Светът на мечтите

Средно училище за хуманитарни науки и изкуства ,,Константин Преславски“, Варна Приказно издание на 6.а клас 2023

1 Март и нейният подвиг Надежда Титерякова Живяла някога една майка със своята дъщеря Март. Всеки ден жената работела на полето, където отглеждала жито, за да се изхранват. А нейното дете мечтаело да има криле или нещо, с което да може да лети, за да обикoли света. Веднъж годишно, за нещастие на семейството, през най-късия ден идвала една голяма огнена птица, която изпепелявала житото и изчезвала. Майката се притеснявала детето ѝ да не остане гладно и винаги, когато наближавало времето на птицата, тя скривала част от житото и правела колкото може повече готови хлябове. Когато Март пораснала, поискала да издири голямата огнена птица. Помолила майка си да ѝ приготви храна и да ѝ даде меча, който бил на баща ѝ. Той не бил обикновен - острият му връх можел да мине през всичко и да прободе всеки неприятел. След като тръгнала, целият ден минал спокойно, но привечер излязъл силен вятър. Той не бил обикновен, а бил знак, че наблизо има харпии. Девойката се приготвила за битка и щом видяла пред себе си двете същества, лесно ги разпознала. Едната се казвала Ела, а другата – Окипета. Те били пленили един бял Пегас с красив рог и с големи и силни бели крила. Със своите сини очи той можел да омае всеки човек, но не и момичето - сякаш конят бил обсебен от нея. Щом видяла това, харпията Ела отново призовала силния вятър, а Окипета мигновено застанала пред Март и се опитала да я тласне назад, но тя устояла. Вече мислела защо харпиите са излезли от ада, в който живеели - дали се е случило нещо или пък момичето било пред входа на тъмната гора, в която живеела огнената птица. Силният вятър вилнеел и ѝ пречел да вижда, но изведнъж спрял, харпиите изчезнали, а тя седяла на земята невредима. Някой ѝ бил помогнал, но кой? Пегасът стоял като опитомен пред момичето, което го харесвало. Изведнъж пред нея се появила фея в зелена рокля с пусната руса коса, висока колкото едно петгодишно дете. Тя била закрилница на Март. Обяснила ѝ, че ще трябва да мине през подводния свят, за да стигне в отвъдния за битката с най-големия си враг. В този миг тя изчезнала без следа, както и дошла.

2 Момичето останало объркано. Къде има подводен свят, питало се то, или пък отвъден? Не ѝ оставало друго освен да продължи пътя си със своя приятел Пегас. От умора Март задремала върху гърба му, а щом се събудила, видяла, че се намира в океан, дишайки под водата. Момичето се учудило, но си спомнило за думите на феята и заплувало в океана. Изведнъж усетила присъствието на някой, който я примамвал с пеенето си. Това била сирена, която омайвала момичето и то отивало към смъртта си. Наблизо минавала една мъдра морска костенурка и щом видяла момичето, което го дебнела смъртта, се запътила да го спаси. Ударила с опашка близо до сирената и тя спряла да пее, момичето се събудило от унеса и видяло чудовището. Тогава Март извадила своя меч и побързала да го прободе, но то успяло да избегне нападението ѝ. Ядосало се и хванало костенурката с готовност да я убие, когато в корема си усетило болка. Март успяла да прободе сирената преди да загине някой. Тя и костенурката се сприятелили и морското животно я извадило на брега. Там я чакал Пегас с багажа ѝ, все едно някой бил измислил всичко това предварително. Момичето се сбогувало с костенурката и продължило по пътя си със стария си другар. Вечерта момичето не искало да заспива, да не би пак да попадне някъде, но умората надделяла и скоро детето затворило очи. След като се събудило, било с Пегас и своята фея закрилница. Наблизо имало гробища и духове, явно този път били попаднали в отвъдния свят. Странно било, че героите били още живи, но тогава феята казала, че имат едно денонощие време да се измъкнат или ще останат тук завинаги. Момичето се стреснало, но нямало време за губене и се качило на Пегас, а той излетял и се опитал да надуши огнената птица. Тримата потеглили и скоро стигнали до едно дърво. Това било Дървото на живота. Когато се доближили до него, пред тях излязла една огнена птица. Тя била Огнен феникс. Който се приближил към нея, умирал. Март била чела за него и знаела какво може. Започнала да разпитва птицата защо изпепелява житото, а птицата отговорила, че имала такава клетва, от която не можела да се откаже. Единственият начин да се освободи от нея бил фениксът да бъде убит и от него да излезе нова птица, която ще живее нов живот. Но не се давала така лесно, защото след като го убие някой добър човек, той щял да получи три желания. Март решила, че може да хвърли меча си, който щял да убие птицата, но трябвало да го направи така, че летящото създание да не я види.

3 Изведнъж се появила морската костенурка, заобиколена с вода. Момичето се учудило от тази гледка и в същия момент се сетило за план. Заедно с Пегас щели да отидат зад гърба на птицата, докато костенурката залива Огнения феникс с вода и тогава Март щяла да хвърли меча, който да го прободе. Създанията се съгласили, а феята дала щит и броня на животните, които да ги предпазват от силния огън. Първата част от плана станала, но когато Пегас и момичето застанали зад гърба на птицата, опашката на врага ударила двамата борци. Пегас бил добре, но бронята му била унищожена и бил наранен, а и момичето не се чувствало добре. Тогава феята дала цялата си мощ на детето и с едно минаване през тялото с острието Март разсякла птицата на две парчета. От тялото излязъл нов Огнен феникс, но с добри намерения. Проклятието било победено. Момичето получило три желания и то поискало Пегас да оздравее, феята да оживее, а за себе си пожелало да знае езика на животните. Всичко това щяло да се сбъдне след като се прибере удома. Всички се върнали в обикновения свят. Там феята изчезнала, костенурката се прибрала в океана, а Март и Пегаса се прибрали заедно в дома на детето. Там майката се зарадвала на завръщането на дъщеря си и за смелия ѝ подвиг. С радост се съгласила да живеят с Пегас. Всеки ден момичето летяло с него и обикаляли света. Семейството заживяло щастливо и спокойно за вечни времена.

4 Първа част: Вода Бъдещ приятел, Сияна Стоянова

5

6 Магия под водата Адреана Георгиева Преди много време в едно селце спокойно живеели майка, баща и дъщеря. Те притежавали ферма и голяма къща. Момичето имало дълги руси коси и черни очи. То впечатлявало всички със своята доброта и хубост. За огромно нещастие, бащата загинал, когато дъщеря му била едва на шестнайсет. Единственото, което ѝ останало от него, била една карта, която не разбирала, и едно малко скъпоценно камъче. Тя винаги ги носела със себе си. Не след дълго майката си намерила нов мъж. Той бил мързелив и не работел, затова те обеднели и започнали едва да свързват двата края. Една студена зимна вечер мъжът изгонил доведената си дъщеря, защото искал да заживее сам с жена си. На съкрушената майка обяснил, че тя е избягала по свое желание. По това време бродели защитниците на селото, които го пазели от зли сили. Те се ядосали, когато видели девойката да скита сама, затова я подгонили и така, докато не стигнали до една пропаст. Момичето разбрало, че няма изход от бедата и затворило очи, готово да скочи. Когато пак ги отворила, девойката видяла, че се намира в тъмна пещера. Учудила се много. Мястото било празно и тихо. В центъра се виждала светлинка. Това била ябълка, при това златна. Девойката, без да мисли, набързо я изяла, защото била прегладняла. В този момент дрипавите ѝ дрехи се превърнали в изящна синя рокля, а струя вода я понесла още по-навътре в пещерата, докато не се озовала под водата. Нямало как да се върне обратно, затова започнала да се лута насамнатам, за да разгледа този нов за нея свят. Всичко било тъмно и плашещо. Обитателите били тъжни и потънали в мрак. Това не бил светът, за който била слушала в приказките. Между краката си забелязала стар вестник, който незнайно как се озовал пред нея. На заглавната страница пишело, че зла вещица спуснала проклятие над целия воден свят, откраднала короната на царя и я разпръснала на части. Така тя притежавала невиждани сили, но имало поверие, че едно момиче с добро сърце ще я победи и ще събере частите на короната отново. Това бил нейният най-голям страх. Тих глас прошепнал на девойката, че избраната е тя и даровете от татко ѝ ще ѝ помогнат. Тя се доверила на това, което чула, защото нямала друг избор. Извадила картата от баща си. Видяла, че тя наистина показва път, който започнала да следва.

7 Стигнала до един град. Жителите там имали голям проблем. Нямали никаква храна и едва оцелявали. Тя обаче се сетила, че ѝ останали семенца от дома ѝ. Научила ги как да си ги посеят и отглеждат. Скоро нивите им се напълнили с морски дарове. Те ѝ били безкрайно благодарни. Дали на девойката частта от короната на царя, която пазели. Тя тръгнала към следващия град. Там имало друго бедствие. Никой нямал желание да върши работата си и настанал хаос. Тя успяла да им покаже ползата от всеки занаят и върнала желанието им. Получила още една част от короната и била изпратена с благодарности и усмивки. Следващото място от картата било най-трудното изпитание, а именно омагьосаната гора, където живеела вещицата. Гората била тъмна, изпълнена с мрак и омраза. Момичето вървяло бавно и уплашено. Магьосницата веднага разбрала това от стражата си, затова създала огромни водорасли. Накарала ги да заловят гостенката. Девойката изплашено се свила в един ъгъл. Започнала да си пее, защото винаги се успокоявала така, когато била тъжна. Растенията усетили мелодията ѝ и заспали кротко. Всичко утихнало. Тя се изправила отново и продължила да върви. Изведнъж множество медузи започнали да я заобикалят. До нея имало три големи миди и ръждясали корабни вериги, случайно изхвърлени от дъното. И точно тях използвала, за да си направи набързо щит. Успяла да премине през парещите пипала невредима. Стигнала до дома на вещицата. Той бил тесен и страшен, потънал в дълбока мъгла. Тя надхитрила стражите, като използвала горната си дреха за ласо и се изкачила до отворения прозорец на къщата. Стопанката побесняла, но щом се опитала да я омагьоса, нещо я защитило, магията се обърнала срещу нея и я смалила до размерите на мравка. Това нещо била феята кръстница на спасителката, която я пазела през цялото време, защото била пратена от баща ѝ. Двамата с него били намерили картата и скъпоценния камък и се борили с вещицата, за да помогнат в бъдеще за тежката задача на момичето. Щом разбрала това, девойката била много благодарна и доволна, че е успяла. След това намерила частта от короната. Сглобила всички парчета, които има. Сложила и камъчето от герданчето си, което било последният елемент. Магията се развалила. Освободила кралското семейство, което било държано в затвор в къщата. Те били възхитени от постъпката и красотата ѝ. Заради тези нейни качества кралят я поискал за снаха. Тя от пръв поглед се влюбила в принца и

8 той в нея. Кръстницата довела майка ѝ, която се зарадвала пак да види дъщеря си, а пастрока ѝ затворили при вещицата. Кралството върнало разцвета и приказността си. Вдигнали голяма сватба за принца и момичето и всички заживели щастливо, помнейки, че никога не трябва да се отказваш, защото за всеки проблем има решение и щастлив край. Ако искаш да разбереш какво се случва в същото море години покъсно, прочети приказката “Бъдещ приятел”. Вълшебният кладенец Ралица Стоянова В края на един далечен град живееше момиче на име Рая. То прекарваше дните си заедно със своето семейство, но не обичаше да им помага. Предпочиташе да играе навън от сутрин до вечер и да прави пируети. Искаше тази забава да не свършва никога. Тя имаше мечта да бъде балерина, но според нея това нямаше как да се сбъдне, защото нейното семейство - майка ѝ, баща ѝ и баба ѝ, постоянно искаха да им помага, за да се научи на труд. Един ден тя трябваше да отиде до градския кладенец за вода. Щом го доближи, забеляза, че течността е лилаво-зелена, гъста като пудинг и блещука. Изведнъж тя чу водата сякаш да ѝ прошепва много тихо с тънък гласец: ,,Докосни водата, докосни вълшебната вода!“. Рая послушно докосна течността, но нищо не се случи. Опита отново – нищо. Ала щом понечи да си тръгне, сякаш невиждана сила я издигна в небесата и я завъртя. Тя затвори очи и след миг беше на непозната земя, невиждана преди. Вървеше по поляна с розова трева и около нея имаше странно изглеждащи къщички. Наблизо нямаше никого. За миг момичето се разтревожи какво ще прави оттук нататък, има ли измъкване от това място и се ощипа, за да види дали не сънува, но не - беше реалност. Започна да се притеснява от необичайното градче, заоглежда се за изход, но не намери. Тя обичаше свободата, но не и тази, пълна с неизвестност. Реши, че са минали часове и хукна да бяга.

