Калина Лукова, "Литература и медии"

Литература и медии

литература. За начало той обявява сказанието на Черноризец Храбър
„За буквите”, а към него прибавя диспута на Кирил срещу триезич-
ниците в Пространното житие, моменти от Солунската легенда и
Българския апокрифен летопис, от кратките жития на Кирил и Ме-
тодий, похвалните слова, предисловията към „Учително евангелие”,
„Небеса” и т.н.

Развитието на възрожденската ни публицистика се обвързва с
началото на периодичния ни печат през ХІХ век. Той закъснява с два
века спрямо западноевропейския и за разлика от него не се развива
като „печат на факта”, а като „печат на мнението”, т.е. на публицис-
тиката, създавана от най-талантливите български творци. Петко Р.
Славейков пише „Десет заповеди на писателите” („Гайда”, 1.ІХ.1866
г.), които могат да се използват като наръчник по публицистика, и
неслучайно Т. Абазов ги сравнява със „сто и десет правила” за рабо-
та на журналиста, издадени от американския вестник „Стар” в нача-
лото на ХХ век, и използвани от Ърнест Хемингуей.

В прехода от Възраждането към Модерността българската ли-
тература и публицистика се самоопределят. Създават се нови, ти-
пично художествени прозаически жанрове като повест, разказ, ро-
ман, но и се „охудожествяват” публицистичните жанрове фейлетон,
пътепис, мемоари, документална проза. (Игов 1991: 92) Движението
от публицистичност към художественост и естетизъм в литературата
е видимо в периода от 90-те години на ХІХ век до 20-те години на
ХХ век. Публицистичното се приема за демодирано и в този смисъл
голяма част от творчеството на Г. Стаматов е обявено за нехудожес-
твено.

В следващите десетилетия отново се наблюдава симбиоза на
художествени и публицистични форми, но на друго ниво – в модер-
низирането на публицистичната поетика, в предпоставената актуал-
ност на литературата.

Литература

Абазов 2004: Позоваваме се на прецизното и подробно изследване на
Т. Абазов „Въведение в публицистиката”. С., 2004;

Бенямин 2006: Бенямин, В. Художественото произведение и неговата
техническа възпроизводимост (електронно списание Liternet, 14.04.2006,
№4);

Борисова 2007: Борисова, Е. Жанрове в медиите. Ш.;
Български журналист 1973: Български журналист, бр.5-12;

49

Калина Лукова

Български журналист 1974: Български журналист, бр. 1-4, 6;
Зарев 1969: Зарев, П. Панорама на българската литература. Т. 1, С.,
1969;
Иванов 1984: Иванов, Д. Свинското ухо. –В: Капоти, Т. Хладнокръв-
но. С., 1984;
Игов 1977: Игов, С. Национална съдба и публицистично слово. – Бъл-
гарски журналист, 1977, бр. 10;
Игов 1991: Игов, С. История на българската литература. С., 1991;
Кунчик 1998: Кунчик, М. Астрид Ципфел. Въведение в науката за
публицистика и комуникации. С., 1998. Вж още: Монова, Т. Медиатекстът.
С., 1999;
Майер 1996: Майер, Вернер. Репортаж и фичър. – В: Граматика на
журналистиката. С., 1996;
Панайотов 1979: Панайотов, Ф. Печатът в огъня на въстанието. С.,
1979;
Радциг 1959: Радциг, С. И. История древногреческой литературы. М.,
1959;
Септември 1965 : Септември, 1965, бр. 6, 10;
Септември 1966: Септември, 1966, бр. 2, 4, 5;
Съвременна журналистика 1985: В: сп. „Съвременна журналисти-
ка”, 1985, кн. 2, с. 54-58 – анкета „Български публицисти за публицистика-
та”;
Улф 1996: Улф, Т. Нова журналистика. – В: Граматика на журналис-
тиката. С., 1996;
Фрай 1987: Фрай, Н. Риторика на нелитературната проза. – В: Анто-
логия на критиката. С., 1987.

50

Литература и медии

ІІІ.2. За ненаписаната история
на българската публицистика

Българският изследователски дискурс на публицистиката
включва множество сериозни проучвания в научно-теоретичен, ис-
торико-аналитичен и справочен аспект. Ще откроим най-
впечатляващите от тях, за да въведем концептуалната теза за напис-
ване на история на българската публицистика: „Въведение в публи-
цистиката” (Т. Абазов), „Публицистиката – история, специфика,
жанрове” (М. Петров); „История на българската журналистика 1842-
1885 (Г. Боршуков), „Българската публицистика през вековете” (П.
Динеков), „Старобългарска публицистика” (Филип Панайотов);
„Вестници и вестникари” (Филип Панайотов); „Свръхфункции на
възрожденската публицистика” (З. Константинова).

Всъщност, историята на българската публицистика отдавна се
пише и Филип Панайотов с право отбелязва: „Макар да няма цялос-
тна история на българската публицистика, съществуват голям брой
изследвания и публикации за възрожденската епоха и за периода
след Освобождението, които дават, общо взето, представа за нейно-
то развитие и за творчеството на най-големите български публицис-
ти”. (Панайотов 2008: 16)

В написаните истории на различни периоди от развитието на
българския печат се открояват микромодели и на българската пуб-
лицистика. В „История на българската журналистика” (1842-1885) Г.
Боршуков хронологично проследява публицистичните нагласи в
печата, откроявайки в по-голяма или в по-малка степен индивидуал-
ните публицистични стилове в следните аспекти: тематология, жан-
рология, стилистика, функционалност.

В редица изследвания проблематизирането на българската пуб-
лицистика е съпътстващо историята на българския печат и неговите
периодизационни ориентири. Успоредяването е възможно, тъй като
развитието на възрожденската ни публицистика се обвързва с нача-
лото на периодичния ни печат през ХІХ век. Той закъснява с два
века спрямо западноевропейския и за разлика от него не се развива
като „печат на факта”, а като „печат на мнението”, т.е. като публи-

51

Калина Лукова

цистика, създавана от най-талантливите български творци. Петко Р.
Славейков пише „Десет заповеди на писателите” („Гайда”, 1.ІХ.1866
г.), които могат да се използват като наръчник по публицистика, и,
както отбелязахме, Т. Абазов ги сравнява със „сто и десет правила”
за работа на журналиста, издадени от американския вестник „Стар”
в началото на ХХ век, и използвани от Ърнест Хемингуей.

Същевременно, специфичен белег на българската публицистика
е, че тя изпреварва във времето печата чрез феномена „старобългар-
ска публицистика”. В студията си „Особености на старобългарската
публицистика през ІХ-ХІІ в.” П. Динеков издига категорично тази
теза.

Ф. Панайотов подробно разглежда българската публицистика
през Средновековието в четири периода: през Първата българска
държава, византийското владичество (11-13 век), Втората българска
държава, турското робство – до началото на Възраждането през ХІХ
век. Той откроява Кирило-Методиевата традиция, преминала във
възрожденската публицистика, както и характерни жанрово-
стилистични особености на старобългарската публицистика: поли-
тическо красноречие, полемично слово, апологии, тържествено сло-
во – похвално и празнично, висока риторика. (Панайотов 2008: 82-
83)

Взаимообвързването в историческото развитие на печата и пуб-
лицистиката продължава и през ХХ век. Към големите публицисти
от ХІХ век Г. Раковски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, З.
Стоянов, Ст. Стамболов, Алеко Константинов се прибавят имената
на С. Радев, Йосиф Хербст, Г. Милев, А. Страшимиров, Тр. Кунев.

В тоталитарно-медийното общество се появява понятието „ди-
сидентска публицистика” в печата, радиото и телевизията (напр.
есетата на П. Увалиев или „Задочните репортажи” на Г. Марков).

В посттоталитарните български медии публицистиката се де-
терминира от плурализъм и полемики за свободата на словото. „Ин-
формацията просто изхвърля дългите публицистични текстове и
репортерите излизат на преден план” (Ф. Панайотов), „променя се
рецепцията на публичното послание в ерата на електронните кому-
никации” (М. Петров), появяват се сайтове и блогове за публицисти-
ка в интернет-пространството,обсъжда се понятието „улична публи-
цистика”.

Извън хронологиите и периодизационните схеми в историята
на българската публицистика остават други, недостатъчно изследва-

52

Литература и медии

ни проблеми. Концептуалноважен и аналитико-интересен е въпро-
сът за динамиката и трансформативността на публицистичните наг-
ласи в печата и извеждането на типологични модели на междутекс-
тови, междужанрови и стилистични връзки.

Във възрожденския ни печат се създава митологизираща пуб-
лицистика, като митотворческите механизми в публицистичните
текстове на Раковски, Каравелов, Ботев, а по-късно и на З. Стоянов,
регулират историческия прочит и налагат представи за народа, сво-
бодата, бунта. Същностна публицистична характеристика е силна-
та авторова позиция; призивното, апелиращо слово; апологиите и
екстаза; съпричастието към представената теза, метафоризирането
на фактите.

Изследователи като Г. Боршуков, Т. Абазов, М. Петров, З. Кон-
стантинова, Ф. Панайотов посочват на различни текстови нива проя-
ви на митологично-публицистичното. М. Петров откроява сугестия-
та: реторичните обрати при Раковски, категоричността и агитацион-
ната призивност на статиите му („Едно всеобщо въстание е неиз-
бежно”, „По-добре смърт, нежели такъв живот”, „Турция ще
падне”); емоционалната динамика и ярка експресивност при Ботев,
неговото респектиращо личностно присъствие и призивни риторич-
ни похвати („Революция народна, незабавна, отчаяна”). (Петров
1998 :94-95).

Г. Боршуков (Боршуков 1976) изгражда публицистични предс-
тави, акцентирайки върху стила, като цитира фрази или фрагменти,
станали емблематични за възрожденската ни публицистика:

Каравелов: „И така, свобода е българското желание!... Без сво-
бода човек не може да рече, че е човек, а половин човек; без свобода
човек не може да бъде такъв, какъвто го е създала природата, следо-
вателно не може да бъде щастлив...” (Л. Каравелов, „Към читатели-
те”, в. „Свобода”, І, 1, 7.ХІ.1869); „Свобода или смърт!... да търсим
съвършена свобода, а не сянка от свобода” („Млада България”, в.
„Свобода”, І, 12, 22.І.1870); „Революция, революция и революция е
нашето спасение и повече нищо!” („Свобода”, І, 32, 27.VІ.1870);
„Свободата не ще екзарх, иска Караджата” („Свобода”, ІІ, 38,
4.ІІІ.1872);

Ботев: „Истината е свята, свободата е мила” („Намясто прог-
рама”, в. „Дума”, І, 1, 5.VІІІ.1871); „страшен хомот, какъвто тежи и
до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган, вместо
жъгли: тежки вериги, ръждясали от кръв и сълзи, вериги, в кои са

53

Калина Лукова

заковани и ръце, и нозе, и ум, и воля...” („Народът. Вчера, днес и
утре”, в. „Дума”, І, 1 и 2, 1871); „...единственият изход из това гроз-
но положение, в което се намира народът, е революцията, и то рево-
люция народна, незабавна, отчаяна” (в. „Знаме”, І, 23, 27. VІІ.1875);
„Само огън и меч, кръв и революция ще да го [народа] избавят от
смърт и пропадане” (в. „Знаме”, І, 18, 30, V.1975); „Няма власт над
оня глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на сво-
бодата и за благото на цялото човечество!” (в. „Знаме”, І, 23,
27.VІІ.1875); „Захваща се вече драмата на Балканския полуостров!”
(в. „Нова България”, І, 5.V.1876); Захари Стоянов: „В Македония
трябва да умрат няколко Хаджи Димитровци, трябва да потече твър-
де наскоро кръв... (в. „Борба”, І, 7, 5.VІІ.11885); „Който мре за сво-
бода, той стои по-горе и от вестник и от Екзархия. Той хвърчи и през
гори, и през морета, той е велик.” (в. „Борба”, І, 3, 11.VІ.1885).

В кратките си характеристики Г. Боршуков посочва „публицис-
тичната страстност” при Ботев, цитира великолепни коментари за
публициста З. Стоянов: „С една дума той убиваше една репутация, с
един етикет – една партия...” (Ив. Вазов).

Изведената парадигма от митологии на свободата, народа, бун-
та отвежда към неизследвания въпрос за типологизирането на ми-
тотворящите публицистични езици, в плана на индивидуалната пое-
тика.

Историците на българската журналистика винаги отбелязват
нейната саморефлексия, себеоглеждането и себеобговарянето ѝ.
Това също е публицистична тенденция, включваща митологизации:
„Журналистиката е едно от първите средства на революцията” (Бо-
тев); „Началното и конечното ми решение за открита борба с турс-
кото правителство чрез пресата и сабята” (Раковски); „И така, обяза-
ността на всеки честен публицист е да гони гнилото и безсъвестното
и да хвали онова, което е честно” (Л. Каравелов); „... кога не е въз-
можно с ножа си, то поне с перото си... (С. Стамболов); „И така, ние
сме вече вестникар. С евангелско благоговение се приближаваме ние
да повдигнем свещеното знаме на публицистиката, това силно оръ-
дие на народите, под което са се извършили най-благородните борби
за право, свобода и прогрес, под което са станали на прах и пепел
множество тирани и тиранчета, па има да падат още, докато свят
светува, докато тоя свят се дели на слаби и на силни, на бедни и на
богати. Страшно е свободното слово, велика е неговата задача...” (З.
Стоянов).

54

Литература и медии

Старобългарската и възрожденската ни публицистика се свърз-
ват чрез представите за синкретизъм, поливалентност, полифункци-
оналност (Абазов 2004: 182), но тези връзки могат да се конкретизи-
рат по линията на митологичното. Апологиите и силният риторичен
патос в старобългарската публицистика се трансформират във въз-
рожденските публицистични текстове.

