Патроните на училището

35 ГОДИНИ СРЕДНО УЧИЛИЩЕ ЗА ХУМАНИТАРНИ НАУКИ И ИЗКУСТВА "КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ" ВАРНА www.nghni_varna.com ПАТРОНИТЕ НА УЧИЛИЩЕТО

,,Азбучна молитва“ на Константин Преславски 1.Авторът и неговото време Константин, епископ Преславски, е един от учениците на Светите братя, по-точно „ученик Методиев“, както се казва в един от преписите на документи. Наред с Климент Охридски и Йоан Екзарх, той е един от първите архиереи на Българската църква, които не само я изграждат като структура, но и ѝ придават духовен блясък. За него имаме малко информация, а още по-малко е тази, за която може да се твърди, че е основана на документи. Безспорните факти, свързани с Константин, са само няколко: Константин Преславски е „ученик Методиев“. Преписвачът Тодор Доксов свидетелства в приписка към Константиновия превод на „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски, че славянският епископ в престолнината Велики Преслав е „ученик на Методий, архиепископ на Моравия“ Константин Преславски работи и твори в края на IX и началото на X век. Константин Преславски, освен с творческа дейност като Преславски епископ, гради българската църква във времето, когато тя се откъсва от прякото попечителство на Константинопол. Останалата информация, с която днес разполагаме, е изведена непряко от съпоставка с документи и събития, а в някои случаи и чрез логични, но все пак хипотетични допускания: Константин Преславски найвероятно е бил един от презвитерите, ръкоположени в Рим, но никъде името му не се споменава пряко. Константин Преславски придружава Методий, когато той отива в Константинопол през 881– 882 г., за да даде отчет пред императора и патриарха, след като толкова време с брат си са били мисионери сред западните славяни. Агиографът на Методий (вероятно св. Климент) говори, че тогава св. Методий „оставил книги и ученици“ в Константинопол. Част от тези Старопрестолният Велики Преслав не е трябвало да бъде просто столица на една държава във възход, която по времето на цар Симеон се нарежда като трета сила в Европа и територията ѝ достига до три морета; тя е трябвало да бъде дом за Бога, в който Иисус Христос е господар. За разлика от езическа Плиска, която имала всички белези на военен аул и също била удивително красива, но пуста откъм Божия Дух, Велики Преслав бил построен, за да бъде резиденция на царя и дом на Бог. За по-малко от столетие Преслав се превърнал в един от най-красивите и благоустроени градове на тогавашна Европа и напълно заслужил прилагателното „велики”. Досега археологическите разкопки в града са разкрили 20 кръстокуполни църкви, очертанията на външен и вътрешен град, всеки един обграден със стени. Със своите величествени дворци, храмове и представителни сгради, свързани чрез улици, площади и покрити галерии, българската столица била достойна да съперничи на Константинопол. Каменната декорация на Велики Преслав по великолепен начин завършвала монументалните строежи на българските владетели от IХ-Х в., създали град, какъвто през този период не са притежавали другите големи монарси в средновековна Европа. Българският владетел събрал около себе си т.нар. ,,Симеонов кръг“, включващ едни от най-талантливите литературни творци от Българското средновековие. Жанровете, в които творели, били поучителни слова, похвални слова, жития, химни, поезия, хроника, летописи, исторически разкази. Забележителни са „Шестоднев” от Йоан Екзарх, „Учително евангелие“ от Константин Преславски, „За буквите” на Черноризец Храбър. В Симеоновия кръг творели още Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които няма запазени произведения. Под ръководството на Симеон били съставени два обемисти сборника с енциклопедично съдържание, наречени Симеонови (Светославови). Лично царят подбрал и превел някои от словата на византийския богослов Св. Йоан Златоуст и ги оформил в отделна книга, наречена „Златоструй”. Но най-важното – толерирал и въздигнал на голяма почит тогавашната българска интелигенция във всичките ѝ проявления. Кръстът бил живо дърво и от него израснали клонки, които в продължение на едно столетие се разлистили и дали оня духовен плод, от който векове наред черпят сокове поколения българи. Материали от сайта ,,Паметта на българите“ ученици са пристигнали в България, като се предполага, че Константин е един от тях.

Възможно е Константин Преславски да е и един от онези Методиеви ученици, които след разгрома на славянската великоморавска църква са прогонени или продадени в робство. Със сигурност Константин не е в групата на Сава, Наум и Ангеларий, които първи успяват да стигнат до българските земи, където продължават делото на първоучителите Кирил и Методий, но е възможно да е сред онези, които са купени от висш византийски сановник като роби във Венеция, а след това изпратени в Константинопол. От историческите извори се знае, че към средата на 80-те години на IXвек отношенията между България и Византия са много добри и изпращането в новопокръстена България на книжовници, познаващи славянската азбука, е обяснимо. Константин Преславски най-вероятно идва в България през 882 година. След окончателното преместване на архиепископията от Плиска в Преслав, презвитер Константин е поставен за викарен епископ (помощник на архиепископа). От текста на неговия превод на ,,Четири слова против арианите“ научаваме, че Константин приложи их по веленiем князе нашего болгарскаго именом Симеона от греческа в лето 906. По тези сведения ние можем да твърдим, че Константин е бил съвременник Симеонов и че през първото десетилетие на Х век той е в активна творческа деятелност. Вероятната година на кончината му е към началото или през второто десетилетие на Х вeк. 2. Творецът Онова, което извежда Константин Преславски извън сенчестите страници на анонимността и дистанцията на времето, е творчеството му – химническа поезия, исторически трудове, съставител и автор на сборници с похвални и поучителни слова. Всички съчинения на Константин Преславски са достигнали до нас единствено в преписи, най-ранните от които са от XII и XIII в. Най-значимото негово произведение е проповедническият сборник „Учително евангелие“, едно от най-големите постижения от Златния век на старобългарската литература, което е съставено през 893–894 г. Оригиналът не е запазен. Най-старото копие на сборника е руски препис от XII век. През 906 г., по нареждане на Симеон, Константин Преславски превежда „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски. Сред преводните му творби е и ,,Черковно сказание“, чийто автор е Константинополският патриарх Герман (715–730). Този текст първоначално е бил част от ,,Учително евангелие“. Константин Преславски поставя началото и на летописната (историческата) литература със съчинението си „Историкии“, съставено през 894 г. по модела на Кратката хронография на патриарх Никифор (византийски извор), която е и негов основен извор. Предполага се, че текстът е бил част от ,,Учително евангелие“, но в по-късни преписи има и самостоятелно разпространение. „Историкии“ насочва вниманието на средновековния българин към световната история, довеждайки изложението до времето на византийския император Лъв VI Мъдри (886-912). Лаконичните сведения, не всички от които имат паралели в издирените до днес византийски източници, запознават българския читател Св. Борис-Михаил, цар български Покръстител Миниатюра от XII век в руски препис на ,,Учително евангелие“, съставено от Константин Преславски през IX век. Вероятно образът на Борис е прерисуван от старобългарския оригинал.

