Мелодия

ОТ АВТОРА НА
"ЧЕТИРИ КАФЯВИ ОЧИ"

МЕЛОДИЯ

РАЗКАЗИ

СТЕФАН ЕВТИМОВ

Мелодия

Всеки уж живее или пък съществува. Всеки работи, почива,
живее, умира, скучно му е или пък напротив – на себе си
единствено робува. Свирим на инструментите си и
създаваме мелодии, до края на съществуването си.
Мислим си, че сме с уникална мелодия и всичко има
някакъв свещен, сакрален смисъл и дори си вярваме.
Вкарваме се във филми и играем уж главни герои, мислим
си, че контролираме всичко, преувеличаваме емоцията
само, за да почувстваме нещо и не усещаме как още
откакто сме родени, влизаме в една огромна мелодрама,
от която, ако искаме да излезем, ще бъдем сметнати за
луди, ненормални или просто – не особено с ума си.
Надули сме 7 милиарда тромпета и си мислим, че сме
уникални. Въобразяваме си, че обичаме, а всъщност
единствено свикваме с мисълта за някого. Нищо повече.
И аз свиря на тромпет. И аз си мисля, че се влюбвам. И
сега симулирам лекуване след тази "любов", мисля си, че
осъзнавам какво става и защо съм тук. Опитвам се да се
откъсна от мелодията, да загърбя драмата, но не
осъзнавам, че аз самият съм мелодрама. Въртя се в
някакви мисли, планове и спомени, като всички други,
забавлявам се, само защото така ми е казано, че се прави,
понякога възпроизвеждам омраза, друг път – любов. Правя
каквото ми е казано от обществото и си мисля, че съм
напълно окей. Въобразяваме си, че да следваме мечтите
си е напълно достатъчно за пълноценен живот. Да, ама
тия мечти много често не са наши. И няма да засягам
клиширани теми за пари, коли и секс, защото отново
всичко е мелодрама. И писателите, които оплюват това. И
те са мелодрама. И критиците на писателите.

И онези, които отричат критиците. Всичко е цирк и драма.
Хаха-хехе, една-две-три мелодии, докато вечерта
приключи. Колкото да не ни е скучно, да не се отегчаваме
в стаите си, в домовете си, да не оставаме сами с
мислите си или пък още по-лошо – с празни чаши. Нека не
оставаме сами, когато музиката спре. Нека празнуваме,
пък дори и да няма за какво. Сипи ми още, имам нужда.
Наздраве. Всичко е мелодия с малко драма.

И изход просто няма.

Цветове

Събуждам се. Късен следобед. Варна. Море. Сините вълни.
Петте часа шофиране дотук си струваха. Изпитах нужда да
бъда тук и откликнах, като зов на диво животно. „Пауза”-та
от живота ми беше наложителна. Имах нужда да спра за
малко. Офисът, колегите, ангажиментите, мислите… всичко
ме натоварваше до степен на изнемогване. Последното
място, което помня, на което се чувствах добре, беше…
тук. С теб, във Варна, където остана и ти, където останах и
аз. Още помня плажовете сутрин, водата в морето, писъкът
на чайките и всичко беше толкова синьо, и аз бях синьо, и
ти беше синьо. Още си спомням как ме помоли да остана с
теб завинаги, да зарежем града и всичко останало. Да
опитаме да живеем в каравана, заедно с мечтите си, а
лятото като си замине, да го последваме на юг. Ти ми беше
предложил света, но аз го осъзнах твърде късно. Ти никога
не успя да ми простиш. Помня как лятото свърши, ти
започна да преследваш мечтите си, а аз си заминах с
мисълта да преследвам моите. Но сбърках, всичко, което
някога съм искал, беше ти, и морето, и сините вълни.
Светът беше едно голямо отражение на нас сега… а сега е
голямо отражение на теб. Не принадлежа, там където
трябва да бъда. Идвам като крадец тук, един отшелник по
принуда, монах без манастир. И единственият начин да те
видя, е да се прокрадвам в сенките, и да наблюдавам как
сбъдна мечтите си… как можех да бъда до теб. Може би
разумът не винаги е разумен и води до това сега всичко да
е толкова прозаично. Предполагам, че стана твърде
меланхолично. Наченък на щастие, кратък, мигновен,
изчезва, после пак се появява.

