РЕЛИГИЯ 9. КЛАС БПЦ 2023

49 4. Двупосочен анализ 5. Обсъдете в час Анализирайте структурата на Божието действие в света и Църквата. Обяснете акта на богосиновство чрез действието на вярващия. Представете разбирането си за Третото Лице на Светата Троица, като изполвате следните ключови думи: Дух Свети, Лице, Сила, действие Какво свързва сътворението, описано в Бит. 1:2 и спасението, за което Спасителят говори в Йоан 3:5-8 и Йоан 14:26? Божието действие от Отца чрез Сина в Светия Дух към Отца чрез Сина в Духа действието на християнина сътворение (Бит. 1:2) спасение (Йоан 3:5-8; 14:26) „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.“ (Бит. 1:2) „Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие; роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Недей се чуди, задето ти казах: вие трябва да се родите свише. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.“ (Йоан 3:5-8) „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.“ (Йоан 14:26)

TEMA 2 Христос като нов Адам 2 .1.. Синът Човешки 2 .2. Св. Богородица – новата Ева (упражнения и практически дейности] 2 .3. Човешкото в Христос (упражнения и практически дейности] 2 .4. Съчетанието в Христос на естества, воли и действия 2 .5. Личността, която облича човека 2 .6. Истински Бог и истински човек (упражнения и практически дейности] 2 .7. Богоподобие и спасение (обобщение]

52 СИНЪТ ЧОВЕШКИ 1. ИИСУС ХРИСТОС – РЕАЛЕН ИЛИ ПРИВИДЕН ЧОВЕК Вдве от посланията си св. евангелист Йоан говори за появата на хора, отричащи, че в Иисус Христос има човешко естество, и изобщо, че Бог е станал Човек в плът и кръв. Тези хора са известни в историята като гностици. Според учението им Бог е толкова възвишен и духовен, че няма как да се съедини с нещо материално и променящо се, каквото е тялото на човека. Иисус Христос – смятат те – само е приличал на човек, изглеждал е като човек, но нищо повече. Зад тази прилика не е имало реално човешко естество, нито тялото Му е било реално. На този привиден „Христос“ апостолът противопоставя Христос на опита. Първото му послание започва с думите: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (…), което сме видели и чули, ви възвестяваме“ (1Йоан. 1:1, 3). Това са думи на очевидец, на човек, който реално е виждал и слушал Христос. Това са думите на „другия ученик, когото Иисус обичаше“ (Йоан 20:2). За разлика от „Христос“ на гностиците, Христос на евангелистите и апостолите е истински, реален Бог и истински, реален Човек. Затова и апостолът предупреждава своите ученици: „По това познавайте Божия Дух (и лъжливия дух); всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“ (1Йоан. 4:2-3, вж. 2Йоан. 1:7-10). Св. апостол Тома се уверява във Възкресението на Господ Иисус Христос (XV в., Сергиево-Посадски музей) 2.1. гностицизъм (гр. γνώσις gnōsis, „знание, познание, наука“) - религиозно движение, съдържащо различни вярвания. Гностици е прието да се наричат представителите на религиозни течения, съчетаващи елементи от Евангелието с елинистичната философия, окултизма и митологията. Разцветът на гностицизма е през II – III в., но влиянието му е по-продължително. спиритуализация – лишаване от материалност, одухотворяване, придаване на духовно значение. РЕЧНИК

Ако Христос не е дошъл в плът, а само привидно е бил човек; ако тялото Му не е било толкова реално, колкото на всеки от нас, тогава спасението също би било само привидно. Свети Григорий Богослов ще илюстрира връзката между реалността на Въплъщението и спасението с думите: „Това, което не е възприето, не е излекувано“. Тоест, ако Христос не е възприел човешкото тяло, значи не го е излекувал. Ако не е възприел човешката воля и разум, живот и смърт, значи не ги е излекувал. Ако обаче евангелистите са прави и Словото става реално Човек, тогава всеки аспект от нашето човешко битие е излекуван реално в Христос. Впоследствие, в историята на Църквата, единосъщието на Иисус Христос като Син Човешки с всеки един потомък на Адам, ще бъде защитавано като еднакво важно за спасението, колкото и единосъщието Му като Син Божий с Отца. Без единосъщието с Отца, Иисус Христос не би бил извор и храна на живот вечен. Без единосъщието Му с човешкия род, това, което е извършил, няма да има отношение към който и да било човек. Разбира се, в историята ще останат Неговите поучения и добротворството, но подобни нравствени авторитети могат да бъдат и Сократ, и Конфуций, и всеки от мъдреците на този свят. Иисус Христос обаче не би бил Спасител. Затова Църквата е била толкова чувствителна към всеки опит да бъде спиритуализиран Христос, да бъде подчинен на едно дуалистично разполовяване на битието, в което материята и тялото са непременно зло, а човешкото естество в Него, ако изобщо го е имало, се е претопило и заличило в Бога. 2. СИНЪТ ЧОВЕШКИ В СТАРИЯ ЗАВЕТ Най-ранното свидетелство за това, че Месия ще се роди като човек, е дадено непосредствено след грехопадението на Адам и Ева. Съдържа се в Божиите думи към змията: „Загдето си сторила това, проклета да си между всички животни и всички полски зверове; ти ще се влачиш по корема си и ще ядеш прах през всички дни на живота си; и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Бит. 3:14, 15). По-късно отците на Църквата ще нарекат тези думи „първо евангелие“, „първо благовестие“. Благата вест се състои в обещанието, че злото ще бъде поразено. Също така – че Спасителят ще дойде от човешкия род, ще се роди от жена, така, както всеки човек оттук нататък (Бит. 3:16). И не на последно място – че злото няма да остане безучастно. То ще жили в петата, но няма да има силата да унищожи човешкия род. Това обещание е основна линия в развитието на Стария Завет, която можем да проследим в родословията на Иисус Христос, които евангелистите Матей и Лука включват в своите евангелия. От прародителите през Ной обещанието достига до Авраам, който единствен от съвременниците си го помни и може да го предаде на своите потомци. Исаак, синът на Авраам го приема от своя баща и го предава на своя син Яков, а 53 „Дърво Йесеево“, или старозаветни пророчества за раждането на Иисус Христос от Девица

54 той от своя страна – на дванадесетте си сина. От единия от тях – Юда – чрез всички негови потомци това обещание стига до св. пророк и цар Давид и неговия род, т.е. Юдиното коляно, за което е пророчествано, че ще излъчи дългоочаквания Месия. И наистина, Христос се ражда от девица (Ис. 7:14), чието родословие е свързано с Юдиния род. Нещо повече – Иисус се ражда в пределите на Юдейското коляно – в град Витлеем Иудейски (Мих. 5:2). Човешките черти в Богочовека са описани едновременно детайлно и метафорично от св. пророк Исаия. Христос, по думите му, ще бъде кротък, „няма да викне, нито да възвиси гласа Си, и няма да даде да Го чуят на улиците, пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси“ (Ис. 42:2,3). Христос ще бъде милосърден, ще изцелява съкрушените по сърце, ще проповядва на пленени освобождение и на затворници – отваряне на тъмница, ще утеши всички тъгуващи (вж. 61:1,2). „Тогава – казва пророкът – ще се отворят очите на слепи, и ушите на глухи ще се отпушат. Тогава хромият ще скочи като елен, и езикът на немия ще пее“ (Ис. 35:5, 6). И в същото време, от пророческото слово научаваме, че „няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (Ис. 53:2-5). 3. СИНЪТ ЧОВЕШКИ В НОВИЯ ЗАВЕТ ВНовия Завет се сбъдват старозаветните очаквания. В евангелията и посланията на апостолите ни е дадено да познаваме Сина Божий като един от нас. „Бидейки в образ Божий – казва апостолът за Него, – не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил 2:7, 8). Новият Завет ни показва както Сина Човешки, за Когото другите говорят, но и Неговото собствено свидетелство. Ако сравним всички случаи, в които Христос говори за Себе Си, преобладават онези, в които Сам се нарича Син Човешки. Бог не идва в нашия свят, за да „парадира“ със Своето божество. Логиката на Божието домостроителство е друга. Човекът е главната грижа на Бога. Човекът е онзи блуден син, чието завръщане Бащата очаква. Когато Синът Божий се въплъщава, това се случва не за да бъде преследван и съден отпадналият от Бога човек, а за да бъде спасен в Него. Затова Бог облича естеството на човека, облича неговата плът и неговия живот, приема неговата смърт: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, Разпятие Христово.

55 да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Йоан 3:16, 17). Защо трябва Бог да става Човек, пита се риторично св. Атанасий Александрийски. Не е ли било достатъчно за Него да възстанови Адам в предишното му състояние, вместо да понася всички присъщи на човека страдания, а накрая и неговата смърт? Би могло, разбира се, защото за Бога няма нищо невъзможно – си отговаря той. Но тогава „благодатта нямаше да се съедини с естеството на човека, а щеше да остане външна спрямо него реалност и сила“. А това означава, че човекът ще бъде един вечен длъжник, неспособен да расте с Бога, а винаги принуждаван и поправян от Него, форматиран наново и наново. Такъв човек никога не би обичал, още по-малко би се жертвал. Когато бъде предпоставено, че „за Бога всичко е възможно“, тогава опрощението ще бъде мислено като постоянно „задължение“ на Бога. Защо Църквата приема за важно, че Господ Иисус Христос не е привиден, а реален човек от плът и кръв? Кои са старозаветните свидетелства за човешката природа на Богочовека? Кой от старозаветните писатели най-подробно е описал Христос? Как Свещеното Писание на Новия Завет свидетелства за Сина Божий като реален Човек? 1. Описание на личност Направете описание на Господ Иисус Христос, като използвате предло- жената схема като образец. Открийте въз основа на кои библейски сви- детелства за Него са приведени ключовите думи и изрази. След като се запознаете с тях, допълнете описанието. Направете съпоставка на Христовия пример с нашето поведение днес. Проверете наученото Приложете наученото 2. Работа с електронната Библия С помощта на електронната Библия в сайта на Светия Синод на БПЦБП открийте места в Новия Завет, в които Иисус Христос се назовава „Син Човешки“. Използвайте ключова дума за търсене „Човечески“. Изберете и запишете три цитата, като поставите и съответната библей- ска посочка в края на новозаветния цитат. приел образ на раб уподобен на човеците по вид като човек изцеляващ проповядващ освобождение утешаващ презрян и унизен изпоранен за нашите грехове послушен дори до смърт понизил Себе Си милосърден кротък и смирен

56 2.2. СВЕТА БОГОРОДИЦА – НОВАТА ЕВА [ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ] 1. Сравняване Прочетете текста и го обсъдете, като направите паралел между Ева и света Богородица. Начертайте таблица в тетрадките си по образеца по-долу. Сравнете двете най-важни за библейската история жени по зададените показатели, като попълните таблицата. Разкрийте приликите и разликите между двете. Обсъдете причините за тях. Формулирайте конкретни изводи. Света Богородица, стенопис, Рилски манастир. „Всички пророци те проповядваха, Майко Божия, с преславни образи.“ Октоих, глас 1, Повечерие, канон, песен 3, тропар 1. „Пророчествата за Теб, чиста Дево, се изпълниха.“ Октоих, глас 5, събота, Малка вечерня, слава на стиховните. Показатели за сравняване Ева Дева Мария Архетип Отношение към Божията воля Избор