9 Обърна се да види дали някой не я преследва и се блъсна в едно момиче, което каза: - Какво правиш по това време тук сама? Хайде, идвай, бързо! - Коя си ти? - После ще говорим, сега няма време за това. Рая пое риска да се довери на непознатото момиче. То я задърпа в противоположната посока към един хълм, където Рая видя къщурка, сигурно по-малка и от хралупата на катеричка. - Ти къде мислиш да ме водиш? - Не се безпокой! Ще ти помогна. Влизай! - Ъм... чакай! Как да вляза? - Оффф, всичко е магия. Сега, слушай: трябва да кажеш ,,желание“ и ще ти се отвори вратата, от която се влиза в моя дом. - Добре… - задъхано отвърна момичето. – Желание! - не последва нищо. - Не, не го казваш правилно. Трябва да го кажеш с ентусиазъм. - Но как трябва да стане това? - Рая бе объркана. - До преди малко не знаех къде се намирам! - Ще ти обясня, но първо трябва незабавно да влезеш! - Добре, добре... Желание! - рече решително Рая и изведнъж се появи вратата, за която говореше непознатото момиче. То влезе първо през нея и покани Рая вътре. След като я настани до камината и ѝ донесе горещ шоколад, любопитството на Рая надделя: - Може ли вече да попитам къде съм? - Да. Ще ти разкажа историята от началото до края. - Ти сама ли живееш? - Не, не живея сама. Родителите ми се прибират веднъж седмично, но ще стигна и до там. Първо, аз се казвам Лейла. Ами ти? - Аз съм Рая. - Чудесно! Знам, че имаш много въпроси, но не се безпокой! Всичко ще ти се изясни и ще се върнеш при семейството си, ако ми помогнеш. - С какво? - Сега ще ти кажа. Намираш се в Града на мечтите. Хората, които имат такива, идват тук да живеят за определено време. Въпреки че това е различен свят, той също се променя. От няколко години вече не допускаме

10 никого и въведохме едно правило - на всеки четири години кладенецът отваря портал към нашето измерение и само онези хора, които съберат смелост, влизат. Ти си една от тях. Както виждаш, в нашия град има недоразумения и разчитаме на всеки допуснат нов жител да ни помогне да се измъкнем от техния капан. - Какъв капан? - Накратко, владетелят на нашия град е много лош, Рая. Това е една вещица, която е най-злият човек на света. Както разбра, ние сме също като вас, но живеем на друго място, където една зла жена ни управлява. За жалост няма как да променим това. Тя всеки ден изпраща огромни великани с големи космати крака и ръце, които следят дали жителите се държат добре и дали не се опитват да избягат. Хванат ли някого, последствията не са добри. Вещицата ги нарича ,,гини“. - Искам да се прибера у дома! Не мога да седя тук! Измъкни ме от тук! Моля те! - Не мога. Ти трябва да измъкнеш нас. - Не мога! Ще трябва да избягам. - В никакъв случай! Ако те видят, може да те пратят право в черните лиани! Те са нашият затвор. - Нали сте в магически свят? Използвайте магия! - Това няма как да стане. Магията отдавна ни е отнета. Изслушай ме! Това преди беше Град на мечтите. Вече не е. И ти няма как да се измъкнеш, защото твоята мечта няма да бъде осъществена. - Защо? - Преди, когато хората идваха да сбъднат тук мечтите си, имахме специални сектори и можеше да бъдеш какъвто искаш и когато си поискаш, но градът замря, щом тази зла вещица ни нападна. - Как е станало това? - Злото няма мира. Тя дойде за отмъщение. Нямам никакво друго обяснение. - За какво е искала отмъщение? - Ще разбереш скоро. - Не, не искам да разбирам! Желая да се прибера! - Но вълшебният кладенец няма да те пусне - нито той, нито великаните. Разбери, че ти си ключът към спасението!

11 - И защо ми трябва да ви спасявам? Толкова години не сте успели вие да го направите! - Нямахме шанс! Ти си непознат човек за тях и ще преодолееш изпитанията. - Какви изпитания? За какво говориш, Лейла? - Кулата към двореца на вещицата е много далеч. - Ще те попитам отново: защо да го правя? - За да освободиш себе си, да сбъднеш желание, което имаш отдавна, и да възстановиш Града на мечтите. Ти имаш мечта, нали? И искаш тя да се осъществи? - Май да… - Нямаш друг вариант, но все пак решавай! - Не мога да повярвам в какъв капан попаднах заради тази мечта! А родителите?! Ти забрави да ми кажеш къде са твоите родители? - Те... всъщност работят за злата вещица. - Какво?! - Но това е само и единствено, за да можем да се прехранваме. Моите родители нямат друг избор. Никой не може да освободи града, освен някой нов и непознат жител. Ти трябва да го сториш. Трябва да преминеш през всички изпитания, докато не стигнеш до кулата на пазителката. Там се крие мечтата на града и по-точно кутията, в която се съхранява целият град. - Как така? - За да се върне блясъкът на града, кутията само трябва да се отвори и в нея за награда ще имаш три желания. Разбираш ли? - А защо трябваше ,,уж“ да ме измъкнеш и да ме доведеш в твоя дом? - Защото ако някой разбере, че си дошла, пазачите ще научат, ще те затворят и така няма да можеш да освободиш нашия град. - Добре, но защо точно аз съм дошла? На този кладенец всеки ден идват хора. - Това е вълшебен кладенец и сам решава за кого да отвори портала си. Той усеща, когато някой има силна мечта и не може да я осъществи, но за жалост излиза, че подмамва хората, защото тук съвсем не е толкова разкошно място, колкото беше преди - от очите на Лейла закапаха сълзи. - Хей, спокойно! Всичко ще е наред! Нали затова съм тук? Може би кладенецът наистина е усетил моята мечта. - Каква е тя? - с хлипане попита момичето.

12 - Аз... винаги съм си мечтала да стана балерина. Когато бях малка, правех пируети из цялата къща, опитвах се да правя шпагати и се забавлявах, но, разбира се, никога не ми се е отдавало възможност да изучавам балет. За сметка на това обаче се веселя заедно с моите приятели. - И аз някога имах приятели в града, но вече е различно. И ако се чудиш как съм те намерила, а най-вероятно е така - аз обичам да ходя при кладенеца, когато ми е самотно. Затова имам връзка с него, за която никой не знае. Разбирам, щом някой влезе в града и затова дойдох веднага да те потърся. - Как разбра, че съм тук? - От небето проблясва звезда в лилав цвят и заблестява тъй красиво! Но мога да я видя само от моя дом. - Леле, това е невероятно! Но аз как да стигна до кулата на вещицата? - Никой не знае. Известно ни е само, че е на края на града, но по пътя ще срещнеш улики, които ще те насочат. Трябва да ти покажа и да ти дам някои неща, с които да се отбраняваш, иначе няма как да оцелееш срещу толкова силна вещица. - Какво смяташ да ми дадеш? - Ще разбереш на сутринта. Вече се беше стъмнило и Лейла подкани Рая да си лягат. На сутринта с първите слънчеви лъчи двете момичета станаха, закусиха и Лейла повлече момичето зад къщурката. Огледа се да не би някой да я види, отвори задната врата на къщата, която водеше към нещо като тунел, но не беше мазе, и влязоха вътре. - Къде се намираме? - попита Рая. - Под къщата. - И защо сме тук? - Тук складираме излишните вещи и е нещо като огромен подземен тунел, свързващ всички къщи. Ето тук са нещата , които ще ти дам. Лейла ѝ подаде една торбичка, завързана здраво с канап. - Какво пък е това? - Може да е всичко. Тук има пет магически топчета с желания. Каквото поискаш - става на мига. Ако пожелаеш водна сила - ще я получиш. Но те ще ти помогнат да стигнеш до кулата, а не да победиш злото. Внимавай как ги използваш, защото ако ти остане едно, може да е последното, което ще получиш, за да се сражаваш с вещицата.

13 - Това звучи невероятно, но вече започвам да се страхувам как ще оцелея дотам. - Виж, ще те прекарам чрез този тунел чак до реката, която трябва да прекосиш. Ще изминем една четвърт от пътя. Другото остава за теб. Но внимавай! Ако вещицата разбере, че си дошла в града, ще те наблюдава със своята кристална топка и ще те нападне, бъди внимателна! Знай, че ако успееш да ни освободиш, не само че можеш да напуснеш нашия град, но и ще бъдеш възнаградена със сбъдната мечта! - Тук ми харесва, но не мога да остана завинаги. - А аз не бих жертвала такава добра и смела приятелка като тебе, ако не е за Града на мечтите. Лейла свали гердана от врата си и го подаде на Рая. - Ето. Това е моят късметлийски амулет. Той ще те пази от всяка беда. Сега, нека да те преведа. Момичетата вървяха дълго време, докато Лейла каза: - Сега сме точно в центъра на града. - Чакай! Нали не трябва никой да разбере, че съм във вашия град, а ти ме пращаш точно в центъра, където ще са великаните! - Не се безпокой! Важното е вещицата да не те забележи, но ако видиш някой жител, той ще ти помогне. Великаните не идват тук, те обикалят навсякъде другаде. Като се изкачиш до горе, отвори вратата, тя ще те изведе на повърхността. Пази се! Използвай магическите топчета! Те ще ти помагат! И бъди смела! Двете се сбогуваха и Рая продължи своя път. Тя изкачи безкрайните стъпала и отвори вратата, която беше в края на подземния тунел. Вече беше готова да излезе. Не искаше да се набива на очи, затова си пусна косата, така че да прикрива лицето ѝ и си сложи качулката. Отвори вратата и нейното приключение започна. Нямаше ни най-малка представа накъде да тръгне, затова заскита по улиците. Скоро видя, че пътят се разклонява на две. Не знаеше накъде да тръгне, но едно човече, подобно на смърф, изскочи от храсталаците: - Добър ден! - въздъхна то. - Ъм… здрасти? - плахо каза Рая. - Така... направо ще ти кажа, защото искам да спя. По едната пътечка ще срещнеш много препятствия, а по втората… няма да срещнеш толкова много и сега си лягам да си поч...