„Азбучна молитва“ – част от „Учително евангелие“ на Константин Преславски, руски препис от XII век, съхраняван в, Държавен исторически музей, Москва не само с историята на християнския свят, но представят и едно събитие, изиграло вероятно значителна роля за повишаване самочувствието на българските владетели в отношенията им с Византия - убийството на император Никифор I Геник от българите по време на похода му срещу България през 811 г. „Историкии“ са познати по един руски препис от втората половина на XII в., съхраняван в Държавния исторически музей в Москва. Несъмнено най-ярката проява на таланта на Константин Преславски е неговото поетическо творчество. През изпитанията на времето наред с ,,Азбучна молитва“ до нас са достигнали в преписи част от неговите творби с безспорно авторство: служба на Методий, в канона на която е вплетено в акростих името му, възхваляваща борбата на неговия учител против триезичната догма.; цикъл стихири, свързани с християнския празник Богоявление с акростих „Хвалебствени песни Константинови”; акростихната творба „Стихове добри Константинови, вплетена като отделни букви и думи в текстовете на съставения от Константин „Постен триод“; Канон за архистратиг Михаил с акростих „Достойно възпява архистратига Константин”; Към поетическите му творби може да се причислят и няколко азбучни акростихови цикли за празниците пред Рождество Христово и пред Богоявление. И авторските, и преводните творби на Константин Преславски ни го представят не само като талантлив творец с индивидуално очертан стил и обработен език, но и като средновековен учен с високи познания в областта на каноническата литература. Като пряк Методиев ученик той е с широки познания за водещите автори на средновековната византийска словесност Йоан Златоуст, Василий Велики, Атанасий Александрийски и др. и неизбежно следва техните жанрови и съдържателни образци. В същото време българският книжовник е сред първите европейски творци, които започват да създават или да превеждат теологични или богослужебни текстове на роден език(традицията и канонът са изисквали тези текстове да се създават или на латински, или на гръцки език). При преводите Константин Преславски прави подбор на Преславската книжовна школа е първата книжовна школа в България, основана от св. цар Борис I през 885 год. в столицата Плиска. Смята се, че нейно основно седалище е била Голямата базилика в Плиска. Това е религиознодворцов комплекс, включващ базилика, архиепископски дворец и манастир. Завършена е около 875 г. и е една от най-големите базилики в средновековна Югоизточна Европа. След 893 година Симеон I премества седалището на школата в новата българска столица Преслав. Преславската книжовна школа е найважният литературен и културен център в България и в целия славянски свят до изгарянето на Преслав от византийския император Йоан I Цимисхи през 971. Сред изявените български писатели и учени, работили в школата, са св. Наум Преславски (до 893), Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър. Школата е и център на преводаческа дейност, най-вече на византийски автори, както и на създаването на поезия, живопис и рисувана керамика. Тя изиграва важна роля в разпространението на кирилицата, тъй като найстарите текстове на кирилица са открити в района на Преслав.

произведенията, допълва или съкращава отделни части, добавя собствени текстове, съобразявайки новия текст с изцяло българската действителност и потребността на новопокръстените славяни от поучения. 3. Декламационната извънкултова поезия в контекста на средновековната старобългарска литература. Декламационната поезия не е предназначена за пряко използване в християнското църковно богослужение. Това са текстове, предназначени за рецитация извън задължителните канони на култовия ритуал и като такива те могат да бъдат или с религиозно, или със светско съдържание. Жанровият модел на извънкултовата поезия е въведен през IV век от един от отците на християнската църква Григорий Богослов – автор на многобройни слова, философски трактати и поетически извънкултови творби. Към IX век тази поезия е много популярна във Византия и имайки предвид не само религиозното, но и светското влияние на византийската култура върху новосъздаващата се българска религиозна книжнина, появата на подобни литературни текстове в България не е случайно. Тези извънкултови текстове се създават, следвайки най-често три съдържателни модела – катo встъпления или заключителни обособени части към преводни съчинения; като химнографски възхвалителни творби или като самостоятелни извънрелигиозни текстове. Независимо от характера на текста – светски или религиозен - най-често споделените емоционални състояния са мотивирани от религозните изживявания на пишещия. Различното от култовите Сред произведенията, достигнали до наши дни, несъмнено доминират тези, посветени пряко на религиозния култ към Христос в условията на църковното богослужение, но най-ярките творби, пресъздаващи духа на ,,Златния век“, са тези, отнасящи до химнографията – църковната извънкултова поезия, която е сложна система от поетико-музикални жанрове, в които работят забележителни автори: Константин-Кирил Философ, Методий, Климент Охридски, Наум Преславски, Константин Преславски, Евтимий Търновски, загадъчният химнописец Ефрем, Григорий Цамблак и много анонимни автори, както и от цели химнографски школи – Преславска, Охридска, Търновска, Рилска, Софийска… Като една от малко известните, но емблематични творби на извънкултовата химнографска поезия може да се определи и анонимната „Похвала за цар Симеон“ – една от първите творби на нашата средновековна поезия, създадена в края на IX век. За съжаление, името на автора ѝ не е посочено, но според някои обосновани предположения това е св. Йоан Екзарх. „Похвала“-та е съхранена в препис на „Симеоновия сборник“ от 1073 год., известен още като „Светославов изборник“ поради манипулиране на оригиналния ръкопис, където вместо името на Симеон киевският княз Светослав е наредил да бъде изписано неговото име, и то в два от запазените до днес преписи. За щастие, съществува и трети препис - Кирило-Белозерски от края на XV в., в който се е съхранил оригиналът на похвалното слово към цар Симеон I. Кирило-Белозерския препис на Симеоновия(Светославовия) сборник свидетелства, че и към началото на XI век оригиналният старобългарски текст е наличен по киевско–руските земи и е било въпрос на избор манипулативното му препосвещаване. Великият между царете цар Симеон, жадуващ със желание пресилно – той, мощният владетел, да открие познанията, скрити в дълбината на тез труднодостъпни книги… Тях, сякаш и пчела трудолюбива от всеки цвят, отделен на Писанието, събрал ги като във едничка пита, излива ги, подобно на мед сладък от своите уста пред първенците, за да настави умовете техни… Нов Птолемей, като им се представи, но не по вяра, а по желание най вече, и поради сбирката от всички божествени и многоценни книги, с които, своите палати преизпълни, той си създаде вечна памет… Култовото отношение към Симеон не толкова като държавник и военачалник, а като интелектуалец се потвърждава и от включената в поръчания от него сборник „Златоструй“ „прибавка“ със заглавие „Пролог от самия христолюбив цар Симеон“. текстове е, че личностните изживявания на автора са разграничени от колективните, че той се самоосъзнава като значима фигура в осъществяването на Божествения промисъл. В текста на Константин ПреБлаговерният цар Симеон, като изучи божественото писание, книгите всички – и стари, и нови, и християнски, и дохристиянски /…/, почудил се на мъдростта словесна на Иоана Златоуста, блажения (понеже всичко негово бе той изучил), и на благодатта на Светия Дух, подбирайки от всичките му думи, от неговите книги всички в тази една книга ги помести, която и нарече „Златоструйна“… славски това е равноапостолическата мисия да направи Божието слово разбираемо за новопокръстените славяни. Запазените до нас поетични тестове на старобългарската литература са измежду най-високите художествени постижения на средновековната ни поезия. Подобно на

