Сборник

СЪДЪРЖАНИЕ

Зорница-Валерия Христова
Българският апокрифен летопис / 1

Виктор Недялков
Какво е това апокриф? / 1

Росен Димитров
Пророк Исая / 2

Ива Господинова и Ивайла Маринова
Небеса / 4

Емили Павлова
Библейски и фантастични мотиви / 6

Ина Маноилова
Създаване на българската държава / 7

Александра Елисеева и Елица Тодорова
Създаване на българската държава според други легенди / 9

Божидара Минкова и Кира Баролская
Цар Слав / 10

Кристиана Димитрова
Испор и Изот / 12

Христо Тодоров
Аспарух - основателят на българската държава / 13

Елисей Марущенко и Пресиан Георгиев
Тервел - укрепване на българското канство / 15

Цветелина Златева и Яни Овчаров
Кан Омуртаг / 16

Никол Иванова
Княз Борис / 18

Марина Перфенова и Мариела Желева
Симеон Велики / 24

Теодора Иванова
Цар Петър / 25

Вяра Черкезова
Цар Роман / 27

Анна Богданова
Цар Самуил / 29

Анна-Никол Иванова
Легендите в Българския апокрифен летопис / 31

Теодора Иванова
Топоси /33

Елина Николова
Библиография / 35

Ваня Симеонова – учител по история и цивилизации

Еми Петрова – учител по български език и литература

0

Българският апокрифен летопис

„Сказание на пророк Исая как бе възнесен от ангел на седмото небе” е средновековна
апокрифна творба, в която освен старозаветната сюжетика са включени събития и личности
от българската история. Този недълъг текст засвидетелства народностното самосъзнание и
историческата памет на българите през времето на византийско владичество. Той има
множество прилики с други подобни произведения, които най-вероятно авторът е познавал:
Видение Исайево, Видение Варухово, Повестта за кръстното дърво и др. Прави впечатление,
че събитията от българската история са предадени, като е спазен хронологичния ред на
владетелите. Анализаторите на текста смятат, че авторът е възпроизвеждал събитията по
памет, без да има пред себе си историческо съчинение, на което се дължат и неточностите.
Въз основа на неговото съдържание, литературните и идейни традиции, към които се отнася
- Преславската и на Охридската школа, историците отнасят създаването му именно към ХІв.
Изхождайки от съдържанието проф. Й. Иванов го озаглавява „Български апокрифен
летопис”, заглавие, което се налага като водещо и днес. Но този текст не само заимства
информация и модели от предходни такива, а и се превръща в образец за по-късни
средновековни автори.

Типично за апокрифен текст и Българският апокрифен летопис се открива с
богослужебен увод, в който старозаветният пророк Исая разказва за заръката дадена му от
Бог – да засели земите южно от Дунав и да създаде българската държава. Тази начална част
има целта да приповдигне духа на тогавашния български читател, като му внуши идеята за
богоизбраността на българския народ и неговите владетели.

Последващата част изследователите често сравняват с „Именника на българските
князе”, защото носи сведения за историческите владетели, събития, строеж и развитие на
българската държава. Така в последователен ред са упоменати Слав, Испор (Аспарух),
Борис, Симеон, Одолеян (Делян), Самуил и др. Прави впечатление, че всички са титолувани
царе, което запознатите с текста тълкуват с политическите промени след Покръстването.
Владетелите често са представени с други по-малко известни имена, като винаги са
споменати и годините на тяхното управление, при някои с фантастичните 119 (Слав) или
172 (Испор) години.

Българският апокрифен летопис разказва за много и все значими исторически събития
свързани с България. Поради единственото си запазено копие, той буди огромен интерес и
кара изследователи от цял свят да изследват и спорят за неговата автентичност и
достоверност. Този текст предизвика и у нас учениците от VI а. клас завиден творчески
подтик и ни накара да потърсим повече информация и мнения, така се зароди и идеята за
създаването на нашия непретенциозен за научност анализ, с който можете да се запознаете
в последващите страници.

Какво е това „апокриф”?

Апокриф от гръцки означава скрита или тайна книга. През I—II в. - ранното
християнство е започнало създаването на този тип текстове, които са служели за допълване,
разширяване и дообогатяване на Стария, а по-късно и на Новия завет. Тогава те не са носели
негативния смисъл, с който ги натоварва по-късно църквата, като канонизира само

1

определени текстове. Това са били книги написани с непознати знаци или религиозни
творби, чийто произход се смята за божествен. Текстовете са били достъпни само за
просветени хора, които можели да ги разбират и тълкуват. Всяка религиозна секта по това
време имала такива тайни книги.

С канонизацията на библейските текстове понятието „апокриф” променя своето
значение. Така започват да се наричат творбите с религиозна тематика, които остават извън
състава на Стария и Новия завет и се смятат най-често за книги на еретиците. Според
църквата неканонизираните текстове са неполезни, те съдържат неистини или лъжи за бога,
света и историята, наричат ги фалшиви и налагат забрани над тях. Въпреки запрещенията
апокрифната литература продължава своя живот в средите на християнските ереси и сред
църковни писатели, които изразяват отрицателното си отношение, силен подем се откроява
и във Византия, която приема цялата извънканонична литература и я развива по-нататък.

Кои писания са признати и кои не, се отбелязвало в документи наречени „индекси”, а
по-късно и списъци с три дяла — канонични, позволени и забранени, разбира се по този
начин се появил и един четвърти дял – спорните, такъв например е случаят с признатия по-
късно за каноничен „Апокалипсис на Йоан”.

Както и да са възникнали и развивали апокрифите, те си остават белетристични
творби, които точно, описателно и внушително пресъздават моменти от живота на
библейските герои. Те са важна част от литературата на всички християнски народи. Тези
книги достигат световна известност, като оставят следи не само в религиозната област, а и
в лично творчество на писатели и изследователи, във фолклора на различните народи,
тяхното изкуство и култура. Днес тези текстове са обект на голям интерес, множество
препрочитания, изследвания, анализи.

Пророк Исая

Според Вехтия Завет и някои апокрифни текстове, с които се свързва името на пророк
Исая, той произлиза от рода на юдейските царе и имал дарбата да пророкува. Живял свято

2

със своята съпруга и деца, спазвайки господния закон строго и угаждал на бога, който му се
явил със заповедта да предаде неговата воля на юдейския народ. В храма той видял господа
да седи на висок престол обкръжен от шестокрили ангели, които славели неговото величие.
Господ разказал на Исая за наказанието, което ще получи юдейският народ, защото е
забравил вярата и бога и не живее почтено. Бог сравнил неправедниците с лозе, за което се
грижил и полагал труд, а накрая то давало диво грозде.

Българският апокрифен летопис започва с въвеждаща част водена от името на пророк
Исая. Той разказва на хората за възнасянето си от ангел на небето. Пророкът вижда
устройството на небесата — ангелът го издига до първото небе, където съзира ангели пеещи
и славещи господ. Следва издигането му през второто, третото и другите небеса, докато
стигна до седмото. Там вижда „съдия“, седящ на висок престол, а около него течала огнена
река. Служели му хиляди ангели и още безброй други стоели пред него. След това, което
видял Исая поискал от ангела да го заведе при Бога, но той му отвърнал, че може само да
чуе неговия глас. В следващия момент Исая чул божия глас, който му казал, че има задачата
да разкаже на хората всичко, което е видял и проумял при своето възнасяне. Пророкът
пожелал да остане на небето и да не се връща там, от където е дошъл, но ангелът го свалил
и го оставил обратно на земята. След връщането си на земята, бог дава задачата на Исая да
отлъчи третата част от куманите, да ги преведе отвъд Дунава, като даде началото на
българската държава. Исая изпълва божията повеля

Откакто свят светува хората винаги са търсили отговор на въпроса „Откъде
произлизат?“, затова и цялата уводна част на анонимния текст е типична за жанра на
апокрифа, където се примесват библейски персонажи, легендарни мотиви и фантастични
идеи. Създавайки текста по този начин анонимният автор изтъква своята любов към бога и
родината, като преизпълва основната си задача да представи българския род като
богоизбран и създаден по божия повеля, използвайки индиректното сравнение с Ханаан.
Има множество теории за близостта на Исая с българските територии, някои говорят, че
произходът му е от Софийско, други го свързват с местни култове, но каквато и да е
връзката, не е случаен изборът на пророка като главно повествователно лице в този текст.
Той е и един от най-почитаните пророци на Стария Завет, заема съществена и
неопровержима роля като час от царското семейство и приближен на бога. Исая има и
задачата да предскаже появата на Месията и да подготви праведния народ за новото начало,
така идентифицира българския род с този неопетнен, нов народ, който ще пребъде.
Българският апокрифен летопис придава усещане за истинност на написаното чрез
въвеждането именно на този, а не някой друг разказвач.

3

Небеса

Четейки и анализирайки Българският апокрифен летопис, няма как да не обърнем
внимание на преобладаващите библейски, фантастични и фолклорни мотиви, които
присъстват в него. В уводната си част текстът разказва за пророк Исая, който е възнесен от
ангел на седмото небе, за да чуе и изпълни божието повелие, да разкаже на хората за „онова,
което ще стане в последните дни на рода човешки по цялата земя”. Като млади
изследователи още първите редове на летописа ни накараха да си зададем безброй въпроси,
затова ние се заехме и с търсене на техните отговори. Един от тези въпроси е например къде
пророк Исая среща господа и какво означават тези небеса, които той вижда. Разбира се
самият апокриф не дава голяма яснота в тази насока, но други богослужебни писания, както
и вярвания на различни етноси и религии успяха да разширят нашите познания.

Например според юдаизма на небето душата изпитва най-голямо блаженство и силно
чувство на близост с Бога. Индусите и будистите пък вярват, че на небето има много духовни
нива и че това е междинен етап, след който човек постига нирвана. Според Стария завет,
част Битие, Бог създава в началото небето и земята: ,,Бог направи простора и го нарече небе'',
това става в ден първи от Сътворението, но и там липсва описание на различните небеса.

За щастие отговор ни дава друг апокрифен текст наречен „Книга за светите тайни на
Енох”, където се разказва как Бог въздига Енох във висините и му показва всяко едно от
седемте небеса:
На първото небе се представят 200 ангели, които се разпореждат със звездите и небесното
устройство и плуват в морето до всички планети. Те пазят хранилищата, откъдето влизат и
излизат облаците., както и скривалището на росата.

Издигнал се Енох към второто небе, където има тъма по-гъста и от тъмата земна, в
нея има бледи сенки, които висят на вериги, очакващи страшния съд. Има и ангели по-
мрачни от земния мрак, които плачат непрестанно, защото отстъпили от господа.
На третото небе Енох първо съгледал сякаш рога на изобилието - всички благоцветни
дървета и плодовете им, вкусни ястия, благоуханни подправки, както и дървото на живота,
на което почивал господ, то излъчвало доброта и обаяние. Това място било за праведниците,
които изтърпяват всякакви беди в живота си. Но после от северната страна се разкрило едно
ужасно място, където имало само мъка и студ, един страшен затвор и безмилостни ангели,
които носели страшни оръжия. Това място е за тези, които са вършили зло на земята. Това,

4

което видял Енох на третото небе днес бихме нарекли Рай и Ад, интересно е, че тези два
топуса тук са преставени на хоризонтална повърхност, а не както сме свикнали да ги
възприемане в опозиция горе-долу.

Апокрифната творба свидетелства, че четвъртото небе се дели не само на посоките на
света, но и на две половини. В първата половина Енох наблюдавал изгрева и хода на лунната
и слънчевата светлина. Тези светлини се движели в кръг със своите колесници, чийто ход
бил по-бърз и от вятъра. Понесли го ангелите към източната страна на това небе и вратите,
от които излизало слънцето в установеното му време, за да обхожда небето в различните
часове в деня и нощта и различните месеци в годината. От първата врата излезли 42 дни в
годината, от втората 35 дни, от третата 35, от четвъртата 35, от петата 35 и от шестата 42
дни, после се връщали пак през шестата и влизали през петата пак за 35 дни, в четвъртата за
35 дни, в третата за 35, във втората за 35 дни. Този път ангелите го завели в западната част,
където имало още шест големи врати. В тях слънцето зачезвало общо 365 и четвърт дни през
годината. Така се прибирало слънцето на запад.

