50 пише в своя стар тефтер. Разказите ѝ ставали все по-дълги, към тях се прибавяли и рисунки, книгата пораствала като живота. Когато Марк се върнал и отишъл при Леа да я види, забелязал дебелия тефтер. Като на стар приятел тя му разрешила да го разгледа и да го прочете. Той бил очарован от нейните истински разкази. И понеже бил учил в чужбина, настоял тя да се яви на писателски конкурс, който спечелила. А това ѝ помогнало да бъде оценена по достойнство, когато се явила отново на изпита за учители. С приятелска подкрепа, с искреност и достойнство Леа сбъднала своята детска мечта да стане учителка. На път към мечтите си Есин Мюзекер Имало едно време едно момиче, което живеело със семейството си в малко селце. Те не били много богати и се изхранвали с храната, която отглеждали в градинката си. В един нещастен ден майката на момичето умряла от тежка болест. Бащата много се натъжил от загубата на любимата си съпруга и за да забрави мъките си се оженил повторно за млада жена, която да помага в градината. Въпреки че пак имал жена, не издържал на мъките и умрял. Момичето останало само с мащехата си и ѝ помагало в градината. След няколко години дошло време то да тръгне на училище, за да се образова, но втората му майка казвала, че образованието е безполезно и в градината не ѝ трябва. След време момичето станало пълнолетно и мащехата решила, че е достатъчно голямо, за да се издържа само и го изгонила. Девойчето решило да се разходи в гората до селото. Там чуло глас и решило да го последва. Намерило едно малко прасенце, паднало в доста дълбока дупка, от която не можело да излезе. Помогнало му да излезе и после се заговорили: - Благодаря, че ми помогна! - казало прасенцето. - Чакай! Ти говориш? - Да. Преди няколко години, единствената ми мечта беше да говоря и приятелят ми Масал (преведено от турски - ,,приказка”) ми помогна да я сбъдна. Приютиха ме в детска градина и аз излязох да се поразходя, когато паднах в тази дупка. - Майка ми и баща ми умряха. Останах да живея с мащехата си, но тя ме изгони. Сега не знам какво да правя.
51 - Ти имаш ли си детска мечта? - Да, винаги съм искала да бъда детска учителка. Но нямам образование, за да стана такава. - Можеш да помолиш Масал да помогне и на теб. - Чудесна идея! Но аз не знам къде е той. - Няма проблем, аз ще дойда с теб. - Благодаря ти! Хайде, да потегляме! Прасенцето и момичето тръгнали и скоро стигнали до двореца на Масал. Влезли в него и се качили в стаята му. Той бил еднорог от турски произход, който много обичал да помага на всички. Масал много се зарадвал като видял прасенцето и казал: - Ооо, приятелю, как си? - Супер съм! Ти как си? - Аз също съм добре. Кое е това момиче, което е дошло с теб днес? - Това е новата ми приятелка. Тя ми помогна, когато имах нужда и сега искам да ѝ помогна и аз. - Добре, а какво ви води тук при мен? - Тя иска да стане детска учителка, но няма образование. Има ли как да ѝ помогнеш? - Естествено! Но ми трябва книгата “Масал Китаби” (преведено от турски - “Книга с приказки”), която е изгубена в гората. Ще ми я донесете ли? - Да, но къде по-точно е тази книга? - Тя е на точно три километра от двореца, но не знам в коя посока трябва да вървите, за да я намерите. Ще ви дам този вълшебен пръстен. Когато стигнете мястото, където е книгата, камъчето на пръстена ще започне да мига. Това е знак, че тя е на метри от вас. Внимавайте, защото ако не намерите нищо, а сте минали три километра, ще трябва да се върнете с помощта на това. - Какво е това? - Това са три парченца вълшебен локум, с които ще можете да се върнете, ако се изгубите. Само трябва да го изядете и ще се озовете точно пред портите на двореца. - Благодаря Ви, Масал! Сега ще мога да стана учителка! - зарадвала се девойката. - Няма защо! Лек път! Момичето и прасенцето потеглили. Масал им дал също и уред, който измервал разстояние. Не след дълго, те вече били изминали три километра, но пръстенът не светвал и те решили да се върнат. Разделили едно парче локум на две и след като го глътнали, моментално се озовали пред двореца. Отново
52 потеглили, но този път в другата посока. Ала отново се изгубили и се върнали пак с помощта на локума. Имали последен опит да намерят книгата и този път потеглили направо. Минали разстоянието, но пръстенчето все още не светвало. Те не се отчаяли. Мястото било доста познато за тях. И ето - след още няколко крачки пръстенът светнал. Книгата била в същата дупка, където било паднало прасенцето. След като извадили книгата, се върнали при Масал с помощта на последното парче локум. - Донесохме ти книгата! - рекло момичето. - О, това е чудесно! - Сега какво следва? Как ще се образовам? - Ще трябва да останеш три години в двореца и да се обучаваш. - Добре! Съгласна съм! - Тогава да започваме.... Минали три години, момичето се образовало достатъчно, за да стане детска учителка. Масал ѝ предложил да отворят детска градина до двореца, където безплатно да обучава децата. Така и станало. В детската градина започнали да ходят децата, които нямали много пари. Така момичето сбъднало мечтите си и в същото време помогнало на децата. То останало да живее в двореца заедно с прасенцето и Масал. Девойчето простило на мащехата си и от време на време ѝ ходело на гости, за да ѝ помага в градината. Приключенията на една дизайнерка Симона Гюрова Преди много време в малка, спретната къщурка, в селце до големия град, живяло малко момиченце с баща си. Една нощ след вечерята, която била само малко хляб и парченце сирене, момичето си легнало и макар и гладно, заспало. На сутринта се събудило от глад и хукнало да търси баща си. Търсило, търсило, но не успяло да го намери. Излязло от къщата да провери дали не е излязъл до нивите за жито, но от него нямало и следа. Момичето решило да го потърси извън селото. Вървяло, вървяло и по пътя намерило една бележка. На нея пишело, че баща му е отишъл да търси майката на момичето. Тя била дизайнерка в големия град, но не можела да се грижи за едно дете и затова оставила дъщеря си с баща ѝ, който отишъл да живее в селото, за да е далеч от жена си. Детето винаги било искало да е като майка си и се заинтересувало още повече от това да намери родителите си.