,,Азбучна молитва“ повечето наши поетични творби от IX-X в. внушават възторг и преклонение пред чудото на новите букви, чрез които Божието слово обогатява и въздига човешките души. Тези творби са израз и на още нещо – създава се и се развива нов книжовен език, който от една страна е съпоставим с разговорния, но от друга страна, го развива и извисява до цивилизационното ниво на доминиращите езикови модели на средновековна Европа – латински и гръцки (доколкото това название е точно за използвания в Източната Римска империя книжовен вариант на античното ,,койне“). Създаваната в средновековна България религиозна и светска култура – едновременно елитарна, но и структурирана върху езиковата основа на говоримия език, е първата европейска реализация на идеите на Кирил и Методий, развити на диспута във Венеция, за правото на всеки народ да извърви своя уникален и осмислен път до Бог, т.е. да създава национална култура на основата на говоримия от народа език. Наред с текста на ,,Пролог за Христа, отмерен на тълкуванието на Светото евангелие, написан от Константин”, известен още като ,,Азбучна молитва“ с безспорно авторство на Константин Преславски, сред най-популярните образци на средновековната ни извънкултова декламационна поезия са още два текста, единият от които носи духа на това време, а другият свидетелства за трудната съдба на старобългарските шедьоври, обречени на разграбване, преследване или чудодейно оцеляване през трагизма на българското историческо време. Това време на изпитания започва с превземането на Преслав, един от центровете на книжовността през IX-X век, от войските на киевския княз Светослав, последвалото опожаряване от византийците и разграбването му от печенезите, както и трагичната участ на Търновската книжовна школа от XIII-XIV век; преминава през многовековните опити на гръцкото духовенство (XIXII в. и XV – XIХ в.) да заличи следите на славянското богослужение по българските земи и величието на съпътстващата го култура; завършва с безумното доброволно предоставяне на старобългарски писмени паметници – оригинали и преписи, съхранявани в оцелелите ни манастири, на всякакви чуждестранни ,,доброжелатели“, ,,загрижени“ Останки от раннохристиянска църква от IV век с уникални подови мозайки в местността Джанавара край Варна Останки от манастира ,,Света Богородица“ край Варна, създаден през IX век и действащ до XVIII век. Ктитор на манастира е бил българският цар- покръстител Борис-Михаил. Замислен и реализиран основно като място, където да се създават и преписват книги, манастирът е разположен на огромната площ от над 5000 м 2, 400 м 2 от които е скрипториумът, зала за преписване на книги. Отделно от това манастирският комплекс е разполагал с огромна църква, училище, библиотека, работилници ипомещения за монасите и книжовниците.

за тяхното научно огласяване, за тяхното спасяване, но за съжаление, в чужди книгохранилища, обслужващо чужди научни тези и най-пагубното – селективен достъп до откраднатото ни минало в зависимост от интересите на една или друга чужда кауза. „Проглас към евангелието” – текстът е създаден през IX век като поетическо предисловие към първия превод на Четвероевангелието на славянски език и е запазен в четири преписа, най-старият от които е от XIII век и се съхранява в Хилендарския манастир. Творбата все още поражда дискусии не толкова по отношение на авторството (повечето съвременни изследователи го приписват на Константин-Кирил Философ, а не на неговия ученик Константин Преславски), колкото по отношение на жанра и най-вече на заглавието. Безспорен е единствено преводът на една от думите в надтекста(заглавието), а именно ,,проглас“ – в смисъл на публично оповестяване, пряко свързано с реализираното пророчество, възвестяващо идването на Христос при славяните и осмисленото възприемане на неговата проповед на роден, славянски език. Подборните цитати от текста на творбата илюстрират не само духа на времето и емоцията на прехода от глухота за божието слово към чуваемост и осмисленост, но те са и илюстрация за високата естетическа мяра при създаването на поетическия текст. Автографът ,,Стихове добри Константинови“, вплетен в текстовете на преведения от гръцки на старобългарски Постен триод, е разчетен от българския учен проф. Георги. Попов към края на 70-те години на ХХ век, но в науката той е безспорно признат доста по-късно. При превода му, вероятно към края на IX век, Константин Преславски заменя част от византийските тропари (тропар - музикално-поетичен жанр от църковната химнография, кратко песнопение, посветено на църковен празник или светец) със свои оригинални текстове и от първите букви на над 400 тропара създава текст, произнасян като акростихна декламационна поезия. Такъв сложен акростих е изключение дори за хилядолетната източноримска (византийска) литература, а в случая говорим за новоизграждащ се книжовен език, на какъвто по това време създават творбите си старобългарските писатели от Преславската и Охридската книжовна школа. Този факт свидетелства не само за поетическото майсторство на Константин Преславски, но и за творческата смелост, с която българският книжовник отстоява тезата, че щом писменото славянско слово е божествен дар, с него могат да се създават текстове, равнопоставени на византийските, та дори и на по-високо ниво. В по-късните преписи на Триода част от оригиналните Константинови текстове или се видоизменят, или се заменят с преводни и така акростихната плетеница от букви и Из ,,Проглас към Евангелието“ .... Христос идва да сбере народите, защото светлина е той за целия свят; ....слепите ще прогледнат, глухите ще чуят писменото слово ще познаят Бога както подобава; ….Които красотата на душите си съзират - обичайте и радвайте се; ....А които желаят на греховете мрака и тлението на този свят да пренебрегнат, и които искат да получат рая, и да избегнат изгарящия огън - вникнете сега с целия си разум; ....Слушайте, цял славянски народе, слушайте словото, що от Бога дойде, Словото, що кърми душите човешки, Слово, що укрепва сърца и умове; ....Та кой ли слух, тътнежа щом не чува на гръмотевица, от Бог ще се плаши; ….ако ноздрите дъха на цвят не вдъхват, как ще разберете това божие чудо?; ….устата, неусещащи вкуса на сладостта, човека правятда е като камък, но много повече безкнижната душа в человеците е мъртво нещо; ....Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни; ….Както от семето що пада на нивята, така [посято е] в сърцата хорски, на тях пък трябва дъжд от букви божии, та плод божествен да покълне много; ....И както тленността телата овладява - те всички, гниещи, от тор по-бързо гният, когато от храната са лишени – тъй всякоя душа от битие лишена е, когато божият живец й липсва, когато Словото на Бога тя не чува. Из акростихната поезия на Константин Преславски с автограф ,,Стихове добри Константинови“ Каноните свети на [нашето] покаяние, добре е да се пеят и Бог да се прославя по цялата земя! Сберете се, славяни, Христа възпявайте ...... Приеми, мой Боже, тази малка песен и сила ми дари врага да победя със този пост! Страдалческата песен, тя песен е добра, защото е красива, защото божий дар е, затова да славим

