kniga.

Легенди, празници
и обичаи

Историята на моя род

Донка Венкова

България. Мила родино, ти си земен рай.

Няма по–красива от теб, няма и да има. Пет века сме били под турско
робство, но роби никога не сме били.

В една от гънките на северна Стара планина точно в центъра на България
край двата бряга на река Янтра се намира гр. Габрово. Той е един от градовете с
най-чиста нация и чист български говор. Основателят на Габрово, Рачо Ковача,
който пръв се заселил под габъра и днес кове на своята наковалня на Грамадата
до Kонашкият мост.

В Габрово не са вилняли турски заптиета. Не е имало джамия, нито турска
махала.

Една легенда разказва, че в Габрово влязъл турчин. Мъчили се да го
хванат, но той се укрил в съседни колиби. Там го хванали, но го изтървали и той
пак се скрил. Когато го хванали отново, го драли жив. Първите колиби нарекли
Калпазани, а вторите Живодери - днес Борики и Малини .

В предания се разказва, че преди много, много години тук било море. По
скалите открили халки, на които някога били връзвани лодки.

След оттичането на морето останала глинеста почва и много пясък.
Тракийски бежанци бягали от османските потери. Товарили най-необходимата
покъщнина на каруците. Подкарвали животни. Цели родове минавали Балкана
и се заселвали край водоеми ниско в долчинките на закрити места. Изсичали
дърветата, от които правели колиби, а земята обработвали и засявали.

Много от селищата и сега носят имената на първите си заселници.
Тончевци – родът на Тончов род, заселил се близо до Субaшкин дол на Тарльова
поляна. Родът на баба Бойка, който се заселил край Горнов дол. Най-късно се
заселили в Новата махала. Местността се казвала Бойовото. Първите Бойовци
били въглищари, които правели дървени въглища, в долчината под Бойовото.
Кладата за дървени въглища се нарича Жижня. И днес тази долчина се нарича
Жижнята. Надолу е Сaраните, Златари. Първите му заселници промивали пясък,
от който вадели парченца злато.

Местността между Бойка и Златари се нарича Бялата Глина. След нея е
Къньовото. Зад гробищата са Попските бахчии. Над ж.п. линията са Дупешките
бахчии, Мандрата, Гъдьовото, Петкова нива, Раненското, Горялото, Грамадата,
Чукара, Градище, от линията до Чукара в дясно е Усойната.

2

Къщите били еднообразни с пещник или къщи, соба, одая и чардак. На

долния кат били зимникът – за съхранение на зимнината и дамът – за добитъка.

Правили ги с дебели греди, защото ги покривали с плочи. Стените били плетени

от пръти и измазани с глина. Най–голямата стая се наричала ‘пещника’ или

‘къщето’ (всекидневна). Там кладели огън в огнището, на който готвели. Имало

и две пещи: едната голяма, в която печели хляба. Малката пещ топлела

джамала, който бил в собата. От източната стена бил водникът. На дървени

куки закачали менците, с които носели вода. Имало две полици, една под

менците,

където на

дървени

куки били

закачени

менчетата, в

които се

дояло

млякото от

животните.

На самата

полица

захлупвали

чиниите и

паниците. На

горната

Роднатата къща на дядо Стойно и татко, Венко Стойнов в кв. Златари, снимка 2016 г. полица били
наредени

иконите.

Пред тях било закачено кандилото, което срещу празник се палело и горяло

цяла нощ. В кьошетата правели долапи - един голям, в който се съхранявал

хлябът и останалото ядене; близо до огнището имало по–малък долап - за

подправките.

В собата денем стояло домочанието на топло. Тя била над дама, за да е
топло, защото зимно време всички спяли на пода. Постилали чиста рогозка, а на
нея постилали голяма вълнена черга „улювя”.

След време дядо направил нар за спане. Първите дюшеци били
напълнени със слама. Сламата била овесена, защото е по-мека, не се троши и

3

няма осил. Със слама пълнели и възглавниците. Лятно време спяли навън на
чардака и в плевнята, на сеното. В собата оставала майката с малко бебе.

Семействата били многобройни, с по 5-6 деца. По–големите родове били
Митеви, Каджикови, Падъци, Ходжеви, Кечеви, Влаеви, Кафеджиеви и др.

Земеделието било

оскъдно, защото нямало

накъде да се разраства заради

дълбоката котловина и

високите скалисти баири

отстрани и гористите

местности. На най-

плодородните места край

реката всяко семейство сеело

най–необходимото, като

царевица, картофи, тикви и

гръсти (коноп), от които

предели и тъчели платна за

ризи, пешкири и кърпи за

сватби и кръщенета и

погребения. От по-лошите

тъчели чували и черги. Сеели

захарна тръстика, от която

варели сладък маджун. Сеели

и слънчоглед за олио. Из

царевицата сеели и много боб

- най консумираната храна за

готвене. Във всяка градина,

Oснователите на рода Митеви, моите баба Дона и край двора имало домати,
дядо Стойно, ок. 1932 г. зелен боб, зеле. Много било
развито овощарството. Най–

много засаждали сливи и ябълки. Сливите сушили в сушила, правели пестил

(габровски шоколад) и сливов мармалад. Варели и ракия, а ябълките

съхранявали в папрат. Хранели големи прасета. Сланината ръсели обилно със

сол и съхранявали в качета. Гледали кокошки, пуйки, патки. Гледали и по

десетина овце, от вълната тъчели шаек за горни дрехи, кебета (одеала),

възглавници и навои. Плетяли вълнени чорапи. Правели овча пастърма. Гледали

биволи за земеделска работа и за мляко. От биволско месо била най-хубавата

4

пастърма, която била деликатес по зимните празници. Пастърмата готвели с боб
или булгур.

Имало и
ливади за сено на
животните през
зимата. Те също
били с имена на
хора – Субашка
ливада, Станчова
ливада,
Попрайкова
ливада, Лисикови
ливади, Дебелата
ливада. Овцете
хранели с лист от
шума, която била съхранявана на листници, предимно в гората, и през зимата я
прекарвали до в къщи с шейни. Биволиците хранели с царевична шума и слама.
С биволи правели кирии до Свищов, до Русе, ходели по цели кервани.
Докарвали стока за индустрията, която се разраствала край река Янтра, но
ставало много бавно. Заради това построили железопътна линия между Царева
ливада и Габрово. Нямало техника. Работили с кирки, лопати и тарги, с които
носели пръстта и камъните, които копали от стръмните баири и насипвали в
долчините, като насипа преди Златари. Линията била открита през 1912 г.

Движението на влака през Златари взело доста жертви, защото прелезът
не се охранявал. Особено страшно било, когато влакът идвал от Царева ливада.
Като наближал прелеза, машинистът давал звуков сигнал, но понякога се
случвали и трагедии. Първите жертви, малко след откриването, били две
биволици. Пастирчето се спасило благодарение на моята баба, която го
дръпнала. През неохранявания прелез минал с коня и каруцата си Добри
Дончев. Влакът убил коня, а коларят и част от каруцата изхвръкнали и той
останал жив. Няколко жени сами сложили край на живота си под влака, заради
домашно насилие и семейно неразбирателство. Един от големите артисти-
самодейци. Ботьо Иванов – добър човек, но любител на чашката – загубил
живота си без време на релсите.