14 - Чакай! Само това ли ще ми кажеш? - Ти какво искаш да чуеш? - Например в коя посока има по-малко препятствия. - Е, аз откъде да знам? Хайде, тръгвай, преди някой да те е видял! Рая тръгна надясно, вслушвайки се в инстинкта си и надявайки се той да не я лъже, но защо ли си бе помислила, че ще се измъкне невредима? Още със стъпването си на пътечката едно дърво я обви като бебе и запуши устата ѝ с листа. - Какво став…? - опита се да каже момичето. - Шшшт… Спи, спи - пророни тих шепот дървото. - О, тези дървета ще ме прис… И тя се предаде на съня, в който приятелката ѝ Лейла викаше: - Събуди се, ставай, ставай! Бръкни в торбата с магическите топчета! Помни, че можеш да останеш там завинаги, ако не се събудиш! СТАВАЙ! Този вик проблесна като искра в съзнанието ѝ. Рая с усилие се изправи, въпреки че бе здраво обвита с листа. С подскоци стигна до торбата с магическите топчета, наведе се напред и с уста успя да хване едно топче, докато си пожела наум да е силна. След миг топчето светна и изчезна завинаги. Но то наистина ѝ даде сила. Момичето се напрегна и скъса листата. Затича надалеч от дървото, което я викаше да се върне. Рая не смееше да погледне назад, мислейки, че то я преследва. Пътечката свърши и тя се замисли, че всъщност тук е имало само едно изпитание, което е невъзможно. Продължи да върви напред в очакване, стискайки вълшебния амулет. Страхуваше се, но продължаваше да върви напред. Дори не беше минала и половината път, когато зърна гледка, която никой не би искал да вижда. Тя видя истински великан с космати крака и ръце, какъвто го бе описала Лейла. В следващия миг видя как беше грабнал един жител на града, май момче, и се запътваше към... Рая разбра, че той ще бъде хвърлен при черните лиани, а от там нямаше измъкване. Реши да жертва още едно магическо топче, за да спаси детето. Тя си пожела да се превърне в невидим орел. Щом топчето изчезна, тя усети как започва да се смалява, имаше вече пера, крила и клюн и стана невидима. Две от магическите топчета бяха изчезнали, оставаха ѝ още три, но тя реши да не мисли за това. Полетя мигновено, без даже да знае как, и се отправи с невероятна скорост право към великана. Тя го клъвна по носа, а той така извика, че

15 дърветата се заклатиха. Великанът веднага закри лицето си, а детето падна от ръката му. За щастие Рая успя да го спаси, но след няколко секунди великанът разбра какво се е случило. Опита се да ги настигне, но беше невъзможно. След като Рая бе сигурна, че вече не ги следят, слезе на земята, а магическото топче намали своята магия и момичето пак се превърна в човек. Тя видя, че момчето на нейна възраст е ранено. Остави го под едно високо колкото цяло училище дърво с корона като навес. Изчака го да се събуди и когато то попита къде е, тя му обясни, че великаните са щели да го завлекат към черните лиани. - Ти ли ме спаси? Коя си ти? - Аз не съм от този свят, но дойдох, за да опитам да го спася и да сбъдна мечтата си в Града. Казвам се Рая. Ами ти? - Макс. Как да ти се отблагодаря, Рая? Тя се замисли за момент, но бързо се досети какво да го помоли: - Можеш ли да ми кажеш къде е кулата на вещицата? Аз трябва да отида там. - Кулата на вещицата? Не зная, но … познавам някого, който е бил там и може да ти каже. В нашия град има същества като смърфове. Те преди живееха там, точно до кулата на вещицата, но всички се изпокриха и повечето изчезнаха. Е, един такъв живее у нас. Хайде, по-бързо, да вървим при него! Двете деца отидоха до къщата на момчето. То отвори килера и представи смърфа. - Значи искаш да отидеш до кулата, в кралството на вещицата!? Имаш много път, затова използвай едно от желанията за това, иначе ще ти отнеме години да се ориентираш, пък и пътят е много тежък – поясни съществото. - Аз ще го премина! - Добре… ще ти го опиша, но при едно условие. Дай ми едно от магическите си топчета! - А ти как разбра, че са у мен? - Подуших ги. Ах, тази миризма никога няма да се обърка! Та, решавай, момиче! Рая наведе глава примирено и мълчаливо подаде едно топче. - Благодаря ти! – Кулата се намира само и единствено по посока на слънцето. Ако следиш слънцето, ще се ориентираш много лесно. Накъдето е то, натам върви и ти. - А как да разбера кога съм стигнала?

16 - То ще започне да се скрива, но не защото е вечер, а защото там винаги е мрачно. - Само това ли? - Да. А аз сега ще си пожелая да имам мобилен телефон! - Ама… ти сериозно ли? Тези магически желания не се използват за щяло и нещяло! Един път ще ги имаш и може да са решаващи … Съществото вече не я слушаше, затова Рая кимна мълчаливо на Макс за сбогуване и тръгна, докато мислеше, че трябва да си пази желанията много повече. Вече започваше да се свечерява и тя продължи по пътя си, следвайки слънцето неотлъчно. Чуваше подрънкването на магическите топчета в торбата, но усещаше безкрайна умора. Тя се просна на земята и стисна амулета на Лейла за подкрепа. Веднага усети гласа ѝ в ума си: - Още малко, още съвсем малко! Рая стана и продължи да върви с чувството, че е обиколила целия свят. Слънцето започна да се скрива, което означаваше, че е близо, но дали щяха да ѝ стигнат силите? Тя се подпря на едно дърво и започна да диша тежко, имаше нужда от глътка вода и малко хляб. Реши да си набере ябълки от едно дърво и да хапне. Вече се виждаше целият замък и огромната кула на злата вещица. Тя бе окупирана от огромните великани, които бяха сто пъти поголеми от този, който бе видяла. Нямаше друг начин да влезе и тя реши да използва и предпоследното си магическо топче. Пожела си да може да прелети над гините и да влезе право в замъка. Топчето изчезна, а тя се издигна високо нагоре, за миг политна и вече бе там. Осъзна, че има само едно магично топче, а след него… всичко зависи от нея. Тя не знаеше как да се укрие, така че никой да не я види. Просто реши да влезе. Странно, че никой не пазеше входа. Беше прекалено лесно, наистина не очакваше да е така. Щом помисли това, вратите рязко се затвориха. Рая заоглежда замъка, а всъщност мислеше какво да направи, за да освободи града. Усещаше смелост. Започна да проверява стаите с надежда вещицата да е там. В една от тях имаше нещо, приличащо на портал към черните лиани, през който се виждаха хора, които страдаха, деца и възрастни. Те също я виждаха и се запровикваха: - Вещицата, в-в-вещицата! Талисманът я държи жива, т-тталисманът! Откачи го! Рая напусна стаята, без да се бави. Трябваше да откачи талисмана на вещицата, но къде беше тя и защо никой не я преследваше? Навсякъде

17 започна да става все по-тъмно. Реши да слезе на входа и да намери къде да поспи, а на сутринта пак да дойде, но Рая не знаеше колко гневна може да е една вещица. Вече бе слязла долу, когато… - Ти! Ти! Ти, момиче! Какво правиш в моя замък? – завика вещицата. – Как смееш! Чака те смърт, красавице! - Не! Вие не знаете какво причинявате на хората! - А те на мен да не би да ми правят добро? - Какво Ви правят? - Как какво? Тези хора ми попречиха да завладея целия свят! - Вие не заслужавате и това, което имате! - Имам много повече, отколкото си мислиш! – жената извади пръчката си и я насочи право към Рая. Момичето нямаше какво друго да прави, освен да използва и последното магическо топче. - Пожелавам си… - докато Рая се чудеше, вещицата вече викаше и своето подкрепление – гините. След като видя това, Рая изпадна в паника. Ужас я завладя. - Пожелавам си… - тя не знаеше какво да каже. – МЕЧ! – Топчето изчезна и в ръката ѝ се появи меч. - Меч? – засмя се вещицата. – Според теб можеш ли да ни победиш с това? Настана пълна тишина. Хиляда срещу един никак не бе честно, но… Великаните веднага се втурнаха към Рая, а тя само ги пробождаше и виждаше как тече алена кръв от коленете им. Но това не продължи дълго. Вещицата вдигна меча и го счупи на две благодарение на магията, която бе направила. - Хванете я! – заповяда тя на останалите великани. – И си мислиш, че ще успееш да ме свалиш! Ха-ха! Хайде, отведете я към гората на черните лиани. По-живо! Сълзи покапаха от очите на Рая. Болката, желанията, приятелствата, които завърза – всичко и мина като на лента. Ами мечтата ѝ, семейството ѝ? ,,Никога не е късно за невъзможното“ от амулета ѝ прошепна Лейла. Гините вече бяха готови да я хвърлят през портала. - Ето, че още един си тръгва. Е, много жалко, та ти дори не си от този свят! – закиска се жената.

18 Гневът и болката на Рая ѝ дойдоха в повече, сърцето ѝ препускаше, цялата трепереше. Гините я държаха много здраво. Тя реши да рискува. Свали амулета и го хвърли на пода. Не знаеше какво прави, но знаеше, че това е вълшебен амулет. Той засвятка, затрепери и се превърна в последното ѝ желание, с което си беше пожелала ,,меч“. Той дойде в ръката ѝ и тя го размаха и едва успя да отреже ръцете на великаните. След това използва меча като ски, въпреки че беше една дъска и се пързулна с него по хлъзгавия под. Гините се затичаха към нея, но тя беше толкова близо до злата вещица, че нямаше време да се обърне и да ги види. - Защо си още тук? Сега ще видиш! Вещицата замахна с пръчката си и призова някаква магия, но още преди да го е направила, Рая побърза да скъса амулета ѝ, благодарение на меча. След това герданът сякаш се изпари и магьосницата започна да изчезва, както и великаните и този ужасен замък. Появи се поляна с хубави къщи, хората вече не бяха в черните лиани – бяха на свобода. Рая стоеше с меч в ръка, а около нея имаше толкова хора… Лейла изведнъж се шмугна между тълпата и я прегърна. - Браво! Ти успя! Благодарение на теб всички сме свободни, включително и родителите ми! Градът на мечтите се завърна! - Кой сега ще го управлява? - Спокойно! Нашата кралица е тук, но беше заловена веднага щом вещицата се появи. О, ето я! – Лейла посочи една млада дама с одрипани дрехи и разрошена коса. - Мило момиче – поде кралицата, - благодарение на теб се върна отново блясъкът на нашия магичен свят, но е време и да отключиш кутията с желания, които са за теб. - За мен? - Да! Имаш три желания, всички ли ще използваш? - Засега имам само едно - да изпълня моята мечта и да стана балерина! - Винаги си добре дошла в нашия град! Радваме се, че твоята мечта вече е изпълнена! - Как така? - Ето с това – кралицата ѝ подаде един позлатен билет – можеш да ходиш в училището за модерни вълшебни танци. Мечта е на всяко момиче да бъде прието там. И ти си една от тях. Там ще се научиш да танцуваш. - Благодаря, много благодаря!

19 След това дълго приключение за секунда Рая бе изпратена обратно в нейния свят през портал и тя пак се озова на същото място до кладенеца. Прибра се с менците с вода и семейството ѝ беше признателно за свършената работа, а Рая беше благодарна, че отново е сред любимите си хора. Приключенията на Рая с приятелите Лейла и Макс в Града на мечтите не свършиха дотук. Но момичето вече сбъдна своята мечта. Започна да ходи на уроци по балет в градската школа, където само най-достойните деца участваха. Защото да се пребориш с най-злата вещица и да запазиш самообладание в нереален град, ѝ даваше напълно заслужено право да е сред тях. И беше много щастлива, сигурно най-щастливата, щом и новите приключения я зовяха. Изгубеното сандъче Мария Димиева Имало едно време едно малко момиченце на име Катя. То било дребничко със сини очи и черна коса. Катя била във втори клас, но в училище не ѝ се отдавали повечето предмети. По музика била много добра. Тъй като съучениците ѝ повтаряли, че има талант, поискала да стане певица. Когато обаче съобщила тази вест на майка си, тя отвърнала, че е по-добре да стане учителка, баща ѝ я посъветвал да стане счетоводителка, само баба ѝ я подкрепила и ѝ казала: - Браво на теб, музиката е много хубаво нещо! Но скоро тя починала. Катя била разстроена и решила да се поразходи покрай близкото езеро. Там чула глас: - Как ти е името? - Катя, а ти кой си? - Чудовището от езерото със златната вода, пазителят на съкровището - казало странното миловидно същество, - но може да ме наричаш… почакай, аз си нямам име. - Как така си нямаш име? - Ами от малък не познавам родителите си, тъй като когато бях на три, кралят на водата ме взе за страж. - А защо си тук? - Загубих сандъчето, което ми седеше в джоба и трябваше да пазя. Ще ми помогнеш ли да го намеря? Така то ще ти изпълни три желания.