думи става трудно различима, още повече, че тя е видима и четима само в рамките на цялостния триоден текст. Най-старите преписи на Постния триод са от XII и XIII век, в които са открити и Константиновите тропари. Това са Аргировият триод от XII век, съхраняван в Националната библиотека ,,Св. Св. Кирил и Методий“ и т.н. ,,Хлудов триод“, среднобългарски пергаментен ръкопис от края на XIII век, открит от руския учен Александър Хилфердинг в Марковия манастир (Република Северна Македония), днес съхраняван в Държавния исторически музей, Москва (Русия). 4.Творбата 4.1.Творческа история 4.1.1. Създаване на текста ,,Азбучна молитва“ е поетическо предисловие (предговор, пролог) към беседите, включени в съставеното през 893- 894 год. от Константин Преславски ,,Учително евангелие“. Сборникът съдържа прозаическо и поетическо предисловие, 51 беседи, преведени от гръцки, като някои от тях са и оригинални творби на съставителя. Оригиналното заглавие на творбата е ,,Пролог за Христа, отмерен на тълкуванието на Светото евангелие, написан от Константин”, но по-късните преписвачи, особено руските, започват да я наричат „Азбучна молитва“, защото стиховете в акростих предават поредността на буквите в глаголическата азбука. Прозаическото предисловие на ,,Учително евангелие“, тематично и идейно преповтаря духа и съдържанието на ,,Азбучна молитва“. От това предисловие научаваме и непосредствения повод за създаване на сборника – молба и насърчение от по-възрастния Методиев ученик Наум Преславски (“…От твоите молби, брате Науме…”). Несъмнено има и друга причина за създаване на ,,Учително евангелие“ и тя е свързана с необходимостта от осмисляне на новата религия (не само като ритуали, а и катонова духовна реалност). Не без основание изследователите на творбата свързват създаването ѝ и с конкретното историческо време и най-вече с организирането на Преславския църковен събор през 893 год. Последствията от събора са в много посоки, но най-важните от тях са две – че българското царство окончателно прави своя избор като християнско и че тази християнизация ще се осъществява на разбираем за народа език, а словото в божиите книги ще се Добре е, братя, всякога да се започва от Бога и да се свършва с Бога… и да раздаваме господните слова на желаещите ги души…….Поради тона и аз, скромният Константин, като се уверих в това от твоите молби, брате Науме, и от казаните по-горе заповеди, преклоних се пред твоето смирение. А вие, мои братя, бащи и синове, които искате да се поучите, не придирвайте на мен, дръзналия за това, но постарайте се да насладите вашия слух. Затова давам не мое, а следвам оногова, които е дал и на безплодните много плод и на немите да говорят… Из прозаическото предисловие на ,,Учително евангелие“ Учително евангелие е първият систематически проповеднически сборник на старобългарски език. То включва 51 беседи за неделните дни през годината от Пасхалната неделя до Връбница. Тези беседи са разяснителни, те тълкуват евангелските текстове и така подпомагат новопокръстените да вникнат в същността на Божието слово. Константин споделя в прозаическия пролог, че „сказанiе святаго евангелiя приложил“, т.е. - за разлика от традиционното поведение на средновековния книжовник, той превежда със самосъзнанието на творец. Към всяка беседа са добавени оригинални встъпление и заключение, които съобразяват превода на гръцкия текст към българската действителност, а една от беседите, 42- та, е изцяло оригинална. Всяка встъпителна част на Константиновите беседи съдържа покана за внимателно усвоение на Христовите истини, а в заключенията призовава своите слушатели да ходят достойно, като християни, да изказват своята благодарна любов към Бога за неговите милости и да изпълняват неговите заповеди. Обобщеното послание на Константиновите поучения представя пред нас образа на средновековния християнин, приел новата вяра като висша нравствена същност - да бъде смирен, добродетелен и милосърден. Константиновите поучения се отличават със своята искреност, простота и общодостъпност, проникнати са с топло чувство и любов към народа. От авторовото присъствие се очертава и духовният образ на Константин – от една страна е проявявал необикновено смирение и ревност при проповядване на словото Божие, а от друга – дълбоко и искрено е обичал своя народ и е желаел неговото пребъдване в Христовата вяра.

Факсимеле на заглавната страница на книгата на Бодянски, чрез която ,,Азбучна молитва“ през 1855 год.става достояние на съвременната наука изписва със създадените от Св. Кирил славянски букви. Същността на молитвеното слово от творбата на Константин, тогава все още презвитер, подсказва и още нещо – осъзнатата необходимост и заявената готовност от автора да поеме отговорността за тази равноапостолска мисия, което подсказва и за мястото му в организацията на Преславския събор, т.е. той найвероятно е бил сред приближения кръг от политически и църковни лица, подпомогнали Симеон в организацията на събора и отстояването на Българската църква срещу претенциите на Константинополската да управлява духовния живот на българското царство. 4.1.2. Преписи и разпространение ,,Азбучна молитва“ е един от найпопулярните старобългарски литературни текстове, предпочитани от създателите на ръкописи почти до началото на XVIII век. Днес са известни 38 преписа – по-голямата част създадени от руски книжовници. Те са изписани на кирилица, като част от тях са самостоятелни или включени в различни сборници, а други са като предисловие при преписа на ,,Учително евангелие“. Най-старият е от края на XII век и се съхранява в Държавния исторически музей на Русия (Москва). За първи път текстът на ,,Азбучна молитва“ е публикуван като обект на научно изследване от руския учен Осип Бодянски през 1855 год. Първият превод на ,,Азбучна молитва“ на съвременен български език е направен през 1922 год. в немерена реч. Поетическият превод на текста е направен от Емануил Попдимитров през 1933 год. 4.2. Жанрът на творбата. От запазените по-ранни преписи е безспорно, че заглавието, с което е известна творбата на Константин Преславски, а именно ,,Пролог за Христа, отмерен на тълкуванието на Светото евангелие“, не препраща толкова категорично към жанра, колкото онова назоваване от по-късните преписвачи, което ясно я обвързва с молитвата. Молитвеният жанр е може би един от най-древните не само в религиозната култура, но и въобще в цивилизационното самоосъзнаване на човешките общности. Текстовете са израз на съкровени желания, чието споделяне е акт на сакрално единение с Бог. Независимо че авторът не е заложил в заглавието принадлежността на творбата си към молитвата, текстът съдържа изобилие от съдържателни и емоционални основания по-късните преписвачи да я преозаглавят от ,,пролог“ в ,,молитва“. Тези основания се съдържат не само в първия стих ,,Аз се моля богу с тия думи“, но и в силните молитвени фрази, обвързващи текста със словото (разбирай християнското слово, изписано с кирилските букви): ,,да вдъхне в сърцето ми словото“; ,,Но сега дай ми изобилно слово; да получа сила и Откъс от текста на ,,Азбучна молитва“, изписан с кирилица. мъдрост от теб“. Молитвената готовност за приемане на Божия дар, помагащ на автора в

