиогра-
фичният наратив, чрез който се преодолява конвенционалната обек-
тивност (Арлен 2008: 9).

Том Улф определя „новата журналистика” (или „нов журнали-
зъм” – термин, въведен от Матю Арнолд през 1887) като „някакъв
нов вид наслада от артистизма в журналистика”. В поредица статии
през 60-те и 70-те години на ХХ век в New York Herald-Tribune и в
New York Magazine той пише за новата журналистика, която трябва
да се чете като новела или къс разказ.

През 1973 Т.Улф издава сборника „Новата журналистика”, кой-
то включва представителни текстове на Труман Капоти, Хънтър С.
Томпсън, Норман Мейлър, Джоун Нидиан. Той описва новото жур-
налистическо писане чрез средствата за въздействие на реалистич-
ния роман: „непосредственост”, „конкретна реалност”, „емоционал-
но въвличане”, „увлекателност”, „съпричастност”: „Тези журналис-
ти... трябваше да съберат всичкия материал, необходим за конвенци-
алния журналист, и после да продължат нататък. Изглежда най-
важното беше да си там, където ставаха драматичните събития, за да
хванеш диалога, жестовете, физиономиите, подробностите на обста-
новката. Идеята беше да се даде пълно обективно описание плюс
още нещо, което читателите винаги е трябвало да търсят в разказите
и романите, а именно – субективния, т.е. емоционалния живот на
героите. Ето защо бе наистина ирония на съдбата, когато журналис-
тите и литературните колоси от старата гвардия започнаха да атаку-
ват този нов журналистически похват, наричайки го „импресионис-
тичен” (Улф 1996: 199).

Т. Улф задава въпроса „Нова ли е новата журналистика от 60-те
г. на ХХ век?”, за да я свърже с четири групи автори, вече правили

35

Калина Лукова

нещо подобно: Дефо, Адисън и Стийл от английската журналистика
на ХVІІІ век; есеистите Кемптън, Стоун, Болдуин; автобиографи
като Де Куинси и Марк Твен; литературните „джентълмени” в до-
кументалистиката, като Джон Дос Пасос и Д. Х. Лорънс, и т.н.

Тези автори, които Том Улф нарича „нови журналисти” или
“паражурналисти”, откриват „радостите на детайлния реализъм и
странната му мощ”: „имаха изцяло на собствено разположение всич-
ки тези щури, неприлични, шумни, с мирис на пари, стафирани, сла-
дострастни и дъхащи на похот десет години – шестдесетте години на
века”. Те изучават техниките на романистите Филдинг, Смолет, Бал-
зак, Дикенс инстинктивно, без теоретична подготовка и използват
основно четири средства: конструкцията „сцена по сцена”, т.е. сце-
нично представяне на сюжета без хронологически разказ, което води
до промени в традиционния репортаж; реалистичния диалог като
средство за характеристика на героите; техниката „гледна точка на
третото лице”, при която всяка сцена е представена през погледа на
даден герой, а читателят емоционално се идентифицира с преживя-
ванията на героя (Гей Талийз – „Почитай своя отец”); подробно опи-
сание на жестове, навици, обичаи, предмети и т.н., символични за
статуса на героя, подобно на вещизма при Балзак.

Т. Улф отбелязва, че „новите журналисти” „използват престъп-
ното правило на всеядния варварин: вземи, използвай, импровизи-
рай. Резултатът е форма, която не е просто като роман. Тя използва
средства, които са възникнали с началото на романа и ги смесва с
всички останали средства, известни на прозата. През цялото време
тя се радва на едно толкова очевидно и присъщо ѝ предимство... то е
простият факт, че читателят знае, че всичко това действително се е
случило.” (Улф 1996: 213) „Документалният роман” има бъдеще,
защото е наситен със социален реализъм и използва „старателния,
точен репортаж”, както е в книгите на Талийз („Царството и власт-
та”); Джо Мак Гинис („Продажбата на президента”), Адам Смит
(„Играта на пари”); Гейл Шейхи („Пантеромания”) и т.н. Улф нари-
ча романа „Хладнокръвно” на Капоти „истинска сензация” и „стра-
хотен удар”: „Всеки беше погълнат от нея. Самият Капоти не нарече
книгата си журналистика. Той заяви, че е създал нов литературен
жанр: документален роман”.

