Разказано в моя род

РАЗКАЗАНО В МОЯ РОД

Проектна работа
на учениците от VIIIв, VIIIг

и VIIIе клас

УЧИТЕЛ: МАРГАРИТА КРУМОВА
2020/2021

Разказвано в моя род

Вместо предговор

Спомените.....Спомените винаги са били нишките, които ни
привързват към дървото на рода. Разкъсат ли се те, ние политаме като
балони из големия свят. Затова съхраняването на спомените за миналото и
за хората, дали началото на рода ни, е мисия на всеки човек. Само така ще
успеем да познаем и самите себе си, да разберем защо сме на този свят.
Тогава, където и да ни отвеят ветровете на живота, ще съзнаваме себе си
като част от голямото, разклонено дърво на нашия род и на българския
народ.

Това разбиране стои в основата на проекта „Разказвано в моя род”,
по който учениците от 8в,г,е клас работиха в часовете по Български език и
литература /ИП/. „Родиха се” интересни текстове, малка част от които ви
представяме в тази книжка. Това са истории понякога тъжни и драматични,
друг път звучат направо невероятно, а трети са забавни и весели. Но
винаги са разказани с любов и топло чувство.

Благодаря на всички, които приеха идеята и я реализираха. В
месеците на изолация и затваряне заради Ковид кризата дадоха повод на
своите близки да се върнат към миналото си и да си спомнят, а те записаха
и обработиха тези истории. Благодаря ви, скъпи осмокласници!

Специални благодарности и на господин Александър Иванов,
учител по философия, за оказаната техническа помощ.

От общите ни усилия се роди тази книжка. Дано всеки един от
нейните читатели намери нещо полезно и интересно за себе си.

Маргарита Крумова – ст. учител по БЕЛ

Някога, някога.......

„И страшно клане станало,
Страшни писъци ечали,
Бояджик оглушавали.“
Народна песен

Бояджишкият бунт, избухнал на 11май 1876г., е епилогът на
Априлското въстание. Той е намерил отзвук в дипломатическите среди и
пресата на Европа и Америка. Той е второто по жестокост клане по време
на турското робство след Баташкото клане. И докато за Баташкото клане
всеки българин знае и се изучава и по учебниците, за Бояджишкото клане
не всеки българин знае, което е жалко – не по-малко трагично и героично
събитие в българската история.

Майка ми по бащина линия e от село Бояджик, Ямболско. Бащата на
моята майка – т.е моят дядо – неговите предци по майчина и бащина
линия са легендарни участници в Бояджишкия бунт.

Майката на дядо – баба Дана, е разказвала от спомени на нейната
баба – колко страшно е било по време на потушаването на Априлското

въстание в с. Бояджик. По време на бунта много майки с децата си са се
крили в нивите. Така е направила и бабата на баба Дана с двете си деца-
момиче и момче. Момчето е било по-малкото – Иван-бащата на баба Дана.
(По-късно Иван е убит в Балканските войни и така баба Дана(родена
1914г.) никога не вижда баща си.)

А бащата на тези две деца – дядо Недялко (дядо Дани), на когото е
кръстена по-късно баба Дана, излизайки от селото, е съсечен от турците,
заедно с още други мъже от селото.

Другият дядо на моя дядо – по бащина линия, дядо Диньо, заедно с
други млади мъже от селото, са събрани заедно и заставени да играят хоро
- по време на хорото избиват всички. Това хоро по-късно е известно като
„Кървавото хоро“- едно от най-масовите кланета по време на турското
робство.

По същото това жестоко време бащата на Джон Атанасов е бил
малък, казвал се е Иван. Неговите родители и този мой дядо Диньо са били
братовчеди. Родителите на Иван Атанасов, и двамата, загиват в клането,
детето се спасява. По време на бягството куршум изсвистява покрай
челото му. До края на живота му, наред с огромната душевна рана, остава
и белег на челото му. Няколко години по-късно, вече 13-годишен,
емигрира с чичо си в Америка, където после се ражда неговият син - една
от най-емблематичните личности на 20 век- Джон Атанасов.

Днес се издига паметник в село Бояджик на мястото на Кървавото
хоро в памет на тези героични българи и за да помнят поколенията своите
деди, за да знаят каква цена са платили за вярата и свободата си.

Моята майка ми е разказвала, че баба й Дана до последно е пеела
тъжните песни, научени от баба й, за героичното и страшно време.

Днес аз съм много горд, че съм роднина на един от най-бележите
личности в света - Джон Атанасов, но съм и особено горд, че моите деди
са били герои, смели и достойни българи, които до последния си дъх не са
предали вярата и Родината си.

Боян Русев - 8е

Някога, някога.......

Това е

Лукановата къща в

гр. Пирдоп. Тя е

принадлежала на

рода на Лука хаджи

Павлов. Строена е

през 1870-1872 г. за

семейството на

известния пирдопски

възрожденски

учител, книжовник и

търговец Лука хаджи

Павлов (11.VI. 1828 – 17.V.1884 г.). Моето семейство по бащина линия е

част от родословното дърво.

Освен архитектурен, сградата е и исторически паметник,
тъй като непосредствено след освобождението на града от османско
владичество в нея е учредено първото общинско управление.
Тук са се помещавали началникът на административната власт при Временното
руско управление поручик Николай Берников, Околийското управление,
Окръжният съд, Общинският съвет и Полицейският участък.

Кой е Лука хаджи Павлов?
Освен мой пра- пра- прадядо той е първият български книжовник,
издал на литография образите на Св. Св. Кирил и Методий (1858 г.).
Възпитаник на Белградския лицей Лука хаджи Павлов е бил учител във
Видин, а към края на 60-те години на XIX в. се завръща в родния си град и е
избран за училищен и църковен настоятел. Той е и един от основателите на
читалището в Пирдоп. В периода 1855 - 1857 г. учителства в Пловдив.
След Освобождението е избран от населението за депутат в
Учредителното и Първото Велико народно събрание (1879 г.), в Първото и
Второто обикновено народно събрание, член на Окръжния съвет – 1883 г.

Роден в Пирдоп на 11 юни 1828 г. в семейството на беден земеделец и
дървар, Лука Павлов също като баща си е дървар до 19-годишна възраст.

Но след като открадват в гората дърварския му ремък, той забягва в
Пловдив, където го приютява Найден Геров – тогавашен руски консул в града.
Последният, като преценил дарбите на момчето, че не е за слуга, приема го
като свой възпитаник и го праща в тогавашните гръцки училища.
Същевременно го обучава и на български език.

По време на Кримската война Лука Павлов напуска училище и става
първият български учител в кв. „Мараша“ (Пловдив), а същевременно и певец
на славянски в църквата „Св. Георги“. В това време било донесено на гръцкото

духовенство, че той бил надписал в същата църква иконата „Свети Лука“ на
български, която и днес стои с надписа му. Бива наклеветен и пред турците
като бунтовник и поради това бил принуден да избяга в Сърбия.

От 1855 до 1858 г. е бил ученик в Белградския лицей. След завършването
си се завръща в България и от 1858 до 1862 г. е главен учител по български език
във Видин. Тук именно през 1858 г. той се заема и издава ликовете на Св. Св.
Кирил и Методий, приготвил е и една граматика.