Илюстрация със зодиакални знаци към руски препис на старобългарски ръкопис, известен като Светославов (Симеонов)сборник В науката този сборник от XI век е известен като ,,Светославов“ по името на руския княз Светослав Ярославович, владетел на Киев (1073–1076), но днес никой не поставя под съмнение неговия старобългарски произход. Той е съставен в края на ІХ и началото на Х в. по поръка и с авторското участие на цар Симеон Велики (846–927) от преславските книжовници и съдържа преводи на 142 съчинения на над 30 раннохристиянски и византийски автори. Някои изследователи, основавайки се на сравнителни хронологични факти, определят, че е съставен през 919 год. Сборникът има енциклопедично съдържание, което личи и от озаглавяването му: Сбор (избрани места) от много отци, тълкувания на неясни места в Евангелието, Апостола и в други книги, изложени накратко за запомняне и готов отговор. Текстовете са от областта на богословието и християнската етика, поетиката и философията, историята и географията, средновековния календар и хронологията, астрономията и астрологията - и всичко това, осмислено през гледната точка на църковната догма. Наред с тях средновековният читател е можел да прочете преводите и на такива трактати като „За поетическите фигури“ на Георги Хировоск, „За естеството на човека“ от Немесий, епископ Емески и др. Между текстовете е и ,,Индекс на забранените книги“, което свидетелства за активна преводаческа дейност в Преслав, за достатъчно голям обем от събрани преписи на всякакви автори, сред които неизбежно са попадали и еретични книги. разпространението на словото, прозира и от поредицата обръщения: ,,Дай ми….. на мене молещия помощ от теб“; ,,избави ме….“; ,,превърни скръбта ми в радост“. Молитвата е индивидуален акт, чрез които молещият иска помощ, подкрепа, насърчение, благодат ….. и т.н от Бог – все знаци на Божия милост, имащи предимно личен характер. Привидно авторът на ,,Азбучна молитва“ не се разграничава от тази традиция, той моли бог за помощ – да му вдъхне сили, да го подкрепи, да му даде разум и пр. – все духовни състояния, постигането на които е възможно с помощта на Бог. Общото с традиционната молитва е условно, защото молещият се изисква тази интелектуална енергия не за себе си, а за онази мисия, която му е внушена от Бог - да продължи делото на славянските просветители: ,,Сега вървя по дирята на учителите./ Следвайки името и делата им/ ще направя явно евангелското слово“. Монологичната форма на молитвена изповед прераства в диалог на „славянското племе“ с „милостта на кръста“. Духовна сила, разум, воля, мъдрост - всичко това Константин иска не за лична изгода или лично спасение, а в полза на целия български народ, който във финалната хвалебствена формула на творбата е определен като ,,един нов народ“. 4.3. Формата на творбата Имайки предвид периода на съставяне на ,,Учително евангелие“, безспорно е, че в първия си вариант ,,Азбучна молитва“ е написана на глаголица. Доказателство за тона е наличието в написаните с кирилица преписи на три реда, започващи с буквата ,,и“, колкото

започва с поредната буква от глаголицата. Тази организация на поетическия текст, назовавана ,,акростих“ от гр. аkros – краен, stichos - стих) е известна в литературата още от времето на Античността, а първият, които го използва, е древногръцкият писател и драматург Епихарм (ок. 550- 450 г.пр.н.е.). Акростихът активно се използва и през Средновековието, като популярността му вече се дължи не толкова на атрактивния стилистичен похват, колкото на философското му осмисляне като ключ, чрез които да се разкрият дълбоки асоциативни вериги от внушения, отвеждащи до скрити послания. Понякога чрез откриването и разчитаните на самия акростих се изказват послания до читателите, други текстове скриват, или по-скоро разкриват името на автора, например Константин Преславски вплита са знаците за тази буква в глаголицата, а кирилицата има само един знак. Кога творбата е пренаписана на кирилица, не е известно, но руските преписи от XII-XIII вече са с кирилски букви, т.е. най-вероятно пренаписването на текста с новата азбука се е случило още в Плиска. Като образец за подражание и написване на творбата Константин Преславски използва поетически текстове на Григорий Богослов, един от може би най-популярните християнски мислители и творци, живял през IV век. Според средновековната литературна традиция критерий за художественост е именно наподобяването – колкото поблизък до времето на Христос е източникът на цитиране или наподобяване, толкова по-силна е връзката с божествената същност, вдъхновила евангелистите и първите творци на християнската църква. 4.3.1. Акростих Най-характерната особеност на ,,Азбучна молитва“ е, че всеки ред Сборникът за княз Светослав, наречен ,,Изборник“ е направен през 1073 г.,т.е. след около 150 години. Съдържа преписи на част от старобългарския оригинал в размер на 266 листа, изписани с уставно писмо в две колони. Украсен е с пет цветни миниатюри на цяла страница, орнаментирани заставки и инициали, изключителни по своята художествена изработка, които несъмнено са копие на оригиналите с изключение на една, която изобразява княжеското семейство. Езикът на руския препис от 1073 г. пази до голяма степен първообраза на старобългарския архетип, а правописът в различна степен отразява руски черти. Оригиналът е съдържал и възхвала на цар Симеон, която първоначално е била буквално преписана, а впоследствие името на българския цар е било заличено и върху него е било записано това на руския княз. Разкриването на това посегателство върху автентичността на ръкописа и огласяването му в науката, е дело на руския изследовател княз Михаил Андреевич Оболенски (1805 – 1873), а публикуването на неговата книга за влиянието на старобългарската литература върху възникването на руското християнство му е струвало титлата ,,пазител на московските архиви“. Пак според Оболенски оригиналният сборник е съставен от Григорий Презвитер, книжовник от Преславската школа или от манастира ,,Св. Богородица“ край Варна. Той е един от дейците на т.нар. ,,Симеонов кръг“, който е занесъл този сборник в Киев, където живее дълги години като съветник на княгиня Олга Киевска, първата покръстителка на русите в християнската вяра. Олга е името, с което тя е канонизирана за светица от руската църква, но според повечето, и то безспорни източници,това е българската принцеса Елена, внучка на Борис и дъщеря на сваления от престола първороден негов син Страница от ,,Асеманиево евангелие“ – старобългарски ръкопис от Х век, изписан на глаголица. Съхранява се в Апостолическата библиотека на Ватикана