В перспективата на литературата Т. Улф изследва т.н. „наситен
репортаж”, с който са работили романистите от ХІХ в. като Балзак и
Дикенс.Той замества вестникарския репортаж, защото основна еди-

36

Литература и медии

ница не е фактът, информацията, а сцената. Като пример се посочва
школата на репортажа – сп. „Ню масиз” и репортажите на Хемингу-
ей. В книгата си „Изпаднал в Париж и Лондон” Оруел подхожда към
тематиката като репортер, както и Джон Рийд в „Десет дни, които
разтърсиха света”.

С литературния социален репортаж е свързана и школата на
макрейкърите (muckraker – човек, който се рови и търси скандални
истории) – Линкълн Стивънс, Айда Търбъл, Рей Бейкър

След романа си „Хладнокръвно” Капоти продължава с худо-
жествената документалистика. Той обработва свое интервю с Мар-
лон Брандо на принципа „статично писане” и го превръща в портрет.
По подобен начин Лилиан Рос изгражда портрета на Хемингуей в
„Как ви се харесва сега, господа?”.

В протичащите трансформативни процеси се ражда жанрът
фекшън (faction) чрез съчетаването на факт и измислица (fact,
fiction). За публицистичния текст по принцип е характерно метафо-
ризирането, охудожествяването на медийния факт, при което той, за
разлика от журналистическия текст, може да бъде четен в медията и
извън нея. Например сега есетата на Петър Увалиев се четат извън
контекста на радио Свободна Европа, а „Задочните репортажи” на
Георги Марков – извън контекста на ВВС. Речите на Чърчил от 1940
г. не са написани като литература, но днес те се възприемат като
литература (Борисова 2007: 173)

Особено интересен спрямо изследваната проблематика е жан-
рът фичър. Вернер Майер го формулира като „разказ, който скицира
най-важните черти на събитието”. Той е фактологичен, но употребя-
ва средствата на разказа – конфликт, действие, диалог, експресия,
художествено внушение, личен почерк, авторово присъствие, истин-
ски детайли (Майер 1996: 54-55).

Терминът фичър е широко използван в англоезичната практика,
но се превежда по различен начин: пъстър, картинен, характерна
черта, външен вид, черта на лицето, характерното в нещо и т.н. Лип-
сва равнозначен български термин, но някои автори използват сино-
нимни конструкции. Според Е. Борисова литературният фичър е
литературно-художествен очерк в жанровите му разновидности:
портретен, литературно-биографичен, ескизен, пътеписен. Като
примери тя посочва документалния разказ на Христо Христов
„Убийте „Скитник”, разглеждащ „случая Георги Марков”, както и

37

Калина Лукова

„Пътят към Голгота или револвер, отрова и безсмъртие” на Стефан
Коларов, посветен на Пейо Яворов (Борисова 2007: 198-199).

Взаимодействието между литература и електронни медии води
до трансформативните модели, които могат да се групират специ-
фично:

1. Литература и радио – радиопортрет, радиопиеса, фичър. Ра-
диопиесата „Войната на световете” с Орсън Уелс прeз 1938 г. за
марсианско нашествие се приема за истина и предизвиква масова
паника;

2. Литература и телевизия – литературно-телевизионни разкази;
tv разказвачи на човешки истории и форматни образи в риалити
формати; трансформации на булевардния роман в мелодрамата и
телевизионния сериал.

3. Интернет литературна журналистика (новата „нова журна-
листика”) – глобален разказ, граждани репортери, електронен диа-
лог, online изповед; блогове-разкази; съчетаване на web технологии
с наративни техники.