***

5

Някога орали с дървено орало, което не е удобно, защото е с една
дръжка и е трудно за орача, а биволиците вървели бавно. Първите задвижвания
на машините били с водни колела. След това с пара, за която били необходими
въглища. Тях ги карали вече с влака, който също се е движел с пара. Постепенно
биволският впряг бил заменен с конски, защото е по–бързоходен. Дървенето
рало било заменено с железен плуг с две дръжки. Оскъдното земеделие не
можело да изхранва многобройната челяд. Много мъже започвали работа по
фабриките, други с кон и каруца работели на гарата, като прекарвали въглища и
други стоки по фабриките. Късно през есента по няколко каруци ходели в
Добруджа за обмяна на жито и ечемик. Карали предимно грънчарски изделия:
стомни, гювечки, гърнета за храна и за квасене на мляко, паници. Карали
сушени сливи, пестил, картофи и ябълки. Каруците били с чергила, за да пазят от
дъжда. Като минавали през селата, викали: „ Грънци за зрънце”.

***

Златари. Моето родно село – сега квартал на Габрово. Жителите му бяха
много сплотени и задружни. Много си помагаха. Ако в някое семейство имаше
болен или войник, комшии или роднини му помогаха за оране и вършане,

Жители на кв. Златари около 1955 г.

прекарваха му снопи. Помагаха на осиротели деца и жени. Ако на някой му
умре прасето през лятото, то за Коледа всеки му носеше по малко от своето
прасе.

6

Само в Златари имаше начално училище, построено съссобствени
средства и много труд. В него учеха деца от Тончевци, Бойката, Нова махала,
Сарани, Цокевци и Златари. Беше с две учебни стаи. В едната учеха първо и
второ отделение, а в другата трето и четвърто. Има и две по–малки стаи - едната
учителска, а другата трапезария. Там се хранехме на обяд, защото вкъщи
нямаше никого. Близките ни бяха по нивите. Давахме боб, картоф и лук.
Прислужничката - кака Лалка ни готвеше един ден боб, един ден картоф на
чорба, без запръжка. Хляба си носехме от вкъщи. Учители ни бяха семейство

Училището сега.

Донка и Ради Иванови. Те си купиха къща на Златари и бяха златарски жители.
Училището се използваше и като читалище. В едната стая за зимата се

сглобяваше подвижна сцена. Почти всяка събота се изнасяха вечеринки. В
събота след обяд се изнасяха чиновете в коридора и се нареждаха столове.
Най–много ми харесваха две пиеси, които се играеха и в театрите от
професионални артисти. Това бяха „ В полите на Витоша” - главните роли
изпълняваха Венко Венков и неговата съпруга Калина; втората беше „Хан Татар“.
Главната роля играеше Димо Цанков от Бойката. Други артисти бяха: Ботьо
Иванов, Донка Иванова(старша), Тотка Георгиева, Иван Венков(Дупека). За
веселата част свиреха: Кольо Кротев – акордеон и Дончо Андреев – гъдулка,
бяха и добри певци. Моят баща беше дълги години касиер на читалището.
Правеха се томболи и бюфет на вечеринките. Събираха се продукти от
населението, от които жените правеха сладки и баници, които се продаваха на
бюфета. На Лазаров ден ходихме 5-6 жени и толкова момичета и събраното
също се продаваше.

7

Когато се строеше читалището, всички се включиха да работят. Дори и
ние децата товарихме пръст с къщни лопати. По–големите момчета се впрягаха
като кон отпред на количката, а друго тикаше с дръжките и насипваха там,
където щеше да е сцената. Зидарията и покрива ги правиха Иван Венков и Иван
Иванов, като им плащаха. Помагаха им други мъже, които разбираха от
строителство, вечер след работа. Когато правиха покрива, го бяха отрупали с
подаръци, като ризи, пешкири, възглавници, кърпи, платно и други. Иван

Читалището днес.

Венков беше пресипнал да вика кой какво дава. Имаше дарения от фабрики и от
градското читалище като книги, столове, маси, декори и печки. Завършено
читалището има голям салон с балкон. На горния етаж има библиотека с
читалня. Долу в дясно имаше стая за бюфет. Там, понеже беше по-топло, се
правеха по-малобройни събрания и репетиции. Имаше сцена с две стаи –
гримьорни. В ръководството на читалището бяха Кольо Иванов Ходжев , Цоньо
Колев, Станчо Ганчев, Васил Добрев, Петър Иванов и други. Читалището бе
открито тържествено през 1951 г.

Всяка една организация си имаше един ден от седмицата, в който
разполагаше със салона и бюфета. Имаше партийна организация, ОФ,
читалищно и женско дружество, дружество “Mайчина радост”, СНМ, Българско–
съветско дружество, дружество „Трезвеник”. Всяка организация през зимата
изнасяше вечеринки. Имаха си определена дата и всяка зима до този ден се
подготвяха.

Читалището празнуваше на 8 януари. Независимо какъв ден се падаше, се
изнасяше вечеринка. За всичките организации, артистите бяха едни и същи.
Някой артисти на читалището остаряваха и се отказваха, но съставът се

8

подмладяваше. Иван Венков почина млад, но достойносто го заместиха синът
му Венко и дъщера му Монка. По-младите артисти бяха: Вельо Минчев, Недко
Иванов, стринка му Петрана, Донка Иванова и съпруга Георги Проданов, Генка
Стефанова и съпруга и Пенчо Балников, Пенка Колева и съпруга и Кольо
Сивенов, Мара Христова и съпруга й Иван Дончев, Цанко Емануилов и съпругата
му Васила, Васил Добрев и съпругата му Елена, Петър Иванов, Мара и Донка
Милкови, Донка Венкова. Участваха и самодейци от Стефановци и от Беровата
фабрика. От Бойката големи артисти бяха Ботьо Начев, Цонка Христова, Стефка
Иванова. Всички ходеха навреме за репетиции и за изнасяне на пиеси. макар, че
цял ден някой са били на работа по фабриките, а други са имали къщни
задължения. Понякога се изнасяха пиеси с 5-6 действия – като „Гераците“,
„Върла магьосница“, „Златното магаре“, „Почивка в Арко Ирис“ и други. С
пиесата „ Гераците“ колективъът взе първо място на състезание с други
колективи в Габровския театър.

У Участниците в пиесата Мераците, заели 1 място, ок. 1952 г.

Най-масова и най-работеща беше ОФ организацията. В началото всеки
член трябваше да изработи десетина дни „ трудова повинност“ – работа в полза
на селото. Пускаха вода чак от Градище за Новата махала и Златари, направиха
чешми край пътя. Имаше герани и кладенци, но те бяха край дерето. Тогава
водата се носеше с менци и кобилица. С пълни менци се излизаше по
нагорнище. Имаше големи животни, които пиеха по две кофи наведнъж. През
зимата е хлъзгаво и някои животни не могат да ходят до герана или кладенеца.
През зимата животните се хранят със суха храна и пият повече вода. С трудова
повинност се чистеха канавките край пътя. Беряха дърва за огрев на училището
и читалището.

9

След като станах жител на Бойката, аз бях в ръководството на Оф
организацията. Бях жено-отговорник (работа сред жените). Цонка Христова
беше председател. Всеки петък вечер правехме седянка в клуба. Жените си
носехме ръкоделие и един час четяхме книги. После почерпка от жените.
Чествахме рождени дни и големи празници. След като ни събориха клуба,
започнахме да ходим на Златари. Съвместно карахме курс по шев и кройка, по
ръчно плетиво. Мазата на училището я бяха направили на механа. Там се
събирахме на тържества, защото е по-топло и уютно. За Нова година правехме
кулинарна изложба, а за 8 март - изложба от ръкоделие.

Много

тържествено се

честваше 8 март.

Жените от женско

дружество

“Mайчина радост”

го честваха още

отпреди да бъде

направено

читалището. В

На курса по ръчно плетиво. училищната стая
Закриване на курса по ръчно плетиво 1986 г.
на една голяма

маса се

нареждаха много

сладки, баници,

сушени плодове,

ябълки и най-

много - пуканки.