Четиримата конници Гравюра на Албрехт Дюрер (1471–1528) Християнската символика тълкува четиримата новозаветни конници от Откровението на Йоан, наричано ,,Апокалипсис“ (Страшният съд) като знамение за предстоящото слизане на Иисус на земята, когато Господ ще съди хората. Чрез светото кръщение се дава възможност на грешните да се покаят, за да бъдат спасени. Независимо че християнската символика е предимно с еднозначни съответствия между символ и смисъл, четиримата конници са едни от най-разностранено тълкуваните.По-буквалното им възприемане ги определя като обобщени образи на Сатаната, Войната, Глада и Смъртта - четирите най- страшни бича за божиите чеда, които ще бъдат победени и няма да присъстват в пресътворения след Второто пришествие на Христос Нов свят. Освен това по-буквално тълкуване, четиримата конници се възприемат като основни сюжетни елементи в най-примамливата новозаветната мечта – Христос,възцарилият се на небето Божи син (Белият конник) ще слезе на Земята и в страшна битка (Червеният конник) ще победи Сатаната, ще възцари вечна справедливост (Черния конник), надделявайки над ужаса, глада и смъртта (Бледия конник). Погледнах и ето - бял кон и яздещият на него носеше лък, и му беше дадена корона, и той тръгна победоносно, за да доведе до край победата си. И излезе втори, огненочервен кон, и на яздещия на него беше позволено да отнеме мира от земята, така че хората да се избиват помежду си. Беше му даден и голям меч. Погледнах и ето - черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: „Един хиникс пшеница за динар, и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждай“. Погледнах и ето - блед кон, и яздещият на него носеше името Смърт. И гробът го следваше по петите. И им беше дадена власт над една четвърт от земята — да убиват с меч, с глад, със смъртоносна болест и чрез земните зверове. акростихно името си в една група, създадени от него църковни песнопения (тропари), и едва към края на ХХ век в тях беше разчетено авторството им - Стихове добри Константинови. Малко по-рано – през1937 год., е разчетен друг акростих на Константин Преславски, вплетен в текста на служба за Методий - Добре, Методие, те възпявам Константин, чрез които освен името на автора се споделя и това, на когото е посветена възхвалата. 4.3.2. Композиционни и съдържателни особености В ,,Азбучна молитва“ акростихното редуване на глаголическите букви в началото на всеки следващ стих се съчетава и с още няколко композиционни особености, всяка от които има разпознаваема символика за средновековния читател. Като цяло в композицията на творбата могат да се открият трите традиционни елементи на определения през Средновековието молитвен модел: възхвала на Бог; подчертаване на собственото нищожност и тленност спрямо величието на Бог и същност на молитвената молба; финална благодарствена част, съдържаща и повторна възхвала към Бог. Този модел не е случаен, защото числото три е божествено число, заради връзката си със Светата троица: Бог Отец, Свети дух и Сина Божий, както и с триединното сливане на тяло, дух и църква. За разлика от този образец, без, разбира се да му се противопоставя, Константин структурира своята молитва, следвайки четириделен модел. Числото четири също е в основата на християнската система от символи и основно се свързва със саможертвения кръст на разпятието и със свещените за християните четири Евангелия, поученията от които се тълкуват в създадения от Константин сборник. Четворката се свързва и с две библейски представи, едната от които е пространственото ситуиране на Едем (библейския рай), разположен в поречията на четири, пресичащи се накръст реки, а

другата е свързана със Страшния съд като последно изпитание на приелите Христос – четирима са конниците, предвещаващи второ пришествие на Божия син. Вероятните тълкувания на числото четири са в много широк диапазон, но в конкретния контекст това е и символно прекръстване, съпътстващо всеки молитвен акт. Първата част на Константиновата творба (1.-11. стих) се състои от единадесет стиха, чрез които авторът иска да измоли вдъхновение от Бог за създаване на ,,Учително евангелие“. Тук липсва традиционното самоомаловажаване, защото Константин, макар и молитвено смирен, има самосъзнанието за величието на творческото дело, с което се залавя. Втората част (12.-22. стих) мотивира тази молба, с акцент върху това, че новопокръстените славяни искат да заживеят като истински християни, осмисляйки божието слово на разбираем за тях език. Третата част (23.-32. стих) е свързана не само с това, че авторът, разпръсквайки светлината на Божието слово, ще продължи равноапостолската мисия на своите учители, но и с факта, че може би именно от творби като ,,Азбучна молитва“ започва култовото почитане на Кирил и Методий. В този контекст са и житието на Кирил и църковната служба за Методий и трактата ,,За буквите“ на Черноризец Храбър и вероятнооще множество други творби, неоцелели през вековете. Четвъртата част (33. – 40 стих) изцяло се препокрива с утвърдения молитвен модел и съдържа благодарствено-възхвалителна формула за благодатта, с която Бог ще го удостои, за да осъществи делото си. Освен акростиха и четириделната структура на текста ,,Азбучна молитва“ съдържа още една композиционна особеност, натоварена със символни послания. В старобългарския глаголически Свети Седмочисленици Стенопис, изписан от братята Константин и Анастас Зограф от Корча през 1744 г. в главния храм на манастира в Арденица (днешна Албания), изграден върху основите на черквата „Св. Троица“, строена с ктиторството на св. цар Борис. Светите Седмочисленици е събирателно название за седмина светци - книжовници, създатели и разпространители на християнството на разбираем за славяните език. Това са Кирил и Методий – създали глаголицата и техните петима ученици: Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Константин Преславски, макар и с не по-малки заслуги за утвърждаването на славянско богослужение и разцвет на старобългарската култура през IX и X век, дори напротив, не е включен в тази група, защото не е канонизиран за светец. Към днешна дата по инициатива на родолюбиви българи и на Българската православна църква към Светия синод е създадена комисия, която работи по канонизацията на Константин Преславски и обявяването му за светец. Исторически деятелността на Светите седмочисленици е свързана с въвеждането на славянско богослужение в новосъздадената българска църква. Княз Борис I посреща книжовниците, дава насърчение и държавна подкрепа на тяхното свещено дело. Създадени са 2 главни просветни средища с школи за обучение и скрипториуми за превеждане от гръцки на старобългарски на християнската книжнина и за нейното разпространение, а също така и за подготовка на свещенослужители за младата българска християнска църква. Наум оглавява школата в Плиска, която през 893 год. е преместена в Преслав и става известна като Преславска книжовна школа. През 886 год. Климент е изпратен от княз Борис да основе школа в югозападните български земи, известна като Охридска книжовна школа. Според житието на светеца за 7 години лично е обучил над 3500 свещеници и учители. Към него се присъединява Наум през 893 г. Благодарение на Светите седмочисленици, както и на стотиците техни ученици и последователи – духовни служители, творци, преводачи и преписвачи, художници и книговезци се създават условия гръцкият език в богослужението да бъде заменен с български език, разбираем за практически всички българи в онези времена.