Съпоставителното изследване върху литературно-медиен текст
или формат се насочва към посочените хибридни жанрове: медийна
проза, репортерски разказ, литературно новинарство, блог разказ,
online изповед, tv сериал и мелодрама, риалити формати. Тези про-
цеси мотивират и модерните полемики за „смъртта на автора” и
„журналистика без журналисти”, доколкото класическите образи на
писателя и журналиста също се трансформират в съвременни вирту-
ални образи – блог писатели и журналисти.

Осмислянето на взаимодействието между литература и медии
води до постмодерни назовавания, като: „култура на складирането”,
„изливаща се култура”, „общност на интернавтите” като съвременна
читателска общност, четене „best-of” и др.

Всеки един от посочените литературно-медийни конструкти е
интересен и перспективен обект на изследване. Например, медийна-
та проза или репортажната литература проектират т. нар. литератур-
на журналистика или взаимодействието между „журналистика и
разказ, като предизвикателство за ХХІ век” (Мартинес 2008: 31).

Журналистиката се освобождава от канона на новината, подчи-
нена на шестте класически въпроса: какво, кой, къде, кога, как и
защо, превръщайки отговорите им в литературен наратив.

Показателен е и моделът на литературно-телевизионните жан-
рови разкази, които доказват, че новата tv журналистика се променя

38

Литература и медии

– от телевизионно-журналистическа в разказно-литературна. Съпос-
тавителното изследване на П. Иванова посочва следните трансфор-
мации: „Риалити форматите са нов вид tv разказвачи на т.нар. чо-
вешки истории. Те заимстват литературното разказване – влизат в
ролята на tv разказвач чрез tv способи. Новата tv журналистика раз-
ширява функциите на екранен разказ, като се превръща в разказвач,
а не в анализатор на процеси и явления”. Извършва се „трансформа-
ция между литературен разказ и класическа tv журналистика” (Ива-
нова 2008: 215, 225).

В този аспект на интегриране е много продуктивно да се изс-
ледва модерният медиен драматургичен жанр инфотейнмънт, който
навлиза в телевизионното пространство през първото десетилетие на
ХХІ век. Ще представим неговите особености според наблюденията
на Л. Стойков.

Терминът „инфотейнмънт” е въведен от Нийл Постман в книга-
та му „Да се забавляваме до смърт”, а новият хибриден жанр се изс-
ледва още от Томас Патерсън, Мат Нисбът, Лий Тай и др. В българ-
ския контекст негов анализатор е Л. Стойков, който го разглежда в
постмодернистичната ситуация на медиатекста. Тя се характеризира
със смесване на документален и художествен дискурс, при което
„постмодернистичният медиатекст не толкова отразява действител-
ността, колкото я моделира – в пълния смисъл на думата създава
нова реалност, при това без заплаха от санкция. Акцентът при прог-
рамирането на предаванията е интертекстуалността, виртуалните
декори и всевъзможните видове визуални и лексикални игри”.
(Стойков 2010)

Интересуващата ни жанрова специфика на инфотейнмънт е, че
при него информацията се замества от човешката история, а основна
роля изпълнява журналистът разказвач, който се превръща в медий-
на звезда. Според Л. Стойков, този нов медиен жанр доказва връзка-
та между екранната култура и съвременната развлекателна култура,
наричана още „цивилизация на образите”. Важно е неговото наблю-
дение, че инфотейнмънт навлиза не само в медийното телевизионно
пространство, но се проявява и в сензационния печат. В парадигмата
на синкретичните медийни жанрове ще посочим и Интернет литера-
турната журналистика. Тя лесно откроява съпоставката, че популяр-
ният жанр блог използва също наративни техники и често асоциира
класическия литературен дневник. Не по-малко популярните фору-

39

Калина Лукова

ми проектират „салонната” култура на ХVІІІ и ХІХ век с присъщата
ѝ нарация.