Всяка жена

носeшe по нещо.

Нас, малките,

майките ни

водеха да

казваме

стихотворения и

да пеем песни.

Черпеха ни и след

10

това една жена ни завеждаше обратно по домовете, въпреки че много ни се
искаше да останем.

Когато се откри читалището, аз вече бях завършила училище и можех да
оставам до края. Изнасяхме подходящи за празника едноактни пиеси – „Велико
нещо е жената”. „Женско царство” и др. Правехме битов кът с бродерии и

Донка Венкова и Цонка Христова в пиесата "Женско царство".

плетива. Събирахме помежду си хранителни продукти и пари и приготвяхме
неща за почерпка. Накрая имаше много игра на хора и танци. В началото ни
свиреше Иван Иванов на цигулка, а след това учителят Пенев на акордеон.
Всяка година поднасяхме подарък на старата учителка Тотка Кафеджиева.
Поднасяхме подаръци и на някои многодетни майки.

През моето детство и моминство не се честваше първи януари. Не се
посрещаше Нова година тържествено, както сега. Празниците се честваха по
стар стил. Първият празник беше втори януари – Игнажден. Сутринта баба
донасяше тагарче (малка дървена крина). В него слагаше дребни трески и
клечки. Всеки трябваше да седне на тагарчето да мъти пилета. Ако е жена
кудкудяка, ако е мъж - кукурига. Този ден се наричаше и полазник – не се
изнасяше нищо от къщи. Ако дойдеше външен човек, също трябваше да седне
на тагарчето да мъти. Черпеха го и му даваха орехи, ябълки, сушени плодове и
мамул царевица.

От Игнажден до Коледа беше мръсната седмица. Тогава били родилните
мъки на Божията майка. На 6 януари във всяка къща се колеше прасе. Вкъщи
идваха да помагат чичовците и свяко. Прасето се пърлеше на трап, в който

11

гореше огън. След това се вдигаше по-високо. У дома използваха голямата
шейна. Прасето се заливаше с вода и се завиваше, докато се задуши. По време
на чакането колачите се черпеха с греяна ракия. Първо прасето се чистеше
отвън. Сланината трябваше да стане чисто бяла. Изкормваха го и слагаха
червата в голямото корито. Майка и леля се заемаха с тях – червата се измиваха
идеално, като се обръщаха и натъркваха с царевично брашно. Накрая ги слагаха
да киснат в съд с вода, в който има нарязан лук и оцет. Мъжете вадеха
гръбнака и ребрата. Режеха сланината на големи парчета. Всичко се носеше в
старата къща. Нареждаха го на пода, който беше постлан с хартии. Така стоеше
до другия ден, за да изстине. За обяд се ядеше само постно.

Следобяд се започваше приготовлението за Бъдни вечер. Печеше се пита,
на която се слагаха фигури като рало, кола, царевичен мамул, житен клас и
грозд. Правеха се сърми, пълнени чушки, джуркан боб. Бобът се сваряваше
добре, изливаше му се водата и се намачкваше, а отгоре се поливаше със
запържено олио и червен пипер. Правеше се и тиквеник. На масата се слагаше
от всичко, което е произведено през годината. Баба донасяше в едно чувалче
слама и го слагаше под масата. Нареждахме се край масата. Татко кадеше с
палещника, на който имаше въглени, поръсени с тамян, а аз държах свещ,
докато баба четеше молитва. С татко отивахме да прикадим всички стаи,
зимници, дама, хармана и плевнята, старата къща. Когато се върнехме, всички
сядахме около масата. Никой не трябваше да става по време на вечерята,
защото кокошките щели да оставят яйцата, които мътят. Нищо не се раздигаше
от масата.

На 7-ми беше Коледа. Възрастните ставаха рано. Баба и майка пълнеха
кървавицата и я слагаха да ври. Дядо и татко нареждаха сланината в дървено
каче и я ръсеха обилно със сол. Тогава не се правеха консерви. Между
сланината слагаха рибиците и големи парчета месо. Това беше сигурната храна
за почти цяла година. Като ние, децата, станехме, отивахме в гостната стая,
където дядо Коледа беше донесъл елха и под нея подаръци. Първият ми
подарък от Дядо Коледа бяха бели шушони. На следващата година ми донесе
малка хурка с къделя и вретено. Когато станах на седем години, подаръкът ми
беше ученическа чанта. Към подаръците имаше и книжно пликче с лакомства.

Като слезехме долу, кървавицата беше сварена и имаше пържено месо.
Дядо беше с нова риза и казваше, че е мушнал попа в комина и той е разрешил
да ядем блажно. Кълцаше се месо и се пълнеше наденица, а от черния дроб и

12

тлъстото месо се пълнеше „търник“ . След обяд баба и дядо ходеха на имен ден
на Христо Каджика (зет на дядо). Вечерта майка и татко ходеха на виза.

На 8-ми беше празникът на читалището.
На 9-ти беше Стефанов ден, именният ден на дядо Стойно. Посрещахме
гости.

Именният ден на дядо Стойно, 1938 г. На първия ред отляво надясно: баба Рада и дядо Иван, дядо
Стойно (държи ме на колене) и баба Дона. Втори ред: гост, майка Дешка, татко Венко, чичо Иван и
леля Тотка.

На 13-ти беше втората кадена вечер, но тя беше блажна. Тогава се вареше
ИглмаенвнаитяадненанапрдяадсоеСттоо.йнПор, а19в3е8шг.е се баница с късмети. В баницата слагаха малки
дрянови клончета, на които преброяваха пъпките – не трябваше да има две
клончета с еднакъв брой пъпки. Записваха ги на лист хартия и ги наричаха – за
здраве, пари, овце, кокошки и други животни, купите сено, купите със снопи,
колата и ралото. Който кихнеше тая вечер, му харизваха първото агне или
теленцето, което щеше да се роди. Вечерта майка оставаше в старата къща да
гласи пуяк или пуйка за именния ден на татко, а ние с него отивахме в
училището, където правеха ладванки. Като откриха читалището, вече ходех
сама. Там, в едно менче, в което имаше вода и овесени зърна, всяка мома и
ерген пускаха по нещо. Повечето пускаха пръстени, а който нямаше, пускаше
безопасна игла със завързан за нея конец. Песните бяха наричания за бъдещ

13

мъж или булка. Момите и младите булки пееха, а най–старият ерген вадеше
пръстените. Тези, които си спомням са:

Кървавица на полица – свидлив/а
Бръкни момко, извади пръстен
Къса трапеза – чести комати – богат
Босо зайче на лъзуркя – беден
Бяла кърпа през поле фърка – далечен
Овен блее в кошара – овчар
Жълта ружа през плет гледа – комшия

Вземаха се зърна и ги слагаха под възглавницата, за да видят кого ще
сънуват.

На 14-ти беше именния ден на татко – Васильов ден. За обяд майка
готвеше по 5-6 гозби: чорба, пуешко с ориз, пуешко с кисело зеле, свински

Именният ден на татко, около 1940 г. (аз съм на 4 г.)