20 - С радост бих ти помогнала! - отговорила решително Катя. – Но как да вляза в езерото? Чудовището се потопило и извадило магическа пръчка. Разделило езерото на две и момичето преминало през него. Стъпило на огромна поляна с човекоядни растения. Чудели се какво да направят и Катя започнала да пее. Растенията били толкова омаяни от красивия ѝ глас, че ги пуснали да минат. Следващото им изпитание било много по-трудно, защото и двамата започнали да халюцинират. Чудовището виждало своите родители, а момичето - баба си. Изгубили доста време в спомени, докато Катя успяла да се осъзнае и разбудила чудовището от транса. Щом прогледнали за действителността, видели блестящото сандъче пред себе си на езерното дъно. И двамата възкликнали щастливо. Катя си пожелала две неща: баба ѝ да се върне и да стане певица. Тя отстъпила третото си желание на доброто чудовище, което си пожелало родителите му да се върнат. Желанията в миг се сбъднали и всички заживели щастливо. Момичето развило дарбата си, а чудовището успяло да се освободи от водния крал и прекарвало цялото си време с любимото семейство. Катя и чудовището едновременно научили истината, че трябва да следват целите си и да вярват в чудесата! Бъдещ приятел Сияна Стоянова Ивайла била умно и добро дете. Обичала животните, игрите с приятели. Не изглеждала съвсем като обикновено момиче, защото и не се чувствала така. Имала едно синьо и едно зелено око, както и дълга светлокестенява коса. Мислела, че е специална и надарена с магически сили. Много ѝ се искало да бъде пожарникар, но нямала смелост и бързи рефлекси, нужни за тази професия. Един ден спокойно закусвала, когато нещо я накарало да стане и да излезе навън от къщата си. Отишла чак до морето, което било недалеч. Заставайки на брега, била объркана: - Какво правя тук? – питала се тя и ѝ се струвало, че сякаш е загубила съзнание за момент. - Не си тук случайно – обадил се зловещ глас от дъното на морето. – Ти си единствената, която може да помогне на своя приятел.

21 - Какво? Моите приятели със сигурност не живеят в морето – Ивайла била още по-объркана. - О, да, съвсем забравих, че той все още не ти е приятел. Е, все едно. Ще се запознаете по-рано, отколкото трябва. - За какво говориш? И може ли да се покажеш? Чувствам се глупаво, че говоря… на морето. - Добре, добре – Ивайла започнала да усеща гласа все по-близо до себе си, докато накрая… - Олеле, ти си морска звезда! Колко много обичам тези същества! Сега се чувствам много по-добре! Но… какво правиш при мен? Аз какво трябва да направя? Кой е ,,той‘‘, на когото ще помагам? – въодушевило се момичето от приятната изненада да види любимото си животно. - Има си време за всичко. Просто влез в морето при мен. Не бива да научаваш много от това, което ще видиш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Разбра ли? – морската звезда звучала наистина сериозно. - Добре, ще се постарая – отегчено отвърнала Ивайла и влязла в морето, преди което морската звезда се разделила на две части, като едната сложила в косата на момичето. Така Ивайла можела да диша под водата - чрез магията на морската звезда. Била направо смаяна там долу. Имало всякакви водорасли, морски кончета, медузи, малки бързи рибки и всякакви други морски обитатели. - Не се разсейвай от мисията, моля те! – казала нервно морската звезда. - Дори не знам каква е тя. А и тук е прекрасно! Трябва да се науча да плувам, за да мога да слизам долу. - Не ти го препоръчвам! Ще разбереш защо! Ивайла и морската звезда плували дълго време, докато стигнали до едно място, наподобяващо пещера от памук и меки водорасли. Това била купчина от корали. Наоколо имало много други, но тази била най-голяма. - Какво правим тук? – попитала плахо Ивайла. - О, не! Пази се! – извикала морската звезда, залепила се на лицето на момичето и потънали в коралите, които били вълшебни и много дълбоки. Звездата просто се била уплашила от един пасат рибки. Ивайла била в недоумение, но нищо не казала, докато плувала с морската звезда.

22 След време стигнали до едни много гъсти водорасли, в които се била заплела една червена рибка. - Моля ви, помогнете ми! – викала тя към всеки минувач. – Моля ви! Ще ми помогнете ли? - Здравей, рибке! Разбира се, че ще ти помогнем! – Ивайла влязла с доста мъки при водораслите, едва намерила и хванала рибката, измъкнала я, а тя казала: - Ти си наистина много добро момиче! Благодаря ти! Как мога да ти се отплатя? - Ела с мен и морската звезда на нашата мисия, която все още ми е неизвестна. - Разбира се! Идвам с вас! Все пак ми спаси живота! – казала рибката и тръгнала след новите си приятели. – А и се изискваше доста смелост, тъй като гората от водорасли е трудна за преминаване. След малко тримата приятели стигнали до един район, пълен с много малки и пъргави рибки. Ето тук живеела червената рибка. Една риба от всички там я забелязала и се развикала: - О, не! О, не! Всички да се пазят от червената рибка! Морска звезда, момиче, отдръпнете се! Настанала голяма суматоха сред рибите и скоро всички те се изпокрили. Ивайла и морската звезда гледали с недоумение червената рибка, след това Ивайла попитала: - Какво беше това? - Нямам представа за какво говореше онази риба! Дори не я познавам! – защитила се рибката. – Хайде, да тръгваме по-бързо! Плували заедно десет минути, след което се натъкнали на много медузи. Те били опасни и нападали всеки, който се осмели да се доближи до тях. - Какво ще правим сега? – попитала Ивайла. - Ще се промъкнем покрай тях, но не гарантирам, че ще сме добре след сблъсъка. Задачата им за отбягване на опасността била твърде тежка, но всеки се спасявал както може. Морската звезда се залепяла за горната част на медузите, така че те да не могат да я нападнат, и скачала свободно върху тях. Червената рибка била толкова дребна, че повечето медузи не я забелязвали и просто си плувала предпазливо покрай тях. Предизвикателството било най-

23 трудно за Ивайла, чиито способности да се справя с такива неща били съвсем далеч. Тя се мятала страхливо като риба на сухо, едва си предпазила лицето и краката няколко пъти, но накрая се разминала само с едно дребно опарване по ръката. - Беше невероятно! Жалко, че Ивайла пострада! – казала рибката. - Няма нищо! Добре съм. Наранявала съм се много по-лошо, така че това е дребна работа. Хайде, да продължаваме с мисията! – момичето било безразлично към нараняването си и задълбочено в изпитанията. Още един час те плували, плували и накрая се изморили. Точно тогава, когато спрели за почивка, ехото на един глас се чуло страховито: - Добра работа, червена рибке! Сега ми ги доведи! Ще бъдеш наистина полезна, ако го направиш! Наистина, много полезна! - Приятели, да тръгваме! Ето натам! – напрегнато казала рибката, веднага след тези думи проехтели отдалеч и посочила много тъмен участък на морето. - Точно натам отиваме и ние – казала морската звезда. - Да, аз просто… предположих! Сега да вървим! Доплували до мрачното място и в следващия миг пред тях се появила една огромна акула със светещи очи и огромна уста с 15 реда остри зъби, която се усмихвала злобно. - Много ти благодаря, рибке! Знаех че мога да разчитам на теб! – усмихнала се доволно и злобно акулата. - Рибке? – обърнала се Ивайла към червената рибка – Наистина ли… ти… - Да! Ето защо онези риби избягаха, щом ме видяха! Известна съм с прякора ,,Червената измамница‘‘! Така и не се усетихте, а вече сте в капан! Няма измъкване от челюстите на Свирепата акула, нито пък от моите лъжи! Какво ще направите сега? - Е, сега разбра ли защо не ти препоръчвам да слизаш тук долу, Ивайла? – казала натъжено морската звезда – Ивайла? В този момент очите на Ивайла светнали, косата ѝ започнала да се развява войнствено и след секунда тя сграбчила измамницата и я хвърлила в устата на акулата, и то с такава сила, че огромното същество директно я глътнало. Зеленото око на момичето подсказвало, че предстои нещо опасно, а синьото било знак за решението на проблема.

24 Ивайла отишла до опашката на акулата и там тя видяла един заспал делфин. Той рязко се събудил и казал: - Ивайла? Нима това… си ти? Благодаря ти, че ме спаси! - Но... аз не съм те спасила. Нищо не съм направила за теб. Дори не те познавам. - Единствено от твоето присъствие можех да се събудя. Защото те познавам и знам, че ти си най-близкият ми човек. Акулата ме приспа и постави условието, че ще се събудя, стига моят най-добър приятел да дойде при мен. - Не говори! Не трябва да знае нищо! – казала морската звезда. - Значи ние все още не се познаваме? – натъжил се делфинът. - Боя се, че този момент още не е дошъл – тихо рекла морската звезда и погледнала тъжно към Ивайла, която не знаела какво се случва. - Не докосвайте делфина! Той е източникът ми на информация за бъдещето! – ядосала се акулата. - Нищо не съм ти казал и нищо няма да ти кажа! – извикал делфинът, след което заплувал светкавично, като на гърба му стояли Ивайла и морската звезда. Най-сетне бил свободен от капана си. Знаел, че акулата много лесно се разсейвала, затова изчакал правилния момент да изплува бързо на повърхността, защото неговият враг не бил и особено издръжлив. - Еха! Много си бърз! – била възхитена Ивайла. Акулата започнала да ги преследва, но скоро се изморила и се отказала. - Какво правим на брега на морето? Аз… прибирам ли се? – натъжила се Ивайла. - Нека да ти кажа нещо, Ивайла. Аз мога да предсказвам бъдещето. Затова те познавам. Ние сме приятели. Сега си на дванадесет години, а като станеш на тринадесет… ще започнеш да идваш тук при мен всеки ден и от сутрин до вечер ще сме заедно и ще можеш да плуваш. Доверих се на морската звезда да ти каже всичко необходимо, за да ме спасиш, защото те познавам, а и знаех, че това ще ми се случи. Беше бъдеще, когато го разбрах. - Защо не се опита да се отървеш от тази своя злополука? – попитала Ивайла. - Защо ли? Защото променянето на едно нещо ще направи бъдещето различно. А и… аз разбрах, че дори и да опитам… бъдещето се беше

25 подредило. Освен това… нали искаш да сме приятели? Сега не ти се тръгва. Не бих се отървал от проблем, ако знаех, че ще те загубя. Ще се видим пак следващата година. Чао засега! - Почакай! Поне ми кажи в кой ден ще се видим! – извикала Ивайла. - Не го мисли! Ще му дойде времето! – казал делфинът, обърнал се към Ивайла за последен път, след което се гмурнал под водата. - Беше ми приятно да работя с теб! Наистина си много добро дете! По-добре послушай делфина! Не мисли за това! Не се измъчвай! – сбогувала се и морската звезда, след което и тя се плъзнала по пясъка, цопнала в морето и изчезнала. Ивайла останала на брега на морето, като дълго гледала залеза и светещото море. Днес тя разбрала за толкова много опасности, дебнещи всеки един на света. Скоро родителите ѝ се появили и започнали да я прегръщат, питайки я дали е добре. - Добре съм, мамо и тате – гласът ѝ бил притихнал, като в него се долавяли тъгата и радостта, смесени заедно. Вечерта осъзнала, че вече има нужните качества за пожарникар: отговорност, тъй като се е държала възпитано, без да задава много въпроси, и е запазила тайната от всички, бързи рефлекси от сблъсъка с медузите и смелост, получена чрез навлизането в гората от водорасли и изправянето си срещу акулата. Вече имала необходимите качества за пожарникар.