От 1863 г. до Освобождението на България грижата му е била за
училището. Освен че издава за първи път в нашата история ликовете на
създателите на българската азбука, издава още „Българска численица“,а
същотака подкрепя въстанието.

След Освобождението, за заслугите му към българския народ,
Пирдопската околия го избира за неин народен представител в Първото
Велико народно събрание във Велико Търново.

А тук представям снимки, свързани с рода на Лука хаджи Павлов,
коитопазим в семейните албуми, старата Библия и евангелие на пра- прабаба
ми Дафинка Луканова.

За съжаление, хората, които биха могли да разкажат повече, вече не са
сред нас. През 2019 отидохме до Пирдоп, за да посетим къщата, и разбира
се, да научим повече за корените си, но уви, нямахме късмет. Предстои
отново да посетим къщата, която днес е музей и да се запознаем по-отблизо с
историятаи тогавашния бит, който днес пазят само снимките в албумите.

Нина Дишкова - 8г

Някога, някога.......

Фамилното име на моята майка (Каваева) води началото си от град
Кавая на Адриатическо море /югозападно от Тирана и на юг от гр. Дурацо/,
както говори преданието: Трима братя /един от които е моя пра-пра-пра-
дядо/ са имали сестра, която е била похитена от турците. Тогава братята
отмъщават за смъртта ѝ със смърт. Вдигат оттам цялата фамилия и отиват
в Македония. Те се установяват в този район около Струга, където е
родена баба Фанка-първа братовчедка с братята Константин и Димитър
Миладинови, възрожденски поети и писатели. Това преселване става
предполагаемо към края на 19 век. Там тя среща съпруга си Стефан
Каваев, който е активен участник в Илинденско-Преображенското
въстание. По-късно те се преселват на територията на днешна България, в
село Никола Козлево. След години там се раждат моя прадядо, а по-късно
и дядо.

Другите двама братя остават в Македония, един от които Асен
Каваев, женен за Царева /гимназиална учителка/. По-късно те също идват
на територията на България и са живели известно време в Търговище.
Царева е смятана за родолюбива българка, която в себе си винаги носела
торбичка с шепа пръст, донесена от Македония. След години те се връщат
в Македония, където Асен Каваев е бил главен прокурор на Скопие.

Друг мой прадядо, на име Владимир Каваев, изучава медицина в
Санкт Петербург, след като се жени и завръща в Македония, поставя
началото на съвременното здравеопазване в Македония. В негова чест
кръщават улица с неговото име /в Скопие или Охрид/.

Синът на Фанка Каваева-Симеон, след Първата световна война е
служил на Българо-румънската граница. Като войник на пост, залавя
изключително опасен контрабандист, за което е бил награден с орден от
току-що възкачилия се на трона цар Борис III. По нататък Симеон Каваев
участва активно в подготовката и провеждането на Септемврийското
въстание /1923/ в района на село Никола Козлево, Пет могили, Цане
Гинчево.

Има още и други герои от рода Каваеви. Такъв е и генерал Каваев,
участвал в Руско-турската война.

В детските си години, моята прабаба Параскева е прекарвала част от
времето си в района на Рупите. В лицето на нейна кръстница- Баба Ванга ѝ
предрича, че един ден ще се омъжи за Иван, който ще бъде с белег на

гърдите. Баба Параскева забравила за предсказанието, до момента в който
не се запознава с моя прадядо Иван Василев, който носел родилен белег
върху лявата си гръд.

Екатерина Чекоева - 8е

Някога, някога.......

Казвам се Емилио. Моето потекло от страната на майка ми започва в
Руската империя, в град Самара, където живеят много волжски българи и
моите предци, руски благородници от фамилията Старушко.

След приключване на поредната Руско-турската война от 1768 –
1774г. за вярната си служба двама братя Старушко са наградени от
императора със земи в Руската империя(Русия и днешна Украйна).

Единият брат си остава в Русия, а моят прапрадядо управлява
дарените земи в днешна Украйна.

През 1917г. в Русия започва революция. Руската империя е
унищожена, последният император Николай II е свален от управлението.
Властта преминава в ръцете на първото комунистическо правителство в
света.

Семейство Старушко е застигнато от репресии, както много други
благородници. Някои от тях успяват да избягат в чужбина. Съветската
власт отнема земите им. Моят прапрадядо, заедно със семейството си, е
заселен в една землянка в село Бреусовска(още от 18в. там за наказание
принудително изселвали казаци).

Две десетилетия по-късно започва Втората световна война и през
1941г. прадядо ми Петър Антонович заминава на фронта, като оставя
вкъщи жена си и 6 деца.

В селото идват германски войници, които окупират къщата, а
прабаба и шестте ѝ деца са преместени в плевнята. За да не измрат от глад,
прабаба и най-голямото ѝ 13-годишно дете събират картофи и цвекло по
минното поле.

Прадядо воюва на Украинския фронт и през 1943г. е ранен в окото.
Освободен е от служба, но тъй като цялото село е окупирано от немците,
не може да се прибере. Отива в партизански лагер и воюва до победата.

Петър Антонович Старушко се завръща от войната жив и здрав през
1945г. с редица бойни награди и отличия: Медал на честта; Орден на
славата, трети клас; Орден на червената звезда; Медал „За победата над
Германия към Отечествената война 1941 – 1946г.“. Тези реликви се пазят
свято за родовата памет.

Емилио Маринов - 8г

Някога, някога.......

Като цяло в моето семейство няма някакви грандиозни случки, но
тази може би заслужава внимание. Моят дядо от страна на баща ми –
Йовчо Димитров, в далечната 1974 година е бил тежководолаз. Той и
неговият екип са били добри специалисти и били избрани да работят на
територията на Руската Федерация – тогавашен СССР. Тяхната задача била
да търсят свалени самолети или потопени кораби и подводници от Втората
световна война. Основната им цел била откриването на нацистки самолет,
превозващ секретните машини за кодиране Енигма. В продължение на три
години моят дядо е извършил многобройни спускания в ледените води на
Северния ледовит океан, откривайки най-различни артефакти, но успехът
идва, когато откриват търсената находка в дълбоко езеро в покрайнините
на град Архангелск, Русия. Дядо ми и неговият екип са наградени и
изпратени в България с почести. Гордея се, че моят дядо е помогнал с
откриването на важни исторически сведения за Втората световна война!

Полина Димитрова - 8e

Някога, някога.......

Войната е нещо, което оставя отличителен белег върху живота на хората.
Тогава много от тях намират гибелта си, а други стават убийци, без да искат това.
Моят род се е докоснал и до двете Световни войни в историята на човечеството. В
Първата световна война е участвал дядото на дядо ми( пра-прадядо ми), а във
Втората другият ми прадядо.

Когато дядото на дядо ми отива на фронта, той оставя жена си и трите си
деца. Докато той е на бойното поле, и трите му деца се разболяват и, за жалост, не
се справят с болестите и умират. След продължителни битки и ужасни
преживявания той се връща у дома си. Тогава разбира тъжната вест, а именно че е
изгубил децата си. По-късно на семейството се раждат още две деца-момче и
момиче. Момчето е моят прадядо, който е кръстен на баща си, понеже поверието
гласи, че ако детето носи името на баща си, ще остане живо. Така името, което и
до днесе предава от баща на син в моя род, е Съби.