Четвърто небе - (втора половина). Разписанието на Луната. Дванадесет огромни и
вечни врати-от тях влиза и излиза Луната в определено време. Лунната година е от 364 дни.
И като свършат западните врати, Луната се мести със светлината си към източните и
шестокрили ангели летят около нея.В средата на небето -небесни ангели, славещи Бога.

Пето небе – Въздигнали го и на петото небе.Там имло безчет небесни войни наречени
Григори (вечно бдящи). Наподобявали човешки вид, но са били много по-големи от хората,
лицата им били унили, а устите им затворени в мълчание.

Шесто небе – Там има 7 чети от ангели със сияещи лица.Те изучават хода на звездите,
на слънчевите и лунните фази.Това са архангели, които са над ангелите. Наблюдават всеки
ден човешкия живот и записват делата на хората.

Библията казва, че ,,небеса" има различни значения. В един случай ,,птиците, които
летят в небесното пространство" става въпрос за атмосферата. Споменават се небеса и
техните съзвездия т.н. Космос; също и описва реално място за живеене. В друг случай ,,небе"
се отнася за духовната област, която се намира извън физическата Вселена. И в трети,
символ на висока или извисена позиция, често във връзка с властта.

Бог избира определени силновярващи хора, които след смъртта си да бъдат
възкресени за живот в небето. Те ще служат на Исус като царе, свещеници и ще създадат
,,новите небеса" или небесно управление, които ще владеят земното общество и ,,новата
земя".

В наши дни изразът "на седмото небе съм" се употребява в смисъл на "много съм
щастлив" и "безкрайно съм доволен".Седмо небе – Понесли го и на седмото небе.Там имало
ужасно силна светлина от цялото огнено войнство на великите архангрли, безплътните сили,
господтстващи над всичко, било началото на всяка власт. Имало и херувими, серафими,
престолите и десетките многооки полкове, отанимските светлосияния. В центъра стоял
Господа, който бил на превисокия си престол, а всички небесни войни които стоели прес
него, на 10 нива по чин.

5

Библейски и фантастични модели в Българския апокрифен летопис

Като част от апокрифната литература, която първоначално е имала задачата да
обслужва църковните нужди, но по-късно остава извън каноничните текстове, и
„Българският апокрифен летопис” е изпълнен както с библейски мотиви и символики, така
с и множество фантастични елементи.

Самият апокриф е познат и под заглавието „Сказание на Исайя пророка, как бе
възнесен от ангел до Седмото небе”, което директно ни въвежда основния персонаж –
пророк Исайя и ни разкрива, какво се е случило с него. Пророк се нарича човек, който е
призован от Бог да предаде неговата воля на вярващите. Според общата информация
старозаветният герой – Исая е велик пророк, живял през 8 век Пр. Хр. в Юдея, който
предвещава пристигането на Месията. Още първите думи, с които започва апокрифа ни
карат да се замислим. По досегашната информация знаем, че Исая е старозавет персонаж,
но още в първия ред той се прекланя пред „господа наш Исуса Христа”. Според писанието
Исая става пратеник на Бог, нагърбен е с мисията да постави началото на българската
държава: „Исае, възлюблени ми пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи
третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха
римляни и елини.". Библейски натоварено е числото три и не случайно Бог повелява
създаването на българския народ от третата част от куманите и ги населява на три реки, още
тук, в увода, се откроява характерното за Апокрифния летопис твърдение, че българите са
„богоизбран народ”, че те са били предопределени от самия бог.

Своята задача пророкът получава след възнасянето му и връщането му на земята от
ангел: ,,третото небе и на четвъртото, и на петото, и на шестото, и достигнахме даже до
седмото небе‘‘. Небесата във Библията са изключително знакови, те могат да бъдат
физическите небеса, духовни област или символи на висока и извисена позиция, самата
дума „небе” се среща над 610 пъти само в Стария завет. Свещеното писание описва „небето“
като място с прекрасна, „непристъпна светлина” (1 Тимотей 6:15, 16), а авторът на Апокрифа
разкрива и допълнителни подробности: „пеене на ангели, пеещи и славещи господа; съдия,
който седеше на висок и превъзвисен престол, а около него тече горяща и клокочеща огнена
река и хиляди, хиляди ангели му служеха” подобно описание откриваме и в каноничния
текст – пророческият сън на Даниил „Огнена река излизаше и минаваше пред Него; хиляда
хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него; съдии седнаха,
и книги се разтвориха (Данаил 7:10) . Реката е символ често срещан в различните митологии
и религии най-вече като знак за живот и движение, реката на живата, каквато е реката
позната ни от Новия завет: „река с вода на живот, бистра като кристал, която извираше от
престола на Бога и на Агнето" (Откровение 22), но в Стария завет и по-конкретно в
Апокрифа тя носи необузданите сили на огъня, наказанието и страданието на грешниците,
изнаправена от техните сълзи. В библейската част от Българския апокрифен летопис се
откроява и опозицията ляво – дясно:,, и отново видях отдясно нему ангелски пение, а от
лявата му страна плач на грешниците''.

В текста набюдаваме и друг познат ни модел за спасяването на дете носено в кошница.
Старият завет ни разказва за тримесечното детенце, пуснато в кошница по поречието на
река Нил – Мойсей. Преформулировката на този мотив откриваме в апокрифа, където
владетел на българското царство става цар Испор – „детище, носено в кошница 3 години”.

6

Друг фантастичен мотив свързан с цар Испор е, че „царува на българската земя 172 години
и след това го погубиха”. Четейки внимателно апокрифа, впечатление правят властнавено
на цар Слав – 119 години, цар Изот 100 години и 3 месеца. Апокрифът свидетелства и за
недействително малкия данък, който събира владетеля ,,едно повесмо и лъжица масло и яйце
на година”.

Тези и още много други библейски и фантастични елементи могат да се открият в
иначе краткият текст на Българския апокрифен летопис. Всички те имат задачата да убедят
читателя в богоизбраността на българския народ и да докажат величието, силата и славата
на неговите владетели. Текстът, който така умело възхвалява българското на фона на
световните събития, се появява през XI век и преизпълнява своята нелеката задача да
повдига духа и самочувствието на ограничения брой читатели и преписвачи, от поробеното
под византийска власт българско население.

Създаването на българската държава

От Туран, империята Хунну и Хунския военноплеменен съюз на Авитохол и Ирник,
през Аварския и Тюрксия хаганат, „народът, който имаше всичко, което е пожелавал“
нямаше само своя държава. От най-ранния помен в изворите неясната история на
прабългарите протича стихийно в различни географски пространства и под доминацията на
мощни номадски обединения. Те дълго се лутат без център и цел, люшкани от времето в
океана на историята.

„И тогава Бог изпратил при пророк Исая своя ангел и вдигнал го от земята на висотата
небесна, и там той видял пеене на ангели, пеещи и славещи господа. И след това чул гласа,
който му казал: Исайе, възлюбени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим,
отлъчи третата част от куманите, неречени българи, и насели земята Карвунска, която
опразниха римляни и елини…. „

През VII век Кубрат от рода Дуло съумява да обедини разпокъсаните племена в
единно централистично начало и да положи канавата на бъдещата хилядолетна държавност
с обединяването на племената и въздигането на Стара Велика България. Съдбата, уви, й

7

отрежда кратък живот. Малко време след неговата смърт 665 год. петимата му сина се
разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал
под своя власт. И първият син, наречен Батбаян , спазил нареждането на баща си и останал
в земите на прадедите си и досега, а вторият, неговият брат, наречен Котраг, преминал
реката Танаис и се заселил срещу първия бряг. Четвъртият пък и петият, като прехвърлили
реката Истър, наречена сега Дунав, единият останал там в аварска Панония, подвластен на
хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена (Италия) и
се подчинил на царството на християните. Тези пет князе управляваха княжеството на
отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. Hеговите наследници не успяват
да устоят на силните врагове – араби и хазари, и Велика България погива. От пепелта й обаче
тръгва диаспора, която създава две пълноправни държави – на Долни Дунав и на река Волга.
Създаване на българското ханство на Долни Дунав.

„Тогава аз, братя, по Божия повеля дойдох на лявата страна на Рим и отделих
третатата част от куманите, и поведох ги по път, насочвайки с пръст, и ги доведох до реката,
която се нарича Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи
реки. И населих земята Карвунска, наречена българска; беше опустяла от елини през 130
години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар: името му
беше цар Слав. И този цар прочее насели села и градове. Няколко време тези люде бяха
езичници. И този цар сътвори сто могили в земята българска; тогава му дадоха име
"стомогилен цар". И в тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото
царство. И той беше първият цар в българската земя, и царува 119 години, и почина. И тогава
след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на
което се даде име Испор цар“.

Най-сетне Испор цар, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни
реки от Дунава, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал,
че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна. То давало голяма сигурност
спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ. И тъй като видели ,че мястото е много
сигурно – отзад поради река Дунав, отпред и отстрани – поради теснините и Понтийско
море, и след като покорили намиращите се там славянски племена т.нар. Седем племена,
поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а от юг и запад до
Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в
тези места, възгордели се и започнали да нападат и поробват крепостите и земите, които
били под ромейска власт.

А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил
отвъд Дунава в Онглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, много се
огорчил и заповядал на всички войски да преминат в Тракия.

В 680г. българите на хан Аспарух с огън и меч печелят земя за бъдещата си държава
на Балканите, като разширяват укрепената си територия. Принуден от това императорът
сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради
многото ни грехове. Победата им над Константин IV Погонат кара много учени да считат,
че сключеният мирен договор, съотнесен към датата на едно от заседанията на VI Вселенски
събор, дава юридическото начало на българската държава.

„И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър град; създаде велик презид
от Дунава до морето, той създаде и Плиска град. И този цар погуби голямо множество

8

измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска зема, и бяха прочее преди това етиопци. И
роди Испор едно отроче, и го нарече Изот. Цар Испор царува на българската земя 172 години
и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след погубването на Испора, царя
български, нарекоха куманите българи, а по-рано преди Испора царя бяха езичници и
безбожни и в голямо нечестие, и бяха всякога врагове на гръцкото царство през много
години.

Създадената от кан Аспарух отсамдунавска България е пряко продължение като
етносъстав, институции, традиции и историческа приемственост на „Стара Велика
България“, която пък е продължение на други по- рано възникнали и с различна
продължителност на съществуване български държави. Образуването на Българската
държава е процес, който ще продължи и при приемниците на кан Аспарух до 30-те – 40 – те
години на IX век.

Създаване на българската държава според други легенди

Създаването на българската държава на Балканския полуостров е едно от най-
забележителните политически събития в Европа през VІІ век, след Великото преселение на
народите. Когато прабългарите оногондури, водени от хан Аспарух, заемат областта Онгъла
около делтата на Дунав, започват чести опустошителни набези на юг в териториите на
Византия, населени вече от славянските племена. През 680 г. император Константин ІV
Погонат „Брадати“ (668-685), предприема поход срещу българите по суша и по море.
Огромната византийска армия се струпва в Онгъла и по р. Дунав. Хан Аспарух изчаква 3-4
дни с войските си зад укрепленията, но когато забелязва дезорганизацията в лагера на
ромеите, предизвикана от внезапното заминаване на императора за Месемврия да се лекува
от подагра, предприема мощна атака срещу византийците и ги обръща в бягство. Битката
завършва с грандиозна победа на прабългарите, след което те преминават през Дунава и
завладяват земите до Стара планина, подчиняват местните славянски племена и сключват
съюзен договор с техните князе за общи действия и отбрана на завоюваната територия. В
резултат на това споразумение през есента на 680 година хан Аспарух изгражда един
военно-политически съюз с мизийските славяни, насочен срещу Византия, Авария и
Хазария и с този акт фактически се създава новата българска държава.

Според друг апокриф 1
Преди много години гладни диви животни нападнали едно село. Озверелите животни гонели
и разкъсвали хора. Избили цялото село, само едно бебе момченценарочно скрито в храстите
оживяло.