И всичко свърши, свършиха ми всички шансове, всички
мигове. Опитвам се да се излекувам и не мога, скоро си
тръгвам, а там всичко е толкова… червено, твърде ярко
червено. Аз съм синьо… и лилавото просто не е за мен.
Научих се по трудния начин, че когато си щастлив, трябва
да се държиш за чувството. И никога да не го пускаш. Ако
обичаш лятото, трябва да пътуваш на юг, ако обичаш
морето, трябва да плуваш в него. Ако обичаш слънцето, да
не се криеш на сянка, ако вятърът задуха, да не затваряш
прозореца. И пак чукам на вратата ти, всеки път се
озовавам тук… и никога не ми отваряш. Може би защото
последния път, когато излязох, я затръшнах толкова силно
след себе си, че повече никога няма да се отвори.
Решенията, изпреварили времето си, водят до такива
ситуации, водят до това всеки ден да съм пред вратата ти
с надеждата да ми отвориш, въпреки че знам, че никога
няма да се случи. Знам, че си щастлив. Знам, че сбъдна
мечтите си без мен. Искаше ми се да не е така. Надявам
се да се сещаш някой път за мен, ей така, за кратко. Като
стар вестител, нежелан гостенин. Като сняг през април…
приключва, преди да започне. И отново… и отново…

Реката шуми

Реката шуми. Дъхът ми излиза на пара във въздуха.
Следобед, облачно… неприветливо. Напълно сам съм.
Старото ми палто, подарък от теб, вече се разпада бавно,
кръпка по кръпка и няма връщане назад. Реката продължава
да шуми. Вървя по брега. Бягам от спомена за теб, но не се
крия. Понякога си играл на криеница твърде много пъти… и
всички тези пъти си губил. Почти се бях отказал. Вече не
правех много. Напуснах работа, често се намирах сам,
седейки на пода. Гледах тавана. Понякога плачех, понякога
мислех, а понякога само стоях. Такъв съм вече. Уморих се
да бъда друго. Прибрах косата си зад ухото. Не спях много,
будех се често. Ти ме преследваше, отново, като призрак.
Гониш ме и ме болиш. Събори ме от въртележката на
живота с лекота. И приятели нямах. И себе си губех. Едвам
се хранех. Отсъствието ти обезсмисля всичко, a
присъствието ти го разрушава. Припомням си факта как
думите, закъснели дори със секунда, вече не означават
нищо. Спомням си всеки един юлски следобед, аз и ти, и
това беше достатъчно. И как няколко секунди стигаха, за да
не бъде вече. Преглъщам. Може би срама си за това, че
още мисля за нас, а не за теб. Вдишвам надежда, издишвам
отсъствие. Кълбо пара се изтръгва от гърлото ми и се
разпада във въздуха. Не си признавам, че ми липсваш. Не
го изричам на глас. Страх ме е да призная, че ми липсва
стария живот. Сдържам сълза. Не ми е за първи път. Искам
всичко да е както преди, но връщане нямаше. Искам да
поправя всяка грешка. Искам, като се гледам в огледалото,
да не мразя отражението. Искам да стана този, който
мислех, че ще бъда. Но никога няма да стане това.