В този аспект ще цитираме и наблюденията на З. Константино-
ва: „Още със своята поява журналистиката ни по традиция от старо-
българската публицистика е привързана към нея. Това много ясно
личи и в премитологизациите (напр. на Кирил и Методий) и в заем-
ките на образни системи, които открояват ролята на словото („злат-
ни уста”) в националния градеж. Идеята за нацията, за националната
държавност е изкована с помощта на възрожденската ни преса”.
(Константинова 2000: 11)

Именно за митотворческите функции на българската публицис-
тика по-подробно пише З. Константинова в книгата „Държавност
преди държавата. Свръхфункции на българската възрожденска жур-
налистика”. Тя проследява сътворяването на мита за четата на Ха-
джи Димитър и Ст. Караджа и сакрализацията на Бузлуджа, като
„фундаменти в образа на българското”. Процесът започва едновре-
менно със събитието и отначало е свързано с емигрантските вестни-
ци „Народност” и „Дунавска зора”. Четниците се представят чрез
ореола на герои мъченици. Митологизирането на Хаджи Димитър и
по-късно се подхранва от в. „Дунавска зора” чрез легендата, че той е
жив в Балкана. Това отвежда към стиха на Ботев „Жив е той, жив е!”
от баладата „Хаджи Димитър” (в. „Независимост”, ІІІ, 47,
11.VІІІ,1873). Каравелов му посвещава двустишието „Свободата не
ще екзарх, иска Караджата” (в. „Свобода”, ІІ, 10, 6.ІІІ.1871) и др.
стихотворения, а статията „Петрушан” на Ботев е посветена на тре-
тата годишнина от подвига на четата: „славно събитие”, когато на-
родът „видя и усети силата си” чрез „подвиг на синовете си”. (в.
„Дума на българските емигранти”, І, 3, 8.VІІ.1871).

Изследвайки митотворящите механизми, З.Константинова дос-
тига до важния извод, че З. Стоянов извършва вторична митологиза-
ция с особеностите на своя травестиращ модел на българското. Сак-
рализацията на Бузлуджа като свято място в книгата „Четите в Бъл-
гария” от 1884 г. се анализира чрез следните конструкти: вграждане
в националната идентичност, вторична митологизация (или преми-
тологизация в нова епоха), елемент на нов политически модел. Спо-

55

Калина Лукова

ред З. Константинова средствата за сакрализация са наследени от
старобългарската публицистика: „Ех, Бузлуджа, Бузлуджа! Свято и
историческо място си ти!... Ти се показа най-много гостолюбива да
приемеш в обятията си 26 души светци.”

Модерният национализъм на времето се създава и чрез ембле-
матични образи на българското, сътворени от З. Стоянов и Ив. Ва-
зов. Захари Стоянов е наричан „гравитиращ митотворец”, а Вазов –
романтизиращ”. В този смисъл З. Константинова пише: „Захари
Стоянов желае да бъде митотворец, иска да създаде идоли от герои-
те на предшестващата епоха. Те трябва не само да осъвременят ико-
ностаса на еманципираната нация, но и да станат част от един нов
неин портрет пред света”. (Константинова 2000: 11)

Изследователката подробно анализира публикациите на З. Сто-
янов, изграждащи мита за четата на Хаджи Димитър и Стефан Кара-
джа: „Хаджи Димитър и Ст. Караджа” (в. „Южна Бълга-
рия”,14.VІІ.1884); „На гроба на Хаджи Димитра войвода” (в. „Бор-
ба”, 16.VІІ.1885); „Тържеството на Бузлуджа при гроба на Хаджи
Димитър” (в. „Борба”, 30.VІІ, 7.VІІІ.1885). Откроени са и директни-
те публицистични фрагменти в книгата „Четите в България”, които
свързват митологиите около Хаджи Димитър с идеята за Съедине-
нието (1885).

Доказателство за митотворческите тенденции в публицистиката
ни са митологизираните биографии, написани в този период от З.
Стоянов: „Васил Левски. Дяконът” (1883), „Черти от живота и спи-
сателската дейност на Любен Каравелов (1885), „Христо Ботев”
(1888). Св. Игов отбелязва „градивната страна на тази публицистич-
на страст – „култът към героите”. Чрез него З. Стоянов „положи
основите на една нова българска иконография, в която засияват об-
разите на героите мъченици, светците на българската народна рево-
люция”. (Игов 1991: 80)

Св. Игов коментира и публицистичния жанр на З. Стоянов като
„свободен по форма и така индивидуален по израз, че с право е на-
речен от Ив. Радославов „първият български есеист”. Той отбелязва
специалното място, което трябва да заеме Захариевата публицистика
в една история на българската публицистика. Св. Игов откроява и
мита за „кървавата сватба”, създаден от З. Стоянов, и трайно отразен
в публицистичните текстове по-късно – около войните и събитията
от 1923-1925 г.

56

Литература и медии

Един от най-големите митотворци в началото на ХХ век е пое-
тът П. Яворов чрез публицистичните си текстове във вестниците
„Дело”, „Свобода или смърт”, „Автономия”, както и в биографията
на Г. Делчев (1904) и мемоарите „Хайдушки копнения” (1909). Ус-
тойчивият мит за Македония се изгражда чрез специфичните средс-
тва на неповторим публицистичен стил, останал непроучен отвъд
клишето „революционна публицистика в традицията на Ботев и Ка-
равелов”. Много важно е да се изследва взаимопроникването между
поезия и публицистика, емблематично за Яворов, както в следния
текст от в-к „Свобода или смърт”: „Ако султанът има своите занда-
ни и бесилки, ние пък имаме планини и куршуми; ако турчинът ни
поставя с варварската си жестокост вън от всяка милост, ние пък не
можем да не го поставим с бунтовническата си отмъстителност вън
от всякаква пощада” (бр. 1, 1903).

Възрожденските и следосвобожденските митове, свързани с
несбъднатия национален идеал за обединение, се трансформират в
митологичния конструктивизъм от 20-те и 30-те години на ХХ век и
„проблема за родното” в българската култура след Първата световна
война: „Във връзка с катастрофизма на ситуацията става възможен
съзидателният аспект на културното мислене”. (Кирова 2001:305)

В култовата си статия „Родно изкуство”, публикувана в сп.
„Везни”, Г. Митев пише: „Българско родно изкуство – онова изкуст-
во, за което работим ние – ние разбираме: изкуството, което създава
българският художник, за да прояви чрез него своята българска ду-
ша – за да внесе чрез него ценностите на своята, българска душа в
съкровищницата на Мировата Душа” (Милев, 1920-1921: 46). Идеята
за родното продължава и в сп. „Пламък”, а на въпроса стих „Прек-
расно, но що е Отечество?” Г. Милев отговаря с новия образ на Ро-
дината – раздвоен между документално-достоверното, репортажно-
точното и митологично-изконното. (Виж още: Лукова 2008).

Митологизиращите тенденции в публицистиката, свързани с
националната идентичност и представите за родното, продължават и
в ранните военни разкази на Йодан Йовков, които всъщност са до-
кументални очерци и в които писателят започва да гради своите
митове.

През 20-те и 30-те години на ХХ век проблемът за родното и
родовата душа, разглеждан в съпоставка с чуждото, е много актуа-
лен. Иван Хаджийски пише „Оптимистична теория за българския
народ” и „Психология на Априлското въстание”, в които изгражда

57

Калина Лукова

народопсихологичен образ на българина чрез изконните му добро-
детели. По-скептичен е К. Гълъбов в „Психология на българина”, но
в есеистичната статия „Човекът на Кавала. Човекът на Рибния бук-
вар. Човекът на Балкана” чрез великолепни метафори търси българ-
ската духовност. (Виж още: Милев 1921; Шейтанов 1919; Янев
2005).

През тоталитарните десетилетия (най-вече 50-те, 60-те и 70-те г.
на ХХ век) темата за родното е идеологически табуирана и дефор-
мирана. Интересът към тази проблематика се засилва в края на ХХ
век и особено сега, когато тя се интерпретира чрез модерната опози-
ция глобално-локално.

Опитахме се да проследим и типологизираме основни митоло-
гизиращи тенденции в българската публицистика, но те са успоре-
дени от съответни устойчиви демитологизации, свързани с развити-
ето на публицистичната сатира и нейните жанрове. Още в „Гайда”
(„Сатирически вестник за свестяване на българите”) Петко Сла-
вейков пише: „Ний какво направихме? Барем един гурелив грък
можахме ли да изпъдим?” (І, 7, 7.ІХ.1863); „А че сторете де, напра-
вете нещо, извършете някоя добра работа, та да има и аз какво да
кажа, бре това и това станало, това направили нашите българи...” (ІІ,
3, 11.VІІ.1864).

Социалният критицизъм на Славейков във вестник „Македо-
ния” е краен спрямо чорбаджиите и туркофилите от в. „Турция”, за
да се достигне до класическата полемична статия „Двете касти и
власти”

Романтично-патетичният език на Л. Каравелов в „Свобода” се
уравновесява чрез знаменитата фейлетонна рубрика „Знаеш ли ти
кои сме?”, възкресена от З. Стоянов. Според Вазов това е „ужасно
чистилище”, в което Каравелов вкарва фалшивите светила на време-
то. Тази линия е продължена в Ботевия „Будилник” и по принцип
чрез Ботевия фейлетон. Ботев критикува и „калпазанската наша по-
литика, литература и журналистика”, „нашите литературни синиге-
ри” и „политически връбци”. (Ботев 1875).

Синтезен модел на двете тенденции в българската публицисти-
ка е статията на З. Стоянов „Две думи като програма”. След аполо-
гиите на „свободното слово”, които цитирахме, авторът посочва
неговото двойствено лице: „Но печатното слово има две страни,
светла и мрачна, зла и добра, убийствена и спасителна... неговата
мрачна страна е върнала и задържала много други народи на някол-

58

Литература и медии

ко стъпки назад от съвременния прогрес. За голяма жалост, пос-
ледното това обстоятелство се е случило у нас, гдето печатното сло-
во е така жестоко изнасилено, щото две вестника, издавани в един и
същи град, в предаването и произнасянето за един и същи факт така
безобразно го изопачават, щото който слуша и чете отвън – нищо
положително не може да разбере”. (Стоянов 1885).

Статиите на З. Стоянов в „Борба” като „Зетьо-шуробаджанаки-
зъм” и „Трябва ли да съществува Румелия” са класика в сериозното
медийно отразяване на корупционните практики в българското об-
щество. Достойна за публицистичния език на З. Стоянов е метафо-
рата на Вазов в романа „Нова земя” – „Жилото на Свифта не е било
по-опасно”.

За двойственото лице на печата, отразяващ събитията от 1923
г., пише М. Маджаров в статията си „Силата на печата за зло”:
„Всичко това, що виждаме да става, не е нищо друго освен плано-
мерна агитация на комунистически водачи чрез печатното слово”.
Същевременно той е ужасен и от насилието, проповядвано в някои
буржоазни издания, като „Девети юни”: „Всички тези изверги ще
трябва да се набият на кол, да се дерат с кремък. Нито един от тях не
трябва да остане между живите”.

Коментарът на М. Маджаров е: „Стига вече! Такива неща нито
се вършат, нито даже се говорят, а още по-малко се пишат!” (На този
проблем се спира Ф. Панайотов във “Вестници и вестникари”, с.174)
Коментар, който предизвиква асоциации и със съвременните ни ме-
дии.

Анализирахме по-подробно само някои проблеми в развитието
на българската публицистика. Ще си позволим да предложим въз-
можна концептуална схема за написване на цялостна история на
българската публицистика. Тя включва следните изследователски
аспекти:

– Периодизационни ориентири;
– Теоретични ракурси и позиции;
– Тематични и жанрови модели;
– Типологии – митотворчество и демитологизации; динамика
и трансформативност на публицистичните нагласи;
– История и типология на публицистичните езици;
– Полемики в публицистиката;
– Публицистиката и електронните медии;
– Дисидентска публицистика;

59

Калина Лукова

– Постмодерната публицистика в интернет-пространството,
съвременната рецепция на публицистика.

Предложеният модел е несъвършен, но той е провокиран от же-
ланието да се постигне по-пълна представа за българската публи-
цистика като исторически потенциал и съвременни възможности в
парадигмите: процесуалност, динамика, трансформативност, вът-
решни връзки, типологии и индивидуалност, потребност от публи-
цистичното послание в съвременността. За тази потребност пише и
Ботев по повод решението на Каравелов да спре в. „Независимост”:
„Моля ви се от страната всички честни бълтари да ни дадете и за-
напред средства да изказваме своите нужди без страх и без цензурна
юзда, защото публицистиката в днешните времена има голяма сила”.

Литература

Абазов 2004: Абазов, Т. Въведение в публицистиката. С., 2004;
Боршуков 1976: Боршуков, Г. История на българската журналистика
(1842-1885), С., 1976;
Ботев 1875: Ботев, Хр. В какво се състои болестта на нашия народ. –
Знаме, І, 10, 2.ІІІ.1875;
Игов 1991: Игов, Св. Мемоарният епос на бунта. –В: История на бъл-
гарската литература 1878-1944., С., 1991;
Кирова 2001: Кирова, М. Йордан Йовков. Митове и митологии. С.,
2001;
Константинова 2000: Константинова, З. Държавност преди държава-
та. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика., С., 2000;
Лукова 2008: Литературните сюжети на печата (наблюдения върху
българския литературен печат през първите три десетилетия на ХХ век).
Фабер, 2008;
Милев 1920-21: Милев, Г. Родно изкуство – Везни, г. ІІ, 1920-1921,
кн. 1. Вж още: Милев, Г. Българският народ днес – „Везни”, 1921, кн. 3;
Шейтанов, Г. Какво носим ние? – „Победа”, 1919; Янев, Я. Философия на
родината – В: сб. Безумие и свобода, Варна, 2005;
Панайотов 2008: Панайотов, Ф. Вестници и вестникари. С., 2008. Вж.
още: Пундев, В. Периодичен печат преди Освобождението (І и ІІ ч.). С.,
1927-1930; Андреев, Б. Начало, развой и възход на периодичен българския
печат, С., 1946-1948 ; Николов, Г. История на всекидневния печат, С., 1932;
Стоянов, Ст. Поява и развой на българския периодичен печат, С., 1936;
Константинова, З. и Ф. Панайотов. Из историята на българската публицис-
тика (до1878г), С.,1991;

60

Литература и медии

Панайотов 2000: Панайотов, Ф. Печатът. В: България 20 век. С.,
2000; Вж още: Панайотов, Ф. Възникване на българската публицистика, сп.
„Български журналист”, 1982, кн. 2; Панайотов, Ф., З. Константинова. Из
историята на българската публицистика (до 1878 г.), 1991;

Петров М: Петров, М. Публицистиката. С., 1998, с. 94-95;
Стоянов 1885: Стоянов, З. Две думи като програма – „Борба”, І, 1,
28.V.1885.