53 Тръгнало из гората, но докато се разхождало, срещнало една стара жена, която носела дърва на гръб. Момичето веднага ѝ се притекло на помощ. Пренесло дървата до къщата ѝ, която била на близо в гората. След това жената я поканила да се нахрани за положения труд. Тя попитала накъде отива момичето и то ѝ разказало всичко. След като се нахранили, жената дала на момичето едно вълшебно наметало, но ѝ казала да го използва само в крайни случаи. Момичето благодарило и си тръгнало. Продължило по пътя си, но се изморило от ходене и решило да пробва наметалото. В мига, в който го облякло, полетяло. Докато било във въздуха, дочуло една птичка да плаче на земята. Момичето слязло долу и видяло, че птичето се е заклещило между два клона. Детето разбрало, че то говори и му помогнало да се измъкне. Птиченцето нямало какво да му даде, освен три ореха. Момичето било гладно и с радост ги приело. След като си тръгнало, счупило един от тях, докато си говорело самичко и си казало колко много е гладно и иска голяма трапеза с храна. В мига, в който изяло парченцето орехче, пред детето се озовала голяма маса, отрупана с храна. То се учудило и разбрало, че орехчетата са вълшебни. Веднага седнало на масата и си похапнало добре, след което продължило напред, но изведнъж се сетило, че няма нужда вече да търси майка си и баща си, защото имало вълшебните орехчета. Разчупило второто орехче и си казало, че иска да намери родителите си. На мига щом изяла орехчето се озовала при тях. Тогава за пръв път видяло майка си, която била много красива. То ѝ казало, че много иска да стане дизайнерка като нея. Майката отговорила, че да стане дизайнер е много трудно. Момичето веднага разказало на родителите си за това, което му се е случило и че има останало едно вълшебно орехче, което изпълнявало желания. Щом казала на глас желанието си да се приберат, изяло орехчето и се озовали у дома. Детето заживяло щастливо с родителите си и след няколко години упражнения и уроци от майка си се превърнало в една от най-добрите дизайнерки.
54 Феята на усмивките Ивая Стойчева Живяло някога едно момиче на име Лилибет. То имало много голямо сърце и винаги помагало на всички. Детето обичало природата и животните, обожавало разходките в гората и искало всички да бъдат щастливи. Неговата мечта била да бъде фея на усмивките. Веднъж, докато Лилибет се скитала из гората, забелязала, че всички са мрачни и никой не се усмихвал. Птиците не пеели така омайно както преди, а хората се били затворили в къщите си и гледали с тъжни лица през прозорците. В този миг момичето забелязало пред себе си една цветна шапка. Не щеш ли, от нея изскочило зайче и рекло: - Здравей, момиченце! Приятно ми е да се запознаем! Казвам се Рико. А ти? - Аз съм Лилибет! – възкликнала тя. - Искаш ли да ми помогнеш да направим хората и животните в тази гора по-щастливи? - Разбира се! Но защо са толкова тъжни? - Вълкът е виновен! Той иска да бъде цар на тази гора и всички да му слугуват. За него не е важно щастието на другите, а мисли само за себе си. Със зла магия е превърнал обитателите на гората в тъжни сенки. За да се избавим от това, трябва да влезем тайно във вълшебната му пещера и да вземем короната, която ще направи всички ни отново щастливи. - Ще ти помогна да спасим хората и животните! Да тръгваме към пещерата! След дълга разходка из мрачната гора Лилибет и Рико най-накрая се озовали пред вълшебната пещера на вълка. С изненада момичето забелязало, че пещерата е жива. - Здравейте! Какво ще искате от уважаемия цар на гората? - Искаме да вземем короната на щастието – отговорил Рико. - Ама вие страх нямате ли? Вълкът я пази като очите си! Ако разбере, че искате короната, ще заповяда да ви отрежат главите, чеда мои! Недейте!
55 - Обещаваме ти, че той няма да разбере! Ще влезем, когато заспи – казала решително Лилибет. - Добре, но внимавайте! Аз ще ви помогна с каквото мога, защото се уморих да гледам тъгата в очите на животните и на хората. Искам всички найнакрая да са щастливи! Дошла вечерта. Мрак покрил гората. Рико и Лилибет се запътили отново към пещерата. Промъкнали се тихо. Зад себе си чули силно хъркане. Злият цар на гората спял дълбоко. Лилибет се приближила до вълка и зърнала един ключ до леглото му. Бързо го грабнала и тръгнала да бяга. Изплашен до смърт, Рико изтичал след нея. Така успешно преминали първото си изпитание. След дългото лутане в пещерата, двамата стигнали до една чудно красива врата. Тя била охранявана от двама стражи. Рико предложил да ги приспят с помощта на магията на вълшебното цвете, което той винаги носел със себе си. Вълшебството подействало и стражите заспали дълбоко. Така Лилибет отключила и с Рико влезли вътре. В стаята се открила прекрасна гледка. Пред очите им била короната на щастието! Те грейнали от радост. За жалост, нямало как да вземат короната, защото тя била в стъклено ковчеже, което можело да се отвори само от една вълшебна дума. Цял ден Лилибет и Рико гадаели каква може да е думата, казвали на глас какво ли не, но ковчежето оставало затворено. Изведнъж Рико рекъл: - Ох, защо не можем да познаем думата! Искам добротата да победи! В този миг ковчежето се отворило. Рико съвсем случайно изрекъл вълшебната дума “доброта”. Лилибет грабнала короната и без да се замисли я сложила на главата си. - Дълго време чаках да ме освободите – заговорила с магичен глас короната. – Щом съм в ръцете на някого с добра душа, вълкът няма повече да властва над всички и да ги прави тъжни! Едва изрекла тези думи короната и изведнъж станало ден. Всички грейнали от щастие. Вече нямало тъжни лица. Животните се разхождали без страх от злия цар, хората се усмихвали и пеели весели песни. От този момент започнали да наричат Лилибет „Феята на усмивките“. И животните, и хората ѝ били благодарни за това, че ги е спасила. Така и не се разбрало как вълкът
56 изчезнал от гората, но никога повече никой не чул за него. Рико обаче знаел отговора на този въпрос: където се настани доброто, злото винаги бяга, защото не може да го победи. От този ден нататък, всички заживели дълго и щастливо. Вълшебният дар Дамяна Лузева Бил топъл майски ден. Дани, както по принцип, отивала при баба си, за да я види и да си поговорят. Всеки път отивала пеша, защото къщата била на десет минути от дома ѝ. Вече стигнала, а баба ѝ тъкмо излизала да я посрещне. Дани я попитала какво е сготвила този път, защото всеки път ѝ правела различен десерт. Този път била приготвила брауни, което било току-що изкарано от печката и парело. Дани помолила баба си докато изстине десертът да се качат на тавана, да разгледат стари снимки и да си припомнят хубавите спомени. Тя с радост се съгласила и се качили заедно. Докато се ровели из бъркотията, Дани намерила малка красива кутийка. Извикала баба си, за да я отворят заедно и да надникнат какво има вътре. Но в мига, в който баба ѝ я видяла, я взела без да каже дума и рекла на Дани, че трябва да слязат долу. Щом се върнали, баба ѝ казала, че това е семейно наследство и че момичето трябва да отиде в Забранената гора да намери кучето Жу. Дани стегнала багажа си и бързо целунала майка си и баща си по бузата, прегърнала баба си и заминала. Вървяла, вървяла и стигнала до Забранената гора, влязла и още от пръв поглед зърнала кучето. Жу била с размери на малко куче. Тя имала бяла козина с черни петна по тялото, а по главичката ѝ били кафяво-черни. Очите ѝ били сини. Жу имала закачена бележка, на която пишело, че който я намери, трябва да я последва. Не минали 2-3 секунди след като я прочела и кучето побягнало. Дани хукнала веднага след него. След дълго тичане кучето спряло и започнало да лае до едно дърво. Дани се зачудила какво може да означава това. Като огледала дървото, видяла нещо като копче върху кората, по която имало издълбани неразбираеми древни знаци. Замислила се дали трябва да натисне бутона и накрая го
