Методически аспекти на обучението по религия

Първа глава • Пропедевтични аспекти на методиката но обучението по религия

Таблица 1. Три подхода към религиозното образование

Избран аспект Определяне на подхода

„В“ религията „За“ религията „От“ религията

организационно- конфесионален неконфесионален (светски)
правов

дисциплинарен доктринален научен педагогически
(вероучителен) (религиоведски) (образователен)

функционален инструктиращ информативен развиващ
аксиолоогичен теоцентричен
гносеологичен интроспективен антропоцентричен педоцентричен
методологичен катехизични
(вероучителен) обективен интерсубективен
операционен експлицитен
с елементи на феноменологичен екзистенциален
догматичност имплицитност (сравнителен) (конструктивен)
на подхода догматичен експлицитен имплицитен +
критичност на експлицитен
подхода некритичен
форма на орга- антидогматичен адогматичен
низация на зна- формален
нията критичен и критичен
неутрален емпиричен
системен

Класификацията на Гримит след подлагането £ на ожесточена кри-
тика [вж., например: 31], постепенно влиза в международна професио-
нална употреба. В Англия разделянето на неконфесионалното религиоз-
но образование на две направления („about“ и „from“) става официално.
Основните директивни документи на местните органи на управление на
образованието, фиксиращи религиозно-образователните стандарти в
училищата, финансирани от държавата – така наречените съгласувани
програми (Agreed Syllabus) – като правило, включват два паралелни блока
от методически препоръки, съответстващи на двете учебни цели: инфор-
мативната и развиващата. На основата на разделянето на двата основни
образователни блока – learning about и learning from – се построява новият
национален стандарт на религиозното образование в Англия [39].

51

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

Изключително важно е приемането и прилагането на подобен вид
трисъставна класификация и от нашата педагогика, тъй като тя отразява
не формално-правовите аспекти на организация на образователния про-
цес, имуществените отношения и разпределението на властовите право-
мощия между заинтересованите страни, а вътрешната същност на обра-
зователната дейност, нейните определящи черти, изходните позиции, на
които се изгражда тази дейност, и идеалите, от които тя се вдъхновява и
към които се стреми. Религията може да играе в училищното образова-
ние съществено различна роля, да има съществено различен статус и да
се представя на учениците в напълно различна светлина. Разликата може
да се обуславя от много фактори, но най-важен сред тях е формата на
взаимодействие на учащите се с предмета на изучаване, координирането
на техните изходни позиции в образователното пространство. Класифи-
кацията на Гримит се гради именно на този признак. Религията се съот-
нася с учащия се или като неотделима част от неговата идентичност и
социална среда, или като външен обект на изучаване, или като ресурс за
развитие, притежаващ свое обективно измерение и значимост според су-
бективното му приемане, подобно на естетическото чувство за прекрас-
ното или на етическата категория истина.

От начина, по който се съотнася предмета на преподаване с личност-
та на обучаемия, зависи и какво ще бъде или трябва да бъде за него ре-
лигията в резултат на запознаването с нея. Това съотнасяне позволява да
се предложат няколко други, предметни видове религиозно образование,
които могат да бъдат разглеждани като проекция на координационната
класификация на Гримит. Тя ясно обозначава изходните позиции на три-
те подхода. В съответствие с тази класификация религията може да се
преподава на учениците:

• като закон,
• като факт,
• като дар.
Преподаването на религия като закон е най-познатият у нас педа-
гогически подход. Самото наименование на училищното вероучение се
свързва с предмета „Закон Божий“, който съдържа указание за неговия
законоучителен, догматичен и нормативен характер, изхождащ от изпо-
вядване на автентично и непроменимо вероучение. Преподаването на
религията като факт е израз, който вече има международна употреба. То
предполага дистанцирано, „обективно и научно“ изследване феномена
на религията в различни дискурси (културологичен, исторически, срав-
нително-религиоведски и др.), което не включва нито оценъчни съжде-
52

Първа глава • Пропедевтични аспекти на методиката но обучението по религия

ния, нито активизация в емоционален план. Фактът тук не е съдържа-
нието на вярванията, а самото им съществуване, за което е необходимо
учениците да бъдат колкото е възможно по-обективно информирани.
Накрая, религията като дар, подарък за детето, е концепция, разработена
от Джон Хал. Амбивалентността на думата „дар“ подчертава диалектич-
ната субектно-обектна природа на религията. Религията е едновременно
както това, което е заложено в човека като потенциал, талант, или вро-
дена дарба, подлежаща на разкриване, така и това, което може да му се
даде отвън.

Представата за религията като закон и норма на живот прави процеса
на запознаване с нея процес на социализация по преимущество, въвеж-
дане на учащия се в начина на живот, приет от общността. Представата за
религията като факт от външната действителност, наблюдаван отстрани,
превръща религиозното образование във вид научно-изследователска
дейност. Представата за религията като за дар представя разбирането на
училището като място за духовно обогатяване на детето, насочва пре-
подаването към задачата за развитие на личността, т. е. издига на първи
план именно педагогическите задачи.

Отделянето на особено, педагогическо направление в религиозното
образование – изучаването или преподаването на религията като дар –
има важно теоретично значение. Исторически то, първо, е открило въз-
можност в образователната практика да се излиза извън принципите на
строгата обективност и критичност, свойствени на научния подход, и по
този начин е допринесло за съдържателното обогатяване на религиозно-
то образование. Най-важен недостатък на неконфесионалните модели,
практикувани в Европа до 70-те години на XX век, се състои именно в
това, че стремежът към обективност в преподаването заставя педагозите
да се отказват от задълбочаване в предмета поради страх от емоционални
оценки. Ако учителят е задължен да спазва преди всичко пълен неутра-
литет и обективност при представяне на различните религии, преподава-
нето в най-добрия случай се превръща в сухо академично изброяване на
факти, а в най-лошия – в най-общи разсъждения, че всички религии са
добри и по принцип всички се покланяме на един Бог. По такъв начин от
запознанството със света на религията при неконфесионалния подход се
отстранява най-важната за цялото училищно образование екзистенци-
ална съставка – възможността за искрен диалог на учениците с учителя,
възможността за получаване на съвет и отговор на жизнено важни въ-
проси, възможността за получаване на вдъхновение от непосредствената
среща с човека с дълбока вяра и т. н. Докато в ученето „от религията“ ак-

53

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

тивното включване в личен план, индивидуалната субективна оценка на
учащите се в образователния процес става главна задача.

Преносът на акцента в образователния процес от научния към пе-
дагогическия елемент допринася и за повишаване ролята на педагогиче-
ските дисциплини при подготовката на учителските кадри. Във връзка с
това, че учителят по религиозно образование в Европа традиционно се
подготвя в богословските факултети, където преобладава специална бо-
гословска подготовка, проблемът за недостатъчния дял на педагогическо-
то образование в тях става актуален проблем. Още в края на XIX век, като
критикува теологическото направление в германската педагогика, Л. Н.
Модзалевский пише: „Педагогиката като наука и заедно с това – изкуство,
така малко взаимства своите закони от теологията, както и от архитек-
турата или живописта. Ученият теолог може да бъде много лош педагог
и не може да има повече права да възпитава, отколкото всеки лекар или
юрист“ [21, 182]. Безспорно, тази оценка се отнася и по отношение на под-
готовката на учителски кадри на базата на специалното религиоведско
образование. Знанието на предмета и в този случай е недостатъчно за ус-
пешното изпълнение на образователните задачи. Отделянето на третия
път позволява да се подчертае възможността от принципно друг подход
към подготовката на учители, в която водещо значение има не специал-
ната (богословска или религиоведска), а педагогическата компетентност.
Именно по тази причина ученето от религията става приоритетно на-
правление на светското религиозно образование в общообразователното
училище, като същевременно религиоведските и богословските подходи
към изучаването на религията, несъмнено, продължават да имат своето
доминиращо положение в системата на професионалното образование,
взаимодействайки си в една или друга степен помежду си.

Появата на новото педагогическо направление в религиозното обра-
зование представлява преход към друга религиозно-педагогическа пара-
дигма, в рамките на която се планира път за преодоляване на антагонис-
тичния дуализъм на светскостта на училището и личната религиозност
на учащите се, на обективното знание и субективната вяра, а заедно с това
се прави решителна стъпка към премахване на особеното положение на
религията сред другите училищни предмети. Много от идеите, лежащи в
основата на тази парадигма, изглеждат утопични и педагозите, които ги
развиват, са упреквани, че искат да съвместят несъвместимото. Ако се го-
вори отвлечено и се оперира с недостижими идеали, такъв скептицизъм
е напълно оправдан. Но тогава първият, конфесионален път на изучаване
на религия в светското училище, се оказва етически неприемлив, а втори-
54

Първа глава • Пропедевтични аспекти на методиката но обучението по религия

ят, научният, – гносеологически невъзможен. По отношение на училищ-
ната практика и трите пътя са доказали както своето право на същест-
вуване, така и необходимостта от интеграция помежду си. Образование,
поело по първия или втория път, е педагогически продуктивно и се оказ-
ва добро само доколкото осъществява движение по третия път, доколко-
то открива възможност за ученика да научи нещо от религията, да от-
крие за себе си религията като източник за растеж, като дар. Третият път
изглежда по-малко реалистичен, отколкото първите два, но това е така
само на пръв поглед. Неговата вътрешна противоречивост съответства
на реално съществуващите противоречия в отношенията на светското
общество и религиозните институции, училището и църквата, културата
и религията, убежденията и вярата. Ето защо това е пътят, който се оказва
най-адекватен не само на реалиите на съвременното секуларизирано плу-
ралистично общество, но и на идеите на училището.

