story-00

Татянчините разказчета

Ваниловият дъх на провинциалното градче

Делнична утрин...Провинциалното градче се протяга сладострастно...Бакалийките полека
вдигат кепенците. Вестникарчето се закача със спретнатите гимназистки...Във въздуха се
смесват различни ухания- турското кафе с карамфил от бай Димчовото кафене, канела от
баклавичките на госпожа Адамовата сладкарничка, подправки и билки от дюкяна на леля
Стойна, лек аромат на кожа от обущарницата на бай Аврам, етерични масла от масажния
салон на Хаджи Стаматовата унука.. Свежият утринен ветрец поема тия удивителни
аромати и ги понася над сънените покриви. Приветливите домакини усещат зова на
вятъра, стават, оправят дантелените завивки на леглата с дъх на лавандула, помитат
дворовете, поливат розовите храсти в градините и тръгват на пазар. А там...там ги очаква
цяла вакханалия от свежест – дъхави смокини от Кападокия, сочни праскови с нежна роса
по мъхестата кожа, стафиди, босилек, шафран, тюркоазена коприна, пендари, захарен
памук. Пазаруват жените, смеят се, кокетничат, пърхат с мигли и оставят след себе си
облаци от аромат на ванилия и пудра. Господата насядали по кафенетата се преструват, че
четат вестник, но всъщност хвърлят замечтани погледи към тези ята прелестни създания.
Възрастни дами се разхождат по алеите пред Градските минерални бани. Благородни
господа с аристократична осанка срещайки погледа им свалят шапки с учтив поклон.

....Седя в уютната сладкарничка...един век по късно...предвкусвам превъзходния вкус на
баклавичките и турското кафе...Гледам картината на стената...Малкото градче ....пазарът,
някогашните хора...Слагам малко ванилов спрей зад ушите, отпивам от кафето, намятам
тюркоазения шал...И вече съм там....

Вироглавият и предесенното градче

Меко августовско време, с аромат на пъпеш. Лина много се зарадва, като разбра, че я
командироват за месец в някакъв малък градец. Дори не беше чувала името му. Набързо
провери в Интернет- 10 000 жители, предпочитана дестинация от любителите на
качествено вино, голям брой винарни с дегустации на вино, много лозови масиви в
околността.

- Хм - звучеше интересно. Ето го и градчето. Влакът припряно пусна нея и още няколко
сънливи пътника и самият той сънлив изпуфка за довиждане. Лина се усмихна, макар и
малко изморено. Погледна към часовника на кулата. Имаше още половин час до срещата ѝ
с колегата от местния отдел.

Купи си „3 в 1“, порадва се на няколкото гълъба, които явно обитаваха гълъбарника на
кулата и сега бяха излезли на закуска. Седна на една пейка, а брезичката зад нея
съучастнически зашумя и я замилва с клонки.

Беше пътувала цялата нощ. Предпочиташе с влак. С автобус и прилошаваше, а и така
можеше да се наслади на уюта на малките, среднощни гари.

Извади книжката от чантичката си и вече жадно надничаше в емоциите на любимата си
героиня, когато се появи колегата ѝ. Познаваха се задочно от няколкото e-мейла, които си
бяха разменили.

- Добре дошла – поздрави я той. Беше висок, от онези мъже, дето не можеш да
определиш на 29 ли са или на 50. Тя, обаче веднага прецени, че е на не повече от 39.

- Добре заварил – отвърна Лена на свой ред.

Запътиха се към колата. Нещо я издразни в този тип. Започна да го нарежда наум, както тя
си знаеше:

- Хем е саркастичен, сякаш заядлив. Абе, какъв му е проблемът ? Нещо с потентността,
финансови проблеми- щеше да продължи с монолога, предизвикан от недоспалото
сутрешно яхване на метлата, когато спряха пред квартирата ѝ. Уговориха се да я вземе
следобед. Имаше малко свободно време.

Запозна се с хазяйката – блага жена, от онези, които държат дантелено каре върху
старинния телефон и рози във вазата с цветя.

Лина влезе в стаята си. Набързо разопакова куфара. Сънят ѝ беше преминал. Стаята беше
в старинен стил, със скрин, вместо дрешник. Това много я учуди и зарадва. Огледа се в
масивното огледало. Настроението ѝ се възвръщаше победоносно.