57 направила, но не видяла нищо да се случва. Докато си мислела какво може да е станало, започнала да разбира думите на Жу. Тя се изплашила, но Жу ѝ казала да не се страхува, защото, щом я чува да говори, тя е избраната. Някак си се успокоила и тръгнали заедно. Но накъде? Дани не разбрала, но имала вътрешно чувство, което ѝ казвало да се довери на Жу. Тръгнали и още в началото срещнали първото препятствие. Трябвало да преминат през една пропаст, наречена ,,Огледалния мост”. Жу казала, че това е само илюзия и че е невидим мост, който само най-смелите могат да преминат. Пристъпили Дани и Жу напред и така преминали през него. Вървели, вървели чак докато се стъмнило, но нямали представа какво ще ги очаква пред входа на пещерата. Там ги посрещнал голям и страшен дракон. Казал им, че за да влязат, трябва да решат три гатанки. Без страх двете попитали за първия въпрос. Драконът им задал първата гатанка, а тя била: ,,Никога не ме е имало, но винаги ще ме има, не съм бил виждан, няма и да бъда. Какво съм аз?“. Почудила се Дани и казала ,,утрешния ден“. За неин късмет това бил верният отговор. Драконът задал и втората гатанка: ,,Какво може да запълни стая, но не заема място?“. Тя отговорила, че това е светлината и този отново бил верният отговор. Дошло време и за последната гатанка, която задал драконът: ,,Какво е толкова крехко, че изричането на името му го разбива?“. Тази гатанка затруднила Дани, но тя отново намерила правилния отговор - той бил ,,тишината“. Така драконът отлетял и те можели да влязат в пещерата. Когато застанали пред нея, видели, че входът е затворен. Дани попитала кучето как ще влязат и какво трябва да направят. Жу ѝ казала да си затвори очите за секунда. Направила го, а след като ги отворила, видяла открит входа на пещерата. Влезли заедно. Тогава Жу обяснила на Дани, че трябва да допре ръката си до стената с големия нарисуван кръг. Момичето докоснало посоченото място, а след миг усетило, че нещо в него се променя. Жу му споделила, че то е надарено да може да говори с хора от отвъдния свят. Дани я попитала защо ѝ е нужно това. Кучето отговорило, че ще ѝ бъде полезно за въпроси, на които никой няма да може да отговори, а важното било, че най-ранният ѝ предшественик ще я научи как да използва силата на водата и как да лекува. Щом се върнали обратно в дома на Дани, всички им се зарадвали. Но, естествено, вълшебството не се случило толкова бързо. Както казвала нейната баба, ,,всяко нещо с времето си“. И така, всичко се наредило както трябва.
58 Дани вече лекувала болни хора и животни, говорела със своите предшественици, а Жу заживяла щастливо заедно с нея и семейството ѝ. Мечтата на Котарака в чизми или приказка с междуметия Симона Котоманова и Ралица Стоянова Един ден Котаракът в чизми, както си седял на дивана в хола и гледал телевизия, попаднал на следната реклама: „Вие сте малко, беззащитно, сладко котенце (Мяу, мяу!), а искате да бъдете голям, силен и могъщ лъв (Рааар! Рааар!)? Обадете се на лисицата на телефон…“. Веднага – хоп! – Котаракът си спомнил, че скоро гостувал на братовчед си Лъв Кралев и бил впечатлен от властта му. Решил, че иска да стане като него и да се отърве от котешкия си облик. - Ха сега, тази пуста лисица къде ли е? – питал се той, докато обикалял гората. – Пфу, изморих се! Хайде, де! Това вече сто процента трябва да е домът ѝ! Ако ли не – хич няма да ми пука лъв ли съм, или не съм! Прибирам се вкъщи и си взимам полагащата ми се дрямка! За негов късмет това се оказала наистина къщата на магьосницата. - Хи-хи-хи, какво имаме тук? Едно „Мяу“ иска да стане „Рааар“? – закискала се лисицата, когато видяла Котарака. – Можеше поне да се обадиш по телефона, че ще идваш… Е, добре, така и така си тук, щом си решил, ще ти помогна. Ще трябва да обиколиш цялата гора, подскачайки на един крак… - Ехеее, ама ти добре ли си?! Какво е това – хоп-подскок, хоп-подскок из гората?! - Още не съм свършила! Та, докъде бях… А, да… После трябва да изядеш сто двадесет и една купи зелева супа наведнъж и да изръмжиш като лъв! - Леле-мале, трябваше да си намеря по-разумен магьосник… - Тц, тц, тц, ама че си недоверчиво, котенце! Без здрав труд нищо няма да стане! - Оф, хубаво… - изпъшкал Котарака и си казал тихо на излизане - Каква тъпа лисица! - Ти пък щото си много остър! – провикнала се магьосницата презрително.
59 И така, ще-не ще, Котаракът изпълнил заръките на чудатата лисица. Ала за беда нищо не се случило! Върнал се той при нея и започнал да крещи от вратата: - Сигурен бях! Никаква магьосница не си! Само ми загуби времето! - Ох, че съм и аз… Сигурно е от възрастта! Извинявай, объркала съм се! Всъщност, трябва да се обясниш в любов на миризливка, след което да се ожените, после да я убиеш и изядеш! Добави я в същия брой порции супа, изяж ги и тогава изръмжи! Котарака изпуфтял, излязъл си и с триста зора успял да изпълни всичко. Но пак нищо не станало! - Лисицо, не те знам тъпа ли си, остра ли си, ама магьосница със сигурност НЕ СИ! - Оф, вече прекали! Ах, какъв досадник си бил ти! Отиди при костенурката, тя да ти търпи капризите! - Пфу! Няма начин една костенурка да ми помогне... Запътил се смелият котарак към костенурката. - Добър ден мммррр…, госпожо! - Каква госпожа, бе! Аз съм кака. Меее... - Добре, добре… чакай, нали беше костенурка? - Да бе, знам, ама имам смесени корени. Какво искаш? - попитала костенурката. Котаракът ѝ казал молбата си, а тя само се вторачила в него. - Ще ми помогнеш ли или не? - Ахааа, разбира се. Тъй, първо трябва да… си направиш гнездо от трева, да легнеш в него и да спиш цяла вечер, а на следващия ден чудото ще е вече факт. Това било постижимо и затова Котаракът си направил гнездото от трева, в което спал удобно цяяяла нощ. На следващия ден видял промяната. - Ихи… какъв съм хубавец! Такава хубава грива имам… Раррр... Хихи-хи! Събудило се котето от шума на птичетата и за жалост се оказало, че всичко е било само сън. Побеснял! Върнал се при костенурката. - Ей, костенурко - овца ли си, коза ли си? - Кажи, меее...!