кокали с картофи, кокали със сушени сливи и много лук и обезателно баница. От
всичко се разсипваше в чинии и паници и се нареждаше на няколко места на
масата, за да може всеки да стига до всичко. За десерт се слагаше биволско

14

кисело мляко, истински елексир, особено през зимата. Вечерта майка черпеше
гостите със сладко. Сладкото беше от дюли, белени сливи, които са киснали във
варов разтвор или зелени дребни доматчета ‘обички’. На голям поднос се
слагаха две стъклени корубчета – едното като паничка с капаче, в която е сипано
сладкото, а другото по-голямо, разделено на две, В едната част се слагаха чисти
лъжички, а в другата употребяваните. Слагаха се и чаши с вода. Родът ни беше
голям. Идваха много гости. Татко свиреше на гъдулка, а баба пееше. Ние,
децата, стояхме отделно от възрастните. На такива празници се купуваше
пивоквас и вино. Гостите се черпеха с греяна ракия. Чиниите периодично се
досипваха с ядене. Масата се раздигаше на другия ден. От цялото село ходеха
на виза у именниците. Някъде се празнуваше до сутринта.

На 15-ти бяха Силивистри, празник на бивола. След визата сутринта много
рано няколко мъже, въоражени с дебели тояги, добили настроение от нощното
пируване, тръгваха от долния край на селото и където има дам с животни,
влизаха да изринат. Стопаните ги даряваха с брашно, свинско месо, наденици и
пари. Като обиколят цялото село, се прибираха да спят. След обяд жените си
разпределяха задълженията. От брашното печаха хляб, печаха и месото и
надениците. С парите се купуваше нещо за пиене. Всички се събираха в
училището пак на ядене и пиене с много веселба и игри. По тържества, сватби и
вечеринки се играеха много хора - Койчово, Еленино, Исикийско, Бойрянино,
Лисическо, Грънчарско. Имаше надиграване на ръченица. Имаше и мъжко хоро.
Само мъже се хващаха за раменете(на леса), с подвикване и клякане. В
читалището празникът Силивистри не помня да се е правил. Тогава старите
обичаи позамряха.

Срещу Васильов ден гадаеха кой месец ще е сушав и кой кишав. Баба
отделяше 12 люспи от червен лук. Нареждаше ги в старата къща на чардака, на
която през лятото стояха саксиите с цветя. Във всяка люспа слагаше по малко
сол. В която люспа на сутринта солта се е разтворила, месецът ще е кишав, а в
която солта е суха - ще е сушав.

На 18 януари беше третата кадена вечер. Беше също като Бъдни вечер, с
постни ястия.

На 19 януари беше Йорданов ден или Богоявление. Тогава се носеха
иконите в дола. Чупеха леда и ги миеха. Тогава ходеха момчетата с менче с вода
и чимширена китка. Пееха „Во Йордане” и поръсваха всички по челото. Няколко
дни преди Богоявление минаваше и попът да ръси.

15

На 21 януари беше Бабин ден. Жените, които бяха родили през годината,
ходеха у бабата, която им е бабувала при раждането, като и носеха нещо за
ядене, а жените, на които им предстоеше раждане, носеха сапун и кърпа.

На края на януари беше Атанасов ден. Вярваше се, че ледът се отделя от
камъните и зимата си отива.

На 14 февруари беше Трифон Зарезан. празник на виното и лозята, но при
нас поради липсата на лозя,не се честваше.

Един обичай, който не е замирал бяха Великденските заговезни. Те са в
края на месец февруари или в началото на месец март, 7 седмици преди
Великден или по-точно 50 дена.

В събота преди Заговезни беше „Габровската олелийня”. Тогава се
купуваше халва за Заговезни. На площада край Часовника имаше много масички
с наредени по тях-различни видове халва. Тогава за пръв път се внасяха лимони
и портокали. Беше много шумно, навсякъде се чуваше музика, имаше певци,
покачени нависоко, които пееха и свиреша на акордеон с копчета (а не с
клавиши) и на нещо като йоника. Край певеца имаше много хора, предимно
възрастни жени. Пееше исторически песни, които бяха тъжни. На най-
интересното място спираше песента и канеше да си купят песнопойки, за да
разберат какво е станало по-нататък. На олелийнята свекървите от
отдалечените села водели младите снахи, за да видят града. Майки с
момичета, които са поизостанали (неомъжени), също ги водели – дано ги хареса
някой. Тогава момичетата на 20 години се считали за стари моми – тях ги
омъжвали за вдовци.

На Заговезни младите ходеха при родителите си или при по–възрастни
близки. Непременно се ходеше у кръстника. Казваха се и Халвени заговезни. Не
се ходеше с празни ръце. Носеше се халва, вино, ракия, лимони, портокали. По–
младите целуваха ръка на по–възрастните и им искаха прошка. За вечерта
всички се прибираха вкъщи. Задължително се правеше баница с домашно
точени листи, с яйца, кисело мляко и мас. На един конец се връзваше корава
халва и се закачваше на тавана; без да пипа с ръце, всеки се стремеше да я
лапне. По дворовете се палеха големи огньове. Из селото ходеха маскирани,
хлопаха по портите и влизаха в къщите. Бяха много странни. В понеделник
изхвърляха всичката блажна храна на кучето или на прасето. Всички съдове се
миеха с гореща вода и се изтриваха с пепел от огъня. Цялата седмица беше
строг пост, защото в неделята ни водеха на църква да се причестим. Казваха ни,

16

че ако някой яде блажно, попът ще познае и ще му отреже ушите. След като се
причестим, вече можехме да ядем храна, запържена с олио и така чак до
Великден.

През Великите пости започваше и пролетната сеитба. Най-напред се
сееше овес. Към края на месец април се сееше царевица, картоф, боб, гръсти.
Най-накрая се сееха зеленчуците и захарната тръстика.

В събота след Заговезни беше Тодоровден, празник на конете. Тогава се
правят ‘кушии’, но при нашите баири и долчини е невъзможно. Но из града
минаваха като на парад коне, впрегнати в хубави каруци или файтони, или
възседнати от хора. На този ден на младите семейства, които са правили сватба
след предишния Тодоровден, се носеха краваи. Върху кравая се слагаше кърпа
и някакъв домакински съд, в който има нещо много, като ориз или дребни
бонбони. В неделя краваите се ядяха от близките – казваха му ‘малката сватба’.

Една седмица преди Великден беше Лазаров ден. Той се правеше в
събота, като 5-6 жени - добри песнопойки и 5-6 момичета ходехме „на Лазар”.
Облечени с носии, забрадени и закичени, ходехме във всяка къща. Жените
пееха, а ние момичетата играехме. На всяка къща се пееше подходяща песен.
Където имаше малко дете се пееше:

Лаленце се люлее на зелени ливади,
не е било лаленце, най е било детенце,
майка му го будеше.
Стани, стани, детенце,
да погледнеш лазарки, как хубаво играят,
с жълти чехли потропват, шити поли развяват.

Където имаше мома:

Тук ни казаха, Лазаре, мома хубава,
мома хубава, Лазаре, мома гиздава.
Да излезе, Лазаре, да я питаме –
годена ли е, Лазаре, или не е.
Да я годим, Лазаре, на връх Великден.
Да я жениме, Лазаре, на връх Гергьовден.

Където имаше само възрастни хора:

Добър ти ден, чорбаджийо,
чорбаджийо, чорбаджийке.

17

Дошли сме ви добри гости.
Добри гости, лазарки.
Да ни дариш добра дара.
Окица брашненце и по някое яйчице.
Да се мътят пиленца, пиленца, патенца.
Да се раждат агънца, агъанца, още теленца.

Песента за ерген беше:

Тука първо дойдохме и свекърва найдохме,
равни двори помела, всичко в ред довела.
Че си чака момчето, стройно, мило, напето.
То отишло в горица да си бие ловица.

Не донесло ловица, най довело девица.

На 25 февруари беше Харалампей. Тогава се печеше питка и се раздаваше
на комшиите за здраве.

На 26-ти беше Власовден, ден на говедата. На този ден не се печеше хляб,
защото брашното ще власяса(ще завъди паяжина). На първия ден се печаха
малки кравайчета. Нижеха се на рогата на животните. Четеше им се молитва.
Кравайчетата се начупваха и им се даваха да ги изядат.