Историята от Втората световна война е от страна на другия ми прадядо -
Петър и неговото участие във войната. Командирът на взвода поставя задача на
него и още един войник да патрулират близо до фронтовата линия с германците.
Навлизайки в едно лозе, близо до фронтовата линия, те виждат отблясък на
светлина в далечината. След като пропълзяват, за да огледат мястото, виждат, че
един немски войник е закачил войнишко огледалце на едно дърво, докато се
бръсне. Виждайки го, те решават да го обезвредят. Промъкват се, за да го заловят,
но тогава той ги усеща и посяга към близко оставения автомат. Те обаче го
изпреварват и се стига до ръкопашен бой. Германецът е пленен и заведен за разпит
в нашата част. Два дни по-късно започват битките.

Това са историите на моите дядовци, предавани през поколения. Те са
свидетелство за драмата на човешкия живот по време на война. Тук няма величави
подвизи, но за мен тези истории са ценни, защото показват, че малките неща и
силата на духа, проявена от моите прародители, е истинската сила на живота.

Росен Косев - 8е

Някога, някога.......

Това е историята на моя прадядо Димитър Георгиев Белчев
отпреди 73 години в гр. Любимец. Градът се намира между гръцката и
турската граница. По това време (1948)г., дядо ми е бил на 17 години.
Почти завършил средното си образование. В началото на учебната година
в училището идва нов учител, който започва да организира бягството зад
граница на 23 момчета. Целта е била да продължат образованието си и
започнат нов живот извън границите на НР България. Това е била и
мечтата на всички момчета, но уви, подмамени от идеята за ново начало,
не се замислят, че това може да е капан.

Учителят им ги организира в две групи, които е трябвало да излязат
зад граница на 28.04.1948г. Но по-голямата част от тях решават да заминат
една седмица по-рано от плана на учителя, и те заминават
безпрепятствено. Останалата група, част от която е и моят дядо, тръгват
на посочената дата 28.04.1948г. Но на 10 километра от границата ги чакат в
засада група милиционери, готови на всичко, за да ги спрат. Започва
престрелка с картечници, автомати и бомби. Цяла нощ!

На разсъмване е издадена заповед останалите живи младежи да
бъдат заловени. Натоварват ги на камион, с който да ги откарат в
милиционерския участък на Свиленград. На поляната остават телата на
шест седемнадесетгодишни момчета. И до ден-днешен не се знае къде са
погребани. Останалите живи, сред които е и дядо ми, са подложени на
репресии, затвори, включително и в лагера в Белене. След излизането им
от затвора те не могат да си намерят работа. Дядо е бил принуден да

работи на 45 километра от Любимец, в мини Марица изток, докъдето всеки
ден е пътувал с влак.

Впоследствие се оказва, че учителят, който ги е организирал, има
роднинска връзка с началника на милицията в Любимец. И този случай
издига и двамата до ръководни постове в София.

След настъпилите промени през 1989г. се събрат някои от хората,
които са избягали с първата група. Те издигат паметник на застреляните си
съученици на лобното им място, наречено Кандамуневия бунар.

В момента дядо ми кара 91-та си година и живее в гр. Варна.

Георги Василев - 8е

Някога, някога.......

Историята на моя род може да бъде проследена от бащата на
прапрабаба ми Петка. Той се казвал Стойо и е пристигнал от Диарбекир
(днешна Турция) с двете си дъщери в България. Тук той заменя своите
имоти в Турция за имоти в България с едно турско семейство и се
установява в Доброплодно. Той бил заможен човек и имал доста жълтици,
с които закупил ниви и другите разделил на двете си дъщери и на себе си.
С парите, които остават за него, си купува къща в село Есеница.

Пра - прабаба ми Петка като мома била обещана за жена на момче от
селото. Като дошли да я вземат с една каруца, прапрадядо ми Димитър ги
настига с кон и я открадва. Те са се харесвали, но не са му я давали,
понеже бил беден, а тя от заможен род. Димитър и Петка имат пет деца –
три момичета и две момчета. Първият син на прабаба Петка е бил
осиновен от баща ѝ, за да може да наследи имотите му.
Най-малкият син на прапрабаба Петка е бил кръстен на нейния баща
Стойо. Именно той е дядо на баща ми по майчина линия.

Дядо Стойо е участвал във Втората световна война. Жени се за
прабаба Елена, която е била от село Есеница, а баща ѝ е бил занаятчия-
каруцар. Те имат две дъщери Димитричка (моята баба) и Денка.
Семейството на дядо Стойо се занимава със земеделие и животът им бил
изпълнен с много труд и не бил толкова лек. Когато са жънели, бирниците
чакали с камионите, прибирали всичкото жито и оставяли само един чувал
жито. За да изхрани семейството си, прабаба Елена трябвало да смесва
брашното, добито от житото, с варени картофи и така да прави хляб.
Ходели са допълнително да работят в други стопанства, за да се изхранват.

Баба Димитричка, една от дъщерите на дядо Стойо, се жени във
Врана за дядо Иван. Той бил осиновен от прадядо ми Христофор и прабаба
Неда. Прадядо Христофор е бил с гръцки корени. Той имал брат, който се
казвал Данаил и е избягал в Америка през комунизма и там се губи
връзката с него. От името на дядо Христофор произлиза и фамилията ни -
Христофорови.

Петя Христофорова - 8г

Някога, някога.......

Родът ми носи името Кирови. Произходът ни идва от Македония - село
Косинец. През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция
след Междусъюзническата война. Тогава пра-прадядо ми се преселва във
Варна. Бил е много добър зидар и е ходил на гурбет в Гърция и Турция.
Спестил достатъчно пари, за да прати прадядо ми на гурбет в Торонто
(Канада), като му дал 150 златни наполеона. Прадядо ми работил там 5
години, но идва икономическата криза в Америка и за да се прибере в
България, баща му изпраща пари.

Когато се връща в България, той се жени за прабаба ми Любка. Те имат
2 деца, син и дъщеря .Синът им е моят дядо Кирил. Дядо ми е всестранно
надарена личност. Той е бил турист, хорист, плувец и музикант-свири на
китара. Основател е на първия зимен поход със ски от връх Ком по билото на
Стара планина до нос Емине през 1961г.Тази година се навършиха 60 години
от първия поход и той беше отличен със специална грамота. Дядо ми е
обходил най-високите върхове на България и е квалифициран републикански
водач за Рила и Пирин. Като турист е ходил в планините, докато навърши 65
години. Известен турист във Варна и основоположник на туристическото
дружество ,,Родни балкани‘‘. За походите освен туристическа раница и
палатка, винаги носи китара, защото свири и пее и знае много туристически
песни.

Дядо ми е и добър плувец. Печелил е много медали. Освен със спорт
дядо Киро е пял и в няколко хора. Бил е хорист / баритон/ в представителния
мъжки хор на Кораборемонтния завод. Голямото постижение на хора е
поканата за концерт в Западен Берлин. Той се e състоял в залата на
известния диригент Херберт фон Караян.

В момента дядо ми е на 85 години и аз много се гордея с него. Вече не
може да ходи по планините, но продължава да пее и свири на китара.

Пламена Кирова - 8г

Някога, някога.......