Никога няма да се сбъдне. Какъв е смисъла да си го
пожелавам всеки път, тогава? Става ми студено. Какъв бе
смисъла изобщо да поглеждам в огледалото, ако намразвам
отражението си, всеки път, наново? Какъв е смисъла да се
живее, ако ще е без теб? Дни и нощи за мен нямаше, всичко
се размиваше, като в мъгла. Предполагам, че се дължи на
факта, че аз единствено съществувам. Като фон в
далечината. Загървам се все повече с овехтялото палто и
въздишам. Понякога не виждаш смисъл да опитваш
повече… и наистина няма такъв. Хората се вманиачават в
нещо, с надеждата да останат живи и се залъгват, че това
осмисля тяхното съществуване. Всички ние се лъжем и
обожаваме това, но аз бях твърде честен. Към теб. Към
себе си. Гледах в земята. Може би животът не е за всекиго.
Не всеки трябва да има деца. Не всеки трябва да остарее.
Не всеки има половинка в живота. Мисията на живота на
някои е да го прекратят, най-често своя собствен.
Пристъпвам от крак на крак. Научих едно нещо през всички
тези години живот: единствено, когато се давиш, само
тогава можеш да дишаш истински. Погледнах към реката.
Все още шумеше. Стъпвам бавно на ръба на брега. Гледам
отражението си в нея. Вече може би не го мразя. Изглежда
по-различно, някак… не мога да го видя добре. Може би по-
близо… малко по-близо… съвсем още малко… Изведнъж,
отражението ми и аз ставаме едно цяло. След това потъвам
в него, губя се в бурите от чувства, животът ми минава на
кинолента, пътувам във времето, протягам ръка, за да спра
всичко това, но осъзнавам, че не мога, едва чак сега.
Изведнъж всичко изчезва.

Реката шуми.

Когато бях под водата

Въртя се в несвяст, политам, аз съм в центъра на
урагана, може би дори самия него, ставам, падам,
продължавам, вия се, увивам, малко по малко,
свършвам, и после пак отначало. Преливам, ставам
спомен, връщам се, вече съм мечта. Кой съм аз? Не
знам къде се намирам. Болка отляво. Отдясно също.
Лежа си някъде, видимо необезпокояван. Ставам.
Оглеждам се. Мястото е напълно непознато за мен. Не
халюцинирам. Нямаше врати, нямаше пролуки, всичко
беше в бяло, искрящо бяло. Чувствам се като в стая за
душевно болни – нямаше как да се излезе и едва ли
някой щеше да ме чуе. Ставам на краката си едва-едва,
правя няколко крачки наоколо. Осъзнавам, че съм
мръсен, изподран и почти гол, но това е най-малкият ми
проблем в момента. Какво става? Как съм попаднал тук?
Оглеждам ръцете и краката си. Все едно съм бродил
през гори и океани, за да стигна най-сетне дотук. Но
защо, по дяволите? Единственият глас, който чувам, е в
главата ми. Толкова тихо, сякаш няма никого наоколо
или поне така си искат да мисля. Не знам. Поемам
дълбоко дъх. Откъде идва кислородът тук, след като
(поне видимо) няма никакви процепи? Всичко е идеално
бяло. Приближавам се до стената. Става ми горещо.
Докосвам я. Пари изключително много, дърпам се
буквално след секунда, но ми изгаря ръката. Стискам
зъби. Ще оцелея. Само спокойно. Сядам на подам той е
студен. Притискам ръката си към него, частично ми
олеква. Излягам се на пода, усещам колко уморен съм
чак сега. Клепачите ми натежават…