57 2. Работа с химнографски текст. Има две жени в историята, които я променят радикално. Първата е Ева, прамайката на всички, а втората – Мария, майката Божия. Отношението към Божията воля е голямата им разлика. Майчинството е голямата им прилика. И първото, и второто са архетипи. Послушанието и непослушанието са два модуса в архетипното човешко съществуване спрямо Бога. Това са начини да приемаш или отхвърляш Живота. Образно казано, това са „две страни на една и съща монета“. Модерността до голяма степен е атомизирала тези модуси, като ги е отделила от Бога и ги е натоварила с нови функции. От едната „страна на монетата“ е бунтът срещу „статуквото“, деконструирането и протеста, а от другата – социалната и гражданската отговорност, върховенството на закона и ценностната солидарност. Спрямо Бога обаче тези модуси имат не функционален, а екзистенциален смисъл. И само в този смисъл можем да разбираме изборите, които правят Ева и Дева Мария. Когато Ева избира да стане „като Бога“ без Бога, тя остава без Бога. В Свещеното Писание това състояние е означено като смърт (срв. Бит. 2:17). Така смъртта става част от този свят. Смъртта не е просто физиологичен феномен, а избор спрямо Бога, избор на „живот“ без Него. Когато Дева Мария избира: „Нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38), тя става майка на Живота. Тогава Бог става Човек и стават възможни думите на евангелиста: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Йоан 1:4). Неделя на св. праотци се празнува между 11 и 17 декември. Прочетете текста на тропара. Защо според вас на св. Праотци е посветена неделя, предшестваща празника Рождество Христово? Разкрийте съдържанието на празника, като използвате за основа на своето изложение иконата и химнографския текст. Икона на светите Праотци СВЕТООТЕЧЕСКО НАСЛЕДСТВО „Ева, когато е била девица и невинна, приемайки словото на змията, предизвиква непослушание и смърт; но девицата Мария, приемайки с вяра и радост, когато ангел Гавриил ú донася радостната вест, че „Дух Светии ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“, отговаря: „нека ми бъде по думата ти.“ (Лука 1:35,38). И от нея се роди Онзи, за Когото, ... се говори на много места в Писанието, чрез Когото Бог поразява змията, ангелите и хората, които приличат на нея, и освобождава от смърт онези, които се покайват за греховете си и вярват в Него.“ Св. Юстин Философ (†165). Диалог с евреина Трифон, 100. Тропар на св. Праотци, гл. 2. Верою праотци оправдал еси, от язик теми предобручивий Церков: хвалятся в славе святии, яко от семене их ест Плод благословен, без семене Рождшая Тя. Тех молитвами, Христе Боже, помилуй нас. С вяра си оправдал праотците, чрез които предварително си се сгодил за Църквата. Светиите се хвалят със слава, че потомството им даде благословен плод: онази, която Те роди безсеменно. По техните молитви, Христе Боже, помилуй ни.

58 3. Размисъл пред картина Разгледайте художественото изображение, представящо как света Дева Мария утешава Ева. Обърнете внимание на цветовете, тона, сюжета, размишлявайте над вложената в картината идея. Споделете с класа своите мисли и чувствата, които поражда във вас това произведение на изобразителното изкуство. Прочетете есеистичните размисли в текста, вдъхновен от тази картина, и ги сравнете със своите собствени впечатления. Сравнете интерпретацията на темата в изкуството с църковното учение. – Споменава ли се в Библията, че плодът от дървото за познаване добро и зло е ябълка? – Потърсете в интернет възкресната икона „Слизане на Христос в ада“. Как са изобразени Адам и Ева в иконата? Сравнете образите на Ева в иконата и на картината. Когато погледна към Ева, виждам онази толкова ужасно позната поза „какво направих“. Виждам изтощението в тялото ѝ. Раменете ѝ са ниски. Главата ѝ е наведена. Тя не може да погледне нагоре. Гола е, но прикрива тялото си с косата си, защото сега не е гола, както преди, когато е била свободна. Сега се срамува от това. Мъчно ми е за нея, защото ми е мъчно за самата мен... Сърцето ми обаче най-силно се разбива от това как тя все още държи онази проклета ябълка. Почти ми се иска да ѝ се разкрещя. Ева! Остави я! Пусни я! Тя я държи на гърдите си – защитен жест, както бихте държали кърмаче. Тя кърми греха си, провалите си, страхува се да ги остави, а може би не може. – Ева! Хвърли това на земята! – Ето какво бих казала на Ева. – Вземи се в ръце, Ева. Стани по-добра. Бъди по-свята... Но Мария не постъпва така с нея. Тя не изтръгва ябълката от ръката ѝ. Не се кара, не я наставлява. Успокоява я и се усмихва с разбиране. Тя знае, защото е участник в Изкуплението, на което е казала своето свято „да“. Душата ми величае Господа! – шепне тя на Ева. Мария знае, че Изкуплението е океан от неугасима любов, който всички грехове на света не могат да угасят. И докато Ева продължава да държи ябълката, Мария поставя ръката ѝ върху собственото си тяло. Тя не я принуждава да се откаже от нещо, за което не е готова, а просто я кани да докосне новото. Изглежда, че Ева е тази, която стиска греха си, но Ева също е стисната от греха. Грехът е повсеместен. Когато сме заети да нападаме отделни хора, губим от поглед факта, че докато те може би стискат греха си в едната си ръка, Злото също се увива около тях. Може би затова Христос ни казва да обичаме враговете си. Злото винаги е по-голямо от един човек и когато се нападаме един друг, ние изтръгваме плевелите отгоре, вместо да ги изтръгнем от корените. Светата Дева е способна да бъде толкова мила с Ева, защото знае, че коренът на злото не е в човешкото същество до нея. Тя знае къде е истинското зло. И без да благоволи дори да погледне змията, Мария я смачква до смърт... Из есето „Мария утешава Ева: Два гласа“ на американската писателка Лора Джийн, https://laurajeantruman.com/2017/12/11/mary-consoles-eve-two-voices-advent/ Дева Мария утешава Ева, молив и туш, монахиня Грейс Ремингтън

59 4. Въртележка от въпроси 5. Работа с библейски текст Разделете са на групи по петима. Помислете какво в картината и текста „Дева Мария утешава Ева“ ви вълнува най-много и формулирайте свой индивидуален въпрос. Нека всеки напише своя въпрос най-отгоре на празен лист и да го предаде на съседа вляво. Прочетете въпроса, който сте получили от съседа си вдясно. Допълнете с ваш въпрос, свързан с неговия. Сгънете листа така, че вашият въпрос да не се вижда и предайте нататък. Когато получите обратно листа, започващ с вашия въпрос, разгърнете и прочетете въпросите, които другите от групата са задали. Помислете дали има въпрос, който може да ви помогне да отговорите на своя или да ви накара да се замислите още по-задълбочено. Изберете най-интересния въпрос и обсъдете основанията за избора си с вашите съученици в групата. Прочетете и обсъдете първите думи за Пресвета Дева Богородица, произнесени още в рая. Те са казани от Самия Бог в обещанието към падналите ни прародители за Изкупителя. Това обещание, наричано от тълкувателите на Свещеното Писание „първоевангелие“, се намира в Божиите думи, насочени към змията – прелъстител: „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата.“ (Бит. 3:15) Прочетете старозаветните пророчества за майката на Спасителя. Обсъдете ги според зададените характеристики на Божията майка. Начертайте предложената схема в тетрадките си. Групирайте ги в предложената схема, като отбележите в празните места библейските посочки. Някои от цитатите могат да се отнасят и за двете основни характеристики на света Богородица. Приснодева – Винаги Дева – до раждането на Господа, по време и след него света Богородица остава Дева. Девица, РЕЧНИК Приснодева Божия невеста

60 2.3. ЧОВЕШКОТО В ИИСУС ХРИСТОС [ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ] 1. Дефиниране на понятия. Човешкото естество В Свещеното Писание има лаконично и в същото време ясно описание на човешкото естество при сътворението. Човекът е единно цяло, съставено от два елемента – от материята на този свят и от душа, или невидима сила за живот, която Бог създава в него, вдъхвайки в естеството му „дихание за живот“. В библейската традиция душа и живот често са синоними. Душата на човека не е част от Божията същност и не е съвечна на Твореца. Иначе тя би била самият Бог, а Светата Троица би имала безброй единосъщни ипостаси. Човешкото тяло и душа са сътворени, т.е. обусловени са от времето. Те могат да живеят вечно, т.е. да преодоляват ограниченията на тварното битие, но единствено в Бога. Това разбиране за душата няма нищо общо с разпространеното в гръко-римския свят. За Платон душата е различна от тялото субстанция, която има самостоятелен живот. Тя е първопричина с изначално битие, предхожда тялото и не е обвързана с него. За Аристотел душата е същност на всеки организъм, вкл. от животински и растителен произход. В еврейското и християнското разбиране душата и тялото заедно съставляват човека. Те не са отделни същности (или субстанции). Нито тялото, нито душата (или животът) поотделно са човек. Разделете се на групи. Всяка група си избира секретар, който да напише в средата на лист хартия ключовите думи „тяло“ и „душа“ – двата елемента на човешкото естество. Изразете свободно своите мисли, породени от съответната дума. Функцията на избрания от групата ученик е да записва. Обсъдете и изберете четири от идеите, които считате за най-подходящи. Споделете с класа, като учителят записва вашите предложения на дъската. Накрая целият клас нека избере най-важните четири от всички предложени думи и изрази, които дефинират човешкото естество като „тяло“ и „душа“. Прочетете самостоятелно текста. Начертайте приложената по-долу схема в тетрадките си. Коригирайте и допълнете схемата въз основа на новата информация. Формулирайте изводи. тяло Човешко естество душа

61 2. Четене с разбиране Смъртта влиза в света като вторично състояние на битието. Премъдрият Соломон казва: „Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите, защото Той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително… Праведността е безсмъртна, а неправдата причинява смърт; нечестивите я привлякоха с ръце и думи, счетоха я за приятел и изнемогнаха“ (Прем. 1:13-16). С други думи, ако животът е синтетично състояние – на душата с Бога и на тялото с душата, то смъртта е състояние на разпад – човекът без Бога преживява във времето благодарение само на своите телесни „ресурси“, чието изчерпване компенсира с тварна храна. Чрез тази храна (а не чрез Бога) Адам пожелава да стане като Бога и всъщност това е неговият грешен избор. Затова тя остава единственият му източник на живот. Когато телесните ресурси се изчерпат напълно, тогава разпадът засяга целия човек: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Екл. 12:7). Бог предупреждава Адам относно дървото за познаване добро и зло с думите: „В който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Бит. 2:17). Смъртта при вкусването всъщност е смърт на доверието на човека в Бога. Понякога отците наричат това състояние „смърт на душата“. Синът Божий възприема човешкото естество – тяло и душа – в пълнота. Това естество е наследено от Адам с язвите, причинени от прародителския грях и предавани от поколение на поколение. Тялото Му може да понесе смърт, а душата с нейните сили – разум, сетива (чувства) и воля – да изпитва всички присъщи на човека душевни състояния. „Прие образ на раб – казва апостолът – и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил. 2:7, 8). Работете в групи и изпълнете поставените задачи: Прочетете самостоятелно текста, като използвате три графични символа, които да отбележите с молив: Под този знак отбележете изреченията, които потвърждават онова, което знаете или мислите, че знаете; Под този знак поставете изреченията, които съдържат нова за вас информация; ? Под този знак поставете изреченията, които съдържат нова за вас информация; Прочетете в групата изреченията, до които сте поставили въпросителен знак, и ги обсъдете. Запишете въпросите, на които групата не намира отговор. Прочетете в групата изреченията, до които сте поставили знак . Обяснете какво е вашето разбиране. Обсъдете новата информация, отбелязана със знак . Запишете въпросите, които поражда тя във вас и потърсете отговор. Споделете и обсъдете с класа въпросите, на които групата не може да отговори. Христовата молитва в Гетсиманската градина (Молитвата за чашата)