В неделята преди Великден е Цветница или Връбница. Ходеше се на
дола. Всеки си носеше правено венче от върбово клонче. Всичките венчета се
нареждаха на дъска и се пускаха във водата едновременно, което венче излезе
най-отпред, това е кумата. След обяд всички отиват у кумата, а тя ги гощава с
качамак.

Последните две седмици във всяка къща се стягаха за Великден.
Навсякъде трябваше да е замазано, всичко изпрано и изчистено. В четвъртък
сутринта, докато не са станали кокошките се боядисваха яйцата. Първото яйце
беше червено и се слагаше под иконата. В петък се печаха козунаци. В събота се
печеще хляб. Всеки трябваше да се окъпе и да се преоблече с чисти дрехи.
Дрехите трябваше да се изперат. На Великден всеки трябваше да е
чист.Последните 3 вечери се ходеше в църква. В петък се носи здравец и се
провирахме под плащеника. В събота се ходеше по–късно. Обикаляше се
църквата. В 12 часа тържествено биеха камбаните и се викаше „Христос
Воскресе“. Тогава се чукаха яйца и се ядеше козунак. Палеше се свещ в църквата

18

и се носеше запалена вкъщи и се гасеше в брашното. За обяд си идваха
чичовците и лелите.

Неделята след Великден беше Златарската лазарня. След като се откри

читалището, вечерта имаше забава. За лазарнята ходеха няколко души от

читалищното ръководство с каруца от село Батошево да пазарят музика.

Сутринта

музикантите

идваха в

училището.

Разделяха ги на 2

– 3 групи. Едната

група ходеше в

Тончевци и

Бойката. Имаше

човек от

ръководството

или някой от

селото.Водеха

музикантите във

всяка къща.

Стопаните ги

даряваха с пари,

парчета хляб и

парче месо.

Друга група

минаваше през

Златари. Трета

Златарска лазарня, 1942 г; в средата дядо Стойно минаваше през
ме държи на колене, до него баба Дона Сарани, Нова
махала, Цокевци.

Към обяд групите се събираха на Бойовото. Оставяха им яденето да се наядат и

починат. Почти във всяка къща имаше гости, далечни и близки роднини. В

повечето случаи се печеше агне. В събота преди лазарнята имаше голямо

шетане. Майка пак правеше по някой козунак и боядисваше яйца. Печеше хляб.

Към 3-4 часа на групи отивахме на Бойовото. Отдалеч се чуваше пищене на

свирки, скрибучене на други играчки. Имаше сергии с украшения и играчки.

19

Имаше и сладкарски изделия: локум, забоден на клечка, захарни пръчки,
петлета. Имаше и фотографи.

След Великден друг

голям празник беше

Гергьовден. Рано сутринта

се кичеше навсякъде с бук

и здравец - да са здрави

хората и къщата да бучи от

берекет. Тогава за пръв път

се дояха овцете. Всеки

трябваше да си пийне от

млякото със сламка от

девисил. Останалото мляко

непременно се правеше на

сирене. Животните се

изкарваха рано на паша.

Колеха мъжко агне за

курбан на Св. Георги. Два-

три дни преди Гергьовден

през селото минаваха

овчари(каракачани) и

който нямаше агне, си

На лазарнята с братовчедките Надка(високото момиче отзад) купуваше. Преди да се

и Еленка, отпред, дясно. заколи агнето, палеха свещ

на единия му рог и го

прекадяваха. После го колеха. В нашата пещ печаха по 5-6 агнета наведнъж.

Преди агнетата печаха хляб. Правеше се пита „кошара“. От тестото се правеше

незатворен кръг. В него се нареждаха топчета. Правеха и малка кошара, която

на другия ден се даваше с парче месо от агнето на овчаря. На този празник

всеки трябваше да се окъпе с вода, в която се слагаше мащерка за здраве.

Към 3 часа пастирите се завръщаха. Към 5 часа с опечените агнета, кошарата

и прясно сирене, отивахме цялата махала в бахчията на чичо Петър Дончев.

Няколко мъже бяха направили трапеза от дъски. До училището имаше

голяма круша, на която беше вързана люлка и кантар. Като се разчупи питата

и агнето най-напред се раздаваше за умрелите. Всичко беше предварително

прекадено. Всеки трябваше да се люлее на люлката. Теглеха се на кантара, за да

20

разберат за 1 година дали са наддали или са отслабнали. Покрай хармана по
дърветата закачаха фенери.

На 7 юли беше Еньовден. Дядо Еньо облечен с кожуха отива да вика
зимата. Тогава е средата на годината, колкото е минало от Коледа до Еньовден,
толкова има и до следващата Коледа.

На 12 юли беше Петровден. Тогава се колеше младо пиле. Късаха се
първите ябълки и круши (петровки). Тогава се късаше и първата краставичка. По
Петровден започваше жътвата. Жътварките ходеха чисто облечени и с бели
забрадки. Жънеше се със сърп и паламарка. Имаше връзвач, който си правеше
въже от стръкове жито. Скубеха ги, за да е по дълго въжето. Събираше
ръкойките, които жътварките пускаха на земята. Когато се заженваше на нивата,
идваше чорбаджията. При нас беше дядо. Аз му правех сноп, на който отгоре
слагах забрадката си и му казвах „Честит сноп“. Той пускаше пари и бонбони.
Когато завършеше жътвата, се плетеше „брада“. От вкъщи носехме цветя да
закичим брадата. Оставяха се по–едри и стари стръкове от житото. Оплитаха се
на коса и се кичеха с червено цвете – да е червено житото, със спореж - да е
спорно, с равнец - да е равна нивата. В корените пускаха бучки захар, да се
изяде сладко. Вечерта брадата я давах на дядо и той пускаше пари и ни

„Първи сноп” (възстановка на обичая).

черпеше нещо. Преди да се отреже брадата, около нея играехме хоро - житото

21

да се яде само по веселби. На нивата снопите се нареждаха на кръстци, които се
нареждаха на кръст с класовете навътре, по 13 или 15 снопа. Един се слагаше
най-отгоре и се забиваше дълга пръчка (припорка), за да не ги събаря вятърът.
Снопите се подаваха с вила с 2 рога. Като свършеше жътвата, вкъщи се
подготвяха за вършитба. Докато не е отесан хармана, се докарваха снопите. От
всичките снопи се правеше купен. Нашият харман и плевнята бяха оградени и не
можеха да влизат животни да ядат. Харманът се тешеше от тревата, измиташе
се, ръсеше се с вода и се заглаждаше. Като изсъхне хубаво, се започваше
вършитбата. Много се следеше какво ще е времето. Като се разбере, че времето
ще е хубаво, снопите се връзваха и се нареждаха по целия харман. Вършееше се
с диканя. Тя наподобява шейна. У дома дядо правеше дървената част, а идеха
цигани от Южна Българиа и носеха кремък. На диканята слагаха голям камък.
Най–бързо се вършееше с кон, а който нямаше кон - с биволици или крави.
Няколко пъти се пръскаше и обръщаще, докато сламата стане дребна и мека, а
житото падне от класовете. Около обяд харманът се преснемаше. Най-напред
сламата се прехвърляше и се вкарваше в плевнята, с широки вили, с 6 или 8
рога(яби). С широки гребна, житото се събираше на куп. Накрая целият харман
се метеше с харманджийска метла. Обядваше се и се почиваше малко, а след
това започваше веене. Вееше се с един дървен уред, вътре с перки и сита, който
се въртеше с ръце и ситата се люлееха. Перките произвеждаха вятър и
издухваха сламата. За тези, които вършат работата, беше много изморително,
затова често почиваха. За вършитбата бяха нужни 5-6 души.Аз, като най-малка,
сядах на малко столче и отгребвах от житото, за да не се натрупва и да не
затруднява лщлеенето на последното сито.