26 Втора част: Земя Спасителите на природата, Камелия Трънчева

27

28 Как мечтите се променят Раиса Маринова Мечтата е много важно нещо. Тя те стимулира да се стараеш да я сбъднеш. Като цяло е нещо, за което се бориш до край. В една много далечна страна имаше момиче със същата мечта като моята. Казваше се Биби и като мен се стремеше да я сбъдне. Когато беше на около 3-4 години, тя поиска да стане принцеса. Искаше да живее в голям дворец, да има много рокли и обувки, прислужници, каляски и всякакви такива неща, каквито една принцеса притежава. Може би и нейната мечта беше се появила заедно с филма “Рапунцел”, който ѝ беше любим. Желаеше да стане принцеса повече от всичко на света. Но с порастването това се промени. На седем години тръгна на училище. Тогава мечтата да стане принцеса ѝ се стори много детска и тя се отказа от нея, защото разбра, че такава не може да стане, освен ако след време не се омъжи за някой от правнуците на английската кралица. И понеже много обичаше да рисува и се вълнуваше от модата, поиска да бъде моден дизайнер. Постоянно молеше майка си да ѝ купува скицници, в които да създава нови модели на рокли и бижута. Но във втори клас и тази мечта приключи, когато разбра, че не я бива в това да рисува добре човешко тяло. Разочарованията сякаш спряха в трети клас, когато избра да стане танцьор. Запали се по хип-хоп танците, които ѝ доставяха голямо удоволствие. Правеха я много щастлива, защото постепенно беше открила това, което обича. До ден-днешен тя все още танцува и много се е развила. Какво мислите, че се случва с човек оттук нататък? В най-мрачния момент започва светлинката. Никой не може да живее без мечти. Затова и Биби трябваше да замечтае по-смело, така че да няма кой да ѝ каже, че е невъзможно. И все някой ден щеше да го проумее. Днес Биби е почти на тринадесет години. Вярвам, че щом вече е поголяма, има представа какво е мечтата. Защото това, което тя си мислеше, че са нейни мечти, всъщност бяха желания каква иска да стане. Чрез тях тя правеше избора си. Но проблемът е, че не беше сигурна за какво истински мечтае и не се осмеляваше да мисли за него, защото все имаше много други неща, за които трябваше да се грижи - отлични оценки, да учи в добро училище. Това я отдалечаваше от мечтите ѝ и ги заменяше с желания. А за да се сбъднат

29 мечтите, трябва смело и свободно да се родят и да им позволиш да заживеят в теб като единствени. Приказна мечта Никол Давидова Когато бях малка, постоянно усещах около себе си две духчета. Едното беше бяло, а другото - червено. Никой не ми вярваше, но те бяха там. Много ме обичаха, както и аз тях. Имената им бяха Фери – бялото духче и Деви – червеното. Тайната им мисия бе да ме пазят и да се грижат за мен, но доста често имаха разногласия и не един път си бях патила от това. Веднъж им споделих, че мечтая да стана лекар, защото искам да помагам на хората. И за пореден път Фери и Деви се скараха. Аз се разплаках и изведнъж те изчезнаха. Цял ден ги търсих и виках, но от тях нямаше и следа. Стана вечер и си легнах, затворих очи и се озовах в Царството на духчетата. Реших, че трябва да ги намеря. Фери и Деви ми бяха разказвали много за царството си, така че знаех какво ме очаква. Първо влязох в Лабиринта на знанието. Там имаше малки чудовища, които носеха под ръка въпроси по медицина. Ако не успееш да отговориш, се превръщат в големи зверове, които искат да те изядат. Гонят те, докато не излезеш от лабиринта. Още в началото ме посрещнаха три чудовища, но аз успях да отговоря на въпросите. Така излязох от лабиринта. Следващото изпитание изглеждаше лесно. Трябваше само да прескоча Реката на науките, но аз бях толкова изморена да бягам от лабиринта, че не успях и паднах вътре. Течението беше много силно и за малко да ме отнесе. Тогава видях едно делфинче. То бе същото като на талисманчето, което Фери и Деви ми бяха подарили за осмия ми рожден ден. Хванах се за него и то ме спаси. Казах му, че искам да намеря духчетата и се оказа, че то знае къде се намира техният дворец. Тръгнахме натам. Когато пристигнахме пред двореца, си взех сбогом с делфинчето. Влязох и дълго обикалях големия дворец, преминавах малки препятствия, докато накрая намерих Фери и Деви. Гушнах ги, а те просто стояха и ме гледаха странно. Не можеха да повярват, че съм успяла да стигна до тях. Бях издържала малкия им тест по медицина, за който бяха нужни

30 скрити умения. Пожелаха ми упорито да следвам мечтите си. След като се събудих, повече не ги видях. С времето продължих да уча и да развивам уменията си. Сбъднах мечтата си да стана лекар и така вече можех да помагам на хората. Приятел Симона Тасаджикова Имало едно време една крава на име Моли, която живеела във фермата на дядо Йоцо. Моли била много твърдоглава и често дядо Йоцо ѝ се ядосвал. Тя не била разбирана и от другите животни във фермата и нямала никакви приятели. Моли имала мечта и тя била да лети. Мислела си, че птиците са по-щастливи и безгрижни, затова искала да бъде като тях. Разбрала, че в Чудноватата гора се говори за вълшебен извор, който давал криле на първите петима, които минели през него на всеки сто години. Вече четирима били получили своите криле и оставал само още един, който щял да има този шанс. Кравичката веднага решила да тръгне из голямата гора да търси магическия извор. Докато вървяла из гората, забелязала в далечината огромно блестящо пространство. Приближила се и видяла, че това е вълшебното изворче, за което всички говорят. Зарадвала се и хукнала да се потапя в него. На отсрещната страна на изворчето зърнала една малка сърничка и до нея един кръвожаден вълк, който искал да я изяде за обяд. Той я бил притиснал между скалите и изворчето и тя нямала къде да избяга. Моли се спряла и чула, че сърничката плаче и се моли за милостиня, а Кумчо Вълчо се смеел и казвал: - Сърничке-душичке, не плачи, не плачи, няма да боли! Много съм гладен, затова цяла ще те глътна! Няма къде да ми избягаш! Моли се зачудила как да ѝ помогне, но не виждала никакво решение, освен да накара вълка да скочи във вълшебния извор. Без много да се чуди, кравата била готова да жертва крилата си в името да спаси невинната сърна. Тропнала с крака и измучала:

31 - Мууу! Вълчо Велики, разбрах, че този извор е вълшебен. Казаха ми, че който премине през него ще стане царят на гората и ще може да има всичко, което си пожелае. Остави сега ти тази сърничка и скочи във вълшебните води! - Така ли, кравичке? – попитал вълкът. - Да, Вълчо. Представи си колко мощ ще имаш! – отговорила Моли. - Добре. Размина ти се днес, душичке, но да знаеш, че няма да бъде задълго – казал вълкът и скочил в извора. Не след дълго от водата полетял вълкът, който започнал да кряска: - Какво ми направихте? Помощ! Помощ! - Кумчо Вълчо, ти получи моята мечта. Сега ти ще летиш до края на дните си. – казала Моли. Вълкът бил толкова изплашен, че бързо изчезнал от извора. Тогава сърничката отишла при кравата и рекла: - Благодаря ти, кравичке, че ме спаси от коварния вълк! Без твоята помощ щях да бъда изядена! Обещавам, ще направя всичко, което искаш! - Нищо не искам, сърничке. Цял живот мечтая да имам криле и да мога да летя, защото във фермата на дядо Йоцо никой не искаше да ми бъде приятел и аз винаги бях сама. Помогнах ти, защото ми стана мъчно за теб, но сега трябва да се прибирам в селото – промълвила кравата. - Не, моля те, недей! Аз мога да ти бъда приятелка и също като теб бях отхвърляна от всички – развълнувано казала сърната. - Наистина ли, сърничке? - Да. Само ела с мен да живееш в гората! - Добре! Двете щастливо тръгнали заедно и макар че Моли не получила крила, тя намерила приятел. Днес все още се говори, че кравата и сърната са стари приятели.

32 Ключът към щастието Никол Лозанова Имало едно момиче на име Бела. Тя имала дълга и права светлокафява коса и красиви сини очи. Била мила и добра с всички и обожавала природата. Виждала в света нещо, което никой друг не виждал, а именно - положителната му страна. Никога не се отказвала, защото знаела, че винаги ще постигне това, за което се бори истински. Нейната мечта била да стане фея на природата и сега, благодарение на тази интересна и забавна приказка, ще разберете как успяла да я постигне, че даже получила и нещо още по-значимо. Един ден кралицата обявила, че е изчезнало сандъче, което можело да сбъдне само по едно желание на човек с чиста и добра душа и Бела веднага се заела със задачата да го намери. Докато вървяла, навлязла в една много гъста гора. На нея започнало да ѝ се доспива, облегнала се, притворила очи и заспала. Когато си отворила очите, видяла светъл женски силует. Той я погалил по косата и заговорил: – Добро утро! Как спа? – Добре - отговорило момичето. - А коя сте Вие? – О, да, извинявай! Аз съм твоята пазителка. Винаги съм била до теб, но никога не си ме виждала. - И защо сега те виждам? – Защото трябва да ти обясня нещо важно. Намираш се в Прокълнатата гора, която ти пречи да си продължиш пътя. Ти спа хиляда и сто години тук и затова реших да ти се покажа. Ще ти помогна да се измъкнеш от това място, като няма да ти позволя да заспиш. Те продължили пътя си и въпреки многото опити на Бела да си поспи, силуетът я предпазил от магията на гората. Минало време и те излезли от гората. Жената дала една бяла кърпичка и ѝ казала ако има нужда от помощ да я потърка и тя ще се появи. След това изчезнала. Бела продължила по пътя си сама и стигнала до една роза. Момичето се чудело: „Защо има роза по средата на пътеката?“. После, незнайно как, започнала да чува мислите на ѝ. Била много объркана, но след време разбрала, че иска да ѝ покаже пробитата чиния, реката и дървото. Не знаела какво да направи и решила да потърка кърпичката, която получила по-рано. Женският

33 силует се появил веднага и я попитал с какво може да ѝ помогне. Бела ѝ обяснила ситуацията и какво се е случило. – А, това ли? Спокойно! Това е твоята дарба, която си наследила от майка си. Тя също обичаше природата като теб - отговорила ѝ жената. – И защо преди не знаех, че я притежавам? – Ами… Защото сега си имала най-голяма нужда от нея. – Добре. А може ли да ми помогнеш и с някаква подсказка, моля? – Това е лесно. От какво се нуждаят растенията, което го има в изобилие в реката? - Вода? – Да, точно така. Ти трябва да полееш дървото с вода от реката с тази чиния, докато не си утоли жаждата. – А как да разбера кога да спра? – Ще разбереш - това били последните ѝ думи и след това изчезнала. Бела поливала, поливала, докато вътрешността на дървото се разтворила. Там, оплетено в корените му, било сандъчето. Тя се зарадвала, но радостта ѝ не траела дълго, защото осъзнала, че няма ключ за него. Помислила и си казала: – Дали кралицата е изгубила и ключа или само сандъчето? Не знам. Просто ще ѝ го занеса. Вървяла, вървяла тя по същия път, но незнайно за нея как попаднала в бъдещето и на мястото на кралството, където живеела, бил разположен град на име Варна. Била учудена, помислила и се сетила, че е спала хиляда и сто години и всичко ѝ се е изяснило. Тя попитала една баба как може да стигне до кралицата им, а бабата отговорила: – Омръзна ми, как може да сте толкова невъзпитани вашето поколение?! Не мога повече! Край, това беше, ще подам жалба в министерството! Момичето било много объркано и попитало друга жена, но тя изобщо не я отразила, защото гледала някаква правоъгълна, тънка кутийка, която светела и се наричала телефон. Бела попитала още едно момиче, което първоначално помислила за клоун, защото лицето ѝ било намазано цялото в цветове. Момичето я поляло с вода и ѝ казало: – Да не съм ти Google maps? Ха-ха-ха… - и я отпратило грубо. Бела седнала на една пейка в Морската градина и започнала да плаче.