55

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

Литература
1. Аксаков, Н.П. Предание Церкви и предания школы // Богословский вест-

ник. Т. 1. 1908, с. 370–384.
2. Андонов, Б. Религиозното обучение в България в началото на третото

хилядолетие. С., 2005.
3. Андонов, Б. Контури на съвременното обучение по религия. // Свобода

за всеки, Брой 15: Религия и държавно образование – Март 2008. http://
svobodazavseki.com/broj–15/46-religiya-v-darzhavnoto-uchilishte.html
4. Андонов, Б. За предмета религия в СОУ. // Стратегии на образователната
и научната политика, кн. 2, 2007, 128–135.
5. Андреев, М. Процесът на обучение. Дидактика. С., 1996.
6. Бигович, Радован. Църква и общество, Издателство Омофор“, София,
2003.
7. Бижков, Г. Методология и методи на педагогическите изследвания. Со-
фия, 1983.
8. Василев, Д. Педагогика. С., 1992
9. Геров, Н. Речник на българския език. Изд. „Съгласие“, Пловдив, 1904.
10. Дерменджиева, С., П. Събева, Б. Димитрова. География и образование.
Методика на обучението по география. І част. Университетско издател-
ство „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2010.
11. Дечев, З. За религиозното възпитание на детето в детската градина.
Бургас: Димант, 2009.
12. Кожухаров, В. Религията като учебен предмет. // „Образование“, бр. 4,
1997, с. 10–18.
13. Кожухаров, В. Общото светско образование и религиозното образова-
ние. // Религиозно образование и гражданско общество. Сб. Кожухаров
В. (съст.). В. Търново, 1998, с. 20–45.
14. Кожухаров, В. Православното образование в дидактическа светлина.
В.Търново, 2001.
15. Козырев, Н. Религиозное образование в светской школе – теория и меж-
дународный в отечественной перспективе. Санкт-Петрбург, 2005.
16. Костова, П. Религиозното познание и нравственото възпитание в на-
чалния училищен етап. УИ „Св. св. Кирил и Методий“, В. Търново, 2008.
17. Куломзина, С. С. Наша Церковь и наши дети. М., 1993
18. Легкоступ, М. Обучението по религия – диалог и инклузия. Издателство
„Фабер“, Велико Търново, 2012.
19. Легкоступ, М. Нравствено съдържание на учебния предмет Религия //
Сб. доклади от Международна научна конференция „Религия, образова-
ние и общество за един мирен свят“ – ПУ, Филиал „Любен Каравелов“,
Кърджали, 2003.
56

Първа глава • Пропедевтични аспекти на методиката но обучението по религия
20. Милев, А. Речник на чужди думи в българския език. София: Наука и уз-

куство, 1978.
21. Модзалевский, Л. Н. Очерк истории воспитания и обучения с древней-

ших до наших времен. Т. 2, СПб.: Алетейя, 2000.
22. Нипков, К. Ян Коменский сегодня. Религиозно-педагогический аспект

кризиса христианства и культуры эпохи модерна. СПб.: Глагол, 1995.
23. Понкин, И. В. Правовые основы светскости государства и образования.

Москва: Про-Пресс, 2003.
24. Поптодоров,  Т.,  Денев, Ив. Православна християнска педагогика. Со-

фия: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2006.
25. Радев, Пл. Педагогика. Пловдив, 2001.
26. Радев, П. Педагогика. Пловдив, 2007.
27. Радович, еп. Амфилохий. Мисията на Църквата и нейната методика

през вековете. // Църква, Православие, Евхаристия. С., 1999, с. 220–238.
28. Шмеман, Александър. Литургия и живот, Издателство „Праксис“, В.

Търново, 2002 г., с. 9–26
29. Ушаков, Д. Н. Толковый словарь. Москва, 1999.
30. Astley, Jeff. The Philosophy of Christian Religious Education. Birmingham,

Alabama: Religious Education Press, 1994.
31. Attfield, David G. Learning from Religion // British Journal of Religious

Studies, 1996, V. 18 (2), p. 78–84.
32. Christian Grethlein. Religionspadagogik. Berlin, New York, 1998.
33. Dlugosz, Bp. Antoni. Jak przygotowywac i oceniac katecheze. Czкstochowa,

1997.
34. Elias, John L. The Return of Spirituality: Contrasting Interpretations // Religious

Education, 1991, V. 86 (3), p. 455–466.
35. Grimmit, Michael. When is Commitment a Problem in Religious Education? //

British Journal of Religious Studies, 1981, V. 29 (1), p. 42–53.
36. Hull, John M. The Contribution of Religious Education to Religious Freedom:

A Global Perspective // Religious Education in Schools: Ideas and Experiences
from around the World, IARF, 2001, р. 1–8.
37. Laird, Susan. Spiritual Education in Public Schools? // Religious Education,
1995, V. 90 (1), p. 118–132;
38. Radford, Mike. Religious Education, Spiritual Experience and Truth // British
Journal of Religious Education, 1999, V. 21 (3), p. 166–174
39. Religious Education. The non-statutory national framework. 2004.
40. Smart, Ninian. The Phenomen of Religion? Macmillian Press, 1973.
41. Webster‘s Encyclopedic Dictionary of the English Language, N.Y., 1991.

57

Втора глава

НОРМАТИВНИ АСПЕКТИ НА
ОБУЧЕНИЕТО ПО РЕЛИГИЯ

1. Нормативна уредба на обучението по религия в конте-
кста на българското светско образование

1.1. Традиции, съвременно състояние и актуални дискусии,
свързани със статуса на учебния предмет религия в България

Като проследява историческите корени на връзката религия–учи-
лище, проф. Клавдия Сапунджиева констатира, че „от възникването си
в края на XVIII век и до днес, българското училище е обвързано с об-
разователно-възпитателната цел да учи не само на грамотност, но и да
възпитава в християнските ценности.“ [85] С установяването на светския
характер на образованието религиозното обучение се осъществява само
по един учебен предмет. Вероучението е задължителен предмет не само в
обществените, но и в частните училища до 1944 г.

Според законодателството на Марин Дринов вероучение започва да
се изучава в трети клас, след като учениците вече са се научили задово-
лително да четат, пишат и смятат. Със закона от 1881 г. то се премества с
една година по-късно, в първи клас на трикласното училище, което съот-
ветства на четвърти клас, с два часа седмично. Според закона от 1908 г. за
началните училища, които се установяват с четиригодишен курс, вероу-
чение се изучава в четвърти клас, а в часовете по български език е пред-
видено и изучаване на черковнославянско четене. Следващият закон от
1909 г., според новата структура, установява вероучението в трето отделе-
ние, като премахва изучаването на черковнославянското четене. В първи
и втори клас на прогимназията, съответни на сегашните пети и шести
клас, се изучават последователно Стария и Новия Завет. За началното
училище се запазва само кратко запознаване с четивата от Новия завет,
което се включва в учебния план за трето отделение. Това положение с
малки изменения се запазва почти до 6 октомври 1944 г., когато Минис-
терството на народната просвета издава окръжно № 396, което изважда
58

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

Вероучението от учебната програма на училищата. Презмесец януари
1945 г. излиза второ окръжно, с което учебният предмет Вероучение се
отменя в програмата на основното училище, но остава да се изучава фа-
култативно. Със същия документ се премахва и дисциплината „Религия с
история на БПЦ“ в програмата на учителските институти за първоначал-
ни учители. [26]

Временно управляващият Министерството на народната просвета
д-р Рачо Ангелов ликвидира изцяло преподаването на Вероучение в учи-
лищата на България със заповед № 151 от 15.1.1946 г. В заповедта четем:
„Училището да остане напълно неутрално към религията. Религиозното
възпитание под каквато и да е форма не се разрешава.“ [26]

След политическите промени през 1989 г. у нас се възражда идеята
за възстановяването на религиозното обучение в българското училище.
Дебатът около тази идея продължава и до днес. Основните дискутира-
щи страни, както изтъква проф. Клавдия Сапунджиева, са: „светски на-
строените академични експерти, политици и интелектуалци – от една
страна, а от друга – религиозните институции: Българската православна
църква и Главното мюфтийство. Голяма част от представителите на ака-
демичните среди (богослови, философи, педагози, историци) подкрепят
идеята за въвеждане на общообразователен предмет Религия, основан
върху съдържанието и методите на научната дисциплина религиознание,
която да следва модела за надконфесионално обучение по религия, свър-
зан приоритетно със знания (познание) за религията и нейните социал-
но-исторически и културни параметри и влияния. Акцентира се върху
разликата между религиозно възпитание (като приоритет на семейството
и религиозните институции) и религиозното обучение (като отговорност
на училището). Учебният предмет религия трябва да въвежда учениците
в историята, културата и моралните принципи на различните религии,
като акцентът е върху православното християнство и сунитския ислям, а
преподаването му да бъде в съответствие със светския характер на бъл-
гарското училище. [28]

Привържениците на другата гледна точка и техните основни предста-
вители – Българската православна църква и Главното мюфтийство като
цяло застъпват становището за конфесионалното преподаване на пред-
мета Религия в две форми – Религия-християнство и Религия-ислям.

Какви конкретни стъпки са предприети досега? През 1997 г. се прис-
тъпва към конкретни действия за изработването на концепция за въвеж-
дането на предмет Религия. През 1998 г. към МОН е създадена Комисия по
религия, която има задачата да подготви концепция, програма и учебни

59

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

пособия. В този период има и сериозни възражения от представителите
на БПЦ относно наименованието, съдържанието и начина на въвеждане
на предмета, като съответно се предлага Вероучението като задължите-
лен учебен предмет, съответно с различно образователно съдържание и
конфесионално преподаване. Комисията отхвърля тези предложения и
утвърждава концепция за експериментално въвеждане на единен (един
и същ за всички ученици) предмет Религия. Определя се учебното съдър-
жание и програмата за всички степени на общообразователното учили-
ще. Изготвят се 3 учебни пособия за учениците от 2 до 8 клас и се очер-
тава кръгът от специалисти, които да преподават религия – завършилите
богословие, философия, българска филология и история. За началните
учители към Богословския факултет на СУ се провеждат курсове по след-
дипломна специализация по богословие.“ [85]

Учебниятпредмет Религия се въвежда отново в българското училище
със Заповед на министър проф. Иван Лалов през 1997 г., като обучение-
то се провежда с ученици от втори до четвърти клас. Същевременно, в
МОНМ е назначен и главен експерт по учебния предмет религия, който да
координира и провежда политиката на министерството за провеждането
на обучението по религия в училищата. От следващата 1998–1999 учебна
година преподаването на религия започва да се осъществява в рамките на
основното образование: І–VІІІ клас с хорариум един час седмично като
свободно избираема подготовка.

През 2000 г. комисията по религия към МОН разработва норматив-
ни и методически указания и утвърждава две форми на преподаване на
предмета Религия: Религия-християнство и Религия-ислям. По този начин
предметът се преподава и днес.