Моят дядо е страхотен чове! Дядо Герго, или Герго Тодоров Матов, е
роден на 20 ноември 1920 година в град Койнаре, Плевенско. В младостта си
дядо завършил висшето си образование в Икономическия университет тук, във
Варна.През целия си живот е работил и служил в Българския морски флот/
БМФ/ и в СО "Воден транспорт". Първо е започнал работа като търговски
представител в град Новоросийск.След това се връща в България, където
започва работа като икономист, а след време, поради добрата си работа, той
става икономически директор в БМФ Варна.

Дядо има две деца Любомир Гергов Матов (66г.) и Виолета Гергова
Матова,а жена му се е казвала Надежда, но за жалост жена му и дъщеря му
вече не са сред живите. Сега дядо Герго е на 100 години. Той до много скоро
ставаше в 5:30 сутринта, обличаше се и излизаше навън, за да се разхожда. Той
живее на центъра. Излиза сутрин, разхожда се из целия център, Морската
градина и околността.Допреди 5-6 години караше колело. Сега, поради
обстоятелствата, той е настанен в дом за възрастни. От около 3 месеца е там.
Толкова е свикнал да върши всичко сам, че даже иска сам да ходи и да си купува
плодове и зеленчуци. Както всички знаят, ситуацията с вируса COVID-19
постави всички нас на изпитание, затова срещите ни с дядо сега са почти
невъзможни, но аз съм щастлива, че имам честта да познавам толкова силен
човек като дядо Герго.

От него съм чувала и една весела, но и поучителна история, която искам
да разкажа. Когато е бил в осми клас, той е учил в Червен бряг. Но веднъж
получил двойка и трябвало да учи, за да я поправи. Обаче дядо толкова
харесвал футбола, че понякога пренебрегнал ученето. По това време живеел
сам на квартира. Баща му работел в Койнаре и всеки ден ходел, за да му носи
храна с каруцата си. Един ден бащата на дядо отива в квартирата и не намира
никого. Обадил се на хазяйката и тя казала, че синът му е отишъл на
футболното игрище. Баща му толкова се ядосал, че Герго играе футбол, вместо
да учи. Качил се на каруцата, подкарал конете към игрището. Когато стигнал
там, застанал на игрището и така спрял играта. Хванал дядо за ухото и му казал,
че сега си тръгват за Койнаре. През целия път от Червен Бряг до Койнаре дядо
тичал след каруцата.

Разказах за дядо Герго, защото той е един много силен човек. Колкото и
трудности да е преживял, винаги е "останвал на крака". Възхищавам му се.

Дано да живее още много години! От все сърце му го пожелавам!
Мария Кирова - 8e

Някога, някога.......

Всяко семейство има своите истории. На семейни събирания или
празници често се разказват случки, някои весели, други тъжни. Но по-
възрастните все си спомнят за една пра-пралеля Маринка. В селото, където
живеела, всички я наричали „ Лечителката”. Тя помагала на болни хора и
животни . Викали я по всяко време на денонощието. Лекувала с ръцете си.
Хората казвали „взе болестта с ръцете си“, имала много силна биоенергия.
Когато искали да и се отблагодарят, тя отказвала да взема подаръци или
пари. Но хората ги оставяли на земята, тя ги настъпвала с десния си крак.
Предметите и дрехите раздавала на бедните хора. Парите събирала не за
себе си. И така, с тези пари построила чешма е центъра на селото. Хората и
до днес казват, че това е чешмата на баба Маринка. С другите пари купила
камбана на църквата в селото.

Баба Маринка имала само един син. Но той починал много рано.
Съпругът ѝ също починал и останала сама. Брат ѝ я взел в неговото
семейство. Живяла е до 101 години,но независимо че не е оставила преки
наследници, тя оставила диря след себе си. Паметта на хората за нея е най-
голямата награда.

---------------------------------------------------------------------------------

Родословното ни дърво не е малко. Моята баба по бащина линия ми
разказа следната история: Тя не помни нейните баба и дядо от страна на
баща ѝ. Но от разказите на нейната майка научила за историята на дядо си
по бащина линия. В семейството имало 6 деца- трима братя и три сестри.
Най- големият бил дядото на моята баба. Той бил много ученолюбив и
буден младеж. Задомил се и имал двама синове и една дъщеря. Бил голям
добряк, всички го обичали много. Уважение имал и от съселяните си. И
затова го поканили в общината да стане писар (да води документите в
общината). Но както всички хора и той си имал врагове. Имало един човек,
който много му завиждал и все бил около него. Когато искали да направят
дядото на баба народен представител, този човек станал още по-озлобен.
Една вечер го поканил на гости и го почерпил с чаша вино. Прибрал се
вкъщи и му прилошало. Започнал да посинява, извикали лекар. Той го
прегледал и установил, че е отровен. Попитали го къде е ходил, с кого е
бил. Той казал, че е бил с този приятел у тях и пил съвсем малко вино.
Всички знаели за този злобен човек. Лекарят посъветвал роднините да си
мълчат, защото били много бедни и нямали пари да заведат дело. Но
човекът все пак умрял. Оставил сираци децата си- бащата на баба на 5
години, брат му на 1 година и сестра му на 8 години. Майка им сама се

грижела за семейството. Минали няколко години и тя починала. Децата
останали пълни сираци и били отгледани от техните баба и дядо. Имали са
трудно детство. Бащата на баба, като пораснал и той се задомил. Имал една
дъщеря(баба) и един син. Но и неговата съдба била подобна та тази на
баща му…. Когато баба била на 5години, а брат ѝ на 2 години, баща им
умира на 29 години. Майка им остава с две малки деца. Трудните дни я
правят по-силна. И винаги казвала: „Трудностите те правят по-силен!”.
Това често ми повтаря и моята баба, затова знам, че човек никога не трябва
да се „предава” пред съдбата и обстоятелствата.

Мартина Василева - 8e

Златни ръце

История за един мост......................

Моята баба по бащина линия носи фамилията Караиванова.
Родът ѝ датира от 1292 година в град Пещера. Фамилията води
своето начало от далечен прадядо,който се казвал Иван. По някое време
той се преместил в град Елхово. Там отглеждал черни коне, които се
наричат „арабски”, затова месното население го нарекло Караиван. Оттам
тръгнало и името на рода. Караиван отглеждал животните си в града.
Редовно извеждал своите коне на паша, но един ден той бил нападнат от
турската орда. Те искали да отнемат животните му, но той отказал и дал
своя живот за спасението на стадото. Конете успели да достигнат града,но
пристигнали без своя стопанин. Вдъхновени от неговата саможертва,
хората построили мост на река Тунджа, който са нарекли Караивански.
Тази забележителност съществува и до наши дни.

Мариян Тодоров - 8в

Златни ръце

По думите на моята майка съм наследил от баба си
добротворството и жертвоготовността. Така започвам своя разказ за
скромния род, на който принадлежа.

По майчина линия прародителите ми са населявали Южна Добруджа
и по- точно село Дебрене ( старото име Куиджук ). Били са земеделци,
отрудени хора. Политическите събития след Междусъюзническата война
през 1913 г. оставят траен отпечатък в техния живот. Кралство Румъния
заграбва Южна Добружа. В тези гранични райони се осъществява
„румънизация“ не само териториално, но и в духовен аспект. Подменяли
българските училища и църкви с румънски. Прогонвали родната
администрация.