Като се смелеше брашно от новото жито, се месеше хляб. От първото
тесто се правеше кравай, който, докато е още топъл, се носеше на гераня.
Извикваха се 3-4 съседки. На кравая се връзваше букетче цветя, в което
трябваше да има червена китка и спореж. Поливаше се с малко вода и се
разчупваше, като се раздаваше на всички. Букетчето се завършзваше на гераня.

Тогава нямаше хлябна мая и хлябна сода. Хлябът се замесваше с
домашно приготвен квас. Втасваше 3 пъти. Последният път втасваше в тавите.
1942 до 1945 година бяха гладни години за селяните. Задължаваха ги да дават
наряд най-вече жито. Най-напред го вземаха от хармана, после правеха обиск и
вземаха и от хамбара. Всичко това изпращаха за поддръжка на германската
армия. Заради това в хляба слагаха попарено царевично брашно, варени и
пресовани картофи. Хлябът ставаше дъхав и вкусен. Докато беше топъл, беше
много вкусен, само с малко сол. Хляб се ядеше само на обяд. Сутрин се бъркаше

22

царевично брашно с кисело мляко и сирене, а вечер се вареше качамак.
Разсипваше се на паралията на малки питки, а в средата на паралията се
слагаше чиния с пържена сланина. З а за десерт се слагаше тръстиков маджун.

Втората половина от годината имаше и други празници. Един от големите
празници беше Богородица. Тогава беше на 28 август. За този празник се
готвеше овче месо в пръстен гювеч. Слагаха се картофи, малко зелен боб,
чушки, домати и резенчета дюля.Печеше се в пещ.Тогава започваха да се играят
хора. След Богородица бяха Кръстовден, Петковден, Димитровден и
Архангеловден. През годината имаше 3 задушници в памет на мъртвите - в
събота, преди месни Заговезни, наречена зимна, в събота, преди Петдесятница,
наречена Черешова задушница и в събота, срещу Архангеловден, наречена
Мъжка задушница, в памет на войниците, загинали във войните (войните тогава
са се водели главно през есента). Раздаваха се питки със сложено върху тях
сварено жито, баница, късчета месо и плодове според сезона.

След Богородица започваше стягането за зимата. Беряха се и се сушаха
сливи. Правеше се пестил (габровски поколад), мармалад, вареше се ракия.
Всичкият добив от полето се прибираше вкъщи. Най-напред се оскубваха
гръстите (конопа). Връзваха се на снопчета и се нареждаха близо до брега, в
реката. Затискаха се с камъни, за да не ги отвлече водата и киснеха цяла
седмица. Вадеха се, хубаво се изпираха, за да станат бели и вкъщи се
дообработваха. Бобът узряваше постепенно, затова се береше няколко пъти.
Събираха се тиквите. Вадеха се картофите. Береше се царевицата. Най–веселата
работа беше беленето на царевицата. Казваше се тлака. Идваха да белят съседи
и роднини. После ние ходехме да белим у тях. Имаше песни, закачки и смях.
Накрая домакините черпеха белачите с варени картофи и печени тикви на пещ –
с божествен вкус. Полската работа завършваше с оране и сеене на есенниците,
жито и ечемик.

След привършване на полската работа започваха сватбите. Първо се
правеше годеж. Родители на бъдещите младоженци се уговаряха кога ще е
сватбата и кой какво ще дари на младото семейство. Сватбата продължаваше 3
дена. В четвъртък преди сватбата, в къщата на булката се нареждаше в някоя
стая товарът или чеиза. В петък след обяд, близки на младоженеца ходеха да
вземат товара с каруци с впрегнати коне, които са закичени с цветя и кърпи от
едната страна. От другата страна ги закичваха у булката. Тогава там слагаха
кърпи и на хората, които са отишли за товара. Черпеха ги с ракия и вино. Също в
петък, както от страната на младоженеца, така и от страната на булката,

23

изпращаха някой ерген да калесва за сватбата. Даваха му бъклица с вино, която
е закичена с кърпа от зеленина и цветя. Той ходеше във всяка къща и канеше за
сватбата в неделя. В събота беше най–голямото приговяне. Колеха се кокошки
или пилета. Печеше се хляб. Печеше се кумов хляб, на който се оформяха
птичета. На кумовия хляб на момчето птичетата гледаха навътре, а на булката -
навън. Украсяваха ги с клончета босилек и гердан от нанизани пуканки. на
булката се нареждаше в някоя стая товарът или чеизът. В петък след обяд,
близки на младоженеца ходеха да вземат товара с каруци с впрегнати коне,
които са закичени с цветя Печаха се 3 пити (погачи), които на сватбата се даваха
с печена кокошка или пиле на кръстника, свекъра и на моминия баща. Печеше
се пита, наречена „меденик“. Едно момченце и едно момиченце заставаха един
срещу друг. Хващаха питата. Момчето казваше „Аз съм вълк“, момичето
казваше „Аз съм лисица“. Разчупваха питата на 2 и на когото се падне по–
голямото парче, той щеше храни семейството.

В неделя сутринта младоженецът, заедно със заложника и заложничката
(сестрата и зетя на младоженеца, ако няма сестра се избираше някоя
братовчедка), шаферите и някои близки отиваха за булката. Обезателно с
музика, ако булката е от далеч се тръгваше по–рано. В моето детство и
моминство се ходеше с каруци и музиката се състоеше от един гъдулар.

Всичките сватбари се закичваха с кърпи и цветя, конете също. По-късно

Сватбена каруца с шафера и шаферката. 13 ноември 1955 г

постепенно кърпите се замениха с кърпички. Най напред се ходеше за
кръстника. Каруцата, в която ще се вози булката беше по специална. Биваше

24

изписана и на нея слагаха „яй“ (нещо като пейка, с облегалка и отдолу с
ресьори). Отстрани на каруцата имаше стъпенка за качване. Седалката биваше
постлана обезателно с червено одеало с дантела. Над портите на младите се
слагаше венец. На средата на венеца връзваха кърпа, мамул царевица и глава
червен лук. Като стигнеха до къщата на булката, не ги пускаха да влязат, докато
не си платят. Пред вратата на булката заставаха шаферките и близки на булката
и започваха пазарлъци. Даваха се дребни пари. Първо влизаше кръстницата да
забули булката. Булката закичваше младоженеца с цвете, на което има златна
паричка. Гъдуларят извеждаше младоженците навън, където са насядали
майката и бащата на булката. Те ги опрощават, като им слагат пари в обувките.
Гъдуларят свиреше и пееше. Младите им целуваха ръце, като с това им искаха
прошка. Гъдуларят пееше:

Стъпвай, пристъпвай, булчице, млада,

стъпай, престъпай, назад не гледай,

че ти отиваш в чужда къща.

На чужда жена „мамо“ ще викаш.

Досега беше с братя и сестри,

а от сега със зълви и девери.

Гъдуларят ги повеждаше към пътя, като продължаваше да пее:

Както се разделя жито от слама,

тъй се разделя чедо от мама.

От мили тейко, братя и сестри.