оригинал „Азбучна молитва“ се е изграждала от четиридесет дванадесетсрични стиха. За разлика от старозаветните сюжети, където връзката между човеците и Бог се основава на изпитанието и жертвената готовност, в новозаветните тази връзка се основава и изгражда чрез т.н. ,,евхаристия“ - тайнство, мистична обвързаност, иносказание и символност, чрез които истинските същности на вярата и на божията благодат са отвъд видимите неща. Числото четиридесет е библейско и символизира преход от състояние на откъснатост от Бог към такова на единение и благодатност. В Библията четиридесет са годините, преди божият народ на юдеите да заслужи Обетованата земя; четиридесет са дните, които Христос прекарва в пост, молитва и размисъл преди да поеме по пътя, който в крайна сметка ще го отведе до жертвения кръст и чудото на Възкресението; четиридесет са и дните, които делят Христос от мъченическата смърт до Възнесението му на небето, където той заема мястото си до престола на божествения си Отец. Символиката на четиридесетте стиха на ,,Азбучна молитва“ се вписва в този контекст. Текстът на творбата е предисловие преди истината на божието слово да стигне и да попие в душите на вярващите чрез тълкувателните евангелски беседи на ,,Учително евангелие“ Тези четиридесет стиха символно препращат към четиридесетте години за юдеите и четиридесетте дни на Христос, едва след които се случва евхаристията(тайнството) на божията благодат, при което вярващите се сливат с Бог. Чрез тази символика се изпраща ясно послание към новопокръстените славяни - слушайте, осмисляйте и бъдете в божието слово с мислите и делата си и така ще спасите душите си, когато четиримата конници на Страшния съд изпълнят с приближаването си небесния хоризонт. Eвхаристия – Христос по време на Тайната вечеря дава на учениците си хляб и вино, символизиращи тялото и кръвта му. Св. четиридесет мъченици са християнски светци от IV век. Те са 40 римски войници от арменската кохорта в град Севастия, които след жестоки мъчения загиват за своята вяра в Христа през 320 г.Въпреки поканата да се отрекат от своя Бог те поддържали вярата си и затова били осъдени да замръзнат в леденото езеро до Севастия. Само войник на име Мелитос се отрекъл и напуснал другарите си по вяра, но когато излязъл от студените води, починал намясто.

Сканирай, за да чуеш рецитала на Богдан Дуков на „Азбучна молитва“

АЛЕКСАНДЪР НИЧЕВ (1922–1988) Неразделна част от визитната картичка на СУ за ХНИ „Константин Преславски“– Варна е библиотеката. Тя е открита на 02.02.1989 година и носи името на професор Александър Ничев – един от големите авторитети на класическата филология, преводач на античната литература и философия. Той е роден на 11 май 1922 г. в с. Медковец, Михайловградско. Завършва средното си образование във Варненската мъжка гимназия – класически отдел, а висшето – в Софийския университет „Климент Охридски“ – специалност „Класическа филология“ (1945). През 1965 г. специализира новогръцка филология в Атина. През 1948 г. защищава докторска дисертация в Софийския университет, а през 1972 г. става доктор и на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. Преминава през различните степени на университетската йерархия: асистент от 1949 г., доцент от 1957 г. и професор от 1963 г. През тези години заема редица отговорни длъжности: декан на Факултета по западни филологии (1970–1972), ръководител на Катедрата по класическа филология (1970–1978), член на Академичния съвет на Софийския университет (1965–1973), член на Специализирания научен съвет по езикознание при Единния център за език и литература и на Университетския редакционен съвет. Той е и главен редактор на „Годишник на Софийския университет“. Александър Ничев е учен с международна известност, която се дължи главно на научните му постижения в областта на Аристотеловата драматическа теория. Двете монографии L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote (1970) и La catharsis tragique d’ Aristote. Nouvelles contributions (1982) са посрещнати с голям интерес в чужбина и получават високи оценки в повече от 40 рецензии. Застъпваната от А. Ничев естетическа теория за трагическия катарзис у Аристотел е приета положително от световната научна критика и името му става известно сред представителите на класическата филология в цял свят. Съвсем не е случайно, че след появата на първата му книга А. Ничев е удостоен с международната награда „Готфрид фон Хердер“ (1982). За тази книга белгийското списание Antiquité classique пише: „Ето една книга, която ще направи епоха, тъй като поднася едно ново и убедително според нас решение на въпроса“. А в „Годишник на Женевския университет“ А. Ничев се определя като „един от големите днешни познавачи на Аристотел“. Въпросът за тълкуването на трагическия катарзис у Аристотел вълнува автора още в началото на научната му дейност и това личи от редицата изследвания, посветени на тази тема и предшестващи обстойните му цитирани монографии. Първата му

докторска дисертация е на тема „Атическата трагедия в нормите на Аристотел“, а втората – L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Не малко са изследванията на А. Ничев в областта на българо-гръцките литературни и езикови отношения. Той е представител на България в Гърция според културната спогодба между Софийския и Солунския университет за проучване на гръцко-българските езикови връзки. Освен това като специалист грецист А. Ничев е командирован в Италия и Гърция през 1985 и 1986 г. от Главното управление на архивите при Министерския съвет на НРБ, като във Ватиканската библиотека и в библиотеките в Солунските манастири открива и проучва важни паметници, отнасящи се до средновековната история на България. Тези документи са предадени на българските историци за ползване. Библиотечната карта на проф. Александър Ничев за библиотеката във Ватикана. Съхранява се в училищната библиотека на СУХНИ "Константин Преславски" и е дарена от неговите роднини. А. Ничев обогатява лексикографската литература с обстойни етимологии (около 400 на брой, публикувани в български периодични издания) на думи от латински и гръцки произход в българския език. За разностранната научна дейност на А. Ничев свидетелства и монографията му за Алеко Константинов (1964), в която се изтъква значението на големия писател като родоначалник на нов етап в развитието на българския критически реализъм. А. Ничев е съчетание на научен изследовател и майстор на художествения превод. Той е автор на пълните преводи в стихове на трагедиите на Есхил (две издания), на Софокъл (две издания), на част от трудовете на Еврипид, Сенека, Плавт, Теренций, Менандър. Връх на поетическото превъплъщение на български език на антична драматическа поезия е пълният превод на комедиите на Аристофан (1985).