Размени още няколко думи с хазяйката, разтвори тежката, желязна порта и весело закрачи
по малките, сгушени улички. Мястото беше недокоснато от строителни апетити. Както
разбра по- късно, кметът бил мъж на място и забранил всякакво модерно строителство.
Така тук имаше много дюкянчета със занаятчии веселяци, които се шегуваха един с друг,
че и подпейваха за добро утро. Имаше, както си му е редът и пекарна, където хлябът беше
замесван, както ѝ се стори с вълшебство някакво.

Поразходи се още малко, поблагодари, че шансът я беше запокитил точно тук.

Отдавна шумните, издокарани градове бяха престанали да я привличат. Оценяваше
пъстротата им, изтънчените жители, смесицата от националности и култури, но
осъзнаваше и, че на такива места са концентрирани и празна показност и избиване на
комплекси, а това до голяма степен я изморяваше и объркваше.

Вървеше по сенчеста уличка, вятърът разрошваше косата ѝ и закачливо подмяташе
любимата ѝ рокличка на точки. Дояждаше онези магии със сусам, които ведрата пекарка
пъхна в ръцете ѝ за добре дошла, когато забеляза колегата си на отсрещния тротоар. Леко
се издразни, че го вижда точно пък сега.

Той я поздрави сухо. Беше излизал в обедна почивка. Наблизо, в малкия, сенчест парк.

- Странно- помисли си Лина- такъв гаменски тип, би следвало да прекарва почивките си в
компютърни игрички.

Следобедът той я взе с колата, както се бяха уговорили и я запозна с временното ѝ работно
място.

Следващите дни минаха забързано. Бяха увлечени в проекта, по който работеха.

Сутрин тя ставаше рано, минаваше през пекарната за още от онези сусамови магии, после
през сенчестия парк. Странно, защо избра него, при положение, че в градчето имаше много
такива.

Тук не се гнусеше да яде, разхождайки се. В големия град я отблъскваше мирисът от
контейнерите и колите и рядко си вземаше нещо за из път, с изключение на може би
сладолед.

Сега всичко и харесваше. Усещаше как ароматите и вкусовете я дебнат отвсякъде с
хищността на млад любовник.

Хазяйката ѝ се оказа жена със странни заложби. Още като зърна тюркоазения ѝ пръстен,
подобна мисъл мина през главата ѝ.

Вечер под асмата се събираха също такива тайнствени особи, няколко жени и двама мъже.
Жените носеха същите пръстени. Единият от мъжете явно човек на изкуството ѝ хвърляше
недвусмислени погледи. Лина не се поинтересува повече от сбирките им. Достатъчно беше
да знае, че неслучайно е попаднала в тази среда.

Така се изтърколи половин месец. Вироглавият колега, продължаваше да я държи на
нокти. Не можеше да го разбере. Не знаеше на какво точно да отдаде сарказма му и леката
загадъчна ли, насмешлива ли усмивка. Както и да е. Беше се отказала да прави анализи.

Една от вечерите излязоха с колегите в една от многото винарни. Мястото беше изтънчено.
Собственикът явно беше човек с усет към красивото. По стените бяха окачени
репродукции на известни художници, музиката беше добра, в градината, където бяха
настанени имаше смокиново дърво и малък фонтан.

Вечерта мина весело. Колегите и бяха образовани и интересни. Естествено, между тях се
разпознаваха многознайкото, местната красавица, шегаджията, но ѝ направи впечатление,
че всички са някак запазени. Дори и дрехите им бяха различни. Тук нямаше масова
конфекция. Всеки даваше поръчка на шивачката какво му се е доносило и градът
изглеждаше шарено в различните приумици на жителите си.

Така минаха и още две седмици. Лятото беше към края си. Настъпваше едно особено и
любимо време от годината. Земята придобиваше някакъв замислен, недостъпен чар.
Слънцето хвърляше златисти, нежни отблясъци.Полетата мълчаха тайнствено. Лозята
наоколо набъбваха от сочен плод. Винарните щяха да натежат от новата реколта и да
посрещат туристи, желаещи да правят вино с гроздоберачките.

Лина си купи билет за влака. Сбогува се с хазяйката и с колегите. Обеща да се върне след
месец, за да продължат да работят по следващия проект. Отиде до гарата, седна на същата
пейка, на която беше седяла, когато за първи път дойде на това вълшебно място. Загледа се
в гълъбите. Имаше половин час до влака. Разтвори книжката си.

