ПРИКАЗКИ и още нещо ОТ СРЕДНОГОРИЕТО

Приказки и още нещо от Средногорието

Приказки и още нещо от
Средногорието

Мариела Делидимова

1 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

ПРИКАЗКИ ОТ СРЕДНОГОРИЕТО

Вековен Габър с корените си пробожда
земята древна на народ велик,
а коренът му като трон оформен.
Приседнах там глава облегнах
на столетника прастар и вслушах се
във шепота потаен що тихо, тихо той мълви…
Разказва ми за битки водили се там,
за царства древни и богати,
за съкровища скрити в земните недра
и тайни проходи, които на там те водят,
но осеяни със капани зли,
които само посветен може да разкрий.
Аз често ходя там на този хълм,
присядам върху корена на Габъра и слушам,
Реди си приказките той - думи, думи, думи,
Така и тази ми разказа, а аз на вас я
преразказвам.

2 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

I-ва приказка ЮНАК И САМОДИВА

1-ва част Оброкът

Когато мракът надделее над светлината
и зли демони се скитат по земята.
Когато и луната през нощта не свети,
покрила своят лик от страх,
тогава самодивите излизат
да танцуват своят танц.
Примамват огнени стихии
и вятър що листата брули.
И само бухали и сови - нощни птици,
свидетели са на дивия им танц,
и бяла вълчица скитаща в гората
и търсеща луната, за да изпрати своя зов,
присяда тихо и ги гледа,
как кръшно извиват своята снага.
А те танцуват несещащи умора
и песни звънки запяват във нощта.
Млад овчар изгубил се в гората,
дочул бе тези звънки гласове,
превличаха го те и го зовяха
и той незнайно как по пътя си към тях пое.
Краката му го носеха натам, несетил бе умора,
зовът бе властен и неустоим.
И ето на поляна пред габъра столетен той се озова.
А габърът блестеше с митична светлина,

3 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

там самодивите танцуваха дивия си танц.
В коренът на габъра като трон изваян,
Самодивска принцеса приседнала бе там,
в очите и като звезди блестящи, плуваше сълза.
Тя този момък призовала бе, за да изпита любовта.
А младият юнак от очите и привлечен,
престъпи тихо в нощта и чак тогава
от умора краката му се подкосиха,
приклекна той пред своята самодива
и тихо промълви:

-Аз тъй дълго търсих те,
о пленителко, на моята душа.
Твой роб оставам, твой роб ще бъда –
плени ме ти със любовта.

От трона стана тя.
Усмивка заигра на устни ѝ,
прошепна тихо:

-Стани юначе! Аз роб не искам,
не за това те призовах.
Любов аз търсех и теб избрах,
сред всичките мъже по таз земя.

И своята бяла риза тя свали и на юнака я подаде.
Със този жест тя в неговите ръце постави
и живота свой, и своята чест, и душата си дари му.

4 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

и сърцето, и тялото си,
недокосвано от мъжка ръка до днес.

Юнак с девица танц танцуват,
заобиколени от самодивското хоро.
Един на друг се те обричат във вечната любов.

2-ра част Разлъката

Повел юнакът своята самодива
като здраво стискал нейната ръка.
Завел я във дома си, че така е повелила тяхната съдба.
В дома му скромен заживели и обичали се те,
но зла вещица в тяхната любов намесила се
с магия зла паметта на момъка отнела.
Забравил той за своята самодива.
Заслепени очите му били, не виждал вече
ни очите ѝ, ни косата ѝ като нежна свила,
ни снагата ѝ, за която копнеел той преди…

Кукумявка ридае вън на двора. Предчувства ли
смъртта ѝ?
Наум, се пита волна самодива,
разпускайки своята коса.
Кукумявката ридае в мрака, а ръката и изтръпва.
В гърдите ѝ тежест, о как боли сърцето…
И тръгнала самодива, път поела по незнайна доба
Път поела към гората, към гората през полята

5 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

Върви боси са краката ѝ, а и риза няма да лети.
Но мисълта ѝ крилата е, към любимия лети:

-Самодива съм. През гората вървя по килим от листа,
а мисълта ми все към теб ме носи.
Нараних своите крака, за да претапя
болката от твоята липса.
Очите ми премрежени пак тебе виждат,
пак тебе търсят. Питам се къде си ти?
А мисълта ми отново и отново все към теб лети...
Самодива съм по килим от листа пак вървя....