61

Калина Лукова

ІV. Литературни ефекти в журналистиката

ІV.1. Джаз журналистика

През 1938 г. Саймън Беси въвежда термина джаз журналистика,
включващ масовата, жълтата и таблоидната журналистика. Атрак-
тивното определение има ясен културно-исторически контекст – 20-
те години на ХХ век, Америка. Това време подробно се обговаря
като „ерата на джаза” от Франсис Скот Фицджералд в знаменитите
му „Разкази от ерата на джаза”. Ще представим по-подробно есето
му „Ехо от ерата на джаза” (1931): „Ерата на джаза е мъртва, както
беше мъртво в 1902 година Жълтото деветдесетилетие. А вашият
автор вече поглежда назад към нея с носталгия. Тя го изстреля наго-
ре, превъзнесе го и го обсипа с толкова пари, колкото дори не бе
сънувал, само защото бе казал на хората, че се чувства като тях, че
трябва да се направи нещо с цялата нервна енергия, натрупана и
неизразходвана във Войната.”

Този десетгодишен период, който в неохотата си да умре от
старомодна смърт в леглото, зрелищно се хвърли от небостъргачите
през октомври 1929 година, започна приблизително по времето на
първомайските вълнения през 1919 година. Събитията ...оставиха у
нас по-скоро цинизъм, отколкото революционен дух, независимо от
факта, че сега всеки тършува из сандъците си вкъщи и се чуди къде,
по дяволите, е затрил червената шапка на свободата – „Знам, че
имах някъде!“ – и мужишката си рубашка. Ерата на джаза се отлича-
ваше с това, че не хранеше ни най-малък интерес към политиката.
Беше ера на чудеса, беше ера на изкуство, беше ера на крайности,
беше ера и на сатирата”. (Фицджералд 1986: 517-518)

В присъщия си стил Фицджералд пише за вкусовете на времето
и за освобождаването на човешките отношения: „В Лондон заваляха
американски поръчки за костюми и шивачите от Бонд Стрийт волю-
неволю трябваше да пригодят кройките си към издължената талия
на нашето телосложение и към вкуса ни към свободната дреха, про-
никна нещо изтънчено – мъжката елегантност. Бяхме станали най-
могъщата нация. Кой можеше да ни повелява вече кое е модно и кое

62

Литература и медии

забавно? Встрани от воюваща Европа, бяхме започнали да претърс-
ваме неизследваните наши Юг и Запад за непознати развлечения и
нрави, а намерихме и други под носа ни... Още в 1915 година мла-
дежите от малките градове бяха изнамерили подвижното усамотение
на автомобила. Отначало дори при тая нова благоприятна свобода
невинната прегръдка беше акт на безразсъдна смелост, но изживяно-
то бързо се споделяше и древната възбрана скоро рухна. И вече в
1917 година във всеки брой на „Йейл Рекърд“ или на „Принстън
Тайгър“ се загатваше за подобни сладки, необвързващи авантюри.”

Според Фицджералд през 1920 година ерата на джаза разцъфтя-
ва. Той описва джаз поколението, което „с танцова стъпка излезе на
рампата. Това бе поколението, чиито момичета се вживяваха в роля-
та си на невинни съблазнителки, поколението, което развращаваше
по-възрастните и което се износи не толкова от липса на морал, кол-
кото от липса на вкус. Позволете да ви предложа като пример 1922
година! Тя бе върхът на младото поколение, защото, макар че ерата
на джаза продължи, тя беше във все по-малка степен дело на млади-
те.”

„Карнавална Америка” се пристрасти към хедонизма, отдаде се
на удоволствието. Прибързаното опознаване на интимността от мла-
дото поколение щеше да настъпи със или без забраните на сухия
режим – то беше заложено в опита ни да пригодим английските нра-
ви към американски условия... Но всеобщата стръв за развлечения,
която се разрази с коктейлните увеселения на 1921 година, има по-
сложен произход”. (Фицджералд 1986: 520)

Фицджералд прави интересно тълкуване на думата джаз, чиито
значения се проектират в музиката, литературата, журналистиката и
оформят представата за „джаз култура”: „По пътя си към порядъч-
ността думата „джаз“ в началото е означавала секс, после танц и чак
тогава музика. Тя се свързва смислово с представата за едно състоя-
ние на нервна възбуда, немного по-различно от възбудата на голе-
мите градове в близост с фронтовата линия”. Той посочва много
еротични творби, които са написани по това време в Америка, като
най-предпочитан роман е „Любовникът на лейди Чатърли“ на Д. Х.
Лорънс (1928).

Според писателя, другият голям феномен на тази епоха – кино-
то – не отразява адекватно нейната атмосфера – „обществената по-
зиция на режисьорите беше плаха, назадничава и банална.”

63

Калина Лукова

Америка от това време е обхваната от танцова истерия, а „към
1926 година повсеместното занимаване със секса вече беше станало
напаст. Известно време модата на контрабандните негърски грамо-
фонни плочи, изобилстващи от фалически евфемизми, внушаваше
във всяко нещо съответния подтекст и изведнъж се разля вълна от
еротични пиеси – гимназистки от последните класове се тълпяха из
театралните галерии, за да чуят колко романтично е лесбийството...”

В есето си „Ехо от ерата на джаза” Фицджералд отбелязва още
една особеност на времето – „веселите стихии на обществото”, кои-
то пътуват към Европа. Американците предпочитат най-вече Испа-
ния и Франция, и тези предпочитания се отразяват и в литературата,
и в журналистиката: „Младите американци от ерата на джаза, изцяло
в съгласие с очевидно устойчив модел на национално реагиране,
описан по-рано с блестящ хумор от Марк Твен в пътеписа му „Глу-
паци в чужбина”, търсят в Париж не предимствата, които може да
им предостави европейската традиция, а най-вече компенсации за
друг вид недостиг, изпитван у дома, каквито Париж щедро предлага
за момента – неограничената консумация на алкохол, свобода на
извънбрачните връзки, търпимост към хомосексуализма, по-широка
и по-достъпна артистична среда. В най-същностен аспект обаче към
Европа ги води копнежът по все по-изплъзващата им се автентика на
битието, станала като че ли окончателно непостижима в годините
след войната с техния непоколебим пиетет към повърхностното и
непрестанно променящото се”. (Протохристова 2012)

С оригинален и атрактивен стил Фицджералд описва емблема-
тичните години от това време със специфичните им прояви. През
1927 г. в обществото настъпва „повсеместна невроза, предвестена,
сякаш нервно потропване с крака, от увлечението по кръстослови-
ците”. Расте насилието – убийства, самоубийства, нападения, психи-
чески разстройства. Един материален свят без старите, красиви меч-
ти, който предизвиква гнева на Фицджералд: „През 1928 и 1929 го-
дина по света луксозно пътуваха американци, които в изопачеността
на новопридобитото си благосъстояние бяха човешките съответст-
вия на пекинези, мидени черупки, кретени, кози... Но в онези дни
животът беше като надбягването от „Алиса в страната на чудесата“,
награди имаше за всички.” (Фицджералд 1986: 525)

За Фицджералд ерата на джаза е „най-скъпоструващата оргия в
историята. Във всички случаи това време ни бе дадено назаем – една
десета от цялата ни нация, върхушката, бе живяла с безгрижието на

64

Литература и медии

великите херцози и с безпорядъка на водевилните танцьорки...Като
социално предимство много повече от парите тежаха обаянието,
известността или просто изисканото поведение.” Героят на това
време е скучаещ млад безделник, който обича да шокира околните с
екстравагантни постъпки.

Популярният тип женска красота през 20-те години в САЩ –
така наречените „флапър“ – представлява темпераментно инфантил-
но-еротично същество, което изглежда едновременно невинно и
пропаднало; демонстративно изразява циничното си отношение към
света, неприкрития си интерес към секса, вкуса към екстравагантна-
та външност – късо подстригана права коса, навити къси чорапи,
ярко червило, силен грим. Този идеал за женска красота и поведение
лансират звездите на холивудското кино. Клара Боу е холивудска
актриса, играла незначителни роли в незначителни филми, но въп-
лъщаваща синтезирания образ на „флапър“. Интимният ѝ живот и
поредицата от скандали, свързани с нейното име, стават обект на
сензационната преса.

Това е времето на екзалтация, допинг и психози, чийто символ
е Фицджералд. Той е и негов кръстник, наричайки го „джазовия
век”, като в заглавието на сборника си „Разкази от джазовия век”.

Епохата на джаза навлиза в литературата най-вече чрез твор-
чеството на Фицджералд, особено чрез романа му „Великият Гетс-
би” от 1925 г. За него Илана Розенбаум казва: „Великият Гетсби е
20-те, музиката, хората, всичко.” Романът е поставен от читателите
на второ място сред 100-те най-добри романа на XX век

В този „нюйоркски” роман за „шумните” години се дублират
личната любовна история с обществената история за Американската
мечта по времето на просперитет и материален възход, опорочена от
консуматорски нагласи и нечуван материализъм. Вторият емблема-
тичен роман от американската джаз литература е „Фиеста” на Хе-
мингуей. По наблюденията на Клео Протохристова: „Романът рабо-
ти и в системата на по-общи кодове, представителни за „ерата на
джаза”, като дезинтеграцията на междуличностните връзки, пробле-
матизиране на сексуалната идентичност, ксенофобията (и в частност
антисемитизма), осъзнаването за тиранията на шума като вездесъщ
компонент на модерното битие, проблематизирането на опозициите
между героизъм и поражение, действеност и бездействие, морал и
безнравственост...Романът на Хемингуей е пределно ангажиран с
актуалностите на своето време и ги представя в особено интензивна

65

Калина Лукова

форма. Именно тази негова особеност го прави емблематичен текст
за съдбата на „изгубеното поколение”. (Протохристова 2012)

Паралелно на джаз литературата в Америка се развива и джаз
журналистиката, по определението на Саймън Беси. Те попадат в
мрежа от тематични съответствия и характеристики, отразяващи
същността на времето – „ерата на джаза”. Както вече отбелязахме,
Беси включва в това хибридно жанрово понятие масовата, жълтата и
таблоидната журналистика, разбирана като „журналистика за забав-
ление”.

В българския контекст джаз журналистиката се проблематизира
от Милко Петров. За разлика от С. Беси, той ограничава жанровото
пространство на понятието и включва в него само таблоидната жур-
налистика: „Страната се втурна към забавлението – нямото кино,
джаз бандите, радиото и таблоидната журналистика. Началото на
тази „джаз журналистика”, която е следвоенната вълна на сензаци-
онната журналистика, е поставено през юни 1919 г. с един амери-
кански епигон на английската сензационна преса.” (Петров 2010:
226). Става дума за „Илюстрейтид дейли нюз”, но към него ще се
върнем след едно интересно уточнение.

М. Петров изключва жълтата журналистика от джаз журналис-
тиката и това е реплика отново към Фицджералд. В есето „Ехо от
ерата на джаза” вече цитирахме негова фраза: „Ерата на джаза е
мъртва, както беше мъртво в 1902 година Жълтото деветдесетиле-
тие”. Той характеризира 90-те години на XIX век във връзка с разви-
тието на жълтата преса и като период, предхождащ джаз епохата, и
съответно – джаз журналистиката. Както се отбелязва в бележките
към този текст, „в естетиката на Фицджералд цветовата символика и
особено контрапунктирането на жълтия със синия цвят изразява
авторовото възприятие за материалните и за духовните категории.
Жълтият цвят (присъстващ в богата гама от тоналности) е натоварен
с редица смислови функции, част от които са исторически наслоени.
Определението „Жълтото десетилетие“ подсказва едновременно
корумпиращата разрушителна сила на златото, грубата енергия и
вулгарната жизненост, появата в 1894-1896 г. на първите комикси,
чийто герой е лошото Жълто момче, но също така и влиянието на
естетизма и декадентството, свързани с Оскар Уайлд и кръга около
него сред интелектуалците англофили в САЩ”. (Фицджералд 1986:
580)

66

Литература и медии

В книгата си „Америка – социалният тропик” М. Петров предс-
тавя историята на таблоидната журналистика в Америка. (Петров
2010: 226-233). Според неговата информация, първият таблоид е
„Илюстрейтид дейли нюз”, по-късно – само „Дейли нюз” – на Джо
Патерсън и Робърт Маккормик. Той се свързва не само с влиянието
на английската таблоидна преса, но и с личното участие на Алфред
Хермсуърт – създателят на първия английски таблоид „Дейли мейл”
от 1896 г. През 1903 г. Хермсуърт издава и втория си таблоид „Дей-
ли мирър” като евтино илюстровано издание с малък формат – 5
вестникарски колони – спрямо утвърдения голям формат на все-
кидневниците, включително и на жълтата преса. През 1909 г. вест-
никът достига един милион тираж и предизвиква прочутата фраза на
създателя си: „Ние открихме истинска златна мина.”