60 - Пак ме подмами! Нали? - Чакай! Ама всичко действа от първия път, сега ще ти дам друга отвара, миличък. А, ето сега, за да се почувстваш като истински “Раррр”… лъв, трябва да вземеш нокът от врабче, да го разбъркаш с малко вода и си готов. - Оффф, добре! Ще го направя. Котарака взел нокътя от врабче, сипал си малко вода и го разбъркал. - Пфу! От всичко друго не съм си представял врабчето да има толкова безвкусен нокът. Минали 2-3 дена и Котарака не видял разлика в себе си. Отишъл при костенурката да се оплаче. - Костенурке! Пак не стана нищо! - Ех, ти си голям карък, моето момче. Ама чакай, сега аз ще ти... - Нищо не ти ща! - Добре, тогаз отивай при слона да ти помогне и да ти търпи мрънкането! Аз не мога! - Че то слонове има ли в гората? - Има, има. Търси ги и ще ги намериш! Котаракът се запътил да търси слона, че да види дали той може да му помогне. По пътя без да осъзнае, настъпил нещо лигаво, гнусно, отвратително... - Иу… Какво е това? - Извинявай, но може ли да не ме настъпваш повече? - отговорила една малка гъсеница. - Ти си толкова малка, че не те забелязах. Не ти ли се иска да станеш по-голяма, за да те виждат животните? - Не, не искам. Аз харесвам себе си и мнението на другите не ме касае. Няма да се променя, защото си се харесвам - отвърнала гъсеничката. След това просто се разделили. Котарака, като си вървял, осъзнал, че и той няма смисъл да се променя, защото си се харесва такъв, какъвто е и не иска да е лъв. Той разбрал една истина: че всеки трябва да харесва себе си със своите плюсове и минуси.
61 Трета част: Въздух и Огън Млад астронавт, Елица Панайотова
62
63 Скулптурата на желанията Дария Цонева Едно момиче на име Лия, което било едва на тринадесет, седяло на леглото вкъщи и мислело за своя скучен живот. То слушало децата от училище как разказват за вълнуващи преживявания и на него му ставало тъжно, защото то не правело нищо интересно. Лиа много обичала да готви и мечтаела да стане добър готвач. Мислейки за своето бъдеще, тя си представяла и в кого ще се влюби, дали ще успее да сбъдне своята мечта и дали ще постигне доброто в живота. Казала си: ,,Де да можех да проникна във времето и да видя бъдещето си!“. Изведнъж в средата на стаята ѝ се появил огромен портал и от него излязло същество, приличащо на духче. Лия се изплашила, започнала да мята натам всичко, което ѝ попадало в ръцете, обаче се спряла с мисълта, че това е дух и предметите не вършат никаква работа. Затова решила да се разбере с него. Попитала го какво иска от нея. То ѝ отговорило, че е избягало от великия магьосник, защото правело много пакости в света на духовете и сега той го преследвал, за да го накаже. Озовало се на този свят, защото чуло за желанието на Лиа и решило да ѝ помогне, ако тя направи същото за него. Момичето се съгласило и така поел към своето първо приключение. Съществото превело Лиа през портала и те се озовали в света на духовете, където момичето станало безплътно. Духчето ѝ обяснило, че няма живи същества в техния свят и ако някой пристъпел в него, имал три дни да остане там или се превръщал в дух завинаги. Съществото ѝ разказало легендата за съществуването на вълшебна скулптура на желанията, но признало, че познава само един, който се е върнал жив от това пътешествие. Този свой приятел, който се измъкнал жив, но не взел скулптурата, духчето попитало дали пази картата, която да ги напътства към нея. Приятелят на духчето му дал картата, пожелал им късмет и те веднага тръгнали, защото нямали много време. Първо трябвало да преминат през гората на спящите чудовища, ако ги събудели това можело да е краят на тяхното пътешествие. Те се изплашили, обаче нямало накъде и решили да не се спират, а да стигнат до скулптурата на желанията. Те бавно и тихичко преминали и не събудили чудовищата. Второто предизвикателство било да преминат през реката на плуващите горили. Трябвало да стъпят на правилния камък, за да преминат
64 през реката, като имали общо пет опита. Те успели да преминат през реката като им останал един последен опит. Зарадвали се много. Третото било последното и най-трудно препятствие, наричало се ,,Светът на игрите“. Там ако загубят от своя съперник, играта и живота им приключвали. Лия, като чула това, веднага казала на духчето, че няма да се справи, защото я е хванал страх, понеже тя никога не печелела в игрите. Духчето ѝ казало, че не било добре да се предават точно накрая, а и то вярвало в нея и знаело, че тя може да се справи. Те трябвало да изиграят шест игри. Първата била ,,Черен Петър“ и я преминали успешно. Втората била ,,Дженга“, като и там победили с лекота. Затруднили се при следващите три игри, но успели да спечелят. Последната била ,,Монополи“. Там играели четирима и който спечелел, получавал скулптурата на желанията. Един след друг играчите отпадали, но Лия победила всички и взела скулптурата на желанията. Тя си пожелала да стане най-добрият готвач в Париж. След това поискала магьосникът да спре да преследва духчето и накрая си пожелала всичко да се върне както било преди и да няма проблеми. Ако искаш да разбереш какво се случва с друго духче, прочети „Светът на книгите“. Леденото момиче Ана Николова Имало едно време едно момиче на име Робин. То живеело в малкото селце Ризлика. Родителите му били военни. Майка му била водач, а баща му - неин помощник. Десет години след раждането на момичето селото било нападнато от друго село на име Ирах, с което били врагове от години. Жителите на Ризлика не очаквали нападение и били разгромени. Ирах превзел Ризлика. Имало много жертви, от които и майката на Робин, а бащата бил тежко ранен. Робин понесла много тежко факта, че майка ѝ е мъртва. След тази случка момичето станало ледено. Един ден, докато чистела стаята на майка си, Робин забелязала кутия. Отворила я и вътре имало бележка, карта и брошка с бял дракон. В писмото пишело, че с картата може да намери ветрило, с което да победи Ирах, а с бижуто може да се предпази от всякакви опасности. Робин веднага казала на