Моите прародители принудително са учили в румънски училища.
Този жесток терор над населението се чувствал най-силно в тези гранични
райони. Започнало и масовото изселване на българските семейства от
селото. Дедите ми бягат и се приселват в село Новаково (старото име
Енимахле ), което по това време е било населено с турци. За тях е било по-
важно да се чустват свободни, че децата им ще учат в български училища
и така ще запазят българското си самосъзнание. Бягайки с една каруца, в
която сложил най-необходимото, пред прадядо ми Георги застанали
мнодго сериозни въпроси: Въпроси за дом, бит и поминък. Неговото
семейство било голямо. Имал 9 деца, като моята баба е била деветата,
„изтърсакът“, както се казва. На времето характерно за българите била
голямата челяд. Всички са помагали в работата – било то на полето или у
дома. Мъжете в семейството на баба ми били майстори на
каруци.Пристигнали на новото място, те разчитали на „златните си ръце”.
Имали работнилница и изработвали каруци по поръчка, както и
ремонтирали стари такива. В селата наоколо се носела славата за красиво
изписаните им каруци, като всяка имала свой глас – точно като в
разказите на Йордан Йовков.

Село Новаково се намира край Батовската гора, където минава и
едноименната река. В тази гора, тогава са се криели в бункери партизаните
(бунтовниците срещу комунистическата власт). Моята баба Мария, вече
като по-голяма, била ятачка. Носела храна, дрехи и провизии на тези
непознати хора. Вярвала в тяхната правда, но помагала, най-вече защото
имала добро сърце. И като в разказа на Иван Вазов „Една българка“, моята
баба жертвала себе си в името на доброто и християнските добродетели. И
до ден-днешен тази добродетел е част от принципите моето семейство, в

които съм възпитан и аз. Няма нищо по-хубаво от това да помагаш на
хора, изпаднали в беда. Това дава свобода на духа и те въздига над егото и
суетата. Изпитанията пред човека и усилията му въпреки всичко да прави
добро, е тази всеотдайност, която няма цена.

Човечността е съществувала преди, ще съществува и днес. От нас
зависи да я съхраним и да я предадем на следващите поколения. Горд съм,
че съм част от семейство, в което това все още се цени.

Данаил Михайлов - 8е

Златни ръце

Моят пра-прадядо Стоян, бащата на прабаба ми е бил почитан
строител. Работил е дълго време в чужбина, което за времето тогава е било
голямо постижение. Изкарвал си е прехраната в много страни, но един ден
се връща в родината – България. Създава голямо семейство със своята
любима и заживяват щастливо в село Стефан Караджа.

Тогава в селото е нямало вода и се е налагало невястата да ходи до
далечна чешма и да носи с менци. Това е било една трудоемка работа,
която всяка жена от селото вършела наред с домакинството. Един ден
младата жена се разболяла тежко и да ходи за вода, станало непосилно. В
началото мъжът ѝ започнал да ходи за вода от чешмата и тогава си дал
истински сметка колко е трудно това, заради голямото разстояние, което
трябвало да се измине с менците. Затова той решил да улесни любимата си,
като направи кладенец пред къщата им. Не след дълго кладенецът бил
вече факт. Цялото село се зарадвало и всички започнали да го ползват.
Историята за дядо Стоян от село Стефан Караджа се носела от уста на уста
и той се прочул като майстор. Започнали да го викат надалеч из цяла
Добруджа да прави кладенци. Дори и на труднодостъпни места за вода.
Така станал прочут с многото кладенци, които били от полза за много
хора.

Тези кладенци и до днес съществуват и се ползват. Трудът, положен
от този смел човек, е ценен и в днешно време.

Николета Дянкова - 8в

От далечни времена

В нашия дом има една стара икона на Богородица, чиято история
бих искала да разкажа.

Дядо хаджи Костадин – прадядото на моята баба по майчина линия, бил
един от заможните мъже, които живеели в селото. Силно набожен, той
мечтаел да посети Божи гроб. Благодарение на натрупаното богатство, дядо
можел да си позволи да пътува до Светите места. Поклонничеството му
продължило повече от половин година. Самото пътуване криело много
опасности, защото по това време придвижването се осъществявало с кервани,
които нерядко ставали жертва на разбойнически набези. По Светите места
дядо хаджи Костадин общувал с християни от различни националности от
всички краища на света. Много от историите, които научил тогава, с
удоволствие разказвал на съселяните си. На връщане от Йерусалим керваните
били пълни с подаръци и сувенири за семейството и съселяните му. Един от
тези подаръци е иконата на Богородица, която прабабата на моята баба е
получила и сега стои в къщи на иконостаса.

Когато се прибрал от хаджилъка, цялото село излязло да го посрещне.
Баба казва, че камбаните на църквата са биели тържествено, а имало хора,
които са целували краката му, тъй като те са се докоснали до Светите земи.
През годините дядо хаджи Костадин правил много дарения за църквата и в
знак на благодарност след смъртта му е погребан в двора на любимия му
храм.

Това е накратко историята на една малка, но много ценна за мен и
семейството ми икона, донесена преди много, много години от Йерусалим.
Един мил спомен от далечния дядо хаджи Костадин.

Сияна Горанова - 8г

От далечни времена

В моята фамилия един от най-ценните предмети, които имаме, е
едно бакърено менче (котле). Първо са го използвали моите прабаба и
прадядо. Те са живели в село Ченге (днешно село Аспарухово), община
Дългопол. Получили са го като сватбен подарък около 1925г. По разкази
от моя дядо, първото приложение на този предмет е като съд за
съхраняване на вода. Освен за това, бакъреният съд се е използвал на
някои важни празници в годината, например на Бъдни вечер. На този
празник в котлето се е наливало домашно вино, с което моите прародители
са посрещали с радост коледарите.

С течение на времето моите прабаба и прадядо са предали менчето
на моите баба и дядо. Те са го използвали по-рядко, тъй като в бита са
навлезли порцеланът и стъклото. Въпреки тези обстоятелства тази съд е
заемал специално място в дома на баба и дядо.

Освен че заема специално място в дома, за него се полагат и
специални грижи. През няколко години менчето се носи на майстор
калайджия, за да го калайдиса и да върне блясъка му. Това се налага, тъй
като през годините металът се окислява и губи своя цвят и блясък. Този
предмет е толкова специален и значим за моята фамилия,защото го
свързваме с най- значимите и радостни събития в нашия живот. Така
например през лятото на 1998г., когато е била сватбата на моите родители,
баба е украсила менчето с цветя и здравец. По традиция тя го е пълнила с
вода и я плисвала пред колата на младоженците. Този ритуал се прави, за
да може животът на младото семейство да върви по вода. В момента
менчето се съхранява в нашия дом от моята майка.

Преди 3 години майка ми изпълни същия ритуал на абитуриентския
бал на сестра ми. Надявам се на моя абитуриентски бал също да спазим
традицията, която има силна сантиментална стойност за нашето
семейство. Вярваме, че това е част от тайната за късмет и успех в бъдещи
начинания.

Абитуриентския бал на сестра ми - 2017 г.