Литературната отстъпчивост пред медиите се изследва чрез по-
нятието интегративност на Хабермас, т.е. литературата и масме-
дийната култура още от 40-те години на ХХ век насам взаимно се
интегрират, включителво и в българския контекст: „Поезията и бе-
летристиката жонглират с тривиалното... обезценяват го. В текстове-
те на Ал. Вутимски, Ат. Далчев, Ел. Багряна, Н. Марангозов, В. Пет-
ров, Б. Райнов, Ал. Геров и Радичков се откриват реклами, лого,
стихотворни слогани. Медиите: кино (хроники), преса, радио, а по-
късно и телевизията, се превръщат в естествена тема в литературата
(„Кино” на Вапцаров, „Носачи на реклама” на Далчев, „Коженият
пъпеш” на Радичков)” (Борисова 2007: 307-308).

Развитието на интеграционните процеси между литература и
медии е функция на постмодерността и хипермодерността: според
Жил Липовецки „след постмодерността идва времето на „хипермо-
дерното”, което се движи по „хиперболична спирала”: хиперинди-
видуализъм, хиперконсумация, хипертекст” (Липовецки 2005: 81).
Хипермодерната култура, създавана от електронните медии и най-
вече от Интернет, е не толкова алтернативна, колкото масова. В нея
дискурсът и наративът се подчиняват на презентативността, на до-
минация на показването пред разказването, а високите (класически)
литературни форми се асимилират и медиатизират, приложени в
несвойствено медиабитие. Медиатизацията маргинализира трайните
(Бродел), високи културни езици, включително литературните.

В края на ХХ и началото на ХХІ век хипотезите за статута на
литературата следят движението печатан текст – дигитален текст.
Според Томас Стайнфейлд литературата променя традиционния си
характер и се превръща в медиум (Стайнфейлд 2008: 27), защото е
подложена на трансформации от дигиталните технологии. В литера-
турните практики на постмодерността се реализира т. нар. „прежи-
вяване на пределите”, защото се излиза от границите на традицион-
ното повествование, затворено в книжното тяло. „Хипертекстът пре-
лива от книгата” (Мария Бабу) и активира разнородността, интер-
текстуалните препратки вместо класическия автор, симбиозата чита-
тел-книга.

40

Литература и медии

Литература
Борисова 2007: Борисова, Е. Жанрове в медиите. Ш., 2007;
Иванова 2008: Иванова, П. Телевизионни жанрове в праймтайма на
БНТ1, bTV и Нова телевизия. Модел на литературно-телевизионните жан-
рови разкази. – В: Литературата, С., 2008, № 4;
Лиотар 1996: Лиотар, Ж.-Ф. Постмодерната ситуация. С., 1996;
Липовецки 2005: Липовецки, Ж. Време срещу време или хипермо-
дерното общество . – В: Хипермодерните времена.С. , 2005;
Лозанов 2000: Лозанов, Г. Книгата преди, по време и след книгата. –
В: Литературен вестник, №13, 5.IV. 2000;
Мартинес 2008: Мартинес, Т. Елой. Журналистика и разказ: предиз-
викателства за ХХІ век. – В: Литературата, София: УИ „Св.Климент Ох-
ридски”, 2008, № 4;
Монова 1999: Монова, Т. Медиатекстът. С. 1999;
Стайнфейлд 2008: Стайнфейлд, Т. Мястото на литературата в медии-
те в края на стария и началото на новия век. – В: Литературата, София: УИ
„Св. Климент Охридски”, 2008, №.4;
Стойков 2010: Стойков Л. Инфотейнтмънт: другото име на медийно-
то развлечение. – В: Медии и обществени комуникации. 2010, бр.4.
http://media-journal.info/?p=item&aid=72

41

Калина Лукова

ІІІ. Литература и публицистика

ІІІ.1. Проблемът за граничността

Съотношението публицистика-литература актуализира поне
още две важни съозначения: журналистика-литература и публи-
цистика-журналистика, чрез полемиките за тяхната същност и
функции, за тяхната граничност и себеоглеждане. В положеността
си между литературата и журналистиката, публицистиката е трудна
за дефиниране. Много често определенията за нея включват предс-
тавите за литература: според Пушкин публицистиката „е политичес-
ка проза”, а според Гогол – „журнална литература”, „жива, свежа,
приказлива, будна литература” (Абазов 2004: 42-43); за Матю Ар-
нолд тя е „бърза литература”, а за Съмърсет Моъм – „делнична про-
за”; според Пенчо Славейков публицистът е „лирически поет”.