Таблоидната журналистика става много популярна в Лондон,
като нейни характерни особености са: „специфичен формат, свръху-
потреба на снимки, комикси и илюстрации, акцент върху няколко
основни схеми, обикновено свързани с престъпления, насилие,
секс... стремеж към забавление, желание за приобщаване на социал-
ните низини към скандално-политическите и светските пристрастия
на висшето общество, отвращение към претенциозно-скучния стил
на елитната преса...” (Петров 2010:230, 228) Въпреки личните уси-
лия на Алфред Хермсуърт (станал по-късно лорд Нортклиф), амери-
канските читатели приемат таблоидната преса едва през „епохата на
джаза” – 20-те години на ХХ век. Доказателство е историята на пър-
вия американски таблоид „Дейли нюз”, който постепенно печели
невероятен успех: 1924 г. – 750 000 тираж; 1929 г. – 1 320 000; в на-
вечерието на Втората световна война достига до 2 милиона тираж,
както предсказва Кар ван Анда, главният редактор на „Ню Йорк
таймс”. Джо Патерсън въвежда агресивния репортерски стил „лов на
новини”, като отдава голямо значение на фотожурналистиката: сен-
зационни снимки, направени от самолети, нощни снимки на пожари,
снимки на екзекуции със скрита камера. М. Петров описва брой 14
от 1928 г., посветен на екзекуция: на цялата първа страница е помес-
тена снимката на тяло в предсмъртни конвулсии върху електричес-
кия стол. Допълват я само огромно заглавие и пояснителен текст.
Ефектът от сензационната първа страница е допълнителен тираж от
250 000 броя. (Петров 2010: 230)

Други работещи техники на Патерсън са: полезна информация,
реклами на конкурси за красота, карикатури и комикси от известни

67

Калина Лукова

художници. Символ на медийната агресия е небостъргачът, постро-
ен за редакция на „Дейли нюз”, а на медийната манипулация – же-
ланието на Патерсън „да приспива щастлив” читателя. Последовате-
ли на Патерсън са Уилям Хърст и Бернар Макфадън. Хърст копира
Патерсън и Хермсуърт в своя вестник „Дейли мирър”, който съот-
ветно е дублиран от скандалния таблоид „Дейли график” на Бернар
Макфадън. В него се търсят само „горещи новини”, игнорират се
бюлетините на информационните агенции; репортерите пишат т.н.
„аз”-истории, заглавията са сензационни. Голямата популярност на
таблоидната преса в Америка се свързва с „ерата на джаза”. Според
М. Петров, след това тя се проектира в илюстрованите списания,
като „Лайф” (1936 г., издател Хенри Люс), и подготвя аудиторията
за радио- и телевизионната журналистика.

Движейки се напред във времето, логично достигаме до още
един медиен (таблоиден) крал – Рупърт Мърдок. През юли 2011 г.
неговият британски таблоид „News of the World” спира след 168-
годишна история, заради скандал с подслушвания на над 4000 души.
От 1984 г. вестникът преминава от голям формат към таблоиден.
През втората половина на 2010 г. всеки брой е четен от около 7.5
милиона души. Около 2.6 милиона екземпляра е тиражът през април
2011 г. Прощалното заглавие на „News of the world” е: „Благодарим
ви и сбогом!”, а характерното подзаглавие – „Най-великият вестник
на света 1843-2011 г.” Журналистите са обвинени, че са подкупвали
полицаи за информация и са извършвали хакерски пробиви в теле-
фонни съобщения на известни личности, жертви на престъпления и
роднини на убити войници.

Британската афера се сравнява с прочутия „Уотъргейт”, защото
репортерите на таблоидите на Мърдок са използвали ефективни
методи за шпионаж, доразвити медийни трикове от времето на Пу-
лицър и Хърст с помощта на новите технологии.

След спирането на „News of the world” Мърдок започва издава-
нето на неделен таблоид „Sun on Sunday”. Той купува вестник „Sun”
през 1969 г. и го прави сензационен таблоид, изпълнен със сексскан-
дали и истории за знаменитости.

С отдалечаването от епохата на джаза все по-малко се използва
и определението на Саймън Беси „джаз журналистика”. Същевре-
менно, неговото основно значение като „журналистика за развлече-
ние” е много актуално за съвременната таблоидната култура, съот-
ветно журналистика. Ако Беси включва в широкото понятие джаз

68

Литература и медии

журналистика три отделни жанра: масова, жълта и таблоидна жур-
налистика, сега се наблюдава друга медиаморфоза. Масовият сенза-
ционен вестник постепенно избира таблоидния формат, както е с
„News of the world”. Терминът таблоидна журналистика разширява
своите граници и поема понятието жълта преса, дори като неин си-
ноним. Този тип употреба безспорно се наблюдава в българския
контекст, както в интересното изследване „Таблоидното тяло” на
Николета Даскалова

В началото на статията си авторката дава атрактивно определе-
ние на съвременния таблоид, свързвайки го с фармацевтиката: „вес-
тникарският формат, чиито архитектурни и съдържателни белези
включват: удебелени, едрошрифтни заглавия; привличане на чита-
телското внимание с големи фотографии и открояващи се образи;
образност и на нивото на езика – атрактивни епитети, колоритни
сравнения, експресивни глаголи; остър апетит към сензационните
детайли, към скандалните и криминални сюжети, към истории от
частната сфера – както клюки от света на звездите, така и фрапира-
щи моменти от живота на т. нар. обикновени хора. Заемката от фар-
мацевтиката не е случайна: този тип медийно форматиране е подоб-
но на малкото хапче (таблета) – преглъща се лесно” (Даскалова
2010: електронен вариант).

За нашето изследване са интересни изводите на авторката, че
„таблоидното постепенно придобива по-широк смисъл и започва да
се разпростира и извън сферата на печата. От 1990-те години насам
активно се говори за таблоидизация на новините и за всеобща таб-
лоидизация на медиите. Процесът най-общо се свързва с разцвета на
комерсиалните медии, като лесно продаваемите характеристики на
таблоидното съдържание все повече изместват сериозното в съот-
ношението популярна-сериозна журналистика.

Информационните стойности на медийното съдържание биват
редуцирани за сметка на развлекателните; дългите новини отстъпват
на по-кратките форми и на илюстрациите; стилът става все по-
разговорен. В употреба влиза и понятието таблоидна телевизия, като
таблоидното успешно се развива – още от 1980-те години в западния
и най-вече в американския медиен контекст – в комерсиалната теле-
визия на зрелището, на шоуто, на ток-шоу формати в стил „искрено
и лично”, в риалити форматите и въобще в развлекателните и инфо-
тейнмънт жанрове. В разбирането за таблоидното обикновено в си-
нонимен ред се използват и етикетите жълто и булевардно; табло-

69

Калина Лукова

идната култура бива интерпретирана през ключовете на популярна-
та култура”. (Даскалова 2010: електронен вариант)

Позволихме си този дълъг цитат, защото той доказва разширя-
ването на понятието таблоидна журналистика, както и жанровата му
хетерогенност. В този смисъл ще се позовем на цитираните данни на
„Алфа Рисърч”, според които предпочитаните всекидневници в Бъл-
гария са „Дневен труд”, „24 часа” и „Телеграф”, определени като
хибридни таблоиди от Н. Даскалова. При седмичниците най-
популярни са „168 часа”, определен също като хибриден таблоид, и
жълтият „Уикенд”.

Според Н. Даскалова таблодизацията не може да се дефинира
еднозначно, защото са размити границите между информативно и
забавно, персонално и политическо, което се проявява в нови хиб-
ридни жанрове и хибридни неологизми. Нашата теза е, че като хиб-
риден неологизъм за своето време може да се приеме определението
„джаз журналистика” на С. Беси, чието развитие илюстрира съвре-
менната медийна хетерогенност.

Литература:

Даскалова 2010: Даскалова, Н. Таблоидното тяло.– В: електронно
списание “Семинар BG”, 10.ХІІ.2010. <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-
seminar-bg/broy4/item/288-таблоидното-тяло.html>;

Петров 2010: Петров, М. Америка – социалният тропик. София, 2010;
Протохристова 2012: Протохристова , К. „Мечо Пух” и „Фиеста” или
за възможностите на интерконтекстуалния прочит.– В: сб. Литературозна-
нието като възможност за избор. В чест на Рая Кунчева, С., 2012;
Фицджералд 1986: Фицджералд Франсис Скот. Ехо от ерата на джа-
за. Избрани творби в три тома. Т. І, С. 1986.

70

Литература и медии

ІV.2. Новата „нова журналистика”
Блог култура и блог журналистика

Тезите на Т. Улф за „новата журналистика” кореспондират с
актуалния проблем за новата „нова журналистика” или за „журна-
листиката без журналисти”, мотивирана от новата медийна реал-
ност.

Новото определение на журналистиката идва от статията
„Журналистика без журналисти” на Никълъс Леман, издадена през
2006 г. Лемън пише за доминацията на Интернет в развитието на
журналистиката през ХХІ век: „премахната е инстанцията на „пазача
на входа” („gatekeeper”), която традиционните медии поддържат;
информацията лесно и бързо достига до производители и консума-
тори; от персоналния си блог всеки може да се нарече журналист;
публикуването/излъчването вече не е завършващо действие, а дейст-
вие, което стои в самото начало на процеса, случва се в реално вре-
ме, и нещо повече – не изисква средства (хартия, печатане, заплаща-
не на труда). Остават обаче и нерешени въпроси – за качеството на
публикациите, за доверието, така необходимо на читателя, за фор-
мата на интернет журналистиката (по Павлова 2008: 184).

Ще се позовем на някои факти и документи, цитирани в статия-
та на Илиана Павлова „Новият „нов журнализъм” или за журналис-
тиката без журналисти” – едно от малкото български изследвания по
този проблем.

В първото онлайн издание On my News за „Гражданска журна-
листика – теория и практика” през 2004 г. е обявен краят на журна-
листиката на ХХ век, която е еднопосочна и ограничена от две бари-
ери: време и място, а читателите се превръщат в репортери при от-
разяване на събитията. Гражданите репортери (citizen reporters) про-
менят традиционния образ на журналиста: „отчасти репортер, отчас-
ти редактор и отчасти библиотекар, с основна роля при оформянето
на потока от събития и мнения”. (Gilin 2008)

Журналистът губи властта си над читателите, авторството си,
личното преживяване на събитията и фактите – остава глобалният
разказ, съхранен в архива. Върху гражданите репортери се прехвър-

71

Калина Лукова

лят професионалните журналистически характеристики, като: сви-
детелският разказ от първа ръка, субективната гледна точка върху
събитията, емоционалното преживяване. В този смисъл новата „блог
култура е по-скоро допълнение към традиционните форми на жур-
налистика, а не техен заместител”. (Lemann 2006).

Блог културата променя журналистиката по посока на новата
„нова журналистика” или новата интернет литературна журналисти-
ка. Тя има мозаичен характер, защото отделните части, които се
сглобяват в процеса на четене по страниците на персоналния блог,
асоциират текстовете по страниците на печатния вестник.
(McPherson, J. 2008). В безкрайната перспектива на хипертекста при-
бавянето на поредния постинг, на поредната гледна точка превръща
журналистиката в разговор.

И. Павлова проследява популярни издания като Der Spiegel, The
Washington Post, Reuters, Guardian, „Дневник”, „Капитал” (и елект-
ронните им варианти), чиято концепция е „Гледни точки, не нови-
ни!” („Views, not news!”) – т.е. съчетаване на Web-технологии с на-
ративни техники; на блогове, представящи разкази; търсене на чо-
вешки образи на новините.

Според Нанси Греъм Холм „информацията сама по себе си не
осведомява... Фермер затваря вратата на своята ферма за последен
път. Бебе умира заради своята НІV позитивна майка... Неизлечимо
болен решава да сложи край на живот си. Как се чувстват те? Какво
значение има това за останалите, за всички нас?... Да се представи
значението – това е, което наративната журналистика изисква!” (по
Павлова 2008: 188).

Движението от „новата журналистика” към новата „нова жур-
налистика” е движение в съвременната хуманитарна парадигма. Ме-
тонимично то се представя от сборниците на Том Улф „Новата жур-
налистика” (1973) и на Робърт Бойнтън „Новата нова журналистика”
(2005). Текстовете на новите нови журналисти илюстрират проме-
ните в модерните журналистически форми за достигане до фактите
(напр. Ted Conover работи близо година като пазач в затвор, живее
като скитник), разтегля се репортажното време, сливат се репортаж
и наратив. Според Бойнтън, свободата да се експериментира прави
журналистиката репортажно точна, психологически проницателна,
изтънчена, социологически издържана, политически отговорна. Блог
културата, както посочва Леман, е по-скоро допълнение към тради-
ционните журналистически форми, а не техен заместител. Блогът

72

Литература и медии

като жанр обаче е добър пример за трансформативните смесвания на
литературния текст и медиатекста, отвеждащ към т.нар. интернет
литературна журналистика.

За Джеймс Макферсън, отделните части, от които се сглобява
персоналният блог, са възможни наследници на обширните текстове,
запълващи цели вестникарски страници (по Павлова 2008: 187).

Интересна и убедителна е версията, че блогът е дигитална тран-
сформация на класическия литературен дневник. Според Е. Борисо-
ва дописването на блога дневник от други блогери е „рецептивно-
креативна комуникативна ситуация, която ...напомня на „салонната”
култура на ХVІІІ и ХІХ век, „клубна” я нарича ХХ и ХХІ век. Във
виртуалния „салон” обаче са „поканени” не само „посветените”, а
буквално всички” (Борисова 2007: 318-319).

Етимологията на думата блог, съкратено от weblog, илюстрира
неговата хетерогенна жанровост: web (мрежа, Интернет) и log
(дневник). Блогът е уебсайт във формата на традиционния дневник:
първоличностно повествование – изповед или анализ, коментар,
бележки, разказ, импресии, фотографии, препратки към други текс-
тове.

За разлика от хоризонталната, затворена структура на литера-
турния дневник, блогът има вертикална структура, създаваща се
чрез хипервръзки, които непрекъснато обновяват текста. Структур-
ните елементи, които конструират блога, са: заглавие, главна част,
автор (връзка към профила, cv на автора), дата на публикуване,
блогрол (връзки към други блогове, които авторът следи или препо-
ръчва); категории или тагове (теми, които засяга попълването),
връзки с други сайтове.

Блоговете са по-лични от традиционните журналистически
форми, но по-публични от класическите дневници. Според темато-
логията те се разделят на: лични, тематични (възприемани като „лю-
бителски вестници”), коментарни (анализират и коментират актуал-
ни политически и обществени събития).