През 2001–2002 учебна година в 128 училища на страната се провежда
експериментално изучаване на предмета в часовете за задължително из-
бираема подготовка с учениците от І–ІV клас. Желаещите деца тогава са
около 10 000, като групите се обучават от 60 учители, а финансирането се
осигурява от Министерството на образованието и науката. Това експери-
ментално обучение продължава и през следващите три години, като сред-
ствата за неговото провеждане вече идват от бюджета на общините. [26]

Така в своята образователна политика държавата се опита да удо-
влетвори потребността на обществото от религиозно образование, като
регламентира обучение по свободно избираем предмет (СИП) Религия в
българското училище. Практиката обаче показа, че свободно избирае-
мата форма на обучение е неподходяща. СИП-Религия не можа да зае-
60

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

ме своето достойно място в българското училище и повечето български
деца растат, без да придобиват елементарна религиозна грамотност.

За крайно незадоволителния брой групи по Религия в страната доп-
ринесоха редица фактори и проблеми:

– учебният предмет Религия все още се възприема от много учите-
ли и родители като несъвместим със светския характер на българското
училище, което е една напълно погрешна позиция, наследство от неда-
лечното минало. В редица европейски страни учениците задължително
изучават Религия;

– на учителя по Религия не се гарантира по никакъв начин сигурна и
дългосрочна преподавателска работа. Той остава външен, чужд по отно-
шение на училището и учителския колектив;

– огромни са проблемите при сформиране на групите. Дори когато са
налице голямо количество подадени молби за изучаване на СИП-Религия
и се сформират повече от 1–2 групи, те трябва да бъдат одобрени като
бройка от съответната община, тъй като заплащането им се извършва от-
там. А както знаем, българските общини често са във финансов колапс;

– големи са трудностите при дидактическото осигуряване на обуче-
нието по религия.

С новия Закон за степента на образование, общообразователния ми-
нимум и учебния план от 8 октомври 2002 г. за първи път религията се
обособява като културно-образователна област и се даде възможност
предметът да бъде изучаван в часовете за задължително избирателна под-
готовка. [26]

Реално обаче обучението по ЗИП-Религия не можа да стартира през
учебната 2002/2003 г. поради късната дата, от която е в сила Законът
(08.10.2002). То се осъществяваше само в тези 11 училища, в които до този
момент вече е провеждано експериментално – Русе, Разград, Пазарджик,
София, Пловдив, Благоевград и др.

На практика перспективите на ЗИП-Религия в родната педагогиче-
ски действителност, меко казано, не са оптимистични. Новият учебен
план залага с 3 часа но-малка седмична натовареност на общообразова-
телната подготовка. Например, часовете по Български език и литература
вече не са 8, а 7 часа седмично Успоредно с това съкращение на часове,
нормативно се повишава седмичната натовареност на началните учители
от 20 на 21. Това ги принуждава да допълват часове чрез задължително
избираеми предмети (ЗИП). А за ЗИП в седмичната програма се пред-
виждат за I клас – 3 часа, за останалите начални класове – по 2. Освен
това ранното чуждоезиково обучение стартира вече задължително, но от

61

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

ІІ клас и има само 2 часа седмична натовареност. Всички училища, които
досега са осъществявали ранно чуждоезиково обучение от І клас, про-
дължават да го правят, като запълват намаления хорариум часове за за-
дължително избираеми предмети. Така реално за ЗИП-Религия часове не
остават, защото полагащите се 3 часа седмично отиват за 1час ЗИП-Бъл-
гарски език и 2 часа ЗИП-Английски език. И ето че отново обучението но
Религия трябва да се реализира под формата на свободно избираем пред-
мет, доказала своята неефективност и ограниченост като реализация. В
действителност статутът на учебния предмет Религия с нищо не се
промени, освен че стана част от абсурда на противоречието законотвор-
чество – практика.

На 23 юни 2003 г. е одобрен и първият самостоятелен образователен
документ за обучението по Религия в българското училище (Вж.: ПРИЛО-
ЖЕНИЕ № 1: Инструкция № 2 от 23 юни 2003 г. за провеждане на обучени-
ето по учебен предмет „Религия“). С него се дава възможност на всички
ученици от І до ХІІ клас в часовете за ЗИП или СИП да изучават тази
дисциплина. С протокол № 8 на МОН са одобрени учебните помагала по
религия за първи клас с автор проф. Емилия Василева, за втори-четвърти,
пети-шести и седми-осми клас с автори от богословския факултет на СУ
проф. Ив. Денев, проф. Д. Киров и проф. Ив. Желев. През 2002 г. са одоб­
рени и учебните помагала по Религия-Ислям от ІІ до VІІІ клас с автори
Али Хайраддин, Селим Мехмед, Хилми Али, Мустафа Хаджи и Исмаил
Чаушев. В някои регионални инспектората по образование са назначени
и експерти по Религия. [26]

Преподаването на предмета Религия в основните училища е гаранти-
рано от Закона за степента на образование, общообразователния мини-
мум и учебния план от 2002 г. и отговаря на конституционния текст, който
предвижда правото на религиозно образование. Обучението по религия в
основните училища е организирано на конфесионален принцип и се осъ-
ществява под формата на свободно избираем или задължително избира-
ем предмет. По-голямата част от преподавателите са теолози, завършили
Богословски факултет или Висшия ислямски институт, и са подчинени на
директивите на Министерството на образованието. По данни на Минис-
терство на образованието през 2008–2009 учебна година в обучението по
религия са включени над 20 хиляди ученика, които изповядват ислям сре-
щу 3 хиляди ученика, които изповядват и изучават християнска религия.

За съжаление и двете форми  ЗИП и СИП, в които се преподава Рели-
гия, са трудно работещи [26], защото зависят от много субективни фак-
тори:

62

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

• Директор, начален учител, родители
• Формата СИП не сформира норматив и се финансира от община-
та, което е трудност при назначаване на учители по предмета
• Във формата ЗИП  могат да се изучават всички общообразовател-
ни предмети и предметът Религия трябва да се „състезава“ с тях
• В началния етап на основната образователна степен ЗИП влиза в
норматива на началния учител и зависи какви предмети ще се предложат
от педагогическия съвет и директора за изучаване;
• Нормативът на учителите по предмета Религия е 21 часа седмично
и за да се сформира е необходимо да се преподава в няколко училища,
което практически е невъзможно. [26]
Според ст. експерт по Религия в РИО Пловдив Евгений Гюнов това
са едни от най-важните причини богословите да не желаят да преподават
в училищата. Затова в доклада си на Националния семинар, посветен на
10 години от въвеждането на учебния предмет „Религия“ в български-
те училища той изтъква необходимостта предметът да стане задължи-
телен, за което да се предприемат следните действия:
• МОН да проведе анкета с цел проучване на желанието на родите-
ли и деца да изучават предмета Религия
• да се изготвят държавните стандарти за учебния предмет Религия
• Комисията по Религия към МОН да изготви и предложи на Ми-
нистъра проект за изменение на Закона за степента на образование, об-
щообразователния минимум и учебния план
• МОН да изготви предложение до Комисията по образование в На-
родното събрание за изменение на Закона за степента на образование,
общообразователния минимум и учебния план;
• Учебният предмет Религия да се въведе като задължителна подго-
товка за всички ученици от подготвителна група в училищата до ХІІ клас.
Така от 2006 г. насам все по-често и по-силно започват да се чуват гла-
сове за промяна на статута на предмета от избираем в задължителен.
Всички очертани проблеми и въпроси се фокусират в оповестените
две концепции за изучаването на Религия: едната – на упълномощения от
МОМН Съвет по въпросите на обучението по религия, и другата – на Св.
Синод на БПЦ. И двете концепции не подлагат на съмнение необходи-
мостта от задължителното изучаване на религия в българското училище.
Основната разлика е в разбирането за смисъла и подхода за изучаването
на религия. Първата концепция устоява надконфесионално и плуралис-
тично преподаване на религиите. Концепцията, поддържана от религи-
озните институции, се свързва с възможността религиозното образо-

63

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

вание да се обвърже с възпитанието в православната християнска вяра
(или исляма, юдаизма и др.) и традиционните нравствени добродетели
на българина. Заслужава внимание и предложението, което толерантно
обединява двете тенденции и предлага избор за религиозно обучение или
в зависимост от вероизповедната ориентация на детето и семейството
(Православие, ислям и др.) или като религиознание. То е прието и вклю-
чено в окончателния вариант на Концепцията на Св. Синод на БПЦ.

Необходим е ясно заявен стремеж към консенсус, който да обедини
не само страните, представляващи очертаните тенденции, а цялото об-
щество. За постигане на съгласие по въпроса е необходимо по-широко
ориентирано експертно мнение и най-вече представително проучване
на мнението на учители, родители, ученици, интелектуалци, политици.
Такова изследване вече е проведено преди повече от десет години по по-
ръчка на Дирекцията на вероизповеданията. Днес е наложително то да
се повтори, за да се очертае картината на обществените нагласи, предпо-
читанията на родителите и интересите на децата, за да се сравнят резул-
татите и да се проследи съответната динамика. Данните от последното
поръчано от МОН социологическо изследване за нагласите за въвеждане
на задължителен общообразователен предмет Религия, показват, макар
и в различна степен, ясно изразено желание за изучаването на предмета
Религия – 90% от учениците и 70% от родителите. Това проучване обаче
не включва данни за останалите възможности и гледни точки, както и за
отношението на обществеността към тях.

Дискусията по задължителното въвеждане в учебната програ-
ма на предмета „Религия-Православие“ провокира провежданото на
24.09.2010 г. Национално литийно шествие, организирано от БПЦ. То съ-
бра в центъра на българската столица над 10 000 човека и бе подкрепено
от Главното мюфтийство. Но и днес все още нереализирана отговорност
на правителството е да реши как точно да въведе изучаването на религия
в училище след широка дискусия и сътрудничество с Българската право-
славна църква и другите религиозни институции в страната.

В приетата на 30 септември 2012 г. заключителна декларация на Пър-
вата национална конференция на учителите по религия-Православие
се настоява семейството, училището и Църквата да заработят заедно в
полза на българските деца. Изтъкват се следните важни образователни
приоритети:

1. Учебният предмет „Религия“ да има своята нормативна защитеност
и той да влезе в задължителните учебни часове при осигуряване правото
на избор между конфесионални и неконфесионални модули.