65 баща си, но той ѝ обяснил, че това ветрило било пазено от голяма маймуна. Момичето не слушало съветите на баща си да не ходи никъде, защото е опасно и му обещало, че ще намери ветрилото и ще освободи селото. Още на същия ден то се приготвило и тръгнало. Цял ден Робин пътувала и най-накрая стигнала до селото Мека. То било много спокойно. Намерила една къща за гости и решила да пренощува там. Докато вечеряла, едно момче я заговорило. То се казвало Рик. Било на същите години и се е скитало само из света. Робин обяснила на Рик защо е тук. Той бил изненадан и предложил да ѝ помогне, но тя не приела. На следващия ден Робин се подготвяла за тръгване и се изненадала, когато видяла, че и Рик е готов. По пътя той не спрял да говори, а това много я дразнело. Изведнъж те зърнали стара ранена жена. Веднага се втурнали да ѝ помогнат. Робин превързала раните, а Рик я гледал и ѝ се възхищавал. Докато помагали на жената, тя залепила лепенка под дългата черна коса на Робин, която ѝ давала сила да изпълни целта си. Старицата им благодарила за помощта и си тръгнала, а те продължили по пътя си. След толкова много вървене, Робин почнала да се чувства приятно в компанията на Рик. Вече било тъмно и те стигнали до пещерата. Той побелял от страх и започнал да трепери. От пещерата рязко изскочила една огромна маймуна. Робин я огледала, докато Рик търсел място да се скрие. Тя използвала движенията, които знаела от майка си и успяла да парализира маймуната. Робин вече била доста уморена, но продължила към пещерата. Там стояло ветрилото. То било златно и великолепно. Тя го взела и замръзнала, но след кратко време се възвърнала в нормалното си състояние. Това станало благодарение на лепенката на гърба ѝ. Тогава разбрала, че ветрилото контролира леда. Изведнъж брошката започнала да свети и се превърнала в огромен бял дракон. Той започнал да говори с Робин. Обяснил ѝ, че е бил пазител на майка ѝ, но в деня на инцидента с нея тя не го носила. Изведнъж Робин се усетила, че Рик го няма и тръгнала да го търси. Не след дълго го намерила, но когато той видял дракона, той припаднал. Робин го качила на гърба на голямото животно и полетели към Ризлика. Когато стигнали селото, то било в още по-лошо състояние от преди. Робин се натъжила много. Предположила, че водачът на Ирах знаел къде е била. Драконът ѝ обяснил как да работи с ветрилото. Тя разбрала и отишла да
66 се бие с водача на Ирах, но той я пресрещнал и ѝ наранил окото. В този миг тя го превърнала в ледена статуя и с ветрилото поправила селото. Върнала се при дракона и Рик и видяла баща си. Прегърнала го много силно. Той видял духа на жена си да целува окото на дъщеря си. Цялото село се събрало на едно място и се поклонило на Робин. В този миг тя разбрала, че е изпълнила мечтата си. Рик бил много впечатлен от постъпката на Робин, прегърнал я и я целунал. Така всички в село Ризлика заживели дълго и щастливо. Гущерът и дървеното момче Магдалена Тодорова Имало едно време едно дървено момче на име Явор. Казвало се така, защото било направено от дървото явор. То било много наивно. Някои от момчетата, които живеели в селото му, го хвърляли в реката и го палели. Ще си помислите, че Явор ще си вземе поука, но не, той пак отивал с момчетата, уж да играят и те пак го тормозели. Един слънчев летен ден Явор отново бил примамен в гората и бил подпален от момчетата. И както си седял насред огъня и се надявал да изгасне навреме за вечеря, се появил един гущер. Той не бил обикновен. Целият бил червен, с дълга, лъскава отровнозелена коса. Този гущер бил изключително суетен и винаги се грижел за външния си вид. Малкото животинче си отворило устата и засмукало огъня, на който се „припичал“ Явор. През това време момчето се съвзело от първоначалния шок и попитало гущера: - Какво си ти? - Според теб? - Динозавър? - Не. - Гущер? - Да, ама какъв? - Огнен! - Браво! Отне ти само пет минути да познаеш! Обикновено им трябват 15 минути! - Кой да познае?
67 - Момче, ти да не си мислиш, че си първият, който ме вижда? - Не... - А ти как се казваш? - Явор. - Имам една малка работа, която трябва да се свърши. Какво ще кажеш? - Ами, не знам... Каква е тази работа? - Ще трябва да разбереш по пътя. - Добре, а може ли да предупредя майка си преди да тръгнем? - Ама, разбира се, че не! Няма да те пусне. - Ох, добре. Ще дойда с теб. И тръгнали те, вървели, вървели, минавали по непознати за Явор места. След три дни усилено вървене се спрели пред една пещера. Тя изглеждала като всички други - висока, тъмна, страшна. Обачe, когато влезли в пещерата, се задействал древен механизъм, който я затворил със силен грохот. Гущерът подскочил толкова силно, че оставил белег в тавана. - Какво се случи? - попитал Явор, търсейки гущера. - Само първата част от моята малка работа. - Много малка работа, няма що! А и какво изобщо правим тук? - Ами, трябва да минем през 3 препятствия - хидра, базилиск и боа. - Защо? - Шефът ми каза така: отиди еди-къде си, направи еди-какво си, няма обяснения, нищо! И така продължили надолу в пещерата и зърнали сянка на нещо голямо, чакай... сянка на нещо голямо?! Ето го и първото изпитание, краката на Явор треперели от страх, а гущерът си премислял завещанието. Сянката, която вече не била сянка, а една голяма хидра, си точела зъбите. - Какво правите тук? - избоботила тя. - Дошли сме да убием боата в края на пещерата! - Защо? - Ама аз колко пъти да казвам, че не знам! - избълвал гущерът, заедно със солидна струя огън. - Пусни ни да минем, иначе такъв огън ще ти пусна, че...
68 - Добре, добре кротко, пускам ви! - облизала се хидрата. - Яворе, хайде, тръг... ЯВОРЕ, КЪДЕ СИ БЕ, МОМЧЕ? - Твоят приятел е много наивен бе, влечуго! - изсмяла се хидрата. - Сам ми се пъхна в устата! Гущерът отворил устата, направил хидрата на купчинка пепел, а в средата седял Явор. - ЯВОРЕ, ДЪРВО ТАКОВА, ВАШИТЕ НА КАКВО СА ТЕ УЧИЛИ?! - Извинявай...! - КОСАТА МИ ПОБЕЛЯ ОТ ПРИТЕСНЕНИЕ! Поне си добре. Да продължаваме! И пак продължили навътре в пещерата, километри ли, метри ли, и по едно време стигнали в една голяма зала, там нещо шавало, видяло се – започвало второто изпитание. Това бил базилискът, а единственото правило при борбата с него било да не го гледаш в очите, защото ще умреш от погледа му. Гущерът този път решил да предупреди Явор: - Чуй, момче, този път не искам неприятности, стой мирно и кротко и не си отваряй очите за нищо на света, разбра ли? - Да! - Дано да е така! Явор явно не бил разбрал, защото пак сам скочил в устата на чудовището и гущерът пак трябвало да изпепели базилиска. Не след дълго ги чакала боата, недоволна, че не ѝ се е разминало, трябвало да се бие, ала как я боляла главата...! Явор пак почти бил изяден, а боата била изпепелена заедно с главоболието си. Двамата герои задействали механизма обратно и излезли навън. Прибрали се обратно в селото на Явор, а там майка му вече ги чакала. Тя се радвала, че поне този път синът ѝ се бил прибирал жив и здрав. И оттогава всяка сряда гущерът бил канен на вечеря у тях. А може би Явор още обикаля Земята за подвизи с гущера, не се знае.