62 3. Продължете изречението. 4. Отговор на антропологичен въпрос Прочетете текста и продължете изречението: „Най-важното, което разбрах от текста, е ...“ Обмислете и дайте отговор на поставения антропологичен въпрос. Обосновете отговора си. Естествен ли е грехът за човека? Прочетете богословския текст. Какъв отговор получаваме в Иисус Христос на поставения въпрос? Защо? Когато Църквата казва, че Иисус Христос е истински Бог и истински Човек, тя дава ясно определение както на Бога, така и на човека. Когато Спасителят казва: „Аз и Отец едно сме“ (Йоан 10:30), Той подчертава божественото в Себе Си. Когато говори за Себе Си като за Син Човешки (Мат. 8:20, 9:6, 10:21 и пр.), тогава Той поставя акцент върху човека. Малцина разпознавали в Иисус Христос Сина Божий. Още по-малко са били тези, които са съзерцавали божествената Му слава. Много повече са били онези, които са виждали в Него единствено човека. Виждали са Го да се просълзява заради Лазар (Йоан 11:33-35), да плаче за Йерусалим (Лука 19:41), да признава, че душата Му се смущава (Йоан 12:27) и е „прескърбна до смърт“ (Мат. 26:38, вж. Марк 14:34). Споделяли са с Него храната си (Лука 24:43) и са Му давали да пие, когато е жаден (Йоан 4:7). Иисус Христос проявява слабост както всеки от нас, когато съзнава, че Го очаква смърт. В Гетсиманската градина Той се моли „ако е възможно“ да Го отмине „тая чаша“ (Мат. 26:39). На кръста също изпитва тази човешка екзистенциална, предсмъртна самота: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил“ (Мат. 27:46). Няма съмнение, че Иисус Христос е бил и Човек с душа и тяло. Неговият живот и Неговата смърт са реални толкова, колкото на всеки от нас. Защото, ако не са като нашите, тогава за нашите няма надежда. Човешките черти в Спасителя показват реално въплъщение. Той във всичко е човек, с изключение на греха. „Кой от вас ще Ме укори за грях?“, пита Той риторично (Йоан 8:46). Апостолът ще подчертае това и в едно от посланията си: „Той се яви, за да вземе греховете ни, и грях в Него няма“ (1 Йоан. 3:5). В Иисус Христос получаваме отговор на антропологичния въпрос: естествен ли е грехът за човека? И отговорът е отрицателен. Грехът е противоестествен, външен спрямо човека елемент. Няма по-голяма подмяна на човека от това да считаме за естествено неговото противоестествено състояние. Христос се ражда с последиците от Адамовия грях – смъртта, болката, самотата, но Той е „последният Адам“ (1 Кор. 15:45) и „грях в Него няма“. антропология – (от гр. антропос – човек и логос – слово, смисъл, знание) наука, която изучава всички аспекти на човешката природа. РЕЧНИК

63 5. Работа с библейски текст Прочетете библейския разказ за явяването на възкръсналия Иисус Христос на апостолите и открийте проявите на човешкото и божественото в Него. Разкажете библейския разказ от името на един от апостолите, участници в евангелското събитие. „Мир вам“ – Иисус Христос се явява на апостолите (Дечански манастир, Сърбия) „Когато те приказваха за това, Сам Иисус застана сред тях и им каза: мир вам! Те, смутени и изплашени, помислиха, че виждат дух; но Той им рече: защо се смущавате, и защо такива мисли влизат в сърцата ви? Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам. И като рече това, показа им ръцете и нозете Си. А понеже те от радост още не вярваха и се чудеха, Той им рече: имате ли тук нещо за ядене? Те му дадоха късче печена риба и вощен мед. И като взе, яде пред тях. И рече им: ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите. Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията.“ (Лука 24:36-45)

СЪЧЕТАНИЕТО В ИИСУС ХРИСТОС НА ЕСТЕСТВА, ВОЛИ И ДЕЙСТВИЯ 1. БОГОЧОВЕЪТ – БОГ И ЧОВЕК В ПЪЛНОТА Въпросът за това кой е Синът Човешки (вж. Мат. 16:13), във времето след апостолския век отстъпва на въпроса как Синът Човешки и Синът Божий са едновременно едно в лицето на Иисус Христос и в същото време са две – Бог и Човек в пълнота. Този въпрос занимава мнозина и нерядко отговорите се различават диаметрално. Според някои Иисус е единствено човек, и благодарение на своите човешки нравствени качества Той постига качеството на Син Божий. Последното обаче не предполага действително присъствие на Божията природа в Него. В същото време други изповядват, че Иисус Христос е само привидно човек, докато в същото време е най-чист дух. В края на ІV и средата на V век, богословските разисквания в Църквата за съчетанието на Бога и човека в единството на Богочовека са най-интензивни. В процеса по намиране на най-коректната богословска интерпретация могат да бъдат откроени няколко етапа. 1) За епископа на Лаодикия, Аполинарий (ок. 310-390 г.), Синът Божий заема мястото на духа, или ума, в човека Иисус от Назарет. За да разберем това, трябва да се върнем към античното гръко-римско разбиране за човека като единство на духа (или ума), душата и тялото. Най-висшата част от човешкото битие е всъщност духът, който често бива наричан нус (от 2.4. Иисус Христос Пантократор, храм „Св. София“ (Истанбул) 64

гр. νους), или ум. При въплъщението Си Синът Божий заема мястото на духа, или ума в Сина Човешки, докато тялото и душата Му са изцяло човешки. Така именно Аполинарий разбира думите на евангелиста: „Словото стана плът“ (Йоан 1:14). Проблемът в това разбиране за Иисус Христос и причината то да бъде обявено за еретическо, е непълнотата на човешкото естество в Богочовека. А както е известно, според израза на св. Григорий Богослов, „това, което не е възприето, не е излекувано“. 2) Няколко десетилетия след първия събор, който осъжда учението на Аполинарий през 362 г., архиепископът на Константинопол (428 – 431 г.) Несторий се опитва да коригира това учение. Така вместо за непълнота в човешката природа на Христос, Несторий учи за човешка природа със своя собствена ипостас или личност. Отделно, Синът Божий присъства в Богочовека със Своята божествена природа и ипостас. Към тези две природи, с две личности съответно, той добавя трета личност, която да обединява първите две и така да бъде запазено единството в Христос. Както обикновено се случва, когато някой се опитва да коригира една крайност със срещуположната ѝ крайност, той също допуска грешка. В желанието си да запълни целостта на човешкото естество в Христос, Несторий разглежда родения във Витлеем Иисус като отделен от Сина Божий индивид, който впоследствие, благодарение на своето нравствено развитие, достига до единство с Бога. Това учение става повод за Третия вселенски събор през 431 г. и също е отхвърлено от Църквата като еретическо. 3) Опитът да бъде коригиран и Несторий, довежда някои от неговите опоненти – като архимандрит Евтихий от Константинопол – до следваща крайност: в Иисус Христос човешката природа се слива с божествената до такава степен, че изчезва в нея. Така природата или естеството в Иисус Христос остава само едно – божественото. Последователите на това схващане са наречени монофизити (от гр. моно – едно и фисис – природа). Трябва да минат двадесет години, за да бъде коригирана и тази крайност от Четвъртия вселенски събор в Халкидон. 2. ХАЛКИДОНСКИЯТ СЪБОР И НЕГОВОТО ВЕРООПРЕДЕЛЕНИЕ Неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно. Така отците, събрани през 451 г. в малоазийското предградие на Константинопол, Халкидон, формулират съединението на двете естества в Богочовека. Божественото и човешкото в Иисус Христос са съединени неслитно и неизменно, като с тези два израза съборът отхвърля монофизитския възглед за сливането на божественото и човешкото в Божието естество; отхвърлят също възгледа за изчезването, или изменението на човешката природа, която, според монофизитите, престава да съществува в Иисус Христос. Ако в Христос няма нищо човешко, а е само Бог, с една божествена Светите отци от Четвъртия вселенски събор 65

66 природа и ипостас, тогава Той не е единосъщен с човека. А щом не е единосъщен с човека, значи човешката същност изобщо остава извън спасението. Тогава човекът може да гледа на Иисус Христос само като на подражател, но нищо повече. Другите два израза неразделно и неразлъчно са отнесени към последователите на Несторий. Божественото и човешкото естество не са два отделни индивида в Иисус Христос. Ако те са разделени и разлъчени, значи между тях съществува бездна или най-малкото дистанция. И ако такава дистанция има в Христос, то за останалите хора тя е още по-голяма. Така всяка надежда за спасение се свежда до нула. Синът Божий става Спасител в най-добрия случай на човека Иисус като отделна личност, но това по никакъв начин не се отразява на останалите хора. Съборът в Халкидон постановява, че Човекът, макар и съединен с божеството в Христос, не се слива с Него и не изчезва в Него, нито стои дистанцирано като отделен индивид. Напротив, в Иисус Христос божеството и човечеството са едно, защото Словото Божие става Лице и на човешкото естество, така, както е Лице и на Божието естество. Така в Иисус Христос личността е една, и това е Лицето на Сина Божий. В него и Бог, и човекът присъстват в пълнотата на своите естества. Като следствие: Бог дава на човека в Христос всичко Свое, без да Го лишава от човешкото Му естество. В единосъщието с това човешко естество, което Спасителят приема от Своята майка, всеки човек бива осветен. Така именно Църквата разбира думите: „Словото стана плът“ (Йоан 1:14). Отците използват аналогия, за да илюстрират съединението, по начина, по който е формулирано в съборното вероопределение. Човешкото естество е оприличено на желязо; божественото – на огъня в ковашката пещ. Преди да бъде поставено в пещта, желязото е с всички присъщи на метала характеристики. То е твърдо, студено и трудно за обработване. Когато обаче попадне в пещта, то придобива качествата на огъня – става горещо, ярко, на свой ред може да запали огън и най-важното – омеква и може да бъде обработвано. С други думи, макар и съединено с огъня и придобило всички негови характеристики, то си остава желязо по естество. Така и човекът в Христос придобива Божия начин на съществуване, но не престава да бъде човек по естество. 3. ВОЛИТЕ И ЕНЕРГИИТЕ В ИИСУС ХРИСТОС Същото, което отците в Халкидон постулират за естествата или природите в Христос, впоследствие, на Шестия вселенски събор, ще бъде потвърдено за енергиите и волите в Христос. И двете понятия – воля и енергия – са част от християнската лексика от векове. Но докато воля е евангелски термин с многократна употреба (достатъчно е да си спомним Господнята молитва или молитвата в Гетсиманската градина), то понятието енергия става ключово в спора на кападокийските отци с Евномий и неговите последователи през ІV в. Основните въпроси в този спор са: дали и доколко Бог е познаваем. Кападокийците защитават едно основно положение: всяка