Личният уеб дневник се идентифицира чрез автор (блогър) и
съавтори, които го допълват и дописват. Той може да се приеме като
мултиплицирана дигитална форма на познатия лирически „дневник
на чувствата”, на романа дневник, на публицистичния, философски,
културологичен, исторически, епистоларен дневник и т.н. В евро-
пейската (включително българската) културна и литературна исто-
рия дневникът е предпочитан жанр. Ще цитирам произволно някои

73

Калина Лукова

класически и съвременни заглавия на дневникови творби: „Дневник
на чумавата година” (Дефо), „Философско-исторически дневник” на
Яворов (с фиксирано начало и фрагментарно-асоциативна структу-
ра), „Дневникът на самотния 1904-1913 г.”; „Мисли, импресии, бе-
лежки” на Ем. Попдимитров; „Дневникът на един баща” на Хр. Бър-
зицов; „Частен културен дневник” на Д. Камбуров; „Дневник на
скръбта. 26.Х.1977-15.ІХ.1979” на Ролан Барт (интересен факт е, че
Барт признава нетърпимостта си към медиите, например към вест-
ник „Монд”, който е прекалено информиран за личния му живот).

Използването на блоговете в наративната журналистика се отк-
рива в Blogosfera. Дневник.bg като секция към онлайн изданието, в
която редакторите на сайта подбират интересни и активни български
блогове и промотират блога като нов медиен жанр.

Интересни наблюдения по интересуващата ни тема прави Рене-
та Божанкова в статията си „Литературни проекции на онлайн съ-
ществуването”. В двупосочността на трансформативното движение
литература-Интернет се отбелязва, че през 90-те години на ХХ век
се наблюдава преходът от литературата към киберпространството и
се водят спорове за интерактивните практики, а в началото на ХХІ
век се появява обратният процес: „въвеждане” на мрежата в литера-
турата (Божанкова 2009).

Р. Божанкова цитира творби на български и чужди автори, на-
писани след 2000 г., в които се тематизира Интернет и киберкулту-
рата: „log” на Райна Маркова, „Лаканиански мрежи. Блогороман” на
Златомир Златанов, „Авантюра, за да мине времето” на Албена
Стамболова, „4ат или сбогуване с Аркадия” на Петър Краевски,
„Самота в мрежата” на Януш Леон Вишневски, „Шлемът на ужаса”
на Виктор Пелевин, “Media Sapiens-2. Дневник на информационния
терорист” на С. Минаев.

В посочените текстове „книгата имитира електронната среда,
реквизитите на електронната поща”. Р. Божанкова илюстрира този
процес чрез книгата „Log” на Р. Маркова – активен блогър и печатен
писател, отразяващ свръхмодерното си двойствено битие: онлайн и
офлайн. Книгата „Log” побира в себе си дневникови бележки (2001-
2004 г.), както и есета на авторката, посветени на по-строга, подре-
дена и дистанцирана рефлексия за Интернет културата. Дневникови-
ят характер, движението стъпка по стъпка след изтичащото време
отличава книгата като цяло, наречено не иначе, а „log”, едно от зна-
ченията, на което е именно дневник, но отпратката по-скоро е към

74

Литература и медии

„мрежовия дневник”, уеб-лога (Божанкова 2009). Структурата на
книгата е фрагментирана, защото в дневниковата форма се вграждат
записи на онлайн чат разговори, като се разчита на асоциативната
намеса на читателя, за да възстанови хронологията. Нарушена е кла-
сическата дистанция автор-читател.

Друго важно разграничение между книгата дневник и онлайн
дневника е степента на емоционално присъствие. При сравняването
на книгата, издадена през 2006 г., и блога на авторката е осезаема
емоционалната липса в онлайн дневника, както и всички други раз-
личия спрямо книжния „log”, които вече проблематизирахме: хипер-
текстовата безкрайност и преградите на книжното тяло.

„Преливането между книгата и мрежата” се свързва и с жанра
„виртуален роман” в книгата на П. Краевски „Чат или сбогуване с
Аркадия” (2009). В него последователно се редуват прозаичен текст
с чат разговор като онлайн текст. Така литературното повествование
поема хипертекстови структури.

Р. Божанкова отбелязва „транспозиционирането на онлайн пис-
мовни практики и онлайн общуване в традиционната линейна и
книжна форма”, „при която се достига до рекомбинация на жанро-
вите модели в новите постелектронни епистола, дневник, драма”
(Божанкова 2009).

В подобна изследователска парадигма може да се анализира и
трансформативността на романа дневник като литературен модел в
блогоромана („Лаканиански мрежи. Блогороман” на Зл. Златанов).

Хипермодерното битие на човека с присъщата му двойственост
(в Мрежата и извън нея) мотивира и обяснява взаимопроникването
на литературния текст и медиатекста, и двупосочните метаморфози.
Проблемите на съвременния човек се проектират в съвременния
текст като „някакъв странен хибрид от постмодерни страхове и
посттоталитарни липси”, ако цитираме „log” на Р. Маркова.

Литература

Арлен 2008: Арлен, М. „Бележки върху новата журналистика”, Лите-
ратурата, 2008, кн. 4;

Бабу 2008: Бабу, М. „Промените, причинени от дигиталните техноло-
гии, в литературната институция”, Литературата, 2008, кн. 4;

Божанкова 2009: Божанкова, Р. Литературни проекции на онлайн
съществуването. 9 юни, 2009. Литературен клуб. 5 ноември, 2010
<http://www.litclub.com/library/kritika/bozhankova/prisustvia.htm>;

75

Калина Лукова

Борисова 2007: Борисова, Е. Жанрове в медиите. Шумен: УИ „Епис-
коп Константин Преславски”, 2007;

Павлова 2008: Павлова, И. „Новият „нов журнализъм” или за журна-
листика без журналисти”, Литературата, 2008, кн. 4;

Пиво 2003: Пиво, Б. Професия читател.С., 2003;
Протохристова 2003: Протохристова, К. Четенето в епохата на ме-
дии, компютри и Интернет. Сборник с доклади от международна конфе-
ренция в чест на проф. Волфганг Изер. С. 2003;
Протохристова 2003: Протохристова, К. Западноевропейска литера-
тура. Пловдив, 2003;
Стефанов 2008: Стефанов, В. Медиите – между идеологията и пато-
логията”, Литературата, 2008, кн. 4;
Улф 1996: Улф, Т. Нова журналистика. – В: Граматика на журналис-
тиката. С., 1996;
Хаджикосев 2003: Хаджикосев, С. Западноевропейска литература.
Част втора. С., 2003.
Gilin 2008: Gilin, P. The future of Journalism.
<http:www.newspaperdeath-watch.com>
Lemann 2006: Lemann, N. Journalism without journalists.
<http://www.newyorker.com/archive/2006/08/07/060807fa_fact1>;
McPherson 2008: McPherson, J. Literary journalism and the Web:the
newest “new journalism” <http://wordpress.com/tag/association-for-education-
in-journalism-mass-com>.

76

Литература и медии

V. Ефектът на личностите.
Писатели журналисти – парадигматика на образа

V.1. Журналистът Пейо Яворов –
посвещаване на поезията в журналистика

Хроники на журналистическото писане
Самопосвещаването на поета Яворов в журналистиката (вклю-
чително в публицистиката и прозата) е изповядано пред проф. М.
Арнаудов в известните му анкети: „Македония, за моята поетическа
продуктивност се оказа твърде мащеха. Сигурно затуй, защото аз
там изживях настроенията си в дело. Македония ме вдъхновяваше за
дела, не за поезия, т.е. поезията можах да вложа в дела, не в стихове
вече. През време на моето професионално революционерство, което
трая две години... написах само пет хайдушки песни, за да направя
удоволствие на Гоце Делчев, а не защото това щеше да направи на
самия мен удоволствие... аз можах да поетизирам за Македония още
неотдал се на нея; и когато се отдадох, аз не написах освен тия пет
хайдушки песни, които нямаха абсолютно нищо с революционната
действителност и загатваха само поезията на хайдушкия живот...”.
(Арнаудов 1970: 109).
Знаменателен е фактът, че за периода, за който говори Яворов
(1902-1903), той създава само поетичния цикъл „Хайдушки песни”,
публикуван в сп. „Мисъл” през януари 1903, но участва като редак-
тор и автор в списването на три вестника: „Дело”, „Свобода или
смърт!”, „Автономия” и е сътрудник във вестник „Право”.
В тези години поетът се превръща в журналист и публицист,
защото това е творческото пространство, в което може да се вложи
„делото Македония”. В този смисъл са симптоматични и заглавията
на Яворовите вестници.
Журналистическият текст е нужен на Яворов заради характер-
ната си природа: социална насоченост, актуалност и документал-
ност, охудожествяване на реалността; директно авторско присъствие
чрез анализ и коментар; въздействащ език. Усещането за действе-

77

Калина Лукова

ност на Яворовата журналистика идва от непосредствената ѝ връзка
с четническите му изяви. През този „журналистически период” Яво-
ров често пъти преминава с чета в Македония: на 1.ІІ.1903 с четата
на Г. Делчев; на 16.V.1903 с четата на Яне Сандански. През 1912 г.
Македония е голямото, обсебващо вдъхновение на Яворов – „голя-
мото име-събитие в недовършената История на българското битие.
Тя задава стойностите, подрежда и йерархизира отношенията им”.
(Ракьовски 1998: 156)

Темата Македония се реализира в разнопосочни дискурси: пе-
чат, поезия, мемоари. Образът на Яворов се идентифицира с образа
на Македония не само чрез поетичния цикъл „Хайдушки песни”, но
и чрез множеството текстове (най-вече уводни статии) във вестни-
ците „Дело”, „Свобода или смърт!”, „Автономия”, написани в реал-
но време – 1901-1903 г. Името му върви с определения като: „П. К.
Яворов, страшен хайдутин” в очевидна асоциация с Ботевия образ
(заглавие на статия от И. Макариополски във в. „Ден”, г. ІV, 1907,
бр. 1218) (Ракьовски 1998: 156).

Темата за Македония доминира в публицистиката, както в ця-
лата проза на Яворов, поради което Тончо Жечев я определя като
„монистична”. Неслучайно Яворов като човек на делото („само тър-
сех случай да цамбурна в македонската революция”, както споделя
пред проф. М. Арнаудов) нарича първия си вестник „Дело”.

Непосредственият повод за издаването на вестника са междуо-
собиците и разцеплението на македонските дейци на „външни” и
„вътрешни”. „Минутата беше критическа за вътрешната организа-
ция... горещата кръв на годините ми не разплиташе възлите: тя ги
сечеше... Аз побързах да хвърля няколко броя от в. „Дело” върху
главите на „външните”... (Яворов 1977: 85).

Издаването на „Дело” е дотолкова действен жест, че Яворов
напуска работата си в пощите. В писмо до зет си Никола Найденов
той пише: „От Нова година напущам служба, за да издавам в. „Де-
ло”... Вестникът ще бъде независим от всяка досегашна македонска
група и ще го издавам само три месеца, докогато, предполагам, ще
може да се наложи свикването на конгрес, който да тури край на
досегашните раздори по какъвто и да е начин”. (Писмо от 25.ХІІ,
1901, музей „Яворов”, инв. № 454)

Вестникът се издава не три, а седем месеца, в 29 броя – от
31.ХІІ.1901 до 28.VІІ.1902. Когато през февруари 1902 г. Яворов
отива за пръв път в Македония, името му е снето от вестника (бр. 8-

78

Литература и медии

12, 18.ІІ-28.ІІІ.1902). След завръщането на Яворов, (от бр.13,
4.ІV.1902) то отново се явява. В отсъствието му отговорен редактор
е Александър Георгиев. В бр. 13 е поместено и подзаглавието на
вестника „Бранител на македоно-одринските революционни интере-
си”. В същия брой е публикувана „Програмна декларация”, подпи-
сана „От редакцията”. „Дело” се мъчи да бъде теоретически изрази-
тел на македоно-одринското революционно движение оттатък Родо-
пите и Рила. „Като непосредствена своя задача в България вестник
„Дело” смята борбата против домогванията на всеки македоно-
одрински комитет, който иска от тук да командува и да изнасилва
македонското и одринското революционно движение”. „Дело” се
бори също така и „против всички национални и държавнически
идеи, в името на които българската буржоазна интелигенция иска да
експлоатира македоно-одринското движение”.

Декларацията завършва с думите: „Пълна политическа автоно-
мия на Македония и Одринско, извоювана чрез революция – ето
идеята, в името на която вестник „Дело” е бил и ще бъде бранител
на македоно-одринските интереси”.

По признанието на Яворов пред Боян Пенев, неговите статии в
„Дело”, в „Право” и в „Илинден” са неподписани. Той е автор на
уводните статии на „Дело”, които в проблематиката си са насочени
срещу върховистите и техния авантюризъм, терор, злоупотреби с
комитетски пари. Важни са тезите за решаване на македонския въп-
рос от „вътре”, „отвъд Рила”, без дворцовата политика на българско-
то правителство и намесата на други държави.

Във вестник „Дело” има и материали, в които се настоява да се
свика извънреден конгрес, който да реши въпросите на неединното
македонско движение. През 1902 г., в навечерието на конгреса, е
публикувана уводната статия „Какво предстои на конгреса?” (бр.
29). От нея се призовава към „осъждането на досегашната деятел-
ност на комитета, премахването на сегашния негов състав в лицето
на Цончев, Михайловски и неговите другари, и най-сетне осуетява-
нето веднъж завинаги възможността на българските царедворци и
тесногръди националисти да експлоатират организацията за цели,
чужди на революционното движение вътре в Македония”.

Във втората част на изследването ще анализираме жанровите
особености, поетиката и стилистиката на Яворовите статии, а тук
очертаваме пространството на Яворовия печат.

79

Калина Лукова

Във всеки брой на „Дело” се поддържа рубриката „Хроника”.
Материалите са посветени на въпроси, свързани с македонското
движение. „Дело” има редовна рубрика „Из чуждия печат”, за да
запознае читателите със становищата на западните страни и особено
на Русия по македонския въпрос и ситуацията в Турция.

На 23.VІІІ.1902 г. вестник „Право” (г. ІІ, бр. 27) съобщава:
„Вестник „Дело” спира. Помолени сме да съобщим, че вестник „Де-
ло”, орган на македоно-одринските революционни интереси, редак-
тиран от нашия талантлив поет и писател П. Яворов, престава да
излиза”.