На сутринта то се пробудило и заплакало от глад. По това време край храста минавало
стадо от сърни и елени. Една сърна се спряла, приближила се до детето, побутнала го и го
нахранила. След това стадото тръгнало. Сърната сложила момченцето на един клон с повече
листа и го повлякла. Тогава един елен се спрял и поел детето на рогата си.

Момчето пораснало и станало мъж. Той не познавал хора, но знаел всичко за гората
и нейните обитатели, не можел да говори като човек, но говорел езика на птиците и
животните. След време решил да напусне стадото и да потърси себеподобни. Стадото го
изпратило почти до края на гората, но сърната продължила с него нататък.

9

След малко те намерили хора. Момакът видял, че прилича на тях и останал там. Той
превъжхождал по сила стократно мъжете в племето и затова го избрали за вожд и го нарекли
Авитохол. Но сърната вече била стара и един ден умряла. Тогава Авитохол отишъл и я
погребал там, където тя някога го намерила. Скръбта толкова го изтощила, че заспал и
сънувал рождената си майка, която му казала да не скърби за сърната и че тя е изпълнила
заръката и. След това му казала, че той е вече вожд и трябва да мисли първо за другите и
после за себе си, че трябва да потеглят на запад и да се наричат българи.

После се събудил и се завърнал в селото. Тогава хората дълго мислили и решили, че
боговете искат да стане така и потеглили.

Според апокриф 2
Когато Господ създал Земята, извикал всички животни от мъжки пол, за да ги попита какъв
дар да им даде. Рибите поискали да не си личат годините им. Другите животни и птици
поискали да са по-красиви от женските. А човекът казал че са достатъчно красиви и искат
женските да са по-красиви, за да ги радват с прелестта си. Тогава Господ влязъл в Рая и след
малко излязъл със стъкленица в ръка, която била била пълна с всички цветове на дъгата, със
скъпоценни камъни и благородни метали. Стъкленицата така греела, че всички ахнали.

На един от мъжете му щукнало нещо в ума, грабал я започнал да бяга, но се спънал и
я изпуснал. Тя паднала и се счупила. Изведнъж потекли буйни и пенливи потоци,
разцъфнали ароматни цветя, появили се езера пълни с риба, извисили се красиви пранини,
плиснало се бурно море, но най-голямото чудо настъпило, когато на полето запяли най-
красивите девойки на света. Те били толкова красиви, че с тяхната красота можели да се
сравняват само горските нимфи.

Това райско място хората нарекли България. А там, където паднала стъкленицата се
появил най-високият водопад в страната ни, Райското пръскало.

Цар Слав

Слав е първият цар, поставен от пророк Исай да царува над българската земя. Името
"Слав" без съмнение стои етимологично свързано с обобщителното "славянин", а според
други е цар на "Славата", поради извършените от него славни дела. Логиката на назоваване
"Слав-славянин" видово отговаря на същата връзка, каквато е направена при
словообразуването, за получаване на народностното име "българи" като политическо
понятие от името на техния управник - владетеля Болг, ако се следва една византийска
хроника и венецианския надпис от ХV в. относно Покръстването на българите. Поданиците
на владетеля Болг (Болгар) получават името си "българи".

Цар Слав е обявен за градостроител и създател на могили, заради което е наречен
"стомогилен цар". Огромното количество погребални могили (тумули) в България, богато
украсени и пищно устроени, служещи за гробници на благородници и пълни с
елинистически по изработка, стил и сюжети украшения гробници на траките, са довели до
този епитет на цар Слав. Като е търсел да обясни наличността на множеството могили в
североизточните български земи, непознатият съставител на българския летопис е свързал
тяхното възникване с легендарния „цар Слав”. Обикновено възникването на многобройните
изкуствени могили в българските земи се свързва със старото тракийско население, за което
в летописа няма никакъв спомен. А обичаят на българските владетели да строят е отбелязан

10

и в надписите на Омуртаг, където се говори за съграждането на "Велик презид" близо до
р.Дунав. Връзката на българите с античността явно, че е много силна и с право
източноевропейските писатели държат много повече на приемствеността от
западноевропейските хронисти, при които легендарните сведения изобилстват.

Царуването на цар Слав в Апокрифния летопис е отбелязано с голямо число години -
119 г. Тук не може да не ни дойде наум отново аналогия с Именника, и с означените
легендарни години на Авитохол и Ирник, съответно 300 и 150 г. Испор е следващият
владетел от Апокрифния летопис и наследява цар Слав. Големият брой години при Испор
позволяват да се мисли за съществуването на "скрити" владетели, които най-вероятно са
Кубрат и Бат-Баян. В един такъв случай легендарният цар Слав (цар на Славата) от
Апокрифния летопис би отговарял като исторически тип легендарен владетел на Ирник или
Авитохол от "Именника на българските князе". Очевидно цар Слав се засича с тях, ако не са
едно и също лице. Кръстосаната съпоставка на годините от Именника и личностите на
князете, управляващи Княжеството към годините от Апокрифния летопис, отнасящи се към
личностите на царете би могло да отвори неочаквани ниши между общите и близки рубрики.

СПОРЕД ДРУГИ ИЗТОЧНИЦИ за цар Слав
Дотук пресметнахме, че началото на царуването на първия български владетел,

според Летописа- цар Слав, е от 453 г. До този извод достигнахме, след като уточнихме
възшествената година на княз Борис- 845/846 и ползвахме данните от Летописа за
продължителността на управленията на предхождащите го трима царе. Този извод,
допълнен и с още някои аргументи, доказва идентичността на цар слав и кан Ирник.
Намирам това заключение за ообено стойностно, тъй като досега то не беше известно на
историческата наука и тя не познава това прозвище на Ирник. Същевременно появата на
годината и в Летописа наред с присъствието й в Именника дава допълнително основание, за
да мислим, че това е началото на Стара Велика България.

Това начало намираме отразено и в сборника «Джагфар тарихи», където е посочено,
че след Именската, Сарматската, Аланската и Хонската династия с възшествието на Бел
Кермек, тоест на Ирник, идва редът на династията на българските канове или балтавари. А
също и с твърдението, че тъкмо Бел Кермеке основател и първи цар на Българския бейлик
(княжество) Кара-Бершуд- западната част от бившия Идел.

Освен всичко това обаче заключението има и едно друго значение. Сега вече човек
може да гледа по съвсем друг начин на Летописа не като на неблагонадеждно или
съмнително литературно произведение, а като на ценен и автентичен извор на българската
история. При това, както изглежда- на един твърде оригинален и бих казал, уникален
източник, след като тук откриваме толкова неизвестни и срещани само в него имена,
годишнини и твърдения за миналото ни. Да не забравяме обаче и наименованието, дадено
му от българските историци, защото "апокрифен" означава на първо място таен. Точно
поради тази причина бихме могли да очакваме една значителна част от информацията в него
да е представена по неявен и необичаен начин. И естествено това би я направило по-трудна
за разкриване и разбиране.

11

Испор и Изот

В апокрифа има отделена много информация за управлението на царете Испор и Изот.
Кои са тези владетели от българската история, реално съществуващи ли са те, ще се опитаме
да си отговорим на тези въпроси.

Според апокрифа цар Испор наследява легендарния цар Слав. Историята започва с
детенце, носено три години в кошница, наречено Испор. Когато пораснал той приел
българското царство. Като цар създал градовете Плюска и Дръстер. Той погубил множество
измаилтяни. Населил цялата Карвунска земя, където преди това имало етиопи. На Испор му
се родил син, който се казвал Изот. Испор царувал на българската земя 172 години. Загинал
в битка с измаилитите край Дунав. След смъртта на българския цар Испор, куманите се
нарекли българи. Преди това по време на царуването на цар Испор, те са били езичници и
врагове на гръцкото царство.

Синът на Испор станал цар на българите. Той победил Озия – царя на изток със своите
войни и Голиад - поморския франк. По време на неговото царуване се развили доста
градове. Изот имал двама сина – Борис и Симеон. Царуването на Изот продължило 100
години и 3 месеца и починал в Плюска.

Зад името Испор, най- вероятно се крие българският владетел – Аспарух. В други
извори, той е наричан и Исперих, или Есперих от Именника на българските ханове.
Интересен е фактът, че Испор е носен в кошница, цели три години. Това е съпоставително с
библейския разказ за пускането на Мойсей в кошница по водите на Нил по време на
египетския плен. Годините на управлението му също са забележителни- царува цели 172
години. Забележителното събитие за управлението му са строежите на градовете Дръстър и
Плиска. Плиска е наречен в оригинала "Плюска“ и е посочен за столица.

Пояснението за създаването на Плиска отговаря почти дословно на сведението в
Именника за преместване на политическия център на властта от "другата страна на Дунав".
За старото славянско селище Плиска има сведения едва от времето, когато Аспарух се
поселва в българските земи. Не е чудно, че летописецът е могъл да говори за „Плюска град“
като за едно селище, което е било основано от Аспарух. За автора на апокрифа очевидно
Плиска е започнала своето историческо съществуване не като скромно славянско селище,
но именно от времето, когато Аспарух установява тук своята столица. Аспарух населил
„цялата Карвунска земя” — днешна Добруджа.

Най – неясно е посочването в апокрифната летопис, че Аспарух водил войни с
измаилтяните. Според автора той погубил голямо множество, докато най – сетне сам паднал
в сражение с тях. Може би е имал впредвид хазарите. От Именника на българските ханове
знаем, че Аспарух загива около 701 година в битка именно срещу хазарите.

Друго впечатляващо съобщение в информацията за Испор е двойното народностно
назоваване на българите. Летописецът настоява за родство, съжителство или съседство с
етиопите, което несъмнено преставлява препратка към антични текстове, най-вероятният от
които е Омировата "Илиада", защото е най-разпространена през Средновековието. Почти
сигурно е, че Испор е българският владетел Аспарух, създателят на нашата държава.

Ако Испор е Аспарух, кой тогава е цар Изот?
Изот наследява Испор и царува 100 години и 3 месеца. „И в годините на българския
цар Изот имаше много велики градове” - дали цар Изот ги е строил или е разширил

12

територията си не е уточнено. Важен факт от управлението му е победата над юдеите
(хазарите), представени с името на техния владетел Осий, чието име е старозаветно.

Изот няма свой реален образ сред българските владетели. Възможно е например,
както да е някои от всичките управлявали преди Борис или пък да бъде един от българските
областни управители, подвластни на върховния български владетел. Вестите, които са
дадени във връзка с легендарния цар Изот, са сякаш преднамерено замъглени, за да се
придаде по-библейски облик на изложението. Според автора на летописа този владетел
погубил „Озіа царіа оть вьстокь съ вои своими и Голніада фроуга поморскаго“. Трудно
е да се разгадае за какви действителни исторически личности става дума в текста. Имената
Озия и Голиад са библейски. Можем да се запитаме дали тук не се крие някакво неясно
загатване за поражението на византийския император Никифор I в българските земи през
юли 811 година? В такъв случай споменатият Изот би следвало да се отъждестви с Крум
(802—814), който вярно е представен като предходник на Борис (852—889) и Симеон (893—
927). Покръстването на българския народ правилно е приписано на Борис : тъи царь крьсти
всоу землю блгьрьскоую... „И след смъртта на царя Изот пак прие българското царство син
му Борис, и бе благочестив и много благоверен“. Борис, единият от синовете на Изот
наследява царството и покръства българите. Вместо да остави построени градове, този
български цар строи черкви. Строежът на черкви както личи по всичко казано от създателя
на Българския апокрифен летопис ознаменува избора на новата вяра - християнството.
Вярата в Христа определя и новата характеристика на достопаметните владетелски дела -
построеният храм, заменил езическото светилище.

Докато за цар Испор можем да твърдим и да докажем, че това е кан Аспарух, то цар
Изот си остава легендарен български владетел, в който можем да припознаем няколко
реално съществуващи владетели, но не и точно кой се крие зад това име. Данните, които са
дадени във връзка с легендарния цар Изот, са сякаш преднамерено замъглени, за да се
придаде по – библейски облик на изложението.