69 Светът на книгите Симона Котоманова Беше ден като всеки друг. Лежах в меката трева в двора и внимателно пишех поредната си интересна приказка. Непослушната ми кестенява коса ми се пречкаше и падаше над очите ми, а скъсаната ми панделка не помагаше особено. Най-накрая не издържах и я вързах с ластик. Така де, недопустимо беше държанието ѝ! Заслужи си наказанието… Писането беше в кръвта ми. Майка ми беше писателка и съзирайки голямото ми въображение, ме насърчаваше още от малка да тръгна по нейните стъпки. Поне докато не почина и аз не останах сама, досущ като Пипи Дългото чорапче… Случилото се обаче ми вдъхна сили и кураж да продължа напред и да стана точно като мама. Изведнъж, както се бях унесла в спомени и размисли, съвсем ненадейно се появи някой. По-скоро нещо. Или най-точно – смесица между двете. Беше момче на моята възраст с красива черна коса и проницателен поглед. Но беше някак… прозрачно. Краката му приключваха изведнъж и въобще не докосваха земята. То сякаш плаваше по въздуха. Поизплаших се и прехапах език, за да се уверя, че не сънувам. Не. Бях съвсем будна. А пред мен стоеше съвсем истински призрак. - Ела – той протегна ръката си към мен, а аз послушах инстинкта си и я поех. (Или поне опитах… Все пак, знаеш, призраците не могат да се пипнат.) В момента, в който го докоснах (почти), се почувствах страшно дезориентирана. Всичко около мен сякаш се завъртя с неминуема скорост и аз се озовах някъде в пространството. Това „някъде“ изглеждаше така, сякаш някой беше разсипал всички възможни бои на света в него и беше предизвикал такава експлозия, че са оцветили това „някъде“ около милион пъти по-добре от който и да е бояджия. Беше удивително. Призракът мълчаливо направи няколко крачки напред. Последвах го. Той започна да изпълнява някакви странни и загадъчни движения с ръцете си, а когато приключи, тържествено тропна във въздуха с крак и загледа решително напред. Тогава там най-неочаквано се появи… врата. Тя бавно се отвори. Не виждах накъде води, но сякаш вътре хвърчаха някакви разбъркани думи.
70 Момчето ми направи знак да го последвам и двамата минахме през загадъчната врата. Когато прекрачихме прага, се озовахме в една чудна страна. Беше невероятно – храсти, дървета, поляни, реки, планини, чисто и синьо небе… Сигурно се бях взирала така поне няколко минути, преди да се запитам… Какво всъщност правех тук? Обърнах се към момчето. Погледът му сякаш казваше: „Красиво, нали? В човешкия свят това не може да се види.“ - Защо ме доведе тук? И кой си всъщност? Той се усмихна и протегна прозрачната си ръка за поздрав: - Павел. - Ирина. - Ела да ти покажа нещо! Павел изтича до един храст. Едва тогава видях, че всяко едно „листо“, всъщност е зелен лист хартия, на който е написано произведение. - Всеки храст и дърво принадлежи на определен писател или поет. Когато напише нова творба, тя се появява тук – обясни призракът. - Това е впечатляващо! - Да, така е. Но има един голям проблем... Павел не успя да довърши мисълта си, защото над нас изведнъж се понесе тревожен крясък: - Той е тук! Тук е! – птиците пляскаха с криле и врещяха с все сила (поне така ми го преведе момчето, аз не разбирах езика им, защото бях от друг свят). - Бързо! Той идва! – лицето на Павел коренно се промени и сега той ме гледаше изплашено. - Чакай, кой е той? Защо всички бягат? – попитах, но не получих отговор. Точно тогава земята се разтресе и до нас се появи огромен великан с чудовищен вид и размери. Крачеше тежко, късаше и опустошаваше всичко, което му попаднеше. - Скачай в реката! – викна ми Павел, докато самият той стоеше на брега, готов да се хвърли вътре. В този момент нямаше какво друго да направя, освен да го послушам. Поех дълбоко въздух и се гмурнах във водата. Мигновено двамата потънахме и се озовахме на дъното, където можехме да вървим безпроблемно. Той можеше да диша под водата, но това не беше сред моите способности. Затова
71 Павел откъсна едно пъстро водорасло и го уви около устата и носа ми. Ех, колко си бях мечтала като малка да съм водна фея, за да дишам под повърхността… А то какво се оказа? Достатъчно било да познаваш призрак… С Павел седнахме на песъчливото дъно. Той въздъхна тежко: - Ето затова дойдох при теб. Чудовището скоро ще унищожи целия ни свят! - Ама чакай, аз какво общо имам с всичко това? - Ирина, ти живееш с приказките, живееш за тях. Те са всичко за теб. Ти си най-отдаденият човек, когото съм виждал. - Откъде знаеш толкова много за мен? – вече започнах да се плаша. - Ние непрекъснато следим човешкия свят. Тук сме всякакви митични създания. Събираме и съхраняваме всички литературни творби. Затова наблюдаваме хората, които пишат такива. Ти си една от тях. Имаш огромно въображение, смела си, искрена и толкова чиста… Само ти можеш да ни спасиш. Загине ли нашият свят, това означава всички велики произведения да изчезнат така, сякаш никога не са съществували и да няма къде да се съхраняват новосъздадените. Едва сега осъзнах колко отговорна задача ми беше поверена – да спася книгите. - Добре, но защо този великан продължава да ви напада? Какво иска? - Той е пратеник на всемогъщата магьосница Олга. Тя осъзнава, че книгите носят мъдрост и знание и иска да ги унищожи, за да се пренесе в човешкия свят, където да манипулира и управлява незнаещите беззащитни хора. - А тя къде живее? -На най-високия връх в страната. Там си е построила замък. - Добре, значи тръгваме към замъка на Олга. - Ти шегуваш ли се? Тази вещица ще ни убие без да ѝ мигне окото! - Ако искаме да спасим литературата, ще се наложи да рискуваме. С мен ли си? Павел кимна с глава. - Чудесно! Ти знаеш пътя, нали? - Да, знам го. - Добре тогава. След теб! Двамата с Павел вървяхме дълго по дъното на реката. Около нас кръжаха рибки, целите съставени от различни думи.
72 Когато излязохме от водата, бяхме стигнали до обширна поляна със свежа трева. Точно тогава ни стресна тътен от гръмотевица и светкавица раздра небето. - О, не! – ахна Павел. – Олга е разбрала за мисията ни! Тя е изпратила бурята! Ще ни унищожи! Нямаше къде да се скрием, нито какво да направим. Тичахме като обезумели напред и се опитвахме да избягваме мълниите, които като огнени копия се опитваха да ни промушат. След часове наред бягане, краката вече не ме държаха, но продължавах, колкото бързо можех. Едва дишах, пред очите ми всичко се въртеше. - Ирина! Бързо! Към пещерата! – чувах приглушения глас на Павел. Хукнах още по-бързо към спасителната дестинация, но краката ми се подгънаха и аз паднах в тревата. Не можех да си поема дъх, а бях само на няколко метра от пещерата. Надигнах се. Виеше ми се свят, но трябваше да продължа. Втурнах се нататък. В мига, в който влязох вътре, вече чувах думите на Павел като че ли бяха далечен шум. Пред очите ми притъмня и аз се строполих безсилна на земята. Нямам представа колко време мина, но когато се събудих, лежах на същото място, а до мен седеше Павел. Беше запалил огън и кротко отпиваше от горещия си чай. Щом ме видя, той се усмихна и посочи една чаша до мен. Бавно се надигнах и я взех. - Съжалявам за това – промълвих виновно. - Спокойно! Вината не е твоя, а на Олга – Павел злобно скръцна със зъби. – Ти сега как си? - Вече съм добре. Можем да продължим. - Сигурна ли си? - Да, напълно. Не се тревожи за мен. Хайде, да вървим! Вървяхме дълго. Не спирахме да си разговаряме тихо и да се смеем. Осъзнах, че Павел е най-милото и добро момче, което някога бях срещала. Обикнах го с цялото си сърце. С него се чувствах в безопасност. С него бях щастлива. Навлязохме в гъста гора. Почти бяхме стигнали до планината, която трябваше да изкачим. Изневиделица пред нас се появи чудовището на Олга. Вцепенихме се от страх. - Бягай! – изкрещях на Павел.