Интересна е метафората на Георги Марков: “Публицистиката е
хронометърът на времето. Ако сравняват литературата с часовнико-
вия механизъм, то на мен ми се иска такива жанрове като романа,
пиесата, поемата да оприлича на часовата стрелка, бавно движеща се
по кръга; разказът, стихотворението – на минутната. Публицистика-
та е секундната стрелка на часовника... Публицистиката подготвя
раждането на големите жанрове на литературата така, както от се-
кундите се образуват минутите и часовете.” (Абазов 2004: 42-43)

Дефинирането на публицистиката чрез литературата ни връща
към въпроса „Що е литература?”, зададен от Жан-Пол Сартр в едно-
именното изследване от 1948 г. В множеството отговори представа-
та за литература включва писмената словесна култура на човечест-
вото или авторското творчество в писмен вид, отличаващи се с фун-
кционалност („писане с въображение”),фигуративност, висока ези-
кова организираност. Литературата е форма на подражание и дис-
танциране от природата (Аристотел); генетически свързана с мита
чрез фолклора (Мелетински); „самоотнасящ се език, който говори за
самия себе си” (Шкловски).

Според руските формалисти литературният език „деформира”
обикновения език, прави го да звучи „отчуждено”, като непрагмати-

42

Литература и медии

чен дискурс. Често синоним на литературност е художественост
(„изящно писане”, високоценена творба), но този оценъчен маркер е
исторически променлив и противоречив. За разлика от художестве-
ната литература, публицистиката е прагматично ориентирана и из-
ползва възможностите на литературния език, неговата фигуратив-
ност и организираност. Според Нортръп Фрай, „става въпрос за она-
зи специфика на литературата, която от една страна я насочва към
света на социалното действие, а от друга – към индивидуалната ми-
съл, така че риториката на нелитературната проза... ще подтикне към
действие... обширна подобласт на прозата, която се занимава с тех-
никата на социалното или риторическото убеждение”. (Фрай 1987:
431)

Публицистичният текст е едновременно фактуален, документа-
лен и фикционален. Той се конструира между factum (действително-
то) и fictio (измисленото), като събира приоритетите на журналисти-
ката и литературата. Според Лотман, това е медиатекст, който поз-
волява многократност, повторителност на четенето и затова се прев-
ръща в нещо друго, доколкото мимолетността на информацията се е
превърнала в историчност.

Публицистика е и не е литература, е и не е журналистика. Тя е
обособено текстово поле между журналистиката и литературата,
между науката и изкуството, между хуманитарното и социалното.
Публицистиката си служи със средствата на документалното и ху-
дожественото и често се определя като журналистика, превърнала се
в литература (Борисова 2007: 167-168). Нейни определящи характе-
ристики са творческият елемент, силната авторова позиция, призив-
ността на словото.

Друг аспект на съприкосновението между литература и публи-
цистика са граничните жанрове есе, есеистична статия, пътепис,
очерк (фичър), документален роман, документална драма, художест-
вена биография, мемоари. Ханес Хаас нарича „литературен социален
репортаж” журналистическите текстове на Георг Верт, Макс Вин-
тер, Егон Ервин Киш, Джордж Оруел, Гюнтер Валраф. Този публи-
цистичен жанр се гради между прецизната журналистика и художес-
твения репортаж; между обективния журналистически стил и худо-
жествено-есеистичния стил. В предговора към сборника си репорта-
жи, озаглавен „Бесният репортер”, Егон Ервин Киш пише: „Няма
нищо по-фантастично от действителността, няма нищо по-екзотично

43

Калина Лукова

от заобикалящия ни свят, няма нищо по-сензационно от времето, в
което живеем”. (Абазов 2004: 153)

През 60-те години на ХХ век Том Улф, Ориана Фалачи, Барбара
Уолтърс, Труман Капоти, Габриел Гарсия Маркес създават журна-
листически текстове, които се превръщат в художествени: докумен-
талният роман „Хладнокръвно” на Капоти, репортажът на Маркес
„13 дни валя дъжда”, поместен в „Ел Еспектадор”.