Аспарух - основателят на българската държава

13

Хан Аспарух според Апокрифа
В различните извори Аспарух е назован Исперих, Есперих, Испор и Аспархрук. От

всички досега изказани догадки за произхода на името най- вероятни изглеждат версиите
за ирански произход. Ако е така , името на българския предводител трябва да означава бял
конник.

Аспарух е показан като владетел на нова държава, която той създава след разпадането
на Кубратовата Велика България. Описва се как Аспарух прави ново селище върху руините
на античния град Силистра, който бил напълно опустошен от варварски племена.
Управлението на Аспарух се свързва до Големия Вал свързващ река Дунав. В апокрифа се
показва, че град Плиска, която е столицата през този период, действително възниква при
управлението на хан Аспарух, като към този период се отнася изграждането на дървените
съоръжения, които приемниците му заменили с масивни монументални сгради.

В друга глава в апокрифа се представя свързването на българите с етиопите, което
според изследователи е поради влияние на византийската книжнина. Съдбата на първия
български владетел от рода Дуло в някаква степен остава неизяснена. Ако се доверим на „
Българската апокрифна летопис от XI век“ , тъй като изобилства с легендарни и алогични
известия, трябва да приемем , че последните дни на кан Аспарух завършват далеч от
столицата, в битка с измаилтяните (по всяка вероятност хазарите), някъде около 700 г.

Хан Аспарух – исторически факти
Хан Аспарух е третият син на хан Кубрат. Той е основател и първи владетел на

Дунавска България. Управлява страната от основаването й през 681 до 700/1г. През 680 г.,
бягайки от хазарите, се установява с войските си в областта Онгъла, сключва военен съюз с
няколко славянски племена срещу Византия. Появата на прабългарите на север от Стара
планина е посрещнато враждебно от Византия. Но едва през 680 г., след като Константин IV
Погонат отблъсква заплаха от арабска инвазия на изток, тръгва на поход по суша и море
срещу прабългарите. Многобройните и гъсти редици на византийските пехотинцикарат
Аспарух да се въздържа от открито сражение извън укрепленията. Това налага по- разумната
изчаквателна тактика, която държи неприятеля в неизвестност и с времето го изнервя.
Император Константин IV не се решава да предприеме щурм и съвсем неочаквано заминава
за Месемврия да се лекува. Това се възприема от армията му като бягство. В ромейския лагер
настъпва паника и византийците започват да се оттеглят в безредие, което е забелязано от
Аспарух. Прабългарите напускат укреплението си и връхлитат с конницата си върху
отстъпващата войска. След тази победа прабългарите, водени от Аспарух, преминават река
Дунав и се заселват в днешна Североизточна България. Скоро след установяването на
прабългарите в днешна Добруджа, те подновяват военните действия срещу Византия.
Константин IV не е в състояние да се справи с Аспаруховата армия и е принуден през 681
да сключи мирен договор. Съгласно този договор той се задължава да плаща ежегоден данък
на хана. Теофан Изповедник отбелязва, че Константин IV сключва договора от 681 г. за срам
на ромеите.

В Добруджа Аспарух създава така нареченият Велик презид земен вал с ширина в
основата и височина около 3 м, простиращ се между днешните градове Черна вода на Дунав
и Кюстенджа на Черно море. Валът е създаден с цел да отблъсква нападенията от север.
Император Юстиниан II прави опит да наруши позорния за Византия мир от 681г. като през

14

688-689г. започва поход срещу българите. Първоначално постига успехи, но на връщане към
Констатинопол, Юстиниановите войски са нападнати от засада претърпяват тежко
поражение. Според Българския апокриф от XI век хан Аспарух отблъснал поредно
настъпление на хазарите срещу България, но в тази война намерил смъртта си. Вероятната
година на смъртта му е 700 или 701.

Със смъртта на кан Апарух формално приключва създаването на Дунавска България.

Тервел - укрепване на българското канство

Тервел е български владетел, който е управлява от 700г. до 721г. Също така според
„Именника на българските владетели“ именно той наследява Аспарух. Той най-вероятно е
християнин като Кубрат. Канонизиран е от източна и западна църква с ново
име Тивелий Теокист. Обикновено Тервел е изобразен с християнски знаци и медальон,
открит в 1972г. и с гравировка "Богородице, пази кесаря" или оловен печат на лицевата
страна с изображение на Тервел с развята коса, шлем и метална ризница. Тези рисунки и
гравировки подкрепят теорията за това, че Тервел е християнин.

За семейството му няма много данни, но е известно, че през 705г. по договора с
Юстиниан II, Тервел трябва да сключи брак с дъщерята на императора Анастасия. След като
Юстиниан се възкачва на престола, той отказва на Тервел да сключи брак с дъщеря му и
бракът не се състои.

През 705г. Юстиниан бяга при Тервел от заточение в Херсон. Юстиниан и Тервел
сключват сделка - Юстиниан с помощта на Тервел прави преврат в Константинопол, за да
се върне към престола. За награда Тервел получава нови земи (Загоре ), пари и много другo.
Той получава титлата „Кесар“ и право да владее някои византийски територии.

Стъпил на краката си Юстиниан решава да тръгне на поход срещу българите, но плана
му се проваля и е разбит през 708г. край Анхило. След убийството на Юстиниан през 711г.
, Тервел ежегодно извършва походи във Византия и през 716 г. даже достига до
Константинопол. Обсадата на Византийската столица и угроза на Арабите кара Теодосий III
да сключи мирен договор с българи.

15

Договора гласи:
• Византийската империя се задължава да дари на България скъпи червени кожи –
символ на царска власт и величие;
• Византийската империя признава българските граници, като в тях влиза областта
Загоре;
• двете държави се задължават да си предават емигрантите, които са обвинени в заговор
срещу законния владетел;
• право на внос имат само стоки, снабдени с държавен печат. В противен случай
подлежат на конфискация – това се смята за първия случай в историята на Европа на клауза
в договор, уреждаща икономически проблем.

През лятото на 117г. братът на халиф Сюлейман, Маслама преминава Дарданелите и
блокира Константинопол с 100-хилядна армия и огромен флот, който по арабски източници
е 2500 кораба. Някои от армията на Маслама дезертират и разказват на Лъв III Исавър
(Коронясан в 117г.) за тактиката на противника. През същата година Византия се обръща
към Тервел за помощ и получават незабавен отговор. Българи и византийци отблъскват
арабите, Тервел е наречен „спасител на Европа“.

Кан Омуртаг

Кан Омуртаг е наследник на кан Крум и непосредствен приемник на властта след
смъртта му. Издига българския международен авторитет и запазва българските територии в
отношенията към Византия, Франкската империя и Хазарския хаганат. Кан Омуртаг е
известен още със строителството си - превръщането на Плиска в истинска средновековна
столица с дворци и култови сгради и реставрирането й.

Името на владетеля, опоменато в хрониката на Йоан Скилица е „Муртагон“. Същата
„форма“ се среща и в Паисиевата история. Оригиналният надпис е на гръцки, а в гръцкия
език има лека особеност - когато се говори за някого в трето лице, се добавя О пред името,
тоест членува се, тоест ако говорим за Муртагон, се получава Омуртагон, а от там се появява
и името Омуртаг.

16

Според В. Томашек този антропоним идва от тюркското jumurtag “свит на кълбо,

масивен, овален като яйце”, т.е. Омуртаг = “Дебелият”. В много други исторически

източници Омуртаг бива наричан „кръгъл“ , също така и орел, защото според руснака Егоров

коренът Омурт- е сроден с чувашкото ъмърт (ăмăрт) “орел, скален орел”, което според него

е от по-старо мурт, омурт, название на митологична птица и е със сарматски корен.

Аналогията с името О-муртаг (МУРТАГ) е очевидна.

СТРОИТЕЛСТВО

С името на Омуртаг се свързва възстановяването на опожарената Плиска – от укрепен

лагер тя била превърната в истински средновековен град, нямащ аналог в съвременното и

византийското строителство. Но с това не се ограничава грандиозната строителна дейност,

пронизала царуването на кана. Следи от нея са намерени и в Мадара – едно от важните

средища на тогавашната българска държава. За размаха на кана строител обаче най-ясно

свидетелства именно горният надпис. Колоната, върху която е изсечен, е открита в църквата

„Св. Четиридесет мъченици” в Търново, като се приема, че надписът е направен преди 822

г., а колоната е пренесена в църквата векове по-късно. И до днес историците спорят къде се

е намирала първоначално тя, като някои посочват Плиска, а други смятат, че е била

поставена върху могила.

Търновският надпис на Омуртаг повдига и други интересни въпроси: Къде се намира новият

„преславен дом” на кана? Как точно е измерено разстоянието между него и стария му

дворец? Какво е сакралното значение на могилата, която е издигнал, къде се намира, каква

функция е изпълнявала и какво я прави „всеславна”? Как канът е „измерил земята”? Значи

ли това, че прабългарите от онова време са познавали геометрията, физиката и астрономията

и ако да, откъде са придобили тези знания?

Мирните отношения с Византия дават възможност на хан Омуртаг да отдели време и

сили за строителство. Той възстановява столицата Плиска, като превръща ханския аул,

ограден с насип и дървени колове, в типичен ранносредновековен град от две части.

Вътрешния град той огражда с каменна стена, широка 2,6 м и висока 10-12 м, с четири порти

и кули. Освен жилище за ханското семейство в него е издигната и тронна палата. Във

външния град са изградени нови жилищни квартали. Хан Омуртаг строи мост и крепост на

р. Тича (близо до дн. с. Хан Крум) [16], и изгражда нов дворец на р. Дунав. В чест на това

събитие е поставена специална колона върху изкуствено възвишение по средата на пътя от

Плиска до Дунава. Надписът върху нея гласи: "Човек, дори и добре да живее, умира и друг

се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомни за онзи, който го е

направил."

ДОГОВОР С ВИЗАНТИЯ

Управлението на кан Омуртаг (814-831), син на кан Крум, започва драматично. През

зимата на 815-816 г. ромейският император Лъв V прави десант в тила на българите, разбива

ги близо до град Бабаески и превзема Несебър, а по-късно и Аркадиопол, Виза и Одрин.

През втората половина на 816 г. в Константинопол пристигат български пратеници за мир.

Подписването на 30-годишен мирен договор е извършено на специална церемония.

Жителите на византийската столица с удивление наблюдават как техният император

извършва езически обичаи и се кълне да спазва договора. Българските пратеници пък

докосват Светия кръст и Библията и се заклеват в тях. Тази церемония трябва да гарантира

взаимното им доверие. Сключеният договор има 11 глави (клаузи), но от него са запазени

17

само 5, известни от Сюлейманкьойския надпис на кан Омуртаг.Той урежда границите между
двете държави. Важно място заема проблемът за размяната на пленниците и пограничното
население.

Постигнатият компромис позволява да се възстанови положението отпреди войната в
815 г. Срещу завръщането на пленените византийци император Лъв V се задължава да
разреши на славяните от граничните територии, останали във Византия, да се преселят в
България. Мирът с Византия дава възможност на кан Омуртаг да насочи войските си срещу
хазарите на североизток. Още кан Крум заселва в днешна Бесарабия византийските
пленници за охрана на границата от хазарски нападения.
ВЪТРЕШНИ ПРОБЛЕМИ

Кан Омуртаг има и вътрешни проблеми. Започналата административна реформа
предизвиква остра реакция на славянските племена западно от р. Тимок. Тимочани,
абодрити и браничевци се отцепват от българската държава. Заедно с други племена от
течението на р. Тиса те търсят закрила от франкския император Людовик Благочестиви.

През 824 г. Хан Омуртаг започва дипломатическа кореспонденция с Людовик. Той
настоява за мирно уреждане на възникналия конфликт. В своите "Анали" биографът на Карл
Велики - Айнхард, съобщава, че писмата на българския владетел са оставени без отговор.
Това принуждава хан Омуртаг да организира през 827 г. поход с лодки по р. Драва. Две
години по-късно българските войски отново разоряват Панония, но до сериозен конфликт с
франките не се стига. Косвена информация сочи, че двете страни се споразумяват за мир
между 830 и 832 г.