34 По едно време минало едно момче и я загледало, защото била много красива и била облечена по странен и средновековен начин - в дълга черна пола с много ситни и детайлни бродерии по цялото си облекло. Той решил да седне до нея и я заговорил: – Какво има? Да не си се изгубила? – Да. Аз търся кралицата ви, защото… - и му разказала цялата си история. – Интересно! - възкликнал той. – А откъде идваш? – Идвам от едно далечно за вас място, наречено единадесети век. – Как така си от единадесети век и изглеждаш толкова млада и красива? Досега не бях виждал толкова изящна девойка. А как каза, че се казваш? Сигурен съм, че за такова хубаво момиче като теб трябва да има и хубаво име, което да му подхожда. – О, благодаря за комплиментите! Никой преди не ми е казвал попрекрасно нещо. Името ми е Бела. А твоето име, любезни момко? – Моето име е Николай. И не се държа любезно, а приемливо за разговор с момиче като теб. – Може ли да ме упътиш към кралицата ви? - попитала тя. – Ама ние ня… - той се спрял. - Добре, ще те заведа - казал, за да прекара повече време с нея и да я опознае. Тръгнали те по пътя, като никой от тях не знаел накъде вървят. Не спрели да си говорят и осъзнали, че имат много общи интереси. Минало време и Бела забравила какво търси. Николай ѝ напомнил защо са тръгнали, извадил един ключ и ѝ го дал. Тя много се зарадвала и го целунала. Двамата продължили живота си заедно. Бела разбрала, че освен мечтата си да е фея, тя постигнала и нещо още по-добро - създала семейство и историята ѝ щяла да бъде разказвана поколения наред. А ключът и сандъчето? Разбрала, че вече не са ѝ нужни, понеже била постигнала всичко, което искала.

35 Пътуване във времето Ния Симеонова Живял някога един момък. Той мечтаел да стане учител, но нямало как да сбъдне мечтата си, защото нямал достатъчно пари. Живеел скромно с майка си, понеже баща му бил починал отдавна. Един ден над царството надвиснала огромна беда. Един змей откраднал дъщерята на царя, в която момъкът бил влюбен. Но царят не му позволил да замине, за да я спаси. Той смятал, че вече е мъртва. Изминала почти година от идването на змея. Майката на момъка се омъжила повторно. Но новият ѝ съпруг от самото начало не харесвал момъка. Затова една вечер го прогонил от дома им и казал на жена си, че е заминал да си търси съпруга. Дълго скитал момъкът. Накрая стигнал в една гора. Когато излязъл от нея, се озовал в нов и различен за него свят, защото тази гора била всъщност портал към бъдещето. В началото момъкът бил много объркан и не знаел къде се намира, защото навсякъде имало коли и автобуси, каквито не бил виждал досега. Изведнъж от небето се спуснал страшен змей. Той грабнал три момичета, които се били взрели в телефоните си, и ги отнесъл. След като момъкът разпитал хората, разбрал, че това създание от хилядолетия краде по няколко девойки на година, за да засити глада си. Момъкът осъзнал, че това е същият змей, който отвел любимата му. Тогава решил да тръгне по следите му, за да си я спаси. Вървял дни и нощи през поля и гори, планини и долини, непознати градове. Накрая стигнал до едно море. Видял в него прекрасна риба. Цветовете ѝ се преливали като дъгата. Понеже момъкът отдавна не бил ял, решил да улови рибката и да засити глада си. Но тъкмо се пресегнал да я хване и тя проговорила с човешки глас: - Моля те, не ме изяждай! Нима не ме позна?! Аз съм твоята любима. Бях пленена от змея, който ме отвлече преди толкова много време. - Но как мога да те спася? – попитал момъкът. - Само този, който убие змея, може да ме избави от проклятието. - Ще сторя всичко за теб, за да те освободя, дори и да трябва да отида на края на света – казал момъкът.

36 Тогава девойката му дала вълшебен пръстен, с който да я извика, ако има нужда от помощ. Тръгнал пак момъкът. След няколко дни стигнал до трънлива гора. Още в началото дрехите му се скъсали. Той разбрал, че няма да може да продължи нататък. Изведнъж чул крясък на птица. Близо до него един сокол се бил оплел в клоните на трънливо дърво. Момъкът разкъсал клоните и го освободил. За да му се отблагодари, соколът го пренесъл над гората и му дал меч, с който да се предпази от змея. Леговището на звяра било точно от другата страна на гората. Докато той спял, момъкът избол очите му. В този миг змеят се събудил и хукнал да бяга. Стигнали до една река. Змеят без проблем минал през нея, но тя била твърде бурна, за да премине момъкът. Тогава той се сетил за пръстена. Извадил го и го сложил на пръста си. Пред него мигом се появила любимата му и му помогнала да преодолее опасната река, като го пренесла през нея. Той извадил меча си и пронизал змея, който си мислел, че момъкът никога няма да успее да го настигне. Момъкът се огледал. До него стояла любимата му. Те се прегърнали и осъзнали, че вместо в модерния свят са се озовали в родното си царство. После тръгнали щастливи към двореца. Царят много се зарадвал, че вижда изгубената си дъщеря и веднага се съгласил да я даде за жена на момъка. А на него казал, че ще му изпълни едно желание. Момъкът бил скромен и помолил царя да сбъдне най-голямата му мечта - да стане учител. Владетелят на драго сърце се съгласил. После вдигнали голяма сватба и младите заживели щастливо до края на дните си. Вълшебният път на Алирио Симеон Николов Имало един млад и смел младеж на име Алирио, който винаги е мечтал да стане лекар. Но никой не вярвал, че той може да постигне тази цел. Всички му казвали, че е прекалено слаб и няма нужната мотивация, за да успее. Хората, които го демотивирали, били неговите роднини и приятели. Те предали на царя, че искал да стане лекар. А това било строго забранено. И така, царят го тикнал в затвора, като преди това го приспал с хлороформ

37 (вещество, което много бързо поставя човек в безсъзнание при вдишване), за да не се досеща защо се намира в килия. Така и станало – бил много объркан, като се събудил... Чудил се, чудил се, обаче като погледнал през прозореца, видял прекрасната гледка на огромните планини и долини през прозореца и се досетил, че е в държавния затвор. Дълго мислил как да се измъкне, за да изпълни мечтата си и най-сетне нещо му хрумнало: Той имал една недоуспяла любов с прекрасната Рапунцел. Когато се разделяли окончателно, за сбогом тя му казала, че ако има нужда от помощ - само да изтанцува едно сиртаки. Алирио изиграл танца и в този миг се появила онази красавица с много дълга коса. Тя веднага разбрала какъв е проблемът и метнала своите косища към малкото решето прозорче в килията. Те се закачили и момъкът се спуснал по тях като със ски – били така меки, като снега... След като се приземил, той казал на Рапунцел: — Скъпа, много ти благодаря за оказаната помощ! Но знаеш, че няма как отново да бъдем заедно, видя как не си паснахме. Обаче помни - винаги можеш да разчиташ на мен!... А тя му отговорила: — За нищо, и ти винаги можеш да разчиташ на мен! Успех занапред! Всичко в близкия хоризонт обаче, било гора, когато преминал отвъд границата. Но видял в далечината една малка схлупена къщурка: тя била на една врачка. Той решил да отиде вътре, тъй като нямало други постройки наблизо. И тази врачка му казала, след като той ѝ споделил за мечтата си, че трябва да следва пътя на една лилава карта, по която имало 3 изпитания, които трябвало да премине, за да стигне до "Вълшебното Училище за Млади Лечители" - единственото място на полуострова, където можело да се изучава медицина. И при извършването на подвизите - би могъл да помага на всеки нуждаещ се. Алирио взел картата и я разгледал много внимателно. Видял само първото изпитание - да стигне до Диамантеното кралство. Тръгнал той да следва картата. През какви ли трънаци, бурени и генгерлици не минавал само да стигне до там... Но когато най-накрая се озовал на мястото, бил направо заслепен от красотата на скъпоценните камъни, от които били изградени пътищата, къщите, дори и жителите. Обаче пък, било страшно хлъзгаво и трябвало много внимателно да ходи, за да не се претрепе.

38 Тогава на картата се появило и второто предизвикателство: да стигне до Дяволската хазна. Тя се намирала много навътре в кралството - в найчервения и голям рубин. Като влязъл се появил надпис на пътевода му, гласящ: — Иди при клетката на Дявола! В нея ще намериш Ключа на Мечтите! Той отключва само вратите, водещи до мечтите! Трябвало да се бие с Дявола, за да го вземе. Появил се меч в едната му ръка и камшик в другата. Дяволът в този миг се появил пред него, въоръжен със същите оръжия. Били се 3 дена и 3 нощи, докато най-после Алирио победил Злото, което било вече много изтощено. Третият, най-сериозен подвиг бил Приемният изпит. Но понеже той бил учил, го минал най-бързо и лесно, изкарал го без грешка... В крайна сметка бил приет във ,,Вълшебното Училище за Млади Лечители”. След години упорита работа и учене, Алирио успял да завърши медицинското си образование и да стане лекар. Той не можел да повярва, че е постигнал целта си най-после. И както си се разхождал в деня, когато си получил дипломата - срещнал една старица на пътя с ампутиран крак и черна превръзка на дясното си око. Той не знаел, че всъщност тя е тайна добра магьосница. Алирио веднага извикал Спешната Колесница, качил старицата вътре и бързо стигнали до лечебницата. Там, на негова собствена сметка, ѝ купил найдобрия “Вълшебен Крайник 2001” и го свързал с тялото ѝ. Тогава тя проходила с него отново, както и провел супер скъпо лечение, напълно платено от него, което ѝ излекувало и окото. След като успял да помогне на старицата, тя му отдала една тайна - че е магьосница. И за благодарност, тя призовала сродната му душа, на име Ирина, с която веднага усетили, че са един за друг. Вдигнали сватба и три дни яли, пили и се веселили. Така Алирио успял да постигне своята мечта да стане лекар, помагайки на човек, който за благодарност го срещнал с любовта на живота му. Осъзнал, че никога не трябва да се съобразява с мнението на другите и да позволява на обществото да контролира живота му. И всичко това постигнал, като вярвал в себе си и не се отказвал. Продължавай и никога не се отказвай!