След като спира вестник „Дело”, Яворов работи известно време
във вестник „Право”, редактиран от Н. Наумов, като помества свои-
те статии „Авантюристите на работа” и „Шипка”.

През пролетта на 1903 г. Яворов редактира македонския неле-
гален вестник „Свобода или смърт!”. Гоце Делчев предлага на най-
близките си сътрудници да бъде издаван вестник, който да постави
пред населението на Македония задачите, с които четата му е влязла
в пределите ѝ, и преди всичко да ги пази от пропагандата на „върхо-
вистите”. В четата на Гоце Делчев е Яворов, който става редактор на
вестника, а негов помощник – преписвач на материалите, е учителят
Мицо Кирилиев от Кукуш. Дванадесетте броя, които излизат от
„бунтовния” лист „Свобода или смърт!”, са типични едновременно
за „духа на Гоцевите възгледи” по македонската революция и за
публицистиката на Яворов – в тях тя достига своя връх.

Първият брой на хектографския вестник „Свобода или смърт!”
е отпечатан в село Крушево, Демирхисарско, на 10.ІІ.1903 г., пос-
ледният – в село Либяхово, също Демирхисарско, на 21.ІV.1903 г.
По-късно в „Хайдушки копнения” Яворов обяснява как е списван
вестникът: „През това време – април 1903 – вече три месеца аз
„просвещавах народа в Турско, издавайки седмично по един брой от
хектографическия лист „Свобода или смърт!” – форматно почти
еднакъв с малък четиристраничен софийски вестник...”.

„От село на село, все така: потряба ли да напуснем едно място,
аз – писачът, и Мицо Кирилиев – преписвач, ние се измъкваме деб-
ном с първи мрак и поемаме пътя към друга стряха – близка един
час или далечна единайсет часа... подир нас... куриер води муле,
натоварено с „печатарските принадлежности: тенекиена форма за
разливане на хектографическата смес, рибен туткал, глицерин, все-

80

Литература и медии

възможни мастила, хартия – най-сетне една-две бомби за в случай,
че редакцията се озове на тясно...” (Яворов 1977: 154)

Яворов е едновременно автор, редактор и печатар, и „грижите
му около вестника” много напомнят журналистическото „свещено-
действие” на Ботев: „Прегънал на две и сложил хартия на коляното,
или изтегнал по гърди, аз пиша уводната статия и подавам по едно
дребно листче на Мица. Застанал на колене пред газов сандък, той
преписва с хектографическо мастило върху голям лист, като извива
мъченически врат и дъвче език...” (Яворов 1977: 155)

Яворов списва целия вестник – уводните статии, рубриките,
пише или поправя дописки, които е събрал набързо от хората в чета-
та или от разкази на срещнати селяни. Негова е идеята и за структу-
рата на вестника: „Уводната статия готова, следваше отдела „Рево-
люционна хроника”; после „Народни страдания” и най-сетне едно
стихотворение – дълго, колкото останалото място. В тоя ред „вест-
ника” се нагласяваше да служи повече за агитаторите, отколкото
пряко на населението. Отхектографиран в стотина екземпляра – и
при най-затруднителни обстоятелства... ние го пущахме понеделник
заран по четирите македонски ветрища.” (Яворов 1977: 156)

Всеки брой на „Свобода или смърт!” включва Яворови стихот-
ворения, най-вече „Хайдушки песни”: „Да бяха либе...” (бр. 3), „Ден
денувам” (бр. 4), три куплета от „Сизиф” (бр. 5), „Сън сънувах” (бр.
9), „Македонец съм овчар”. Това доказва поетическия контекст на
Яворовата публицистика.

След изостряне на отношенията си с Яне Сандански, Яворов се
завръща в България и участва в издаването на вестник „Автономия”,
редактиран от Тома Карайовов. От него излизат само 3 броя в пери-
ода 1.VІІІ.1903-16.VІІІ.1903. Важно значение има бюлетинът на
„Автономия”, който е издаван до края на септември 1903, и инфор-
мира за трагичните събития в Македония и Одринско след въстание-
то. Дописките в него са редактирани от Яворов.

След смъртта на Гоце Делчев и погрома на Илинденското въс-
тание, Яворов изпада в дълбока криза. За нея той признава пред
проф. М. Арнаудов: „Подир въстанието в 1903, аз преживях... моята
криза. То е било, може би, крушение на моите социални възрения, от
една страна; на моите патриотични мечти, от друга; душевен потрес
от страшната македонска действителност... загуба на другари, пре-
живени ужаси и тревоги.”

81

Калина Лукова

Всичко това съкрушава и публицистичното вдъхновение на
Яворов. Той заживява „в тъмнина”, затворен в индивидуалистично-
модернистичното пространство на своите „Безсъници” (1907). Пое-
зията е адекватен изразител на субективния трагизъм.

Едва през 1908 г. Яворов се завръща към журналистиката, из-
вестявайки намерението си в две писма. Едното е до сестра му Ека-
терина Найденова: „През май ще трябва да стана вестникар. С чиста
литература едва ли бих изкарал само стотина лева месечно...” (Пис-
мо от 17.ІV.1908, музей „Яворов”, инв. № 421)

Второто писмо е до д-р Кръстев: „... взех „Илинден” и днес из-
лезе вторият мой брой”. (Писмо от 24.V.1908, архив на Офелия
Кръстева)

Става дума за вестник „Илинден”, който Яворов редактира от
2.V.1908 и е автор на всички уводни статии, според признанието му
пред Боян Пенев.

В журналистическото поле на Яворов се вписват и текстове, от-
печатани във вестниците „Глас македонски”, „Общо дело”, „Ден”,
„Камбана”, „Пряпорец”, сп. „Мисъл”.

След смъртта на Мина Тодорова през 1910 г. Яворов почти не
пише поезия („в стиховете има много лъжа”). Личният му драмати-
зъм го насочва към драмата като жанр, но в този период той има и
сериозни журналистически проекти. На 14.V.1912 г. Яворов сключва
договор с Александър Паскалев за издаване на литературен сборник
„Витоша” под негова редакция, но не успява да реализира идеята си.

През 1913 г. поетът подготвя издаването на месечно литератур-
но списание „Дума” (отново връзка с журналистиката на Ботев). То е
представено в специална покана: „От януари 1914 почва да излиза
Дума, месечно литературно списание. Списанието ще дава: поезия
(стихове, разкази и пр.), критика, статии по общолитературни и фи-
лософски въпроси; преглед на всички прояви в областта на изкуст-
вото. Изобщо, то ще се стреми да отрази, по възможност най-пълно,
художествено-културния живот в България. Дума ще се редактира
от г. П. К. Яворов при близкото сътрудничество на най-добрите на-
ши литературни сили...” (Арнаудов 1934: 108).

Яворов е готов с материалите за първата книжка, но на
21.ХІ.1913 г. се самоубива Лора. Единственият път за поета е... след
нея.

82

Литература и медии

Статиите на Яворов – типология, поетика, контексти
Изследванията върху журналистическите текстове на Яворов са
бегли и достигат до бележки към събраните му съчинения и съот-
ветната библиография. (Яворов, 1960: 505-553) В жанрово отноше-
ние те обикновено се определят като: дописки (авторски и редактор-
ски), статии, очерци, рецензии.
Най-многобройни и предпочитани като жанр са статиите. Ще се
спрем на тяхната жанрова моделност във връзка с журналистическия
канон, с особеностите на поетиката и с поддържащите ги контексти.
Яворовите статии лесно се разпознават като публицистични
чрез характерните идентификатори: актуална, фактологична общес-
твено-политическа и културологична проблематика, подложена на
активна и полемична авторска интерпретация и коментар чрез неве-
роятно въздействие на езика: призивен, антитезен, метафоричен и
във висока степен поетичен.
Съвременните теоретици често определят публицистиката като
журналистика, превърнала се в литература. Големият поет Яворов
по най-естествен за творческата му природа начин вгражда поети-
чески структури в документалния, фактологичен разказ, за да пос-
тигне оригиналната, хетерогенна сплав на публицистичното си пос-
лание.
Може да се предположи, че поезията изпълнява компесаторни
функции, доколкото Яворов не пише стихотворения в този период.
Същевременно единственият поетически цикъл „Хайдушки песни”,
публикуван през януари 1903, може да се приеме за поддържащ пое-
тически контекст на вестник „Свобода или смърт!” от същото време.
Прецизното изследване на публицистичните статии би трябвало
да започне с тяхното типологизиране.

Типологична схема на Яворовите статии

Тематология
Темата „Македония” – доминира в почти всички статии.
Героите – статиите „Петко Р. Славейков” („Дело”, І, бр. 3, с. 2-
3); „Христо Ботев” („Дело”, І, бр. 19, с. 1-2); „Любен Каравелов”
(„Мисъл”, ХІV, кн. 5, с. 245-248); „Гоце Делчев” („Революционен
лист”, І, бр. 1, с. 3-4); „Пет години от смъртта на Гоце Делчев”
(„Илинден”, І, бр. 19, 21.ІV.1908, с.1); „Долу Стамболов” („Борба”, І,

83

Калина Лукова

бр. 9-10, 30.ІV.1894, с. 14); „Шипка” („Право”, бр. 30, 13.ХІ.1902, с.
1); „Пред двата нови гроба” („Пряпорец”, Х, бр. 142, 8.ХІІ.1907, с. 1-
2).

В тематичен аспект статиите на Яворов са обществено-
политически.

Жанрология
Уводна статия – всички уводни статии на вестник „Дело”;
всички уводни статии на вестник „Свобода или смърт!”, поместени в
рубриките „Нашата борба” и „Народни страдания”; всички уводни
статии във вестник „Илинден” (бр. 41, 2.V.1908 – бр. 64, 2.ІХ.1908);
две уводни статии в „Право” (цитираните „Шипка” и „Авантюрис-
тите на работа”, бр. 31, 22.ІХ.1903, с.1); една уводна в „Камбана”
(„Македония и славянския събор”, г. ІV, бр. 941, 16.VІ.1910, с. 1).
Втора статия на Яворов в същия брой, продължение на
уводната. Този тип статии са характерни за журналистическия мани-
ер на Яворов, за да доразвие своите тези от уводните си статии чрез
анализ на конкретни събития и факти: напр. статията „Положение-
то” („Дело”, бр.1, 31.ХІІ.1901, с. 1-2) спрямо уводната статия „Първа
дума” от същия брой на вестника и др. Подобно жанрово взаимо-
действие съществува в хектографския вестник „Свобода или
смърт!”.
Статии-портрети – те изграждат медийни образи на значими
исторически личности като Ботев, Каравелов, Г. Делчев и др., и имат
възпоменателно значение.

Поетология и стилистика
Емоционално-експресивна статия – модели (Частично се по-
зоваваме на класификацията на Емил Довифат и Юрген Вилке, 1996:
78.)
Полемична (войнстваща). Към този модел се отнасят голяма
част от уводните стетии на „Свобода или смърт!”, които имат анти-
тезна конструкция и са беззаглавни. Най-често те емблематизират
Яворовата публицистика. Ето ефектното начало на първата уводна
статия (І фрагмент):
„Онова само, което никога не се е раждало, само то не умира;
онова само, което никога не се е зачевало, само то не се свършва...
Роди се зарад нас поганска тирания в нещастни времена, та века
ли ще бъде? Почна се зарад нас робска мъка в черни дни, та няма ли

84

Литература и медии

да свърши? Умря тиранията за Гърция, за Сърбия, за Румъния, за
родна България, за Македония ли няма да умре? Няма човек, стар
или млад, мъж или жена по хубавата и широка бащиния, който да не
ляга и става с едничката мисъл начело: свобода, с една дума на език:
борба.”

Начало на ІІ фрагмент, същата статия:
„Ако султанът има своите зандани и бесилки, ние пък имаме
планини и куршуми; ако турчинът ни поставя с варварската си жес-
токост вън от всяка милост, ний пък не можем да го не поставим с
бунтовническата си отмъстителност вън от всякаква пощада”.
Уводната статия от бр. 3 е особено въздействаща чрез напада-
телната и въодушевяваща авторска позиция: „След пасивната отбра-
на иде редът на активното нападение. Съдба ни е да прелистим биб-
лията наопаки! Ний се пробудихме с новия завет: когато ни удряха
по едната страна – обръщахме лице да ни ударят и по другата. Ний
се окопитихме с едно побъркване на заветите нов и вехт: когато ни
шибваха по едната ръка, стисвахме на юмрук другата. Ний трябва да
свършим най-сетне с вехтия, по нашему изменен завет: когато ни
избият зъб, да разбиваме челюст, когато ни извадят око, да отсичаме
глава!”
Осведомителна (разяснителна) статия – към този модел мо-
гат да се включат статиите, които представят и коментират положе-
нието и противоречията в македоно-одринската организация: „По-
ложението” („Дело”, бр.1, 31.ХІІ.1901), „Комитетът” („Дело”, бр. 3,
14.І.1902); „Революционното движение и върховният комитет” („Де-
ло”, бр. 27-28, 19.VІІ.1902, с. 1-2) и др.
Ретроспективна статия – „Историята се повтаря” („Дело”,
бр. 29, 28.VІІ.1902, с. 3)
Прогнозираща статия – „Младотурската партия в България”
(„Дело”, бр. 16-17, 5.V.1902, с. 7-8); „Младотурците се радват на
една победа” („Илинден”, бр. 57, 15.VІІ.1908, с. 1)
Възпоменателна статия. Тук се включват всички статии,
свързани с темата за героите, които вече цитирахме.
Митологизираща статия. Към този модел се отнасят статии,
чрез които публицистът Яворов се превръща в един от най-големите
митотворци в началото на ХХ век. В тези текстове се изграждат ус-
тойчиви митове:
Митът Македония – пряко или косвено във всички уводни ста-
тии на „Дело” и „Свобода или смърт!”:

85

Калина Лукова

„И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ний ще
я кажем: Тя е цялата европейска земя.

И ако за една Голгота непременно е нужен един връх – ний ще
го назовем: Македония...” („Свобода или смърт!”, бр. 9, 6.ІV.1903)

Митологизирането на фактите чрез активизирането на христи-
янската митология в аспекта на мъченичеството и жертвата е специ-
фично за Яворовия култ към Македония. Той се изгражда в значени-
ята на трагизма, а не на екзалтациите.