73 Двамата, бледи и уплашени, хукнахме между дърветата, но те не ни осигуряваха защита. Великанът ги събаряше и щяхме да бъдем премазани. Тогава се случи най-лошото. Чудовището протегна гигантската си ръка и сграбчи Павел, който беше абсолютно уязвим от други вълшебни същества. - Не! – викнах с цяло гърло, но беше късно. Приятелят ми беше попаднал в ръцете на най-големия ни враг. Започнах да ритам и блъскам като луда великана, но (очаквано) нямаше ефект. Той се отдалечи бавно и тромаво. В мен забушува безумен гняв и започнах бързо да се катеря нагоре. Това беше единственият шанс да го спася. Най-после стигнах до върха. Пред мен се издигаше огромен, величествен, но зловещ замък. Трябваше да успeя да вляза без да ме забележат. А предвид факта, че Олга беше разбрала къде сме, докато пътувахме, тази задача нямаше да бъде лесна. И тогава ми дойде идея – за да вляза беше напълно достатъчно стражите да ме заловят! Излязох иззад едно дърво и се втурнах към най-близкия прозорец на двореца. Естествено, охранителите ме видяха, хванаха ме и ме въведоха вътре при магьосницата. Планът ми вървеше идеално. - Така, така, така… Какво си имаме тук? Още един провален спасител? – изкиска се злобно Олга. Тя беше дребна, слаба, стара жена, но възрастта не слагаше граници на жаждата ѝ за власт. - Пуснете ме! – дърпах се престорено. – Предавам се! Само Ви моля, не ме затваряйте! - Предаваш се, значи? Добре, добре… Няма да те хвърля в килия. Но при едно условие: ще бъдеш моя слугиня и помощница до края на живота си! Въздъхнах тежко и промълвих: - Добре, на всичко съм готова! - Добро момиче! Пуснете я! Стражите послушно ме освободиха от здравата си хватка. - И така… – Олга оголи пожълтелите си зъби в нещо, което сигурно трябваше да бъде усмивка. – Имам много важна задача за теб! Искам да почистиш онзи сандък незабавно! - Както пожелаете, Ваше Магьосничество!
74 Вещицата се оттегли в една малка стаичка, а аз се приближих до сандъка. Отгоре беше изписано с едри букви: „ТВОРБИ ЗА ИЗХВЪРЛЯНЕ“. Беше заключен с катинар. Огледах се и на стената забелязах закачена връзка с два ключа. Избутах сандъка, покатерих се върху него и взех ключовете. Всеки от тях имаше надпис. На единия пишеше „изхвърляне“, а на другия – „връщане“. Веднага разбрах – с първия всички книги щяха да изчезнат безвъзвратно, а с втория – да бъдат освободени и върнати по местата си. С треперещи пръсти пъхнах в ключалката втория ключ, мислейки си колко глупави са злодеите. В същия момент се появи Олга. - Не! – изпищя тя, но аз вече бях отворила капака. Магьосницата изчезна, като че ли беше дим, заедно с всички стражи и с чудовището. Злото беше победено. От ковчежето започнаха да излизат безброй листове и страната бавно, но славно започна да се възстановява. Сега в мен оставаше само един въпрос: Къде е Павел? Започнах да обикалям стаите. И най-накрая го видях. - Павел! – викнах радостно и се втурнах във вече отключената килия. Но той лежеше на пода безжизнен. Опитах да го събудя, ала без резултат. Не, не можеше да е истина! Аз обичах Павел повече от всичко на света. В главата ми като на забързан кадър преминаха всичките ни моменти заедно. Но бях закъсняла. Не бях успяла да го измъкна от безмилостната вещица. По бузите ми се затъркаляха сълзи. Не можех да приема случващото се. В един миг бях загубила всичко. Реших, че щом всичко е свършило, мога поне да опитам да направя онова, за което нямах смелост по-рано. Наведох се над Павел и посегнах да го целуна. Не можете да си представите колко бях изненадана, когато устните ми успяха да докоснат неговите, вместо да минат през тях. В следващия момент около нас засия ослепителна светлина, която ни понесе във въздуха. Секунди по-късно отново се приземихме. Бях се променила. Кожата ми беше станала полупрозрачна. Бях се превърнала в призрак! Докато се оглеждах, Павел отвори очи се надигна. Беше жив! Заплаках от щастие. Скочих на врата му и за първи път успях да го прегърна. Той също ме притисна в обятията си и ме целуна. - Ти ме спаси! – промълви момчето. – Благодаря ти!
75 След тази случка заживях при него в Света на книгите. Павел се превърна в мое вдъхновение за творбите ми, които пък станаха сензация в страната. До ден-днешен живеем там и се радваме един на друг, завинаги запомнили, че любовта и знанието могат да надвият всичко. Млад астронавт Елица Панайотова Беа живяла в заето семейство. Родителите ѝ били по цял ден на работа. Събирали се само за вечеря. Една вечер, докато семейството приготвяло масата за хранене, от телевизора се чул глас който казал: - Внимание! Космическият ни кораб, изпратен до Луната, е унищожен, заедно с астронавтите в него от приближаваща се към Земята черна дупка. Космическото управление е в процес на изработване на машината, която ще затвори черната дупка. Търсим желаещи, които да са над двадесет и пет години. Внимание, дупката ще погълне Земята след две седмици! Това е за днес. Хубава вечер! Когато чуло това, семейството се изплашило до смърт. Момичето се промъкнало до стаята си, защото било решило, че това е нейният шанс за изпълването на мечтата си да стане астронавт, макар да била само на шестнадесет години. Тя събрала багажа си, като взела само най-важното и излязла от къщата през прозореца на стаята си. Беа знаела, че за да стигне до буса, който щял да отведе желаещите до управлението, ѝ трябвал превоз. Тя се качила в автобус, където едно момче я попитало: - Ти накъде си толкова късно вечерта? - Отивам към космическото управление. - казала Беа уверено. - Какво съвпадение, и аз съм натам! А ти не си ли малка за това? - попитал той отново. - Това е мечтата ми от много малка. Сега е шансът ми да я сбъдна. А между другото, как се казваш? - Валери, но ми казвай Вал. А твоето име? - Името ми е Беа, накратко от Беатрис. - Много интересно име! - казал Вал, възхитен.