Ивайла Добрева – 8 в

От далечни времена

Не са били предадени много истории от предците ни от поколение на
поколение. Историята на моя род е доста бедна, поради нещо като „дупка“ в
книгата (където се съхраняват част от спомените ни) след Втората световна
война – тогава не се записвало нищо, затова нямаме много информация за
поколенията преди нас.

Имаме обаче един специален предмет – семейна реликва, която
намерихме преди 4 години – (част от) огледало. Не знаем много за историята
му, но разбрахме, че е било направено от близък приятел на предците ни за
сватба. Когато било завършено обаче, в средата му имало странен оттенък,
който забелязахме и на откритото от нас парче. Било е поставено на стената в
деня на сватбата, а след спор в семейството и последвалата смърт на прабаба,
за която не знаем почти нищо, огледалото обърнало цветовете, които
отразявало – сякаш гледаме в него като през цветен филтър и всеки цвят е
противоположният на този в реалния свят. Никой не знае кога точно
огледалото е променило отражението си, нито пък е ясно как е възможно
това – но наистина отражението на парчето, което открихме, бяха обърнати
така.

Не сме смятали историята за „прокълната“ и огледалото не се е
променяло след това, но остава „мистерия“ как се е случило това „обръщане“
на цветовете, как е било направено и дали не е имало нещо скрито - може би
има логично обяснение, а може и да остане завинаги в тайна от нас...

Илиян Попов - 8е

От далечни времена

В моето семейство има много истории и традиции, но една от тези
истории ми е любима. Самата история ми е разказана от моята баба Светла
и е свързана с един предмет, който се предава от поколение на поколение
по майчина линия . Това е една огърлица, която се предава от жена на
жена. Всичко е започнало, когато пра-прабаба ми се е запознала с моят
пра-прадядо в един много специален град за нея -Виена. Тя е живяла там в
продължение на цели 10 години. Там се е запознала с пра-пра дядо ми ,
който също е бил българин, но е бил там на обучение за полицай в
продължение на 6 месеца. На първата им среща отишли в ресторант,
вечеряли и след това той е решил да я изненада, като и подари тази
огърлица. Тогава се събрали, оженили са се и след година решили да се
върнат в България и да създадат семейство. След две години се е родила
тяхната дъщеря, моята прабаба Рада. След две години се родил и нейният
брат Петко. Минали години. Прабаба и нейният брат вече също създали
свои семейства и тогава станало нещо неочаквано. Пра-прабаба се
разболяла и времето ѝ за жалост свършвало. Тогава прабаба Рада /нейната
дъщеря/ отишла да я види, поговорили си и последните думи на пра-
прабаба били: „Вземи, моето момиче, тази огърлица, тя е много специална
за мен, носи я, но когато твоята дъщеря порасне, я предай на нея …” И
така тя си отишла. Когато дъщерята на прабаба Рада пораснала, тя и дала
огърлицата. След това моята баба дала огърлицата на моята леля /по-
голямата сестра на мама/, а сега леля ще трябва да я предаде на моята
братовчедк, за да може да се продължи тази традиция.

Георги Плугаров - 8e

От далечни времена

В този текст искам да разкажа за два предмета, предавани от
поколение на поколение по майчина и бащина линия. Първо ще разкажа за
този от страната на майка ми. Този „предмет" е много ценен за всички
жени от моята фамилия. Това е една носия ,която е била на пра-пра-
прабабата на моята майка. Тоест е на повече от 150 години .Тя се предава
по майчина линия и не може да се каже кой я е направил или от къде е
купена, защото жената, която е притежавала тази носия, е починала много
млада и никой не е разбрал. Самата носия е направена от вълна, конци,
оцветени с естествени материали и сърма(златните конци по носията).
Това всъщност е била шопска носия от Софийския край. Тази дреха е
много запазена за годините си и може да се използва и до днес. Носията е
много тежка. Знам това, защото, като бях малка, ходих да лазарувам с нея.
Тя стои много атрактивно и „хваща очите”, заради самата ѝ направа. За
съжаление, наистина знам много малко за тази красива женска дреха, но
по-важно е, че и се радваме и че тя ни напомня за родовите ни корени.

У дома има още една ценност, която се предава само на жените от
бащиния ми род. Това са малки златни обеци ,които са на повече от 100
години. Те са били на пра-пра- баба ми. Тя е била от бургаската област,
така че, може да се каже, че тези обеци са от южната част на България.
Когато моята баба се е родила, нейната баба и ги оставила до бебешкото
кошче, когато тя е била на един месец. Дала ѝ ги е, защото баба била
кръстена на нея. А когато аз съм ставала на една годинка, моята баба, на
която съм кръстена, ми ги е подарила като първо дете и за да се предават
от поколение на поколение.

Погледнато отстрани, тези предмети не са с голяма материална
стойност, но за мен те са скъпи, защото са съхранили паметта за моето
семейство. Те ни радват с красотата си, носят в себе си част от силата на
прародителите ми. А това съхранява българщината!

Радина Караянчева - 8в

От далечни времена

Гривната на любовта

Това е историята на една гривна, която се предава от поколение на
поколение в моето семейство.

Историята разказва за моя пра-прaдядо и неговата любима. Когато дядо
бил само на 20, се влюбил. Момичето било неописуемо красиво - с дълга
кестенява коса, сплетена на плитки, очи с цветове, които сякаш били взети от
дъгата, и лице, нежно като коприна. Дядо знаел, че тя ходи на герана да пълни
вода всяка неделя и затова той също отивал, за да може да я види.

Разказаха ми, че в знак на своята обич, той й изработил гривна. Макар и
обикновена, тя означавала всичко за него.
Един ден, когато се връщал от кладенеца, видял девойката и ѝ я подарил. Тя
също имала чувства към дядо ми и се зарадвала на този скромен, но от душа
подарък, затова му предложила да се срещнат след време под стария дъб. Дядо
бил безкрайно щастлив и с нетърпение чакал срещата. Но когато дошъл денят,
момичето не се появило. Дядо бил съкрушен. След няколко дни разбрал, че
девойката заминала далеч от тук.

Минали години, но всяка една година дядо ходел под дъба в деня на
отдавна уговорената им среща. Въпреки дълго изминалото време, любовта му не
угаснала.

Веднъж, когато трябвало отново да отиде под старото дърво, валял дъжд,
било мрачно, от време на време се чувал шумът на гръмотевиците, но това не
попречило на влюбения ми дядо. И когато наближавал към дървото, видял едно
момиче. Той се приближил към нея и забелязал гривната на ръката й. Това била
същата гривна, която подарил на своята любима. Когато тя се обърнала, той
разпознал онези прекрасни очи и красиво лице, в които се бил влюбил преди
години и разбрал, че това е тя. Това е момичето от герана, момичето, в което бил
лудо влюбен. Девойката също не останала безразлична. Познала дядо,
прегърнала го и му се извинила. След това му разказала, защо е заминала.

Истината била, че родителите й не били съгласни с тяхната любов и са я
пратили далеч от селото, за да не могат да бъдат заедно. Но въпреки това нито
веднъж тя не свалила гривната, защото усещала онзи пламък в себе си, който
ставал все по-голям и по-голям.