Събуждам се отново. Ръката ми е по-добре. Има белези,
но вече не ме боли. Сядам на пода и се оглеждам около
себе си. Върху мен пада светлина, сякаш слънчева, но
просто нямаше откъде. Поглеждам нагоре. Никаква
пролука, никакво прозорче, никакъв шанс да разбера
какво става и защо съм тук. Осъзнавам, че не се чувствам
притеснен, както би трябвало да се чувствам. Нито пък
застрашен. Чувствам се спокоен, на място, сякаш… съм
си вкъщи. Все едно е само сън, след малко ще се събудя
в леглото си и всичко ще бъде наред. Изведнъж нещо
приковава погледа ми. Виждам… цвете. В саксия. Моля?
Какво прави тук? Как е попаднало изобщо? Кой го е
сложил? Не мога да повярвам на очите си, премигвам
няколко пъти, за да го погледна и да се учудя още повече.
Усещам се как го гледам като диво животно. Усещам
чувство отпреди… да попадна тук. За обич. Към някого, но
отдавна захвърлена, преболедувана, но болката е
останала непреживяна. Усещам фъртуна в гърдите.
Дишам дълбоко. Ще оцелея някак. Ставам на краката си и
тръгвам бавно към цветето. Колкото повече приближавам
към него, толкова повече се усилва фъртуната в гърдите
ми. Откъслечни спомени, думи, изречения, предмети,
всичко се завърта и едва дишам. На мястото на сърцето
ми има рана, а върху нея – ураган. Все едно всичко е
свързано. Цветето, аз, стаята, тежестта в гърдите. Или
може би аз съм единственото нещо тук? Вече съм на
милиметри от цветето. Изглежда живо, редовно
обгрижвано, в разцвета на силите си. Фъртуната всеки
момент ще разцепи гърдите ми и ще отвее всичко от
тук.Докосвам цветето. В момента, в който го правя… то
загива. Подскачам. Какво се случва? Допреди секунда бе
тук, а сега го няма? Как така? Нещо не е наред.

Мозъкът ми, сетивата ми не могат да определят какво се
случва. Всичко тук заобикаля всякакви закони. Дали
изобщо съм в реалността? Ураганът в мен вече го няма.
Има само празнота, привидно спокойствие, затишие пред
буря. Нещо капва на носа ми. Следват още капки, една
след друга и се усилват. Дъжд ли вали? Поглеждам
нагоре. Обикновен бял таван, плоскост, без никакви
отвори. Но въпреки това съм мокър и продължава да вали
над мен. Все повече и повече, цялата стая започва да се
пълни и изведнъж го осъзнавам. В опасност съм. Водата е
до глезените ми, но вече търся бягство навън. Какво да
правя? Започвам да блъскам неистово по стените, крещя,
но няма кой да ме чуе. Разчитам само на себе си. Водата
приижда все по-бързо и все по-бързо. Опитвам се със
саксията, останала от цветето да пробия дупка в стената,
но безуспешно. Саксията става на парчета в ръцете ми и
цялата пръст се посипва във водата. Тя вече е до кръста
ми. Започвам да се паникьосвам. Треперя целият. Крещя.
Започвам да плувам, бавно се стига до битка за
последния кислород в стаята. Изход няма. Водата е вече
почти до тавана. Дори не осъзнавам кога стига чак дотам.
Поемам последна глътка кислород. Гмуркам се. Така ли
ще свърши всичко? Крещя под водата, ритам, блъскам с
все сила по тавана на стаята, по всяка стена, но скоро
силите ме напускат. Неподвижен съм. Гледам празно в
пространството. Осъзнавам, че парчетата отпреди малко
липсват, пръстта също я няма. Само аз и водата сме. Аз
съм нея, тя е мен.