64

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

2. Съобразяване с настоящите европейски политики и практики в об-
ластта на религиозното образование, базирани на няколко международни
документа, засягащи човешките права: Международна харта за човешки-
те права (1948), Европейска конвенция за човешките права (1950), Кон-
венция против дискриминацията в образованието (1960), Конвенция за
правата на детето (1989). Още през 1999 г. със своята „Препоръка 1396 за
религията и демокрацията“ Парламентарната асамблея на Съвета на Ев-
ропа приканва държавите-членки да насърчават обучението по религия,
като същевременно се съобразяват с религиозната вяра на семействата,
за да се избегне всякакъв конфликт между държавата и свободното реше-
ние на семействата по този много чувствителен въпрос“.

3. Равнопоставен статут на учителя по Религия спрямо останалите
учители в България.

4. Институционално признание и условия за кариерно развитие на
нашия квалифициран педагогически труд. Равен достъп до продължава-
що образование и професионално усъвършенстване.

5. Финансова сигурност и назначаване на постоянен трудов договор.
6. Задължително е най-после да бъдат изработени Държавни образо-
вателни стандарти на ниво учебни програми по Религия.
7. Дидактическо осигуряване на учебния процес по Религия с учебни-
ци, учебни помагала и учебни тетрадки за учениците, както и с методиче-
ски ръководства за учителите. Процедурите по изработване на учебната
документация да бъдат прозрачни и подчинени на ясни критерии, като в
изготвянето им бъдат включени експертни представители на заинтересо-
ваните страни (БПЦ, религиозни институции и др.).
8. Градивен диалог между Българската Патриаршия и българската
държава в интерес на нашата национална и културна идентичност.
Участниците в този значим и уникален за Българската православна
църква форум в изпълнение решението на Конференцията предлагат на
членовете на Св. Синод следното:
1. Одобряване и финансиране на дългосрочна синодална издателска
програма за изготвяне и публикуване на учебници, учебни помагала и
учебни тетрадки за учениците, както и на методически ръководства за
учителите по Религия и за катехизаторите в БПЦ.
2. Изграждане на Църковен духовно-просветен фонд и на Епархий-
ски духовно-просветни фондове за подпомагане дейността на синодал-
ния Културно-просветен отдел и на епархийските просветни центрове по
реализиране на приетата от Св. Синод „Стратегия за духовна просвета,
катехизация и култура“.

65

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

3. Задължаване на енорийските свещеници да подпомагат по всяка-
къв начин учителите по Религия и катехизаторите и да организират ено-
рийски просветни центрове при поверените им храмове.

4. Финансиране и провеждане на квалификационни курсове за све-
щеници, катехизатори и учители по Религия.

5. Иницииране на съвместни с МОМН квалификационни курсове за
учители за придобиване на педагогическа правоспособност по Религия.

Обективният анализ на съвременната ситуация, обаче, показва, че в
съвременното ни постмодерно общество има все по-малко допирни точ-
ки на градивно взаимодействие между църква и училище по отношение
на светското религиозно образование. Както изтъква проф. Б. Андонов,
„значително са се променили предпоставките за религиозно обучение.
Децата и младежите вече не се намират в затворена конфесионална сре-
да. Чрез плуралистичните форми на живот и чрез модерните средства за
комуникация те са изложени по един екстензивен начин на разнообразие
от информация, мнения, тълкувания, светогледи, религиозни и псевдоре-
лигиозни символи и ритуали.“ [5] Според тези нови социални условия и
положението на предмета религия е променено – социалните изисквания
към светското религиозно образование в съременното училище не леги-
тимират предимно църквни цели, а търсят пресечната точка между църк-
вата и обществото, синтеза на религиозната традиция и житейския опит.

Макар че у нас религиозното обучение и възпитание са свързани пре-
ди всичко с Православната християнска църква, проф. Б. Андонов под-
чертава, че „те същевременно трябва да излизат извън нейните граници –
в срещата с християнството по света, в диалога с другите конфесионални
общности и религии, в солидарното търсене заедно със съвременниците
на ориентация и смисъл в живота. ... Принос за тази промяна трябва да
даде и религиозната педагогика чрез дейното си участие при изготвяне
на концепциите за обучение по религия в училище, при подбирането на
темите и изготвянето на учебните планове.“ [пак там]

Независимо от формата на обучение по религия – конфесионална
или неконфесионална, то трябва да бъде организирано така, че да не про-
тиворечи на светския характер на българското училище и на ценностите
на демократичното общество. В това отношение има ясно разбиране, че
акцент в религиозното училищно образование трябва да бъдат следните
приоритети:

 „Толерантност и уважение към ценностите, възгледите и вярвани-
ята на всеки;

66

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

 Критичен и плуралистичен подход и интерпретация на автентич-
ните религиозни тези на различните религии – както в рамките на всяка
от тях, така и в общ културно-теоретичен контекст;

 Морално възпитание и практически ориентации за справяне с
кризисни и конфликтни етнически и екзистенциални ситуации.“ [86, 33]

Доколко едно конфесионално образование може да отговори на тези
основни положения, тепърва предстои да бъде в центъра на обществени-
те дискусии.

1.2. Нормативни документи, свързани с обучението по религия
Основни нормативни актове и документи, които учителят трябва
да познава според типовата длъжностна характеристика за длъжността
„учител“ са:
1) Закон за народната просвета (ЗНП);
2) Правилник за прилагане на ЗНП;
3) Закон за степента на образование, общообразователния минимум
и учебния план;
5) Кодекс на труда в частите му, регламентиращи неговите права и
задължения като страна по трудовото правоотношение;
6) Конвенция за правата на човека;
7) Конвенция за правата на детето;
8) Нормативните актове и документи и учебната документация, свър-
зани с организацията и съдържанието на учебно-възпитателния процес,
в който той е пряко ангажиран. Документи, специфични за образовател-
ната сфера са:
– Образователен минимум (задължителните знания и умения за
всяко образователно ниво). Еднакъв и задължителен за всички видове
училища.
– Учебен план (включва учебните предмети и разпределението им
по учебни години). Структурата му обхваща три вида подготовка: задъл-
жителна, задължително избираема и свободноизбираема. Разпределение-
то на учебното време по учебните предмети за достигане на общообразо-
вателния минимум по класове, етапи и степени се определя с наредба на
министъра на образованието и науката.
– Учебна програма (определя целите и задачите за всеки конкретен
предмет спрямо съответната година от обучението). Определя по всеки
учебен предмет и за всеки клас целите на обучението, учебното съдържа-
ние и очакваните резултати от обучението.

67

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

Учебно съдържание (задължителните знания и умения съгласно дър-
жавните изисквания на входа и изхода на всеки етап от образованието);

9) Училищната документация, с която работи;
10) Правилник за осигуряване на безопасни условия на възпитание,
обучение и труд в просветното звено, както и всички нормативни актове,
регламентиращи безопасните и здравословни условия на труд в съответ-
ната област на обучение;
Работата с нормативните документи показва, че българското образо-
вание се изгражда чрез принципи, които естествено водят до осъщест-
вяване целите на едно интеррелигиозно, надконфесионално и междукул-
турно обучение.
Върховният закон на държавата, а именно Конституцията, не допус-
ка дискриминация или облагодетелстване въз основа на расова принад-
лежност, националност, пол, етнически произход, религиозни убеждения
или социален статут. Конституцията узаконява и изучаването на майчин
език различен от българския в български училища под закрилата и кон-
трола на държавата. Всеки български гражданин има право на образо-
вание и на избор на училище в съответствие с личните предпочитания и
възможности.
Законът за народната просвета съдържа в себе си включените в
Конституцията принципи, един от които е и принципът за светско обра-
зование. Законът определя държавните образователни изисквания, като
поставя на първо място създаването на условия за изграждане на „сво-
бодна, морална и инициативна личност, която като български гражданин
уважава законите, правата на другите, техния език, религия и култура“
(Чл. 15, ал. 1). В същия Закон се казва, че училищното образование осигу-
рява обучение, свързано с очакванията на успешната реализация на уче-
ниците в гражданското общество (Чл. 22, ал. 1).
Правилникът за прилагане на Закона за народната просвета също
набляга на необходимостта от „усвояване и формиране на общочовешки
и национални ценности, добродетели и култура“ (Чл. 1, ал. 2). Той до-
развива принципа на светското образование, като обяснява, че светското
образование не допуска налагането на учениците на идеологически и ре-
лигиозни доктрини (чл. 4, ал. 1). В същото време религиите се изучават в
исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на
различни учебни предмети. Религиите могат да се изучават в светските
училища в часовете, определени за свободноизбираема и задължително
избираема подготовка.
68

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

Образованието, получено в духовни училища (които могат да бъдат
откривани в страната с разрешение на министъра на образованието и
наук­ ата), се приравнява към светското от Министерството на образова-
нието и науката, ако са спазени държавните образователни изисквания за
съответната степен на образование.

Законът за степента на образование, общообразователния мини-
мум и учебния план изброява принципите, зачитани от общообразова-
телната подготовка, а именно:

– основните човешки права;
– правата на детето;
– традициите на българската култура и образование;
– постиженията на световната култура;
– ценностите на гражданското общество;
– свободата на съвестта и свободата на мисълта.
Основните цели на общообразователната подготовка включват и съз-
даване на условия за формиране на ценностни ориентации, свързани с
чувството за българската национална идентичност, уважение към дру-
гия, съпричастност и гражданска отговорност (Чл. 9, ал. 2).
Може да се заключи, че нормативната база на българското образова-
ние и произтичащите от нея образователни документи са изградени въз
основа на принципите на демократичното гражданско общество, което
зачита правата и свободите на всички свои граждани без оглед на разли-
чията в техния произход или култура. Разгледаната документация отра-
зява цели на обучението, свързани със създаването на компетентности,
които да подготвят учениците по-добре за активното им участие в усло-
вията на културно многообразие.
Най-конкретният нормативен документ, който регламентира спе-
цификата на провеждането на обучението по религия в България е Ин-
струкция № 2 от 23 юни 2003 г. за провеждане на обучението по учебен
предмет „Религия“ (Вж.: ПРИЛОЖЕНИЕ № 1).

1.3. Нормативна рамка за придобиване на квалификация „учи­
тел по религия“

Учителите от културно-образователната област „Обществени науки,
гражданско образование и религия“ получават специализирана подго-
товка и носят главната тежест в осъществяването на интеркултурния ди-
алог в сферата на българското образование.