Кан Омуртаг умира през 831 г. сравнително млад. За това съобщава твърде лаконично
авторът на „Житие за Тивериопулските мъченици“: „Когато Омуртаг изчезна измежду
хората , свърши живота си при трима синове, от които по- старият се наричал Енравота,
вторият Звиница и третият Маламир. Последният получил властта на баща си“.

Княз Борис

Личноста на Борис I Михаил, е широко интерпретирана в апокрифите.

18

И след смъртта на царя Изот пак прие българското царство син му Борис, и бе
благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде
църкви по българската земя и на река Брегалница, и там прие царството. На Овчо поле
създаде бели църкви и отиде на Добрич и там завърши своя живот. И царува 16 години, без
да има грях, ни жена. И бе благословено царството му, и почина с мир в господа.

Само кратък поглед върху текста, показва открито идеализиране на Борис I, като
твърденията, че той нямал жена са меко казано грешни, тъй като съпругата му е добре
известна на хронистите, и го е дарила с шест (а според някой историци седем) деца. Kaто
творби създадени по времето на Византийското робство у нас, е разбираемо идеализирането
на образа на Борис I, до степен напълно неотговаряща на истинските събития.

Кан Борис, наследник на Пресиян, влязъл в европейската история като покръстител
на българите. Този мъдър мъж бил лишен от войнските качества на своите прадеди - четири
поколения канове. Но притежавал рядкото умение за владетел да вижда напред във времето
и да твори история - не с меч, а с Дух.

В началото на 60-те години събитията в Централна Европа взели нов обрат. Византия
се опитала да се възползва от опитите на укрепналата Великоморавия да отхвърли немското
господство. По същото време в Германия избухнали противоречия между император
Людовик и неговия син Карломан, който претендирал за самостоятелност. Князът на
Великоморавия Ростислав предложил подкрепата си на Карломан. Борис осъзнавал, че
силна Моравия ще стане негов съперник за покровителството над панонските славяни и
потърсил съюз с император Людовик. През 863 г. двамата владетели провели успешна
военна кампания и спечелили войната с Великоморавия. По това време кан Борис обещал
официално на немския император, че ще приеме християнството. Когато бил уведомен за
това от Людовик, папа Николай Първи заповядал да бъде отслужен по този повод
благодарствен молебен.

Какво е накарало Борис да вземе такова съдбоносно за себе си и държавата
решение? Хронистите разказват няколко истории с главни герои сестрата на Борис, която
била ревностна християнка и ромейски монах-живописец. Но когато един владетел приема
нова религия, това не е само лично решение, а и политически акт с дълбоки последствия за
поданиците и страната му. Особено ако става дума за голяма, многобройна и независима
държава като България. Решението на Борис веднага предизвикало напрежение между двата
основни центъра на християнството - Рим и Константинопол, Папският престол и
Цариградската патриаршия. Това противоречие с времето се изострило и предизвикало
разкола между Източната и Западната църква. Причините за това решение на далновидния
български владетел трябва да се търсят във вътрешен и външен план. България била
обширна и силна държава, но изолирана политически и идеологически поради езическия си
характер. Във вътрешен план България, която увеличила не само териториите, но и
многократно населението си, имала нужда от спояваща идеология и общ език между своите
жители. Сред тях имало езичници, които изповядвали тангризъм, зороастризъм и други
древни учения, както и много християни от славянското и местното тракийско население.

Въпросът, който стоял пред кан Борис като държавник, бил откъде да получи Божието
кръщение и то така, че България да запази своята самостоятелност и да не допусне намеса
във вътрешните си дела. Византия следяла внимателно случващото се в Плиска и когато

19

узнала за обещанието на Борис пред неговия съюзник Людовик, предприела крайни
мерки. През есента на 863 година ромейска войска навлязла в Тракия. Периодът бил
изключително неблагоприятен за България. През август имало силно земетресение,
трусовете на което продължили 40 дни. Годината била неплодородна поради нашествие на
скакалци, които унищожили реколтата и сред населението имало глад. Изправен пред тези
тежки обстоятелства, кан Борис нямал много възможности за противодействие и бил
принуден да седне на масата за преговори. Между България и Византия бил сключен
„дълбок” мир. Император Михаил Трети имал само едно единствено условие: българите да
приемат християнството от Константинополската патриаршия, като се съгласил и на
териториални отстъпки към България.

В началото на 864 г. в Плиска пристигнали византийски свещеници. Борис се
покръстил тайно с цялото си семейство и своите сановници. Свидетел пред Бога на светото
кръщение станал самият византийски император, а Борис приел неговото име
Михаил. Езическата титла кан била заменена с княз. Това станало „тайно и в дълбока нощ”
и ясно говори, че Борис си е давал сметка за всички рискове, които крие постъпката му.

Българската аристокрация в голямата си част оставала вярна към „отеческите богове”.
В страната започнало брожение, а недоволните се обединили. Бунтът обхванал десет от
комитатите. Недоволните обвинявали Борис, че дал „лош зако” на своя народ и „отстъпил
от бащината чест и слава”. През 865 г. метежниците навлезли във Вътрешната област и
обсадили столицата Плиска. Борис имал подкрепата на вътрешните боили и успял да смаже
бунта. Водачите, велики боили, представители на 52 известни рода, били наказани сурово,
не по християнския, а по стария български закон - с посичане на главата на рода и неговия
наследник. Не отговарят на истината някои свидетелства, че били унищожени целите
родове. Борис не можал да помири цял живот съвестта си с тази своя постъпка и това негово
прегрешение било една от причините да приеме в края на живота си монашеството. От
политическа гледна точка обаче, това било единственото правилно решение, защото
разрастването на бунта можело да доведе до разцепление в обществото и разпадане на
държавността.

На княз Борис-Михаил му предстояло още едно голямо изпитание - как да запази
своята държава от всепроникващото византийско влияние? По това време страната била
залята от ромейски мисионери, които изпълнявали освен християнския си дълг, и
дългосрочната стратегия на Източната римска империя да подчинява народите не само с
меч, но и с кръст. Борис разбрал, че единственият начин да ограничи византийското влияние,
е да извоюва правото на независима българска църква. Той се обърнал с писмо към
цариградския патриарх Фотий с молба да му разясни как да се сдобие със самостоятелна
църква. Отговорът на Фотий бил образец за перфидната лукавост, с която била известна
византийската дипломатическа школа. Той пространно поучавал българския владетел в
християнската догматика и ритуал, разказвал му притчи и не щадял съвети относно
дворцовия церемониал и поведението на княза пред тълпата. Но не споменал и дума по
основния въпрос, който му задавал Борис.

Цариградската патриаршия си запазвала правото за духовен надзор и администриране
на новопокръстения български народ.

Борис добре познавал методите на византийско действие. Византия винаги
отстъпвала под натиск и той можел да бъде приложен само като се използва

20

съперничеството с другия голям религиозен център - Римската курия. През 863 г. съборът
на римските епископи анатемосал Фотий и го обявил за низвергнат от патриаршеския трон.
Константинополската патриаршия предприела ответни мерки и това изострило до крайност
отношенията. Княз Борис решил да използва тези противоречия и да постави българския
църковен въпрос на разглеждане пред всеобщия съд на християнската църква.
В края на август 866 г. в Рим пристигнала българска делегация. Тя засвидетелствала пред
папа Николай Първи предаността на княз Борис-Михаил пред Светия престол. Папа
Николай Първи, един от най-големи;те дипломати на своето време, бил предоволен от
случилото се и благодарил на Бога за преголямото чудо, което не очаквал. То се състояло в
„ненадейното” /както пишат хронистите/ приобщаване на българите към „истинската
христова вяра”, тоест във възможността Византия да бъде уязвена, като й се отнеме част от
зоната на влияние. А и България била твърде важен фактор в Югоизточна Европа.

По същото време княз Борис проводил пратеници и при Людовик Немски с искане да
му се изпратят епископи и свещеници. Това послание имало и политически подтекст, който
предполагал закрила на Германската империя при неминуемия отговор на Византия,
раздразнена от дипломатическата мисия до Светия престол в Рим. Николай Първи не
отбягнал и най-важния въпрос за бъдещето на българската църква. Никоя от западните
църкви нямала сан патриарх, който бил равен на папския. Николай обаче не обезкуражил
владетеля на една от най-мощните европейски държави, а го уверил, че за решаването на
този въпрос е необходимо време.

Отговорите на папа Николай били връчени на българската делегация на 13 ноември
866 г. Папата изпратил свои представители в двора на Борис-Михаил. Това били епископите
Формоза Портуенски и Павел Популонски, придружени от голям брой мисионери. Княз
Борис приел папските пратеници в края на ноември. В Плиска мисионерите започнали
трескава дейност по „изкореняване плевелите на заблуждението”- както пишат папските
хронисти. Това означавало повторно покръщение на народа, защото мисионерите не
признавали кръщението по източен обряд. Ромейските мисионери трябвало да напуснат
границите на България, защото вече нямали подкрепата на държавната власт, а и най-
вероятно са били подканени по подходящ начин.

Безславният провал на мисията сред българите хвърлил в гняв опитния във
византийското задкулисие патриарх Фотий. Още в началото на 867 г. той изпратил
енциклика до източните патриарси, в която обвинявал Светия престол, че чрез измама и
интриги откъснал българите от чистите догми на вярата. По-късно, през същата година на
състоялия се в Цариград църковен събор, папа Николай бил анатемосан, а неговите
мисионери охулени като еретици и антихристи. Конфликтът между Рим и Константинопол
достигнал критична точка и се стигнало до схизма, взаимно непризнаване между двата най-
големи центъра на християнството. В основата на този сблъсък бил българският църковен
въпрос и умелата дипломатична дейност на княз Борис-Михаил.

Сега обаче владетелят на българите имал задачата да намери достоен човек за поста
духовен глава на българите. Сред папските пратеници с най-голямо усърдие и качества се
отличавал епископ Формоза. Той споделял идеята на Борис за самостоятелно развитие на
църковната организация и това го правело съюзник на българския владетел в амбициозните
му планове. През втората половина 867 г. в Рим пристигнала нова българска делегация. Тя
носела предложение от Борис до папа Николай да ръкоположи Формоза за архиепископ на

21

цяла България. Папа Николай отказал, защото явно се страхувал от амбициозния Формоза и
от плановете на двамата за самостоятелна българска църква. Това била една от най-големите
политически грешки на папа Николай, която имала дълготрайни негативни последици за
католическото влияние в региона.

През ноември същата година Николай починал, но наследилият го папа Адриан Втори
бил личен враг на Формоза. Той изпратил делегация до Борис, начело с епископите Доминик
и Гримоалд, а Формоза бил отзован от България. Заедно с него през февруари 867 г. в Рим
пристигнала нова мисия от българския владетел, с ново предложение за архиепископ на
България: дякон Мартин, препоръчан на Борис от Формоза. Папа Адриан отказал и за
България заминал Силвестър, непознат на Борис, но папско протеже. Но Силвестър бил
върнат в Рим без церемонии, с писмо до Адриан Втори, в което имало само едно условие:
да се изпрати за архиепископ дякон Мартин или Формоза. Ултимативният тон на посланието
накарал папата да отговори дипломатично, но не и утвърдително. „Когото и да посочи по
име благочестивия княз, него без съмнение одобрявам с първосвещеническа справедливост
за архиепископ на българите.” Този двусмислен отговор съвпаднал с благоприятни за
България промени в Цариград. Чрез дворцов преврат бил свален от трона Михаил Трети, а
на негово място се възцарил император Василий Първи Македонец /867-886/. А патриарх
Фотий – непримирим враг на Светия престол в Рим, бил заменен на поста от умерения
Игнатий. Новият василевс направил крачки за преодоляване на схизмата между Източната
и Западната църква. Василий показал на Борис, че е готов да реши и българския църковен
въпрос. В това се състояла разликата между двете църкви: Константинопол изповядвал
политическата теза на цезаропапизма /надмощието на цезаря, светският владетел над
патриарха/, докато в Рим господствала идеята за папоцезаризма /властта на папата над
всички светски владетели.