Дивна е дивна самодива, коса разпусна,
танц затанцува, танц затанцува, песен запяла,

„Росене, Росене с росица,
леле
мома под Росен лежеше
и на Росен се молеше:
Хей, ти Росен - самодивско
биле,
вземи ми болките, болките
всичките,
че тежка рана в гърди нося,
леле
ни от куршум ни от нож,

6 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

тежка рана от голяма любов…
Росен дума на моме:
Моме ле, моме хубава,
лек при мене не ще откриеш
лек за тебе е твоето либе…“

песен запяла на самодивска поляна.
В очите й болка голяма и сълзи неизплакани,
а думите й тежки, претежки:

-Либе ле, либе невярно, кога либе с друга отидеш,
кога либе друга в ръце вземеш, все либе мене да
виждаш,
сърце ти от мъка да се къса и ръце ти празни да
падат...

И болна е самодива легнала. На брега до водата
паднала
и сили събрала и във водата влезнала.
Дълбока е вода, голяма и черна е
на Илинден жертви взема...
Жертва ли самодива ще стане
от думи неизказани, от лица много под маска...
И страх в сърцето носила,
макар и на безстрашна да се правила,
страх за своето либе, затуй и знаците не разбрала...
От толкова много лъжи на лъжи се научила.
И маска си тя сложила от болката да се предпази...

7 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

И към Вселената се обърнала...
Каквото е писано ще стане,
Вселената път ще й покаже, за да събере сърцето си,
на нея тя се молила любимият да й върне.
Но повече не го чакала,
а послание по Вятъра му пратила.
И духна Вятъра в гората и на гората листата
със силата си той обрули и клоните изпочупи,
че мъката на самодивата в него се прехвърли.
Намери тогава юнака и тез думи му рече:

-Защо закъсня, момче, защо закъсня?
Самодивата твоя те чакаше
и ронеше сълзи като бисерна роса.
Дали в гората се върна или в нейния свят?
Бурята отнесе я нанякъде
и сложи върху нея похлупак...
Ще я търсиш ли?
Три чифта железни обувки дали ще изтъркаш,
за да стигнеш при нея, за да бъдеш със нея...?
Но ще трябва да минеш през силен пек и мъгли,
през пълноводни реки и морета...
А тя лежи там някъде, на поляна със билки покрита –
нямаща сили да стане дори, обгърнала с ръце тялото
си,
мечтаейки, че това си ти.
Тя сили няма вече да танцува –
танцуваше само и единствено за теб.

8 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

И ако случайно я намериш, пръсни върху нея рози
и нека този приказен букет от рози откъснати успее
да й подари живот – живота, който ти отне й,
само тогава отново ти ще бъдеш с нея.

3-та част Пътят

Живял юнакът от магия заслепен,
но пусти били дните му.
Очите му не виждали, паметта изтрита била,
но в душата си все още пазел,
онзи скрития копнеж по неговата дивна самодива.
Заскитал се бездомен по света
да търси туй що душата му копнее,
прекосил много градове, села, паланки,
но никъде покоя що търсил не намерил
и пак се скитал и хора питал и зверове,
но никой, никой не откривал отговор. за да му даде.
И ето, че достигнал пак в гората що някога се бе
загубил.
Дочул той песни самодивски, но тъжни били те.
Оплаквали те своята принцеса, че болна тя лежи.
Юнакът тихо приближил се до Габъра прастар
И там видял я прилегнала и тиха неговата истинска
любов.
От риданията тялото ѝ тръпнело, кървели изранените
крака.