Митът за Г. Делчев. Яворов създава един от най-силните инди-
видуалистични митове в националната ни иконография чрез успоре-
дяването на три дискурса: поетичен, журналистически, мемоарно-
биографичен. Това е времето на митотвореца Яворов.

През януари 1903 г. е отпечатан в сп. „Мисъл” поетическият
цикъл „Хайдушки песни”, посветен на Г. Делчев. Първата статия за
Г. Делчев излиза във в. „Революционен лист”, І, бр. 1, 12.VІІІ.1904,
с. 3-4 и е свързана с убийството му на 21.ІV.1903. Втората статия
„Пет години от смъртта на Гоце Делчев” е също възпоменателна и е
отпечатана във в. „Илинден”, бр. 1, 21.ІV.1908.

След смъртта на Г. Делчев Яворов започва да пише и неговата
биография, която издава през януари 1904. Мемоарите „Хайдушки
копнения” (Спомени от Македония. 1902-1903) са публикувани най-
напред в печата между 1905-1908, а книгата е издадена през декемв-
ри 1908. Фрагментарната ѝ композиция включва като четвърта част
спомена „С Гоце”, преди това отпечатан като статия „С незабравим
другар” в „Демократически преглед”, г. VІ, бр. 5, 1908.

Изброените текстове изграждат общо поле, изпълнено с между-
текстови връзки и препратки между поетичен и публицистичен език,
което изисква детайлно изследване на трансформативните механиз-
ми, включително митологемите. Тук ще откроим само митологемата
за хайдушката песен като епически символ на славата и незабравата,
и за съня-предвестие на юнашката смърт. Тези сакрални образи се
вграждат от по-ранния поетичен цикъл „Хайдушки песни” в посоче-
ните статии за Г. Делчев.

„И народът по всички краища на Македония и Одринско отдав-
на му пееше и пее песни – задушевни, пленителни песни”. („Гоце
Делчев”)

В спомена „С Гоце” Яворов цитира и коментира песните, които
се пеят в четата на Г. Делчев: „надали има в света друг народ освен

86

Литература и медии

нашия, чиито песни, с редки изключения, да са тъй неразличими от
гласен плач”.

В биографията на Г. Делчев се откриват парафрази на стихове
от „Хайдушки песни”: „той беше войводата, който изпраща поздрав
на гората, да му зачени сянка дебела, да му приготви вода студена –
и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите,
мирни да мируват, золум да не струват – и пашите треперят. Той
беше най-после войводата, който говори, че негова е майка – земята
македонска, а пък род-роднина – сговорна дружина – и че туй му
стига...”.

В цитирания текст звучи поетическият ритъм на цикъла
„Хайдушки песни”.

Подобно е движението от поезия към публицистика и на съня за
юнашката смърт.

Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба –
сънувах си гроба...
Прочутите стихове на Яворов са трансформирани в публицис-
тичните му текстове: „Изправен на границата и обладан от предчув-
ствия Гоце сочеше България: „Няма да я видя” („С Гоце” –
„Хайдушки копнения”). Сънят на Гоце в нощта преди убийството му
е описан във финала на биографията му: „Нощеска сънувах, че тур-
ци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита. Милан, брат ми,
е в тази чета и сигурно е убит.” Яворов коментира: „Сънят проро-
чествуваше неговия гроб”.
Изследваните митологеми са само два елемента от сакралната
поетика на Яворовата публицистика, чрез която се иконизира исто-
рическата личност Г. Делчев в „Трагичната илинденска епопея”.
Поетическият разказ за апостола Г. Делчев прояснява и други пое-
тически контексти: одата „Левски” на Иван Вазов, поемите „На
прощаване” и „Хаджи Димитър” на Ботев. Още един проблем, който
трябва да се проучи спрямо отношението поезия-журналистика.
Митът за Ботев
Яворов пише две статии за Ботев, които се включват в прост-
ранната митология на героя. Освен това, името на Ботев присъствува
в много други текстове, а връзките с поезията и журналистиката му
са видими: програмната статия на „Дело” е озаглавена „Първа дума”
в асоциация с в. „Дума” на Ботев; проектът за литературно списание

87

Калина Лукова

„Дума”; хектографският вестник „Свобода или смърт!” носи като
заглавие известния Ботев стих, а в Яворовите статии се откриват
образи от Ботевия поетически и журналистически език.

Първата статия „Христо Ботйов” е препечатана три пъти и това
е митологизиращ знак: „Дело” (І, бр. 19, 18.V.1902, с. 1-2); „Свобода
или смърт!” (1903); „Мисъл” (ХVІ, кн. 5, 1905, с. 289-290). Крайният
текст е написан в характерната за Яворов поетическа форма: рамки-
ране чрез повторение на началото и финала; поетически биографи-
чен разказ по модела на библейските разкази за Христос, сакрализа-
ции чрез мотива за страданието и жертвата; поетична лексика; рит-
мична организация на речта чрез характерните за Яворов антитези
между минало и сега; повторения, най-често анафори; метафоричен
патос.

Във втората статия от вестник „Илинден” (бр. 46, 19.V.1908, с.
1), която е беззаглавна, е по-овладян директният патос. Сакралното
слово за „една национална икона” въздейства чрез търсената мис-
тична връзка между „духа на Ботев” и „един безконечен списък на
македонски жертви, легнали под турски, гръцки и сръбски ятагани”.

Неслучайно изследователите на Яворов са изкушени да търсят
паралели с Ботев по отношение на житейски драми и творчество, а
„тандемът Яворов-Делчев е едно повторение на тандема Ботев-
Левски в новите исторически условия”. (Игов 1991: 221).

Контексти
Биографични и исторически контексти, свързани с Македония.
Поетически контексти: цикълът „Хайдушки песни” и поезията
на Яворов; Ботев и Вазов като поети;
Журналистически контексти: статиите на Ботев и З. Стоянов.
В този текст анализирахме само някои проблеми от непроуче-
ното журналистическо творчество на Яворов – едно голямо предиз-
викателство за изследователите му.

Литература

Арнаудов 1934: Арнаудов, М. Из живота на П. К. Яворов. С., 1934;
Арнаудов 1970: Арнаудов, М. Яворов – личност, творчество, съдба.
С., 1970;
Дофиват, Вилке 1996: Емил Довифат и Юрген Вилке. В: Граматика
на журналистиката. С., 1996;

88

Литература и медии

Игов 1991: Игов, Св. История на българската литература. 1878-1944.
С., 1991;

Ракьовски 1998: Ракьовски, Цв. П. К. Яворов и българските поети-
чески силуети. С., 1998;

Яворов 1977: Яворов, П. К. Хайдушки копнения. –В: Събрани съчи-
нения, т. 2. С., 1977;

Яворов 1960: Яворов, П. К. Събрани съчинения, т. ІV. Критика. Пуб-
лицистика. 1960.

89

Калина Лукова

V.2. Журналистът Симеон Радев –
законодател на жанра и стила в началото на ХХ век

Симеон Радев е емблематична фигура в българския обществен
и културен живот от началото на ХХ век и до смъртта си през 1967
г., въпреки съдбовните превратности. Личност от енциклопедичен
тип, той днес се свързва най-вече със знаменитата си книга „Строи-
тели на съвременна България” (1910, 1911), но неговата мисия като
журналист, дипломат, историограф, мемоарист, критик е далеч по-
мащабна и го приобщава към строителите на съвременна България.
Огромното журналистическо и публицистично творчество, съпро-
вождащо професионалното му и обществено битие, е отговор на
екзистенциалния му въпрос-равносметка: „Дадох ли нещо на Бълга-
рия?”.

Сравнително малкото изследователи на твореца С. Радев ло-
гично се повтарят във възторжените си оценки: „едно от бляскавите
журналистически пера от началото на миналия век” (Б. Гърдев);
„първото перо” на вестник „Вечерна поща” (Й. Василев); „първокла-
сен журналист” (Б. Гърдев), „стилистично бляскав” (Вл. Топенча-
ров). Това е така, защото журналистиката е първата и голямата
страст в разнообразното творчество на С. Радев.

Журналистите са „каторжници на историята”, „трескави роби
на момента” според ефектните му определения (Панайотов 2008:
224). Оригиналния си журналистически талант С. Радев разгръща
като кореспондент, съредактор (1903) и главен редактор (1905-1909)
на вестник „Вечерна поща”; съредактор (1906) и главен редактор
(1905-1909) на сп. „Художник” и на вестник „Воля” (1911-1912).
Печата своите текстове и в „Зора” (1933-1935; 1940-1943). В първото
десетилетие на ХХ век той създава обемно и жанрово разнообразно
творчество: „коментари, статии, беседи, памфлети, интервюта,
очерци, репортажи, пътеписи – като изследвачите посочват различ-
ни цифри за обема (около 1400 заглавия – Йордан Василев, около
1500 – проф. Ангел Велков), с неизменното старание да запази обек-
тивността си и да даде личното си мнение в едно бясно и за днешни-
те мащаби темпо (още от 1903 г.) – всекидневно по една голяма ста-

90

Литература и медии

тия и няколко по-малки, а от 1905 г. и редакционна на всеки брой”.
(Гърдев 2008)

Във вестник „Вечерна поща” (по популярност и тираж 10000
екземпляра днес може да се сравнява с „24 часа” и „Труд”) свръхоб-
разованият С. Радев развива почти всички жанрове като „художник
на словото” (Й. Василев), следвайки модерните европейски тенден-
ции. Той е съвременният законодател на уводната статия, кореспон-
денцията и най-вече – интервюто. Авторитетът на С. Радев обяснява
и най-високата за времето журналистическа заплата – 500 златни
лева на месец.

Уводните статии С. Радев пише през нощта и ги диктува всяка
сутрин в 10:30 ч. Така се създават сериите „Берлинският договор и
реформите в Македония”, „Финансовите реформи в Македония”,
които „се харесваха и четяха много”, според признанието на автора.
Статиите са оригинално явление в българската журналистика. Тема-
тичните им доминанти – „състоянието на българското общество,
македонският въпрос, банковото дело, модата, правото, футурологи-
ята, социалната психология, отреагирването на важни и интересни
художествени факти” (Гърдев 2008) се разгръщат в структура на
факти и аргументи, изведени до оригинални тези. Изключително
достойнство на текстовете е елегантната форма и невероятният стил
на С. Радев, следващ френската традиция и изискващ специално
изследователско внимание.

С. Радев става известен най-напред със своите кореспонденции
за „Вечерна поща” в навечерието на Илинденското въстание и отра-
зяването на руско-японската война. В специално редакционно съоб-
щение „Вечерна поща” отбелязва изпращането на кореспондента си
С. Радев в Рим, Париж и Лондон за редица интервюта с известни
политически мъже. Така се ражда рубриката „Една обиколка на Ев-
ропа. Впечатления и разговори”, в която се публикуват 43 кореспон-
денции (в периода април-юли 1903), включващи 17 интервюта от
Италия, 12 от Франция и 6 от Англия (Панайотов 2008: 224). Сред
интервюираните са: генерал Гарибалди, известният френски парла-
ментарист Дюбиев, председателят на френския парламент Етиен,
лорд Едмонд Фицморис, депутати, министри, журналисти.

С. Радев теоретизира и утвърждава интервюто като жанр в бъл-
гарския печат, следвайки английския модел на Бловиц. Интервютата
на С. Радев представят „изкуството на разговора”, което той владее
във висока степен. С. Радев е от тези журналисти, които имат спо-

91

Калина Лукова

собността „да хванат за ушите езика на своята епоха” по определе-
нието на Вилмант Хааке. (Щоркан 1996: 121)

Моделът на интервюто на С. Радев има конкретна мисия, то се
определя като лобистко (Б. Гърдев), защото основната цел е да се
информира и привлече западноевропейската общественост към ре-
волюционното движение в Македония, непосредствено преди въста-
нието от 1903 г.

С. Радев не се изкушава да прави сензационно портретно ин-
тервю с толкова известни европейски политици и интелектуалци.
Високата образованост, култура и сериозна фактологична подготов-
ка позволява на журналиста да проведе проблемно интервю или
интервю беседа по определена тема. То е едновременно информаци-
онно и интерпретативно, защото позволява тълкуване на фактите от
три гледни точки: на журналиста, на интервюирания и на читателя.
Ето един пример от интервюто с френския депутат Дюбиев по маке-
донския въпрос:

Дюбиев – Кажете на вашите приятели, че представители от
всички партии в парламента ще упражнят своето влияние върху г.
Делкасе, за да направи той всичко, що зависи от него, в полза на
Македония.

С. Радев – Всичко, що зависи? Несъмнено, от него зависи да
вземе инициативата за едно разрешение на македонския въпрос.
Там е една от нашите надежди... (Панайотов 2008: 227)

С. Радев създава за първи път в българската журналистика се-
рия от интервюта, които представят различни гледни точки по обща
проблематика. Това предизвиква огромен читателски интерес и по-
вишава тиража на вестник „Вечерна поща” на конкурентния медиен
пазар в началото на ХХ век в България.

Станал известен журналист и главен редактор на „Вечерна по-
ща”, С. Радев заминава за Русия през 1906 г., за да проследи първата
руска революция. Поредицата кореспонденции от този период са
публикувани в 46 броя на „Вечерна поща”, в две тематични пореди-
ци – „Новият век в Русия” и „Скици и силуети из Русия”, а в списа-
ние „Художник” – „Впечатления от Русия”. В жанрово отношение
тези текстове са: пътни бележки, пътеписи, политически портрети,
интервюта (С. Радев има изключителния журналистически шанс за
среща и интервю с руския премиер граф Витке), размисли за руската
душа, достигащи до прозрения: „Аз тръгнах без никаква радост. В
този момент името на Москва звучеше с някаква епическа грозота.