69

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

Нормативната рамка на педагогическата квалификация в България
обхваща първоначалната учителска подготовка за придобиване на пра-
воспособност и системите и възможностите за повишаване, продължа-
ване и допълване на квалификацията и преквалификация на учителите.
Действащата понастоящем нормативна база, изисква първоначалната
подготовка на учителите да се извършва задължително в системата на ви-
сшето образование, а повишаването на квалификацията на работещите
педагогически кадри може да става във и извън висшите училища.

Нормативните документи, въз основа на които се изгражда системата
за образование и квалификация на учителите по религия в България са
следните:

 Закон за народната просвета [31];
 Закон за висшето образование [30];
 Закон за научните степени и звания [32];
 Правилник за прилагане на закона за народната просвета [83];
 Закон за степента на образование, общообразователния минимум
и учебния план [33];
 Закон за професионалното образование и обучение [34];
 Постановление № 125 на МС от 24 юни 2002 г. за утвърждаване
Класификатор на областите на висше образование и професионалните
направления [82];
 Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на
професионална квалификация „учител“ [67];
 Инструкция № 2 от 29 юли 1994 г. за изискванията за заемане на
длъжността „учител“ или „възпитател“ съобразно придобитото образо-
вание, професионална квалификация и правоспособност, последна акту-
ализация от 17 септември 1997 г. (издадена от министъра на образовани-
ето и науката) [37];
 Наредба № 5 на МОН от 29 декември 1996 г. за условията за пови-
шаване квалификацията на педагогическите кадри в системата на народ-
ната просвета и реда за придобиване на професионално-квалификацион-
ни степени, последна актуализация 1999 г. [68];
 Инструкция № 2 от 23 юни 2003 г. за провеждане на обучението по
учебен предмет „Религия“ [38].
Подготовката на учителя по религия е многостранна и съдейства за
общото и професионално, личностно и ценностно ориентирано разви-
тие на студентите. Тя включва теоретично и практическо обучение. Те-
оретичната подготовка се осъществява чрез задължителни, избираеми
и факултативни учебни дисциплини. Минималният брой на задължи-
70

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

телните учебни дисциплини и техният минимален хорариум в учебни
часове са:

1) педагогика (теория на възпитанието и дидактика) 60 (30) часа;
2) психология (обща, възрастова и педагогическа) 45 (30) часа;
3) аудио-визуални и информа ционни технологии в обучението 15
(15) часа;
4) методика на обучението 60 (30) часа.
Избираемите учебни дисциплини са с хорариум не по-малко от 15
учебни часа за всяка и се разпределят в зависимост от характера на спе-
циалността в две групи:
− първа группа – педагогически, психологически и методически;
− втора группа – интердисциплинарни и приложно-експериментал-
ни дисциплини, свързани с професионално-педагогическата реализация
на учителите по религия. Обучаващите се задължително избират по една
или две учебни дисциплини от всяка от посочените групи.
В процеса на теоретическа подготовка студентите се запознават със
същността, значимостта и съдържанието на религиозното обучение и
възпитание. Осмислят интегралността на религиозните знания, умения
и нагласи в общия курс на обучение в средното училище. Усвоената от
тях система от диалогови и интерактивни методи за формиране на рели-
гиозна грамотност и култура служат за здрава основа в процеса както на
тяхното личностно изграждане, така и в бъдещата им социално-педаго-
гическа практика като съзидатели на високо морално и религиозно-толе-
рантно гражданско общество.
Практическата подготовка се осъществява чрез три форми на обуче-
ние [67]:
1. Хоспетиране – най-малко 30 часа;
2. Текуща педагогическа практика – най-малко 45 часа;
3. Преддипломна педагогическа практика – минимален хорариум от
75 учебни часа.
Обучението за придобиване на професионална квалификация „учи-
тел по религия“ завършва с интегриран практико-приложен държавен
изпит. Той се състои от изнасяне и защита на разработен от обучавания
урок. Професионалната квалификация „учител по религия“ се удостове-
рява в дипломата за завършена степен на висшето образование.
В контекста на традициите и предизвикателствата пред подготовката
на съвременните учители по религия, обаче, е необходимо да бъде иден-
тифициран обхвата на бъдещите действия, които да допринесат за дебати
и реформи в образователната политика по отношение придобиваната от

71

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

тях педагогическа правоспособност. Това е свързано с ясната визия на
националната образователна политика относно необходимите умения и
компетенции, които учителят по религия трябва да притежава, за да бъде
адекватен на новите тенденции в европейската и световна педагогика.

За да помогнем на нашите студенти да посрещнат смело спецификата,
високите изисквания и основните дилеми на съвременната педагогическа
среда, програмата, по която те се обучават трябва да отговаря на следното:

− Общата ясна визия за доброто преподаване да пронизва цялата
теоретична и практическа работа.

− В провеждането и оценката на теоретичната и практическа работа
да се използват добре дефинирани стандарти за добри практики и ефек-
тивност.

− Учебният план да се основава на научните познания за детското и
юношеско развитие, на обучението, на социалните контексти и на педаго-
гика, преподавана в практическа среда.

− Широкият практически опит да бъде внимателно разработен в
подкрепа на идеите и практиките, представени едновременно, в тясна
връзка с теоретичната работа.

− Да се помогне на студентите с конкретни стратегии, първо, да от-
стояват собствените си убеждения и очаквания за обучението и учени-
ците и, второ, да научат повече за разнообразието на културния опит на
хората, различни от тях самите.

− Силни връзки, споделени знания, идеи и убеждения да съединяват
училището и университетските преподаватели.

− Към реалните проблеми на практиката да се прилагат методи
за учене чрез казуси, педагогически изследвания, оценки на работата и
портфолио-оценяване.

Първоначалната подготовка на учителите е от жизненоважно значе-
ние за по-нататъшното развитие и успех на религиозното образование.
Учителите по религия могат да работят в сферата на предучилищното
възпитание и училищното образование – до последния клас на средното
училище. Затова от качеството на тяхната подготовка зависи и успеха на
мисията на предмета религия за един по-добър, мирен и толерантен свят.

Тук е и голямата отговорност на българските политици и водещи фи-
гури в сферата на народната просвета: да приемат сериозно и отговорно
както важността на интеркултурното образование, така и незаменимия
от никоя учебна дисциплина принос на предмета религия. Религиозните
измерения на съвременното образование са съществен и незаменим по
72

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

своята социална значимост елемент от подготовката на нашите деца и за-
лог за едно по-добро бъдеще на обществото ни като цяло.

2. Правно регламентирани образователни принципи на
обучението по религия

Терминът принцип означава основно положение, начало, изходен
пункт. Той произхожда от лат. princeps и primus (пръв, най-важен, най-
главен) и представлява главна изходна предпоставка, основа на всичко
останало, което се крепи на него.

Обучението по религия се изгражда в съответствие с правните и
нормативни актове, регулиращи дейността на българското училище. Те
включват международни конвенции, ратифицирани от България, нейна-
та конституция и законодателство.

Положението на религията и на религиозното възпитание се урежда
във чл. 13 от Конституцията на Р. България. Той съдържа важни положе-
ния:

1. Вероизповеданията се прокламират като напълно свободни, не се
допуска вмешателство по отношение на убежденията на хората и изпо-
вядването на религия.

2. Религиозните институции са отделени от държавата.
3. Конституцията отчита установеното в живота на народа положе-
ние за доминиращото влияние на източноправославното вероизповеда-
ние, което през вековете се е сляло с българското народностно самосъ-
знание. Поради това източното православие се признава за традиционно.
Същото е залегнало в приетия през 2003 г. Закон за вероизповеданията.
4. Право на съществуване имат всички религиозни общности и ин-
ституции, ако те не се използват за други, извънрелигиозни или обектив-
но безнравствени цели, вредни за духовния, политически и нравствен
живот в Р. България.
Тези положения в Конституцията гарантират демократично отноше-
ние към религията, религиозните общности и към възпитанието в духа
на нравствените изисквания на всяка религия. [9, 315]

73

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

2.1. Принцип за религиозна толерантност
Освен да представя религията в нейните божествени, човешки, об-
ществени и исторически аспекти, обучението по религия трябва да е и
предметът, който се опитва да бъде компетентен помощник на учениците
при търсене на обяснение на основните въпроси в живота, като им по-
могне на базата на религиозните си знания да изградят позиция на толе-
рантност.
Толерантността (зачитането и уважаването на другите: техните мне-
ния, привички, обичаи и т. н.) е особено характерен белег в училищната
среда, където учениците живеят общ и задружен живот на основата на
свободното приемане на различията в съучениците. Тази толерантност
се основава на общите интереси на учениците: те са в училището с една
цел, изпълняват едни задачи, семействата (родителите на учениците) ги
насочват към едни изисквания, които училището отправя към техните
деца и т. н. Но тя се крепи и на вътрешната убеденост в достойнството на
другия както и в собственото достойнство.
Религиозната толерантност изисква уважаване и зачитане на рели­
гиозните възгледи, обичаи и практика на другия. Принципът за религиоз-
на толерантност в часовете по Религия може да бъде напълно реализиран
в практиката на живото общуване между ученици от различни религии
и между вярващи и невярващи. За да бъде осъществена като принцип
на обучение, обаче, тя предполага особена подготовка за разбиране на
религиозните различия и приемането им в определени граници. Именно
наличието на религиозни познания и компетенции е в основата на функ-
ционирането на този принцип в обучението. Според В. Кожухаров [46]
религиозната толерантност изисква следното:
1) ясно съзнание за собствената религия и за практиката, основана
на нея;
2) правилно изповядване на вярата или правилно знание и умения за
вярата;
3) разбиране на религиозното чувство като особен феномен на чо-
вешкия дух;
4) схващане на общото и на специфичното в религиозното чувство и
формирането на тази основа на различни вярвания;
5) приемане на религиозното многообразие като проява на Божия
Промисъл за света и за човека;
6) приемане на многообразието на хората (на техните вярвания, оби-
чаи, различия в мненията, идеите и т. н.) като единство на проява на чо-
вешката същност;
74

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

7) съзнаване на равноценността и равното достойнство на всички
хора без разлика на раса, език, религия, културни белези и т. н.;

8) съпоставяне и съподчиняване на собствените религиозни възгледи
на възгледите на другите (религиозни и нерелигиозни);

9) разбиране за общността на нациите, народите и отделните етни-
чески групи на съвременния етап на човешкото развитие. Осъзнаване на
тази основа на общите за всички хора социални условия на живот;

10) изграждане на основата на тези принципни положения на знание­
то и чувството за зачитане, уважаване и приемане на различието в други-
те като общочовешка норма на поведение и живот.