В края на 869 г. в Цариград бил свикан помирителен църковен събор, който трябвало
да възстанови единството на християнската църква. Папските представители
тържествували, защото Фотий бил отново анатемосан. Нещата вървели към пълна тяхна
победа над противниците им, решени да отстъпят в името на единението, когато дошло
последното, извънредно заседание на събора. То се състояло на 4 март 870 г. Тогава, съвсем
неочаквано за папските легати, в залата били въведени български пратеници. Те се обърнали
към висшия клир с думите: "Българският княз Михаил поиска да узнаем от вас, които
представяте върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме?" Изненадани,
папските представители се помъчили да представят този въпрос като вече решен, тъй като в
българските земи отдавна имало римски свещеници, а владяната от българите територия е
включена в диоцеза на Светия престол. Тогава се намесили източните патриарси, които
попитали българските пратеници: "Когато завладяхте тази земя, на чия власт бе подчинена
тя и какви свещеници срещнахте тук? Латински или гръцки?" На въпроса отговорил кавхан
Петър, водач на мисията: "Ние завоювахме отечеството си с оръжие в ръка и там намерихме
гръцки, а не латински свещеници". Последвали прения, цариградският патриарх Игнатий
запазил дипломатично мълчание, но в крайна сметка източните патриарси отсъдили:
"Страната на българите, която до неотдавна е била под властта на Византия и е имала гръцки
свещеници, да се върне към светата Константинополска църква, от която е била отделена".

На събора било решено България да има самостоен църковен глава със сан
архиепископ. Той бил грък, но трябвало да бъде избран със санкцията на българския

22

владетел. Рим отчел случилото се като едно от най-големите поражения на своята източна
политика и не се отказал от борбата с Цариград за покровителството над България. Папа
Адриан продължил кореспонденцията си с княз Борис, същото сторил и неговият приемник
Йоан Осми. Той се заканвал, че ако българската църква не се върне под негова опека, ще
отлъчи от църквата патриарх Игнатий и изпратените от него в България епископи.
Българският въпрос бил поставен и на следващия църковен събор от Рим. Тогава бил
възстановен патриарх Фотий. Отношенията между Светия престол и Цариградската
патриаршия се изострили дотолкова по повод българската тема, че това довело до скъсване
на връзките между Източната и Западната църква.

По същото време княз Борис се заел със устройството на своята държава според
християнските норми. Страната била разделена на много епархии. Били изградени седем
катедрални храма, като главният от тях, Голямата базилика в Плиска, бил с гигански за
времето си размери - дължина 99 метра, широчина близо 30 метра. Прието било и ново
законодателство. Азбуката като противоотрова срещу византийското проникване.

Пред княз Борис, обаче, оставал най-тежкия за разрешаване въпрос за
всепроникващото в България византийско влияние. Всички високи длъжности в църковната
йерархия били заети от гърци. Литургиите се водели на гръцки. Всички църковни книги
били на същия език. Образованието също било под контрола на византийски монаси.
Постепенно гръцкият език се превръщал в официален за държавата.

През 855 година двамата братя от Солун Константин- Кирил и Методий, синове на
висш византийски сановник, най-вероятно българин по произход, създали славянска азбука,
наречена глаголица. Борис живо се интересувал от делото на двамата братя и осъществил
връзка с тях, както и с техни ученици, някои от които били българи.

След смъртта на Методий, легати, изпратени от новия папа Стефан Пети, враг на
славянското богослужение, отстранили напълно славянския език от църквата. По-младите
ученици на братята били продадени като роби на търговци-евреи, които ги отвели във
Венеция. По-възрастните, начело с Горазд били изгонени от Великоморавия. Климент, Наум
и Ангеларий, българи по произход, след тежки мъки и лишения стигнали до бащината си
земя.

Българският владетел приел появата на тримата славянски учители като дар Божий.
Той знаел, че с тяхна помощ ще създаде противоотровата срещу византийското духовно
проникване - славянската християнска култура и език. Известно време Борис пазел в тайна
пребиваването на тримата славянски апостоли в Плиска, те били настанени в домовете на
доверени хора. Тук проличал и дълбокият поглед на княз Борис върху случващото се. Той
виждал България като държава на духа за цялото славянство, обетована земя за новата
писменост, език и книжнина. Това дело не било само национално, но и общославянско и
всечовешко. Малко са владетелите прониквали толкова напред във времето.

Последното изпитание
След като делото на княз Борис било в разцвет, той той решил да свали короната и да
надене монашеското расо. През 889 г. Борис-Михаил коронясал своя първороден син
Владимир-Расате за български владетел и се оттеглил в манастир. Но Съдбата му била
приготвила още едно голямо изпитание. Владимир изменил на заветите му и се опитал да
върне езическата религия сред българите. Отговорът на замонашения владетел бил страшен.
Той свалил с дворцов преврат своя наследник и го ослепил като изменник на короната.

23

Тежка участ за баща, но естествена за монарх, подчинил целия си живот на идеята да
превърне България в християнска.

Симеон Велики

След Борис властта взел третият му син-Симеон. Важното решение за новия цар взело
народното събрание. Но не само това решило то. Столицата вече не била Плиска, а Преслав
и българският станал официален. Започна своята власт през 893г.

Но както всеки един цар се бори с проблеми, точно една година по-късно той е в
комфликт с империята. Лъв VI сам решил да премести тържището за български стоки от
Константинопол в Солун. Огорчен от тази постъпка Симеон решава да проводи война с
Византия. Но Византия желае да спечели, тази мисъл я подтиква да се съюзи с унгарците.
Ала българите не ще отстъпят и се разбират с печенезите. И така унгарците се заемат с
печенезите, а българите с византийците.

През 913г. е достигнато споразумение за династичен брак между КонстантинVII и
дъщерята на Симеон. Той бил признат за“ цар“. Византия обаче не държала на думата си и
се готвила да нападне България.

На 20 април 917г. се срещат войските при пека Ахелой. Най-тежката от всички негови
битки била тази. Византийците били разгромени. С това България станала първа военна
сила.След войната той провеждал преговори с арабите. Симеон мечтаел да изгради българо-
византийска държава.
Златният век

Златен век е наричан периодът, през управлението на Симеон Велики. В България
започнал културен подем. Книжовните школи в Плиска и Охрид обучили множество хора
да четат и пишат на роден език.След 886г. в книжовната дейност на учениците на светите
братя се включил и младият Симеон. За отличните му познания древногръцката култура,
византийците го наричали „ полу грък“. Във Велики Преслав и околни манастири цар
Симеон създал кръг от даровити писатели и продавачи. Пръв сред творците на българската
култура бил най-близкият ученик на светите братя Св. Климент Охридски. Йоан Екзарх

24

превел от гръцки съчинението“Шестоднев“, в което вмъкнал описание на Симеон и
преславския дворец.

Към първия сборник и проповеди на славянски език“ Учително евангелие“
Константин Преславски прибавил своята стихотворна „ Азбучна молитва“. Черноризец
Храбър убедително защитил българската азбука и език в съчинението си “За буквите“.
Златният век станал основа за развитието на българската култура през следващите векове.
Създадените при Симеон книги, били от голямо значение за българската земя.

На 27май 927г. цар Симеон Велики умира.

Цар Петър

Според апокрифа цар Петър царувал 12 години без грехове и жена. Царството му било
благословено. Имало изобилие от всичко: пшеница, масло, мед, мляко, вино. По негово
време нямало оскъдност, а само ситост и изобилие.

Има нарочно допусната грешка, че цар Петър се жени за Елена и им се ражда син
Константин. Цар Петър е съвременник на император Константин VII Багренородни /913-959
г./ и неговата жена Елена, които са отъждествени с Константин Велики и майка му Елена.
Идеята на автора е да покаже добрите отношения с византийския император. Отношенията
между българския владетел и византийския император са подчертани много добре в
летописа, където е казано: люблѣста бо се Петрь царь и Константинь царь. Действително
отношенията между двете страни по това време са напълно приятелски и мирни. Изглежда,
че авторът е знаел за нашествието на княз Светослав в българските земи в края на Петровото
управление: пріидоше нѣкоторы насильныци, іако исполини, и погоубише землю
бльгарскоую по мороу.
Тук е поместена и легендата за намирането на кръстното дърво в Йерусалим, която е
отразена дори и в някои народни предания.

Накрая е казано, че Петър оставил царството си и избягал на запад, в Рим, гдето
завършил живота си: остави царьство и бежа на западь вь Римь и тоу сконча житіе свое.
Любопитно е, че тази легенда за Петър се повтаря и от някои други автори.
Други източници:

25

Петър е вторият син на Симеон от брака му със сестрата на болярина Георги
Сурсувул. Известен е със своето миротворство и грижи за църквата, заради което е
канонизиран за светец. Неговото управление е и най-дългото в българската средновековна
история – 45г.

Владетелят поема властта твърде млад и в трудни години, когато страната е изтощена
от дългогодишните войни с Византия. Една част от болярите искат продължаването на
войните и довършването на Симеоновото дело – превземане на Константинопол. Други пък
искат мир и стабилизиране на огромната държава.

Борбата между двете групировки дивела до вътрешни размирици. Подръжниците на
военната линия организирали заговор, оглавен от третия син на Симеон – Иван. Заговорът
бил разкрит, а Иван затворен в тъмницаи и по-късно разменен за пленници с Византия.

През 930г. най-големият брат на цар Петър – Михаил избягал от манастира,
организирал местното население около р. Струма и вдигнал бунт срещу брат си. Но
внезапната му смърт улеснила бързото потушаване на възстанието.

Още през първата година на управлението си - 927 г. цар Петър предприема военни
действия в Тракия срещу Византия и превзема крепостта Виза. Намеренията му са по-скоро
да постигне добри позиции за мирни преговори. Голяма българска делегация е приета
тържествено във византийската столица от императора Роман Лакапин. Подписва се
договор, в който основни клаузи са:
1. брачен съюз между Петър и принцеса Мария – внучката на императора
2. признаване царската титла на българския владетел
3. Византия се задължила да плаща данък на България
4. бил потвърден патриаршеският сан на водача на българската църква
5. били оговорени условията за размяна на военнопленници
6. границите на България по договорите от 896 и 904г. били възстановени

На 8 октомври 927г. камбанен звън на църквата ,,Св. Богородица,, в Константинопол
прогласява сключването на брачен съюз между Петър I и ромейската принцеса Мария
Лакапина( Ирина ). С този династичен брак се слага символичния край на продължилата
десетилетия война между България и Византия. Формирал се исторически прецедент – за
пръв път от близо 300 години ромейска принцеса се венчае за ,,варварски‘‘
владетел.Известни са пет деца, които се раждат от този брак: Борис II, Роман, Пленимир и
две неспоменати по име дъщери.

По време на Цар Петър се появила богомилската ерес. Създателят ѝ поп Богомил учел,
че земният свят е дело на дявола. Той проповядвал срещу царя и духовенството. Отричал
кръста и иконите. Държавата и църквата преследвали богомилите, защото те заплашвали
установения обществен ред. Като знак на бунт срещу Богомилството се появили монасите
отшелници. Началото на отшелничеството поставил св. Иван Рилски, като се оттеглил в
Рилския манастир.

През пролетта на 968г. подтикнат от византийската дипломация, в българските земи
нахлул киевският княз Светослав с армия от 60 000 източни славяни, които за кратко време
покорили част от Североизточна България и стигнали до гр. Дръстър. Новината за
нападението внесла смут в Преслав.

Сред учените няма единомислие кога точно е починал Петър I. Твърди се, че след
нахлуването на русите царят получил сърдечен удар и починал на 30 януари 970г. По-

26

вероятно е твърдението, че след удара Петър I се е оттеглил от властта, давайки монашески
обет и е определил за владетел сина си Борис.