39 Златното ковчеже Димана Желева Имало едно време едно момиче на име Роси. Тя имала много сладко кученце, което се казвало Роско. Нейната мечта била някой ден да успее да си намери хубав дом. Момичето живеело на една полянка високо в планината в малка и скромна къщичка с две стаи - една за Роско и една за Роси. Банята и тоалетната били общи със съседната къща. Роси искала нов дом, тъй като нейният не бил хубав, а искала да живее уютно и удобно. Един ден, докато била на разходка с Роско, тя видяла портал в градинката близко до тяхната къщурка. Това ѝ се случвало за първи път и било неочаквано, защото градът, в който живеела, бил много скучен и не се случвало нищо интересно. Тя хванала кученцето в ръка и минала през портала. Когато минала през него се озовала в ново измерение с много природа. Все едно се намирала в рая! На входа имало голям гущер, който я спрял и не ѝ позволил да премине напред. Роси го попитала: - Но защо не мога да продължа? - Преди това ще се наложи да преминете през няколко изпитания. Трябва да стигнете до златното ковчеже накрая на тази планина. Щом стигнете, ще го отворите и в него ще откриете ключ за врата. Тя ще се появи пред Вас и щом минете през нея, ще стигнете до мечтания Ви дом. Момичето казало, че веднага тръгва, но гущерът я предупредил, че няма да е толкова лесно, колкото си мисли. Роси тръгнала заедно с Роско, който щял да ѝ помага. Стигнала до средата на пътя и се спряла за почивка. Докато си отдъхвала, пред нея се появил голям дракон. Роско веднага почнал да го атакува и успял да го унищожи. Продължили напред и докато Роси размишлявала по пътя, разбрала, че препятствията ще бъдат големите дракони, които се появявали, когато тя си почива. Не изминало много време и изведнъж пред нея се озовал голям камък. За да премине, трябвало да го счупи. Тогава се появило едно много странно създание. То казало, че е изпратено там, за да им помага. Имало специални сили, като например, можело да преминава през различни неща и да чупи абсолютно всичко. Роси се зарадвала, че ще ѝ помага. То веднага направило път през камъка и продължили напред. Най-сетне стигнали до ковчежето. Веднага щом взели ключа, Роси минала през вратата и какво да види - нейната мечтана къща! Тя и Роско

40 веднага побягнали към нея. Отвътре била точно така както си я били представяли. Имало много стаи и, разбира се, голяма кухня и помещение, в което Роско да си играе. За Роси пък имало басейн и джакузи. И така двамата заживели щастливо. Винаги бъдете готови за нови приключения! Спасителите на природата Камелия Трънчева Имало едно време едно момиче на име Ема. Тя обичала природата и всичко в нея, също така обожавала да пътува, особено в чуждите държави. Там било много различно и интересно. Мечтаела да има супер сили, но знаела че това е невъзможно и повече се надявала на другата си мечта – да пътешества из света. Един обикновен следобед Ема си пишела домашните в своята стая и изведнъж осъзнала, че всичко e спряло. Кучето ѝ спряло да маха с опашка, родителите и сякаш се изпарили, защото вече и звук не се е чувал от другите стаи, както и бръмчащите двигатели на колите от улицата вече не се чували... Всичко било замръзнало. Ема се почувствала като в някой фантастичен филм и си помислила, че това е сън. Щипнала се по ръката, но нищо не станало, после пак и най-накрая осъзнала, че това се случва наистина. През прозореца тя видяла много ярка синя светлина, която почти я заслепила. Без да мисли, тя се втурнала по коридора, за да разбере какво се е случило навън. Когато излязла, се скрила зад един ъгъл и си подала леко главата. Оказало се, че синята светлина е излизала от нещо като портал във въздуха, от който се появило нещо съвсем необикновено – вълк, в официален костюм. След малко, така нареченият портал се затворил и всичко станало пак нормално. Ема отишла до вълка и го погледнала право в очите. - Чакай... ти... да не... ме виждаш? – казал объркано вълкът. - МОЛЯ?! Не стига, че преди малко излезе от нещо синьо, а сега пък и говориш! – изкрещяла Ема. Всички на улицата се обърнали към нея, защото те не виждали вълка и си мислели, че е луда. - Не го ли виждате?! Ето тук има ВЪЛК! – тя посочила вълка с пръст. Хората се спогледали объркано.

41 - Те не ме виждат... трябва да ти обясня нещо – казало тихичко странното същество. - Искаш да ми кажеш, че съм луда или...? – рекла обидено Ема. В това време вълкът тръгнал към една тясна уличка и тя го последвала. - Виж сега, аз… не съм от този свят. Изпратен съм на мисия да намеря ,,избраната”, за да ни спаси. Вече знам, че ти си ,,избраната”, щом можеш да ме виждаш, но реално не разбирам как точно ти можеш да направиш нещо - обяснявал ѝ вълкът. – Нали знаеш, че на вашата планета има гори, джунгли, пустини, планини и т.н. В нашия свят са изпратени животни от тук, които да се грижат за определени местности. Например, аз съм вълк и ние, вълците, се грижим за гората. Под „грижим за гората” имам предвид, че определяме на места колко животни от един вид трябва да има, за да се получи хранителната верига или пък понякога помагаме на животни или растения и тн., но не идвам тук просто да ти разказвам, работата е там, че от много години се борим с нещо зло, подобно на дух и по принцип го побеждаваме, но тази година той се е вселил в едно момче на твоята възраст... и сега някак си е много по-силен. Та, съдбата е избрала теб да водиш шестте народа и да победим тази черна магия веднъж завинаги. Между другото, забравих да ти кажа кои са шестте народа. Аз съм част от вълците, които пазят гората и могат да стават невидими, мечките се грижат за планините и имат отрова в зъбите и ако те ухапят, нямаш много голям шанс да оцелееш. Маймуните се грижат за джунглите и могат да спират времето, леопардите пазят пустините и могат за половин секунда да минат около сто хиляди километра - свръхбързи са. Снежните лисици се грижат за полярните пустини и могат да замразяват нещата. Акулите се грижат за океаните и могат да правят каквото си поискат с водата. Ще ни помогнеш ли... е... сега... Или ще дойдеш с добро, или ще те отвлека. - Ами... не знам дали искам, ама, нали нямам избор, така че идвам – казала отчаяно Ема. Вълкът натиснал часовника на ръката си и отново тази ярка синя светлина се появила пред очите ѝ. Двамата влезли в портала и на Ема ѝ станало лошо. Все пак за първи път влизала в портал. Искало ѝ се да повърне, виждала замъглено и изведнъж паднала на земята. Вече била в един друг свят. Там било различно... Небето било розово, технологията била напреднала и превозните средства летели, всичко било направено от дърво, освен земята и така изглеждал светът на вълците – прекрасен. Вълкът минал през един

42 скенер, който го проверил за оръжия и всички по пътя се прекланяли на ,,избраната”. Всъщност никой не им бил казал, че Ема е ,,избраната”, те просто го знаели. - Та, какво прави този зъл... дух? – попитала Ема. - Като цяло, унищожава всичко по пътя си – животните и растенията във всички области, и иска да стане крал на природата. Между другото, злият дух се казва Мауе, а момчето – Лиам – отговорил вълкът. – А ти как се казваш? - Името ми е Ема и не ми е приятно да се запознаем – сърдито казала тя. - Много мило... А аз се казвам Хенри – рекъл вълкът. Вълкът ѝ показал останалите пет свята, за да е запозната с животните, с които ще работи, след което пак се върнали в света на вълците. Хенри ѝ показал как където стъпел, Лиам, тревата увяхвала и ставала черна, животните за миг издъхвали, почвата ставала на черен прах и още ужасни неща. - Ама как така нито един човек не е забелязал това? – учудила се Ема. - Хм... как ли?! Вие хората нищо не цените! На вас не ви пука за това, че като си строите градовете, вие унищожавате природата, само ви пука за парите! - ядосано отговорил вълкът. - Аз не съм от тези хора, аз си обичам природата! – изнервено казала Ема. След като малко се скарали, се сетили, че са там не за да се карат, а за да спасят природата. Започнали да мислят планове как да прогонят духа от тялото на Лиам и после да го унищожат. - ИМАМ ИДЕЯ! – извикала развълнувано Ема. – Маймуните да спрат времето, после лисиците да замразят Лиам, после една мечка да го ухапе, а един леопард много бързо да го занесе на място, оградено с огън, което ще сме подготвили от по-рано, защото духовете обичат да им е студено и мразят топлото. Идеята ми е да го прогоним от Лиам, като се надявам, че няма да го нараним. Най-накрая акулите ще изгасят пожара. И после той ще е по-слаб и ще можем да го победим, но как... не знам. - Ами, не знам дали ще стане, тъй като той е много силен, но според мен си струва да опитаме. Първо обаче трябва да измислим какво ще направим след това.

43 - В човешкия свят има книги за ритуали, които прогонват зли духове и може от там да изберем един ритуал и да го изпълним. Хм, колко лесно ще бъде. – оптимизирано казала Ема. - Сериозно, изглежда като детска игра, но надали ще е толкова лесно.... - замислено казал вълкът. - Добре, да отиваме във вашия свят, за да вземем някаква книга и да прогоним този звяр от тук завинаги! - казал Хенри, изпълнен с надежда. Докато пътували през портала, на Ема пак ѝ прилошало, но този път припаднала, когато пристигнали в човешкия свят. Изглеждала все едно спи. Хенри много се уплашил, защото първоначално си помислил, че е умряла, но установил, че тя все още диша. След около пет минути се събудила все едно нищо не се е случило и веднага тръгнали към най-близката библиотека. - Можете ли да ми покажете къде се намира рафтът с книгите за зли духове, ритуали и такива неща? – попитала притеснено Ема. - Защо ли ще са ти такива неща… но добре, това не е моя работа – отговорила библиотекарката и ги завела при рафта, който търсели. Разгледали много внимателно изобилието от книги и най-накрая избрали една много дебела стара книга. Тя изглеждала сякаш е била на някоя вещица, но вещици не съществуват.... нали? - Хм, това звучи перфектно. ,,Следвайте стъпките много внимателно и ще получите желания резултат – да няма зли духове и демони. Ритуалът се състои от приготвянето на отвара, която изливате върху дадения дух или демон. Тя просто ще го унищожи! Хи-хи-хи-хи! За да приготвите отварата ви трябват: перо от ара, косъм от вълк, прашец от еделвайс, люспа от златиста рибка, натурален сок от двадесет вишни, смлян нокът от лешояд и мравешка киселина от четиридесет и седем много добре смлени мравки‘‘. Ех... малко трудно ще е да намерим всички неща, но съм сигурна, че ще си струва – казала Ема. След цели три седмици, най-накрая събрали всички продукти за отварата и били готови да вкарат плана в действие. Направили трудната отвара, запалили огън на едно поле, проследили Лиам и чакали сигнала на Ема, за да започнат. Всички били много развълнувани, че най накрая ще се отърват от врага си. Ема направила звук, подобен на този на китовете и първо маймунките спрели времето, но Лиам въобще не спрял, сякаш нищо не се било случило и така мечките не успели да го ухапят, но планът продължил, защото все още имало надежда да проработи. Лисиците го замразили, за да не

44 може да мърда, качили го на един леопард и той се опитал възможно найбързо да стигне до полето със запаления огън, но малко преди да стигне до огъня, Лиам се размразил и паднал от леопарда. През това време Ема и останалите животни се качили на други леопарди и също тръгнали към полето с огъня. За голямо щастие, Лиам се изтърколил и попаднал точно в огъня. Черен дим излязъл от него. Това бил ужасният Мауе. Няколко акули дошли по една река и загасили пожара. Лиам изглеждал мъртъв. - Ха-ха-ха, вие изгорихте не мен, а само Лиам, аз съм си невредим! – щастливо казал Мауе и като духнал с уста тревата, тя увяхнала и станала черна. Ема се затичала към Лиам. Станало ѝ много тъжно. Главатарите на всички животни се събрали около горкото момче. Всеки сложил ръка, лапа, крило или каквото имал върху Лиам и изведнъж пак онази ярка синя светлина почти заслепила Ема, но този път не идвала от портала, а от очите на Лиам. В този момент той се съживил. Започнали радостни викове и после всички се сетили, че трябва да унищожат Мауе преди пак да е направил нещо лошо, но този път и Лиам бил с тях. Открили злия дух и Ема извадила едно голямо шише от раницата си и го изляла върху Мауе, но нищо не се случило. - Опа... не трябваше да става така...– възкликнала тъжно Ема. - Ами сега какво ще правим? – попитал уплашено Лиам. - Имам идея! – казал Хенри – ВСИЧКИ СЕ ХВАНЕТЕ ЗА РЪЦЕ И СИ ПРЕДСТАВЕТЕ, ЧЕ МАУЕ ИЗЧЕЗВА! И отново синята светлина блеснала, а Мауе вече го нямало. Оказало се, че когато са заедно са най-силни. За благодарност всеки главатар от шестте народа дал на Ема част от своите сили. Оказало се, че Лиам харесал Ема от пръв поглед и тя също го харесала и станали двойка. Ема започнала да пътешества из човешкия свят. Правейки това, тя проверявала дали всичко в природата е наред и така двете ѝ мечти се сбъднали – да има суперсили и да пътешества! Ако искаш да преминеш през друг портал и да откриеш още един вълшебен свят, прочети „Златното ковчеже“.