92

Литература и медии

Това не бе вече мистическият стар град с белите църкви и златните
куполи и с извишените камбани, величави във вечерния здрач. Мос-
ква не будеше вече видения на живописна старинност, на религиоз-
на феерия и на идилическо славянство. Революционната стихия то-
ку-що бе минала там със своята френезия на разрушение и обширна-
та руска земя трептеше още, ужасена и настръхнала... чуден народ,
дето инстинктите на жестокост и смърт се таят неусетими под ня-
каква кротка хармония на сън, добродушие и мистицизъм”. (Пана-
йотов 2008: 229-230)

Цитатът демонстрира оригиналния журналистически стил на С.
Радев, който хомогенизира различни стилистични струи: докумен-
тална точност на наблюдението; народопсихологически проникно-
вения; публицистична сила, смекчена от метафоричната художест-
веност и антитезност. Неговият стил грабва веднага читателя със
своя „френски езиков чар”, макар че това е „един стил твърде много
декоративен, пропит с аромати, дошли от упадъка на френската
книжнина в края на века”. (Петров 1977: 149)

Според Вл. Топенчаров „декоративната или по-скоро декорира-
ната фраза на С. Радев става образец за подражание в българската
публицистика” (Топенчаров 1981: 484). Негативизмът на тези оцен-
ки едва ли е приемлив, защото стилът на С. Радев определено не е
декадентски или преднамерено маниерен, а към „магическата” му
формула насочва самият журналист: „добър тон и аристократичност
на езика”.

Жанровото и стилистично новаторство на С. Радев продължава
в художествената му критика в печата – литературна, театрална,
изкуствоведска. В тези критически текстове се моделира естетичес-
кият вкус на обществото във формата на „салонната беседа” и чрез
„импресионистичната аксеология, импровизационна лекота, сугес-
тивност” и отхвърляне на „нормативно-догматичната естетика”
(Гърдев 2008).

Художественокритическите текстове на С. Радев са удоволст-
вени за четене и са функция на културно мисионерство. Във „Вечер-
на поща” той включва в театрална хроника рецензиите: „Галеото –
драма от Жозе Ешегара” (26.Х.1905); „Пшибишевски на българската
сцена. „Златното руно” (19.Х-1.ХІ.1906); „Отекчително общество”
от Едуард Пайерон (4.ІІ.1907); „Бой на пеперуди” от Зудерман
(5.ХІ.1905).

93

Калина Лукова

Критическите шедьоври на С. Радев се появяват в сп. „Худож-
ник” в периода 1906-1909 г. и се възприемат като коректив за лите-
ратурна и художествена критика. Те се превръщат в класика, защото
демонстрират новаторски и същевременно елегантен поглед към
художествените явления и оценките за тях.

Обширната статия „Д-р Кръстев като литературен критик” е
отпечатана в бр. 4-5 на „Художник”, 1907 г. Ще очертаем само
смислово-стилистичната ѝ рамка, която задава и финализира акцен-
тите. Начало – „Може би д-р Кръстев живее само в съзерцанията на
чистата красота... Той жадува за громки успехи и темпераментът му
го влече към диктаторство над българската художествена мисъл”.
Финал – „... философът, който той може би е, тъй много вреди на
критика, който той пожела да бъде”.

С този „еретически” за времето си текст С. Радев отхвърля ес-
тетския догматизъм на д-р Кръстев със същата сила, с която преоб-
ръща клиширания, социологизиран образ на Георги Стаматов. Ще се
спра по-подробно на статията „Литературни силуети. Г. П. Стама-
тов”, отпечатана в бр. 3, 1906 г. на сп. „Художник”, в аспекта не
само на полемичния стил на С. Радев, но и на модерния проблем
публицистично-художествено (т.е. журналистика-литература),
който той разглежда чрез творчеството на Г. Стаматов.

Тази статия е препечатана по-късно и в посмъртния брой 575 на
„Литературен глас” (1942, г. 15, стр. 1-2), като един от най-
оригиналните и позитивни текстове в традицията на Стаматовата
критическа рецепция. Във великолепен стил С. Радев оразличава
специфичната творческа самоценност на Стаматов, неговата „безпо-
добност” в литературата ни. Полемизирайки с д-р Кръстев в после-
дователността на неговите тези, С. Радев конструира образа на този
Стаматов, който „упоената от чистата формална красота критика” не
може да види (Радев 1906: 320). И като публицист, и като литерату-
рен критик, С. Радев описва с адекватни термини творческото при-
съствие на Стаматов: „може би един писател с публицистичен замах
...може би един лош художник, но във всички случаи той е един тво-
рец” (Радев 1906: 319). Оттук се извеждат трите полемични линии на
текста: за художественото, публицистичното и творческото.

С. Радев проблематизира понятието публицист в два аспекта, за
да репликира термина на д-р Кръстев публицистична белетристика.
Той предлага две значения: ако да бъде човек „публицист” означава
да се представят проблемите на обществената съвест и на човешкото

94

Литература и медии

битие, то публицисти са Тургенев, Зола, Стаматов и те не трябва да
се отричат „в името на чистото, гордото и безкористно изкуство”;
ако публицист означава белетрист, лишен от дарбата да придава
акцента на действителността върху своите фикции, тогава този уп-
рек не може да падне върху Стаматов.

В прецизната логика на съответствията С. Радев преобръща
принципните теоретизации на д-р Кръстев за художествеността и
конкретните му характеристики за Стаматов. С присъщата си еле-
гантност авторът уточнява, че без „превзетост” ще посочи „несъсто-
ятелността” на тази критика, която гледа чисто формално на белет-
ристичните произведения. За С. Радев най-важният белег на белет-
ристиката не е книжовната хубост, а жизнената правда, творчеството
и пример за това са Флобер и Толстой. Чрез „трагичните сенки” на
други писатели – Балзак и Достоевски – се утвърждава идеята за
великите белетристи, които не са били такива „художници”.

С. Радев минимизира общотеоретичния модел публицистично-
художествено, до модела Г. Стаматов. Той го обговаря чрез твор-
ческата му неочакваност, която критиката отказва да види. Слабата
известност на Стаматов в България, „дето прогърмяха ненужно тол-
кова имена”, се дължи на факта, че той пише без всякаква суета. Към
художествеността проявява „дръзко нехайство”, езикът му е лишен
от формална хубост, но по контраст „ни обезоръжава някак със сво-
ята прямота и с разпуснатата си искреност”. Това, което догматич-
ната критика провъзгласява за липса на художествен стил, С. Радев
провижда като европейска модерност на натурализма: небрежен,
хром, брутален в своя лаконизъм, отричащ синтаксиса, преодолял
целомъдрието на книжовния вкус, шокиращ с вулгарната си мощ.

Желанието на критика е да утвърди „един съвсем нов елемент в
нашия книжовен език...енергията на израза като новаторска творчес-
ка проява”. В този смисъл неговите разкази, брутални по форма и
вулгарни като действителността, имат „една сила на призивание,
безподобна в нашата литература”. Това обяснява защо без претенци-
озни психологически фрази, неправилният и груб език на Стаматов е
чудесно средство за психологически анализ.

С. Радев оценностява и още едно качество на Стаматовия та-
лант – иронията – и я различава от сатирата, канонизира като твор-
ческа метонимия. Този тип ирония, макар и лишена от финес, е
„особено прелъстителна”, защото е ефективна, съдържа вярно наб-
людение и се проявява в ненадейна, остроумна форма. Налагайки

95

Калина Лукова

формулировката „ироничен дух” вместо „сатирическо отнасяне към
живота” (д-р Кръстев), С. Радев се включва в диалога за жанра
Стаматов. Той тълкува в модерен смисъл жанровете фейлетон и
карикатура, до които се свеждат разказите на Стаматов. Тръгвайки
оттам, че френската критика не обвинява Флобер като фейлетонист,
С. Радев пише: „Само педантизмът на някои наши критици може да
се радва на тия догматически подразделения, според които едно
белетристично творение може да се изхвърли от литературата или се
обезцени в художествено отношение, че в него имало публицисти-
чен дух, че в него имало сатиричен замах като във фейлетоните или
защото не съответствало на определените книжовни родове” (Радев
1906:330).

Критикът насочва разсъжденията си за дифузното присъствие
на публицистично и художествено към съвременната художестве-
на карикатура, дефинирайки я чрез проявите на натурализма: песи-
мистични сюжети, дух на отрицание, социално недоволство, жесто-
кост в изображението на човешките недъзи, известна бедност на
изображението.

С. Радев определя Стаматов като ученик на френските натура-
листи и свързва маниера на неговия разказ със съвременната худо-
жествена карикатура. Хибридният жанров поглед към явлението
Стаматов съответства на още едно припознаване: силуетността. Тъй
като писателят няма нужното търпение, за да уплътни образите, той
ги рисува без определен контур, с небрежно нахвърлени линии. Така
скицираният релеф на лицата е толкова силен, че компенсира отсъс-
твието на съвършена моделировка и поддържа впечатлението за
живот и индивидуална характеристика.

Проблематизирайки Стаматовите силуети, С. Радев трансфор-
мира тезата на д-р Кръстев за безлицевостта (не-живи, не-
индивидуализирани герои) в силуетност (герои с интензивен живот,
скицирани с няколко сръчни черти). Общото е това, че и в двата
случая се достига до метонимични фиксации на писателския маниер.

В спора си с д-р Кръстев С. Радев търси друго обяснение за
слабата известност на Стаматов в България. (Неслучайно критикът
локализира възприемането на Стаматов в България, което се разми-
нава с факта, че Стаматови творби са преведени на много езици –
руски, немски, френски, английски, италиански, испански, китайски,
японски, румънски). Причините се търсят по комуникативната ос

96

Литература и медии

автор-читател (критик). Стаматов пише без всякаква суета, а читате-
лите и критиката отказват да приемат творческата му неочакваност.

Метатекстовият образ на Стаматовия език е сетивно осезаем,
дръзко неприличен и различен: „мирисът на дим, коняк и тютюн”.
Симеон Радев търси ефекта на шока в енергичния и брутален език на
Стаматов, който изразява „груба, надъхана със злост мисъл”.

Концептуалната теза на С. Радев за дифузията на публицистич-
но и художествено е много актуална и днес спрямо журналистичес-
кото и литературно писане.

Новаторски като жанр е текстът „Българският селянин според
някои наши писатели” (сп. „Художник”, 1909, бр. 3, с. 19-27). Той е
изнесен най-напред като лекция на френски език в „Алианс фран-
сез”, а после е преведен от Никола Милев за списанието. Публич-
ността е видима и с право Б. Гърдев определя статията като „емана-
ция на модела салонна беседа”. Изненадващото е, че С. Радев изпол-
зва неспецифичен, градски жанр, за да представи психологията на
българския селянин в някои творби на П. Тодоров, Е. Пелин, Ив.
Вазов. Литературният анализ се финализира чрез публицистични
обобщения, като тезата, че „бунтовническият инстинкт” и „враж-
дебното чувство към държавата” на елинпелиновите селяни „ще се
превърне с време в свободно и демократично съзнание”.

Оригинално явление в българската публицистика е статията
„Политическото красноречие в България” (сп. „Художник”, януари-
февруари 1909 г.), в която за първи път обект на изследване е рето-
риката в исторически и теоретичен план. С. Радев изгражда първите
ораторски портрети на „дейците на нова България”: Петко Сла-
вейков, Петко Каравелов, д-р К. Стоилов, Стефан Стамболов, Георги
Кирков, д-р Никола Генадиев. Политическата реч се анализира на
всички нива: акустика, лексика, фразовост, психологическа стилис-
тика, а статията може да се приеме за първообраз на знаменитите
„Строители на съвременна България”.

Като законодател и възпитател на вкуса, С. Радев свързва крас-
норечието с литературния вкус, но отбелязва, че „литературният
вкус е явление на старите култури” и „за нас е твърде рано да имаме
установен литературен вкус”. Културно-просветителската му мисия
се свързва и с изкуствоведските текстове-портрети на художници-
импресионисти: „Клод Моне” (сп. „Художник”, 1909, бр. 3, с. 54-
59); „Един художник на душата” (сп. „Художник”, 1907, бр. 9-10, с.
54-59); „Албер Бенар” (сп. „Художник”, март 1907 г.) За тях С. Радев

97

Калина Лукова

отбелязва, че пръв в България е писал за импресионизма и е дал
оценки за художниците, утвърдени по-късно (Радев 1906: 11-12).
Към това ще прибавим и ретроспективните му статии „Съвременна-
та карикатура във Франция” (сп. „Художник”, 1906-1907, бр. 2, с.
14-23) и „Югославянската художествена изложба в Загреб” (сп.
„Художник”, април 1909), които доуплътняват превъплъщенията на
журналиста в критик. Към художествената критика като жанр С.
Радев се връща инцидентно през 30-те и 40-те години на ХХ век с
няколко текста във вестник „Зора”.

Б. Гърдев, един от най-пристрастните изследователи на С. Ра-
дев, пише следното: „Животът на С. Радев ми напомня ефектен, зре-
лищен, многоцветен, увлекателен и драматичен буржоазен роман,
роман за възхода и погрома на неговата класа и раса, роман, отразя-
ващ като във фокус всички надежди, илюзии и горчиви равносмет-
ки, съпътствали осъществяването на етапите на Великата възрож-
денска програма на България, започната тъй триумфално, но и кра-
молно с обявяването на независима българска екзархия (1871 г.)”
(Гърдев 2008). Ще добавим, че журналистическото писане на С. Ра-
дев е също така ефектно, зрелищно, многоцветно, новаторско спря-
мо жанровото и стилово развитие на модерната българска журна-
листика.

Литература

Гърдев 2008: Гърдев, Б. Живот в служба на България.
<http://www.mediatimesrewiew.com/january_2008/simeon_radev/php>;
Панайотов 2008: Панайотов, Ф. Вестници и вестникари. С., 2008;
Петров 1977: Петров, З. Критика и критици. С., 1977;
Радев 1906: Радев, С. Литературни силуети. Г. П. Стаматов. – Худож-
ник, 1906, кн. 3;
Радев 1996: Радев, С. Погледи върху литературата и изкуството и
лични спомени. С., 1996;
Топенчаров 1981: Топенчаров, Вл. Българската журналистика 1903-
1917. С., 1981;
Щоркан 1996: Щоркан, К. Интервю – В: Граматика на журналистика-
та. С., 1996.

98