Според автора изложеното в горните десет точки не са цели или зада-
чи на религиозното образование за изграждане на толерантно отношение
към другите религии, а основни принципни положения на учебното съ-
държание, на дейността на учителя и на дейността на ученика, на основа-
та на които може да бъде постигната религиозната толерантност.

Религиозната толерантност има определени граници и те се форми-
рат от изграденото съзнание за общочовешкото и за личното в общува-
нето. Толерантността не е зачитане и уважаване мнението и обичаите на
другите в ущърб на личното или общественото мнение и обичаи, а взаим-
но зачитане и уважаване.

2.2. Принцип за съблюдаване правата на човека
Член 26, § 2 от Общата декларация за човешките права от 1948 г.,
гласи: „Обучението трябва да има за цел пълното разгръщане на човеш-
ката личност и засилване вниманието върху човешките права и основни
свободи. То трябва да съдейства за разбиране, търпимост и приятелство
между всички нации и всички расови или религиозни групи....“. Във връз-
ка с религиозното обучение чл. 18 на същия документ пояснява: „Всеки
човек има право на свобода на мисълта, на съвестта и на религиозна сво-
бода. Това право дава на човека свобода да сменя религията или убежде-
нието си, както и свободата да изповядва своята религия или убеждение,
сам или в общение с други, публично или частно, чрез учение, практику-
ване, богослужение или изпълнение на ритуали.“
Според Конвенцията на ООН за правата на детето от м. септември
1990 г., чл. 29, ал. 1 (а) правото на образование е формулирано по следния
начин: „Подготовката на детето за отговорен живот в свободното обще-
ство трябва да става в дух на разбирателство, мир и толерантност, равен-

75

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

ство между половете и дружба между всички народи, етнически, нацио-
нални и религиозни групи и коренно население.“

Обучението по религия трябва да бъде съобразено и с конституцион-
ните принципи, гарантиращи свободата на съвестта и избора на вероиз-
поведание (Конституция, чл. 13 (1), чл. 37), както и със законовите изиск-
вания за равнопоственост на вероизповеданията (Закон за вероизповеда-
нията, чл. 4 (1)) и забрана на дискриминация на верска основа (чл. 4 (4)).
Друга юридическа норма, с която трябва да се съобрази преподаването
е чл. 5 от Закона за народната просвета, който гласи: „Образованието е
светско.“ Този принцип произтича от отделянето на религиозните инсти-
туции от държавата (Конституция, чл. 13 (2), Закон за вероизповедани-
ята, чл. 4 (4)). Същевременно Закона за народната просвета определя,
че изграждането на граждани, които уважават религията на „другия“ е
основна задача на държавното образование (чл. 15 (1)). Правилникът за
неговото прилагане не допуска „налагането на учениците на идеологи-
чески и религиозни доктрини“ и постановява, че в „светските училища
религиите се изучават в исторически, философски и културен план чрез
учебното съдържание на различни учебни предмети“ (чл. 4).

В този контекст принципът за съблюдаване правата на човека в обу-
чението по религия изисква спазване на международните конвенции, ра-
тифицирани от България, нейните конституционни и законови принци-
пи, а именно:

• Религиозна толерантност (Общата декларация за човешките
права от 1948 г., чл. 26, § 2,)

• Свобода на религията и съвестта (Общата декларация за човеш-
ките права от 1948 г., чл. 18)

• Правото на детето на свобода на мисълта, съвестта и религията
(Конвенция за правата на детето, чл. 14, ал. 1)

• Свобода на съвестта и избор на вероизповедание (Конституция,
чл. 37; Закон за вероизповеданията, чл. 4)

• Равнопоставеност на вероизповеданията (Конституция, чл. 37;
Закон за вероизповеданията, чл. 4)

• Светски характер на държавата и образованието (Конституция,
чл. 13; Закон за народната просвета, чл. 5; Закон за вероизповеданията,
чл. 4)

• Уважение към религията на другия (Закон за народната просве-
та, чл. 15)

• Недопускане на идеологическо и религиозно индоктриниране на
учениците
76

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

2.3. Принципи за преподаване на религия, съобразени със свет­
ския характер на образованието в българското училище

В една от предложените в МОНМ програми за обучение по религия,
разработена от експерти начело с проф. Г. Бакалов, се подчертава, че ва-
жни за преподаването на предмета Религия са и образователните принци-
пи, съобразени със светския характер на образованието у нас.

 Преподаването на предмета религия е светско и култивира уваже-
нието на учениците към светските устои на българската държава, нейна-
та конституция и закони;

 Обучението се основава на универсалните човешки права. Пре-
подаването се осъществява изцяло и само в духа на религиозна, културна
и личностна толерантност, на взаимно разбирателство между гражда-
ните на българската държава независимо от тяхната религиозна принад-
лежност;

 Преподаването е открито за диалог и помага за ценностното ори-
ентиране на учениците като морални личности и граждани на страната
ни и Европейския съюз. Този принцип се осъществява чрез представя-
нето на етичната проблематика, която е в центъра на религиите. Така се
осигурява усвояването и формирането на общочовешки и национални
ценности, добродетели и култура, регламентирано в Правилника за при-
лагане на Закона за народната просвета, чл. 1, ал. 2. Обучението по Рели-
гия трябва да помага на учениците и в търсенето на отговори на основни
екзистенциални въпроси и да им дава аргументирано нужната и желана
помощ при търсене на духовни ориентири в контекста на съвременност-
та. Затова вниманието следва да се насочи в по-голяма степен към съдър-
жащите се в религиозната традиция богатства от мъдрост и духовност;

 Обучението е плуралистично, като не се допускат ограничения
или привилегии, основани на раса, народност, пол, етнически и социа-
лен произход, вероизповедание и обществено положение (Вж.: Закон за
народната просвета, чл. 4, ал. 2). С оглед на предизвикателствата, които
религиозният плурализъм поставя пред днешното българско общество
обучението по Религия трябва да даде на всеки ученик познания не само
за неговата собствена религия, но и за религиите на „другите“. Религиоз-
ният плурализъм изисква по-добро познаване на религиозните мотиви
за поведението на хората от другите културни общности и приемане на
чуждите религиозни традиции като импулс за собственото си религиозно
образование.

77

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

 Религиозната грамотност е неделима част от общата грамотност
на българския гражданин и се регламентира от Държавните образовател-
ни изисквания, които определят равнищата на необходимата общообра-
зователна подготовка и създават условия за изграждане на свободна, мо-
рална и инициативна личност, която като български гражданин уважава
законите, правата на другите, техния език, религия и култура (Вж.: Закон
за народната просвета, чл. 15, ал. 1).

 Във връзка с чл. 4, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за
народната просвета в светските училища религиите се изучават в исто-
рически, философски и културен план като обучението по религия се
осъществява в тясна връзка с другите общообразователни предмети;

 Предмет на оценка са знанията на учениците и уменията им да
разсъждават над проблеми, свързани с религията, но не и тяхната вяра,
тъй като светското образование не допуска налагането на учениците на
идеологически и религиозни доктрини (Вж.: Правилник за прилагане на
Закона за народната просвета, чл. 4, ал. 1).

 Личната вяра на учениците и учителите е под закрилата на дър-
жавата и обществото като основно, абсолютно, субективно, лично и не-
накърнимо право (Вж.: Закон за вероизповеданията, чл. 2, ал. 1).

3. Образователни принципи на обучението по религия
3.1. Принципи на конфесионалното обучение по религия – хрис­
тиянство
Теорията и практиката на религиозното обучение потвърждава из-
ползването на всички общодидактични принципи. За религиозното обу-
чение в системата на образованието е необходимо спазването на дидак-
тични принципи като: съобразеност с целта на възпитанието, нагледност,
достъпност, системност, съзнателност, емоционалност, активност, осно-
вателност, икономичност, трайност и религиозна толерантност. Освен
тях обаче религиозното познание изисква спазването и на други, типич-
но катехизични принципни положения като христоцентричност, църков-
ност, антропоцентричност, основаване на обучението по религия върху
Свещеното Писание и др.

78

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

3.1.1. Принцип за основаване на обучението върху Свещеното Писание
Този принцип е винаги актуален и основен в изучаването истините
на вярата. Проф. Денев и проф. Т. Поптодоров в своята „Православна
педагогика“ го извеждат като правило за съобразяване с изискванията
на словото Божие: „Възпитавай умно и истинно така, че всеки, дори и
най-незначителният момент от възпитателния процес да бъде съобразен
с изискванията на словото Божие!“ [81, 81].
Задача на конфесионалното обучение по религия е да помогне както
на църковната общност, така и на отделния вярващ да достигне до зря-
лост във вярата, което изисква активизиране на волята, на чувствата и на
интелекта. Последната е свързана с постепенно усвояване на всички бо-
гооткровени истини, най-важен източник на които е именно Свещеното
Писание. Според еп. Антоний Длугош „правдивото разкриване на Бога
зависи от правилното разбиране на библейската киригма, Божия при-
зив и катехезата, адресирана към катехизираните. Библейската киригма
отразява Божия план за спасението, представен в Свещеното Писание“
[94, 49]. Бог се разкрива пред човека, за да приеме той Неговата любов
и оцени своя живот през призмата на Божието учение. Катехизаторите
са длъжни правилно да проповядват киригмата на спасението. Нейното
„прочитане“ изисква, преди всичко, сериозна библейска подготовка и из-
ползване критериите на библейската херменевтика. Не бива също да се
забравя, че вестта за спасението е адресирана винаги към човека, затова
е важно в обучението по религия да се засягат въпроси, отнасящи се и до
всекидневния живот, да се използва адекватен език и методи и пособия,
съответстващи на възприемателните способности на обучаваните.
Животът според Евангелието, изграден върху стройната йерархия на
християнските добродетели, не може да бъде постигнат без познаване на
Свещеното Писание. Важна задача на обучението по религия е изяснява-
нето на евангелските ценности. Интерпретацията на екзистенциалните
проблеми на обучаваните, основана на Словото Божие, трябва да им по-
могне във вземането на конкретни решения. Плодотворността на учител-
ната мисия зависи от рефлексията на участниците в групата, от тяхната
мотивация, от емоционалния им отклик и конкретни дела. Вероучението
и в миналото, и днес изпълнява своята задача само тогава, когато има в
центъра си Словото Божие и по адекватен начин го прави достояние на
съвременния човек.