9 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

Очите ѝ от сълзите блестели, душата ѝ жадувала за
топлина
До нея момъкът приклекнал, обвил я с ръце,
а тя се сгушила във него, повдигнала своето лице
в очите го погледнала и със целувка дарила го.
И пак ѝ блеснали очите, тез две очи сияйни.
С този блясък озарила тя нощната тъма.
С устни момъкът попил нейните сълзи
и още по-здраво я прегърнал, за да я защити.
А тя ръка протегнала към неговото лице,
С нежност го погалила и тихо промълвила:
-Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Три пъти изказани думите на глас
магията разтурили, и Габърът отново засиял
с онази митична светлина,
подклаждана от истинска любов.

Това разказа ми Габъра когато
на корена му бях приседнала тъжна и печална,
това разказах Ви и аз.

10 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

II-ра приказка

ЛЮБОВТА НА ЗМЕЯ ГОРЯНИН

Тъгата щом докосне ми сърцето
и пълни със сълзи моите очи,
незнаен порив ме повежда
в дън Тилилейските гори,
там при Кичестия Габър,
на корена му пак присядам,
глава облягам на вековния му ствол
и вслушвам се във приказките стари,
които тихо той шепти…
Сега на вас ще разкажа една от тях.
Чуйте вий!

Там нейде в дън Телилейските гори Мариела Делидимова
връх чуден се
издига -
Голям Висок,
така нарекли
са го нявга.
Яма дълбока
има оградена
с каменна
стена,
а около нея

11

Приказки и още нещо от Средногорието

огражда я люлякова гора.
Таз дълбока яма е врата
към царството подземно на странна твар.
Горянин змей в подземно царство там живял.
Владеел той земните стихии
и притежавал митични сили
що обикновеният човек не ще да проумей.
Летял той в облак от призрачна мъгла,
така обикалял
селата и града
що близо
около
владенията му
били.
Сто стихии
владеел той -
бурите със
дъжд
проливен
предизвиквал
и мълниите
що небето
цепели на две
и гръмотевиците негови били -
израз на гнева му неукротим
към несправедливост и злини.
Но най-голямата му сила била в това,
че умеел в чуден момък той да се превръща.

12 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

Така и бродел по света невяста да си търси.
Намирал той не една, не две, не три,
но никоя от тях душата му не могла да разбере,
само използвали го те,
а после разбивали изстрадалото му сърце.

Но ето, случило се
веднъж така,
че в тази същата
люлякова гора
девойка нежна и
невинна
заблудила се.
Тя дълго скитала
сама и от умора
и от опияняващия

мирис на
люляковата гора
на поляна край тази дълбока яма
в сън притворила очите си.
И засънувала - чуден бил сънят:
Левент красив и мил при нея спрял се,
до нея прилегнал, прегърнал я
и нейната глава на своето рамо сложил
и със своята топлина я стоплил.
Настъпила нощта и пълноликата призрачна луна,
на тази любов между левента– змей и девойката,
била…
Прегръщал я той и устните ѝ меки

13 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

целувал и любил я в съня ѝ с жар и нежност.
А на сутринта, когато слънцето от изток
показало своето лице и първите му лъчи
докоснали левента, той пак
във Змей горянин се превърнал
и пак във призрачна мъгла обвил се
и полетял да скита по света…
А девойката не разбрала,
че вече станала е жена на Змея,
докосната от слънчевите лъчи, очи отворила
и отново заскитала се из люляковата гора
пътя, за да намери към света на хората.
Вървяла дълго тя и най-накрая
пътечка някаква открила, която я отвела у дома.
Но от този ден тя започнала да губи своята сила.
Залиняла бедната мома от копнеж неясен
по левента млад що в прегръдките си я държал
и я любел с буйна страст.
На халост щяла да иде тя, че мъката ѝ
и тайният копнеж що в сърцето си държала
я водела само към смъртта, а и тя смъртта зовяла,
че без левента що сънувала в нощта не би живяла.
Денем се скитала сама в горите,
за да търси онази люлякова гора
и поляната, на която му станала жена.
Нощем гледала звездите и молела Луната,
при нейния любим да я отведе.
Зовяла го и молела го тя:

14 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

-Върни се, любими мой, при мене!
Ела и ме отведи, че без тебе аз не мога!