Събуждам се с тежко давене. Отварям клепачите си. Би
трябвало да съм в рая. Или в ада. Първоначално не
осъзнавам изобщо къде съм. След това всичко ми се
прояснява, на познатото място съм. Всичко е сухо, няма и
следа от водата. В крайна сметка, оцелях. Жив съм.
Пооглеждам себе си, вече не съм толкова мръсен, водата ме
е пречистила. Все още не осъзнавам напълно какво се
случва. Мозъкът ми не допуска, че съм жив. Би трябвало да
съм мъртъв, но съм тук. Фъртуната в гърдите също я няма,
сега ми е просто леко на душата. Колко ли ще продължи този
път? И колко време имам преди отново да си мисля, че ще
умра? Не се страхувам вече. Оцелях веднъж. Едва ли ще
намеря краят си тук. Поради каквато и причина да съм на
това място, който и да ме е сложил и заключил тук, аз не съм
затворник. Няма да ме съдят. Не искат да ме убиват. Или
поне така се надявам. Не намирам обяснение какво става, но
ще го направя. Друг избор не мога да имам. В гърдите си
чувствам любов. Голяма любов. Незаменяща, подкрепяща.
Не взимаща, а единствено даваща. Разпознавам я от
първата секунда. Кой, къде, как, защо? Но каква е връзката?
Къде е споменът? Не разбирам. Под погледа ми попада нещо
странно. Отново не съм сам тук. Компания ми прави
тризъбец. Бял, масивен и тежък. Поемам го в ръка. В
секундата, в която го овладея, рояк пеперуди изникват
отвсякъде. Буквално за секунди е пълно с тях. Стряскам се,
но този път няма да се паникьосам, нито ще се предам.
Започвам да размахвам тризъбеца без посока. Пеперудите
влизат в очите ми, носа ми, не мога да дишам, не смея да
отворя устата си, за да поема дъх, но въпреки това се
опитвам да се защитавам. Правя няколко крачки, за да се
отдалеча оттях някак, но просто са навсякъде. Забелязвам,
че когато ги докосна с тризъбеца, те изчезват, превръщат се
в прах, който пада по земята.

Това ме мотивира да се отбранявам все повече и повече
и не след дълго, пепрудите вече ги няма. Всичко е покрито
в прах. Нищо не е останало. Любовта в гърдите ми също е
изчезнала. На нейно място се е появила болка. Огромна
болка. Празнина, която не може да се запълни. Дишам
тежко и учестено, коленича и се подпирам с меча. Едва
дишам, болката ме спира. Рухвам на земята. Обърнат съм
с лице към тавана. Спасение ще дойде ли някога? Целият
съм пожар, огън и дим, кой ще ме загаси? В същия
момент, усещам капка на ръката си. Сред целия прах от
пеперуди и пожарът вътре в мен… пак вали. Тихо. И се
засилва. Дали този път ще се удавя? Няма да се откажа.
Едва ставам. Взимам тризъбеца. Оглеждам се за пролука,
въпреки че е почти безмислено, едва ли щях да намеря.
Всичко е перфектно, перфектно здраво тук. Нещо обаче
ми минава през погледа. На тавана е. Не мога да осъзная,
но след малко схващам. Пукнатина! Малка, почти
незабележима, но има пукнатина в тавана. Усещам
прилив на енергия. Ще се измъкна! Опитвам се да я
достигна с тризъбеца, за да пробия дупка, през която да
изляза. Успявам да я разширя незначително, но просто не
мога да стигна. Водата е до коленете ми, отново нямам
много време. Опит след опит, нямаше кой знае какъв
резултат. Пари ме отвътре, всичко ме боли. Прахът е
полепнал по кожата ми и кашлям постоянно, но не се
отказвам. Водата ме понася, вече мога да плувам в нея.
Изведнъж осъзнавам, че ме издига нагоре, към тавана.
Със сетни сили пробивам дупка в тавана, след толкова
много опити. Изпускам тризъбеца в момента на триумф.
Какво правя сега? Виждам единствено небе, безкрайно
синьо небе. Опитвам се да мина през дупката, за да се
измъкна, но всичко ме боли твърде много.

Правя няколко опита да се набера, но просто не мога.
Падам във водата, оставям се на нея. Постепенно се
успокоявам. Чувствата в мен се укротяват. Няма смисъл да
крещя, няма кой да ме чуе. Няма да умра. Оцелях веднъж.
Напълно сам съм, но самота не чувствам. Гледам само към
небето…