Това беше най–трогателният момент от сватбата. От страна на момичето
даваха жив петел на заложника - заметнат с кърпа, с гердан от пуканки.
Заложникът го наричаха „маскара“. Той командваше цялата сватба, беше
нацапан и окичен като циркаджийски клоун. Някой отиваха в църква да се
венчаят, други се разписваха в съвета. Трапезата за обяд се слагаше в двора на
младоженеца. Гъдуларят въвеждаше младоженците. Свекървата ги посрещаше,
закичваше ги със здравец и ги захранваше с хляб, потопен в мед – както човек
не може без хляб, тъй и те да не могат един без друг, както са работливи
пчелите, събирали меда, тъй да са работливи и те. На булката връзваше пендара
на врата. Всички сядаха край трапезата, отрупана с ядене и пиене. Всеки
даряваше младите с посуда за вкъщи. Викачи обикаляха трапезата и казваха кой
какво дарява. Един от викачите минаваше с поднос, постлан с кърпа и чаша
вино. Събираше се „Кръст Божи за нова рая.” Събираха се пари – книжните пари
ги слагаха на кърпата, а монетите пускаха в чашата с виното. Сватбарите, като се

25

развеселят, се започваха хората. Гъдуларят извеждаше младоженците за
първото сватбено хоро.

На 13 декемрви беше Андреевден, „Андрея”. Тогава се вареше царевица,
жито, боб и леща – варива, които наедряват при варене. Поверието беше, че
както наедряват варивата, така почва да расте деня.

***

Искам да опиша как дървесната пепел се използваше като подправка и за
лечение от простуда. Моята баба си имаше постоянно в едно гърне луга.
Сваряваше вода с малко пепел в едно менче. Оставяше да се утаи пепелта и
водата да изстине. Отгребваше бистрата вода и я наливаше в гърнето. С тази
вода месеше прясна питка. Когато варяха ошав, било от пресни плодове или от
сушени, намокрена лъжица се овалваше в пепелта. Очукваше се на някоя главня
от огъня и с опепелената лъжица се разбъркваше ошава. Той кипваше. Това се
повтаряше 2-3 пъти. Пепелта убива киселината. Тогава не се слагаше захар,
защото нямаше.

Майка правеше катми на една каменна плоча. Мажеше плочата с парче
сланина, поливаше рядко тесто. приготвено от луга и сол. С луга, прясно мляко
и яйца правеше юфка. Луга се използваше и при варенето на сапун.

Баба Дона беше баячка. Носеха и много малки бебета да ги лекува.
Болестта им се казваше „песец”. Къпеха ги с вода, в която тя слагаше пепел,
пресята 9 пъти през сито. Когато окъпеха бебето, водата от коритото я изливаха
през тензух, сгънат на 2-3 ката. Оставяха го към един час да се отцеди напълно.
Когато извадеха и разчупеха отцеденото в тензуха, ако се появяха косми, значи
бебето беше болно. След първото къпане имаше много косми. След второто –
по-малко. За третото баба даваше на хората пепел да си го къпят вкъщи. И сега
не мога да си обясня откъде се вземаха космите в отцедената пепел.

Простудено дете се мажеше отдолу по ходилата със свинска мас и се
натупваше с пепел. Използвала съм луга за правене на юфка и за варене на
сапун. С луга се попарваха заклани стари кокошки и патки, защото кожата им е
мазна и само гореща вода не е достатъчна. Питката, омесена с луга, се печеше
там, където е горял огъня. Плочата се изчистваше от пепелта и въглените и се
слагаше питката. Покриваше се с връшник или метална тава. Върху тавата се
насипваше пепел и въглени. Печеше се около половин час.

26

***

Искам да опиша колко трудно преживяхме бомбардировките над София.
Семействата на чичо Иван и леля Мария, които живееха в града, бяха
евакуирани у дома. Събрахме се 13 души. Хранехме се на една маса, от една
тенджера. Тогава имаше полицейски час. Не се разрешаваше да се върви по ж.
п. линията – там и из селото пазеха войници. Веднъж бяхме тръгнали с майка
при баба в Обрятковци, но ни върнаха от Чукара.

Чичо Иван беше донесъл радио. Беше запечатано с червен восък.
Работеше само на програма Христо Ботев. Радиото стоеше на чардака. Чичо
беше ни научил като чуем: „Ахтунг, ахтунг, над България вражески самолети”, да
бягаме в гората и да заставаме под някое голямо дърво. Само дядо стоеше в
бахчията, под една ябълка. Когато бяхме по нививте, бягахме, когато свирнат
сирените на фабриките. Вражеските самолети летяха на ята. Но имаше и един
български самолет, който летеше ниско и обстрелваше горите. Веднъж
тревогата ни свари с майка на Конашкия мост. По-надолу, към Падало, имаше
скривалище. Отидохме там, но аз казах, че в дупка не влизам.

***

За обръщенията

За всички деца родителите им са ‘мама’ и ‘тати’, а на родителите на
родителите си децата казват ‘баба’ и ‘дядо’. В едно голямо семейство най-
големият брат е ‘бати’ за по-малките. Съпругата му е ‘буля’ или ‘кака’. За нея по-
младите братя на съпруга ѝ са ‘девери’ – обръщението към тях е ‘драгинко’, а
към по-малките сестри – ‘калино’. По-голямата сестра на съпруга е ‘зълва’.
Родителите на мъжа са за съпругата му(‘снахата’) са ‘свекър’ и ‘свекърва’, но тя
ги нарича ‘мама’ и ‘тати’. Нейните родители за него са ‘баба’ и ‘дядо’. Помежду
си родителите на двата рода са сватове и се обръщат един към друг със ‘свате’ и
‘сватя’. Братът на булката за зетя е ‘шурей’, а жена му – ‘шуренайка’. Сестрите
на булката за зетя са балдъзи, а съпрузите им – ‘баджанаци’. За децата братът
на баща им е ‘чичо’, а съпругата му – ‘стринка’; братът на майката е ‘вуйчо’, а
съпругата му – ‘вуйна’. Сестрите и на двамата родители за децата са ‘лели’.
Свекърът и свекървата казват на снахата ‘булка’. В квартала омъжените жени се
наричат по името на съпруга – Христовица, Кольовица и др. , или по името и
фамилията на съпруга – напр. Кольовица Велковата (съпругата на Кольо Велков).

27

Когато майка ми се омъжила и дошла да живее на Златарите, малкият ми
чичо бил студент. Тя се обърнала към него с ‘драгинко’, а той ѝ казал:”Мен
попът ме е кръстил Иван, а не драгинко, ще ми казваш Иван”.

***

Автобиография

Казвам се Донка Венкова Стойнова. Родена съм на 14 февруари 1936 година в с.

Златари. Благодарна съм на съдбата, че съм израстнала в едно голямо

семейство, което е пример за мен. Живяла съм при дядо Стойно и при баба

Дона. Те имаха 5 деца. Баща ми се казваше Венко. Бил е втори по ред, след чичо

Митьо. Майка ми се казваше Дешка, родом от село Обрятковци – сега Орловци.

Те се оженили трети по ред, след леля

Мария. Бях почти на 3 години, когато се

омъжи леля Тотка. Последен се ожени

чичо Иван. Той е бил десетина годишен

като си е счупил дясната ръка в лакътя и

тя зараснала накриво. Не можел да

работи нищо и тогава залегнал на

учението. Другите преди него учили до

4-то отделение. Той завършил

прогимназия, Априловската гимназия и

след това бил студент във Варна. Бях на

6 години, когато той се ожени. От дядо

и баба съм научила най-много неща.

Обичах да ходя с баба да пасем

биволиците, защото тя ми разказваше

за едно време. Повечето от обичаите

съм научила от нея. Обичах също,

когато дядо си е вкъщи и аз не ходех на

нивата, а си оставах с него у дома. Той

беше човек с много занаяти. На него

С майка Дешка и татко Венко около 1942 г. никаква работа не му се опираше. Беше
дърводелец. Имаше тезгях и правеше

прозорци и врати. Правеше различни видове вили, къщни метли, хармаджийски

метли, както и дървени лъжици. След жътва, когато докарваха снопите вкъщи,

той развързваше един сноп и с една ножица си подбираше гладки сламки.