79

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

Акцентът върху приемствеността на християнството от Стария Завет
е важен аспект в обучението, основано на Свещеното Писание [20, 215;
92, 229–231]. Както отбелязва проф. Сл. Вълчанов „месианските предска-
зания, надеждата за Изкупител от библейска древност се сбъдват с пълна
сила в историческата личност на Иисуса от Назарет, Който за всяко вяр-
ващо в Христа сърце е Спасител и Богочовек“ [20, 215]. Св.  Кирил Йе-
русалимски обръща нееднократно вниманието към това свидетелство:
„Всичко, което се отнася за Христа, е написано, и няма нищо съмнител-
но; защото нищо не е без свидетелство. Всичко написано в Пророческите
книги, ... е написано ясно от Светия Дух“ (Катехеза 13, 8).

В съвременната православна вероучителна дейност съществува из-
вестна опасност от пренебрегване на образователното съдържание, което
представя Свещеното писание на Стария Завет. Акцентът върху Новия
Завет се оправдава или с опасението да не се съблазни човек от Стария
Завет, или със стремежа да се обяснява всичко от простото към сложното
– от нравствеността към чудесата и т. н. [59]. Както отбелязва Я. Кротов,
„трябва да се страхуваме не от Стария Завет, а от старозаветния човек в
оглашавания. И да му даваме да чете разказите за грехопадението, за Иов,
пророческите книги и премъдрости.“ [пак там]

Изучаваното старозаветно съдържание, от своя страна, се нуждае не
само от естественоисторическо, а преди всичко от духовно-нравствено
разясняване, като се акцентира на предобразното значение и новозавет-
но разбиране на разказите за Сътворението, Потопа, Содом и Гомор, Еги-
петския плен, Изхода от египетското робство, 40-годишното пребивание
на израилския народ в пустинята и т. н. Излагат се най-важните събития
в светлината на отпадането на човечеството от Бога и очакването на Хри-
ста, приготовлението на хората за Неговото идване. Старият Завет, а не
историята на еврейския народ, като такава, се дава като въведение в Но-
вия Завет.

При осъществяването на конфесионално обучение по религия е не-
обходимо е да се спре вниманието и върху библейските събитията, от-
разени в църковните молитвословия, да се обясни и покаже как и защо
древноеврейските събития намират отражение в богослужението.

В произведенията на църковните отци и учители на Църквата неед-
нократно се подчертава, че Свещеното Писание е основен критерий за
всичко, казано от тях. Св. Кирил Йерусалимски също подчертава, че за
всичко, което говори, има свидетелства от Свещеното Писание. Затова
и днес, когато разсъждаваме за вярата, за Христа, за Светия Дух, винаги
словото Божие трябва да бъде основен критерий на познанието и цялото
80

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

обучение по религия да се основава на Свещеното Писание на Стария и
Новия Завет.

3.1.2. Принцип за христоцентричност
Несъмнено конфесионалното обучение по религия изисква и сис-
темно съсредоточаване на учението и духовния живот около Христа. В
контекста на това обучение трябва да бъде направена духовна връзка с
Христос, за да може обучаваният, по думите на полския професор по ка-
техетика еп. Антоний Длугош, „не само да научи за Него, но и да се при-
съедини към Неговите ученици и да Го последва“ [94, 46]. В центъра на
обучението, основано на Свещеното Писание, е срещата и единението с
живия Бог. Това обуславя непреходността в прилагането на принципа за
христоцентричност, според който център в живота на християнина през
всички векове е личността на Спасителя Иисус Христос.
Конфесионалното обучение по религия в този контекст трябва да
осъществи не само срещата на ученика със Спасителя, но и единение и
непосредствено общение с Него. Защото единствено Той може да приведе
към Любовта на Отца в Светия Дух и към участие в живота на Светата
Троица. Именно днес, в условията на съвременния секуларизиран непра-
вославен свят, е особено важно да възпитаваме христоцентричност в ця-
лостния светоглед на нашите ученици.
Обучението по религия като православно вероучение е преди всичко
проповед за Христа, за Неговото учение и спасително дело. То се стре-
ми да открие на учениците Тайната за Христа, затова в неговия център е
именно Господ Иисус Христос, Който спасява всеки човек. Когато се гово-
ри за Христос, обаче, е необходимо с особено внимание да се следи да не
се изпадне в историцизъм, а от друга страна – да се преодолее представя-
нето на Божествените истини само въз основа на догматическото учение
(така наречения догматизъм) и на Господ Иисус Христос изключително в
ролята на Учител или Законодател (така нареченото морализаторство).
Според еп.  Антоний Длугош [94, 47] избягването по отношение на ли-
чността на Иисус Христос на историзма, догматизма и морализаторство-
то ще помогне на вероучителя да приведе учениците към лична среща със
Спасителя, Който предлага на всеки човек да Го последва (Мат. 19:21: „...
дойди и върви след Мене.“).
Същността на християнския живот е съвършената радост за Христа
Възкръсналия, придобиването на Светия Дух и общение в Него. Затова
обучението по религия трябва да стане за учениците радостното прежи-

81

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

вяване на вярата (Срв.: Йоан. 15:11; Филип. 4:4), радост, в чийто център е
Христос. В това отношение е важно свидетелството на вероучителя. Той
може да стане за учениците истински свидетел на вярата, ако е приел да
следва Христа в собствения си живот. Така върху основата на личния
опит ще му е известно, че Христос е в лично общение с всеки и това об-
щение е източник на радост и сила за постоянно самоусъвършенстване в
духа на Евангелието.

Осъществяването на принципа за христоцентричност в християн-
ското образование днес предполага също всеки вероучител, независимо
от своя статус, да проповядва преди всичко Христовото учение и живот
(Срв.: Йоан. 7:16; 1 Кор. 11:23). В хода на църковната катехизация се из-
исква предаването не на редица частни, макар и авторитетни мнения, а
преди всичко – Христовото учение.

Принципът за христоцентричност на православното обучение по ре-
лигия е тясно свързан и с осъзнаването от страна на вероучителя на фа-
кта, че в Църквата съществува само един Учител – Господ Иисус Христос.
Всички останали, независимо дали се учат или учат другите, всъщност са
само ученици, и то през целия си жизнен път. Педагогическото усърдие
трябва да има ясни граници и да отстъпва пред тайнствения промисъл
Божий. Колкото и да е голяма съблазънта да се възпитават себеподобни,
център на всичко трябва да бъде Христос.

Съсредоточеността на живота в Евхаристията е кулминационна
точка в осъществяването на принципа за христоцентричност в Църквата.
Затова е важно съвременното християнско образование да влезе отново
в по-тясна връзка с тайнствата, за да не приеме формата на чисто теоре-
тизиране.

3.1.3. Принцип за църковност на обучението
Този принцип е основан на ясното разбиране, че обучението по рели-
гия не може да постигне пълноценно въцърковяване без участие на уче-
ниците в християнската общност. Въцърковяването е въвеждане именно
в живота на църковната общност. „Църквата – пише Аксаков – според
учението на Апостолите, е школа на взаимообучение, взаимоназидание,
взаимоусъвършенстване, в която всеки встъпва като домостроител на
многообразната Божия благодат“ [1, 196]. Затова и християнският живот
от самото начало е бил свързан с общността, със събранието на вярва-
щи. За това свидетелстват редица християнски автори. Например, когато
говори за Църквата, Амвросий Медиолански подчертава особената вза-
82

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

имосвързаност на нейните членове, като казва: „Църквата е определена
форма на справедливост, общо право на всички. В съобщност тя се моли,
в съобщност се труди, в съобщност се изпитва.“ [3, 23–184] Както Църк-
вата е едно тяло, така и цялото човечество трябва да бъде разглеждано
като едно тяло, чийто глава е Христос. Християнинът е призован да пре-
образява света.

Актуална задача на съвременното конфесионално обучение по рели-
гия е обучаваният да приеме Христа и да стане член на общността от вяр-
ващи с нейния богослужебен живот. Това приобщаване преминава през
покаянието, кръщението, делата на любов и взаимопомощ, съвместното
четене и изучаване на Писанията, евхаристийното и молитвено общение.

В своите основополагащи принципи конфесионалното обучение по
религия се подчинява и на църковните критерии за каноничност. Ка-
ноническите норми на Църквата, предлагани на обучаваните, трябва да
бъдат представени не формално и риторично, а съобразено с условията
на живот на съвременния човек. Те трябва да бъдат четени и интерпре-
тирани не буквално, а с отчитане на всички обстоятелства на времето, да
бъдат разбирани не според буквата, а в духа, от който са се ръководили
Отците. [80, 39–46]

3.1.4. Принцип за антропоцентричност (личностен подход)
При осъществяването на принципа за църковност в обучението, учи-
телят по религия същевременно си дава сметка, че личността не се разтва-
ря в Църквата, а се охранява от Нея. Затова в центъра на обучението тряб-
ва да бъде и отделната човешка личност: да се отчитат нейните възрастови
особености, нейната религиозна и общообразователна подготовка.
Принципът за личностен подход в обучението по религия е основан
на ясното разбиране, че всеки, който встъпва в Църквата, получава въз-
можност да разкрие себе си като личност в цялата си пълнота. Всеки е
призван да служи на Христа и Църквата с дарбата, която е приел от Бога
(1 Петр. 4:10), и в званието, в което е призван (1 Кор. 7:20). В съвременно-
то обучение по религия още по-наложително е да се има предвид, че всеки
човек е индивидуален, уникални са и обстоятелствата на неговия живот.
Отчитането на разнородността на аудиторията изисква съобразяване с
различните социално-педагогически условия. Тези външни и вътрешни
за обучението по религия условия определят особеностите и специфи-
ката на личността и се явяват детерминиращи в приложения личностен
подход (Вж.: Схема № 1).