Отварям очи. Всичко е изчезнало. Дупката в тавана я
нямаше. Обстановката около мен беше толкова стерилна,
сякаш нищо не се бе случило. Все едно мен ме нямаше,
аз не съществувах, нямало е пеперуди, дъжд, прах,
тризъбец, емоция, крясъци, дори пролуката в тавана
липсва. Едновременно всичко е еднакво и нищо не е
същото. Аз съм напълно чист, сега забелязвам. Нямам
рани, нито кал по себе си. По ръката ми няма белези.
Усещам лекота в гърдите, а с нея и всичките спомени се
завръщат, един по един. Колко много съм обичал, кого,
как съм се влюбил и защо съм страдал толкова време.
Плакал съм, крещял съм, бил съм сам в стая, пълна с
хора. Не съм живял. В друг свят съм съществувал. Хората
с разбито сърце са в друга реалност, където времето тече
по различен начин от нормалния. Там щастието,
себелюбието, толерантността, добротата… нямат място.
Това е измерение на оставаща любов и на тръгващи си
любовници. С всеки свой дъх съм вдишвал любов и
надежда. Надявал съм се, опитвал съм се, искал съм, но в
крайна сметка, от другата страна на дъха, излизат
единствено отсъствие и болка. Не ме е интересувало
къде съм, с кого съм, защо изобщо съм там. Важно е какво
е вътре в мен. Дали ще мисля за отминалата любов, за
някой щастлив миг от миналото с нея или просто някой ще
ми напомни за този човек… Аз не съм бил там. Аз може и
да съм се намирал там и да казвам по нещо, евентуално,
но сърцето, душата и умът ми са били на километри
навътре в спомени. И понякога, това състояние може да
продължи с години. Не можеш да продължиш живота си
нормално, не си способен след толкова много преживяно
и още толкова очакващо да бъде и пребъде в душата и
сърцето ти.

Нямаш шанс да излезеш от този кръг, докато не бъдеш
напълно чист, напълно откровен и честен пред себе си.
Може и денем да се усмихваш, да се преструваш, че си
добре, сякаш ти няма нищо, да се правиш на зает, само и
само да не мислиш за това, но когато си сам, в леглото,
всяка вечер, ти прегръщаш спомена за лека нощ. Всичко те
застига, от което бягаш така усърдно. Не можеш да
избегнеш сълзите по възглавницата, дори и насън. Няма
да избягаш от болката, когато чуеш онова име. Можеш и да
се опитваш да стискаш зъби, в опит да спреш сълзите си,
но това не означава, че отново няма да се опитат да
излязат на повърхността… и да те ударят два пъти по-
силно от предния път. Ако не дадеш шанс на сълзите,
мъката и цялата болка да излязат на повърхността, то ти
ще се удавиш в тях. Наистина ще се удавиш, няма да се
пречистиш. Единственият начин да се пречистиш, е да
бъеш честен със себе си. И със своите чувства, това какво
изпитваш и защо. Да не се опитваш да бягаш от
промяната, да не те е страх да продължиш напред, макар и
сам. Най-доброто решение за теб, същността и душата ти,
е да се оставиш на течението. Да поемеш дълбоко дъх. И
да се гмурнеш вътре, въпреки че не можеш да плуваш, но
повярвай ми, ще се научиш. Може би сам, може би с някой
друг. Някой, който наистина те цени и осъзнава всичките ти
плюсове и минуси. И въпреки това, избира да бъде с теб.
Завинаги. Може би…