45 Младият бизнесмен Даниел Зога Веднъж, един млад мъж на име Петър решил да създаде свой собствен бизнес. Той имал къса коса, кафяви очи и бил нисък. Отраснал в семейство с добра среда и грижи. Причината да започне свой бизнес била, че това била мечтата му - да успее в живота. Той имал много добра идея за нов продукт, който би могъл да промени начина, по който хората правят определена дейност. Петър започнал да работи усилено по проекта си и след няколко месеца той имал прототип, който бил готов да бъде представен на пазара. Това били смарт очилата. Те били като няколко неща в едно цяло, телевизия, видео, игри и музика. Причината те да са нужни на хората е следната: Много хора по света страдали от слепотата, а с тези очила хората, които не можели да виждат, не само щели да гледат света, но и щели да могат да правят каквото си искат с тях, също така и нямало да има риск те да се счупят. Той се свързал с няколко инвеститори, които били много впечатлени от идеята му и били готови да осигурят финансиране за стартиране на бизнеса му. Петър започнал да продава своя продукт онлайн и се оказало, че има много голям интерес към него. Той увеличил производството си и започнал да разширява своята клиентска база. След няколко месеца Петър вече имал голям брой доволни клиенти и успешен бизнес. Въпреки това, той бил решен да постигне още по-голям успех. Решил да се свърже с една много голяма компания, която можела да му помогне да постигне своята цел. По време на срещата си с тях, Петър бил много добре подготвен и успял да убеди компанията в стойността на своя продукт. След няколко срещи и преговори, Петър постигнал договореност с компанията и те станали негов партньор. Това му донесло много голям успех и той успял да разшири бизнеса си още повече. В крайна сметка, Петър бил успешен бизнесмен, който постигнал много голям успех, благодарение на своята усърдна работа и добре подготвени преговори. Един ден обаче се появил човек, който му завидял. Той решил да го натопи, но планът му не бил успешен. Искал да го набеди за измама и кражба на пари и акции. Но, естествено, за Петър не било възможно да извърши подобно престъпление и цялата държава знаела това.

46 Мистериозната течност Ева Хомякова Елена от съвсем малка мечтаеше да стане котка, но нямаше представа, че няколко дни след деветия ѝ рожден ден мечтата ѝ щеше се сбъдне. Една сутрин тя се събуди и отиде на училище, както всеки нормален ден. По време на третия час отиде до тоалетна и по пътя видя една зелена течност. Докосна я и започна да се превръща в котка. Щом се трансформацията завърши, течността я нямаше и на нейно място имаше съобщение, което казваше, че тя ще разбере колко харесва да бъде човек и ако иска да стане отново такъв, да отиде до лабораторията. Елена остана котка за ден, но не ѝ хареса, защото не можеше да се вижда с приятелите си и не можеше да прави нещата, които обича. На следващия ден тя реши да отиде в лабораторията. Опита да си хване автобуса, но когато хората я видяха, я изхвърлиха от него. После се пробва да се качи в такси, но и от него я изгониха. Затова реши да стигне пеша до лабораторията. Елена вървя, но не беше минала и половината път, когато започна да вали дъжд. Намокри се цялата. Отне ѝ почти ден да стигне до там. Щом се озова там, видя, че вратата е заключена. Тя забеляза един човек, който влизаше в лабораторията и се промъкна след него. Щом прекрачи прага, Елена видя много врати, но не знаеше през коя да мине. Те бяха оцветени в различни цветове. Момичето пробва да влезе през червената, защото това ѝ беше любимият цвят. Там не видя никаква зелена течност, но видя червена. Докосна я и се превърна в куче. Излезе и реши да влезе през синята врата. Там имаше синя течност, която я превърна в мравка. Елена се разочарова и започна лека-полека да излиза. Отне ѝ часове, но се прехвърли в зелената стая. Там имаше жълта течност. Точно в този момент влезе собственикът на лабораторията и за малко да настъпи Елена, но тя бързо докосна жълтата течност и се превърна обратно в човек. Щом я видя, собственикът на лабораторията, който мразеше всичко свързано с животни и деца, започна да я гони с бухалка, която държеше в зелената стая, но тя беше по-бърза, взе една епруветка с лилава течност и я

47 хвърли по него. В този момент той се превърна в змия. Собственикът знаеше къде има още от антидота и се излекува, но Елена беше вече избягала. Детска мечта Жасмин Христова В една пролетна утрин Жаси и нейните съученици трябвало да пишат диктовка. Тя не ги харесвала, защото били дълги и трябвало да се правят задачи към тях. За нея това било ужасно. Не била лошо дете; учела, пишела си домашните и изпълнявала всяка заръка. Време било за час на класа, но той нямало да бъде обикновен. В стаята се появил... Сега всички ще си кажат: „магьосник“. Ами да, магьосник бил. Той изпълнявал желания, но не на всеки. След като влязъл, попитал учениците: - Деца, вие имате ли мечта, която искате да се сбъдне? Всички в един глас отговорили: - Да, господине! - Добре, тогава кои от вас ще се престрашат да дойдат до мен, за да сбъдна желанието им? Жаси и нейната приятелка Лили решили да отидат, за да видят дали той наистина може да го стори. Мъжът ги погледнал и ги попитал: - Вие, госпожици, как се казвате? - Ние се казваме Жасмин и Лили, господине – отговорили те свенливо. - Добре, деца, сега ще размахам пръчката и вие ще отидете в друг свят. Вашата задача е да намерите вълшебната жаба, след това да откриете замъка на спящия дракон и оттам нататък той ще ви каже какво да правите – обяснявал им, докато изваждал от вълшебния си бездънен джоб пръчката. Магията започнала: - Вие, малчугани, и аз, господин Всезнайко Магьосников, ще отидем в света на вълшебните... В този миг едно от децата казало: - Врати! Тогава двете момичета отишли в света на вълшебните врати. Децата били уплашени, защото не знаели къде се намират.

48 Отдолу се чуло едно тихо гласче: - Здравейте, момичета! Кои сте вие? - Ние сме Жаси и Лили. Ти кой си? - Аз съм така известният Хольо Больо. Но не съм обикновен охлюв – имам светеща черупка. Господин Всезнайко Магьосников ви изпрати тук, нали? - Не ни изпрати той, а наш съученик! – отвърнали момичетата и му разказали историята. - Добре, тогава ще минем по пряк път – рекъл Хольо. Минали през една врата, в която нямало светлина, но Хольо, нали имал светеща черупка, та осветявал пътя. Вървели бавно. Накрая стигнали в царството на господин Скакалец. Той управлявал хлебарките и червеите. Негов помощник бил генерал Гъсен. Пътешествениците се смалили до размерите на хлебарките. Разходили се из царството и решили да отидат при господин Скакалец. Влезли в двореца му. Момичетата и охлювът били изумени колко голям и просторен е той отвътре. Щом видели краля, Лили и Жаси се поклонили. След това Жаси го попитала: - Здравейте, господин Скакалец! Знаете ли къде се намира вратата, която води до Вълшебната стая? - Момичета, трябва да изкачите Ореховата планина и след това ще видите врата. Тя е единственият светещ портал там, по това ще я познаете. Децата благодарили и тръгнали по своя път. Щом излезли от двореца, видели Раковакола. Хольо се скрил в джоба на ризата на Жаси. Раковакола ги погледнал и питал: - Вие, момиченца, какво правите тук? - Ние отиваме към вълшебната врата, за да сбъднем желанията си! – отвърнала Лили. Раковакола имал идея да бутне момичетата в пропастта, която била близо до самата врата. Вървели три дни и четири нощи в планината. Стигнали до пропастта. Раковакола си мислел, че планът е в действие. Тъкмо да ги бутне и… Сега си помислихте, че нещо го е отвлякло или че някой го е извикал, но всъщност не е това. По време на пътя през едната нощ, Хольо казал на момичетата, че Раковакола е зъл и обича да вреди на другите и винаги да печели той. Момичетата се били досетили какво може да стане. Затова, като стигнали до пропастта, те се отдръпнали и той паднал. Жаси и

49 Лили обаче не знаели как да минат от другата страна. Изведнъж видели едно въже. Идеята им била да го вържат на дървото до тях, да се залюлеят и да се приземят от другата страна. Познайте… Това проработило. Момичетата, щом влезли, усетили магията. Жаси, Лили и Хольо си затворили очите. Жаси си пожелала да чете мислите на хората, Лили – да лети, а Хольо – да бъде човек. Желанията им, естествено, се сбъднали. Никога не се предавайте, колкото и да ви е трудно! Пътят до една мечта Карина Илиева Леа и семейството ѝ живеели бедно в една къщичка в гората до близкото езеро. Тя много искала да се образова и да стане учителка, но родителите ѝ я карали да краде, за да имат някаква сигурна прехрана. Веднъж момичето било много разстроено и плачейки на езерния бряг, решило да не се връща при родителите си. Тръгнало накъдето му видят очите. Стигнало малко село и видяло в края му запустяла къща, в която не живеел никой. Решило да остане там. Предложила на възрастни хора да им помага в почистването на къщите им, за да може да се прехранва. Леа тръгнала на училище и редовно посещавала библиотеката в близкото градче, за да взема книги и да се опитва да се дообразова. Когато някой я питал къде са родителите ѝ, тя казвала, че са заети. Нямало с кого да споделя болките и трудностите, затова записвала всичко преживяно в тефтер. Един ден тя отишла до пазара и срещнала Марк от училище. Той бил малко по-голям от нея, пръв я разпознал и я заговорил. Марк помагал на баща си във фермата им и затова бил с него на пазара. Зарадвана от възможността да общува с някого, Леа му разказала за себе си и въпреки че поговорили за кратко, той ѝ предложил да ѝ донесе от своите книги, които има вкъщи. Така се сприятелили и това помогнало на момичето да събере смелост и да се яви на изпит, за да стане учителка. Но заради бедния ѝ външен вид не я оценили правилно, мислейки си, че е глупава. След година Марк бил изпратен от баща си да учи в чужбина, а когато Леа разбрала, още повече се натъжила. Момчето ѝ обещало, че ще се върне. Времето без него минавало бавно и Леа в самотата си отново започнала да