Минали са месец, два, че и повече дори
но Змеят при жена си все не идвал.
Отлетял бил той в далечна приказна страна,
в която ветровете брулели високи върхове.
Война жестока водела се там,
на помощ бил извикан той.
Във тежки битки влизал пак и пак.
Но ето, че стрела отровна тялото му наранила.
И болен легнал младият левент.
При любимата си не можел да се върне.
Загубил своята сила и до хълм висок
той паднал ничком и застрадал, занареждал.,

– О, где си моя истинска любов? -
така зовял той своята любима - Прати ми мъничко
любов,
за да възвърна своята сила и пак при теб да се
завърна!

Жената усетила тоз зов
на любимия си що в беда попаднал.
Тя събрала мъничка бохча и на път поела.
И понесли я нейните крака нататък все на изток,
от където левента Змей своят зов изпращал.
Преминала през много градове, през села,

15 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

през призрачни гори, в които
самодиви волни танцували своите хора.
Преминала и през блата, реки и планини.
И ето онзи хълм, под който
Змеят лежал с отпусната глава
и само сълзи от очите му се стичали.
Притичала девойката при него.
С жива вода раните му измила.
С целувка нежна го дарила.
И, о древно чудо,
О, магия древна - наречена любов.
Изчезнали раните от тялото на Змея.
Сили той събрал и грабнал своята любима.
Отнесъл я в своят приказен дворец,
в онази люлякова гора - омагьосана с добра магия.
Свалил тогава своята кожа люспеста на змей.
В левент красив отново се превърнал
Прегърнал своята жена и заживели те със любовта.

Изслушах тази приказка прастара,
която Габърът ми днес разказа
и вече знам,че щом истинска е любовта,
тя пречките както вода скалата ще разбие.
Послушайте тази приказка и вие!

16 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

III-та приказка –
ЛЮБОВТА НА РУСАЛКАТА И РИБАРЯТ

При Кичестият Габър пак се озовах,
да зима е и сиротни клоните му
без листа стърчат, но приказки
той не спира да шепти.
Разказа ми една за любовта
между езерна Русалка и Рибар,
ще я споделя сега със Вас.

Там някъде в полите на Средна гора

17 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

се е ширнало езеро с неземна красота.
Щом слънце по водите му блести,
сякаш злато изплува от неговите дълбини.
Водата му сребристо огледало -
дърветата, небето и облаците отразява.

Отправиш ли взор към водата му прохладна
ще видиш как рибки там играят.
Сокол над водите му прелита,
а той си е царска птица –
пазител на
древна тайна,
що криела се в
дълбоките
води…
Русалка във
езерото живяла

18 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

в дворец кристален що във водите му се крий.
През слънчевите дни скучала
сама в подводни дълбини,
но щом мъгла се спусне над водата
и когато мъглата е гъста като мляко,
когато като пелена покрива езерната красота,
Русалката на повърхността изплувала, танц
танцувала,
а сълзите й от очите й се стичали
и осолявали сладката вода.
Тя тъй красива била, а тялото й се виело
като лебед танцуващ със своята любима,
но тя сама била във утринта,
несетила ласка и топлина.
През пролетта славейче и пяло.
Соколът пазил я от зли очи.
Сълзите й солени
сливащи се с водата езерна
дали в море ще го превърнат?
Години дълги живяла е в самота…
Но веднъж съзряла Рибар красив,
който в своята лодка риба в езерото ловил.
И все едно мълния в сърцето я пробола,
пленила я неговата красота.
Рибарят също запленен от красотата й
примамил я, обещал й ласки,
обещал й да я пази и да я обича вечно.
Месец продължила тяхната любов