Нещо разроши косата ѝ. Обърна се. Беше вироглавият. Усмихна се. И той се усмихна.
Усмихнаха се. Какво си казаха? Досещате се….А, може би- не. Той беше вироглав, тя пък
….но за това друг път…

Градецът ухаеше на смокини, на есенни плодове, пекарката изваждаше сусамените неща
от фурната. Ухаеше….Влакът тръгна, обещавайки да се върне, гълъбите загукаха весело.

Площадът на малкия градец, започваше да се пълни с туристи с бели костюми и с местните
граждани. Ароматът на смокини хукна да догони отдалечаващия се влак.Свечеряваше се.
…

Сладко от зелени смокини

... Делнично утро.Тина внимателно облизва полепналото по пръстите й
пишмание. Изпива турското си кафе, целува годеника си и се запътва към
градината да простре млечно-белите чаршафи-армаган от баба й.

После ще отиде на гости при приятелката си Мириам да берат смокини в
голямата им градина. Мириам -художничка дошла от съседна страна да търси
призванието си. Е, не го намери, но се влюби в местния деликатес-сладко от
зелени смокини. И така, реши всяка година да приготвя собственоръчно по 50
бурканчета от вълшебното лакомство, които да изпраща на литналите си по
света приятели. Те, пък от своя страна, щом получеха вълшебния колет,
разбираха, че е време да посетят Мириам за годишното парти в смокиновата й
градина.

Мириам наскоро се бе омъжила за местен вироглав младеж-рибар. Влюби се,
щом го видя! Напомняше й за дългокосите, младежи- бунтари от оня площад
в пъстрия й град. Те, като антични Богове се завръщаха, за да направят
пробив в Матрицата, носейки свеж полъх и лятно пиршество от бури.

...Мириам облизва пишманието по пръстите си. След малко ще дойде
приятелката й Тина, за да берат смокини. После ще порисуват в градината,
ще изработят глинена делва,ще изрисуват ръцете си с къна и ще си хапнат
пишмание (традиционно лакомство от родината на Мириам).

След това, Тина ще се прибере, за да приготви вечерята за годеника си.
Салата от домати със свеж босилек и моцарела, селски хляб със сушени
домати, потопен в зехтин с пармезан, чаша Мерло и скариди с чеснова паста.

А Мириам ще приготви тигана за вкусната риба, която вироглавият младеж
шеше да донесе.

Ето така се живее в античния градец.

Сутрин, като млади Богове пристъпят в бели одежди Древните. После
политат към изгрева с чайките и белите гълъби. А над града се понасят
аромати-нежни парфюми от древни цветя, сладко от зелени смокини, морски
дарове и печени кестени.

А Тина и Мириам седят на верандата, хапват си пишмание и гледат към

морето. А там, една лодка на име "Мириам" пътува нанякъде и един млад Бог,
с немирни къдрици очаква с трепет да се върне при своята вироглава
художничка.;)

Старият град

Тя винаги ставаше рано и приготвяше любимите на мъжа ѝ печени наденички.
Косата ѝ, дрехите ѝ, ръцете ѝ с течение на времето придобиха този аромат.

Винаги ги миеше прилежно с домашен сапун от канела и мляко. Тръгнеше ли нанякъде,
ароматът на печени наденички хукваше след нея като верен домашен любимец.

Той винаги ставаше рано! Вземаше печените наденички и отиваше в пекарната.
Месеше и печеше хляба, за да има от всеки вид - чиабата, фокача, кръгъл, със сусам.
Дрехите му, косата му, ръцете му бяха пропити от аромата на хляб.

Жена му винаги му подаваше пухкава кърпа и домашен сапун с канела и мляко. Той
винаги се миеше старателно, но ароматът оставаше и всички бяха свикнали с него. Дори
щом го усетеха, знаеха, че всичко е наред и по старому.

То винаги ставаше рано. Събираше стотинките от касичката и отиваше до близката
шекерджийница за захарно петле. Ръцете му, косата му, дрехите му с течение на времето
придобиха този аромат. Мама винаги му подаваше пухкава кърпа и домашен сапун с
канела и мляко, за да се измие прилежно. Щом тръгнеше нанякъде обаче, и ароматът на
захарно петле тръгваше с него.