67 природа има своя енергия или действие. Бог, съответно, също има Своята природа и енергия. Божията природа е недостъпна и непознаваема. Бог не може да бъде обяснен като обект на познанието и затова казваме, че Той е непознаваем. В същото време, в цялата история на Божието домостроителство ние наблюдаваме постоянни позовавания на Бога. Той, образно казано, „оставя следи“ и във всяко Негово действие няма съмнение Кой е извършителят. Следователно Бог бива осезаван по Своите действия или енергии. Така Той е едновременно непознаваем по природа и познаваем по енергия. Свети Григорий Палама казва, че „общото име Бог носят и Божията сила, и ипостасите, и енергията“, докато няма име, което да изчерпва и обхване Божията същност или природа. Иисус Христос притежава божествена, несътворена природа, която се проявява със своя съответна енергия или действие. Човешката природа в Него също има своя съответна енергия или действие. Същото може да се каже и по отношение на Неговите воли – божествена и човешка. Водеща винаги е Божията енергия, съответно Божията воля, като човешката енергия и воля не се сливат, нито стоят дистанцирано от Божиите. В Иисус Христос водеща е божествената природа, съответно воля и енергия, но човешката природа, воля и енергия са в съгласие и единство. Илюстрация за това виждаме в „човешките“ думи на Спасителя от молитвата в Гетсиманската градина: „Нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:46). Светите отци от Шестия вселенски събор В гръцкия език думата „енергия” означава действие, осъществяване или действителност. Освен с тези си значения, с които се употребява в ежедневната реч, в предхристиянската епоха изразява и представата за космични сили, концентрирани в човека. Смята се, че думата е съчинена от Аристотел за обозначаването на втората модална категория. Аристотел не дава определение за „енергия“, а използва примери. В неговата система енергията не е движение, защото движението само по себе си не предполага цел. Енергията също така не е потенция. Тя е актуалност. Наред с ентелехия, енергия обозначава актуалната действителност на предмета, за разлика от потенциалната възможност на неговото битие. Свети Йоан Дамаскин определя енергията (действието) като същностно движение на природата и различава в него три фактора: извършител – лицето, от което протича енергията (дейността); способното да действа – извършващата природа и делото – последица от това движение. В своето „Точно изложение на православната вяра“, в главата „За енергиите в нашия Господ Иисус Христос“ той казва: „Активното и същностно движение на природата е енергия; природата е наричана енергична, защото енергията произлиза от нея; резултатът от енергията е работата, на която е въздействано; но извършителят, този, който използва енергията, е лицето... Понякога действието се нарича дело, а делото – действие, така, както сътворената вещ понякога се нарича творение“. Стоядинов, М. Божията благодат. Богословско изследване, В. Търново, 2007 ЗА ЛЮБОЗНАТЕЛНИТЕ

68 Как разбирате думите: „Това, което не е възприето, не е излекувано“? На кои неправославни възгледи дава отговор вероопределението на Халкидонския събор? Какво е църковното учение за волите и енергиите в Иисус Христос? 1. Съставяне на речник Обсъдете богословските понятия и определете тяхното значение по отношение на Бога. Запишете в тетрадките си съставения от вас реч- ник. природа – естество – енергия – Проверете наученото 2. Свидетелство на епохата Прочетете заглавието на писмения извор и представете вида на документа и времето на написване. Прочетете внимателно целия писмен извор и отговорете на въпросите: Какъв вид е изворът? Кой е неговият автор? Къде е създаден? С какви събития се свързва? Какъв е богословският смисъл на наречията: „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“ според вероопределението на Халкидонския събор? Обсъдете и попълнете таблицата в тетрадките си. Документ: откъс от Вероопределението на Четвъртия вселенски събор, Халкидон, 451 г. Следвайки светите отци, всички съгласно поучаваме да бъде изповядван единият и същ Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество и съвършен по човечество, истинен Бог и истинен Човек, с разумна душа и тяло – единосъщен на Отца по божество и единосъщен нам по човечество – във всичко нам подобен, освен в греха – роден предвечно от Отца по божество, а в последните дни заради нас и нашето спасение [роден] от Мария Дева Богородица по човечество – единият и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно познаван (тъй че със съединението съвсем не се отрича различието между двете естества, но напротив – запазва се свойството на всяко естество и двете се съединяват в едно лице и една ипостас), не на две лица разсичан или разделян, но единият и същ Син Единороден, Бог Слово, Господ наш Иисус Христос, както в старо време пророците за Него (учеха), както Сам Господ Иисус ни научи и както ни предаде Символът на нашите отци. Цит. по Стоядинов, М. Символите на Църквата. От апостолския век до тържеството на православието, В. Търново, 2006 наречие Богословски смисъл неслитно неизменно неразделно неразлъчно Приложете наученото

69 3. Анализ на светоотечески текст Прочетете текста и отговорете на въпросите: Кой е авторът на текста? Какво знаем за него? Каква е основната тема в текста? Какво изразяват имената – същ- ността или енергиите (действията) на Бога? Какви примери използва св. Йоан Златоуст? Какво е основното послание на светоотеческия текст? СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ „Самото име „Бог“ не е название на Неговата същност. Невъзможно е да намерим име, с което да изразим Божията същност. Впрочем, ако това е валидно за Бога, същото важи и за ангела, защото не е възможно да намерим название, което да изрази същността му. Дори и за душата важи същото: струва ми се, че това название (душа) не определя самата ú същност, а е описание на дишането като действие. Затова я наричаме и душа, и сърце, и ум: „Сърце чисто – казва (Псалмопевеца) – създай в мене Боже (Пс. 50:12). И не само това, но тя бива наричана и дух.“ Св. Йоан Златоуст, Тълкувание на Посланието до Евреите, 2 Роден е през 345 г. в Антиохия, Сирия. Баща му е висш военен офицер. Майка му е Антуса, която овдовява на двадесетгодишна възраст, възпитава младия Йоан като християнин. Тъй като му е отредено да стане юрист, той учи философия и реторика и за кратко време практикува право в Антиохия. След това посещава Антиохийската богословска школа и се покръства около 370 година. През 380 г. е ръкоположен за дякон, а през 386 г. – за презвитер в Антиохия, където развива богато социално и проповедническо служение. Той се отличава с изключително красноречие. Заради вдъхновеното му слово е наречен Златоуст. Голямата му слава довежда до избирането му за Константинополски архиепископ през 398 година. В Константинопол свети Йоан развива богата благотворителна и социална дейност, но също така работи усилено за въздигането на Църквата, за мисионерската дейност сред варварските народи и срещу еретиците. Противниците му, подпомагани и от императрица Евдоксия, се опитват да го свалят от власт и да го прогонят от патриаршеския престол. На всичките им опити обаче вярващият народ се противопоставя и ги осуетява. Накрая те успяват да го изгонят и той умира в изгнание през 407 г. По-късно, през 438 г., неговите мощи са пренесени в Константинопол и поставени в църквата на Светите апостоли. Съчиненията му са многобройни послания, трактати и беседи. Той е автор и на светата литургия, която се отслужва в православните църкви през по-голямата част от годината. Свети Йоан Златоуст Приложете наученото

ЛИЧНОСТТА, КОЯТО ОБЛИЧА ЧОВЕКА 1. БОГ КАТО ЛИЧНОСТ Бог винаги говори с човека лице в лице. Той се открива като „Аз“ и говори със своя събеседник на „ти“. Това виждаме през цялата история на Божието домостроителство. Виждаме Бог да търси Адам по име в „дневната хладина“ (Бит. 3:8), да предупреждава Каин (Бит. 4:6-7), да помага на Ной (Бит. 6:13), да упътва Авраам (Бит. 12:1), да открива името Си пред Мойсей (Изх. 3 гл.). Бог се открива не като абстракция, а като Аз, не като съществуване, а като Съществуващия (Изх. 3:14), не като сила, а като Силният (Бит. 49:24), не като любов, а като Възлюбилият (Йоан 15:9). Лицето се проявява в общение. Общението е „средата“, „атмосферата“, в която то става различимо. Без общение лицето е немислимо, няма и смисъл. Ако няма кой да отрази съществуването му, то би съществувало всякак, но не и като лице. Ако то не е битие в общение, няма да има разлика между него и камъка в пустинята. Ако пък лицата са две или три, без общение, те ще са мъртва структура, статични камъни в пустинята, природни феномени, измерими в тегло, форма, цвят и пр. Тези мерки ще дават отговор на въпроса за естеството, за природните характеристики. Когато обаче камъните проговорят (Лука 3:8, 19:40), когато къпината проговори (Изх. 3:4), тогава вече става дума не просто за природа, която може да бъде измерена в тегло, форма, цвят и пр., а за природа, „облечена“ в лице. 2.5. 70 Авраам разговаря с Бога, Който е изобразен в образа на Христос

Още преди човекът да се появи на този свят, Триличностният Бог говори за него с думите: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Бит. 1:26). Отците наричат тези думи „велик Божий съвет“. И това е „съвет“ между ипостасите – Отец, Син и Дух Светий. Защото няма кой друг, освен и извън Бога, който да обсъжда с Него сътворяването на човека. Това не са ангелите, защото всички те са само „духове служебни“ (Евр. 1:14), а не творци. Още по-малко това са падналите ангели, изменили на служението си. Бог заповядва на ангелите и демоните, а не обсъжда с тях като Равен с равни (Мат. 4:6; 26:53; Лука 4:36). Откровението не ни дава никакви основания, за да посочим, или дори да предположим съучастници на Бога в това дело. Ако четем обаче този „съвет“ през новозаветното триипостасно богоявление в живота и думите на Спасителя, тогава ще се съгласим с отците, които виждат в „съвета“ Отца, Сина и Светия Дух. Лицата в Светата Троица са винаги в общение: „Отец е в Мене, и Аз съм в Него“, казва Господ (Йоан 10:38). Общението винаги е елемент от Божието съществуване, нещо повече – самото съществуване е общение. Няма момент, доколкото извън времето има „моменти“ изобщо, в който Отец да е без Сина или Синът без Отца, нито има момент, в който Отец или Синът да са без Светия Дух. Нито едно от Лицата не е самозатворена и самодостатъчна монада. Бог, в Свещеното Писание, е диалогично Битие, Битие в постоянно междуличностно общение. Това общение предхожда сътворяването на човека и самото му създаване от елементите на този свят (вж. Бит. 2:7). Бог вдъхва в лицето на човека „дихание за живот“, за да стане последният „жива душа“ и на свой ред да живее и общува с Бога. В това се състои богообразността и богоподобието на човека. Защото както Лицата в Светата Троица са в постоянно общение, така и човекът е създаден, за да бъде в общение с Бога. В това общение „аз-Ти“ ще се потвърждава неговата тварна, но и боголика самоличност, и ще разпознава Бога като Личност. Мойсей и горящият храст. Юлий Шнор фон Каролсфелд Свещенобиблейска история на Стария и Новия Завет. Санкт Петербург, 1873 г. 71

72 2. БОГЪТ НА ОТКРОВЕНИЕТО И БОГОВЕТЕ НА СВЕТА БЕЗ БОГА Християнството дава на света концепцията за личност. Тази концепция е утвърдена в християнското богословие посредством категории, които адекватно изразяват Божието откровение. Потребността да бъде обяснено в категории Откровението, идва тогава, когато мисленето в категории, присъщо на образования човек от Античността, иска от християните отговор в какво всъщност вярват. Отговорът обаче идва не на въпроса „в какво?“, а на въпроса „в Кого?“. Разликата между двата въпроса е съществена. Езическият свят, най-общо казано, персонифицира природните стихии и явления. Всяка природна сила придобива свой антропоморфен израз: водите в древна Гърция биват „олицетворени“ от Посейдон, огънят – от Хефест, небето – от Уран, войната – от Арес, ловът – от Артемида. В религиозните системи на индоевропейските народи тези имена варират, но принципът е същият. Да създадеш бог по свой образ и подобие, е първична реакция на това да бъдеш сам, без Бога, сред стихиите на този свят. Апостол Павел по-късно ще опише това състояние с думите: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, Танцуване около златния телец, худ. Николђ Пусѓн, XVII век.