Двамата били най-щастливата двойка на земята. Много се обичали. И тази
гривна била символ на тяхната вечна любов, защото в мига, в който девойката я
сложила, знаела, че сърцето й нямало да принадлежи на никой друг.

Гривната се предава от майка на дете, когато детето намери своята
истинска любов.

А тази красива девойка, в която дядо бил лудо влюбен, била моята баба.

Габриела Николова - 8е

За миналото...с усмивка

Да се срещнеш с Майкъл Джексън
Целият род от страната на майка ми са музиканти и певци, идващи от
Гърция. От страната на баща ми пък са се занимавали със земеделие. Има
доста истории и в двата рода, но една конкретна история от рода на майка
ми ме впечатли най-много.
Когато прабаба ми Петра и прадядо ми Христо са били млади- в 40-
те си години, са отишли на концерт на великия Майкъл Джексън. Това
става през 1979 година, диско ерата е била в своя пик и Майкъл тъкмо е
започвал соловата си кариера. И двамата са били големи фенове на
изпълнителя, затова са взели специални места на първите редове. Понеже
познавали китариста, който свирел за Майкъл, той обещал, че ще ги вкара
зад сцената, за да си поговорят и да видят звездата отблизо. Всички заели
местата си, включително баба и дядо. Целият стадион бил пълен с хора,
очакващи концерта да започне. Когато най-накрая изпълнителят се появил,
цялата публика избухнала в аплодисменти и викове. Концертът продължил
3 часа и Майкъл изпълнил всички хитове от новоизлезлия си албум.

Майкъл се прибрал зад сцената и тогава дошъл човек от охраната при баба
и дядо и им казал да го последват. Това и направили, а охранителят ги
завел зад сцената. Вълнението у двойката нараснало драстично, когато
видели Майкъл да седи на един стол между двама големи охранители. Баба
не могла да сдържи емоциите си и сълзи от щастие потекли по
яркочервените ѝ от вълнение бузи. Майкъл просто се усмихнал и отишъл
да я прегърне. Дядо пък, точно обратно, не показвал особена емоция, само
усмивка озарявала лицето му. Когато баба пуснала Майкъл от силната си
прегръдка, той започнал да ги разпитва откъде са, с какво се занимават и
какво обичат да правят. Дядо оставил баба да говори, защото просто видял,
че тя гори от желание и просто и личало колко е развълнувана. Баба с
радост отговорила на всички въпроси, но един отговор предизвикал
особено вниманието на изпълнителя-това, че двойката се занимава с
музика. Тогава той се усмихнал широко и попитал баба и дядо с какво по-
точно правят в музиката. Баба му отговорила, че тя пее и свири на пиано,
а дядо свири на акустична и електрическа китара. Усмивката на Майкъл
станала още по- широка и той им предложил да си направят нещо като
мини концерт зад сцената, ако и те са съгласни. Баба погледнала към дядо
с очи пълни с щастие и той нямало как да откаже на такова предложение.
Майкъл подал на дядо ми една електрическа китара и донесъл микрофон,
на който щели да пеят заедно с баба. Пуснали песен от новия албум на
изпълнителя и дядо започнал да свири, а баба и Майкъл запели в синхрон.
Всичко минало прекрасно и след като прекарали повече от час зад сцената
със изпълнителя, прекалено захласнати в приказки и тотално забравили за
времето, един от охранителите прекъснал това и казал на Майкъл, че е
време да се прибира в хотела.

Разделили се с прегръдка и всеки тръгнал по пътя си. Майкъл се
прибрал в хотела си, а баба и дядо слезли от седмото небе. Тръгнали си
хванати за ръце, с най-широките усмивки. А този невероятен спомен, им
останал за цял живот.

Никол Николова - 8в

За миналото…. с усмивка

Във всяко семейство се случват различни неща, някои добри, радостни,
но понякога има и неприятни случки.

В моето семейство всичко, слава богу, както казва баба, си върви лека-
полека. Естествено, когато се съберем на някой празник или просто така, да
се видим, бабите започват да си припомнят разни случки от времето, когато
мама и татко са били малки, или ние като дребосъци какви бели сме правили.

Има една случка, която винаги се разказва на моя рожден ден. Мама
вече била в болницата, а вкъщи чакали да се появи на бял свят моя милост-
Димитър Колев. Баба взела брат ми, тогава той бил осемгодишен и отишли
на църква. Искала да се помоли на Богородица всичко с моята поява да е
наред. И тъй както си нареждала молитвата, нещо я накарало да погледне към
батко ми.Той, горкият, колко разбира на осем години, събрал ръчички като за
молитва и тихичко повтарял: “Моля те, Господи, дано да е момче“. И тук
винаги всички избухваме в смях,сякаш ако бях момиче, щеше да ме върне!
Искал обаче братче, за да има с кого да си играе,без да предполага, че доста
трябва да почака, за да си играем.

Разбира се, че не може да има само хубави случки в живота на
човека.Налага се да има и малко тъга и трудности, защото те ни правят по-
силни. Желая на всички хора да имат само хубави, щастливи преживявания,
които да си спомнят.

Димитър Колев – 8e

За миналото…. с усмивка

Преди много години, някъде през 40-те години на миналия век, моят
прадядо бил бизнесмен. Имал две заведения - хазартна къща и ресторант.

Но с настъпването на комунистическия режим му е отнето абсолютно
всичко. За негово щастие, той знаел, че това ще стане, затова скрил голяма
сума пари в мазето си и с тях решил да купи един голям камион пълен с лук,
за да започне нова търговска дейност.

Когато закупил този камион с лук, планирал да го транспортира до
Румъния, за да го продаде там за много пари. Времето било следвоенно и
гладно. Пристигнал прадядо ми на гарата, за да пренатоварят лука във
влака, но в съседство имало една хазартна зала. Решил той да влезе, за да
може “уж” да спечели малко пари, но стоял там цели 3 дена. Когато излязъл
от хазартната зала, вместо да спечели пари, той бил изгубил всяка една пара
до стотинка, обаче все още е имал този камион с лук, който чакал да бъде
транспортиран.

Отишъл към камиона щастлив, че поне той му е останал и ще може да
направи все пак някой лев, но когато отворил каросерията, се оказало, за
негово нещастие, че всичкият лук е изгнил. И така, той се прибрал вкъщи без
една стотинка в джоба си.