В публицистиката и в популярните четива е създадена незаслужена репутация на цар
Петър. Обикновено е представян като слаб, безволен и отдаден на църковните дела владетел.
Често той е сравняван с предшественика си цар Симеон. Но този период от миналото се
нуждае от обективна и безпристрастна преоценка. Със сключения мирен договор през 927г.
цар Петър е постигнал траен мир, който реално е продължил четири десетилетия – период,
в който стопанският живот бил възстановен, а държавната система била стабилизирана и
укрепена. Дългият мирен период дал възможност за разгръщането на машабно строителство
на храмове и манастири, което позволило на българската църква да следва своята мисия за
културен възход и укрепването на вътрешната сплотеност на народа. Грижата за вярата,
която цар Петър е проявявал, определено е белег за качествата му като държавник.

Заключение:
Независимо от многото исторически грешки, в литературно отношение творбата се

явява извънредно интересен паметник. Българските царе са показани от най-хубавите им
страни, при това от едно народно гледище — те са строители, водят малко войни, вземат
нищожни данъци, при някои има озбилие на блага. Творбата отразява определено
народностно съзнание и високо народностно самочувствие. Цар Петър е описан като добър
владетел, който има добри отношения с византийския император, тази информация се
доказва и от историческите извори.

Цар Роман

Цар Роман наследява безименния владетел и пребивава в страната си 9 години.
Голяма част отвремето му е е заето с походи,насочени срещу източни владетели.
Исторически съответствено на Византийските текстове Роман е наследник на цар Петър.
Той е воювал против Русите, въздигнали се на Изток след унищожението на българската
държавност и хазарския хагнат през Xв.

ИМЕТО НА ВЛАДЕТЕЛЯ
Последния представител на Крумовата династия е бил кръстен на император Роман І

Лакапин - общия им прадядо с имп. Василий 2ри , но в източниците е споменаван с още 2
имена - Симеон и Курт.
1.Симеон- Под името Симеон е споменат от Скилица във връзка с превземането на
Скопие. Доколкото обаче когато Василий 2ри превзел Скопие начело на държавата е бил
Самуил, можем да приемем написаното от Скилица било като поредната грашка в резултат
от сбиването на използването на източник или умишлено се е постарал да избегне общия
прадядо на царя и императора. Ако е първото навярно в източника не е било посочено
името, а само, че цар Роман е носел името на дядо си (дядо, прадядо, прапрадядо и т.н.) А
Скилица е възприел ,,дядо" в тесен смисъл и затова е написал ,,Симеон". В този вариант
навярно се споменава при превземането на Скопие в смисъл, че преди да бъде пленен,
градът е бил царска резиденция.
2.Крут- Степан Таронтски Асохиг пък го споменава под името Курт. Използването на това
име трудно може да се обясни, освен с грешка на Асохиг. Но името далеч не е необичайно

27

за българската управляваща върхушка - това е истинското име на Кубрат, а същото име е
носил и управителя на Кутчичевица по времето на княз Борис І.

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ПРЕСЛАВ ОТ ЙОАН ЦИМИСХИ
През 963 г. е свален византийският император Роман II и роднинските връзки на

българското царско семейство с византийския императорски двор са прекъснати. Новият
император Никифор 2ри Фока отказва да преподпише мирния договор, освен ако Борис и
Роман не бъдат изпратени в Константинопол като заложници. През 970 г. след смъртта на
Петър I, Борис Роман се връщат в България, където по-големият поема властта.През 971 г.
Преслав и североизточните български земи са завладени от Йоан Цимисхи, а наследниците
на Петър -отведени отново в Константинопол. Тъй като Борис 2ри няма наследници от
мъжки пол, той не представлява опасност за ромейската власт в българските земи, а Роман
е бил неженен. Ето защо василевсът нарежда той да бъде скопен. През 978 г. или в
началото на 979 г.Роман с брат си бягат от византийски плен и се отправят към България.
Легендата разказва, че Борис II по грешка бива убит от български граничар, защото носел
византийски дрехи.

УПРАВЛЕНИЕТО НА РОМАН
Цар Роман управлява българската държава в периода от 977 до 991 г.Той се

установил в гр. Скопие, където била изградена царска резиденция, а градът бил обявен за
столица на България. Цар Роман обявил Самуил за свой пръв помощник и съвладетел, като
оставил голяма част от държавните дела на Самуил, а самият той основал манастира
,,Свети Георги” край Скопие и се заел с решаването на църковни въпроси. След смъртта на
Йоан I Цимисхи през 976 г. император на Византия станал Василий II. По същото време
Самуил завладял част от византийската област Тесалия, а през 985 г. българите превзели и
гр. Лариса, разграбвайки околността и изселвайки жителите от района. В отговор на това
през 986 г. Василий II тръгнал начело на значителна армия, снабдена с тежка стенобойна
техника, към гр. Средец (днешна София) и обсадил града, който бил под управлението на
Арон. Обсадата на града продължила 20 дни и била съпроводена с много грешки и тежки
загуби за византийците. Василий ІІ се притеснил от сведенията, че българите заемат
позиции в тила му, и разпоредил изтегляне на армията на юг. На 17 август 986 г. в прохода
Траянови врата българската армия, предвождана от Самуил и цар Роман, разгромила
византийците, които, бягайки панически, загубили битката с цената на хиляди жертви.
Императорът бил спасен от арменската си гвардия, но неговата шатра и владетелските
символи били пленени от българите. Авторитетът на Василий ІІ бил силно накърнен, а
властта му била заплашена от вътрешната опозиция в империята. Започнала
продължителна гражданска война във Византия. През следващите три години българите
получили възможност да утвърдят успехите си и да развият стопанска и строителна
дейност.По същото време източните славяни нападнали гр. Херсон на Кримския
полуостров, който бил под византийски контрол. След проведените преговори мирните
връзки между Константинопол и славяните били възстановени, а през 988 г. киевският
княз Владимир I приел християнството от Василий ІІ и се оженил за неговата сестра Ана.
В знак на приятелство византийският император подарил на княза дворцовата билиотека,
която пренесъл от Велики Преслав през 971 г. През следващите години населението на

28

княжеството било покръстено от мисионери, пристигнали от България. Град Киев се
превърнал в средище на религиозния живот и на усилена книжовна дейност.

Заедно с християнството славяните от Киевското княжество приели и преведената
на българославянски език и написана на кирилица богослужебна литература. Така сред
източните славяни се разпространили кирилската азбука и езикът, създаден от Константин
и Методий. Междувременно византийският император тайно водел преговори с Арон,
настройвайки го против Самуил, но заговорът бил разкрит и Арон с цялото му семейство
били екзекутирани през юни 987 година. По молба на сина на Самуил – Гавраил Радомир,
бил оставен жив само синът на Арон – Иван Владислав (наричан също Иван Чавдар). През
991 г. император Василий II подновил военните удари срещу България и успял да плени
цар Роман, който за пореден път бил отведен във Византия и затворен в тъмница, където
намира и смърта си.

Цар Самуил

Според апокрифа той се казва цар Селевкия, а прозвището му е Симеклит. Приел е
царството си като е излязъл от планина Витоша и е отишъл на полето Романия. Създал е
пет града: Пловдив, Срем, Брезник, Средец, Ниш. Царувал е в Средец трийсет и седем
години. Завършил е живота си под Брезник. Всъщност твърдението, че е приел властта
като е излязъл от Витоша и е отишъл на полето Романия е донякъде вярно, защото баща му
е комит на областта Средец. Освен това се е провъзгласил за цар на българи и ромеи. Няма
как да е създал Пловдив, тъй като града е по-стар от Рим, Атина и Константинопол. Срем и
Ниш са съществували още от римското величество. Брезник и Средец са тракийски
градове.

Според апокрифа Мойсей, Аарон и Самуил са синове на пророчица по времето на
Василий. Личността на пророчицата и имената на владетелите отново насочват
вниманието към старозаветните библейски образци, какъвто образец е ползвал и
съставителя на Апокрифния летопис. Годините на управление на тримата братя не са
указани и това е прецедент за летописа. Времето на синовете на пророчицата ознаменуват
годините на безвластие (народовластие и изборност на предводител) и една любопитна
логика в ранната българска държавност. Овластяването по избор на народа винаги е
свързано със силни пророчески дарби и свръхестествени способности. Боговдъхновеността

29

е основно изискване за владетелската легитимност в дните на изпитания и трусове в
царския двор.

В главите на Апокрифния летопис до появата на Самуил и неговите братя отсъства
какъвто и да било намек за жена. Вероятно тук отново се следва първообраза на Библията,
защото жената-пророчица се появява в Стария Завет, когато иде дума за военни изпитания,
робство или плен - например такъв е случаят с Юдит или Естир. Августиан, синът на
Самуил, царува 37 години, поемайки властта от братята. Самостоятелното управление на
Самуил е седемнайсет години, като прибавим и съвместното му с Роман е трийсет и шест,
а плюс това и на братята му е трийсет и осем. Тленните останки на Самуил са намерени в
базиликата „Свети Ахил“ на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро.

Друга прилика е, че и Селевкия като Самуил е действал в Западна България.
Възловата роля на Средец в редица събития от Х-ХІ в. по своеобразен начин е отразена в
българските апокрифи. В тях името му и онези на близки до него крепости, планини, места
(Витоша, Перник, Брезник, Велбъжд, Мрака и др.) се споменават нееднократно. Нещо
повече, неизвестният автор пише: "...и царува цар Селевкия в града Средец и по българска
земя тридесет и седем години..." - детайл, в който е отразен спомен за столичните функции
на Средец.

Във "Видение Данилово" Средец е фокус на апокалиптични събития, свързани
отново с представи за център на "царство". Прави впечатление и друго - от този текст
читателят научава, че "Стоте хълма" (Добруджа) се намират "...от другата страна на
Средец..." Наред с обяснението, че авторът е работил в Средец или в близост до него, бие
на очи, че именно този град е възприеман като център (или "среда", както е осмисляно
името му) на обширното българско пространство - от планините на Македония до делтата
на Дунав и Черно море, между Срем, Белград и Видин, от една страна, и Морунец (Кавала)
и Солун, от друга.

Сведенията за втората половина на X в. са доста замъглени в изложението на
неизвестния летописец, но не е трудно да се открият значителен брой истински
исторически факти или пък загатвания. Може би под името Селевкия — нека отбележим,
едно библейско наименование— наистина се крие цар Самуил. Интересно е да се
отбележи също, че Ана Комнина сравнява Самуил с библейския Седекия.
Имената Мойсей, Арон и Самуил отговарят на действителни исторически личности от
българската история, а Августиан е Алусиан, братов син на Самуил.

Като цяло в апокрифа управлението на цар Самуил е по-скоро легендарно,
отколкото исторически вярно, въпреки малките сходства. Върху народно-легендарната
основа авторът изгражда летописен разказ за българската история. За да пресъздаде
картината на миналото, той използва предимно народни предания, понякога обаче отново
апокрифи.

В българската история няма цар Селевкий, но се среща в “Повест за кръстното
дърво”; името е свързано със сирийската династия на Селевкидите. Навярно легендите за
Самуил са се преплели с внушения, идещи от апокрифната литература.

30

Легендите в Българския апокрифен летопис

Митовете, легендите и преданията от древни времена подпомагат човека по пътя му
към самосъзнаване и опознаване на света около него. Те стоят в основата на
народотворчеството и са неизменно свързани с вярванията на хората. Легендите например
разказват за минали или измислени събития, в които действителността е премислена и
украсена с чудновати небивалици. Тези текстове било то писмени или устни залягат в
цялото последващо фолклорно и авторско творчество на народа.

Доказателства, че тези легенди са основополагащи, за развитието на литературата
през всичките и периоди от нейното създаване до днес, откриваме още в текст от XI в. –
„Българският апокрифен анонимен летопис” където се открояват ред народни вярвания и
предания, каквито са например: легендата за създаването на българските могили,
легендата за цар Испор, за меча на цар Самоил и любовта му с Бияна, легендата за
любовта на цар Борис и прелестната Йоанна Савойска, както и много други. Ще ви
запознаем с част от тези паратекстове и ще опитаме да посочим връзките им с БАЛ.