19 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

но после той изчезнал,
а лодката му вързана до брега с времето бавно
потъвала в дълбоката вода.
Русалката от мъка залиняла,
но малкото пламъче надежда
в гърдите й не спирало да гори…
Години три несетно отлетели,
а Русалката все чакала рибарят свой.
Сърцето й горещо и обичащо
пазело спомена
за топлите му думи и любов.
А той прокуден бил от стара вещица,
принуден бил да се скита по света,
но нивга, нивга не забравял
своята Русалка с неземна красота.

Изтекло наказанието
му и неговото
скиталчество,
и той бързо се
завърнал у дома,
където чакала го
любовта.
На брега на езерото
застанал,
вгледал се във водите му дълбоки
и името й три пъти промълвил,
но Русалката не изплувала от дълбоките води.
Тогава рибарят сто и една рози набрал

20 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

и ги хвърлил в кристалната вода.
Този жест на любов русалката разбрала.
Изплувала от дълбините водни,
прегърнала го и в целувка жарка
устните им от любов се слели…
Ще попитате сега:
Какво се случило с тях
след тази среща, след раздяла дълга?
Заживели в кристалния палат.

И днес ако ти случайно на езерото отидеш,
и щом мъгла се спусне над водата,
а мъглата е гъста като мляко,
когато като пелена покрива езерната красота,
Русалката с Рибарят на повърхността изплуват
и танц танцуват, танцът на вярната и истинска любов.

А кичестият Габър
пак на онзи хълм стои,
чака пролетта в зеленина да го покрие
и шепне тихо, не спира да мълви,
приказки красиви за сбъднати мечти…

21 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

Залюби Мина левент юнак

Залюби Мина левент юнак.
Люби го Мина година,
година, че и повече
Сърце ѝ за него болеше,

мисъл ѝ към него летеше,
а юнак за Мина нехае.
Мина в гората отиде,
в гората вековната,
на брега на реката
приседна.
Славеи в гората пееха,
реката нежно шептеше,
вятърът на Мина думаше:
”Девойче младо и хубаво,
защо са тъжни очите ти,
защо дребни сълзи
рониш?”
Мина тихо продума:
”В сърцето ми тежка рана,
в сърцето ми болка голяма
и лек за нея няма.
Ще те помоля нещо,

Вятърко и тебе, Речице,
песен да ми попеете,

22 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

песен нежна, преспивна! Мариела Делидимова
Аз тук на брега ще полегна
да заспя, да засънувам
моята първа изгора,
първа и единствена.
Ще заспя, ще засънувам
и в съня нека остана!”
И разплете си Мина косите,
и на брега си полегна.
Мека ѝ трева постеля,
синьо ѝ небе завивка,
нежна ѝ ръка възглаве.
И песен ѝ запя реката,
песен нежна преспивна.
Заспа Мина засънува
и от съня си се не пробуди.
Корени косите ѝ станаха,
очите ѝ чисти извори,
сълзите ѝ бистри ручеи,
снагата ѝ къдрав габър.
Щом вятър ѝ през клони пробяга
песен все тъжна подхваща
за любовта на таз мома злочеста,
ручеите тихо припяват,
реката Мина оплаква,
славеи пеят в гората,

23

Приказки и още нещо от Средногорието

а вятърът тез песни разнася
по долини и по планини,
по равни тучни полета,
чак до града голяма.
Нек чуят и знаят
как е мома любила,
любила левент юнак.