Литературният роман се трансформира в документален (журна-
листически) роман, както предсказва Том Улф: журналистиката „ще
детронира романа като основно явление в литературата” (Улф 1996:
185-187). През 1965 г. в подлистника на вестник „Ню Йоркър” се
отпечатват първите епизоди от бъдещия роман на Капоти „Хладнок-
ръвно” като документален роман. Авторът експериментира с жанра,
като взема „най-низшата форма на журналистиката”, за да я „изпита,
докато се извиси до художествено слово” (Иванов 1984: 5-6)

Този тип роман доближава документалистиката до белетристи-
ката, той разказва за реални неща: „на преден план излиза една фор-
ма на съобщаване... нова форма на споделеност, наречена информа-
ция. Не вестта, която идва отдалеч, а информацията, даваща сведе-
ния за най-близкото, среща най-охотен интерес сред слушателите...
Информацията задължително звучи убедително, с това е несъвмес-
тима с духа на разказа. Тя е обяснителна, а това убива чудото на
разказването. Романовата форма преодолява това, защото дава ши-
рота на интерпретациите”. (Бенямин 2006). Докато читателят на
романи си присвоява съдържанието, „журналистическият” читател
просто го споделя, защото това не е негов свят, а огласеният, истин-
ски свят на другите.

Както вече бе посочено, Капоти определя своя роман
„Хладнокръвно” като документален роман и развива художествена-
та документалистика чрез техниките на „статичното писане”

През 1968 г. към документалистиката се обръща Норман
Мейлър – романист и журналист в „Ескуайър”. Неговата книга „Ар-
миите на нощта” (излязла най-напред в „Хариърз магазин”) има под-
заглавие „Романът като история: историята като роман”, който пред-
ставя спомени за една антивоенна демонстрация.

Публицистиката е документален тип творчество и спрямо него
Лидия Гинзбург въвежда термина „художествена организация на
текста”. В този аспект гранични жанрове между литература и пуб-
лицистика са есеистичната статия (Франсис Чърч – „Да, Виржиния,

44

Литература и медии

има Дядо Коледа”, излязла в „Сън” на 21.12.1837 г. или на Пенчо
Славейков – „Блянове на модерния поет”); художественият пътепис
(в българската традиция ще отбележим пътеписите на Вазов, К. Ве-
личков, Алеко Константинов, К. Константинов, Борис Шивачев, Св.
Минков, Боян Болгар... до съвременните симбиозни форми на Геор-
ги Данаилов, Сергей Герджиков, Г. Господинов); литературният
фичър, есето, мемоарите, фейлетонът, памфлетът (Борисова 2007).

Проблематизирахме жанра фичър като литературно-медиен
конструкт. Ще цитираме още наблюдения на Вернер Майер по от-
ношение на функционалността му: „След прочита читателят не
трябва да чувства потребността да търси други новини или уводна
статия... Той трябва да има чувството, че знае всичко съществено. А
когато всичко това и като форма, и драматургически е изградено,
написано, разделено на сцени, така че да се чете като хубав малък
разказ – тогава имам чувството, че фичърът е добър”. (Вернер 1996:
54-55)

Сред граничните художествено-публицистични жанрове ще от-
бележим накратко фейлетона и памфлета, характерни за българския
контекст. Понятието фейлетон (т.е. текст за подлистник от френско-
то feuil (лист), защото текстове от този тип излизат за първи път в
подлистника на “Journal de debates” през 1800 г.) дефинира сюжетно-
сатирични творби и включва представите за художественост, доку-
ментална фактологичност и медийна събитийност. Фейлетонът се
чете като малък разказ и отговаря на публицистичните нагласи. Този
жанр е популярен във възрожденската ни литература и публицисти-
ка, като постижения са фейлетоните на Петко Р. Славейков, Любен
Каравелов, Тодор Пеев, Христо Ботев. След Освобождението фейле-
тонната традиция е продължена от Алеко Константинов с нов жан-
ров модел.