Връзваше ги на снопчета и през зимата плетеше изкуснос шест сламки дълги

ленти, от които с игла и конец правеше сламени шапки. Плетеше различни

големини кошници и кошове. На двора беше направил голямо сушило за сливи.

Имаше 48 леси и през лятото цял месец той спеше на почивки и през повечето

време беше край сушилото.

28

Когато съм се родила и
малко след това, татко работел във
фабрика „ Успех“. След това
започнал работа с кон и каруца
към “Пренос – превоз”. Майка си
беше вкъщи. Имах голяма мечта да
имам сестра. На 1 май 1947 г.
мечтата ми се сбъдна – роди се
сестричката ми Румяна. Аз бях
навършила 11 години. Много я
обичах и много помагах за нейното
отглеждане, но беше за кратко. Тя
беше на 8 години, когато аз се
задомих.

Сключихме брак със съпруга

ми Петър Галов на 8 септември

Сестра ми Румяна на 8 г., 1955 г. 1955 г.. Отидох да живея на
Тончевци. Още от първата година

започнахме да мислим за свой дом и започнахме да събираме материали, за да

си построим своя къща. На 27 ноември 1957 г. се роди синът ни - Николай.

Парцелът ни го подари моят дядо Стойно. През 1958 година направихме

основите. През месец април 1959 г. къщата беше покрита. Много ни помогнаха

свекърът, който издържаше прехраната ни, моите родители, които ни помагаха

с дървен материал, баба и дядо от Орловци и дядо Стойно. Майка купуваше

дрешки за детето и мен. Сестра ми идваше

да го бави и го носеше на Златари. Ние със

свекъра карахме трупи, за да ни нарежат

дъски. Ходехме и по кожарските фабрики за

сгурия. Петър, който беше дърводелец,

завършил занаятчийско училище и работеше

като дърводелец в строителната, направи

всички прозорци и врати за къщата. На 12

декември 1959 г. влязохме в къщата. На

Тончевци остана братът на Петър, също

женен, с дете на 5 г.

Най-мизерно преживяхме първата
зима. Прозорците бяха двойни, но парите не

29

ни сигнаха и сложихме стъкла само на външните черчевета. Вечер слагахме по
едно одеало на прозорците. Нямахме и достатъчно гориво. След Нова година
щях да започвам работа. Изкарах изпит за ръчно плетиво, но нямах късмет.
Етърва ми влезе в болница и се наложи да вземем детето Ѝ у дома. Нашето на 2
години, а тяхното на 5. Когато етървата излезе от болницата, влязох аз.
Претърпях неуспешна операция на 30 септември 1960 г. Животът ми висеше на
косъм. Благодарение на професор Баев от София и на чичо ми Иван, аз оживях.
От там - друго премеждие. Разболях се от костна туберколоза. През 1963 г. ме
изпратиха в Радунци, където лежах в гипсово корито 8 месеца. През месец
април 1964 г., заедно с коритото, ме закараха във Варна. През август ме
изписаха от Варна и се прибрах вкъщи. Почти цяла година отсъствах от вкъщи.
На 15 септември синът ми тръгна в 1 клас. След една година ме трудоустроиха и
започнах работа в кооперацията на инвалидите – ръчно плетиво надомно.

През 1970 г. започнах работа в стопанството, като кантарджийка на
колесен кантар. След 2 години станах домакин и така до пенсионирането ми
през 1991 г.

През 2009 г. почина мъжът ми, след 54 години съвместен живот. Сега
живея със сина си, който работи като стругар и съпругата му. Доволна съм от
вниманието им.

***

Записах тези спомени в чест на моята 80-годишнина. Последните редове
добавям днес, 14 февруари 2016 год. Днес беше един от най-прекрасните дни в
моя живот. Бях обсипана с внимание от децата ми и най-близките ми
хора.Получих много подаръци и цветя. Имаше и две торти със свещички – от
семейството на сестра ми и от децата ми. Получих поздравления и по телефона.
Утре, ‘на патерици’ очаквам приятелки.

На всеки, който прочете моите записки, желая здраве и всичко добро в
живота.

С благопожелания,

Донка Венкова

30

Донка и Румяна 2016 г,

фигура 1Донка и Румяна с майка Дешка и
синовете Николай, Иван и Венелин.

Рожден ден 80 г. - със сина Николай ... и снахата Донка 31

Родът на майка

Добри Стоев 1864. Съпруга Бяна 1866г.
Имат 2 дъщери

Мария Добрева 1891 – 1918г. Рада Добрева 1893 – 1979г.
Съпруг Георги Ангелов 1887г. Съпруг Иван Бенев. Починал през

Имат една дъщеря 1916г.
Имат една дъщеря

Райна Георгиева 1911 – 1973г. Дешка Иванова 1915 – 1995г.
Съпруг Марко Симеонов 1898 – Съпруг Венко Стойнов – 1906 –

1943г. 1972г.
Имат 2 деца. Имат 2 дъщери

Симеон Марков Дешка Маркова Донка Венкова Радка Венкова
1933г. 1932г. 1936г. Съпруг 1947г. Съпруг
Съпруга Петър Галов Дечо Иванов
Съпруг Русин 1932 – 2009г.
Снежана 1946г. Петров. Починал 1940г.
Имат син Имат двама сина
2008г.
Имат син

Петър Русинов Николай Галов Иван Дечев Венелин Дечев
1949г. Съпруга 1957г. Съпруга 1968г. Съпруга 1971г. Съпруга
Надежда Гутева Донка 1955г.
Катя 1972г. Димитрина
Имат 2 деца Имат дъщеря Йорданова

1973г.
Имат 2 деца

Дарена Светозар Вероника Румяна Веселин
Русинова Русинов Дечева Дечева Дечев 1997г
1998г. 1995г.
1973г.

32

Родът на татко

Стойно Венков 1874 – 1960 г. Съпруга Дона. Починала през 1956 г.
Имат 5 деца

Митьо 1904 Венко 1906 – Мария Иван 1914 – Тотка 1916 –
– 1988г. 1972г. 1908г. Съпруг 2002г. 1997г. Съпруг
Съпруга Съпруга Съпруга Иван Гичев
Пена. Дешка Васил. 1909 – 2000г.
Починала Имат 2 деца Димитричка.
Иванова Починала
през 2002г. 1915 – 1995г. през 1996г.
Имат син Имат 2 деца
Имат 2 деца

Стойно Донка Радка Надежда Елена Дора Стойно
1930 – 1936г. 1947г. 1934 – 1938 – 1942г. 1950г.
2012г. Съпруг Съпруг 1972г. 2013г. Съпруг Съпруга
Съпруга Петър Дечо Съпруг Съпруг Иван. Нели
Иванка 1932 – 1940г. Рачо Косьо Имат 2 Имат син
Имат 2 2009г. Имат Имат деца Иван
дъщери Имат двама дъщеря Алберт
сина и София
син

Полина Мая Николай Иван 1968г. Венелин Румяна
1962г. 1968г. 1957г. Съпруга 1971г. Съпруг
Съпруг Съпруга Съпруга Сашо
Дидо Донка Катя 1972г. Имат
Имат 1955г. Има Димитрина дъщеря
дъщеря 1973г. Петра
Алина дъщеря 1995г.
Вероника Имат 2 деца
Румяна
1998г. 1995г.
Веселин
1997г.

33