73 те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги“ (Рим. 1:21-23). В подножието на Синай евреите постъпват по сходен начин. Те не разбират къде е Мойсей и къде е Бог, Който ги изведе от Египет. Тогава, заблудени „в своите помисли“, събират златните си накити, правят от тях „излян телец“ и започват да му служат с думите: „Ето, Израилю, твоят бог, който те изведе от Египетската земя!“ (Изх. 32:4). Това няма да е последното заблуждение на Божия народ. Много са примерите в Стария Завет. Ролята на Мойсей и всички пророци обаче е да припомнят на народа Кой всъщност ги „изведе от Египетската земя“. Те припомнят за Бога Авраамов, Бога Исааков и Бога Иаковов (вж. Изх. 3:15), т.е. за Бога, Който лице в лице общува с всеки от старозаветните патриарси. Именно в Него, а не в „нещо“, вярват и старозаветните, и новозаветните праведници. Новозаветното откровение обаче дава на човека не просто концепция за Бога, Който говори с човека като Личност с личност. Самият Бог става Човек, и нещо повече – възприема човешкото естество в Своето Лице, става Лице на човека. 3. СЛОВОТО СТАНА ПЛЪТ Христологичните спорове в Църквата в повечето случаи са имали за предмет естествата на Богочовека. Спорело се е за това дали Той е само Бог, дали е само човек, дали е донякъде човек и донякъде Бог, дори дали може или не може някоя от природите Му да бъде изобразена на икона. Не е имало съмнение обаче за единството на Богочовека. Две ключови събития могат да бъдат откроени в историята на християнското богословие. Първото е различаването на ипостас (гр. ипостасис) от същност (гр. усиа) или природа (гр. фисис). Тези категории са известни на познаващите трудовете на Аристотел. В античната епоха всеки начетен човек ги познава. Никой обаче, преди светите Кападокийски отци – Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски – не натоварва тези категории със смисъл, който да ги откроява радикално една от друга и да ги отнася към Бога на Откровението. Така в езика и богословието на отците ипостас придобива значение на уникално и неповторимо лице или личност, докато усиа бива употребявано само за същността. Отец, Син и Дух Светий са ипостаси с обща усиа, или, казано по друг начин – лица с обща същност. В богословския език понятията същност, природа и естество са отнасяни към една и съща реалност. Същото може да се каже и за категориите ипостас, лице и личност.

74 Няма лице, което да е лишено от същност, както и същност, която да съществува без да бъде вместена в (или проявена от) лице. Всяко същностно действие, на свой ред, бива изявявано от лице. Така, когато някой бъде засегнат (примерно) от Йоан, не действието на Йоан, не природата или същността на Йоан, а Йоан като личност е субект и извършител. Това разграничаване е извършено в контекста на триадологичните спорове през ІV век. Второто събитие е христологичният спор, който приключва през ІХ век с тържествения акт на Константинополския събор от 843 година. В контекста на този спор, Църквата потвърждава, че Синът Божий, второто Лице на Светата Троица е Личността на Богочовека. При въплъщението Си Той става Лице на човешкото естество, съставено от душа и тяло. С това човешко естество Синът отива на кръста, слиза в ада, възкръсва и се възнася „отдясно на Отца“. За Църквата Иисус Христос е „новият човек“ (Еф. 4:24), новият Адам – Човекът в пълнота. Поради факта, че е потомък на Адам, Той е единосъщен на всеки от нас по човешката Си същност. Бог става Лице на човешката същност и в Него тя е освободена, по думите на отците, „от смъртта, греха и дявола“. Така Личността освобождава същността от това, което не е свойствено за нея и я облича в Божия начин на съществуване. В Иисус Христос не просто човешкото естество е възнесено, но и цялото творение, защото човекът, бидейки сътворен от „земна пръст“, не е външен спрямо творението елемент. И ако той, заради прародителския грях, не е съумял да облече света в своето лице и да го съедини с Бога, това извършва Синът Божий, Който, като Син Човешки, „Сам – по думите от св. Литургия – се предаваше за живота на света“. Защо човекът става „жива душа“? Кога хората създават богове по свой образ и подобие? Кое от Лицата в Светата Троица става Лице на човешката природа в Иисус Христос? Проверете наученото Св. Трисветители велики архиереи: Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст

75 СВЕТООТЕЧЕСКО НАСЛЕДСТВО „Божията истина изповядвам с висше изповедание. Не на идоли се кланяме ние, нито идоли рисуваме по стени и дъски, но чертаем телесно изображение, а не божествено подобие на Христа и нашия Бог. Защото Божественото е неописуемо и непознаваемо по самата си същност. Ние рисуваме телесния образ, с който Той се яви на земята и живя с хората – образа, с който увисна на кръста, с който бе положен в гроба, с който изпразни ада, който Тома докосна, с който сред възглашения и тръбен глас Самият Бог Слово се възнесе на небето и с който пак ще слезе от небесата в последния ден да съди живите и мъртвите.“ Св. патриарх Евтимий. „Похвално слово за Св. Йоан Поливотски“ Богословски понятия Значение на богословското понятие Различие спрямо другите две понятия Въпроси личност природа действие 1. Дефиниране на понятие 2. Анализ на различия 3. Библия, изкуство и творчество Дефинирайте понятието Личност на Богочовека. Обсъдете Личността, която облича човека. Прочетете думите на св. патриарх Евтимий и обсъдете как той разглежда богочовешката Личност на Сина Божий в контекста на иконопочитанието. Израз на кое църковно учение са разсъжденията на светия Патриарх? Опишете и анализирайте различието между личност, природа и действие. Начертайте таблицата в тетрадките си и я попълнете. Формулирайте по един въпрос към всяко от богословските понятия. Споделете работата си с класа и обсъдете поставените въпроси. Потърсете в Интернет произведения на изкуството, които илюстри- рат старозаветни събития, в които Бог се разкрива на хората, като природа, „облечена“ в лице. На основата на събрания материал изберете един от библейските сюжети. Нарисувайте избраната сцена, в която Бог говори с човека в Стария Завет. Кое Лице на Светата Троица ще изобразите, ако искате да визуа- лизирате Бога? Защо? Приложете наученото

76 2.6. ИСТИНСКИ БОГ И ИСТИНСКИ ЧОВЕК [ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ] 1. Анализ на последици Съединението на Бога и човека в Лицето на Сина Божий въвежда човешкото естество в непосредствено единение с Божието естество. В това единение нито Божието, нито човешкото естество променят своя статут. Божественото в Иисус Христос остава нетварно, непознаваемо и свръхразумно, докато човешкото в Него остава тварно, познаваемо и разумно. Човешкото естество, освен това, носи последиците от прародителския грях, обусловено е от времето, пространството и смъртта. Единственото, което няма в Него, е волята за грях, наричана от отците „гномична воля“, присъща на тварните човешки личности. В Иисус Христос няма „гномична воля“, защото Личността в Богочовека не е сътворена човешка личност, а е Лицето на Сина Божий. Прочетете текста и анализирайте последиците за човешкото естество от единението с божественото в Богочовека. 2. Кластер с идеи Работете по групи. Напишете понятието „обожение“ на лист хартия, така че да може после да се залепи на дъската и да се види от класа. Оградете думата в кръг и след това с помощта на линии съединете кръга с други думи, свързани с това понятие, като по този начин групирате множество идеи, свързани с обожението, в категории. Всяка група излъчва свой представител, който да сподели идеите на групата пред класа. Групирайте идеите за понятието в категории с помощта на учителя, като той или тя ги запише на дъската. Обсъдете получената богата групирана схема („кластер“) с идеи. Определете кои аспекти от темата за обожението се нуждаят от допълнителна информация. Адам влиза в Земния рай. Мозайка от катедралата „Успение Богородично“ в Монреале, Сицилия, XII в.

77 3. Размисъл над богословски текст 4. Обсъдете в час Работете в групи и изпълнете поставените задачи: Прочетете самостоятелно текста, като използвате три графични символа, които да отбележите с молив: Под този знак отбележете изреченията, които потвърждават онова, което знаете или мислите, че знаете; Под този знак поставете изреченията, които съдържат нова за вас информация; ? Под въпросителния знак препишете изреченията, които са ви провокирали да научите повече. Прочетете в групата изреченията, до които сте поставили въпросителен знак, и ги обсъдете. Запишете въпросите, на които групата не намира отговор. Прочетете в групата изреченията, до които сте поставили знак . Обяснете какво е вашето разбиране. Обсъдете новата информация, отбелязана със знак . Запишете въпросите, които поражда тя във вас и потърсете отговор. Споделете и обсъдете с класа въпросите, на които групата не може да отговори. Обсъдете и обяснете паралела между обожение и спасение. Дайте примери от живота на православните светии. Лествицата на издигането към Бога (обожението) Благодарение на това, че всички душевни и телесни сили на човешката същност – разум, воля, осезания и пр. – са „облечени“ или „проявявани“ в Личността на Словото, те запазват присъщата на човешката същност склонност – да бъде с Бога. Единението с божественото естество, действие и воля, освещава човешкото естество, действие и воля в Иисус Христос. Това освещаване отците наричат обожение. Обожението на човешкото естество в Христос е естественото състояние на човека. В него свободата на човешката природна воля се проявява в най-висша форма като свобода, съответна на естеството. Такова е трябвало да бъде състоянието на Адам, ако не е бил изборът му на самообожение чрез тварни плодове. Обожението в човека е динамичен процес. В аскетическия опит на Църквата първоначално човекът се учи да очиства и пази сърцето си. Ако някой постигне това, тогава идва ред на осмислянето на всичко, на съзерцанието и разпознаването на Божия промисъл в света. Отците подвижници са нарекли това състояние просвещаване на ума. Когато и то бъде постигнато, тогава обожението е последният стадий на единение с Бога. Целият този процес довежда човека до естественото му състояние на общение и живот в Бога. Противоестествен е грехът, в който човекът обръща гръб на Бога. Противоестествена е и смъртта. Обожението не е статично състояние, което веднъж придобито в рамките на човешкия живот, не може да бъде загубено. Затова Църквата никога не прославя или посочва за пример хора, чийто житейски път още не е изминат в пълнота. Църквата познава праведници, които в последния момент са се погубили (като Юда), както и разбойници, които в последния момент са се спасили (като разбойника на кръста).