Те всяка вечер се прибираха, прегръщаха се и тръгваха по улиците на Стария град. А
ароматите се понасяха след тях.

Хората се спираха, поздравяваха ги и продължаваха по пътя си, доволни да разберат, че
всичко е по старому.

Танго пред кафе автомата

Тик-так, так-тик, 3:10 РМ. Казано накратко – Ура!!! Кофи брейк.

Вратите на четирите съседни офиса припряно се отварят. Четирима от
колегите се насочват с танцова стъпка към кафе автомата. Кафе с шоколад за
Вивиан, за Ира - черно, без захар. Да знаете как ги чакат тези паузи. Не, че
тропват ръченица от радост, че са на работа, но със сигурност тези 3 пъти по
5 минути правеха престоя им в офис сградата много по- вълнуващ. Е, поне за
трима от тях.

И така:

Игор – млад, висок, леко мрачен, но с топло сърце и премрежен поглед.
Преди няколко години се бе завърнал от "Страната на мечтите". Още със
слизането си на Летище София бе усетил как внезапно бива въвлечен в един
много, ама много нискобюджетен филм.

Да кажем, че после свикна или по-скоро се примири. И с „минираните“
тротоари, и с намусените физиономии, и с „бакшишите“, дето все закръгляха
сумата, нали с високия си рус вид даваше вид на скандинавец.

Вивиан – нежно миньонче на 35 години, но всички ѝ даваха не повече от
25.Бе дошла от столицата преди много години, следвайки голяма любов.
После се разделиха, но тя остана. През деня работеше, вечер рисуваше.

Ира – дори и името ѝ беше твърдо. Винаги изрядно облечена. Човек
спокойно би разрязал франзела с ръба на панталона ѝ.

Всичко по нея бе марково и скъпо. Всяка вечер паркираше луксозното си
возило пред 5-звезден нашумял спа-салон. Там няколко миниатюрни девойки
свещенодействаха с прическата ѝ, с маникюра ѝ, а после идваше ред на
разкошен масаж. Тръгваше ли си тя по-доволна? Да! Ставаше ли по-мека? Не!
Ира беше главна счетоводителка. 75% от нейния свят бяха сметки, другите
25% - химическо, китайско за вкъщи, спа процедури, полети в бизнес класа -
следователно пак сметки.

Валери – костюмиран. Всяка събота отскачаше с приятелите си в прочуто
фолк заведение. Никой друг не подозираше за това. Липсата на

компетентност добре замаскираше със сложен за ухото речник и стил на
изразяване, който неизменно оставяше събеседника му с впечатление, че
разговаря с човек с класи над собствената си персона. Партията, която бе на
власт, го бе внедрила барабар с цяла армия провинциални, също толкова
некомпетентни млади завоеватели със самочувствието поне на Александър
Македонски.

… Бързо минаваше времето. Ето вече 3 минути изтичаха.

Игор хвърляше нежен поглед към Вивиан. Колко пъти си бе представял как
двамата стъпват на американска земя. Той ще ѝ покаже всичките си любими
места. На нея много ще ѝ хареса. Там със сигурност ще осъществи мечтата
си за собствена галерия. Само трябва да бъде внимателен - ухаещата ѝ
порцеланова красота би очаровала всеки американец. Вивиан деликатно
поглежда Валери. Все се надяваше някой път да я заговори. Да ѝ направи
комплимент. Да усети погледа му върху свежата си кожа, върху
собственоръчно ушитите си дрехи. Валери поглеждаше нахакано към
Ира.Мечтаеше си как ще паркират чисто новия му джип, пред фолк
заведението.Как ще я представи на нахаканите си приятели. Или поне да я
заведе в оня стъклен бар, в хотела, построен на мястото на една прекрасна
старинна сграда. Там той много би искал да я заведе. Да паркира (както
казахме вече) джипа си на тротоара, редом до другите също така паркирани
черни возила, черни и лъскави – по-лъскави и от косата на млад индианец,
препускащ под прерийното слънце.

Ира… не мислеше. Е, може би дълбоко в себе си мечтаеше, но кой освен
Валери би се наел да надникне във фелдфебелската ѝ душа? Аз… аз не бих.

Минаваха 5-те минути. Танцуваше се въобръжаемото, мълчаливо танго...
Вивиан - с Валери, Игор - с Вивиан, Валери - с Ира… До после… До
следващата кафе пауза… До следващото танго.