Петър Пейчев - 8в

За миналото….с усмивка

В един слънчев юлски ден през 1962 год. в село Ваклино (моето село),
моята прабаба (Виктория-Елеонора), баба ми (Янка) и по-големият брат на
баба, моят дядо/вуйчо (Нено) трябва да пътуват до съседното селце ( с.Било ),
за да отдадат почит на починал роднина. Те трябва да намерят каруца и кон, с
които да се придвижат до селцето. Тъй като моят прадядо (Станко) е на
работа, най-големият брат на баба ( другият ми дядо/вуйчо - Иван) отива до
текезесето (Трудово кооперативно земеделско стопанство), за да наеме кон и
каруца. Когато Иван си избира един определен кон, той е предупреден, че
конят е буен и немирен, но той все пак го наема и се връща обратно в селото,
където го чакат моите роднини. Прабаба ми се качва в каруцата, заедно с
Янка и Нено и потеглят към село Било. Пътят им минава безпроблемно и
стигат до селцето за помена. След както приключва всичко, те се качват в
каруцата и тръгват обратно към с.Ваклино. Вече наближават тяхното село,
когато моята прабаба забелязва, че едното колело ще се откачи от каруцата,
защото винтът му е паднал. Прабаба ми Виктория-Елеонора спира каруцата и
в далечината вижда няколко човека. Тя казва на сина си Нено да отиде до тях
и да им поиска нещо, с което да закрепят колелото. Чакайки своя син,
Виктория-Елеонора държи коня за юздата, за да не избяга,а малката Янка
подскача от каруцата на земята и обратно. Моята прабаба я сгълчава, защото
конят може да се стресне и да избяга. Янка я послушва и сяда мирно в
каруцата. В това време обаче Нено се връща към каруцата и незнайно защо,
конят все пак се подплашва и хуква да бяга. Държейки коня за юздата,
прабаба ми бяга с него, но не успява да го удържи и пада на земята с
обелени и ранени колене. За жалост, конят продължава да бяга с пълна
скорост, а в каруцата отзад все още е малкото момиченце / баба ми. Докато
конят и каруцата се носят из полето, ръшът на каруцата, за който е закрепен
конят, се чупи, а сандъкът на каруцата се преобръща и баба ми Янка се
озовава захлупена под него. След известно време по-големият брат на баба
ми и прабаба пристигат. Те вдигат сандъка и виждат, че баба ми Янка е жива
и здрава. Все пак всички успяват да стигнат до селото благополучно, а конят
е върнат в конюшнята. И до ден- днешен баба ми Янка е жива и здрава на 65
год., прабаба ми Виктория-Елеонора на 97 год. и дядо/вуйчо ми Нено на 71
години. Другите участници в историята - дядо/вуйчо ми Ванко на 72 год. и
прадядо ми Станко на 81 год., вече не са сред нас, но тази история се помни
и разказва.

Яна Божкова - 8г

За миналото….с усмивка

За моя гордост съм участник в тази история, която вече се знае от
всички в нашия род. Случи се преди години.... Пролет пукна! Пролет ритна!
Всяко живо същество започва да търси компания. Любовта е във въздуха, а аз
съм в трети клас. Пролетната ваканция започна и с голямо нетърпение чакам
да отида на село. Но този път щеше да се случи нещо много по-различно от
обичайните неща. Нещо адски смешно, но и много опасно.

Сутрин е, птичките пееха, а от кухнята се носеше мириса на вкусната
традиционна баница, която баба приготвяше... Всичко беше толкова
спокойно, докато не се чу неговият глас! Отвратителният му рев всеки ден
събуждаше цялото село. Магарето Бойко (по незнайни и до днес причини
защо се казва така), на съседа – чичо Коста, беше най-мразеният обитател на
село Петров дол, но днес щеше да си изяде боя. След като прониза селото с
първия си рев, съпроводен от още няколко такива, до обяд всичко беше
спокойно. Унесена в следобедна дрямка моята баба си почиваше от
прекопаването на градината, а аз четях четвъртата книга от поредицата „Хари
Потър“, когато всичко започна с изцвилването на нашата двадесет и седем
годишна кобила. Погледнах стреснат през прозореца и осъзнах, че магарето
Бойко по пладне беше решило да търси своето либе. Дисциплиниран като
войник събудих баба, а тя като един командир ми заповяда по най-бързия
начин да си обуя едни гуменки, да взема най-дебелата пръчка, която намеря в
двора и да се опитам да прибера коня ни, а тя щяла да се приготви и да дойде
веднага. По най-бързия начин тръгнах навън паникьосан и, за жалост,
третокласническите ми очи станаха свидетели на нещо, което няма да
забравя, но от възпитание няма да уточнявам понеже вие сигурно сте се
досетили. Кобилата ни бягаше, риташе, цвилеше в схвадката на магарето, а аз
търчах като луд, за да ѝ хвана синджира и да я завлека някак до вкъщи. В
разразилата се война аз като един опълченец хвърлях каквото намеря по
магарето, но то беше много упорито в намеренията си. И ей я на, подкрепата,
дойде с гръм и трясък. Седемдесет и пет годишната ми баба като че с ритник
беше отворила ламаринената входна врата и бе готова за бой с дебелата
пръчка в ръка, която пазеше зад вратата, ако случайно някой крадец влезе.
Когато видя какво се случва, тя хукна да бяга с необичайна скорост за
възрастта си към магарето. По едно време дори почувствах, че аз съм много
по-бавен на бягане от нея. А следващото нещо, което се случи просто ме
шокира психически! Повярвайте ми, да чуете такива неща от баба си е много

странно: „ МААААЙКА ТИ МАГАРЕШКА ДАААА....“ да спрем дотук, край
на цитата. Или пък: „АХ ТИ, ЖИВОТНО ПРОКЛЕТО ДА ТЕ....Докато
произнасяше тези фрази, баба с всичка сила налагаше магарето с дебелата
пръчка ( а то си беше цял прът). Просто бях в шок. За миг застинах на едно
място. Но скоро се окопитих и продължих да действам, отворих големите
порти, през които кобилата Галя излизаше и някак си я прибрах, но не бях
затворил едната порта и тогава от другата страна се чу: „ МОМЧЕЕЕ,
БОЙКО ИДВААААА...!“ За някои това може да звучи като радостен вик, но
за мен не беше така и отново хукнах да затварям останалата част от портата.
С трясъка от ламаринената порта обявихме победа на наша страна и края на
тази тежка и травмираща за мен и коня война! След това историята продължи
с ненужен за вас разговор между баба и съседа Коста, а аз стоях на стълбите
на красивата ни възрожденска къща, осмислящ какво се е разиграло преди
десетина минути и на кого трябва да платя, за да направи късометражен
комедиен филм по тази история...

Слънцето бавно залезе. На небето се качи големият полумесец, селото
заспа, а на другия ден се събуди от поредния пронизващ рев на магарето
Бойко.

(По реална история от моя род)

Алекс Алексиев - 8е

СПИСЪК
на авторите на истории

I. НЯКОГА, НЯКОГА...........
1. Боян Русев – 8 е
2. Нина Дишлиева – 8г
3. Екатерина Чекоева – 8е
4. Емилио Маринов – 8г
5. Полина Димитрова – 8е
6. Росен Косев – 8е
7. Георги Василев – 8е
8. Петя Христофорова – 8г
9. Пламена Кирова – 8г
10. Мария Кирова – 8е
11.Мартина Василева – 8е

II. ЗЛАТНИ РЪЦЕ
1. Мариан Тодоров – 8в
2. Данаил Михайлов – 8е
3. Николета Дянкова – 8в

III. ОТ ДАЛЕЧНИ ВРЕМЕНА
1. Сияна Горанова – 8г
2. Ивайла Добрева – 8в
3. Илиян Попов – 8е
4. Георги Плугаров – 8е
5. Радина Караянчева – 8в
6. Габриела Николова – 8е

IV. ЗА МИНАЛОТО С УСМИВКА
1. Никол Николова – 8в
2. Димитър Колев– 8е
3. Петър Пейчев -8в
4. Яна Божкова – 8г
5. Алекс Алексиев -8е

РАЗКАЗАНО В МОЯ РОД
2020/2021