БОГОПОДОБИЕ И СПАСЕНИЕ (ОБОБЩЕНИЕ ) 1. ЧРЕЗ НЕГО И ЗА НЕГО Свети апостол Павел пише до колосяни, че чрез Сина Божий е създадено „всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено“ (Кол. 1:16). Когато коментират този стих, отците поставят ударение върху последните думи „чрез Него и за Него“. Когато апостолът казва „чрез Него“, това означава, че Словото не е изолирано от творческия акт. Всяко Божие действие има за свой извор Отца, стига до нас чрез Сина, осъществява се в Светия Дух. Всяко от Лицата на Светата Троица съучаства в творението. Когато апостолът пише, че всичко е създадено „за Него“, това се разбира промислително и есхатологично. Промислително, защото в Бога всичко има смисъл, дори хората да не го разбират; и есхатологично – защото Той е последният Адам (вж. 1Кор. 15:45), т. е. в Него се открива последният, окончателният смисъл на човека. Апостол Петър ще добави още един щрих към това разбиране с думите за „Христос, Който е бил 2.7. 78 Мозайка за сътворението на видимия и невидимия свят от Бога, храм „Св. Виталий“ („Сан Витале“ в Равена, Италия) есхатология – учение (наука) за последните неща (гр. та есхата) или за „времето“ след края на историята. еон – век в по-общ смисъл; състояние на времето; еонът не съответства на съвременното измерване, според което 1 век = 100 години (вж. повече в учебника по Религия (Християнство-Православие) за 7. кл. стр. 52. РЕЧНИК

предназначен още преди свят да се създаде, но се яви в последно време за нас“ (1Петр. 1:20). Мнозина от апостолските последователи и отци на Църквата споделят мисълта, че въплъщението на Сина е трябвало да се състои независимо от грехопадението. Преп. Максим Изповедник например вижда във въплъщението на Сина Божий изначалната и крайната цел на творението. То е средоточие, център на битието, защото самото битие, т.е. всичко – „за Него е създадено“. Прародителският грях придава на въплъщението „изкупително значение“. Въплъщението на Сина Божий възстановява човека и му връща загубения рай. Нещо повече, Синът Божий възстановява човека, като го съединява със Себе Си и го възнася „отдясно на Отца“. Никой и никога не може да направи за човека това, което Бог прави за него. И Той го прави не от дистанция, като страничен наблюдател на човешката драма, а като става част от нея. Затова в третия член от Никео-Константинополския символ се казва, че Господ „заради нас, човеците, и заради нашето спасение, слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек“. 2. ЕДИНЕНИЕ И ОБОЖЕНИЕ Съединението на Бога и човека в Иисус Христос не променя битието на човешкото естество. То остава сътворено и като такова – обусловено от външни сили и фактори. Променя се обаче неговата екзистенция, неговото съществуване. Човешкото естество придобива Божия начин на съществуване, въпреки тварното си битие. Също както желязото в ковашката пещ придобива качествата на огъня, така и човешкото естество в Христос участва във възкресяването на Лазар. С всеки Свой жест, дума или допир, Христос – като Бог и като човек – извършва великите дела, които околните в Негово време ще нарекат „чудеса“ (Мат. 21:15, Марк 6:2). 79

80 Всичко това не би се случило, ако човешкото и божественото не бяха съединени по такъв естествен начин в Лицето на Сина Божий. Приспособяването на човешкото естество към Божия начин на съществуване се нарича обожение. В Иисус Христос, като в последен Адам, можем да видим богообразността и богоподобието такова, каквото Адам е трябвало да постигне във възможната за човека пълнота. Има още един аспект от съединението на човешкото и божественото в Иисус Христос – то вече е необратимо. Първо, като исторически факт то не може да бъде игнорирано. Дори да се направим, че това не се е случило, или дори да го отричаме ежедневно, няма да променим факта, че то вече се е случило. И второ, като възнесено „отдясно на Отца“, то съществува в друг еон, в друго „време и пространство“. Това означава, че всеки един човек, който е единосъщен по естество със Сина Човешки, има в Негово Лице вечен Гарант и Ходатай пред Бога Отца (1Йоан. 2:1). Синът Божий винаги е – и винаги ще е – и Син Човешки. А това означава, че в Иисус Христос човекът никога повече няма да бъде сам, никога повече няма да бъде без Бога. 3. ОБОЖЕНИЕ И СПАСЕНИЕ Мнозина от отците на Църквата описват спасението на човека в едно изречение. Синът Божий – казват те – стана Син Човешки, за да станат синовете човешки синове Божии. Обожението на човешкото естество в Богочовека не остава изолирано събитие или състояние, валидно само за Иисус от Назарет. Би било така, ако човекът в Иисус имаше своя личност, отделна от лицето на Сина Божий. Тогава всичко извършено от Христос щеше да остане изолирано и валидно само за този исторически човек, само за тази конкретна, изолирана, уникална, сътворена личност. Една човешка личност в Богочовека би усвоила и задържала спасението само за себе си, така както всяка тварна човешка личност „облича“ само своето човешко естество. Но човешкото естество в Спасителя има за своя Личност вечното Лице на Сина Божий. Именно това го издига „отдясно на Отца“. Божественото Лице прави спасението валидно за човешкото естество изобщо – за всички потомци на Адам от миналото, настоящето и бъдещето. Затова апостолът казва на евреите: „Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос“ (Деян. 2:36). Тоест – делото на Христос е валидно за всички човеци. Друг апостол го казва с думите: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1Йоан. 4:9). Да бъдем живи чрез Него, означава много повече от това „да преживяваме“, да се радваме на хубавото време или благополучията в живота. Да бъдем живи чрез Него, означава да имаме живот вечен (1Йоан. 5:11). Този живот не е автономна собственост на изолирания или самотния човек. Този живот е

81 „чрез Него“. С други думи – това е споделен живот. Бог споделя този живот с човека, а човекът споделя този живот с Бога. В тази взаимност, чието начало е поставено от Богочовека, обожението на човешкото естество е по същество спасение. Това е спасение от греха, смъртта и дявола, така че нито един от тези феномени, нито една от тези сили или състояния, няма да може да удържи в своя власт живеещия „чрез Него“. В живота на светиите виждаме доказателство за това, че извършеното от Богочовека не остава затворено само в тогавашната историческа епоха, нито в тогавашната Палестина. То излиза извън границите на времето и пространството именно защото е спасение – дело на Богочовека, на Спасителя. Бог „проводи в света Своя Единороден Син“ и с това светът стана люлка на спасението. Светът не получи спасението като „коледен подарък“ от Спасителя, а съучаства в него, даде естество, плът и кръв на Сина, за да ни ги върне Той като „храна за живот вечен“. Така синовете човешки „чрез Него“ на свой ред да станат синове Божии. Стенопис от митрополитската катедрала „Св. св. Кирил и Методий“ (гр. Ловеч)

82 „Въплъщението на Сина Божий е изначалната и крайната цел на творението...“ Св. Максим Изповедник ОБОЖЕНИЕ Единение с Божественото естество, действие и воля динамичен процес естествено състояние на човека очистване на сърцето просвещаване на ума може да бъде загубено 1. Недовършено изречение 2. Работа със схема Продължете мисълта на св. Максим Изповедник в тетрадките си: Идентифицирайте проблемите от междуличностен и индивидуален характер, както и релацията човек – природа между тези две точки. Представете вашето отношение и вътрешни преживявания, свързани с осмислянето целта на творението. С помощта на схемата представете православното учение за обожението на човека, възможно чрез освещаването на човешкото естество, действие и воля в Господ Иисус Христос. Какво означава изразът на св ап. Павел „чрез Него и за Него“ (Кол. 1:16)? Как се нарича приспособяването на човешкото естество към Божия начин на съществуване? Посочете поне един пример за обожение. Какво е спасение? Обяснете паралела между обожение и спасение. Проверете наученото Приложете наученото

83 3. Дискусия 4. Петстишие Дискутирайте върху поставения въпрос, като изложите своето мнение и го подкрепите с аргументи. Само Църквата ли e мястото на човешкото обожение и спaсение? Правила: Изложете собствената си позиция, добре обмислена и организирана като изказ. Подкрепете я с факти, доказателства, примери от живота. Не натрапвайте своите възгледи, а се опитайте да убедите в тях дру- гите. Внимателно изслушвайте изложението на другите. Изразете отношение, коментар към позицията на другите участници, но без обиди и лични нападки. Напишете петстишие в тетрадките си, даващо израз на вашето лично разбиране и отношение към обожението по следната схема: Първият стих е заглавието в една дума (обикновено съществително). Вторият стих е описание в две думи на понятието (две прилагателни). Третият стих се състои от три глаголни форми, характеризиращи действията на човека по пътя към обожение. Четвъртият стих е фраза, показваща отношението ви към обожението. Състои се от четири думи. Последният стих е лично обещание в пет думи. Надежда за спасение (стенописен фрагмент от Зографския манастир „Св. вмчк Георги“ на Св. Гора – Атон) Приложете наученото

TEMA 3 Човекът – по образ и подобие 3 .1.. Образ и по образ 3 .2. Дар и задача (упражнения и практически дейности] 3 .3. Бог като архетип на човека (упражнения и практически дейности] 3 .4. Архетипни норми (обобщение]

3.1. ОБРАЗ И ПО ОБРАЗ 86 „Образ на Отца е Синът, а на Сина – Духът, затова Христос, обитавайки в човек, му придава богообразност.“ Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 13, т. 1, С.: „Изток-Запад“, 2019, с. 103. 1. ОБРАЗ И ПО ОБРАЗ ВСвещеното Писание правят впечатление два стиха, които описват образността на човека и Сина Божий. Великият Божий съвет за сътворението на човека е първият случай, в който четем: „Да сътворим човек по Наш образ (гр. кат’ икона, евр. bə·ṣal·mê·nū)“ (1:26). В другия случай – в думите от Послание до евреите – то е употребено за Сина Божий като образ на Бога Отец: „Сияние на славата и образ на Неговата ипостас“ (1:3). Когато отците тълкуват тези стихове, те винаги подчертават разликата между „образа“ на Сина Божий и „по образа“ на човека. В първия случай образът е разглеждан като сходство на Ипостаста на Сина с Отца във всичко. Във втория случай е отчитано, че човекът не може да бъде като Сина, Който е единороден на Отца. Само Синът може да отговори на всеки, който иска да види Отца, с думите: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (Йоан 14:9). Това е и причината в иконографията винаги като образ на Бога да бъде изписван образът на въплътилия се Син Божий Иисус Христос. В най-добрите образци на византийската иконография Бог в образа на Иисус Христос твори света, в нимба на Иисус Христос се вписва Божието име, открито на Мойсей в книга Изход (3:14). На гръцки това име се изписва като ο ων, на старобългарски като сый, а в синодалния превод на Свещеното Писание като вечно Съществуващият.