Дивна, дива самодива

Дивна, дива самодива
по нощи ходи, дребни сълзи рони,
в сърце й мъка голяма,
мъка голяма като жива рана,
сама тъжи, песен реди,
песен реди, тихо припява:

24 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

„Ой, Ви вази сестри мои, Мариела Делидимова
сестри мои самодиви,
де свободно из горите скитате,
скитате, йоще бродите
и хора играете по тучни ливади,
тела кръшни подмятате,
коси дълги разплитате,
песни дивни припявате!
При мене се явете,
явете, йоще дойдете
като жълти пеперуди
над глава ми закръжете,
закръжете, душа ми освободете!
Че душа ми прикована,
че в сърце ми люта рана,
напет юнак ризата ми взе,
ризата бялата,
що без нея не ще мога,
ни да летя, ни с вазе
самодивско оро да тропам.
Взе ми я йоще скъса я,
тялото ми свое направи,
а после попиля се
и мене изостави…
Ой, Ви вази и вазе,
братя мои русалии,

25

Приказки и още нещо от Средногорието

що по тамите ходите
по време росно небъдно,
кога роса по трева пада!
Не е това росица,
туй са мойте сълзици,
що от очи ми падат
и белези по лице оставят.
Ой, Ви вази и вази,
братя мои русалии,
що през селото бродите,
лек на болни да носите
и вие при мене дойдете,
лек за душа ми донесете!“
Но, ни сестри самодиви приидат,
ни братя русалии довадят
самодива да си полекуват
от тежка рана да я избавят.
Най ми отиде самодива
по нощите, по горите,
на ливада приседна,
приседна, йоще прилегна
и дребни сълзи зарони,
както си ми е дребни сълзи ронила,
тъй си ми е сладко заспала,
заспала, засънувала сън чуден, омаен:
Как сама на ливада стоеше

26 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

и дребни сълзи ронеше,
песен тъжна пееше,
своите сестри молеше
да дойдат да я вземат.
Не дойдоха самодиви,
най ми дойде левент юнак,
до нея приседна, прегърна я.
Сълзи й дребни пресуши.
Думи й дума любовни:
„Дивна ми дивна самодиво,
моя ти свидна изгоро,
сърце ти идвам да ти утеша,
душа ти идвам да излекувам,
без тебе либе, не мога…“
Стресна се самодива, събуди се,
до нея левент юнак лежеше
в прегръдка си я държеше.

27 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

Песен за любовта

Живяла нявга във стари времена
девойка с чудна красота.

Залюбила тя юнак млад, напет
и той я любил, но изменчиво
сърцето му било, фалшиви думите му
що във нощите мълвил,
разбил сърцето на девойката,
която го любила така, както
не бе го любил никой на света.
„Душата ми огнена ти укроти,
юнако мой, от приказка прастара!
С любов и нежност я дари,
не я погубвай със забрава!“
Таз песен пеела в нощта
девойката със чудна красота.

28 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

На скала висока тя стояла.
Разплела бавно своята коса
и скочила в бездната,
за да се срещне със смъртта.
За любовта и вярна
към юнака неин, песни нек се пеят!
Но неверен той ѝ бил
и на смърт сърцето ѝ обрекъл....
Изтляло тялото ѝ във пропастта
и явор там поникнал.
Майстор на цигулки неволно го съзрял.
Цигулка той направил с чуден глас
Тя в стон и в плач, и в песен във едно,
щом музикант я хванел в своите ръце,
запявала таз песен за любов…

29 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

Това се е случило в далечната 1926 година. Една
типично българска история за Ромео и Жулиета, повлияна
от любовта, ревността и алчността между хората, но довела
до трагичен край за двамата влюбени младежи и оставила
траен отпечатък в съдбата на бъдещите поколения в двата
рода.