Водата отново е около мен, заприижда от всички страни, за
секунди е вече до коленете ми. Готов съм за това. За
последно. Когато се давя, крещя, дробовете ми горят и се
надявам някой да ме чуе… никой не го прави. Никой не
идва на помощ. Разбрах, че когато се отнася само за мен,
то мога да разчитам единствено на себе си. Трябваше да
се спасявам сам, но въпреки всичко, това е единствения
начин да победиш себе си. Да се пречистиш истински. Да
преминеш пътя сам, да влезеш в неизвестното, да се
гмурнеш в най-дълбокото, с ясното съзнание, че не можеш
да плуваш… и въпреки това да знаеш, че няма да загинеш.
Няма да се изгубиш, напротив. Ще се намериш отново. Ще
оцелееш. Научаваш се да не се страхуваш от водата. Вече
стига до врата ми. Отново сме само аз и тя, нищо друго, аз
съм водата, тя е мен и водим ожесточена борба за
последната глътка кислород в стаята. Гмуркам се, сякаш за
последно. Издържам няколко секунди, след това малко по
малко, частица по частица, всяка от мен започва да се
дави. Всяка моя клетка се превръща във вода и сякаш
бива пречистена. Осъзнавам нещо, докато гледам към
мястото, където бях направил дупка с тризъбеца.
За първи път не чувствам болка. Не искам да крещя за
помощ. Дробовете ми не горят и аз нямам нужда от
спасяване. Сякаш… мога да дишам. Тук, под водата.
Цялото ми същество се превръща в това, в тази идея,
осъзнавам го за секунда. Когато съм под водата, едва
тогава мога да дишам. Аз съм чист, бивам себе си отново.
Преоткривам се, дишам дълбоко и сякаш едва сега мога да
продължа напред истински. Усмихвам се от радост,
първата ми усмивка от толкова много време. Аз го
направих! В тези моменти на щастие се отпускам и се
понасям по течението, оставям го да ме отведе, където
пожелае.

Знам, че то знае правилния път, чувствам го. Оглеждам се
замечтано наоколо… отново сме само аз и водата, както
винаги. Затварям очи.

Събуждам се бавно. Не бързам по никакъв начин. Бавно
започвам да движа ръцете и краката си, подавам им по
един импулс енергия на няколко минути, колкото да се
раздвижа. Отварям очите си, ставам, оглеждам се. На
колене съм, опитващ се да се събудя напълно. Осъзнах, че
съм на същото място, където отворих очи за първи път тук.
Когато бях толкова безпаметен, уплашен и паникьосан.
Предполагам, че уплахата беше от незнанието и от това, че
нямах идея колко много ще преживея тук, без реално да
напускам това място. Всичко бе сухо, както винаги след
дъжда тук. Дишам дълбоко, с цели гърди, правя го
нормално, както преди и се чувствам по същия начин.
Болката липсва, споменът от нея също. Трезвен съм след
толкова голямо пиянство. Не обичам, не страдам, не желая,
а се чувствам прекрасно. Успях да го преживея по най-
добрия начин. По начинът да преоткрия себе си, за пръв
път успях да бъда някой друг, но и да остана същия. Отново
мога да живея, да се наслаждавам на живота, и на себе си,
дори. Това е състояние на цялост, на съвършенство,
изглеждащо като утопия, но по-реално от всичко около мен.
И точно в тази секунда, когато всичко е толкова съвършено
и дошло най-сетне към края си… стаята рухва. Изведнъж,
всички стени падат и разкриват цял един нов свят, онзи, в
когото живях преди толкова време. Дойде ли моментът да
се завърна? Ставам на краката си и започвам да вървя
бавно към него. С всяка стъпка се оттърсвам от всяко бреме
на миналото и се завръщам като един нов, по-добър човек,
успял да опази себе си. На ръба съм. Обръщам се за
последно назад и осъзнавам колко съм благодарен, че съм
отново себе си, че успях да се преоткрия и да се събера
отново цял. Успях да направя невъзможното, да оцелея
след удавяне, да угася пожарите в себе си.

Да осъзная, че когато съм под водата, едва тогава мога
да дишам. Обръщам се напред. Едва ли ще погледна
отново назад, всичко остава зад гърба ми и в сърцето
ми, като спомен за това време. А сега накъде? Не знам
какво ме очаква, нямам представа дали ще бъда сам или
с някого другиго. Пристъпвам бавно в реалността. Нямам
представа дали ще обичам отново някога, но имам
надежда. За себе си, за живота си, за първи път от
толкова много време. Завръщам се и знам едно -
единствено нещо със сигурност, това, което знам, зае
мястото на цялата болка, на всички рани, урагани,
белези и прах от пеперуди. Знам, че най-накрая съм…

чист.