Човекът, от своя страна е като Бога, но само „доколкото му е възможно“. Въпреки всички прилики, които могат да бъдат посочени, остава фактът, че човекът е творение. Това се отнася както за човека като лице, така и за човека като естество, т.е. душа и тяло. Всички елементи в него – видими и невидими – са обусловени от Божията блага воля и Божието творческо действие. Така, можем да кажем, той е образ като сътворен човек, докато Синът Божий е вечен образ на Отца. 87 „Образът е нещо различно от първообраза, впрочем, това различие не е съвършено, а е по отношение самостоятелността; така и тук „образ“ означава липса на различие от Този, Чийто е образът, сходство с Него във всичко. Ако Той се нарича подобие и образ, то какво ще кажат за това? И човекът, ще кажат, е наречен образ Божий (Бит. 1:26). Но такъв образ ли е, както е Синът? Не, ще кажат, но (оттук е видно), че образът не означава сходство. Напротив, когато човекът се нарича образ (икона), това означава сходството (му с Бога), доколкото е възможно за човека. Означава, че Бог е на небето, докато човекът е на земята, т.е., по способността да господарува; както той притежава всичко на земята, така Бог притежава всичко на небето и на земята. А от друга страна, човекът не се нарича по такъв начин образ, не се нарича така по подобие, не се нарича сияние, с което се означава същността, или сходство/единство по същност. Като „образ на раб“ (Фил. 2:7) означава не нещо друго, а съвършения човек, така и образ на Бога означава не нещо друго, а Бог.“ Св. Йоан Златоуст, Тълкувание на Посланието до евреи, 2 „Създателят на света и Царят на царете, Който надвишава всяка същност и човешка представа, като благ и превъзхождащ по добротата Си всичко, сътворил човешкия род по Своя образ, по Своето собствено Слово, нашия Спасител Иисус Христос. Като уподобил човека на Себе Си, Той го създал, за да съзерцава и познава битието. Дал му мислене и знание за Своята собствена вечност, та човекът, съхранявайки това сходство с Бога, никога да не губи представа за Него, и да не се отделя от съжителството със светостта. Като има обаче в себе си благодатта на Подателя, да има и своя собствена сила от Словото на Отца, да бъде щастлив и да събеседва с Бога, живеейки невинен, блажен и безсмъртен живот.“ Св. Атанасий Велики, Слово против езичниците, 2. 2. ПО ОБРАЗА НА ВЪПЛЪТИЛОТО СЕ СЛОВО Всвоето слово против езичниците св. Атанасий Велики, също както и св. Ириней Лионски преди него, говори за човека като за създаден по образа на въплътилия се Син Божий. Това на пръв поглед изглежда парадоксално, най-малкото защото сътворението на човека във времето предхожда въплъщението на Словото и раждането Му във Витлеем с името Иисус. Но този парадокс се разрешава, когато вземем предвид, че за Бога времето не е валидно измерение. Нашето вчера и нашето утре са днес за Него. По-важна е другата характерна черта на човека, а именно, че той носи в себе си „сила от Словото на Отца“. Можем да прочетем на много места определение за човека като за хранено със словесно мляко словесно битие (1Петр. 2:2), различно от безсловесните твари (Прем. 11:16, 2Петр. 2:12, 16, Иуда 1:10). „Словесно“ в библейския и в църковния контекст не означава само „творчество с думи“, а е определение за човешката съ-образ-ност със Словото Божие. Много често „словесен“

88 е синоним на „духовен“ или „умен“. В библейския превод на български език, както и в по-ранните старобългарски текстове, „слово“ съдържа всички значения на гръцката дума „логос“, която може да се преведе и като разум, и като смисъл, и като основание за логиката, т.е. науката за формално-валидните умозаключения. Светите Седмочисленици обаче, както и по-късните старобългарските автори и преводачи избират слово, като най-адекватен превод на логос. В този смисъл, когато казваме, че човекът е създаден по образ Божий, ние трябва да имаме предвид идващата от Словото и присъща само на човека мисловна, духовна, разумна сила. Затова и когато питат Иисус Христос „коя заповед е най-голяма в закона“, Той отговаря: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“ (Мат. 22:37). Умът не е изолиран от богообщението, защото в Бога той ще разпознае своя Подател и своята цел. 3. ПОЗНАНИЕ И ТВОРЧЕСТВО Първото проявление на словесността в човека е описано в книга Битие като среща с безсловесните творения. Когато Бог завежда пред него „всички полски животни и всички небесни птици“ (Бит. 2:19), за да им даде човекът имена. Това е своеобразно изпитание за Адам. В текста четем, че Бог го прави, „за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ“. Да дадеш име, означава да вложиш смисъл, да осмислиш стоящото пред теб. Това е процес, който е първо познавателен – преди да именуваш каквото и да било, най-малкото трябва да го различиш от всичко останало и едновременно с това да вникнеш мисловно в него. Това е процес на разпознаване и опознаване. На второ място, това е субективен творчески процес. Когато даваме име, ние изразяваме и своето отношение и своята визия в перспектива; поставяме свой своеобразен „словесен отпечатък“ върху обекта на своето отношение и визия. Много често името надживява своя носител. И затова този, който го дава, по дефиниция трябва да стои поне малко по-високо в житейската стълбица и като отговорност, и като интелект. Този първи „изпит“, на който е подложен човекът, е само начало на живота в един свят, който Бог дава на човека, за да се грижи и господарува той над него (Бит. 1:28, 29). По отношение на всичко оттук нататък, от човека ще се очаква да бъде на нивото на своята отговорност и интелект. Защото няма друго творение, което да е надарено с образа на Бога. Човекът е поставен като стопанин на света. Той е своеобразна граница между видимия и невидимия свят – съставен от елементите на земната пръст и оживотворен от Божието дихание. Човекът е единственото земно естество, което може да говори с Бога, и е единственото битие, което Бог е поставил, за да владее и се грижи за света. В него се пресичат Божието отношение и любов към творението и стремежът на творението към Бога.

89 Каква е разликата между образ и по образ? Какво означава логос? Защо познанието и творчеството се предполагат взаимно? Проверете наученото 1. Сравнителен анализ Приложете наученото Начертайте таблицата в тетрадките си. Приложете своето разбиране на понятията „образ“ (икона) и „по образ“, за да сравните тяхното съдържание по отношение на създаването на човека по образ от Христос като образ на Отца. Отбележете в таб- лицата основните им различия по отношение на посочените критерии, като използвате следните изрази: 2. Работа с богословски текст Прочетете текста и обсъдете начините, по които светите отци на Църквата разглеждат божествения образ или „икона“ в човека. Сравнете прочетеното с мисълта на Йоан Екзарх. Какъв аспект на човешката същност подчертава той? Критерии за сравняване образ (икона) по образ Богочовекът човекът сходство на Сина с Отца във всичко липса на различие от Този, чийто е образът Синът Божий е вечен образ на Отца Човекът не може да бъде като Сина, Който е единороден на Отца. Човекът е създаден по образа на въплътилия се Син Божий. образ като сътворен човек сходство на човека с Бога, само доколкото му е възможно присъща само на човека мисловна, духовна, разумна сила, идваща от Словото „Понякога източните отци свързват божествения образ или „икона“ в човека с неговата цялостна природа, разглеждана като триединство на дух, душа и тяло. В други случаи те свързват образа по-конкретно с най-висшия аспект у човека, с неговия дух или духовен ум, чрез който той постига познание за Бога и единение с Него. В същността си Божият образ в човека означава всичко, което отличава човека от животните, което го прави в пълния и истинския смисъл на думата „личност“ – способен на нравствен избор между правилно и погрешно, духовен субект, надарен с вътрешна свобода.“ Епископ Калистос (Уеър), Православният път, С.: Омофор, 2014. „Ние сме с двойствена същност, т.е. небесна и земна, носеща се във въздуха и пълзяща по земята.“ Йоан Екзарх, Шестоднев Иисус Христос Вседържител Катедрален храм „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Ловеч

90 3.2. ДАР И ЗАДАЧА [ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ] 1. Обсъдете в час Човекът, който е сътворен като венец на творението в последния ден, е създаден по различен начин от растителния и животинския свят. За това, освен „съветът на Ипостасите“ подсказва и описанието на самия творчески акт: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Бит. 2:7). Бог Сам сътворява „земната“ част в човека. Нито един друг елемент на творението не е изведен в битие по подобен начин. Цялото останало творение е извикано в битие със силата на Божието творческо слово: „Рече Бог… тъй и стана“ (Бит. 1:3–24). Целият животински свят е създаден чрез Божията заповед: „Да произведе земята живи души според рода им“ (Бит. 1:24). Единствено човека „създаде Господ Бог… от земна пръст“ (Бит. 2:7). Този антропоморфизъм кара св. отци да нарекат Сина и Духа „две Божии ръце“. Човекът – по думите на св. Василий Велики – „получил битие от Словото“ и бил „оживотворен от Духа“. Съобразно начина на сътворяване човекът стои по-високо от животинския свят, много повече, отколкото последният отстои от растителния (срв. Бит. 1:11–12). В този акт св. отци откриват своеобразен белег за особеното благоволение Божие към човешкия род: „Господ – по думите на преп. Макарий – към никого не е благоволил така, както към човека, с когото е встъпил в общение и в когото почива“. Обсъдете с класа на какво според вас се дължи особеното Божие отношение към човека. Прочетете текста и потърсете богословския отговор на поставения въпрос. Посочете с какво прочетеното обогати вашето разбиране на причините за особеното Божие отношение към човека. Сътворението на Адам, худ. Микеланджело, ок. 1511 г. (Сикстинска капела, Рим)

91 2. Изработване на ВЕН диаграма Прочетете текста и обсъдете разликата между дар и задача. Представете чрез ВЕН диаграма в тетрадките си специфичното, различното в постигането на Божествения живот като дар и задача. „Естествената“ причастност на човека на Бога не е статична даденост. Това е предизвикателство, а човекът е призван да расте в божествения живот. Божественият живот е дар, но и задача, която трябва да се изпълни със свободно човешко усилие. Този поляритет между „дар“ и „задача“ често се изразява чрез разликата между понятията за „образ“ и „подобие“. На гръцки, терминът омиосис, който съответства на „подобието“ в Битие 1:26, навежда на мисълта за динамично развитие („уподобяване“), а и под него се подразбира човешката свобода. Да си послужим с един израз на св. Григорий Палама: „Адам, преди Падението, притежава изконното достойнство на свободата“. Така няма опозиция между свобода и благодат във византийската традиция: присъствието на божествени качества у човека, на благодат, която е част от неговата природа и която го прави напълно човек, нито унищожава свободата му, нито ограничава необходимостта за него да стане напълно себе си чрез собственото си усилие. Това присъствие по-скоро осигурява онова сътрудничество, или синергия, между божествената воля и човешкия избор, което прави прогреса „от слава в слава“ възможен, както и асимилацията на човека към божественото достойнство, за което е сътворен“. Прот. Йоан Майендорф, Византийско богословие, С., 1995, с. 177. ДАР Божественият ЗАДАЧА живот

92 3. Описание по схема Прочетете текста и извадете в тетрадките си ключовите думи. С помощта на схемата опишете връзката между богоподобие и подвиг. Дайте примери от църковния живот. Човекът не остава статичен в своя образ на Бога. Когато отците говорят за богоподобие, те имат предвид динамично развитие и подвиг. Бидейки сътворен и ограничен във времето и пространството, да бъдеш подобен на несътворения и непостижим Бог, означава да си в постоянно движение към Него. Бог е един безкраен хоризонт за човека. Старобългарската дума „подвиг“ произлиза от глагола „двигати ся“, в движение съм. Задачата на човека се състои в това да се стреми към този Хоризонт, да го постига и усвоява, и колкото повече черпи от Неговата необятност, толкова повече да израства и се усъвършенства. Защото само чрез Бога човекът може да стане като Бога. ИЗРАСТВАНЕ ДИНАМИЧНО РАЗВИТИЕ УСЪВЪРШАНСТВАНЕ ПОСТОЯННО ДВИЖЕНИЕ КЪМ БОГА ПОДВИГ БОГОПОДОБИЕ 4. Сравнителен анализ Сравнете богословските съждения на светите отци Григорий Нисийски, Йоан Златоуст и църковния писател Ориген по отношение на понятията образ и подобие. Анализирайте общото в дефинирането на понятията образ и подобие. Попълнете таблицата в тетрадките си. понятие Ориген Св. Григорий Нисийски Св. Йоан Златоуст образ подобие „Съвършенството на (Божието) подобие човек трябва да добива за себе си чрез своя стремеж в подражанието на Бога, защото възможността да бъде съвършен е дадена на човека в началото посредством достойнството на Божия образ, но съвършеното подобие той трябва накрая да постигне за себе си чрез изпълнение на делата.“ Ориген, За началата, 3. „Образът не е част от (човешкото) естество, и не само в един е благодатта, но на целия човешки род се простира тази сила.“ Св. Григорий Нисийски, За устройството на човека, 16. „Когато Той казва образ, има предвид образа на владичеството, така също подобието, способността, доколкото е възможно за човека да се уподобяваме на Него в кротостта, смирението и добродетелите изобщо.“ Св. Йоан Златоуст, Тълкование на книга Битие, 9.