МИНКА И ТАНЬО

И днес все още, през Турия
щом минеш,
застанеш ли на древния
мост, заслушай се в
песента на Скока.
Предания стари от стари
поколения
в песента му ти ще
доловиш,
за Змея страшен, за
освобождението,
за щастливи и трагични
човешки съдби.
Селце малко, но китно в
полите на Средна гора,

30 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

но с история богата...
Затуй, ти, пътнико, случаен,
не изпускай таз възможност златна,
заслушай се в песента на Турийската река.
Една песен от водите й пенливи,
Можеш ти днес да доловиш,
Песента за трагичната любов на Таньо и Мина-
две млади и влюбени сърца,
разделени от тежката съдба.
Тя бе девойка красива, шестнадесет годишна,
тъй млада но лишена вече от баща,
живееше със своята майка и сестричка,
но им липсваше мъжката ръка.
Таньо беше млад, напет, с буйна къдрава коса,
но беше беден и като аргатин
работеше по чуждите нивя.
Тъй почна той и по нивите на Минка.
И скоро стана мъжката ръка,
че беше млад и силен, работен беше,
а и работата му спореше,
че воден беше той от любовта.
Две млади и влюбени души,

31 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

не знаещи какво ги чака...
Хоро ли щом на мегдана се извий
Таньо и Минка ръка за ръка, кръшно играят.
Сърцата две в едно туптят и радват хорските очи.
Един за друг били създадени...
Но тежката съдба- дете от майката разделяща –
разбила щастието и любовта.
Че за Минка – хубава и млада,
с дълга, гъста, червеникава коса –
и друго ергенско сърце затуптяло.
Иван – заможен бил той, а за някои хора
богатството било най- важно...
И сплетниците стари пуснали мълва,
че Таньо се труди, а на трудът му
и на Минка Иван ще бъде господар...
И в сърцето на Таньо – буйно и младо –
отровната стрела на ревността,
своята отрова вляла...
По тъмни доби, на кръста с остра кама,
Таньо при Минка на гости отишъл.
А Минка - невинна и млада – плетяла дантела.
Чеиза си си стягала тя...

32 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

Приседнал до нея той мрачен и блед,
Попитал направо:
„Минке, ще бъдеш ли моя жена?”,
А Минка навела своята глава,
промълвила му тихо:
„Таньо, незнам, аз съм малка,
Мама има дума за това”.
Попитал Таньо и нейната майка,
но след отговор уклончив,
младото буйно сърце –
от ревността отровено – не изтърпяло.
С прегръдка последна Таньо Минка дарил
И гръдта й млада и невинна –
с камата своя – седем пъти той пробил.
Извършил злодеянието и побягал.
С пушка в къщата на чичо си се скрил.
А не след дълго и изстрел изтрещял.
Куршум фатален пробил младата глава...
На следващият ден селото,
осъмнало с трагична новина.
Две сърца – млади и влюбени –
престанали са да туптят.

33 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

Една любов красива –
завършила с трагичен край.

Две семейства – зачернени –
над гробовете пресни и обкичени с цветя,

оплаквали съдбата
на двете млади и влюбени деца...
Тъй пее реката Турийска –

тази песен звучи –
за любовта на Таньо и Минка,

за две нещастни съдби.

34 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

ПРИКАЗКА КРАСИВА ЗА ЛЮБОВ

Тук тишината
можеш да я срежеш с нож
и крясъци на птици не се чуват.
Далечен лай на куче, но и той заглъхва

и само
вятърът
ми шепне
тихо...
Водата е
огледало
сребърно,
в което
небето се
оглежда,
а вятърът шепти, нарежда
и тайна тихо ми разкри,
че тук леговището на Змей Горянин е.
„Пази се!“каза ми „За да не те изгори“.
О, няма, Вятърко, да те послушам!
Сърцето мое отдавна изгоря,
а езерото толкова много ме превлича,

35 Мариела Делидимова

Приказки и още нещо от Средногорието

че искам във водите му сребристи да се
потопя…
Ще ме прегърне то с ледена прегръдка,
ще ми даде покой и свобода…
Тръгвам вече, но си обещавам да се върна.
Превличаме спокойствието, сребристата
вода,
Привлича ме тази красота и тишина…
А, ти, Вятърко, говори ми и не спирай!
Шепти ми тихо приказка красива за любов!

36 Мариела Делидимова