76 До края на пътуването не си говорили. Преди слизането им Беа си сложила очилата, за да няма голяма видимост към лицето ѝ. След време ги приели в буса и се качили. Там били още двама мъже на средна възраст. Вътре имало място за много хора, било модерно и просторно. Пътували дълго, но никой не проронил и дума. Когато пристигнали в базата им дали храна и ги настанили в стаи, за да спят. На другия ден им обяснили какво да направят, за да активират машината, която щяла да изсмуче черната дупка. Беа гледала с интерес и разбирала всичко, но Вал не разбрал от първия път и се наложило да му обяснят отново. Прекарали още една вечер там, но младото момиче не можело да заспи при мисълта, че родителите ѝ я търсят и се тревожат за нея. Тя се надявала да не пуснат молба за изчезнало дете, защото тогава щяло да се наложи да промени името си. На следващата сутрин сложили костюмите си и се приготвили за излитане. Всички били много притеснени с изключение на Беа, която казала на Вал: - Нямам търпение вече да започвам! Ще видя толкова много звезди и планети! Ракетата се задействала и те излетели. Гледката била завладяваща. Виждали се всички планети от Слънчевата система и хиляди галактики. Пътували шест дни. В началото се чувствали странно в космическия кораб, но след време спрели да обръщат внимание на обстановката. През първия ден се опознали и се удивлявали на тъмната, черна гледка пред себе си, но като се сгушили в спалните чували едва заспали. На втория ден единият от двамата мъже се задавил от храната, която им дали. Другите се опитали да го спасят, но човекът не можал да извади храната от устата си и загинал. Те сложили тялото му в спалния чувал, за да не го гледат. Стояли дълго без да говорят и скърбели. На третия ден тримата споделили за какво ще използват парите, които щели да им дадат, когато се върнат на Земята. - Аз ще ги използам, за да си набавя по-професионални материали, защото мечтата ми е да стана известен художник - казал Вал. - Интересно. Аз бих ги дал за семейството ми. Най-важното нещо в живота ми е те да са здрави - заявил мъжът. - На мен не ми трябват. Ако ми предложат да ги взема, просто ще ги върна - споделила Беа откровено.
77 През четвъртия ден мъжът забелязал, че е малко болен, но не споделил това с останалите на борда. На петия ден Вал и Беа се събудили, а мъжът не. Когато го докоснали усетили, че е студен и им станало ясно какво се е случило. До края на деня всеки се чудил дали ще оцелее до края. На шестия ден от радиостанцията се чул глас, който казал, че моментът скоро ще настъпи. - Няма да се откажем, нали? - попитал плахо Вал. - Няма! Затова сме дошли! Да спасим Земята! - казала Беа, която се опитала да повдигне самочувствието на момчето. На двамата им се преобърнали стомасите, като видели малкия силует на черната дупка. Когато били достатъчно близо, активирали машината. Започнала да изсмуква, но бутонът се счупил и процесът спрял. В същия момент от радиостанцията отново се чул глас, който казал: - За да продължи процесът, трябва бутонът да се натисне отново. Никой от двамата не изявил желание, защото всичко било наелектризирано и ръката им щяла да пострада. - Добре ще го направя - рекла колебливо Беа. - Ще успея. Тя си сложила ръката си и бутнала ръчката напред. Беа извикала от болка, а Вал я подкрепял: - Давай, можеш! Ти си смела и аз вярвам в теб! След като процесът завършил, Беа си махнала ръката и казала: - Това беше най-болезненото нещо, което съм правила през живота си. - Не мисля, че някой друг щеше да успее да се справи с това. Ти си родена за астронавт! - възхитил се Вал, който не можел да повярва на очите си. След шест дни, като се завърнали на Земята, всички, работещи в управлението, гледали момичето с учудени лица. - Защо всички ме гледате така? - попитала Беа объркана. - Ти си само на шестнадесет - отговорила една жена от тълпата, - а знаеш и можеш колкото нас. - Откъде знаете, че съм на шестнадесет години? - Родителите ти са пуснали молба за изчезнало дете. Бяхме сигурни, че си ти, защото беше показана твоя снимка и градът, в който живееш. Беа не отговорила. Пътували няколко часа в буса. Преди да слезе се сбогувала с Вал. Като отворила вратата на къщата, родителите ѝ се затичали към нея и я прегърнали.
78 - От управлението ни разказаха къде си била и през какво си преминала. Бяхме толкова разтревожени за теб. Защо реши, че ще избягаш? - казала майката разплакана. - Като чух за черната дупка по новините, си помислих, че това е шансът ми да сбъдна най-голямата си мечта - отговорила Беа. - Е, хареса ли ти? - попитал бащата. - Гордея се, че сбъднах мечтата си, но беше много опасно! - казала Беа и погледнала към ранената си ръка. Година по-късно момичето получило съобщение от непознат човек, което гласяло: “Здравей, Беатрис, запознахме се на път към сбъдването на твоята мечта. А на път към спасяването на света ти споделих, че моята мечта е да стана художник. Много се гордея с факта, че преди един месец започнах да продавам картини, направени от мен. Хората започнаха да виждат моя талант. Исках да ти споделя какво се случва в моя живот. Ще се радвам и ти да го направиш. От Вал.” Беа му отговорила, като му разказала, че вече повече хора я знаели в училище, но животът ѝ не се бил променил особено. Ивайла и ключът към щастието, Никол Лозанова
79 СЪДЪРЖАНИЕ Март и нейният подвиг, Надежда Титерякова 1 ПЪРВА ЧАСТ - ВОДА Магията под водата, Адреана Георгиева 6 Вълшебният кладенец, Ралица Стоянова 8 Изгубеното сандъче, Мария Димиева 19 Бъдещ приятел, Сияна Стоянова 20 ВТОРА ЧАСТ - ЗЕМЯ Как мечтите се променят, Раиса Маринова 28 Приказна мечта, Никол Давидова 29 Приятел, Симона Тасаджикова 30 Ключът към щастието, Никол Лозанова 32 Пътуване във времето, Ния Симеонова 35 Вълшебния път на Алирио, Симеон Николов 36 Златното ковчеже, Димана Желева 39 Спасителите на природата, Камелия Трънчева 40 Младият бизнесмен, Даниел Зога 45 Мистериозната течност, Ева Хомякова 46 Детска мечта Жасмин Христова 47 Пътят до една мечта, Карина Илиева 49 На път към мечтите си, Есин Мюзекер 50 Приключенията на една дизайнерка, Симона Гюрова 52 Феята на усмивките, Ивая Стойчева 54 Вълшебният дар, Дамяна Лузева 56 Мечтата на Котарак в чизми, Симона Котоманова и Ралица Стоянова 58
80 ТРЕТА ЧАСТ - ВЪЗДУХ И ОГЪН Скулптурата на желанията, Дария Цонева 64 Леденото мамиче, Ана Николова 65 Гущерът и дървеното момче, Магдалена Тодорова 67 Светът на книгите, Симона Котоманова 69 Млад астронавт, Елица Панайотова 75
81 Редактори: Адреана, Елица, Ивая, Камелия, Никол Лозанова Коректори: Надежда, Ния, Симеон, Симона Котоманова, Сияна Технически екип: Даниел, Дария, Димана, Симеон Художници: Дамяна, Елица, Есин, Магдалена, Симона Тасаджикова Издателски екип: Ана, Ева, Раиса, Ралица, Симона Гюрова Организатори: Жасмин, Карина, Мария, Никол Давидова Ръководител: Елеонора Николова – главен учител по български език и литература в СУ ХНИ, Варна