93 5. Анализ на светоотечески текст Прочетете текста и отговорете на въпросите: Кой е авторът на текста? Какво знаем за него? Каква е основната тема в текста? В кое отношение ангелите са по-ниско от хората? Какво е единственото им право като определени за служба на Създателя? Какво е предназначението на човека? Какво е основното послание на светоотеческия текст? Какви примери за правото на човека да властва можете да посочите от Свещеното Писание? Св. Григорий Палама, Солунски архиепископ, Чудотворец (1296 – 14 ноември 1359 г.) е византийски философ, учен и духовник. Той е светогорски монах, след това архиепископ на Солун и виден богослов на исихазма. Обявен за светец от Православната църква, която чества паметта му на 14 ноември. СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ „Макар ангелите да ни превъзхождат в много, в някои отношения те са по-ниско от нас... в съществуването си по образа на Създателя ние сме повече от тях... Когато ангелите са определени за служба на Създателя, те имат единственото право да са подвластни. На тях не им е позволено да господстват над по-ниско стоящите от тях създания, освен ако не са упълномощени за това от Властодържеца..., докато предназначението на човека е не само да се подчинява, но и да властва над всичко на земята.“ Св. Григорий Палама, Сто и петдесет глави, 43–44.

94 3.3. БОГ КАТО АРХЕТИП НА ЧОВЕКА [ЗА УПРАЖНЕНИЯ И ПРАКТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ] 1. Прочетете, изберете, обосновете В богословието са известни два подхода за обяснение на връзката между Бога и човека, в която Бог е негов Архетип или Първообраз. И двата изхождат от невъзможността да бъде познаван Бог по естество. И тъй като по Неговия образ именно е сътворен човекът, следва, че познавайки човека, ние можем да съдим за Бога в достатъчна мяра. Ако вземем едно естествено за човека качество или способност и го умножим по безкрайност, ще получим достатъчно коректна представа за Бога. Човекът проявява разум – Бог е премъдър, човекът е способен да обича, Бог обича всички безусловно, човекът проявява доброта – Бог е най-доброто Битие. Блажени Августин е най-известният представител на този подход. Неслучайно неговите „Изповеди“ са сочени като образец както на човешката способност за самоанализ и самопознание, така и като пътеводител към Бога. Такъв е и подходът на Йоан Екзарх, който пише в своя „Шестоднев“: „Както казва и пророкът: „дивно е знанието за Тебе, (получено) от мене“, т.е. като познах самия себе си, аз познах и извънредната Ти премъдрост“. Другият възможен подход е да съдим за Бога въз основа на това, което Той открива за Себе Си в Своето Откровение. Повечето от източните отци тръгват към темата за човека оттам. Едно от възможните обяснения е, че дебатът за човека на Изток винаги е следствие от богословския дебат за Лицата в Св. Троица или за Лицето, естествата, волите, енергиите и иконата на Богочовека. Всички тези дебати, както и предизвикателствата през църковната триадология и христология изобщо, се случват на Изток. Това е едно от обясненията за триадологията или христологията като извори за антропологията в мнозина от отците. Прочетете текста. Изберете подход, описан в текста, за да обясните връзката между Бога и човека. Обосновете своя избор. архетип – първообраз РЕЧНИК

95 Бог е Личност или по-точно Троица на Лицата. Той винаги говори с човека Лице в лице. Бог не се открива на човека като безлична абстракция, каквито са „силата“, „красотата“, „любовта“, „енергията“ или „същността“. Той, по думите на св. Григорий Палама не е рекъл: „Аз съм същност“, а: „Аз съм Съществуващият [Този, Който е]“ (Изх. 3:14), защото не е от същността (Божия) Този, Който е, но същността (Божия) е от Този, Който е. Този, Който е, съдържа в Себе Си съвкупността на битието“. Казано по друг начин, Той не е абстрактна сила, а е Силният, не е абстрактна любов, а е Обичащият, не е абстрактна същност, а е Съществуващият. 2. Аргументиране на теза 3. Работа по групи Начертайте таблицата в тетрадките си и я попълнете, след като прочетете текста. Как бихте защитили тезата, че Бог в Своето Откровение е Архетип на човека? Разделете се на три групи. Изследвайте библейските, светоотечески и богословски текстове, за да разкриете основните архетипни норми на Божието и човешкото битие. Обсъдете в групата съдържанието, което откриете по вашата тема в предложените текстове и формулирайте въпроси. Изберете говорител на групата. Нека той/тя да представи пред класа резултата от груповата работа. Обсъдете с класа поставените от групата въпроси. Теза Аргументи Бог е Архетип на човека ПЪРВА ГРУПА: ВТОРА ГРУПА: ТРЕТА ГРУПА: Любовта като архетипна норма на Божието и човешкото битие Общението като архетипна норма на Божието и човешкото битие Свободата като архетипна норма на Божието и човешкото битие „Бог е любов“ (1 Йоан. 4:8). „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). „Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17).

96 СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ „Ние, които сме от вярата, трябва да гледаме на всички верни като на един човек […] и трябва да сме готови да положим живота си заради своя ближен.“ Св. Симеон Нови Богослов, Богословски и практически глави, трета стотица, 3 (Свети Симеон Нови Богослов. Творения. Т. 2, Деятелни и богословски глави, 61, с. 246). Св. Симеон Нови Богослов (949 г., Галатия – 1022 г., Хрисопол) е монах, богослов, автор на „Химни“ (поетични духовни стихове), един от най-ярките представители на исихазма. Заедно с двама велики богослови на Църквата – Йоан Богослов и Григорий Богослов, Симеон е удостоен с името Нови богослов. СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ „Където е Отец, там са и Синът, и Духът, където е Синът, там са и Отец, и Духът, където е Духът, там са и Отец, и Синът.“ Йосиф Вриений, Слово 3, За Светата Троица. Йосиф Вриений (около 1350-1431 г.) Високообразован и влиятелен монах и учен, живял в Константинопол през последните години на империята. Той е официален проповедник на Патриаршията в църквата „Света София“. Назначен е и за „учител на учителите“, т.е. за ректор на Патриаршеското училище в Константинопол. Владее гръцки и италиански език. Написал е много важни съчинения в защита на Православието. СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ „Невъзможно е да се спасим другояче, освен чрез ближния си […] В това се състои чистотата на сърцето – като видиш грешници или немощни, да имаш състрадание към тях и да бъдеш милосърден.“ Св. Макарий Египетски, Духовни беседи, 37, 3; 15, 8 (Свети Макарий Египетски. Духовни беседи, с. 124, 247) Св. Макарий Египетски е най-близкият приемник на учителския дар на св. Антоний Велики. За него се знае, че е роден в Горен Египет, бил е съвременник на св. Атанасий Велики. Подвизавал се в пост и молитва и просиял в святост, като вършил чудеса. Починал в мир през 390 г. на 97-годишна възраст.

97 СВЕТООТЕЧЕСКА МЪДРОСТ „Всичко, което е Отец, виждаме разкрито в Сина; всичко, което е на Сина, е също и на Отца; защото целият Син пребъдва в Отца и Той има целия Отец, пребъдващ в Себе Си […] Синът, Който винаги съществува в Отца, не може никога да бъде отделèн от Него, нито пък Духът може някога да бъде разделен от Сина, Който чрез Духа върши всичко. Който приема Отца, същевременно приема Сина и Духа. Невъзможно е да си представим някакво разлъчване или делене между Тях: не можем да мислим за Сина отделно от Отца, нито да разделяме Духа от Сина. Между Тримата има споделяне и различие, които са неизречими и непостижими.“ Св. Григорий Нисийски, За различието между същност и ипостас. Св. Григорий Нисийски (ок. 335 – след 394 г.) е брат на св. Василий Велики и приятел на св. Григорий Богослов. Има огромен принос за развитието на църковното богословие. Неговите богословски съчинения са плод от усилието му да „сприятели“ философската си образованост и оригиналност с посвещението си на църковната истина. В съчинението си „За устройството на човека“ той прави първото систематично изложение на християнското учение за човека. За него подвигът на добродетелното израстване и напредване в духовния живот е подвиг на свободата, чрез която човекът може да постигне богоподобие. „Защо Бог е позволил на ангелите и човека да грешат? Защо Бог допуска злото и страданието? Ние отговаряме: Защото Той е Бог на любовта. Любовта предполага споделяне, а също и свобода. Като Троица на любовта, Бог е пожелал да сподели Своя живот с тварни личности, създадени по Негов образ, които биха били способни да Му отговорят свободно и по собственото си желание в едно взаимоотношение на любов. Където няма свобода, не може да има любов. Принудата изключва любовта. Както казваше Павел Евдокимов, Бог може да направи всичко, освен да ни принуди да Го обичаме. Затова Бог – желаейки да сподели Своята любов – е сътворил не роботи, които биха Му се подчинявали машинално, а ангели и човешки същества, надарени със свободен избор. И по такъв начин, ако погледнем антропоморфно на въпроса, Бог е поел риск: защото заедно с този дар на свободата е била дадена също и възможността за грях. Но онзи, който не рискува, не обича. Без свобода нямаше да има грях. Но без свобода човекът нямаше да бъде по Божи образ; без свобода човекът нямаше да бъде способен да влезе в общение с Бога в отношение на любов.“ Епископ Калистос (Уеър), Православният път, С.: Омофор, 2014 Митрополит Калистос Уеър е съвременен православен богослов и университетски преподавател в Оксфорд, архийерей на Вселенската патриаршия. Автор на множество публикации върху историята и богословието на Православната църква. 4. Изработване на схема Въз основа на изследваните текстове и обсъжданията изгответе схема в тетрадките си, представяща основните архетипни норми на Божието и човешкото битие. Архетипни норми на Божието и човешкото битие

АРХЕТИПНИ НОРМИ (ОБОБЩЕНИЕ ) 1. БИТИЕ В КОНТЕКСТ Книга Битие описва създаването на човека само в няколко изречения. Но дори и тази лаконичност открива уникалната особеност на човека сред останалите творения. Тя може да бъде описана в следната последователност: Съветът на Ипостасите предшества сътворяването (Бит. 1:26); Бог е Архетипът (Бит. 1:26, 27); човекът е сътворен по уникален начин (Бит. 2:7); вменена му е грижа и отговорност за цялата земя (Бит. 1:28); всичко сътворено е за него (Бит. 1:29, 30). Първото, което прави впечатление, е че човекът е битие в контекст. Сътворяването на човека в никакъв случай не прилича на инцидент, случайност или някаква принуда от естествен, природен порядък. Човекът не е следствие от количествени натрупвания в света на животните „според рода им“ (Бит. 1:21-25), които да доведат дo качествен еволюционен скок. Откровението описва съвсем различна действителност. Промисълът за човека е обсъден в Бога, в диалогична среда. Бог въвежда човека в този диалог между ипостасите. Общението, логосността и свободата са особеностите на тази „равнина“, която можем да си представим, ако съединим трите Ипостаси с мисловни отсечки. В междуипостасната равнина човекът бива мислен и изречен. „Да сътворим човек по Наш образ“ означава той да бъде въведен в ипостасния начин на общение. Нито едно друго битие дотогава не е мислено и изречено по този начин. Божието творческо слово дотогава има за свой адресат земята, която „да произведе“. В случая с човека Божието творческо слово е с адресат самия Адресант. 3.4. 98 Христос Вседържител, стенопис в храм „Успение Богородично“, Бачковски манастир