В съвременната българска преса фейлетони се отпечатват в
специализирани издания като в-к „Стършел” (рубриката Press про-
сото”), в-к „Смях”, но и в ежедневници, като в-к „Сега” (рубриките
„Туш”, „Реконтра”, „Прелет над печата”), в-к „Труд” (рубриките
„Коментари” и „Предизвикано”), в-к „24 часа” (рубриката „Редакци-
онни”), „168 часа” (рубриката „Наблюдател”).

Родствен на фейлетона е жанрът памфлет, защото съчетава ху-
дожествено с документално-публицистично и разгръща актуален
сюжет чрез засилени негативации и изобличително въздействие.
Памфлетът разчита на иносказателен, дори парадоксален език, като

45

Калина Лукова

предпочитани фигури са гротеската, хиперболата, абсурдът, за да се
постигне максимално въздействие върху обществото. Заради функ-
циите си на коректив, памфлетът е популярен в преломни епохи:
например памфлетите на просветителите Дефо, Суифт, Волтер,
Мандевил; класическите памфлети на Каравелов и Ботев в българс-
кия възрожденски печат, а по-късно – памфлетите на Ст. Михайлов-
ски, Хр. Смирненски, Светослав Минков, Станислав Стратиев и т.н.
Под влияние на различни литературно-естетски и културни тенден-
ции памфлетът се трансформира до късия разказ-гротеска, импре-
сията, анекдота – например текстовете на Светослав Минков „Ко-
лет от Америка”, „Мечти за република”.

Интересуващите ни съотношения между литература и публи-
цистика са частично изследвани в българския контекст, който се
занимава с по-общата проблематика на публицистиката. Тук трябва
да се отбележат монографиите на Т. Абазов „Спорът за публицисти-
ката” (1980), „Въведение в публицистиката” (2004), на Милко Пет-
ров – „Публицистиката. История, специфика, същност. Закономер-
ности и форми на публицистичното творчество” (1988). Ерудирано и
прецизно те изясняват генезиса, проблематиката, функциите на пуб-
лицистиката и развитието на нейните форми.

Ще откроим важните за нас акценти. Още в предисловието на
„Въведение в публицистиката” Т. Абазов посочва, че публицистика-
та не трябва да бъде откъсната и противопоставена на литературата,
защото това я лишава от съвременните постижения на литературна-
та теория, психология и социология. Авторът подробно се занимава
с появата, развитието и многозначността на термините публицист и
публицистика. Сред множеството определения за публицист ще
отбележим „учен-писател” и „красноречив оратор”, а за публицис-
тика – „образец на журналистическо майсторство”, „особен род
творчество”.

Впечатляващо е определението на Емил Довифат: „През ХІХ
век публицистът е изискана личност. Той, може да се каже, пише с
ръкавици. Интелигенцията на страната се вслушва в него, защото
само онзи, който пише критично и полемично на избрани теми, е
минавал за публицист. Стилът му е блестящ и много личен”. (Абазов
2004: 32,35) За разлика от поета и художника, публицистът не прес-
ледва прекрасна самоцел, а актуално действие с близък ефект. Той е
„писател на деня” (Бено фон Визе).

46

Литература и медии

Т. Абазов откроява съвременната теза, че публицистиката гене-
тично е свързана с библейската проповед и с красноречието, като
цитира С. П. Радциг: „Ораторското изкуство по самата си същност,
именно като изкуство, разчита с художествени средства да привлече
слушателя, да го очарова със своята форма. Затова от времето, кога-
то речите на ораторите започват да се записват и публикуват, те ста-
ват в пълния смисъл на думата произведения на художествената
литература”. (Радциг 1959: 235)

Т. Абазов проследява теорията и практиките на българската
публицистика и обобщава нейното специфично значение чрез наб-
люденията на П. Зарев: „Предосвобожденската ни литература започ-
ва с публицистика и публицистиката пронизва по-късно всяко по-
значително произведение. Публицистиката става „моноформата” (Г.
Д. Гачев) на новата ни литература (Зарев 1969: 39). Неслучайно най-
добрите ни публицисти са известни писатели и критици: Л. Караве-
лов, Хр. Ботев, Захари Стоянов, Ив. Вазов, К. Величков, Д. Кьорчев,
В. Пундев, Димо Казасов, Симеон Радев (той изследва и поетиката
на публицистичния текст).