Този изключително труден за превеждане поет е получил своя гениален български еквивалент. Точността на превода, към която авторът винаги се е стремял, не е за сметка на художественото въздействие на Аристофановия текст. Това се отнася за всички поетически преводи на А. Ничев. Освен това те се отличават със сценичност, поради което неговият превод на трагедията Антигона е поставен на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ от гръцкия режисьор Такис Музенидис. Тогава за първи път от българска сцена прозвучават стиховете на великия поет Софокъл, за да направят дълбоко впечатление и на зрителите, и на литературната, и на театралната критика. За това сътрудничество с Народния театър Н. Лилиев пише прекрасни редове за А. Ничев в своята предсмъртна статия За художествения превод. По-късно на сцената на Народния театър за младежта е поставена Еврипидовата Електра, която предизвиква възторжени отзиви. С успех са представяни и редица други трагедии и комедии в превод на А. Ничев на театрални сцени и като радио и телевизионни постановки. А. Ничев превежда и проза: Лукиан – Диалози (1971), Аристотел – Поетика (1975) и Реторика (1982). Качествата на преводите на А. Ничев са безспорни, а количествено преводите му на поезия са общо около 48 000 стиха, а на проза – около 775 страници. Научно-изследователската и преводаческата дейност на А. Ничев е тясно свързана с дисциплините, които е преподавал в Университета (1958–1988): старогръцки език, латински език, новогръцки език, история на античната литература, и преди всичко история на старогръцката литература. Той е ръководител на аспиранти, пише рецензии на дисертации, на хабилитационни трудове, на преводи, автор е и на учебници и христоматии по антична литература и др. и има около 250 публикации. А. Ничев участва в научни конгреси, конференции и симпозиуми в България и в чужбина, където представя достойно българската наука. Чете лекции в Париж, Атина, Солун, Будапеща, Скопие, Берлин, Варшава. Освен голямата международна награда „Готфрид фон Хердер“ А. Ничев е носител и на следните отличия: орден „Кирил и Методий“– I степен (1981), наградата на Съюза на българските писатели за пълните преводи на Есхил и Софокъл (1965 и 1968) и наградата на Съюза на преводачите в България за пълния превод на Аристофан (1987).

АТАНАС ГЕОРГИЕВ (1805 – 1865 г.) Атанас Георгиев е български възрожденец, просветен деец и водач на борбите за църковна независимост във Варна. Неговото име носи улицата, на която се намира СУХНИ „Константин Преславски“ – Варна. Атанас Георгиев е роден в село Голица, Варненско, около 1805 г. Баща му Георги (наричан от гърците Йоргаки) Фучеджиоглу е чорбаджия (мухтар) на селото, а коренът му е от виден български род в Призренско, който през втората половина на XVIII век заедно с група съселяни напуска родното място и се заселва във Варненско. Образованието на Атанас започва в близкото село Еркеч (Козичино), при енорийския свещеник отец Михаил. След това баща му го изпраща в гръцкото училище в Месембрия, където изучава гръцки, и на уроци при тамошния ходжа за усвояване на турския език. Владеейки езици, по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. младият Атанас Георгиев постъпва като преводач при русите. Въпреки че българското население оказва дейна помощ на руските войски по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г., след сключването на Одринския мирен договор става известно, че с нищо не се подобрява робското му положение. Българите са изправени пред опасността от жестоко отмъщение. Единственото спасение виждат в изселване в Русия. В Източна България избухва масово движение за преселване, населението разпродава в бързината на безценица имотите си, взима каквото може от покъщнината и тръгва след оттеглящите се руси. Обезлюдяват много села, около 100 000 българи напускат земите си и се преселват, главно в областта Бесарабия. Селяните от Голица и близкото село Еркеч също се включват в изселническото движение и заедно се отправят на север. По пътя обаче една част от тях, ръководени от Атанас Георгиев, решават да се откажат от тежкото дълго пътуване и да се заселят в опустелите земи, през които минават. Останалите продължават и се установяват в Бесарабия, където основават село и го наричат Голица, в памет на старото си родно място. Решилите да прекъснат пътя си селяни, спират на около 30 км. североизточно от Варна. Атанас Георгиев тръгва да търси водоизточник, край който да се основе ново село. В гората, намираща се в ниското до една рекичка, открива два извора. Съселяните му одобряват мястото и започват да изсичат гората около изворите, за да си строят къщи. Така се основава сегашното село Николаевка, тогава наречено с турското име Хадърча.

с.Николевка След смъртта на баща си Атанас Георгиев, благодарение на влиятелността и знанията си, е избран за мухтар (кмет) на селото и придобива почетното звание „чорбаджи“. Във варненския район е известен и като „Атанас Чорбаджи Хъдърчелията“. Оженва се и има три деца: Петър, Злати и Добра. Като буден и просветен човек той намисля да се открие училище в Николаевка. Невежите му съселяни обаче не осъзнават нуждата от училище и отказват да отделят пари за това дело. Тогава Атанас Георгиев решава да пригоди една стая от къщата си за училище. За учител назначава младия Константин Дъновски от родопското село Устово – така той става първият български учител не само в Николаевка, но и в цялата Варненска област. Дъновски започва работа с 10 – 15 ученици в приспособения за учебна стая килер на чорбаджи Атанасовата къща и тогава ентусиазираните селяни възприемат отколешната идея на чорбаджията да се построи училище. Следващата му стъпка е да ги убеди да построят и църква. Със собствени средства започва строежа на здание, наполовината за църква, наполовината за училище. Понеже турските власти пречат на строежа на църкви, Атанас Георгиев казва на турците, че строи кафене, и за да не се усъмнят, прави в източната страна огнища, където уж щяло да се вари кафето, но въпреки това, те продължили да упорстват. С продължителни усилия (цяла година) и с дипломатичност към гърци и турци чорбаджи Атанас успява да издейства разрешение от турските големци във Варна за продължаване на строежа. На 26 октомври 1851 г. в присъствието на много селяни от съседните села църквата е осветена от самия Варненски митрополит Порфирий. Наименувана е „Свети Атанасий Александрийски“ на светията на Атанас Георгиев. За поп е назначен не грък, а българин – Иван Громов. Константин Дъновски, баща на Петър Дънов

Усилията на чорбаджи Атанас за българска просвета се насочват към Варна и целия регион. Той се превръща във водач на борбите за църковна независимост. Учителят Константин Дъновски, негов съмишленик и зет (жени се за дъщерята на Атанас Георгиев Добра, която е майка на Петър Дънов), става свещеник във Варна и двамата заедно бунят духовете на българите в града. Варненци си съставят община, отварят българско училище (в дома на занаятчията Балтаджи Петко) и повеждат дълга борба за българска черква. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски провъзгласява в Цариград независимостта на Българската православна църква, което окуражава всички българи. Атанас Георгиев, в съгласие с варненските първенцибългари, свиква на 21 май събрание в с. Хадърча (с. Николаевка) с първенците на селата, на което им съобщава за църковния въпрос. Всички присъстващи единогласно решават и протоколират, че се отказват от гръцката Патриаршия и нейните владици и занапред свещеноначалник ще им бъде Иларион Макариополски. На 24 юли се състои друго събрание с първенци и от околните градове: Провадия, Добрич и Балчик, които единогласно приемат протокола от предходното събрание и упълномощават чорбаджи Атанас да отиде в Цариград, за да говори от името на всички българи от Варненския санджак по църковния въпрос, а също и да иска фермани за построяване на българско училище и българска църква във Варна. Атанас Чорбаджи се отправя за Цариград, където остава да работи за отстояването на българските народностни интереси. Почива в Цариград на 20 юли 1865 г. по време на холерна епидемия. Паметта му е увековечена от голяма надгробна плоча, поставена в двора на църквата „Свети Атанасий“ в село Николаевка. Къщата на Атанас Георгиев Надгробна плоча на Атанас Георгиев Църквата „Свети Атанасий“