83

наложително е да се има предвид, че всеки човек е индивидуален, уникални са и

обстоятелствата на неговия живот. Отчитането на разнородността на аудиторията

изисква съобразяване с различните социално-педагогически условия. Тези външни

и вътрМешангидалзеанаоЛбеукчгеонситеутпо • пМоетроедлиичгиесякиуасслпоевкитя ионпароебдуечлеянтиеотсообпеонорсетлиитгеия и
спецификата на личността и се явяват детерминиращи в приложения личностен

подход (Вж.: Схема № 1). Схема №  1

Схема № 1

Социално-педагогически детерминанти
на личностния подход в обучението по религия

обективни субективни

семейство личностни психични
качества процеси
общество
- активност - креативно мислене
професия - самостоятелност и въображение
- инициативност - чувства
Църква - любознателност - зрителна памет
- трудолюбие
Свързани са с: - упоритост 89
- обогатяване на - воля и т.н
образните представи

- знания
- усвояване на
практически умения

От схемата личи, че осъществяването на личностен подход в обуче-
нието по религия е резултат от интеграцията на значителен брой струк-
турни компоненти в рамките и на външната организация на процеса, т. е.
в условията на обучение, възпитание, духовно подпомагане и т. н. Разгър-
ната във вертикален план, със съответните хоризонтални връзки, тази
структура се състои от сложни ансамбли от съдържателно-функционал-
ни образувания, които достигат при различните хора различна степен на
развитие и възможности. Затова е необходимо да се имат предвид възрас-
товите особености, социалния статус, религиозната мотивация, нивото
на светско образование, психологическите особености, както и нравстве-
ното и културно развитие на отделния човек. [7, 133–136; 8, 98–102; 17,
138–140; 60, 68–76.; 76, 255–259 и др.]

Невъзможно е да си представяме общението с Бога като нещо без-
лично. В християнската педагогика днес все повече се говори за екзис-
84

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

тенциалните и личностно ориентирани аспекти в обучението по рели-
гия. Особен интерес представлява т. нар. антропологическо направление,
представено от еп. Антоний Длугош в книгата му „Подготовка и оценка
на обучението по религия – основи на катехетическата дидактика“ [94,
58–63]. То използва постиженията на керигматичното, в което Библията
е основен източник на катехизация, но тук най-голям интерес предизвик-
ват личностните преживявания.

Антропологическото движение предлага два варианта на структу-
риране на обучението по религия: екзистенциална („катехизация на сре-
щата“) и интерпретационна („катехизация на опита“) [94, 59]. Опитът на
срещата е отправна точка на екзистенциалната концепция. В процеса на
такова конфесионално обучение по религия се търси осъществяване на
лична среща с Бога, Който преобразява. Тази среща полага началото на
промяната в личностен план. Личната среща на човека със Спасителя се
изгражда на основата на екзистенциалния и интерпретационния аспект
на Свещеното Писание. Библейската киригма е същността на обучение
от този тип. Но жизненият човешки опит е материалният източник на
обучението по религия, който разкрива Бога като проявяващ Себе Си в
тази реалност, в която човек живее. Благодарение на това чрез делата и
словото Божие той може да осмисли своя живот през призмата на цели от
сотирологичен характер.

Антропоцентричността в обучението по религия внимателно трябва
да се прецезира в контекста на библейската киригма, за да не измести аб-
солютния център – Христос.

Един от най-действените методи на обучението по религия е устано-
вяването на вътрешно доверие и контакт, а по-късно, според степента
на зараждане и утвърждаване на вярата, на приятелско общение. Като
анализира личностната насоченост на християнската катехеза, свещ.
Георгий Кочетков прави сполучлив паралел с някои негативни момен-
ти от съвременния катехизични опит. Той отбелязва, че „екзалтирано-
нетрезвата отвлеченост, шаблоните и формалният подход“ [58, 67–69]
в обучението по религия говорят за липса на индивидуален подход в
контекста на конкретния случай. Той препоръчва личностно ориенти-
раната катехеза да бъде насочена към ума, съвестта, интуицията и вече
съществуващия положителен и отрицателен жизнен опит на всеки. [пак
там] Въцърковяването може да бъде построено само на основата на ис-
крените, доверителни и диалогични отношения с хората. Срещата на ка-
техета с катахумените трябва да бъде лична, а връзката – жива. Това би
помогнало на обучаваните да достигнат до лична, жива среща с Бога чрез

85

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

диалогична катехеза и лично наставление в основите на християнската
вяра и живот.

В основата на оглашението в древната църковна традиция винаги е
заложена определена форма на диалог. Свидетелството не може да бъде
монолог – то предполага слушащи, предполага общение. Диалогът изис-
ква две страни, взаимна отвореност към общение, готовност за разбира-
не. Не е достатъчно само, че „устата ни са отворени“, необходимо е и двете
страни да могат да кажат: „сърцето ни е разширено“ (2 Кор. 6:11). Днес
постмодерността предполага и изисква обучението като процес, като дей-
ност, която почива на комуникативността. На диалога между учител и
ученици, и на диалога между отделните ученици и между учениците и
учителя, на диалога със света чрез средствата за масова комуникация –
интернет, телефон, радио, книги, списания и др. Този принцип се фокуси-
ра в използването на диалогични методи: беседа, дискусия и др. [23, 203]

Бог пази свободата на човека, никога не насилва неговата воля. Обу-
чението по религия може да бъде само отклик на свободния избор на чо-
века. Използването в катехизичния процес на различни средства и техно-
логии, нарушаващи свободата на човека, е недопустимо. „Учителят може
да покаже посоката на търсенето, на движението на човешкият дух, но
само търсещият може да види Обекта, който търси. Задачата е двустран-
на: първо, човекът трябва да бъде научен да вижда Бога и да различава
действието на Неговата благодат, а след това – да вижда самия себе си в
перспективата на видяното, което е неизменно свързано с императива за
обновление и покаяние“ [62, 199]. Затова осъществяването на принци-
па за личностен подход в конфесионалното обучение по религия изисква
изучаването на основните начала на християнска вяра да доведе до вяра,
осъзната чрез личния опит. По думите на прот. Ал. Шмеман, „солта на
Православието ще изгуби силата си, ако всеки от нас не се стреми преди
всичко към лична вяра, към тази жажда за спасение, изкупление и обо-
жение“ [93, 10].

Представените принципи, съдържащи се в църковната традиция
като цяло могат да бъдат приложени във всяка конкретна историческа
обстановка, защото са обусловени от самата същност на християнството.
Особено е важно да се научим да ги прилагаме и днес, като творчески
търсим методите и формите за тяхната реализация.

Конфесионалното обучение по религия изисква постоянно задълбо-
чаване в неговите понятия и педагогически основи по пътя на търсенето
на подходящ за него език, по пътя на използването на нови способи за
успешно възпитание във вярата. Важно е днес Църквата, така както и в
86

Втора глава • Нормативни аспекти на обучението по религия

другите периоди от своята история, да проявява мъдрост, смелост и еван-
гелска вярност в търсенията и прилагането на нови методи и принципи в
преподаването на православното вероучение.

3.2. Общопедагогически принципи на обучение
Дидактичните принципи са основни, изходни положения, прилагани в
процеса на обучение. За религиозното образование те се отнасят както към
сферата на възпитанието, така и към сферата на обучението, защото двете
дейности са взаимно обусловени в педагогическия процес по религия.
Дидактичните принципи са общи положения, прилагани в обучени-
ето. Те определят насочеността на учебния процес, дейността на учителя
в него, както и познавателната дейност на ученика, като изразяват зако-
номерностите на обучението. Дидактичните принципи представляват
система от основополагащи изисквания за определяне на съдържанието,
организацията и методите в обучението по религия
Според проф. Т. Поптодоров „учебните принципи произлизат от са-
мия процес на обучението, от неговата същност, закономерност, връзки-
те, които се установяват между неговите части и моменти, между методи-
те и средствата, които се използват, между елементите, от които се състои
самото обучение.“ [81, 337]. От своя страна, принципите на обучение по
религия обуславят същността на самото обучение, а то, от своя страна, се
основава на тях и се подчинява на тяхната сила и основателност.
Формулирането на дидактичните принципи като система, в рамки-
те на която те функционират, е сложна задача, произтичаща от различ-
ния характер на дидактичните задачи, които се изпълняват в процеса на
обучението. Принципите засягат цялостния процес на преподаването и
ученето при педагогическото общуване. Поради тази многообхватност те
могат да включват в себе си различни признаци на процеса на обучение.
3.2.1. Принцип за нагледност
Принципът за нагледност е свързан с обогатяване и разширяване на
сетивния опит на учениците, в уточняване на сетивните им представи и
развитието на наблюдателността. Онагледяването е представяне на тео-
ретично познание, на система от понятия, на концепции, на схващания
във вид на сетивно доловими модели, чертежи, схеми, графични изобра-
жения и др.

87

Магдалена Лекгоступ • Методически аспекти на обучението по религия

Този изключително важен за съвременното обучение и морално-ре-
лигиозно възпитание принцип е обоснован за първи път в педагогиката
от Я. А. Коменски, а по-късно е доразвит от Ж. Ж. Русо, Й. Песталоци,
К. Ушински, Н. Чакъров и др. [61, 199]. В българската православна педа-
гогика този принцип се разглежда подробно от проф. Ив. Денев и проф.
Т. Поптодоров [81, 345], а доц. Б. Андонов представя нагледността в кон-
текста на интерактивните средства на обучение в часа по религия [4, 209–
244]. Принципът за нагледност е обект на научни изследвания и на редица
други педагози [за принципа за нагледност в съвременното възпитание и
обучение вж. по-подробно: 7, 117–120; 8, 85–88; 17, 140; 78, 233–237 и др.].

Нагледността като принцип на съвременното обучение по религия не
представлява монолитен фактор, а сложна съвкупност, система на струк-
турни компоненти. Оценявана в този смисъл, тя се намира в динамично
движение на многостепенни (йерархизирани) и изменчиви връзки (вж.:
Схема № 2).

Схема № 2

Способност за Вътрешна Острота на Творческо Интуиция
анализ и синтез нагледност възприятията въображение

Способност за КОМПОНЕНТИ НА НАГЛЕДНОСТТА Способност да
използване на се откриват
различни доказа- аналогии
телствени форми

Библейска Естетическо Външна наглед- Критичност Достъпност
нагледност чувство ност

Принципът за нагледност има следните основни функции:
• помага за разбиране на връзката между научните знания и житей-
ската практика;
• облекчава процеса на усвояване на знанията;
• подобрява мотивацията на ученето;
• съдейства за развитие на мисленето на учениците.
В педагогическата литература съществуват различни класификации
на принципа за нагледаност. В някои от тях се отчита характера на на-
88