След периоди на догматизъм интересът към публицистиката е
продължен през 1965-1966 г. по страниците на сп. „Септември”. Ще
цитираме някои тези на авторите, отнасящи се до съотношението
литература-публицистика:

Владимир Башев: „Публицистиката е творчество... публицист
означава политически писател. Той трябва да събира у себе си и
поетичното чувство за детайл, и усета за епичен мащаб, и склон-
ността на драматурга към конфликтуване, и аналитичния поглед на
критика. Той трябва да бъде по-доблестен от всеки друг майстор на
перото. Той е осъден да се мята в грамадната амплитуда от полета на
фактологията до върховете на мисленето.”

Алберт Коен: „Има един съществен елемент, чрез който публи-
цистиката се родее с литературата, изкуството изобщо. Този елемент
е личният изказ и творческата индивидуалност”.

По-късно Богомил Нонев в статията си „Словото на публицис-
та” (1969) определя публицистиката като „своеобразна социална
лирика”, а през 1973-1974 г. в сп. „Български журналист” се провеж-
да втори разговор за публицистиката със засилени теоретизации. Ще
отбележим ефектното определение на Вл. Топенчаров за публицис-
тиката като „мускулесто художествено слово” и „колоритна графика
на словото”, но особено важни са тезите на Светлозар Игов за връз-

47

Калина Лукова

ката между публицистика и художествена литература: „... последни-
те петнадесетина години бяха за нашето литературно развитие пери-
од на жанрово „смешение”... Това се отнася до взаимоотношението
между художествената литература и публицистиката. От една стра-
на... в нашата публицистика се засили тенденцията към „художест-
веност”... В същото време в самата художествена литература се за-
белязва една тенденция към публицистична актуалност...”

Т. Абазов проследява подробно българския теоретичен дискурс
за публицистиката до наши дни, но ние ще откроим още няколко
интересуващи ни определения за публицистиката:

Весела Табакова: „Синорът” между художествената литература
и обществените науки” (сп. „Съвременна журналистика”, 1985);

Милко Петров: „елемент на творчеството, междинен жанр меж-
ду литературата и журналистиката...” (по Абазов 2004: 8);

Никола Инджов: „В литературата наличието на публицистика
се смята за художествена слабост, в журналистиката – за достойнст-
во”. (сп. „Съвременна журналистика”, 1985);

Стефан Продев: „... страст, фантазия и личен почерк, т.е. стил”
(сп. „Съвременна журналистика”, 1985);

Марко Семов: „Това е журналистика, изведена до равнището на
литературата” .

В развитието на публицистичната рефлексия се достига и до
класификации, като тази на Филип Панайотов. Според знаковата
система той разграничава литературна (писмовна) публицистика,
която си служи с писмен текст (статия, есе, фейлетон, памфлет, пас-
квил и т.н.) (Панайотов 1979: 308).

Практическите реализации на съозначаването литература-пуб-
лицистика отвеждат към проблема за синкретизма. Обръщаме се
към наблюденията на Светлозар Игов: „... поради синкретичния си
характер старобългарската книжнина като че не поставя въпроса за
диференциация – едни и същи творби от този период с еднакво ос-
нование могат да участват и в историята на литературата, и в исто-
рията на публицистиката... В по-новите периоди от развитието и на
публицистиката, и на литературата въпросът за тяхната професио-
нална, стилово-изразителна и функционална неразчленимост е също
един от важните въпроси”. (Игов 1977: 11).

В студията си „Особености на старобългарската публицистика
през ІХ-ХІІ в.” П. Динеков издига категоричната теза за зараждане,
развитие и разцвет на публицистичния жанр в старата българска

48