Българският апокрифен летопис свидетелства за завидната фигура на цар Испор,
владетел с множество заслуги за образуването на българската държава, поради което за
неговата биография в апокрифа е отделено преголямо място на фона на цялостния текст,
който обхваща максималния размер на един печатен лист: „Има нов друг цар в българската
земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар, той прие
българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър град; създаде
и велик презид от Дунава до морето. Той създаде и Плиска град. И този цар погуби голямо
множество измаилтяни. Този цар насели цялата Карвунска земя, имаше прочее преди това
етиопи… Цар Испор царува на българска земя 172 години и след това го погубиха
измаилтяните на Дунава...”

Според изследователите на Българския апокрифен летопис цар Испор или
Исперих,Есперих е бил самият велик хан Аспарух. С него свързваме и така важната за
българския народ легенда за мартеницата. Мартеницата е символ на дълъг живот,
плодородие и изобилие, изработва се от усукани памучни или вълнени конци в бял и

31

червен цвят. Белият цвят символизира мъжкото начало, а червеният – женското.
Закичването с нея е балканска традиция, която основно българите натоварват със своя
обредно-художествена стойност и предават стриктно от поколение на поколение. А ето я и
самата легендата за начало на българската мартеница, която е свързана с тъй важния хан
Аспарух или според БАЛ цар Испор:

Червено-белите украшения идват от времето на хан Аспарух .Той получил дар от
сестра си под формата на китка, привързана към крака на лястовица с бял конец. Червената
багра била от кръвта на птицата, чийто крак бил наранен от конеца. Птичката пристигнала
при хан Аспарух точно на 1 март, откъдето води началото си и традицията на този ден
всички българи да си даряват червено-бели мартеници за здраве, щастие и сполука.

Макар и само мимоходом споменат в БАЛ цар Самоил (Самули) изиграва важна
роля за развитието на българската държава. Това е засвидетелствано и чрез божественото
му рождение: „И в дните на цар Василий намериха се царе трима братя от вдовица
пророчица: Мойсей, Арон и Самоил.” Фигурата на Самуил в българския фолклор се
обвързва с не една легенда и предание. Неговата историческа важност и дела остават в
народната памет, затова и ние ще споменем не една, а две легенди свързани с него.

Първата мълви, че някога, преди 1000 години, българският цар Самуил наредил да
се засади дърво – чинар – в столицата Охрид. Когато още било младо дървото, Самуил
забил меча си в неговия ствол, за да бележи могъществото на държавата. По онова време
българското царство покривало почти целия Балкански полуостров. Годините се нижели,
чинарът растял, стволът се обвил около меча и се сраснал с него, клоните се издигали към
небесата, силни и могъщи. В следващите векове България преживяла възходи и падения, а
мечът все стоял забит в могъщото дърво. Отминали столетия и над България надвиснал
османският облак… И пак според легендата, когато османците превзели Охрид, местният
валия изтръгнал меча на Самуил от сърцето на стария чинар… тогава България пада под
османско робство.

Легендите и преданията помагат на хората да осмислят историческите събития, те се
натоварват със задачата по фантастичен или библейски път да обяснят както хубавите,
така и лошите събития. Наблюдавайки тази легенда ние спокойно можем да откроим двата
ѝ пласта: от Първата българска държава-възходите и паденията, които се нижат без
притеснение, защото символът на могъществото на държавата непоклатимо стои в ствола
на дървото и вторият пласт насложен в по-късните векове –падането под османска власт.
Легендата за Самуиловия меч тълкува защо иначе силната държава пада под османска
власт.

Втората легенда е за любовта на Самуил и Биляна, откъдето идва и наименованието
на ,,Билянините извори,, една от най-големите атракции в град Охрид. Стилизираната бяла
женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече и събира
емоциите и преживяванията на времето. Легендата разказва, че Биляна и цар Самуил се
срещнали край изворите. Съпругата на Самуил(Агата)разбрала за любовта между двамата
и пратила човек да убие Биляна със стрела, но само я парализирала. Девойката не искала
любимият ѝ да я вижда в този безпомощен вид и се скрила в една пещера. Любовта на
Самуил била толкова силна, че когато я видял в пещерата, сълзите му закапали в езерото.
Със сълзите на Самуил е свързано и поверието, че пъстървата в езерото има специфични
точици по тялото си, защото по нея е капала болката на влюбения.

32

Народната памет е изключително завоалирано и интересно явление, тя има
способността да обяснява, да добавя и обогатява, да развива или спестява определени
моменти. Така както изследователите не могат напълно да се осланят на достоверността на
Българския апокрифен летопис като исторически паметник, така и ние носителите на
народните предания не можем да се оставим само в техните ръце. Необикновено е
съчетанието, което можем да направим между БАЛ и подобни легенди, които да го
допълват не откъм историческата стана, а откъм близостта с народотворчеството.

Топоси (пространствено обусловената среда)
Топоси в Българския апокрифен летопис

В Българския апокрифен летопис, въпреки че е писан през XI век, откриваме топоси
(места), които макар и под друго име съществуват и днес. Разбира се откриват се и градове,
които са запазили своите названия, както и някои митотопоними. Упоменаването им в текста
най-вероятно цели да му предаде достоверност и историческа автентичност.
Изследователите по-често обръщат внимание на конкретни области, но ние изготвихме
списък на всички споменати територии, като приложихме информация за съвременното им
състояние.

Първият споменат топос в апокрифа е Рим или по-точно: „на запад от най-горните
страни на Рим“, от където пророк Исая трябва да отдели третата част от куманите
(българите) и ги проводи до реките Затиуса - днешна р. Тиса и Ереуса - легендарна река,
която някои анализатори свързват по етимология с днешната р. Марица, а други с р. Серет.

Исая има задачата да засели този народ в земята „Карвунска“ – наименование на
днешна Добруджа, което се открива и в „Дубровнишката грамота на цар Иван Асен ІІ“. Река
Дунав също присъства в текста, като ясен маркер за населяваните земи „от Дунава до
морето“.

Засвидетелствано е построяването на великите градове Силистра със старо име
Дръстър и Плиска – запазил наименованието си днес, от цар Испор.

Апокрифът свидетелства, че на река Брегалница (река в дн. Македония) цар Борис
приел Християнството и създал много български църкви. Той създал църкви и на Овче поле
(историко-географска област до дн. град Шумен) и завършил живота си в Добрич.

След като създава великия град Преслав (днешен Велики Преслав, столица на
България от Първото царство), Симеон – брат на Петър, приема властта над България.
Царството се простирало до Звенчан (в територията на дн. Косово) и до Солун (днес двори
по големина град в Гърция).

Летописът свидетелства раждането на цар Константин, от неговата майка Елена, в
град Виза (най-югоизточните части на Странджа планина, в територията на днешна Турция)
където тя бяга, след като се оказва „непразна“. В текста се говори и за мястото на разпване
на Исус, извън стените на Йерусалим (познато като Голгота), назовано в апокрифа с името
„Крайниево място“, за където пътува Константин в търсене на „честния кръст Христов“.
Начална точка на неговото пътуване, според апокрифа, е малък град наречен Византия,
тръгвайки царят дава обещание, че ако се завърне с христовия кръст ще превърне това място
в Нови Йерусалим.

След бягството на Петър на власт дошъл цар Селевкия (Самуил) от планината Витоша
(планина в Западна България), който приел царството в полето на име Романия (за
съжаление не открихме конкретна информация за това поле). Цар Селевкия създал 5 нови

33

града: Пловдив (вторият по големина град в днешна България), Срем (днес село в Южна
България), Брезник (Западна България, в близост до Перник), Средец (днешната столица на
България – София) и Ниш (сега Ниш е част от териториите на Сърбия).

По нататък в текста се описва как Константин, връщайки се от светите места,
съгражда Констатнин-град (по-познато като Константинопол или Цариград, а по-късно
прекръстено на Инстанбул) и изпълнява своята дума да изгради Йерусалимско царство (В
продължение на векове този град е най-многолюдният град в Европа, средище на
средновековната наука и култура). Според Апокрифа заедно с войската си Константин
съгражда на р. Дунав гр. Бдин (днешен Видин), с тогавашно название „Седмовърхи
Вавилон“.

Години след смъртта на Константин царската титла заема Никифор (Никифор Фока,
виз. император (963—969). Негово дело са градовете: Мотик (дн. Димотика, намира се в
Беломорска Тракия - Гърция), Морунец (дн. гр. Квала, Северна Гърция) и Сер (също познато
като Сяр, отново се намира в днешна Гърция). На запад създаде Белград (столица на дн.
Сърбия), Костур (град в Гърция), а на река Дунава построи Никопол (намира се на
територията на България, област Плевен).

В края на документа достигаме до цар Гаган с прозвище Оделян, последният
български владетел преди падането под византайско владичество, с когото е свързано
създаването на следните градове - Червен (днешния град Русе), Несебър (дн. Несебър) и
Щип (градът е запазил името си, като днес се намира в Северна Македония). Те са били
построени от този владетел, който живял 28 години и бил убит на Овче поле (споменато по-
горе).

В Българския апокрифен летопис се откриват множество топоними, върху които може
да бъдат разисквано дълго. Текстът породи у нас доста въпроси като: къде и как точно се
случват събитията; наистина ли са протекли така, както го представя апокрифа; къде
свършва историята и започва измислицата, но разбира се не на всички успяхме да открием
отговори. Разпръснатостта на посочените места в територята на редица различни
съвременни страни не опрости въпроса. По-лесно стоеше задачата с градовете, които са
запазили наименованията си и до днес, но загадка за нас остават споменатите полета –
Романия и Овче, Крайниево място, до което пътува Константин и още други обекти на
разнополюсни виждания сред изследователите.

Този текст представя нашите опити да прибавим географията към историческите и
литературните ни изследователски опити върху Българския апокрифен летопис. Надяваме
се информацията, която открихме и представихме да ви е била интересна и полезна.

34

Библиография

С искрени благодарности към Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна

Опирайки се на труда на изявени изследователи, като Донка Петканова, Христо
Трендафилов, Иван Билярски и много други, ние допълнихме своите познания за Българския
апокрифен летопис, открихме нелеката му история по написване, съхраняване и анализиране,
разгледахме старателно негово фототипно издание, множество рецензии и сравнения. При
подготовката и изготвянето на нашите текстовете посетихме библиотеката, където с помощта на
служителите изготвихме библиографска справка и заехме така необходимите ни книги. Една част
от тях дигитализирахме, за да можем да ги ползваме през цялото време. Нашия труд няма
претенцията за научност, той цели да популяризира Старобългарската литература сред младите
хора и да докажем, че не е толкова трудно и страшно да си изследовател.

Бешевлиев, Веселин. „Началото на българската държава според апокрифен летопис от XI век“.

Билярски, Иван Александров. „Сказание на Исайя Пророка и формирането на политическата
идеология на Ранносредновековна България“.

Дуйчев, Иван. „Българското средновековие“.

Иванов, Иван Танев. „Определението ЕΘIОПI в Анонимния български апокрифен хронограф от XI
век“.

История на България – том 1, От древността до края на XVI век, преработено от проф. Георги
Бакалов

Каймакамова, Милияна Василева. „Значението на български апокрифен летопис (XI в.) като извор
за ранносредновековната българска култура“.

Мечев, Константин Стефанов. „Из художествения свят на три старобългарски разказа:
Легендарно-фолклорни моменти в Българския апокрифен летопис от XI в.“.

Моллов, Тодор Дончев. „Българският апокрифен летопис - хронотоп и структура на текста“.

Моллов, Тодор Дончев. „Хронотоп и структура на квазиисторическия „Българдси апокрифен
летопис“ ог XI век“.

Николова, Маргарита. „Преселението на прабългарите според "Български апокрифен летопис" -
историческа топонимия и митология“.

Петканова, Донка Николова. „Стара българска литература“.

Попов, Светлозар Велчев. „Български апокрифен летопис проговаря“.

Рашев, Рашо Станев. „Някои добавки и уточнения за езическия период в Българския апокрифен
летопис“.

Степанов, Цветелин. „Цар Слав и легитимацията на българското царство в „Сказание на пророк
Исая“.

Трендафилов, Христо Петров. „Българският апокрифен летопис и Мавро Орбини“.

Трендафилов, Христо Петров. „Затворената история и нейните проливи“.

35